Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (9)

Глава 7

Генерал Макензи Хоукинс, прегърбил рамене, облечен в износен дискретносив габардинен костюм, прекоси бостънското летище „Логън“, търсейки мъжка тоалетна. Намери една и връхлетя вътре с огромната си пътна чатна, остави я на пода и огледа външния си вид в дългото огледало, поставено по протежение на мивките, където двама униформени служители миеха ръцете си. „Не е зле — помисли си той, — като изключим цвета на перуката“. Беше мъ-ъ-ничко по-червена, отколкото трябваше и малко по-дълга на врата. Очилата с тънки метални рамки, обаче, бяха превъзходни; падаха върху носа и му придаваха вид на разсеян академик. Можеше да прилича на всичко друго, само не на военен — това бе същността на стратегията на Ястреба в този момент. Всички следи от миналото му трябваше да бъдат заличени; умниците в Бостън бяха доста, а той трябваше да се покрие за следващите дванадесетина часа, време, достатъчно, за да разузнае и проучи Сам Девъро в собственото му обкръжение.

Сам изглежда имаше това-онова против срещата им, затова Мак не изключваше възможността да вземе Девъро със себе си насила. Сега времето беше от огромно значение, а Ястреба се нуждаеше от съдебните правомощия на Сам във възможно най-кратък срок; не трябваше да се губи нито час, въпреки че може би щяха да са потребни много часове, за да бъде убеден адвокатът да се присъедини към свещената крава за… „Зачеркни думата «свещена» — помисли си генералът, — тя би могла да предизвика спомени, дето би било добре да останат забравени.“

Мак изми ръцете си и махна очилата, за да наплиска лицето си като внимаваше да не размести перуката, която на всичкото отгоре беше и малко широка. В чантата му имаше тубичка лепило за скалпове и когато се прибереше в хотела щеше…

Всички мисли за неподходящата перука се изпариха в мига, в който почувства до себе си присъствието на нечие тяло. Вдигна глава и видя застаналия до него униформен мъж, чиято грозна усмивка разкриваше липсата на по-голямата част от зъбите му. Хвърли бърз поглед надясно и видя втория униформен да подпъхва гумени пречки под вратата на мъжката тоалетна. По-нататъшният бърз оглед потвърди очевидното; единствената авиокомпания, с която тия двамата можеха да имат нещо общо, не притежаваше нито самолети, нито пътници, а само белезници и килийни номера.

— Поосвеши ли се с фодичката, а старче? — каза с отчетлив испански акцент първият хилещ се нападател и дискретно приглади стърчащата от всички страни на фуражката си тъмна коса. — Не е лошо да се понаплискаш след дълъг полет, нъл’тъй?

— Да бе, чофече! — изкукурига вторият нападател, чиято фуражка стоеше дразнещо накриво. — По-хубафо е, отколкото да ти накиснат глафата ф кенефа!

— Има ли смисъл от тези реплики? — попита бившият генерал, като местеше поглед от единия към другия, отвратен от гледката на разтворените им яки изпод униформените куртки.

— Май не е много добра идеята да ти напъхаме глафата ф кенефа, к’во ш’ каиш?

— Тук трябва да се съглася с вас — отвърна Ястреба, внезапно осъзнавайки това, което считаше за невъзможно. — Вие да не би случайно да сте от предната линия на армейското разузнаване^[1], а?

— Имаме достатъчно мозък и сми достатачно любезни — да не ти дадем да си пъхнеш глафата ф кенефа, което не би било толкова интилигентно, нъл’ тъй?

— Не мисля. Човекът, който ме очаква, не би счел за нормално да вербува бойци като вас. Учил съм го да си подбира добре хората.

— Хей, човече! — каза втората неподходящо облечена пародия. — Ти да не се опитфаш да ни засегнеш? Да не би да не ти харесфа начинът ни на изразяване — сигурно не сме достатъчно добри за теб?

— Я зарежете тия глупости, soldados estúpidos^[2]! Никога през всичките ми години служба не съм позволявал произходът, религията или цветът на кожата на някого да имат нещо общо с преценката ми за възможностите му. Издигнал съм в Офицерския корпус повече черни, дръпнати и испаноговорящи от всеки друг с моя ранг — и то не защото са били чернилки, дръпнати или латиноамериканци, а защото са били по-добри от останалите! Ясно ли ви е?… Вие просто не сте на тяхното ниво. Вие сте пикльовци.

— Мисля, че достатъчно си поговорихме, човече — прекъсна го първият и усмивката му изчезна, докато измъкваше изпод куртката си дълъг нож. — Пистолетите дигат много джангър — просто ми подай портфейла си, часовника и всичко друго, което испаноговорящи отрепки като нас смятат за ценно.

— Ще ми пипнете ташаците, това искам да ви кажа — изрече Макензи Хоукинс, — Но защо точно мен избрахте?

— Ето затофа! — извика оня, който вече не се хилеше, и тикна ножа пред лицето на Ястреба.

— Сигурно се шегувате! — С все същото учудено изражение Ястреба се обърна на място, хвана китката с ножа и я изви в посока обратна на часовниковата стрелка с такава сила, че оръжието моментално падна на земята. Същевременно заби левия си лакът в гърлото на онзи зад себе си и с това го принуди да заеме най-подходящата позиция за карате удар в челото. След това бързо се обърна към негодника с липсващите зъби, който лежеше на пода и държеше изкълчената си ръка:

— Добре, задници такива, това беше един малък урок по самозащита.

— Какво… човече? — измънка този на пода, който беше в съзнание, опитвайки се да докопа ловджийския си нож. — О’кей, вече нямам предимство — призна си нападателят. — Значи ще си отида пак в килията — нищо ново, а, човече?

— Я млъкни малко — изрече Ястреба, събра очите си в една точка и се замисли за момент — може пък от тебе да излезе нещо по-добро. Тактиката ви, например, не беше лоша, но изпълнението беше слабо. Униформите и пречките за вратите ми харесаха, показват въображение в условията на свободна интерпретация. Това, което ви липсва, е стратегията — какво ще стане, ако врагът се възпротиви с възможности, които не сте предвидили. Вие просто не сте си направили подходящ анализ, синко!… А от друга страна ще имам нужда от адютанти, които са виждали битки. Може би с малко дисциплина ще мога да използвам и вас. Имате ли превозно средство?

— Какво да имаме?

— Кола, автомобил, средство за придвижване. Не е задължително да е регистрирано на някоя жива или мъртва персона, която може да бъде издирена по номера.

— Ами имаме един потрошен олдсмобил от Средния запад, фсе още на името на една голяма клечка.

— Много добре. Тръгваме, cabaleros^[3]! Тридесет минути обучение и малко подстрижка, и ще си имате престижна временна работа, и то добре заплатена… Униформите наистина ми харесват — остроумни и изключително полезни.

— Ти си loco hombre^[4], мистър!

— Съвсем не, синко, съвсем не. Винаги съм вярвал, че правя всичко за доброто на обез правените — което всъщност е залегнало в основата на сегашното ми занимание… Хайде, вземи се в ръце и се изправи, момче, искам перфектно изпълнение и от двама ви! Помогни ми да вдигнем приятеля ти от пода и да се изнизваме!

* * *

Главата на Девъро бавно се показа от дясната половина на тежката блестяща двойна врата, водеща към труднодостъпните тавански кабинети на Аарон Пинкъс и съдружници. Огледа се предпазливо първо надясно, след това наляво, повтори това упражнение и кимна. В същия момент двама яки мъжаги в кафяви костюми влязоха в коридора и застанаха с лице към асансьора в края на площадката, разделени един от друг колкото Сам да застане между тях.

— Обещах на Кора да купя малко прясна моруна на път за вкъщи — каза безизразно адвокатът на двамата си пазители, докато вървяха по коридора.

— Ще купим прясна моруна — каза мъжът от лявата страна на Сам с леко негодуващ глас и поглед, вперен право напред.

— Тя храни Пади Лафърти с филета — добави пазителят отдясно с нещо повече от леко негодувание. — На скара.

— Добре де, добре, ще спрем да вземем и две пържоли, става ли?

— По-добре вземи четири — предложи левият все така монотонно. — Смяната ни свършва в осем и онези горили ще надушат филетата.

— Ами картофи? — попита левият. — Кора пести картофите, а всички обичат картофи.

— Кора не готви картофите много добре след шест часа — каза десният, позволявайки си мимолетна усмивка на безизразното лице. — Май понякога й е трудно да уцели фурната.

— Аз ще ги изпека — рече левият.

— Моят полски колега не може да живее без „картофаблите“ си.

— Казва се картофла, дупе такова. Моят шведски колега е трябвало да си стои в Норвегия, нали господин Д.?

Вратите на асансьора се разтвориха и тримата влязоха вътре, където с изненада откриха двама мъже в униформа, които явно се бяха качили на тавана по погрешка, защото не направиха никакъв опит да излязат. Сам кимна любезно, обърна се към затварящите се врати, след което пребледня и очите му се разшириха от изумление. Освен ако тренираният му адвокатски взор не го мамеше — двамата униформени служители в дъното на кабината имаха малки пречупени кръстове на яките на ризите си! Правейки се, че го сърби врата, Девъро се обърна леко, за да се почеше и очите му се впиха във вратовете им. Малките черни емблеми наистина бяха свастики! Погледът му за момент се кръстоса с този на мъжа в ъгъла. Той се усмихна, но дружелюбната му усмивка малко се разваляше от отсъствието на доста зъби. Сам бързо извърна глава напред, объркването му нарастваше — после внезапно му просветна. Според жаргона на Бродуей, Бостън се смяташе за „град на експеримента“. Очевидно вървеше някаква пиеса за Втората световна война и хората си правеха предварителна реклама. И въпреки всичко тези актьори би трябвало да се позамислят, преди да излязат по улиците в такива костюми. От друга страна, често беше чувал да казват, че актьорите са хора с друг начин на живот; някои живеели с ролите си двадесет и четири часа в денонощието.

Вратите се отвориха в препълненото с хора фоайе и Девъро пристъпи навън; застана на едно място и се заоглежда, докато пазителите му го обградиха. Тримата се отправиха с бърза стъпка към изхода на сградата, разбутвайки тела и дипломатически куфарчета. До бордюра ги чакаше лимузината на Аарон Пинкъс.

— Човек може да си помисли, че се намира в Белфаст и си пази задника от смахнатите бомбаджии — каза Пади Лафърти, седнал зад волана, докато тримата му пасажери се настаняваха на задната седалка. Девъро бе сплескан между двамата юначаги. — Направо към къщи ли, Сам? — продължи шофьорът, докато се опитваше да гмурне огромната си кола в уличния поток.

— Две спирки, Пади — отвърна Девъро, — моруна и пържоли.

— Кора си е казала тежката дума, а момко? Тя ще сготви свястно филе, само ако й напомниш да го махне навреме от огъня. В противен случай получаваш някакви прегорели остатъци, плуващи в бърбън.

* * *

Макензи Хоукинс се беше вторачил през стъклото на крадения олдсмобил в регистрационния номер на лимузината пред него. На зеления фон с бели букви беше изписано името ПИНКЪС, като че ли това трябваше да всява страх в сърцето на наблюдателя. „Можеше да стане — помисли си Мак, — но ако името беше по-заплашително“. Въпреки всичко беше доволен, че го е забелязал пред сградата, в която работеше Сам, а пък самото име Ястреба не би могъл да забрави. Седмици наред по време на предишната работа на младия адвокат в полза на бившата им корпорация Сам непрекъснато пищеше: „Какво би си помислил господин Пинкъс?“, докато най-накрая Мак не можеше да го понася и затваряше някъде за по петнадесет минути истеричния адвокат, само и само да си отдъхне от него. Този следобед, обаче, краткото телефонно обаждане в адвокатския офис потвърди факта, че Сам се е прибрал у дома си и по някакъв начин — Бог знае какъв — се е помирил c Аарон Пинкъс, чието име се беше превърнало в анатема за Ястреба.

Оттук нататък се беше оказало фасулска работа да покаже на новообучените си и прилично подстригани адютанти една снимка на Девъро отпреди шест години и да им нареди да се возят непрекъснато в един асансьор, който отиваше до помещенията на тавана, докато обектът се появи и след това да го последват на дискретно разстояние, където и да отиде, като поддържат връзка с командващия ги офицер посредством уоки-токитата, с които ги беше снабдил от пътната си чанта. Избягвайте разните идеи, кабалерос, защото присвояването на правителствена собственост се наказва с тридесет години затвор, а при мен е вашата крадена кола с отпечатъци от пръстите ви навсякъде по нея.

Честно казано, Мак смяташе, че Сам ще се отправи към любимия си бар след работа. Не че бившият му официален посредник беше стабилен пияч — той даже и среден не беше — но едно време обичаше да пийва едно-две след тежък ден на бойното поле. Гледай ти, дявол да го вземе, беше си помислил Ястреба, като видя Сам да излиза от сградата с охрана. Докъде може да стигне човешката подозрителност и неблагодарност! От всички презрени стратегии точно на тази ли се беше спрял конвой! А пък да забърка и работодателя си, явно не по-малко презрения Аарон Пинкъс, си беше направо предателско и определено антиамериканско! Ястребът не беше сигурен дали новопридобитите му адютанти не са предприели друга стратегия. От друга страна, един добър офицер винаги трябва да изстиска най-доброто от наемниците си, без значение какви профани са. И така той им хвърли един поглед, натикани от дясната му страна на предната седалка — естествено не можеше да позволи на потенциалния враг да седи зад него и да дебне из засада.

Те определено изглеждаха по-добре с приличните си подстрижки и измитите си физиономии, даже когато и двамата поклащаха главите си в такт с латиноамериканските ритми, леещи се от радиото.

— Няма ли да е по-добре да ни платиш някой и друг долар, а? — каза новоизлюпеният ефрейтор, седнал до Мак.

— Всяко нещо с времето си, ефрейтор — реших да ви направя и двамата ефрейтори, защото съм принуден да стоваря допълнителна отговорност към основните ви задължения.

Естествено, това отговаря и на по-високо заплащане… Между другото, за разпознавателни цели, как са ви имената?

— Аз съм Деси Арнас — отговори му този до прозореца.

— Аз също — каза колегата му.

— Става. Д-Едно и Д-Две, в този порядък. Слушайте сега.

— Какво сега?

— Просто слушайте. Врагът ми прояви неочаквана съпротива, затова от вас двамата се иска да покажете известна агресивност. Може да се наложи да се разделите и да отвлечете вражеския персонал от постовете му, като направите по този начин възможно залавянето на обекта.

— Дотук — прекъсна го Д-Едно, — схванах „иска се“, щото често го употребяват в съдебната зала, също както „отлага се поради липса на доказателства“. За останалото не съм сигурен.

По този случай Ястреба мина на чист испански, който беше научил като млад командир на рейнджъри на Филипините, по време на войната с японците.

— Comprende?^[5] — попита, след като свърши.

— Absolumente!^[6] — изрева Д-Две. — Ще нарежем пилето и ще пръснем парчетата наоколо, за да хфанем голямата фъшлива лисица.

— Много добре, ефрейтор. Това при някоя от вашите латиноамерикански революции ли си го научил?

— Не, сеньор. Мама ми четеше приказки за лофци, когато бях малък.

— Откъдето и да си го научил, използвай го… А сега, това, което трябва да направим… — Господи Боже! Какво сте си сложили на яките, да ви вземат дяволите?

— Какво бе, човече? — попита Д-Едно, стреснат от внезапното звуково изригване.

— И ти! — изкрещя Хоукинс, въртейки главата си наляво-надясно. — Какви са тези ризи — по-точно яките на тези ризи… не съм ги виждал преди!

— Преди тофа не си бяхме сложили фратофръзките — обясни Деси-Две. — Нъл’ ти ни даде мангизи и ни каза да си купим по една черна фратофръзка преди да флезем в голямата сграда със смешния асансьор… И също така, фелики човече, тези ризи не са наши. Двама лоши грингофци с мотоциклети се отнесоха много недружелюбно с нас пред един ресторант на магистралата… Продадохме моторите, но си задържахме ризите. Хубафи са, нали?

— Идиоти такива! Това са свастика!

— Вас какво?

— Хубафи малки нещица — отбеляза Д-Две, попипвайки черната емблема на Третия Райх. — Отзад си имаме по-хубафи, големи…

— Веднага да ги разпорите от яките си, ефрейтори, и дръжте куртките на гърбовете си.

— Курки ли? — попита озадачено Д-Едно.

— Саката, палтата, униформите — дръжте си ги на гърба… — Ястреба спря по средата на изречението, защото пред тях лимузината на Аарон Пинкъс бавно потегли и зави надясно в някаква пресечка. Мак направи същото. — Ако Сам живее някъде наблизо, значи вече мете подове, а не попълва заявления.

Въпросното наблизо представляваше къса тъмна уличка, пълна с малки магазинчета за сандвичи между входовете на захабени от времето сгради, напомнящи за претъпканите с емигранти квартали на големите градове от началото на века. Липсваха само рикшите, количките за амбулантна търговия и пискливата врява на чужди езици. Лимузината се плъзна покрай тротоара и спря пред някакъв рибарски магазин. Мак не можа да стори същото, защото до края на пресечката не се виждаше никакво свободно място за паркиране.

— Не ми харесва — каза Ястреба. — Д-Едно, ще спра за малко; излез и поогледай този рибен магазин — прави се, че си купуваш нещо за вечеря — и дръж връзка. Може да има и задна врата, но е малко вероятно; може да си разменят дрехите, обаче нашият човек ще се изгуби между парцалите на конвоя си. Въпреки всичко не можем да пренебрегнем тези възможности. Сега той е в ръцете на професионалисти, и ние трябва да демонстрираме калибъра си!

— Тая галимация да не би да значи, че трябва да държа под око този височкия от снимката?

— Точно така, ефрейтор. И не е необходимо да обсъждаш директните заповеди на началника си с такъв просташки език.

— Т’ва много ми харесва!

— Тръгвай! — изкрещя Ястреба и натисна спирачките. Д-Едно отвори вратата, измъкна се и я тръшна след себе си. — Д-Две — продължи Мак, докато караше направо — веднага щом паркирам, искам да минеш от другата страна на улицата, да се върнеш и да държиш под око и голямата кола, и магазина. Ако някой излезе оттам, много бърза и се качи в нея или в която и да е друга кола, ще ме уведомиш.

— Абе чофече, Деси-Едно нали точно тофа прафи? — попита Д-Две изваждайки уоки-токито от джоба си.

— Той може да бъде разкрит, ако наблюдателите са на място, но доста се съмнявам. Аз поддържах разстояние две превозни средства от подвижната цел, така че не смятам, че имат положителни резултати от разузнаването.

— Много смешно гофориш, знайш ли?

— Заеми позиция! — изкомандва Ястреба, зави до тротоара и моментално изгаси двигателя. Д-Две се измъкна от колата, заобиколи я и забърза ентусиазирано по улицата. — Не е зле, кабалеро — каза Мак на себе си и посегна към джоба на ризата си за пура. — И двамата имате някакви способности. Истинска стойка на тиловак.

И в този момент някой почука вежливо на страничното стъкло. На тротоара стоеше полицай и размахваше палката си. Обърквайки се за момент, Ястреба погледна към празното място на улицата пред себе си. Точно пред него имаше табелка — Паркирането забранено.

* * *

Сам си избра няколко парчета моруна и благодари на съдържателя-грък на заваден гръцки.

— Афхаристо^[7].

Отговориха му любезно:

— Паракало^[8], господин Девъро — докато плащаше сметката.

Двамата пазачи не проявяваха никакъв интерес към рибата и разглеждаха със скучаещи погледи големите зацапани плакати, изобразяващи разни острови в Егейско море. Няколко посетители бяха насядали край две пластмасови масички, всичките говореха на гръцки и изглеждаха по-заети да разговарят един с друг, отколкото да си купуват нещо. Те поздравиха други двама, които влязоха в магазина, но не и третия — мъж в странна униформа от неопределено естество. Новодошлият се отправи към последния щанд, където нямаше нищо друго освен натрошен лед, но той упорито надничаше отгоре му. След това, под изпитателните погледи на насядалите по масите старци извади от джоба си портативно радио, поднесе го до устните си и започна да говори.

— Фашисти! — изкрещя някакъв възрастен брадясал Зорба от масата до последния щанд. — Гледайте, той дава сигнал на германците!

Престарелите бивши партизани от Тесалоники^[9] като един се надигнаха да нападнат и заловят омразния враг, а в това време пазачите на Сам се втурнаха към него с извадени пистолети. Обектът на нападението на дъртите гръцки воини се отбраняваше от тях с ръце и крака и успя да ги отблъсне, след което се втурна към вратата, където спря за секунди, понеже се фрасна в един контейнер за риба.

— Аз познавам този човек! — извика Девъро, изтръгвайки се от прегръдката на пазителите си. — Той имаше свастика на яката! Видях го в асансьора! Да се махаме оттук!

— Разбира се, господин Д. Ще вземем филетата от онзи пазар на Бойлстън и отиваме направо на вашето място.

— Чакай малко! — изкрещя Девъро. — Не, няма да стане така… Дайте си саката на двама от тези приятели по масите и неколкостотин долара, за да се натикат в лимузината на Аарон и Пади да поразходи тия идиоти край пристанището… Кнут, ти излез пръв и му кажи да остави гърците в някоя пивница по пътя за къщата на Аарон, а аз ще се срещна с него там. Стош, ти повикай такси и ще оправим цялата работа.

— Това всичкото звучи страхотно, господин Д.! — изрече Стош, впечатлен от неочакваните авторитетни нотки в гласа на Сам. — Исках да кажа, сър, че все едно не говорехте вие… сър.

— Връщам се назад във времето, Стенли. Обучаван съм от професионалист. Той затяга обръча си около мен. Наистина го знам. Но е допуснал грешка.

— Каква грешка… сър?

— Използвал е редовни войници от армията на САЩ, за да му вършат мръсната работа. Униформата беше достатъчно проскубана, но забеляза ли стойката, високата подстрижка на врата — това копеле служи на правителството!

* * *

— Фелики чофече, къде си?

— Обикалям около пресечката. Задръстих се в скапания трафик. Ти кой си?

— Деси-Дос, Деси-Уно е з’мен.

— Здрасти, велики човече. Ти си по-луд от ято кукувици. — Какво е развитието на операцията?

— Зарежи майтапа, човече, едвам не ме претрепаха!

— Огнестрелна битка?

— С риби? Я не се занасяй… с някакви изкукуригали старчоци с бради, дето не говорят никакъв английски.

— Не разбирам какво ми говориш, Д-Едно.

— И аз не разбирам много какво става наоколо. Най-вече с този кльощав гринго, дето му гласиш нещо лошо.

— Изразявай се по-ясно, ефрейтор!

— Той прати няколко старчоци с голяма черна кола и ги облече в някакви смешни дрехи — въобразява си, че не сме го усетили. Много е тъп този гринго!

— Какво си въобразява, че не сте го усетили?

— Той чака няква друга кола. Един от неговите амиго стои отпред и съ оглежда.

— По дяволите, изобщо няма да мога да пристигна навреме. Ще го изпуснем!

— Ни съ безпокой, велики човече.

— Какво да не се безпокоя? Всеки час е важен!

— Ей човече, на колко далеч стават за говорене тези малките телефончета?

— Те са пластмасови, военни, ултракъсовълнови. До сто и петдесет мили на земя и двойно повече над вода.

— Ний няма да плувъми в никакви коли, тъй че всичко е о’кей.

— Какви ми ги говориш, по дяволите?

— Ще последваме грингото и неговите амигос.

— Ще последвате…? В името на цезаровите легиони, с какво?

— Деси-Дос, вече подпука един готин Шевролет. Ни съ бой, шъ държим връзка з’теб.

— Кола ли крадете?

— Ей, нищо не крадем. Това е както му викаш ти, добра стрътегия. Нъл’ тъй, велики човече?

* * *

Пади Лафърти определено не беше очарован от тримата брадати стари гърци в задната част на лимузината на Пинкъс. Първо, смърдяха на смесица от умряла риба и баклава; второ, щракаха де що бутон им попаднеше, също като някакви луди във видеосалон; трето, изглеждаха гротескно в саката на Сам, Стош и Кнут, които не им бяха по мярка — особено с тези бради, стигащи чак до реверите; четвърто, съществуваше голяма вероятност единият от тях да си беше изсекнал носа — даже два пъти — в кадифените завески на прозорците; пето, о, по дяволите, имаше ли смисъл? Трябваше да почисти основно колата, преди господин Пинкъс да влезе в нея.

Пади не че имаше нещо против това, което вършеше Сам; даже беше отчасти вълнуващо и определено нарушаваше монотонността на дневното му шофьорско разписание, но на Лафърти нищо не му беше ясно. фактически, цялата истина беше известна само на младока Девъро и на господин Пинкъс. Явно, Сам се е забъркал в някакви патаклами преди няколко години и сега някой го преследваше, за да си отмъсти. Това, разбира се, беше достатъчно за Пади; той много обичаше Девъро и въпреки че този адвокат с гореща кръв би могъл да се държи по-добре от време на време, всеки, който знаеше името на един от най-славните армейски мъже, генерал Макензи Хоукинс, беше нещо специално в очите на Лафърти. Твърде малко хора в днешно време имаха нужното уважение към старите воини.

Телефонът в лимузината внезапно иззвъня и рязко прекъсна героично настроените мисли на шофьора относно човека, когото помнеше от славните десет дни във Франция, когато бе поел командването на батальона им. Той извади телефона от гнездото му и каза:

— Лафърти на телефона.

— Пади, Сам Девъро е! — извика гласът от другата страна.

— Познах те, момко. Какво има, Сами?

— Надявах се да е така, но се боя, че не е. Поглеждам в огледалото от време на време. Нас ни следят!

— Това не се връзва, момко. Сигурен ли си?

— Определено! Обаждам ти си от един телефон на улица „Уолтъм“ — мястото се казва „Лошите другарчета на Нани и Други“.

— Хей, момко, махай се оттам. Не би трябвало да те виждат на това място. На господин Пинкъс няма да му хареса.

— Кое? Защо?

— Да не би да се обаждаш от телефона, който е на три метра от джубокса?

— Да, май е той. Виждам някакъв джубокс.

— Погледни вляво от себе си към големия дансинг.

— Да, да, ще погледна… Там има просто група танцьори — О, Боже, те всичките са голи! Жени и мъже!

— Тези са „и другите“, момко. А сега, ако бях на твое място, щях да си плюя на петите и да изчезвам оттам.

— Не мога! Кнут и Стош тръгнаха по шевролета, който ни преследваше и спря, когато спряхме и ние. Искам да ти кажа, че те са истински професионалисти, Пади. Те забелязаха „опашката“ — така казаха, „опашка“ — отърваха се от таксито и сега затягат обръча.

— Ще бъда там най-късно след десет минути, Сами! Ще оставя тези гръцки архиереи на първата бензиностанция, която ми се мерне пред погледа и ще завия на север. Знам един пряк път. Десет минути, момко!

* * *

— Велики човече, чуваш ли ни?

— Ако координатите ви са верни, съм на не повече от пет минути от вас, Д-Едно. Какво е положението, какво става?

— Имаме малка изненада за теб, велики човече.

— Пристигам!

Краденият олдсмобил се шмугна в паркинга на Нани след не повече от три минути, а от страничния прозорец се подаде главата на Макензи Хоукинс, който дъвчеше фас от пура и се оглеждаше за адютантите си. В един момент забеляза Д-Две в другия край на асфалтовата площадка. Оня размахваше нещо, което приличаше на голям съдран черен чаршаф. Докато се приближаваше с колата си към надарения си в техническо отношение адютант, видя, че сигналният флаг не беше никакъв чаршаф, а чифт панталони. Ястреба излезе от колата и докато отиваше към Д-Две, поспря за момент да намести прекалено дългата си, прекалено червена и на всичкото отгоре прекалено хлабава перука.

— Какъв е твоят рапорт, ефрейтор? — попита развълнувано Мак. — И какво, по дяволите, е това? — добави, посочвайки панталона.

— Тфа е панталон, фелики човече, ти за какфо го помисли?

— Много добре виждам, че е панталон, но ти какво правиш с него?

— По-добре аз да ги фзема, отколкото лошия амиго, който обикнофено ги носи, не е ли тъй? Щом аз съм фзел тия, а Деси-Уно другите, значи дфамата тъпи амигос ще си стоят там, където са.

— Кои двама — ескорта, конвоите ли? Къде са те… и къде е целта?

— Ела з’мен — Д-Две поведе Ястреба по запустялата площадка до най-отдалечената част на сградата. Там беше паркиран един шевролет, чиято врата беше невъзможно да бъде отворена, защото точно до нея се намираше огромен боклукчийски камион. Другата му врата беше също така надеждно подсигурена посредством дълга съдрана покривка за маса, завързана от единия край за дръжката, а от другия за задната броня. Вътре в колата се намираха двамата пазители на Девъро, единият отпред, а другият на задната седалка. Апоплектичните им физиономии бяха долепени до стъклата на прозорците. По-близкият оглед показваше, че двамата бяха само по слипове, а по-нататъшно обследване разкриваше два чифта обувки и чорапи сложени грижливо до резервната гума.

— Оста’йхме прозорците малко отфорени, за да могат да дишат, нъл’знайш? — обясни Д-Две.

— Добра мисъл — каза Мак. — Женевската конвенция изисква хуманно отношение към военнопленниците… Къде, по дяволите, е Д-Едно?

— Точно тук, велики човече — отговори Деси-Едно и се показа иззад резервоара на Шевролета, броейки пачка пари.

— Тия амигос ще трябва да си намерят по-добра работа. Ако не беше заради твоя човек на снимката, изобщо не си струва да се занимава човек с тях.

— Ние не лишаваме пленниците от персонална собственост, която не би могла да ни навреди — каза твърдо Ястреба.

— Върни ги в портфейлите им.

— Хей, човече — възпротиви се Д-Едно, — к’во им е персоналното на мангизите? Купувам нещо от тебе, давам ти пари. Ти купуваш нещо от мене, даваш ми пари. Персонална собственост е нещо, което всеки си пази само за себе си, нъл’тъй? Никой не си задържа мангизите, значи не са персонални.

— Губим време, но това ще ви го кажа сега. Вие и двамата проявихте образцова инициативност, бих казал дори изключителна разсъдливост в битката. Вие сте чест за униформата и аз ще ви препоръчам за повишение.

— Тва е прекрасно!

— Шъ има ли пофече мангизи, а?

— Ще се върнем на това по-късно — първо обекта. Къде е целта?

— Оня кльощавия от снимката ли?

— Точно той, войнико.

— Той е фътре с една компания, при която, ако фляза, мама и моят сфещеник ще ме заплюят! — възкликна Д-Две и се прекръсти. — Мама миа!

— Лошо уиски ли, а, синко?

— Лошо entretenimiento^[10]. Или както му фикате, отфратителност!

— Не мисля, че казваме такова нещо, момко. Искаш да кажеш, че е отблъскващо ли?

— Ами… само наполовина, другата половина не.

— Не те разбирам, ефрейтор.

— фсичко им фиси. И отгоре, и отдолу.

— Отгоре и …? Свещени орди на Чингис хан! Да не искаш да кажеш…

— Точно т’фа искам да кажа, фелики чофече! Намъкнах се фътре да открия грингото, дето не ти харесфа… тоя таман затфаряше телефона и след тофа тръгна към големия кръгъл дансинг, където ташгуфаха фсичките тези луди хора — des nudo^[11], сеньор!

— И?

— Той е редовен. Гледаше мадамите, а не мъжете.

— Исусе Христе! Ние трябва не само да заловим кучия син, трябва и да го спасим. Мърдайте, наемници!

Внезапно, като изневиделица, един малък зелен буик изскочи откъм редицата коли на паркинга и се закова със скърцащи спирачки на сантиметри от Ястреба и неговите адютанти. От него изскочи една крехка фигура с изпито лице и потъмнели от гняв очи.

— Не мисля, че ще стигнеш далеч — каза той.

— Кой си ти, дребосък такъв, да те вземат дяволите?

— Малък съм на ръст, но на положение не съвсем, ако си в състояние да различаваш тези два термина.

— Да натупам ли дребния гринго без да го наранявам, а, велики човече? — каза Д-Едно, пристъпвайки напред.

— Дошъл съм при теб с мир, а не с насилие — каза бързо шофьорът на буика. — Просто да побеседваме на цивилизована основа.

— Спри! — нареди Ястреба, възпирайки Д-Едно. — Повтарям, кой си ти и какво искаш?

— Казвам се Аарон Пинкъс.

— Ти ли си Пинкъс?

— Самият той, сър, и предполагам, че под тази доста глупаво изглеждаща перука вие сте самият генерал Макензи Хоукинс?

— Самият той, сър — отвърна Мак и драматично, с рязък жест свали лошо стоящата перука от главата си. Посивялата му коса, подстригана според изискванията в американската армия, щръкна на всички страни, широчината на раменете му всяваше заплаха. — Какво имаме да си казваме един на друг, сър?

— Доколкото преценявам, много, генерале. С ваше позволение, генерале, аз съм ваш противник и командваш противоположната страна в малката схватка, в която се намираме. Това приемливо ли е?

— Вижте какво ще ви кажа, командир Пинкъс. Мислех, че имам превъзходни адютанти, но вие ги обградихте по фланговете. Не го отричам.

— Тогава ще трябва да направите преоценка на мнението си, генерале. Аз не обградих тях, а обградих вас.

— Бихте ли повторили, сър?

— Хората ви са блестящо обучени, признавам. С радост бих наел който и да е от тях. Работата в рибния магазин, групирането в сенките на входовете по тъмната улица — и това, което ме удиви, запалването на мотора без ключ, само с просто вдигане на капака на колата пред нас! Въпреки обширните ми познания искам да попитам как го направиха?

— Просто е, comandante — каза Д-Две със светнали очи. — Там има три жички, дето трябфа да се осфободят и след тофа да се допрат…

— Достатъчно! — изрева Ястреба, вторачен в Аарон Пинкъс. — Ти каза, че си обградил мене, дърт негоднико.

— Струва ми се, че сме на една и съща възраст — прекъсна го известният бостънски адвокат.

— Не и там, откъдето идвам аз!

— Може би не, ако не броим шрапнела в гръбнака ми от Нормандия — каза тихо Пинкъс.

— Вие сте бил…

— В Трета армия, генерале. Но нека да не се отклоняваме. Аз обградих вас, защото наскоро се запознах с военното ви досие и с вашата неортодоксална, но винаги успешна тактика. Трябваше да го направя за доброто на Сам.

— Точно Сам е човекът, с когото трябва да се видя.

— Ще се видите, генерале. И аз ще слушам внимателно всяка произнесена от вас дума.

В това време с вагнерова тържественост лимузината на Пинкъс се появи в началото на паркинга. Очевидно забелязвайки буика на работодателя си, Пади Лафърти зави наляво и подкара бързо по паважа, след което гумите му изсвириха, спирайки на три метра от малката групичка отстрани на сградата. Шофьорът изскочи от колата, шестдесет и три годишното му яко тяло бе стегнато и готово за схватка.

— Отдръпнете се, господин Пинкъс! — изрева Пади. — Не знам какво правите тук, сър, но тези негодници няма да ви докоснат!

— Загрижеността ти е похвална, Пади, но не е необходима демонстрация на сила. Съвещанието ни протича миролюбиво.

— Съвещание ли…?

— Съвет на главнокомандващите, бих казал… Господин Лафърти, мога ли да ти представя великия генерал Макензи Хоукинс, за когото може и да си чувал?

— Исусе, Марийо и Йосифе — прошепна шофьорът, пронизан от страхопочитание до мозъка на костите си.

— Великият човек наистина ли e h’enerale grande^[12]? — каза Деси-Едно също толкова впечатлен.

— El soldato magnifico!^[13] — добави Деси-Две бавно, без да откъсва учудения си поглед от Ястреба.

— Не мога да повярвам — изпелтечи Пади, останал почти без глас. — Мислех си за вас само преди няколко минути, сър, чух славното ви име от устата на един уважаван бивш млад воин. — Изведнъж шофьорът застана в стойка мирно и отдаде чест с дясната ръка. — Артилерийски сержант Патрик Лафърти е на вашите услуги и под вашето командване, сър!… Тази чест надхвърля и най-смелите ми мечти…

Тогава се чу писъкът, отначало заглушен от движението по близкото шосе, но усилващ се до момента, в който тичащите крака стигнаха до тях. — Пади, Пади! Видях лимузината! Къде си, Пади?… За Бога, Лафърти, отговори ми!

— Тук съм, Сам. Марш насам, войнико!

— Какво? — Девъро зави задъхан покрай ъгъла на сградата. Преди да успее да нагоди зрението си към сенките, Патрик Лафърти изджавка с авторитетния си сержантски лай. — Мирно, момче! Представям те на един от най-великите мъже на нашето време, генерал Макензи Хоукинс!

— Здрасти, Сам.

Девъро за момент се парализира, способен да издава само ниски гърлени звуци през зяпналата си уста. Очите му диво шареха насам-натам в пълна паника. Изведнъж, със скоростта на подплашен фазан, възбуденият адвокат се обърна и затича през паркинга, размахвайки безразборно ръце и ревейки срещу залязващото слънце.

— След него, адютанти!

— Пади, спри го, за Бога!

Адютантите на Ястреба се оказаха по-бързи в краката от старичкия шофьор на Аарон Пинкъс. Деси-Едно залови Сам в опасна близост до спуснатата задна част на един тежкотоварен камион, докато в същото време Деси-Две го хвана за главата, свали вратовръзката му и му я затъкна в устата.

— Момко — изкрещя възроденият артилерийски сержант Патрик Лафърти — недостоен, такъв си ти! Това ли е начинът да изразиш уважението си към един от най-свестните мъже, обличали някога униформа?

— Мммффф! — възпротиви се Самюъл Дансинг Девъро и затвори безсилно очи.