Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (29)

Глава 27

Минаваше полунощ, когато Макензи Хоукинс влезе във фоайето на „Уолдорф-Астория“ и, както беше уговорено, мина през рецепцията, за да вземе каквито съобщения имаше за апартамент 12А — никакви имена, просто номера на стаята. Имаше две.

Обади се в Бевърли Хилс Обади се в Града на червеите.

Понеже в Калифорния беше с три часа назад, той реши първо да се обади на Мадж в Гринуич, Кънектикът. Отиде в другия край на фоайето, където имаше телефон.

— Миджи, извинявай, че закъснях толкова, но току-що влизам.

— Не се притеснявай, Мак скъпи, аз все още работя по сценария. Ще го довърша до един час и от куриерската служба ще ти го донесат веднага; би трябвало да го получиш към два и половина. Ястреб, това е страхотно! Направо ще превземе всички пазари!

— Е, Миджи, недей да си придаваш чак такъв холивудски акцент, не ти отива много.

— Извинявай, скъпи, прав си. Просто всеки, който иска да изрази ентусиазъм за някакъв проект, говори така. Колкото повече се превъзнасяш, толкова повече те тачат издателите.

— Марширувай по собствения си барабан, момиче. В теб има прекалено много класа и можеш да си го позволиш.

— С червеи ли, Мак?

— Е, ти просто си отвоюваш първоначалната територия.

— Можеш да заложиш на мен, точно така е.

— Но аз съм доволен да чуя, че в тази самоубийствена история има много хляб… и аз така мислех, честно казано.

— Скъпи, та това е чисто злато! Актьори, които обикалят света като антитерористична част, и на всичкото отгоре истина!

— Мислиш ли, че ще мога да привлека вниманието на двама — трима от онези по Западния Бряг…

— Да им привлечеш вниманието ли? — прекъсна го тя. — Значи още не си говорил с Джини, така ли?

— Не, съобразих, че там още е рано и реших да се обадя първо на теб.

— Аз се чух с нея днес късно следобед, когато прослушах касетките и доста си поговорихме. Имаме изненада за теб, Мак. Тя започна да излъчва още в три и половина, калифорнийско време.

— Да „излъчва“ ли? Миджи, започнала си да употребяваш някакъв много странен език и аз не съм сигурен, че го одобрявам. Не ти отива…

— Не, скъпи, това си е съвсем о’кей, наистина е общоприето.

— Е, щом е така…

— Но, Ястреб, чуй какво ще ти кажа — прекъсна го Мадж от Града на червеите. — Знам, че понякога се попрестараваш в закрилата си към нас, момичетата, и ние те обичаме заради това, но трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво е то?

— Недей да смръзваш лайното на Мани Грийнбърг. Недей да му даваш сделката, но недей и да му размазваш физиономията.

— Е, Маджи, това е чиста проба вулгарност…

— Хайде, Мак. Още малко ми остава до последния ред. Обади се на Джини, скъпи. Целувки както винаги.

— Резиденцията на лорд и лейди Кавендиш — обяви носов английски от другата страна на линията в Калифорния. — Името, ако обичате?

— Ги Бърджес, обаждам се от Москва.

— Всичко е наред, аз ще се обадя! — Бързо се вмъкна гласът на Джини — Той е просто един стар заядливец, Базил.

— Да, мадам — каза икономът с убийствен монотонен глас и затвори деривата.

— Мак, съкровище. От часове чакам да ми се обадиш. Имам прекрасни новини!

— Които, както разбрах от Мадж, включват това да не влизам в ръкопашен бой с Мани.

— А, с него ли — не, недей, той може да ни бъде полезен в наддаването, но не и ако е в болница. Да ти кажа честно, започнах точно с Мани, нарушавайки принципите си изобщо да не говоря с бивши съпрузи, докато адвокатите ми разговарят с тях, и не сгреших.

— Какво не сгреши? Какво наддаване?

— Миджи каза, че идеята е сензационна! Тя твърди, че вътре има всичко всичко! Актьори — супермени, цели шест, които се появяват там, където е най-напечено, освобождават заложници, залавят терористи и всичко това е истина! На Мани му направих просто намек… след като се съгласи да остави на мира картините, естествено… и когато му казах, че Чанси се е свързал с няколко „филмови приятел чета“ в Лондон, Мани изкрещя на секретарката си да приготви самолета на студиото.

— Джини, за Бога, дай малко по-бавно! Скачаш от едно нещо на друго без да правиш никаква връзка и нищо не се разбира, поне аз не разбирам… Сега, какво е направил Мани и какво е направил този „Чанси“ и кой е той, по дяволите?

— Моят съпруг, Мак!

— А, гренадирът, да, сега си спомних. Дяволски добри момчета, всичките бяха такива; първокласни бойци. Какво е направил той?

— Казах ти, той е голям твой обожател и когато Мадж се обади и започна да обяснява какво си записал на онези касети, аз го помолих да вдигне деривата — и да каже мнението си като бивш военен.

— Какво мисли той?

— Той каза, че това било подобно на Кралските командоси от Четвърта или Четиридесета бригада, които работели за Олд Вик и имали само „частичен успех“, както се изрази той, защото „непрекъснато нарушавали мълчанието“. Той иска да поговори с теб за това и да сравни записките си.

— По дяволите, дай ми да го чуя, Джини!

— Не, Мак, няма време. А освен това той и не е тук. Отиде в Оръжейния клуб в Санта Барбара, за да поиграе на поло с британската колония.

— И какво е направил, все пак?

— Ястреб, ти май си уморен и имаш нужда от един масаж на раменете. Казах ти. Той сметна, че цялото това нещо, което Маджи пише за теб, ще стане суперхит и се обади на някакви негови приятели в Лондон, за да ги уведоми.

— Е?

— Те ще вземат конкорда утре рано сутринта и ще пристигнат тук преди да са излетели от Лондон.

— И къде ще отидат?

— В Ню Йорк. За да се срещнат с теб.

— Утре… днес ли?

— Там, където си ти, да.

— Ами твоя бивш, Грийнбърг?

— Утре сутринта — тази сутрин, при теб. Също така, понеже имам в списъка си някои приятели на Мани и Чанси, им се обадих и им дадох малко вътрешна информация. Очертава ти се напрегнат ден, съкровище.

— В името на Цезар, ти си забележителна и това е прекрасно! Честно казано, Джин-Джин, знаех си, че вие момичетата ще преобърнете света заради мен, само че промених малко плановете си. Да го направим в началото на следващата седмица, а?

— Мак, ти каза и аз цитирам! „Един ден!“

— Ами да, май че така казах, но това беше, за да отхвърля тази работа със сценария, да я бутна в ръцете на ония приятели от Бевърли Хилс някъде към уикенда и да задвижа нещата към понеделник или вторник.

— Мой велики бивш съпруже и мой най-скъпи приятелю, какво се опитваш да ми кажеш?

— Ами, Джин-Джин…

— Зарежи това „Джин-Джин“, Ястреб. Навремето, когато намери Лилиан в оня порутен гимнастически салон и реши, че тя се нуждае от помощ повече, отколкото аз, разговора ни започна точно така — с „Джин-Джин“. След това Лил ми каза, че когато си се натъкнал на Миджи в оня магазин за кока-кола, където си се чудел къде е колата, тя каза, че си започнал разговора с нея с „Лили-Лили“. Какво има, Мак? Ние те обичаме и ти го знаеш. Защо не можеш да свършиш тази работа утре сутринта? Ако е някоя нова съпруга, ние ще разберем, и ще я вземем под крилото си, когато му дойде времето.

— Няма нищо такова, Джини. Но е дяволски важно — за много хора, много онеправдани хора.

— Значи отново си се понесъл в облаците, скъпи мой приятелю? — каза нежно лейди Кавендиш — Ще отменя всичко, щом искаш. Мога да го направя — всъщност ти можеш да го направиш, като не вдигаш телефона и не отваряш вратата. На лешоядите им е известен само номера на стаята, апартамент 12А, нито име, нито някаква идентификация.

— Не, не, ще се справя — ще се справим.

— Ще се справите?

— И момчетата са тук. Просто реших да ги държа при мен, докато разреша другия си проблем.

— „Самоубийствената шесторка“? — извика Джени — Те са във „Уолдорф“?

— Цялата половин дузина, хлапенце.

— Те наистина ли са супермени?

— Такива са, а имат и много други качества. И което е по-важно, те очакват помощ от мен.

— Помогни им тогава, Мак. Никога не си се провалял с някоя от нас.

— Освен с една, може би.

— Ани ли?… Не се самообвинявай излишно, Ястреб. Тя ми се обади миналата седмица по някакъв радиотелефон, който страшно пращеше. Успяла да откара със самолет дузина болни деца от някакъв остров в Пасифика на лечение в Бризбейн. Толкова беше щастлива, че няма накъде повече. Не е ли това най-важното? Да си щастлив такъв, какъвто си? Това е, на което си ни учил.

— Кажи ми, тя споменава ли изобщо Сам Девъро?

— Сам…?

— Добре ме чу, Джини.

— Ами, да, споменава го, но не съм сигурна, че ще искаш да чуеш какво е казала, Мак. Нека оставим настрана тази тема.

— Искам да го чуя. Той ми е приятел.

— Все още?

— По стечение на обстоятелствата, да.

— Добре… Тя казва, че си спомня за него като за единствения мъж, с когото е спала, защото това е било — „любов на сродни души“ — точно така се изрази. Всички останали били забравени.

— Тя ще се върне ли някога изобщо?

— Не, Мак. Тя намери това, което ти искаше от нея да намери — което искаше да намерим всички ние. Комфорт в собствената си обвивка, помниш ли, че си ни го казвал?

— Проклети психологически фъшкии! — избухна Хоукинс, и скришом избърса една сълза пред обществения телефон. — Аз не съм никакъв проклет спасител на проклети души. Просто знам кого харесвам и кого не харесвам, по дяволите. Не ме поставяй на някакъв проклет пиедестал!

— Както кажеш, Ястреб, той и без това не би издържал тежестта ти.

— Кой?

— Пиедесталът. Какво реши за утре сутринта?

— Ще се справя.

— Бъди любезен с лешоядите, Мак, любезен и уклончив, те не могат да издържат на това.

— Какво искаш да кажеш?

— Колкото си по-мил, толкова повече се разтапят, колкото повече се разтапят, толкова по-добре за теб.

— Нещо като среща с вражески разузнавателен персонал в Истанбул, така ли?

— Това е Холивуд, Мак.

Дойде утрото, по-точно зората едва бе напъпила и телефонът в Апартамент 12А започна да звъни. Хоукинс, който беше легнал по гръб на пода в дневната, го очакваше. Беше получил „идейната обработка“ на Мадж в два часа и три минути през нощта и беше приключил четенето, препрочитането и асимилирането на единадесетте страници, изпълнени с напрежение, някъде към три часа. После беше свалил телефона от бюрото и го беше сложил на килима до главата си, приготвяйки се за няколко часа сън при полеви условия. Почивката е оръжие в предстоящата битка, също толкова необходимо както и превъзхождащата огнева мощ. Миджи беше свършила великолепна работа — истински експлозив. Всяка страница беше изпълнена с динамизъм, действието беше интригуващо, а характерите на героите така завладяващи, че сънят беше отложен с още тридесет минути, в които Ястреба реши да стане филмов продуцент.

„По дяволите, не! Омаха и уопотамите ще погълнат цялото ми време. Първо по-съществените неща, войнико!“

Изведнъж стържещо звънене отекна между стените на стаята.

— Да? — каза Мак с телефонната слушалка до лявото ухо на пода.

— Ендрю Огилви е на телефона, генерале.

— Какво?

— Да, казах „генерале“, приятелю. Боя се, че старият ми другар от гренадирските времена наруши правилата и ми каза кой сте. Вие бяхте страхотен през войната, старче. Много впечатляващо, много.

— Много рано се обаждате, господине — каза Хоукинс. — Вие наистина ли сте бил гренадир?

— Бях буен младеж, ако трябва да сме точни.

— Да, това е прекрасно, наистина е хубаво. Също така е доста раничко и войниците ми още не са готови за сутрешна проверка. Пийнете си сутрешния чай и елате след един час. Вие сте първият обещавам ви.

В момента, в който отместваше телефона, на вратата се почука. Мак се изправи и отиде до нея по камуфлажните си наполеонки. — Кой е?

— Кой друг би могъл да бъде? — извика натрапникът в коридора. — Знаех си, че си ти, бих разпознал това ръмжене и на сън.

— Грийнбърг, ти ли си?

— Хей, бейби, кой друг да е? Моята прекрасна съпруга, която безпричинно ме изхвърли от къщата и ми обра паричките, но това няма значение, тя е кукличка — тя ми разказа накратко случката и на мен ми стана ясно, че си ти! Пусни ме да вляза, приятел, о’кей, о’кей? Можем да се споразумеем!

— Ти си втори в списъка, Мани.

— Успя ли вече да ти се обади някой? Ей, чуй, сладурче, аз имам зад гърба си цяло студио, голямо студио! Какво въртиш сделки с второразредници, а?

— Защото те владеят Англия, затова.

— Това са пълни глупости! Те правят тъпи филми, в които всички само говорят и никой не разбира какво казват, защото устите им са пълни с горещи картофи!

— Не всички мислят така.

— Кои са тия всички? На всеки „Джеймс Бонд“ правят по петдесет „Ганди“ и никога не успяват да си покрият разходите. Само не ги оставяй да те убедят, че не е така!

— Не всички казват така.

— Ти на кого вярваш? На вмирисаните английски войници, които дрънкат само глупости или на един истински Пол Ривиър^[1]?

— Ела пак след три часа, Мани и първо звънни от фоайето.

— Мак, отдели ми няколко минути! Цялото студио ме дебне какво ще свърша!

— Просто си иди, Мани, или изобщо не си давай труда да идваш повече.

— Добре де, добре. — Телефонът отново иззвъня и откъсна Хоукинс от вратата, въпреки, че той предпочиташе да стои там, докато се увери, че Грийнбърг наистина си е отишъл.

— Да? — каза Ястреба, вдигайки телефона от пода.

— Апартамент Дванадесет А?

— Е?

— Аз съм Артър Скримшоу, авангарден мениджър на „Холи рок продъкшън“, скалата на Холивуд, със световни печалби, които биха поразили всяко въображение, ако имах свободата да ги разкрия и, не на последно място, носител на шестнадесетте номинации за Оскар през последните… ххррррумфф… години.

— Колко Оскара сте спечелили, господин Скримшоу?

— Много сме близо, много сме близо. Всеки път щастието за малко да застане на наша страна. Но има време. И като стана въпрос за време, аз положих огромни усилия да сместя една закуска заедно с вас в свръхнапрегнатата си програма. Ще приемете, нали?

— Елате след четири часа…

— Моля? Може би не съм обяснил достатъчно ясно позицията си…

— От твоя страна всичко ми е съвсем ясно, Скрими. Ти си трети в списъка и това означава четири часа, като съм оставил един час на моите хора за сутрешна проверка.

— Убеден ли сте, че това е правилното отношение към шефа на „Холи рок“?

— Нямаш избор, момче. Разписанието вече е готово. Ястреба затръшна телефона, остави го на бюрото и преди да беше направил крачка, той отново иззвъня. — По дяволите, какво има? — изрева той.

— „Емералд катедрал студия“, здрасти — започна сладникав глас с твърд южняшки акцент. — Едно патриотично Божие птиче ми подшушна малко информация за един велик патриотичен филм, който искате да направите — филм, базиращ се на истински факти! И искам да ти кажа, приятелче, че ние нямаме нищо общо с ония Чифути и Чернилки, които управляват филмовата индустрия. Ние сме най-истински християни, ние сме истински американци, които развяват високо знамената и вярваме, че само така трябва и искаме да разкажем историята на едни истински американци, които са извършили богоугодни дела. Имаме също и много доларчета — фактически, няколко милиончета. Нашите неделни програми по телевизията и магазините ни за употребявани коли, в които всеки продавач е божи служител, са ежеседмични златни мини.

— Бъдете при Мемориала на Линкълн във Вашингтон довечера в полунощ — нареди тихо Ястреба. — И носете бели качулки на главите, за да ви позная!

— Това няма ли да е малко очебийно?

— Вие да не би да сте някакви пъзливи, антивоенни, антиа-мерикански либерални типове?

— Не, по дяволите! Ние си слагаме парите там, където са ни устите и имаме много и от двете.

— Тогава хванете самолет и бъдете довечера във Вашингтон. Четиристотин крачки направо от статуята и после шестстотин надясно. Ще стигнете до къщата на почетната стража и хората вътре ще ви кажат къде сме ние.

— Значи се разбрахме?

— Такава сделка ще сключим, каквато не сте и сънували. Не забравяйте качулките. Те са жизненоважни!

— Разбрано, приятел!

Макензи остави телефона, отиде до по-близката спалня и почука. — Утринна тръба, войници! Имате на разположение един час, за да наплюнчите перчемите, да ги залижете и да се оправите преди задачата. Не забравяйте, че се намирате в бойни условия и под обстрел. Дайте заповедите си на рум-сървиса.

— Направихме го още миналата вечер, генерале — обади се отвътре гласът на Слай. — Ще бъдат тук след двадесет минути.

— Искате да кажете, че вече сте станали?

— Разбира се, сър — отвърна Марлон — Ние вече излизахме и обиколихме четиридесет или петдесет улички.

— Стаите ви нямат изход към коридора.

— Точно така, сър — съгласи се Силвестър.

— Аз не съм ви чул да излизате, а аз чувам всичко!

— Ние можем да бъдем много безшумни, генерале — добави Марлон. — А вие трябва да сте бил много уморен. Дори и не помръднахте… Сега всички се събираме тук за ранна закуска, сър.

— По дяволите!

В това време телефонът отново иззвъня. Ядосан, но примирен, той се върна при бюрото и вдигна досадния инструмент. — Ало.

— А-a, какво огромно удоволствие е за мен да чуя приятния ви глас — каза мъжки глас с източен акцент от другата страна на линията. — Една недостойна душа ще бъде много щастлива да се запознае с вас.

— И аз се радвам да се запозная, но кой си ти, по дяволите?

— Якатаки Мотобото, но моите прекрасни приятели от Хоривуд ме наричат „Крайцера“.

— Ясно. Обади се пак след пет часа от фоайето.

— А-a, да, вие си позволявате известна фриворност, несъмнено, но може би аз мога да променя местопребиваването ви, защото в момента церият този прекрасен хотел и неговото фоайе са наша собственост.

— Какви ми ги дрънкаш, Катер?

— Ние също така притежаваме и три от най-горемите студия в Хоривуд, безценни. Предрагам да се видим най-напред или може би за най-горямо нещастие ще трябва да ви изгоним моментарно.

— Няма да я бъде, Тойо. На рецепцията ти има отворен кредит на наше име, възлизащ на сто хиляди долара. Не можеш ни помръдна задниците оттук, докато не ги изхарчим. Такива са законите, Бонзай, нашите закони.

— Айии! Изпробвате търпението на тази недостойна душа. Аз представям „Тойхондахай ентърпрайсиз САЩ моушън пикчър опьрейшънз!“

— Радвам се за теб. Аз пък представлявам шестима бойци, пред които вашите самураи изглеждат като доставчици на птичи курешки… Пет часа, дръпнат, или ще се обадя на моите приятели в „Токио диет“ и те ще ви изземат разходните отчети поради обвинение в корупция!

— Айии!

— От друга страна, ела след пет часа и всичко ще ти бъде простено — Ястреба затвори телефона и извади от гардероба пътната си чанта. Беше време да се облече. Сивия костюм, не еленовите кожи.

Деветнадесет минути и тридесет и две секунди по-късно мъжете от „Самоубийствената шесторка“ се бяха строили в стегната редица. Бяха облечени в бойно маскировъчни униформи и носеха пистолети. Нямаше и следа от театралниченето, присъщо на „имената“, които бяха възприели. Заекването, провлачването и имитациите сякаш се бяха изпарили. Лицата им бяха сериозни, дори строги, речникът — лаконичен, а изправената стойка говореше за богат опит, въпреки младостта им. В този момент те минаваха на преглед пред помощник-командира си.

— Точно това е, момчета, постигнахте го! — извика одобрително Ястреба. — Запомнете, това е образът, който трябва да се запечата в съзнанието им, щом ви видят. Стегнати, но хубави, обръгнали от битките, но с човешки лица, над тълпата, но не високомерни. Господи, харесва ми, когато мъжете изглеждат като вас! Гръм и мълнии, ние имаме нужда от герои! На нас са ни страхотно необходими смели души, които ще се втурнат в устата на смъртта, в челюстите на ада…

— Объркахте ги, генерале, в обратен ред са.

— Същото е.

— Не съвсем.

— Може ли да застанем свободно, сър?

— Слушайте внимателно сега. Кинаджиите от Холивуд и тези от Лондон, с които ще се срещнете, не знаят какво да очакват от вас, но когато видят шестима супермени във военни униформи — както се изрази една моя скъпа приятелка, която добре разбира от психология — ще им се замержелеят кошници с много пари. И то най-вече, защото вие сте истински и точно с това се различавате от останалите. Не вие трябва да продавате себе си — те ще трябва да продават тях. Вие ще избирате; няма вас да ви избират, на тях може да им се иска да купуват, но на вас може и да не ви се ще да продавате. Вие си имате определени изисквания.

— Това не е ли една опасна позиция? — попита Херцогът. — Продуцентите дърпат конците, а не актьорите, особено актьори като нас, за които съвсем не може да се каже, че са възпламенили Бродуей, а за Холивуд да не говорим.

— Джентълмени — каза Ястреба, — забравете предишния си живот. Защото в настоящия момент вие ще възпламените света! Вие не само сте професионални актьори, вие сте бойци, командоси с най-различни образи, чрез които сте постигнали успех във вашите мисии!

— О, по дяволите — повдигна рамене Дъстин, — всеки с малко по-усъвършенствана игрална техника би могъл да го направи…

— Това изобщо не си го и помисляй! — извика Макензи.

— Извинете, генерале, но смятам, че е истина.

— Запази я тогава в тайна, синко! — каза Ястреба. — Тук се занимаваме с „висши концепции“. Ще играем на едро, а не на дребно.

— Какво означава това? — попита Слай.

— Не се впускайте в подробности — Макензи отиде до бюрото и взе захванатите с кламер страници, продукт на литературния талант на третата му жена. После се обърна отново към групата. — На това нещо му викат „основна идея“ или „адаптация“, или нещо там с подобно име и съществува само в един екземпляр — с цел максимални предпазни мерки. Това е сбито и заредено с огромен заряд резюме на вашата активна дейност през последните няколко години и, нека ви кажа, то си е истинска ядрена ракета. Всеки един от тези лешояди ще има възможност да прочете този единствен екземпляр за петнадесет минути и след това ще може да задава каквито си иска въпроси, като отговорите ще обявим за предмет на националната сигурност. Искам от вас да седите на онези столове ей там, които съм подредил в полукръг, и да въплъщавате този колективен — как му викате там…

— Колективен образ на мълчаливата сила, подплатена с интелигентност и житейска мъдрост ли? — предположи Тели професора.

— Да, същото. Може би няма да ви навреди, ако един — двама от вас се потупват по кобурите всеки път, когато кажа „национална сигурност“.

— Ти, Слай и след това ти, Марлон — нареди Херцогът.

— Разбрано.

— А ето какъв ще бъде сега гвоздеят на програмата — продължи бързо Ястреба, — Отначало ще отговаряте на въпросите на палячовците с нормалните си гласове, а след това, когато посоча всеки от вас с кимване на глава, превключвате в образите на онези хора — на актьорите — които имитирахте пред мен и полковник Сайръс.

— Ние си имаме и много други — каза Дъстин.

— Тези са достатъчни — отвърна Хоукинс. — Дяволски убедителни са.

— Какъв е смисълът? — попита скептично Марлон.

— Мислех си, че веднага ще го схванете. Така доказвате, че наистина сте талантливи професионалисти и че успехът на вашите мисли се дължи на това, че сте актьори.

— Нищо не губим, войници — каза Херцогът, възвръщайки се към своя сценичен персонаж — Какво, по дяволите, не са кой знае колко клечките в бизнеса, които са ни слушали някога.

— Убедителност, джентълмени. Вие я имате! — Телефонът отново иззвъня. — Може да закусите, джентълмени — добави Макензи, като посегна към телефона и шестимата се нахвърлиха върху таблите от рум-сървиса. — Ало, кой се обажда?

— Дванадесетият син на шейха на Тизи Узу от двадесет и втората му жена — отвърна от другата страна един мек глас. — Тридесет хиляди камили могат да бъдат ваши, ако разговорът ни бъде плодотворен, а от другата страна, ако не натвори никакви плодове, сто хиляди Западни кучета могат да умрат.

— Зарежи! Или ела след шест часа, или иди и си зарови, ако искаш, ташаците в пустинния пясък!

Седем часа по-късно, корабът на успеха „Атаката на Ястреба“ се беше впуснал в първото си пътешествие в бурните води на филмовата индустрия. В нестабилната и опасна следа, оставена във водата зад него, се мъчеха да изплуват и да не потънат един бивш британски гренадир на име Огилви, който излезе сипейки проклятия върху неблагодарните чуждоземни колонии, някой си Емануел Грийнбърг, чието хленчене можеше да развълнува всеки друг, но не и Макензи Хоукинс, един изтощен шеф от „Хол и Рок“ на име Скримшоу, който каза, че временно ще се отправи да търси легло, за което трябва да плаща; кресливият „Крайцер“ Мотобото, който даде съвсем недвусмислено да се разбере, че затворническите лагери в „Хоривуд“ съвсем не се изключвали като последствие; и най-накрая мазният шейх Мустафа Хафайя-бика, развял робата си, който непрекъснато правеше отблъскващи сравнения между камилските изпражнения и американския долар. Въпреки това, всеки от тях се надяваше да бъде избран за продуцент на най-зрелищния филм на близкото бъдеще, и всеки един от тях загуби и ума, и дума, след като се запозна с шестимата изключителни актьори-командоси, съгласявайки се безрезервно, че те ще играят самите себе си във въпросния филм. Само Грийнбърг направи предложение. — Да го поосвежим малко, а, приятели? Нали се сещате, малко мадами, за да няма въпроси, нали се сещате? — „Самоубийствената шесторка“ ентусиазирано го подкрепи и най-вече Марлон, Слай и Дъстин. — Тридесет и шест каратово злато! — прошепна Мани, дори още по-ентусиазиран от тях.

Всички оставиха визитните си картички, но Ястреба беше непреклонен — нямаше да се вземат никакви решения до началото на следващата седмица. Когато си отиде и последният от молителите, а именно ругаещият дванадесети син на шейха на Тизи Узу от двадесет и втората му жена, Макензи Хоукинс се обърна към елитната си група:

— Бяхте велики, всеки един от вас. Те бяха хипнотизирани, направо зашеметени — вие го направихте!

— Като оставим настрана това, че изнесохте едно доста добро шоу, не виждам какво друго сме направили.

— Ти да не си си загубил ума, синко? — прекъсна го озадачено Хоукинс. — Не чу ли какво казаха? Така им се иска да гушнат този проект, че ръцете им се изпотиха и краката им се разтрепериха!

— Ами — отбеляза Дъстин, — наслушах се на шумотевици, доста крясъци и молби имаше, да не говорим пък за хленченето на господин Грийнбърг — той беше особено ефектен, като хор в гръцка трагедия — но не съм съвсем сигурен какво означава всичко това.

— Не видяхме никой да вади договор — каза Марлон.

— Ние не искаме никакви договори. Още не.

— Докога ще трае това „още“, генерале? — каза сър Лари. — Вижте, това всичкото ни е минавало през главите преди. Винаги много се говори, но се вади малко хартия. Хартията е основното, сър, останалото е просто… ами, празно бръщолевене.

— Ако си спомням добре, джентълмени, решихме да оставим преговорите на преговарящите. Ние сме съзидателната страна; ние предлагаме, а те се пазарят.

— Кой ще преговаря от наше име, ако изобщо ни иска някой… пътник?

— Добра идея, Херцог. Май ще е по-добре да звънна един телефон.

— Аз ще платя разговора — каза Слай.

В отговор на това, телефонът в хотел „Уолдорф-Астория“ иззвъня. Ястреба отиде до бюрото. — Да, кой е, по дяволите?

— Съкровище, не можах да се стърпя повече! Как върви?

— А, здрасти, Джини, всичко мина много добре, но както ми обясниха момчетата, имаме един проблем.

— Мани ли?… Не си го убил, нали, Мак?

— Не, да му се не види. Момчетата даже много го харесаха.

— Очароваха се от хленченето му, а?

— Позна.

— Много го бива по тая част, копелето… Какъв ви е тогава проблемът?

— Ами, както казаха момчетата, това, че тия лешояди ни харесаха, е чудесно или поне се направиха, че ни харесват, но как да постигнем нещо на хартия…

— Всичко е уредено, Мак. Агенцията „Уилям Морис“ поема всичко в свои ръце — от А до Я. Самите Робинс и Мартин.

— Робинс и Мартин ли? Звучи ми като магазин за официално мъжко облекло от класа.

— Че са от класа, от класа са и всеки би трябвало да завижда на мозъците им, съкровище. А и не са само мозъците, те говорят на разбираем английски, а не тая холивудска бълвоч. Точно затова объркват всички и обират каймака. Ще се заемат с работата веднага, щом им кажа.

— Направи го в началото на следващата седмица. Става ли, Джини?

— Разбира се. Къде мога да те намеря и кой още се появи освен Мани?

— Ето, визитките им са при мен — Ястреба взе от бюрото визитните картички и ги прочете една по една на бившата си съпруга.

— Нямаше ли и едно изкукуригало студио от Джорджия или Флорида? Разбира се, нито една уважаваща себе си компания от Юга не би си и помислила да се занимава с тях, но те имат няколко катедрали, пълни с пари и могат да направят нещо.

— Не знам защо, но ми се струва, че тази нощ те ще си имат неприятности във Вашингтон.

— Какво?

— Хайде да не говорим за това, Джини.

— Този тон ми е познат, няма да говорим. Ами ти? Къде ще бъдеш?

— Обади се на Джони Телешкия нос в резервата на уопотамите, близо до Омаха, той ще знае къде да ме намери. Ето ти частния му номер — Хоукинс й го даде. — Разбра ли?

— Да, но какво е това „уопотами“ и какъв е този Телешки нос, по дяволите?

— Той е един недооценен член на този онеправдан народ.

— Пак ли вятърните мелници, Мак?

— Правим каквото ни е по силите, малка лейди.

— Срещу кого този път, съкровище?

— Срещу лоши защитници на републиката с далеч по-лоши характери.

— А, лайнярите от Вашингтон ли?

— И техните предци, Джини, чак отпреди сто години.

— Колко интригуващо!… Но как успя да привлечеш Сам?

— Той е човек, който много държи на принципите — далеч по-зрял е отпреди и си има седем дечица — но различава правдата от неправдата.

— И аз точно това имах предвид! Как го накара да се върне? Това красиво момче смята, че ти си Четиридесетте разбойници на Али Баба на два крака и в едно тяло.

— Ами, както вече казах, той се е променил, улегнал е с годините. Сигурно се дължи на изтощения му вид, а и артритът му го прави малко муден… Предполагам, че девет хлапета биха се отразили така и на всеки друг. — Девет ли? Стори ми се, че каза седем?

— Обърках се, но и той също. Ще го кажа направо, въпреки че той вече е станал един доста толерантен човек.

— Слава Богу, че е превъзмогнал онова с Ани. Ние всички много се безпокояхме за него… Я чакай малко! Седем деца… девет? Жена му какви ги е вършила, по две-три наведнъж ли ги е изтърсвала?

— Ами, виж, ние с него наистина… — за щастие на Макензи Хоукинс в слушалката се чуха няколко почуквания, последвани от развълнувания глас на телефонистката, която ги прекъсна.

— Апартамент Дванадесет А, има спешно обаждане за вас! Моля, прекъснете настоящия си разговор, за да ви свържа.

— Чао, Джини, момиченце, ще се чуем по-късно. — Макензи затвори слушалката без да отдръпне ръката си, телефонът иззвъня три секунди по-късно и той я вдигна веднага. — Тук Апартамент Дванадесет А. Кой се обажда?

— Редуинг, праисторическо чудовище! — изкрещя Дженифър от Суомпскът, Масачузетс. — Сам чу касетката на Броукмайкъл миналата вечер и всички ние и Сайръс, и Роман, и двамата Деси едвам го удържахме! В крайна сметка Сайръс успя да го накара да изгълта практически цяла бутилки уиски…

— Като изтрезнее, ще дойде на себе си — прекъсна я Ястреба, — обикновено така прави.

— Много мило от твоя страна, че ни го казваш, но ние, разбира се, изобщо няма да научим дали е така.

— Какво искаш да кажеш?

— Той изчезна!

— Това е невъзможно! С моите адютанти и Роман З., и полковника, всички там?

— Той е едно змийско копеле. Вратата му беше затворена и ние всички мислехме, че още спи, след това Роман, който преди пет минути беше обходил плажа каза, че е видял една моторница да се приближава до брега на четвърт миля по-настрани и някаква фигура, която изтичала откъм дюните, се качила на борда!

— Сам ли?

— Биноклите не лъжат и Роман З. явно има страхотно зрение, в противен случай досието му щеше да е доста по-обширно, отколкото е.

— Мамка му стара, ето го пак с неговите щуротии! Пак се повтаря и преповтаря Швейцария!

— Имате предвид, когато Сам се е опитал да ви спре?

— И почти успя — прекъсна я Макензи, претърсвайки трескаво джобовете си със свободната ръка за успокоителното си — една омачкана пура. — Той трябва да се е обадил на някого по телефона.

— Очевидно, но на кого?

— Откъде да знам аз? Не съм бил с него от години… и въпреки това какво може да направи?

— Миналата нощ сума ти време крещя срещу манипулаторите на високи постове и как корумпираните типове продавали страната и трябвало да бъдат разобличени и той щял да ги разобличи…

— Да, той доста се впечатлява от тия неща и много си вярва.

— А вие не, така ли? Стори ми се, че казахте практически същото в „Риц-Карлтън“, генерале.

— Да-a, и аз вярвам, но си има място и време, когато да се действа според тези принципи и то не е сега!… И все пак, какво би могъл да направи той, наистина? Истеричен адвокат с подпухнали и зачервени очи и мокри дрехи, който се втурва към вестниците, както сигурно си е наумил, и то с такава история като нашата? Ще му се изсмеят в очите.

— Струва ми се, че пропуснах нещо — каза Дженифър.

— Какво?

— Касетката на Броукмайкъл е в него.

— Сигурно се майтапите, червенокожа лейди!

— С цялото ми червенокожо сърце ми се щеше да е така. Не можем да я намерим никъде.

— Свещени пистолети на Джордж Патън! Той може да изпорти цялото начинание. Трябва да му попречим!

— Как?

— Обадете се в Бостънските вестници, радиото и телевизията и им кажете, че един психопат е избягал от най-голямата лудница в Масачузетс.

— Това няма да свърши голяма работа, след като чуят касетата. Първото нещо, което ще направят, е да я презапишат, след това ще подложат гласовете на проверка и ще ги сравнят с този на вашия приятел Броукмайкъл, имат го или от някое изявление пред пресата или направо по телефона.

— Ще се обадя на Броукмайкъл и ще му кажа изобщо да не вдига телефона!

— Телефона…? — каза замислено Дженифър — Точно така! Всички телефонни компании разполагат с компютърни отпечатъци от номерата на всички телефонни обаждания. Това е стандартна процедура, заради сметките. Сигурна съм, че господин Пинкъс може незабавно да получи разрешение от полицията.

— За какво?

— За да разбере номера, на който се е обадил Сам. Освен, когато ни се обадихте рано тази сутрин, никой след това не е използвал телефона.

Благодарение на забележително добрите отношения на Аарон Пинкъс с местните власти, предложението на Редуинг бе реализирано бързо и ефективно.

— Господин Пинкъс, лейтенант Кафърти от Бостънското полицейско управление е на телефона. Имаме информацията, която ви е необходима.

— Страшно съм ви благодарен, лейтенант Кафърти. Ако случаят не беше спешен, никога не бих си позволил да злоупотребявам с вашата любезност.

— Е, стига, сър, няма никакъв проблем. Всяка година на бала на полицаите има от „Агнешкото със зеле на Пинкъс“.

— Нищожен принос, в сравнение с това, което вършите за нашия почтен град.

— Е, обаждайте се винаги, когато имате нужда… Ето това, което получихме от телефонната компания. През последните дванадесет часа от този номер в Суомпскът са проведени четири разговора, като последният е бил преди шест минути с Ню Йорк. Два са били с вашия домашен номер, господин Пинкъс. Първият е бил в шест и тридесет и три миналата вечер и след това тази сутрин…

— А, да, говорих с жена ми Шърли. Бях забравил.

— Ние всички познаваме госпожа Пинкъс — тя е впечатляваща дама. Толкова висока и грациозна, сър.

— Висока ли? Не, всъщност тя е доста ниска, заради прическата изглежда така. Няма значение, какъв е четвъртият номер, моля ви?

— Разговорът е бил проведен с липсващ в указателя номер тук в Бостън в седем и двадесет тази сутрин и номерът е в резиденцията на Джефри Фрейзиър…

— Фрейзиър ли? — прекъсна го неволно Аарон. — Колко необичайно…!

— Не само това, господин Пинкъс. Ще ме извините, че го казвам, но той е царски чеп в дирника, простете ми за израза, сър.

— Убеден съм, че речникът на дядо му е далеч по-груб, лейтенант Кафърти.

— О, ние сме го чували, господин адвокат! Всеки път, когато си прибира отрока от изтрезвителното, старецът пита дали не бихме могли да го задържим някой друг ден в повече.

— Много ви благодаря, лейтенант, много ми помогнахте.

— Винаги на вашите услуги, сър.

Аарон остави слушалката и погледна озадачено към Дженифър.

— Поне знаем как Сам е открил касетата. Използвал е телефона в кабинета на Сидни. Точно там я прослушахме миналата нощ.

— Но това не е причината за вашия шок, нали? Това е някой на име Фрейзиър, така ли е?

— Точно така. Той е един от най-очарователните мъже, които изобщо могат да се срещнат. Изключителдо свястна личност, родителите му загинаха преди няколко години в самолетна катастрофа, когато алкохоликът Фрейзиър Старши се опита да приземи самолета си. Джефри е бил съученик на Сам в Андоувър.

— Значи за това му се е обадил.

— Съмнявам се. Сам не може да мрази, не му е в характера. Както виждате, не намрази дори и Макензи. Но той не одобрява и то дълбоко не одобрява.

— Не одобрява?

— Защото Джефри е пропаднал и е загубил мястото си в обществото. Той е един хроничен алкохолик, чиято единствена цел в живота е да търси удоволствие и да дави мъката си в бутилката… Той не би могъл да свърши никаква работа на Сам.

— Да, но днес е свършил — преди около десет минути на плажа.

— Генералът е прав, ние трябва да го спрем! — каза изведнъж Аарон, извръщайки се отново към телефона.

— Как?

— Ако знаехме къде смята да отиде с лодката, бихме могли да започнем от там.

— Той може да отиде навсякъде.

— Не, не съвсем — каза Аарон. — По крайбрежието нещата доста се промениха. Крайбрежният патрул и моторните ескадри са непрекъснато нащрек, не само заради безразсъдните състезатели с моторници, но и заради тези, които внасят разни забранени вещества от кораби, пуснали котва навътре в морето. Тези, които имат къщи по брега, са помолени да съобщават за всякакво подозрително движение по бреговата линия.

— Значи вече някой може да се е обадил — прекъсна го Дженифър. — Тази моторница дойде до плажа.

— Да, но Сам се е качил на борда, т.е. никой не е слизал на брега.

— И все пак, защо да не се обадим на Службата за крайбрежна охрана?

— Бих го направил на секундата, ако знаех точно каква марка е моторницата или поне цвета и размера или откъде е отплавала. — Но после вдигна слушалката и добави:

— Но аз току-що си спомних, че мога да попитам един човек.

* * *

Един от най-уединените и изискани квартали на Бостън е разположен в горната част на хълма Бийкън Хил и се нарича „Луисбърг Скуеър“. Там се издигат елегантни градски къщи, строени през 1840-те, а малкият спретнат парк, със статуя на Колумб на северния вход и монумент на Аристид — на южния, прави гледката твърде приятна.

В този момент в квартала звънеше един единствен телефон и той се намираше в мебелираната разточително, но с вкус къща на една от най-старите фамилии в Бостън с настоящ собственик Р. Куксън Фрейзиър. Когато телефонът иззвъня, подвижният възрастен джентълмен, облечен в мокри от пот червени спортни гащета, изпрати баскетболната топка право в коша на таблото, издигащо се насред малкото игрище, което си беше направил на последния етаж на къщата. Кецовете му изскърцаха върху твърдия дървен под. След моментно колебание си спомни, че икономът му в момента е на пазар. Забърсвайки потта от веждите под бялата си коса, той отиде до телефона на стената и го вдигна. — Моля? — каза леко задъхан.

— Господин Фрейзиър?

— На телефона.

— Аарон Пинкъс се обажда, господин Фрейзиър. С вас сме се срещали няколко пъти, като последният беше на благотворителния бал на Фогс Мюзиъм, доколкото си спомням.

— Наистина беше така, Аарон, и защо ми говориш на „господин Фрейзиър“? Ти си почти толкова дърт, колкото и аз, и доколкото си спомням и двамата се съгласихме, че не би изглеждал така, ако спортуваше малко повече.

— Съвършено вярно, съвършено вярно, Куксън. Като че ли никога не мога да намеря време.

— Сигурно няма и да намериш, но може би ще бъдеш най-богатия в цялото гробище.

— Много отдавна зарязах тези амбиции.

— Какво мога да направя за теб, стари приятелю?

— Боя се, че става въпрос за твоя внук…

— Ти ли се боиш? — прекъсна го Фрейзиър — Аз пък съм ужасен! Сега пък какво? — Пинкъс започна да го въвежда в историята, но само осем секунди по-късно, при споменаването на моторницата, възрастният мъж се намеси отново и изкрещя триумфиращо. — Ето това е! Пипнах го!

— Моля, не разбрах какво ми каза, Куксън?

— Сега ще мога да го отстраня!

— Какво…?

— На него според закона не му е позволено да управлява моторницата си — или колата си, или мотоциклета си, или моторната си шейна. Той се счита за обществена опасност по суша, вода и сняг!

— В затвора ли ще го пратиш?

— В затвора ли? Мили Боже, не. Само в едно от онези места, където вразумяват пропаднали момчета! Адвокатите ми вече са го уредили. Ако го хванат дори и в едно нарушение и ако няма ранени или втори страни, които да предявяват някакви претенции, съдът ще ми разреши да приложа моите собствени ограничителни мерки.

— Значи искаш да го пратиш в санаториум?

— Бих предпочел да употребя друг термин, като например „рехабилитационен център“ или някаква друга там парола.

— Значи наистина ти се е качил на главата, щом си готов да отидеш толкова далече.

— Определено, но не по този начин, който вероятно си представяш. Аз познавам това момче и го обичам с цялото си сърце. Боже мой, та той е последната мъжка издънка от Фрейзиърови!

— Разбирам те, Куксън.

— Не съм сигурен, че ме разбираш. Виждаш ли, той може да е всякакъв, но ние го направихме такъв, нашето семейство го направи. Точно както постъпих и аз с моя син, а моята вина е далеч по-голяма, защото аз бях по-наблизо, бях жив. Но, както ти казах, аз го познавам и вътре в тази алкохолизирана и чаровна обвивка има мозък, Аарон! Зад това отдадено на удоволствията момче се крие друг мъж, чувствам го и наистина го вярвам!

— Той е изключително симпатичен и аз определено не бих се наел да ти противореча.

— Хората от вестниците и телевизията явно си въобразяват, че го познават. Само да се забърка в поредната каша и веднага започват да кичат табели. „Несметен богаташ отново в изтрезвителя“ и „Плейбоят на Бостън, позор за града“ и тъй нататък и тъй нататък.

— Е, въпросните събития сигурно са се случили…

— Разбира се, че са се случили! Точно затова твоята новина ми е най-големият подарък, който би могъл да ми направиш. Сега ще мога да поставя под контрола си този попрестарял вироглавец!

— Как? Моторницата му е в океана и ние дори не знаем къде отива.

— Най-близкият пристан на север от Суомпскът, който приема външни лодки за зареждане, е при Глочестър, а тези лодки смучат гориво с по-голяма скорост от шестима араби със сламки от един-единствен чайник с чай. Глочестър е на около половин час разстояние.

— Откъде знаеш всичко това?

— Бях командир на Бостънската моторна ескадра пет поредни мандата, разбира се, че ще го знам. Губим време, Аарон! Трябва да се обадя на ескадрата и на приятелите ми от крайбрежната охрана.

— Още нещо, Куксън. На борда му се намира един от моите служители на име Девъро — Самюъл Девъро, и е много важно той да бъде задържан от властите и да ми бъде предаден.

— Непочтен бизнес, а?

— Не, съвсем не е непочтен, просто действа много необмислено и импулсивно. Но е жизнено важно той да бъде задържан. Ще ти обясня по-късно.

— Девъро ли? Има ли някакви роднински връзки с Дансинг Девъро?

— Син му е, всъщност.

— Много свестен човек беше този Дансинг. Прекалено рано се спомина за човек с неговите способности, фактически, той ме въведе в някои доста доходоносни начинания.

— Я ми кажи, Куксън, след като той почина, ти изобщо свърза ли се с вдовицата му?

— Как бих могъл да постъпя другояче? Той беше мозъкът, аз просто допринесох с една незначителна сума. Преведох дължимото от моя страна на сметките й. Както ти казвам, кой би постъпил другояче?

— Някои хора изглежда не са го направили.

— Проклети крадливи кръвопийци… Аз сега трябва да свършвам и да проведа още няколко разговора, Аарон, но щом така и така се чухме, защо не вечеряме заедно някой път.

— С най-голямо удоволствие.

— С твоята прекрасна съпруга, Шели — тя е толкова висока и грациозна жена.

— Тя се казва Шърли и фактически никак не е висока, по-скоро… няма значение.