Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (10)

10

Коридорът беше тих и изискан, тапетите — със златисти шарки. Чудех се дали ще се любят преди вечеря. Аз така бих направил. Надявах се да не го направят. Доста време мина откакто обядвахме и ако желанието ми не се сбъднеше, щях да вися още доста, преди да вечерям.

Подпрях се на стената срещу тяхната врата. Ако се любеха, не исках да ги чувам. Идеята за любов между две жени не ми действаше особено, ако беше абстрактна. Но ако си ги представех и се замислех за това, как точно го правят, тогава всичко ми изглеждаше твърде зле, някак унизително. Всъщност може би и Сюзън и аз не изглеждахме толкова добре, като го правехме. Като си помисли човек, може би никой от нас не го върши грациозно като в „Лебедово езеро“. „Добре е тогава, когато след това ти е добре“ — казах високо в празния коридор. Това го е казал Хемингуей. Не си е губел времето в празни хотелски коридори без да е вечерял.

От стаята вляво излезе висок слаб мъж с черни мустаци и двуреден сив костюм на тесни райета, мина покрай мен и се отправи към асансьора. На яката, под скромния възел на вратовръзката, имаше сребърна игла. Черните му обувки блестяха. Шик. Много по-шик от мократа тениска „Адидас“. Да върви по дяволите. Той сигурно нямаше 38-калибров „Смит и Уесън“ с десетсантиметрова цев. А аз имах. „Как ти се струва това?“ — измърморих на гърба му като влезе в асансьора.

Около петнадесет минути по-късно една камериерка мина забързано по коридора покрай мен и почука на една врата по-надолу. Никой не отговори и тя си отвори вратата с ключ на дълга верига. Забави се около минута вътре, мина отново покрай мен и се качи на служебния асансьор. Сигурно и тя нямаше 38-калибров пищов.

Започнах да се забавлявам като се опитвах да си спомня текстове на песни от Джони Мърсър. Почти бях изпял „Мемфис през юни“, когато от асансьора излезе сивокос мъж с приятна външност и голям червен нос и тръгна по коридора към мен. Беше облечен със сиви панталони и синьо сако. На ревера имаше малка значка с надпис „Помощник-управител“.

Освен това сакото висеше странно над дясното му бедро, както когато носиш пистолет в кобур на хълбока. Той се приближаваше усмихнат. Забелязах, че сакото му не беше закопчано, а лявата му ръка бе полусвита в юмрук и той се потупваше по бедрото с нея.

— Заключихте ли се господине? — попита широко усмихнат той. Беше висок, с голям корем, но не изглеждаше нито бавен, нито мек. Зъбите му бяха облечени с коронки.

— Вие сте от хотела, нали? — попитах го аз.

— Казвам се Калахан и съм нощният помощник-управител.

— Спенсър — представих се. — Момент да си извадя портфейла и ще ви покажа картата си.

— Не сте регистриран в хотела, Спенсър.

— Не, тук съм по работа. Охранявам Рейчъл Уолъс, която е регистрирана тук.

Подадох му разрешителното си. Той го погледна, после ме огледа и рече:

— Хубава снимка.

— Ами, имам и по-хубави.

— Анфас — каза той.

— Да — потвърдих.

— Прав ли съм, че носите някакво оръжие под лявата мишница, мистър Спенсър?

— Да, и така сме наравно — вашето е отдясно над хълбока. Той отново се усмихна, бутайки по бедрото си с полусвития ляв юмрук.

— Малко съм затруднен, мистър Спенсър. Ако вие наистина охранявате мис Уолъс не мога да ви помоля да напуснете. От друга страна може и да лъжете. Мисля, че е най-добре да я попитаме.

— Не точно сега — рекох. — Мисля, че е заета.

— Боя се, че така или иначе трябва да го направим.

— Как мога да знам, че наистина сте детективът на хотела.

— Помощник-управител — така пише на сакото ми.

— Всеки може да си намери такова сако. Откъде да знам дали това не е номер, за да я накарате да отвори вратата.

Той издаде долната си устна.

— Имате право. Сега ще отидем до края на коридора при асансьорите и ще се обадим по домофона. Така вие ще можете да наблюдавате коридора, а аз ще мога да ви държа под око.

Кимнах одобрително. Отидохме до телефона един до друг, като се наблюдавахме внимателно. Най-много следях за полусвития му юмрук. За човек с неговия ръст, юмрукът му беше малък. При телефоните той пъхна слушалката между брата и рамото си и набра номера с дясната си ръка. Набра го, без да гледа. Мина доста време докато тя се обади.

— Извинете, че ви безпокоя, мис Уолъс… мис Уолъс… Да… На телефона е Калахан, помощник-управителят. Мистър Спенсър ли е човекът, който осигурява личната ви безопасност?… М-да… Опишете го, ако обичате… Не, просто забелязахме, че стои пред вратата ви и решихме, че е по-добре да проверим… Да, госпожо. Да, отлично. Благодаря ви — и затвори телефона.

— Добре — засмя се той приятелски. — Тя потвърди — сложи ръка в страничния джоб на сакото си и я извади.

— Какво държахте в ръката си? — попитах — Ролка с монети от двадесет и пет цента?

— От десет цента — отвърна той. — Ръката ми е малка.

— Кой ме издаде? Камериерката ли?

Той кимна.

— Специално ли наблюдавате мис Уолъс? — попитах.

— Грижим се за нея малко по-особено — каза той. — Обади ни се един следовател по убийствата и каза, че имало заплахи срещу нея.

— Кой ви се обади? Куьрк ли?

— Да. Познавате ли го?

Кимнах.

— Приятели ли сте?

— Е, не чак…

Върнахме се обратно по коридора до стаята на Рейчъл.

— Добро ченге е — каза Калахан.

Кимнах и добавих:

— Много е печен.

— И аз така чух. Казват, че е един от най-печените.

— Един от първите трима — рекох.

— Кои са другите?

— Един на име Хоук — казах. — Ако някога се появи в хотела ти, не се опитвай да му излезеш с ролка монети.

— А кой е третият?

Усмихнах му се, наведох бързо глава и казах:

— О, по дяволите!

Той отново показа широката си приятелска усмивка и рече:

— Добре, че не се наложи да го издирваме — гласът му беше равен. Изглежда умееше да подтиска страха си. — Поне не тази вечер.

После ми кимна, пожела ми „приятна вечер“ и спокойно се отдалечи по коридора Сигурно го бях изплашил до смърт.

Отново подех стиховете на Джони Мърсър. Бях на третия ред на „Среднощно слънце“ когато от асансьора излезе един келнер, който буташе количка. Той спря пред вратата на Рейчъл и почука Докато чакаше ми се усмихна вратата се отвори на верига и се появи малък вертикален участък от лицето на Рейъчъл.

— Добре, Рейчъл. Тук съм — казах аз, а келнерът пак ми се усмихна, като че ли бях казал нещо умно.

Вратата се затвори и след миг отново се отвори. Келнерът влезе и аз го последвах. Рейчъл беше облечена в дълъг, тъмнокафяв пеньоар с бели ширити. Джули Уелс не беше в стаята. Вратата на банята беше затворена и се чуваше шуртене на вода от душа. Покривките и на двете легла бяха леко измачкани, но все още постлани.

Келнерът започна да нарежда масата за вечеря, докато аз го наблюдавах, облегнат на прозореца. Когато той свърши, Рейчъл Уолъс подписа сметката, прибави бакшиш и му го подаде. Той го взе и се усмихна, усмихна се и на мен и излезе навън.

Рейчъл погледна масата. В средата й имаше цветя.

— Свободен си за тази вечер, Спенсър — каза тя. — Ще се нахраним и ще си легнем. Бъди тук утре в осем часа.

— Да, госпожо — рекох. — Първо къде ще ходим.

— В студиото на Четвърти канал за дискусионно предаване.

Джули Уелс излезе от банята. Главата й беше увита с малък пешкир, а тялото й — с голяма хавлия. Покриваше я, но не кой знае колко. Тя каза „Здравей, Спенсър“ и ми се усмихна. Всички ми се усмихваха. Чаровник. Същинско котенце.

— Здравей.

Мястото ми не беше тук. В тази стая имаше нещо силно немъжко и аз почувствах тежестта му.

— Добре, Рейчъл. Пожелавам ви лека нощ. Не отваряйте вратата. Не я отваряйте дори, за да изнесете количката за сервиране. Ще бъда тук в осем часа.

И двете се усмихнаха. Никой не каза нищо. Отидох до вратата с нормален ход. Не изтичах.

— Не забравяйте веригата и резето отвътре.

И двете ми се усмихнаха и кимнаха. Хавлията на Джули Уелс като че ли се сви. Чувствах устата си някак суха. — Ще стоя навън, докато чуя, че слагате резето.

Усмивка. Кимване.

— Лека нощ — казах аз, излязох навън и затворих вратата. Чух плъзгането на резето и вкарването на веригата. Слязох долу с асансьора и излязох на „Арлингтън стрийт“. Устата ми беше още суха и усещах не особено приятен вкус.