Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (6)

Глава 4

— Никой не може да е толкова чист — изрече Манджекавало с тих и недоверчив глас, обръщайки се към двамата мъже в тъмни костюми, седнали на масата срещу него сред слабо осветената кухня в Маклийн, Вирджиния. — Това не е естествено, нали разбирате какво искам да кажа? Да не би да не сте разровили достатъчно, а, Фингърс?

— Казах ти, Вини, и аз бях шокиран — отвърна ниският дебел мъж, отговарящ на името Фингърс, докосвайки възела на бялата си копринена вратовръзка, която се спускаше върху черната му риза. — И аз мисля, че това не е естествено — дори не е човешко. В какъв свят живеят тези величайши съдии? Сигурно и бацили няма там?

— Ти не ми отговори на въпроса — прекъсна го тихо Винсънт, сбърчи вежди и премести проницателния си поглед към втория събеседник. — Ти какво ще кажеш, Мийт? Момчетата ти не са започнали да пипат през пръсти, нали?

— Ей, Вин — запротестира огромният широкоплещест гостенин, облечен в розова риза и положил тежките си ръце пред себе си. — Свършихме първокласна работа — бих казал от световна класа, к’во друго да ти кажа? Онези величайшите си го просят, разбираш ли. Даже включихме и момчетата на Хайми Голдфарб от Атланта, а кой по-добре от тях може да намери цаката на някакъв си светец, прав ли съм?

— Да бе, момчетата на Хайми си знаят работата, няма спор — съгласи се директорът на ЦРУ, наля си още една чаша кианти и извади пура. — Доста по-добре от всичките федовци^[1] в Хувървил. Нали те изровиха кирливите ризи на сто тридесет и седем конгресмени и двадесет и шест сенатори, с което осигуриха утвърждаването ми, е, намазахме и доста ръчички, няма що.

— Какво намазахте, Вини? — премигна Фингърс.

— Нищо… Не мога да ти обясня. И нито един от тези шест изкукуригали съдии няма абсолютно нищо, за което да се хванем? Това е просто невъзможно — Манджекавало се надигна от масата и запали пурата си. Той запристъпя напред-назад покрай тъмната кухненска стена, по които висяха гравюри на светци, папи и зеленчуци, докато внезапно застина на място и гъст облак дим от пурата обгърна черепа му като ореол. — Я да се върнем отново на основните неща — каза той, стоейки неподвижно. — Ама наистина да ги огледаме.

— Кои, Вини?

— Тези четирима или може би петима либерални клоуни, които не могат да мислят както трябва. Какво толкова им има, че хората на Голдфарб не могат да го открият?… Нещо за голямата черна котка? Може да е правил разни номера, като е бил дете, някой сети ли се за това? Може би не е разровено достатъчно назад. Може това да е грешката!

— Бил е помощник в църквата и хорист, Вин. Истински ангел небесен, а освен това голям, голям мозък.

— Ами жената-съдийка? Тя е голяма клечка, нали? Това означава, че мъжът й трябва да си мълчи и да се преструва, че му харесва тя да е голямата клечка — което е невъзможно, защото той е мъж. Може би тя не му пуска и той е пощръклял като дявол, но не може нищо да каже. Хората си мълчат за такива неща.

— И това не става, Вин — каза Мийт, клатейки тъжно глава. — Той всеки ден й изпраща цветя в офиса и говори навсякъде колко е горд с нея. Може да е, щото той също е голям адвокат и не ще да си пра’и врагове в бизнеса.

— Мамка му!… Ей, а какво ще кажете за онзи ирландски пияч на вода? Може да си покръква доста, след като приключи с парада, мнозина ирландци го правят. Какво ще кажете? Можем да спретнем едно досиенце — свръхсекретно, национална сигурност, нещо такова. Ще купим една дузина свидетели да потвърдят, че са го виждали поркан да излиза на зиг-заг от офиса си. Това май ще стане. Също така можем да прибавим към името му и няколко девойки. Това си е човешко!

— Печелиш еци, Вин — контрира го Мийт, въздъхна и отново поклати глава. — Този ирландец е толкова чист, та чак чаршафите скърцат под него. Никога не са го виждали да изпива повече от една чаша бяло вино, а девойките въобще не са в неговия ресор.

— Два пъти по дяволите… Добре де, добре. Няма да закачаме двамата WASP^[2]. Не ми харесва, но го приемам… И така, стигнахме до нашия селянин.

— Лош човек, Вини! — прекъсна го ядосано Фингърс. — Той е бил доста груб с много от нашите момчета — като че ли изобщо не се познаваме, нали ме разбираш?

— Ами хайде да му дадем да разбере, че го знаем колко струва, какво ще кажеш?

— Много хубаво, Вин, но как?

— Откъде да знам, по дяволите? Момчетата на Голдфарб трябваше да са открили нещо, каквото и да е! Че е замерял монахините в енорийското училище, че е обирал подноса за дарения, за да си купи „Харли Дейвидсън“^[3] и да се присъедини към някоя мотоциклетна банда, нещо такова! Аз ли трябва да мисля за всичко? Той има слабо място, трябва да има. Всички дебели селяни имат!

— Той и Мийт е малко дебел…

— Не можеш да пийнеш този селянин, Вин — намеси се розовобузият Мийт. — Той е истински ерудит, човек с толкова много големи думи, че обърква най-острите акъли и освен това е чист като избелен ирландец. За нищо не можеш да се хванеш. Единственото нещо, което дразни хората е, че понякога пее оперни арии с недотам добър глас. Момчетата на Голдфарб тръгнаха първо след него, защото както повечето еврейчета, всичките се пишат либерали, а дебелакът не е. Нещо като на политическа основа, нали разбираш?

— Какво общо има политиката с всичко това, по дяволите? Ние имаме проблем, най-големият проблем, с който се е сблъсквала някога тази страна и на всичкото отгоре си чешем езиците с политика!

— Ей, Вини — възпротиви се Фингърс, — нали ти беше този, който искаше кал върху онези съдии, а?

— Добре, добре! — каза Манджекавало, дръпна нервно от пурата и се върна на стола си зад кухненската маса. — Известно ми е кога „бам-бам“ няма да проработи, разбираш ли? И така, докъде сме? Ние трябва да защитим страната, която обичаме, защото без страната, която обичаме, всички ще изхвърчим зад борда от бизнеса! Ясно ли се изразявам?

— О, да — каза Фингърс. — Аз не ща да живея никъде другаде.

— Аз няма да мога — добави Мийт. — С Анджелина и седемте хлапета къде мога да ида? В Палермо е много горещо, а аз се потя, нали знаете? А пък Анджи е по-зле и от мен — човече, тя наистина се поти! Може да усмърди цяла стая.

— Това е отвратително — каза меко Манджекавало. Очите му бяха вперени в огромния розовобузест съдружник. — Наистина отвратително. Как може да говориш по такъв начин за майката на децата си?

— Тя не е виновна, Вин. Жлезите й са виновни.

— Basta, така няма да стигнем доникъде — директорът на ЦРУ отново се надигна от стола си и започна да се разхожда гневно из кухнята, пуфтейки с пурата си и спирайки само за момент да повдигне капака на врящата тенджера на котлона, след което го изпускаше, защото беше горещ. — Тая какво готви, по дяволите? Прилича на маймунски мозъци. — Той затръска изгорената си ръка.

— Прислужницата ти ли, Вини?

— Прислужница ли? Каква прислужница? Да не говориш за онази контеса, дето си седи с Роза, плямпат и бродират, бродират и плямпат, като две сицилиански дъртофелници и се опитват да си спомнят кой кого прецакал в Месина преди четиридесет години! Тя не готви, не мие прозорци и чинии, а с Роза непрекъснато обикалят по супермаркетите и купуват боклуци, с които не бих нахранил и котките.

— Разкарай я, Вин.

— Лесно е да го кажеш, глупако! Роза твърди за нея, че й била като сестра, само че не толкова грозна и малко по-добра… Не, нека сами си ядат тия лайна, ние излизаме. Спешни задачи от национално значение.

— Няма проблем, Вини — потвърди Фингърс, кимайки с голямата си глава с леко неправилен нос. — Както се казва, родолюбците не познават умора, нали така?

— Ха, да му се не види, какво общо имат родолюбците с всичко… Я чакай… чакай! Родолюбци, кореняци. „Кореняк американец“. Това е!… Може би, като че ли.

— Като че ли може би какво, Вин?

— Не можем да оклепаме съдиите, нали?

— Вярно, Вини.

— Значи Върховният съд може да ни навре всичките в клозета, нали?

— Вярно, Вин.

— Но не е задължително… Да предположим, просто да предположим, че тази лоена топка, индианският вожд, който е възможно да предизвика най-голямата военна криза в историята, е много лош човек, откачен индивид без капка любов в сърцето си и с изключително лоши намерения, нали разбирате? Да предположим, че на него въобще не му пука за неговите индиански братя от Дивия запад, а само иска да си напълни гушата със съответната шумотевица? Като изкараме наяве гнусния му характер, ще провалим и гнусната му кауза. Така се прави.

— Не съм съгласен, Вин — възпротиви се неохотно Мийт. — Ти сам ми каза, че когато си разпитвал онзи мислител от Белия дом — този с цветните тебешири — той е казал, че пет или шест от онези съдии са признали, че са си изплакали очите, когато са прочели изявлението на Седящия Бик. Как е имало цял молебен — ти каза „молебен“, Вин, това ми направи впечатление — за измамата и безчестието, за убиването и моренето от глад на цели племена. А сега ти, аз и Фингърс — ти, естествено си най-умният, аз далеч след тебе, и Фингърс не съвсем накрая — ще повярваме ли, че някакъв си нещастен лъжльо може да завърти главите на тези свръхинтелигентни съдии с някакви пълни глупости? Не виждам смисъл.

— Ние не търсим смисъл, амиго, търсим начин да избегнем евентуална национална криза, набий си го в главата. И точно сега тази криза се именува Гърмящата глава. Прати момчетата на Голдфарб в Небраска!

* * *

— Небраска… Небраска… Небраска — мърмореше Хайман Голдфарб по телефона, като че ли името на щата беше стих от някакъв псалм от Стария Завет. Седнал зад елегантното бюро в елегантния си кабинет на много елегантния „Фипс Плаза“ в Атланта, той вдигна поглед и го спря одобрително върху изисканата, добре облечена двойка на средна възраст, седяща пред него. Бяха над четиридесетте, само няколко години по-млади от мускулестия, загорял Голдфарб, самият той също издокаран в бял ленен костюм, подчертаващ все още атлетичното му тяло. — Значи аз отново трябва да пратя хората си в този затънтен щат Небраска, за да дирят мъгли и облаци… някакъв въздухар, който нарича себе си Гърмящата глава, вожд на уопотамите? Това ли искаш да ми кажеш? Защото, ако е така, трябваше да си стана равин, за какъвто съм учил, а не футболист, за което не се иска толкова мозък — Хайман Голдфарб замълча слушайки, като от време на време отдалечаваше с въздишка слушалката от ухото си и накрая явно прекъсна онзи от отсрещната страна.

— Обърни ми, ако обичаш, малко внимание и ми разреши да ти спестя малко пари… Ако съществува такъв вожд Гърмящата глава, то той не може да бъде открит никъде. Моите хора не могат да твърдят със сигурност, че той не съществува, защото колкото пъти са споменавали името му пред остатъците от уопотамите в измисления им резерват, все са им отвръщали с мълчание, прекъсвано от време на време от някакъв неразбираем шепот на уопотамския им език. Започваш да си мислиш, че този Гърмяща глава е по-скоро мит, отколкото реалност. Нещо като икона, племенен бог, издялан от дърво тотем, пред когото вярващите правят жертвоприношения, но не и човек. Накратко, аз вярвам, че такава персона не съществува… Какво мисля аз, това ли е въпросът ти?… И не е необходимо да крещиш. Възможно е някаква малка група студенти от „Бъркли“ или от Ню Йоркския университет да са изровили подходящ прецедент, за да обезпокоят малко низшите съдилища. Номер, приятел, чисто и просто номер, но блестящ!

Голдфарб отново отдръпна слушалката от ухото си и притвори за миг очи, докато металният глас от другата страна на линията изпълваше елегантния кабинет.

— Що за език е това? — изрева оня оттатък. — Тази велика държава може да изпадне в национална криза, а ти не ми предлагаш нищо друго, освен празни приказки! Е, хубаво, ш’ти кажа, господин Голям замазван: човекът в Ленгли, Вирджиния, с когото няма начин да не си поговориш, каза, че шъ е по-добре да намериш нещо за този Гърмяща глава, и то да го намериш бързо! Искам да кажа, че никой от нас не ще да живее в Палермо, нали разбираш к’во искам да кажа?

— Стига излишни приказки, синьоре — каза Голдфарб. — Ще държим връзка — Консултантът на ЦРУ отмести телефона, облегна се във въртящия се стол и въздъхна шумно, обръщайки се към привлекателната двойка от другата страна на бюрото му. — Защо аз, о, Господи, защо аз? — попита, клатейки глава. — Вие сте убедени, че сте прави, така ли?

— Не бих се изразила толкова категорично, Хайман — отвърна жената с отчетлив британски акцент, издаващ поколения добро възпитание. — Не, не сме убедени и не мисля, че някой би могъл да бъде, но ако Гърмящата глава съществува, той просто не може да бъде открит никъде, точно както ясно го обясни на джентълмена по телефона.

— Аз, разбира се, употребих вашите думи — добави Голдфарб — и също така поставям под въпрос определението „джентълмен“.

— Подозирам, съвсем основателно — каза мъжът, също явно британец. — Приложихме план „С“. Представихме се като антрополози от Кеймбриджкия университет, които изучават велико, макар и поизчезнало племе, чиито прадеди са били представени на Короната от Уолтър Рейли^[4] в началото на седемнадесети век. Ако наистина имаше Гърмяща глава, то по законите на всяка логика, той щеше да се втурне да доказва признаването на британската Корона, както и отдавна забравената издръжка, която за времето си е била незначително, но в наши дни без съмнение е солидна сума. Той не го направи, оттук и нашето заключение: не съществува.

— Но изявлението пред Върховния съд съществува — настоя консултантът. — Това е лудост!

— Просто невероятно — съгласи се англичанинът. — А оттук накъде, Хайман? Доколкото виждам, сложили са те „на мушката“.

— И е така, и не е — каза Голдфарб. — Вярно е, че си имаме работа с някакъв откачен, но въпреки всичко ситуацията е изключително опасна… За какво мислят тези съдии?

— За правото и законността, бих казала — предложи жената. — На цена, която, както всички се съгласихме, излиза извън пределите на обичайното. Независимо от това, скъпи Хай, и прости, че ти го казвам, но мъжът на телефона, за когото твърдиш, че не е джентълмен, в основни линии беше прав. Кой се крие зад името на вожда Гърмяща глава — или кои — това е ключът.

— Но, Дафни, по твоите собствени признания, вие не можете да го откриете!

— Може да не сме търсили достатъчно задълбочено, Хайман. Е, Реджи?

— Мило момиче! Нали претърсихме надлъж и нашир това проклето мочурливо блато с ужасните условия за живот без никакви цивилизовани удобства и искам да ти напомня, че не стигнахме доникъде. Никой не ни каза абсолютно нищо смислено!

— Да, скъпи, знам, но там имаше един, който не искаше да каже нищо смислено, сещаш ли се за кого говоря?

— А, онзи ли — отвърна англичанинът пренебрежително, — онзи проклет младок ли? Голям темерут, бих казал.

— Кой? — Голдфарб моментално се надигна.

— Не точно темерут, Реджи, просто неконтактен и объркан, по-скоро, но разбираше всичко, което му говорехме. Личеше му по очите.

— Какъв беше този? — запита настойчиво консултантът на ЦРУ.

— Един червенокож боец — май така се казваше, малко над двадесетте, доколкото можах да преценя. Твърдеше, че не разбира добре английски и само повдигаше рамене и клатеше глава, когато му задавахме въпроси.

— Беше облечен отвратително, бих казал — прекъсна я Реджиналд. — Май нямаше нищо освен една препаска около бедрата. Доста отблъскващо. И когато се метна на онзи кон, трябва да кажа, че начинът определено издаде липса на ездачески умения.

— Той падна. А и това облекло едва ли беше обичайното му.

— Чакай малко, чакай малко! — Широкият гръден кош на Голдфарб почти излизаше от другата страна на бюрото. — Тогава не ви е направил впечатление, този млад индианец, но сега се сещате за него. Защо?

— Скъпи Хай, в светлината на настоящите обстоятелства се опитвам да мисля за всичко.

— Имаш предвид, че той е знаел нещо, което не е искал да ви каже, така ли?

— Това е само предположение…

— Мислиш ли, че можете да го намерите отново?

— О, да. Видях го от кой вигвам излиза, кой е неговият.

— Вигвами! Те във вигвами ли живеят?

— Ами, естествено, Хаймън — отговори Реджиналд. — Те са индианци, приятел. Червенокожи, както им викате във вашите филми.

— Мирише ми на гнило — каза Голдфарб, взе телефона и започна да набира. — Вигвами! Никой вече не спи във вигвами!… Не си разопаковайте багажа — добави той към двойката, след което телефонът погълна вниманието му. — Мани?… Свържи се с „Лопатата“ и влизайте в сражение. Вземаш и Лиър с теб в щата Небраска.

Младият индианец, гол, като изключим късата и с много древен вид кожена пола, стоеше пред големия нарисуван и украсен вигвам и крещеше: — Искам си дрехите, Мак! Не може да се държиш по този начин! Повръща ми се вече — на всички ни се повръща! Ние не спим на мръсотията в тези скапани вигвами и не си горим ръцете, за да се опитваме да готвим на огън и използваме тоалетни, а не проклетите храсти! И като сме подхванали този въпрос, искам да ти кажа да върнеш този нещастен щурав кон на Джеронимо^[5]! Мразя коне и не яздя — никой от нас не язди, за Бога. Ние караме шевролети и фордове, а някои и кадилаци, но не и коне!… Мак, чуваш ли какво ти говоря? Хайде, Мак, отговори ми!… Виж какво, ние ценим парите и добрите ти намерения — даже и дрехите с ресни от онази фабрика в Холивуд, но това вече е прекалено, не усещаш ли?

— Гледал ли си някога филма, който направиха за мен? — долетя от затворената шатра мощен рев. — Копелето, което ме играеше, фъфлеше и гъгнеше! Отвратително, наистина отвратително!

— Мак, точно за това говоря. Тази шантава история, в която ни въвлече, е отвратителна за всички ни. Ще се издъним и ще станем за посмешище на всички резервати!

— Не, още не сте — не сме! Въпреки че терминът „издъним“ е доста интересен.

— Не е интересен, тъпако! Вече минаха три месеца и още нищо не сме чули. Три месеца щуротии, тичаме насам-натам полуголи или в разни кожи, дето ни протриват задниците, горим си пръстите и си парим деликатните части в отровния бръшлян, когато се наложи да тичаме в храстите.

— Походните кенефи са съвсем обичайна част от военния живот, момче. В армията не може другояче.

— Това тук не е армията и аз не съм войник, и си искам дрехите.

— Въпрос на дни, синко! — прекъсна го резкият глас от вигвама. — Ще видиш!

— Няма да я бъде, нещастнико, не е въпрос на дни, нито на месеци, нито на година, даже. Онези старчоци във Върховния съд сигурно си седят в кабинетите и се скъсват от смях, а аз няма да мога да практикувам след това даже и в най-загубения съд в американска Самоа… Хайде, Мак! Признай си, всичко свърши — това беше страхотна идея и трябва да кажа, че в нея имаше зрънце, само зрънце смисъл, но сега вече е абсурдна.

— Нашите добри хора са страдали от нея цели сто и дванадесет години, момче. Страдали са в ръцете на алчния и брутален бял човек. Сега ние просто ще бъдем обезщетени и ще бъдем свободни! Какво означават още няколко дни?

— Мак, та ти не си един от нашите.

— В това старо войнишко сърце всички сме свързани, синко, и аз няма да те изоставя.

— Хайде изостави ни, моля те! Изостави ме и си ми дай дрехите и кажи на онези двамата кретени, които ме следват неотлъчно, да ме оставят на мира!

— Прекалено си нетърпелив, младежо, и аз няма да ти позволя да настройваш нашите братя от племето.

— Нашите ли…? Мак, ти си патологичен случай и затова ще ти кажа нещо интересно, братко боец. Касае се за една дреболия от формалния юридически статут, с която може и да не си запознат. Преди четири месеца, когато започна цялата тази идиотщина, ти ме попита дали съм си взел изпита за адвокатска практика. Аз ти отговорих, че съм сигурен, че съм. Е, все още съм сигурен, че съм взел това проклето нещо, но ако ми поискаш документ, не съм убеден, че ще мога да ти представя такъв. Разбираш ли, не съм получил формално удостоверение от съда в Небраска и може да не го получа и в следващите два месеца, което е напълно нормално за съда и напълно неприемливо по отношение на онази каша с Върховния съд.

— Какво…? — донесе се от предната част на затворения вигвам продължителен и раздиращ рев.

— В тази комисия са много заети, братко, и освен при извънредни обстоятелства, които трябва да бъдат представени и доказани, никой неупълномощен адвокат не може да подава петиции до Върховния съд даже и като временен представител. Казах ти го. Ти загиваш поради неявяване в съда, дори и да имаш шанс за положително решение, което ми изглежда толкова вероятно, колкото и този индиански боец да се научи да язди тъпия си кон!

Пронизителният вой от вътрешността на купчината боядисани изкуствени кожи този път беше по-продължителен и определено по-сърцераздирателен. — Как можа да го направиш?

— Не го направих аз, Мак, ти го направи! Аз ти казах да регистрираш официално адвоката си, но ти отвърна, че не можеш, защото бил умрял и си щял да измислиш някого по-късно, а междувременно да използваме прецедента non nomen от 1826 г.

— Ти го изрови този прецедент! — изрева гласът без лице.

— Да, и ти беше благодарен, а сега ти предлагам да изровиш умрелия си адвокат.

— Не мога — крясъкът внезапно се превърна в скимтене на уплашено коте.

— Защо?

— Той няма да иска да разговаря с мен.

— То пък оставаше да иска! Христе, нямам предвид тялото му, а документите, разкритията, разследването му. Те всичките са приемливи.

— Това няма да му хареса. — Котето се беше превърнало в озъртаща се мишка.

— Той няма да знае!… Мак, изслушай ме. Рано или късно някой от служителите на онези съдии във Вашингтон ще научи, че аз съм един хлапак, току-що завършил право, с едва шестмесечен стаж и ще се хване за главата. Даже и да си се помолил, върховният бог на съда, Върховният съдия Рийбок ще те направи на пух и перушина заради измама на свещената му институция. По-лошо — затова, че си ги направил на глупаци. Дори един или двама от подчинените му да вземат твоята страна, което, бих казал, е напълно невероятно. Забрави, Мак! Всичко свърши. Върни ми дрехите и ме пусни да се махна оттук.

— Къде ще отидеш, синко? — Невидимата мишка се измъкваше от вокалните окови и отново се изкачваше към кресчендо. — Искам да попитам къде, момче?

— Сигурно в Американска Самоа с предварително удостоверение от съда в Небраска, откъде да знам, по дяволите?

— Никога не съм предполагал, че мога да кажа това, синко.

— изкрещя надигащият се глас от шатрата — защото мислех, че си стока, но сега виждам, че не мога да те карам насила.

— Добре, Мак, какво става с дрехите ми?

— Ето ги, жълтокож койот, такъв! — покривалото от изкуствена кожа се открехна и от тъмното пространство отвътре изхвърчаха образци от предпочитаното облекло в Айви Лийг^[6].

— Казва се червенокож, Мак, а не жълтокож, спомни си. — Младежът с кожената препаска се хвърли към летящите шорти, риза, сив вълнен панталон и тъмносиня спортна жилетка. — Благодаря, Мак!

— Не още, момко, но ще има тепърва да ми благодариш! Добрият офицер никога не забравя провалилите се воини, независимо, че те никога не помагат в разгара на битката… Остави новия си адрес на онзи пияница, когото нарече Орлов Зор!

— Орлов Взор — поправи го младежът, махна препаската и обу шортите си. Посегна към тъмносинята си риза. — Ти беше този, който му помагаше да се напива. Ти помагаше на всички да се напиват.

— Пази се от неискрен индианец, който иска да настрои племето си! — изкрещя невидимият манипулатор на уопотамите.

— Я си го начукай, Мак! — извика младежът, напъхвайки краката си в мокасините марка „Бали“, а плетената вратовръзка — в джоба, след което облече жилетката си. — Къде, по дяволите, ми е Камарото^[7]?

— Маскирано е в гората зад източната морава, на шестдесет еленови крачки вдясно от високата ела на августовския бухал.

— Шестдесет какво? Какви са тия бухали?

— Никога не си бил добър на открито. Сам Орлов Зор ми го каза.

— Орлов Взор, и той ми е чичо, и не са го виждали да поема трезвен дъх, или да върви по права линия, откакто ти се домъкна тук!… Източната морава. Къде е тя?

— Ориентирай се по слънцето. То е компас, който никога не ще ти изневери, но покрий с прах оръжието си, за да не те издаде блясъкът му.

— Патологичен случай! — изкрещя младокът, докато тичаше точно на запад.

В този момент с първичен яростен рев от шатрата се измъкна една висока фигура. Покривалото пред входа шляпна и се залепи на външната стена от животински кожи.

Величественият гигант с индианска прическа, спускаща се по раменете, и с бричове от еленова кожа, украсени с мъниста, свидетелстващи за високия му ранг, премигна срещу слънцето, пъхна в устата си една измачкана пура и захвана да я дъвче ожесточено. Бронзовото му набръчкано лице и присвитите му очи изразяваха съвършено безсилие — и може би в известна степен страх.

— По дяволите! — каза на себе си Макензи Хоукинс. — Никога не съм си мислил, че някога ще ми се наложи да правя това — Ястреба бръкна под наметката си от еленова кожа с две жълти светкавици, нарисувани отпред на гърдите, и извади пластмасов телефон. — Услуги Бостън? Искам номера на дома на Девъро. Първото име е Сам.

* * *