Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (26)

Глава 24

Винсънт Манджекавало вървеше по белия мраморен под на разкошната къща в Маями Бийч на път към гимнастическата зала. За пореден път отвръщаше поглед от розовата мебелировка навсякъде в къщата — столовете, диваните, лампите, постелките и дори полилея в дневната, състоящ се от стотици висящи розови дрънкулки и изглеждащ така, като че ли всеки момент ще се стовари върху нечия глава. Вини нямаше претенции да е кой знае какъв естет, но безкрайната комбинация от бяло и розово не му говореше нищо друго освен това, че известният decoratore^[1], който братовчед му Руджо беше наел, си падаше много по балета.

— Това не е розово, Вин — беше му казал Рудж оня ден по телефона. — То е прасковено, само че ще му викаш праскова.

— Защо?

— Защото розовото е долнопробно, прасковеното е над него, а пък прасковата направо отива до тавана. Специално аз не мога да кажа каква е разликата, а честно казано мисля, че и Роза не може, но тя е щастлива, нали разбираш?

— С твоя начин на живот, брат’чеде, винаги трябва да правиш жена си щастлива. Но, да оставим това настрана, аз съм ти много благодарен, че ми позволи да използвам местенцето ти.

— Можеш да останеш колкото пожелаеш, Вин. Ние няма да се върнем поне още един месец, а за това време ти ще заемеш отново мястото си между живите. Имаме един напечен бизнес с фамилията Ел Пасо. Можеш да ползваш гимнастическия салон, който направих, има и сауна.

— Имам намерение да отида, след като свършим разговора — даже съм си взел една розова хавлия, но нещо ми е малко къса.

— Тя е на момичетата, имам сини хавлии в салона.

Манджекавало поспря под висящия розов полилей, припомняйки си телефонния разговор отпреди два дена с Руджо. Ненадейният спомен, предизвикан от декора, приличен на Великденско яйце, напомни на Винсънт, че беше време да направи едно друго обаждане. Това не го изпълваше с особена радост, но се налагаше, а може би щеше и да го направи най-щастливия човек, в качеството му на честен аматьор, който току-що е обрал и последния долар на някое казино във Вегас. Но имаше и един проблем. Новината, че той е жив и здрав и все още дърпа конците, трябваше да знаят много малко хора, а именно тлъстаците от Уолстрийт, фигуриращи в списъка на Месото, който щеше да запечата устите им с цимент или да ги прати до края на живота им в най-различни пандизи, без парите, които очакваха да спечелят, и още братовчед му Руджо. Рудж също беше една необходимост, защото Винсънт имаше нужда от сигурно място, далеч от хорските погледи, докато настъпи времето Смитингтън-Фонтини да го вземе и да го откара по въздуха до мястото на чудотворното му „спасение“ на Драй Тортугас.

Въпреки че Абул Каки не фигурираше в този списък, а и не би трябвало, той също беше една необходимост. В света на международните финанси той беше съшият проклетник като Иван Саламандър. Това, което го правеше по-опасен или по-пробивен, в зависимост от гледната точка, беше фактът, че той не беше гражданин на САЩ и притежаваше повече неконтинентални холдингови компании, като например на Бахамските и Каймановите острови, от всеки друг, тъй като по-преуспелите пирати заравяха парите си на Карибските острови. И оня, Каки, беше арабин от едно от тези емирства, които Вашингтон винаги се опитваше да хване в измама. Така че си имаше протекции, които влизаха в сила, когато правителството от време на време решаваше да проведе тайни преговори с някои политически непопулярни хора. Хора, които, например, можеха да изтъргуват няколко хиляди бойни ракети и Библията на крал Джеймс за трима престъпници и една проститутка от Дамаск. Абул Каки беше жив пример за неприкосновеност.

Когато Манджекавало научи за тези възможности на Абул, той завърза с него връзка, която се оказа еднакво доходоносна и за двамата. Каки притежаваше танкери, които плаваха по всички океани и нерядко превозваха и други неща освен петрол. След няколко неприятни инцидента, Вини даде на Абул да разбере, че той и приятелите му имат върху пристанищните докове влияние, което не е за пренебрегване…

— От Ню Йорк до Ню Орлийнс всички те са затворени за вас, господин Коки.

— Каки, господин Манджекувуло.

— Манджекавало.

— Сигурен съм, че добре ще научим имената си.

След време Абул направи на приятеля си Винсънт някои финансови услуги. А когато след твърдото настояване на доновете, Манджекавало се кандидатира за шеф на ЦРУ, Вини отиде при Каки.

— Имам един проблем, Абул. Доновете мислят в големи мащаби и това е хубаво, но не си падат много по подробностите, а това не е хубаво.

— Кажи си проблема, скъпи приятелю с очи и скорост на пустинен ястреб — въпреки че, честно казано, аз никога не съм бил в пустинята. Изключително горещо е, така са ми казвали.

— Това е проблемът, приятел. Жегата… Имам доста сухо, суха пара, заровена в сметки из цялата страна под различни имена. Ако получа тази работа във Вашингтон, а аз ще я получа, няма да мога да обикалям свободно из различните щати, за да си събирам парите, по-голямата част от които предпочитам да запазя в тайна.

— Мисля, че си абсолютно прав.

— Определено.

— Носиш ли си спестовните книжки?

— Всичките четири хиляди двеста и дванадесет — Вини си позволи една незабележима усмивка.

— А-a, камилата поглъща с поглед повече, отколкото може да побере в няколкото си стомаха и в гърбиците.

— Нещо такова, предполагам.

— Имаш ли ми доверие, Винсънт?

— Разбира се, трябва да ти имам доверие — така както и ти трябва да ми имаш доверие, capisce!

— Определено. Опашката на кучето на бедуина маха насам-натам, защото е доволна, че е оцеляла… Виждал ли си някога бедуин? Няма значение, но нека ти кажа, че като ги срещнеш на пазара, смърдят до небесата.

— Ами банковите сметки? И книжките?

— Подпиши една дузина от тях като възнаграждение и ми ги донеси всичките. Разполагам с един изключително талантлив човек на изкуството, който работи за мен. Той може да подправи подписа на всеки, жив или мъртъв и го е правил много пъти за добро възнаграждение. Самият аз, Винсънт, ще ти донеса пълния портфейл на сляпо доверие, от името на една от най-уважаваните адвокатски фирми в Манхатън.

— Всичките ли?

— Не ставай смешен. Само една сума, подхождаща на положението ми на доста преуспял вносител. С останалото наистина ще направиш пари и те уверявам, че няма да оставя никаква следа в документацията.

И така, Абул Каки стана официален мениджър на Манджекавало с около четири милиона на щатския пазар и седем пъти повече в островните му холдингови компании. Въпреки това, нито ползотворното им приятелство, нито оказаната услуга, бяха това, което подтикна Винсънт да се свърже с Абул. Много просто, Каки имаше най-пълна информация за световните борсови сделки, като по-голямата част постъпваше по нелегални пътища, а останалата чрез щателни финансови проучвания. А освен това Абул Каки щеше да си държи устата затворена. Това беше сигурно, защото неговото собствено оцеляване зависеше от мълчанието му, като оставим настрана кучето на бедуина.

— Не мога да повярвам! — извика арабинът, след като Винсънт употреби едно от кодовите си имена, за да се свърже с него в Монте Карло.

— Повярвай, Абул, ще те посветя по-късно…

— Ти си се върнал от отвъдния свят! Не съм на себе си от шока и целия треперя — ще изгубя всичките си ръце на бакара и това ще ми струва стотици хиляди!

— Не играй тогава.

— С трима гърци на масата, с които въртя бизнес? Ти луд ли си!… Какви ги вършиш, Винсънт? Какво става? Бушуващите пясъци на пустинята заслепяват всемира ми!

— Ти никога не си ходил в пустинята, Абул.

— Виждал съм я на картички — страшна е, както е страшен твоят глас, който чувам сега. Не знам къде си, но доколкото разбирам, не си в отвъдния свят!

— Казах ти, ще ти обясня по-късно…след като ме спасят.

— Спасят ли…? Благодаря ти, скъпи Винсънт, но не държа да чуя нито дума повече, фактически, настоявам да не чуя.

— Прави се тогава, че не съм аз, а някой заинтересован инвеститор. Какво става с пазара в Щатите?

— Какво става ли? Там всички са полудели. Толкова много машинации, толкова секретни споразумения — сливания, срочни сделки, контролни пакети — всичко като че ли започва от самото начало! Това е лудост!

— Какво казват оракулите?

— Не говорят, даже и с мен. В сравнение с пазара, страната на огледалата на Алиса е царство на желязната логика. Всичко изглежда лишено от всякакъв смисъл — дори и за мен.

— А какво става с компаниите от военния бранш?

— Както казвате вие, италианците, те са pazzo! Вместо акциите им да падат, те са достигнали цени, рекордни за всички времена. Москва ми се обади, там бяха и изплашени, и ядосани, питаха ме какво мисля и аз не можах да им отговоря. Хората ми в Белия дом докладваха, че и на Президента са му се обаждали поне дванадесет пъти от Кремъл и той всеки път ги е уверявал, че това вероятно се дължи на отварянето на Източните пазари и на конверсията, защото бюджетът на Пентагона продължавал да бъде все така драстично орязан… Казвам ти, Винсънт, всичко e pazzo!

— Не, Абул, не е. Перфектно е… Ще ти се обаждам, сега трябва да си взема сауната!

Държавният секретар Уорън Пийс не беше на себе си от тревога. Лявото му око беше извън всякакъв контрол и подскачаше нагоре и надолу като разфокусиран лазерен лъч, опитващ се да попадне върху някаква мишена. — Какво искате да кажете с това, че не можете да откриете генерал Броукмайкъл? — изкрещя той в слушалката на телефона. — Той се намира под пряко мое подчинение — не — подчинение на Президента на САЩ, който очаква от него доклад на свръхсекретния си телефон. Дадох ви го поне дузина пъти! Как мислите колко дълго Президентът трябва да чака един въшлив бригаден генерал, а?

— Правим каквото ни е по силите, сър — каза изплашеният и изтощен глас от форт Бенинг. — Но засега не можем да го открием.

— Пратихте ли навън екипи за издирване?

— Във всяко кино и ресторант от Кътбърт до Кълъмбъс. Проверихме записите му, обажданията му…

— Има ли нещо там?

— Нищо съществено, но донякъде необичайно. Генерал Броукмайкъл се е обаждал двадесет и седем пъти до един хотел в Бостън в продължение на два часа и половина. Естествено, ние се свързахме с хотела и попитахме дали генералът не е оставил някакво съобщение…

— Исусе, не сте казали откъде се обаждате, нали?

— Казахме само, че става въпрос за официална правителствена работа, нищо друго.

— И?

— Те просто се изсмяха на това име — четири поредни пъти. Увериха ни, че не е там и че изобщо не са и чували за него — ако изобщо съществува личност с такова име.

— Продължавайте да търсите. — Пийс затръшна слушалката, надигна се от бюрото си и закрачи ядосано из кабинета си в Държавния департамент. Какво беше направил този проклет глупак Броукмайкъл, къде беше отишъл? Как смееше да изчезва, когато в мисията се бяха появили повече пукнатини и дупки, отколкото в целия „Секвоя Нешънъл Парк“! Какво си въобразяваше той, та си беше позволил да прекъсне връзката с Държавния секретар?… „Може би беше умрял“ — помисли си Пийс. Не, това само би усложнило нещата. Все пак, ако нещо се беше объркало, никой не би могъл да посочи връзката между него и ексцентричния генерал, създал смъртоносната машина, каквато беше „Самоубийствената шесторка“. Уорън беше отишъл във военната база с подходящи документи, разбира се, но те не бяха на негово име, а освен това носеше и къса червена перука, която покриваше изтънялата му коса. Според версията някакъв обикновен нископоставен счетоводител от Пентагона се беше отбил да поднесе скромните си почитания на генерала… Червената перука, съгласи се със себе си Пийс, наистина беше гениален проблясък, защото даже и карикатуристите бяха почнали да се шегуват с оредяващата му прическа. Къде беше този кучи син?

Телефонен звън прекъсна мислите му. Той се втурна към централата и видя, че светят едновременно три линии, а след това светна и четвърта. Натисна мигащия бутон на секретарката си и вдигна слушалката, надявайки се да чуе думите „форт Бенинг се обажда!“. Надеждите му, обаче, увехнаха, когато едва след тридесет секунди кучката студено го осведоми. — Имате три, а вече четири обаждания, господин секретар, но никой от тези, които ви търсят, не си даде труд да обясни по каква работа ви търси, а имената не са ми познати — така както ми ги казаха.

— Какви са те?

— Брики, Фроги, Муус и…

— Добре, добре — прекъсна я Уорън, не само притеснен, но и бесен. Те изобщо не трябваше да му се обаждат в кабинета, това беше закон! Какво беше станало, за Бога, че му се обаждаха и четиримата? — Ще говоря с тях последователно, майко Тирания — каза той, почуквайки слепоочието си, за да успокои нервното си ляво око.

— Аз не съм Тирания, господин Секретар. Аз съм най-малката й дъщеря, Андромеда Трухарт.

— Вие нова ли сте?

— От вчера, сър. фамилията реши, че в момента се нуждаете от извънредно ефективни услуги, а майка Трухарт е в отпуска в Бейрут.

— Наистина ли? — Видения на жартиери изпълниха въображението на Пийс. — Значи вие сте по-малката сестра…?

— Обажданията ви, сър.

— Да, да, разбира се. Ще започна с първия — „Брики“, нали така беше?

— Точно така, господин Пийс. Ще кажа на останалите да почакат на линията.

— Брики, какво правиш! Защо ми се обаждаш тук?

— Ах ти, Пийси, стара лисицо — каза Брики, банкерът от Ню Инглънд, разпръсквайки средиземноморския си чар. — Имам намерение да те направя най-почетния гостенин на тържеството на випуска ни.

— Стори ми се, че ти каза да не идвам.

— Всичко се промени, естествено. Нямах и понятие какво е замислил този твой невероятен мозък. Ти си чест за нашия курс, стари приятелю… Няма да те задържам, знам, че си зает, но ако някога имаш нужда от заем, просто вдигни телефона. Обади ми се в близките дни и ще обядваме заедно — за моя сметка, разбира се.

— Фроги, какво става, по дяволите? Току-що се чух с Брики…

— Сигурен съм, че не е необходимо да ти обяснявам. Ти си истински жив Мидас — отвърна русокосият циник от фоунинг Хил. — Ние всички си поговорихме и аз искам да знаеш, че Дафни и аз се надяваме, че ти и твоята скъпа съпруга ще бъдете наши гости на Бала на дебютантките във феърфакс другия месец. Ще бъдеш почетен гост, разбира се.

— Наистина ли?

— Разбира се. Бих направил всичко за теб.

— Това е много мило…

— Мило ли? Невероятно мило е от твоя страна, приятелю. Ти си просто великолепен! Обаждай се.

* * *

— Муус, би ли ми казал, ако обичаш…

— По дяволите, Писър^[2], можеш да играеш в клуба ми по което време си пожелаеш! — изрева президентът на „Петротоксик Амалгамейтид“. — Забрави това, което ти наговори преди няколко дни тъпият ми задник. За мен ще бъде чест да ударя няколко топки с теб.

— Наистина не разбирам…

— Разбира се, че разбираш и аз знам защо не можеш да говориш. Нека просто ти кажа, добри ми стари приятелю, че ти си номер едно в моя списък, никога не го забравяй… Е, хайде, трябва да тръгвам, току-що ме избраха за председател на съвета, но ако ти искаш този пост, твой е.

* * *

— Дузи, току-що говорих с Брики, Фроги и Муус и трябва да кажа, че съм озадачен.

— Разбирам те, старо приятел че. В кабинета ти има хора, така ли? Просто кажи „да“ и аз ще говоря както подобава.

— Казвам „не“ и ти можеш да говориш каквото си искаш!

— А има ли бълхи на телефона ти?

— Абсолютно е забранено. Кабинетът се „измита“ всяка сутрин, а отвън са монтирани и оловни щитове против електронно засичане.

— Добре, приятел, ти наистина си взел в ръце нещата там.

— Всъщност, това е стандартна процедура… Дузи, какво става, по дяволите?

— Изпитваш ли ме?

Държавният секретар замълча: щом нищо друго не действаше, може би това беше начинът. — Може и да те изпитвам, Дузи. Може и да искам да се уверя, че вие всички разбирате.

— Ти си най-продуктивният мозък, излизал от нашата тайфа, откакто през двадесетте се справихме с профсъюзите. И ти го постигна с блестящо въображение, а не чрез изстрели по разни смрадливи социалисти или конгресмени с ляв уклон!

— Ще трябва да те понатисна, Дузи — каза зашеметеният Уорън Пийс неохотно и изпод оредяващата му коса започна да се стича пот. — Как точно съм го направил?

— НЛО-тата! — възкликна Дузи. — Както се изрази онзи ужасен Иван Саламандър — сега ние трябва да въоръжим целия свят! Блестящо, Писър, абсолютно блестящо!

— НЛО-та ли? За какво говориш?

— Върховна ръка, приятелю, наистина върховна ръка.

— НЛО-та…? О, Господи!

* * *

Самолетът с единствен пътник — Ястреба, кацна на летището в Манчестър, Ню Хемпшир, приблизително на десет мили южно от Хуксет. Решението да се заобиколи Бостън и да се лети направо към Манчестър, принадлежеше на Сам Девъро, който се мотивира с това, че предишният път Мак е бил засечен от някого на Летище „Логън“ и това би могло да се случи отново, та защо да се поема излишен риск? Освен това, нещата бързо приближаваха към точката си на кипене, така че ако можеха да се спестят час или два шофиране, защо да не го направи. Следващият ход на Мак беше да обезвреди „Самоубийствената шесторка“, които, според Деси-Едно, се намираха в състояние на пълно разлагане благодарение на кулинарния талант на Деси-Две. Останалото зависеше единствено от убедителността на генерала.

Пади Лафърти, изключително горд и готов на всякакви геройства, взе генерала с лимузината на Пинкъс и о, чудо на чудесата, самият велик човек още веднъж избра да седне отпред при Пади.

— Кажи ми, Пади — каза Ястреба, след като поеха на север в посока Хуксет, — какво знаеш за актьорите, имам предвид истинските актьори?

— Като изключим сър Хенри, не знам кой знае колко, генерале.

— Е, той е по-особен случай, поне така ми се струва; поне има славна артистична биография. Ами другите, които нямат?

— От всичко, което съм чел по вестниците и списанията, дето господин Пинкъс ги оставя в колата, те всички чакат да ги открият, за да се сдобият със славна биография. Може да не се изразявам много умно, но поне така си мисля.

— Напротив, Пади, много е умно, точно това е отговорът.

— На кое, сър?

— На това как да накарам едни хора да променят намеренията си, без да му мислят много-много.

Осем минути по-късно Ястреба влезе в скиорската хижа. Беше слънчев летен следобед и Деси-Две току-що беше сервирал късен обяд — вечеря; резултатите бяха прекалено очебийни. Шестимата бяха насядали във фоайето и всеки гледаше пред себе си с поглед на окачена за сушене риба. Единственото изключение беше сър Хенри Ервинг Сътън, който очевидно беше идвал тук много пъти и преливаше от жизненост като грачещ черен гарван сред колективния махмурлук.

— Хайде, джентълмени! — изрева сър Хенри и тръгна на обиколка из стаята, като потупваше леко новите си приятели по физиономиите и ги посръгваше по ребрата. — Нашият велик генерал от Северноафриканската операция е дошъл да поговори с нас!

— Добре го казахте, майоре — изрече одобрително Ястреба. — Няма да ви отнемам много от времето, джентълмени, просто ще опресня текущата ви информация.

— Каква информация?

— Информация ли?

— Тебе трябва ли ти информация, Марлон?

— Не знам за какво говори.

— Кой е той?

— Дай му близалка, бейби.

Разширените очи на шестте безстрашни риби бавно се фокусираха върху Хоукинс, който отиде до стълбите, изкачи две стъпала и се обърна към членовете на антитерористичната група:

— Джентълмени — започна той, решен да следва всички изисквания на ораторското изкуство, — а вие наистина сте джентълмени, както и изключителни изпълнители и бойци. Моето име е Хоукинс, Макензи Хоукинс, пенсионираният генерал, когото бяхте изпратени да откриете и да изпратите в ареста.

— Боже мой, това е той!

— Изглежда точно като на снимките…

— Някой да се раздвижи…!

— Забрави.

— Краката ми нещо не ме слушат, пътник.

— Престанете, джентълмени! — леко повиши глас Ястреба — Въпреки че смятам тази заповед за излишна, като виждам какво се разиграва пред очите ми. Току-що се завърнах от Форт Бенинг, след като разговарях с моя добър приятел и дългогодишен другар по оръжие, генерал Етълред Броукмайкъл, вашият командир. Той ви изпраща поздравленията си за поредната добре изпълнена задача, заедно с нови и подробни инструкции… Настоящата мисия се отменя.

— Уоа, пътник! — каза Херцогът, надигайки се с треперещи колене, но без успех. — Кой го е казал?

— Генерал Броукмайкъл.

— Защо не ни се обади той — той — той самият, самият?

— Ти трябва да си онова приятелче, Дъсти.

— Грешиш, молец такъв! — каза заплашително Слай. — Стоиш там като някакво жалко подобие на Розенкранц в Елсинор, но защо и как си дошъл и защо трябва да ти вярваме ние, а, а? Защо не ни се обади саммият той?

— Той, т.е. ние — пробвахме непрекъснато от форт Бенинг. Тук телефоните не работят.

— Как стана така, бебчо?

— Бурята ли?

— Каква ти буря, скъпо момче? Аз не си спомням да съм чул нито вятър, нито гръмотевици.

— Сър Лари…?

— Недейте да ни правите на такива глупаци. И без това си имаме достатъчно проблеми!

— Марлон…?

— Точно така, пътник. Няма причина, поради която би трябвало да ти вярваме. Индианците често са използвали тази тактика. Бойните барабани спират да думкат и ти си мислиш, че имаш почивка и тогава кръвожадните аборигени атакуват. Точно така се отива на заколение.

— Трябва още да поработиш върху това, Херцог. Аз се запознах с истинския, когато правиха онзи филм за мен, и знаеш ли какво, той не изпитваше и частица враждебност към никого на света.

— Ти си познавал Херцога…?

— Просто ме чуйте! — изрева Ястреба, за да накара разбъбрилите се актьори от „Самоубийствената шесторка“ да замълчат. — Генерал Броукмайкъл и аз не само стигнахме до едно почтено примирие, но и до едно и също заключение. Накратко, джентълмени, установихме, че и двамата сме били измамени и подведени от корумпирани политици, които са се възползвали от вашите уникални способности, за да осъществят собствените си амбиции. Както и сами знаете, не съществуват изобщо никакви писмени доказателства, засягащи строго секретните ви операции, указанията са ви били давани само устно и аз бях упълномощен от моя добър приятел и колега, Броуки Втори, да ви кажа, че тази мисия се отменя. Като награда за превъзходната ви трудова автобиография през последните пет години, той е уредил всички вие да се преместите в апартаменти в хотел „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк.

— Какво има там? — попита Марлон без да фъфли.

— Защо? — каза Дъсти без да повтаря думите.

— Това дали е една приятна изненада — добави Сър Лари.

— Много е просто — каза Ястреба, — трудовите ви договори изтичат след шест месеца и отчитайки изключителния ви принос към армията и намаляването на напрежението в света, генерал Броукмайкъл е уредил за всички ви беседи с шефовете на няколко филмови студии, които ще долетят от Холивуд. Те имат огромно желание да превърнат историята ви във филм.

— Ами аз? — попита пренебрегнатият сър Хенри.

— Подозирам, че на вас ще дадат ролята на генерал Броукмайкъл.

— Така става.

— По дяволите, аз нямам думи, пътници — каза Херцогът.

— Та това е всичко, което някога сме искали — каза Марлон на перфектен английски, — . Всичко, за което сме мечтали!

— Сензационно…!

— Възхитително…!

— Ще играем самите себе си…!

— И ще бъдем заедно…!

— Ур-ра за Хол-ливу-уд…!

Триумфиращи викове изпълниха стаята, а Деси-Едно отиде до стълбата при генерала и му заговори.

— Ти си наистина велик човек, генерале! Виж ги колко са щастливи — ти ги накара да се чувстват толкоз прекрасно!

— Да, ама виж какво ще ти кажа, Д-Едно — каза Макензи, измъквайки от джоба си намачкана пура. — Аз самият не се чувствам толкова прекрасно. Чувствам се малък като помиен плъх и десет пъти по-мръсен.

За пръв път от първоначалния им сблъсък в мъжката тоалетна на летище „Логън“, Деси-Едно погледна Ястреба с неодобрение. Дълго и твърдо.

* * *

Уорън Пийс по пижама се втурна надолу по стълбите на елегантната си къща в предградието „Феърфакс“. Притича през дневната, осветена от лампите в антрето, не уцели вратата на кабинета си, блъсна се в стената, паникьосано разтърси глава и се втурна вътре към премигващия телефон. Натисна първо три бутона по погрешка, докато намери верния, започна да опипва трескаво за настолната си лампа, преобърна я и се стовари върху стола с писък.

— Къде ходиш, по дяволите? Четири часа сутринта е и никой не може да те намери цял ден и цяла нощ! С всеки час се приближаваме до катастрофата, а ти изчезващ. Настоявам за обяснение!

— Всичко започна с коремни болки, сър.

— Какво? — изкряска Пийс.

— Стомашни неприятности. Газове, господин Секретар.

— Не вярвам! Страната е в беда, а ти имаш газове?

— Това не е нещо, което може да се контролира…

— Къде беше? Къде е проклетата ти група? Какво става?

— Ами, отговорът на първия ви въпрос е свързан директно с втория и третия.

— Какво каза?

— Вижте сега, киселините ми — газовете ми — се породиха от невъзможността да се свържа с групата в Бостън, така че аз минах в нелегалност, за да ги открия.

— В нелегалност къде?

— В Бостън, разбира се. Пристигнах там към три часа вчера следобед. Естествено, незабавно отидох в хотела — той никак не е лош.

— Много се радвам да го чуя. А след това?

— Ами трябваше да бъда много предпазлив, разбира се, защото не бихме искали никакви подозрения за официална връзка. Мисля, че ще се съгласите с мен.

— С всеки съсипан нерв на тялото ми! — изръмжа Държавният секретар. — За Бога, надявам се, че не сте бил в униформа?

— Моля ви се, господин Секретар, аз излязох в нелегалност. Бях в цивилен костюм и просто в случай, че се натъкна на някого от пенсионирания персонал на Пентагона, ми хрумна прекрасна идея. Прерових реквизита на групата ми и намерих една перука, която чудесно ми подхождаше. Малко по-червена е, отколкото го изисква вкуса ми, но е също така леко прошарена…

— Добре, добре! — прекъсна го Пийс — Какво откри?

— Някакъв странен малък човек в единия от апартаментите — естествено, знаех номерата на стаите. Моментално разпознах гласа му, понеже преди това бях разговарял с него много пъти от Бенинг. Той е едно безобидно старче, което момчетата се наели да приема съобщения, а това е много хитро от тяхна страна. Не е разбрал почти нищо и това е плюс; той просто приема съобщения.

— Какво каза той, за Бога?

— Повтори това, което ми беше казал вече по телефона. Временните му работодатели са излезли по работа; не знаел нищо повече от това.

— Те това е. Значи те просто са се изпарили?

— Трябва да предположа, че те обграждат мишената, господин Секретар. Както ви обясних, те притежават широки пълномощия, що се отнася до мисията, защото много неща зависят от импровизацията.

— Казваш ми, че не знаеш какво става, по дяволите. Липсва каквато и да е комуникация, за Бога!

— Често на телефоните не може да се гласува доверие — и на цивилните, и на военните.

— Кой го измисли това, Розовата пантера ли? Защо не отговори на обажданията ми?

— От самолета на ВВС, който взех до Бостън ли, господин Секретар? Или може би искате всички във въздуха да имат номера ви за свръзка в компютрите си?

— Да му се не види, не!

— А когато стигнах в Бостън, нямаше начин да разбера, че сте се обаждал…

— Не се ли свързахте с кабинета си, за да видите дали тази ваша зачезнала част не се е обаждала?

— Ние действаме в пълна секретност. Те имат само два номера — единият на телефон в кабинета ми в Бенинг, който се намира в тоалетната, но задейства лампичка под бюрото ми; другият е в апартамента ми и се намира в дрешника и задвижва касетата „Няма друг бизнес като шоубизнеса“. Естествено имам и дистанционно за телефонните секретари и на двата апарата, но там нямаше нищо.

— Да пукна дано — каза Държавният секретар. — Какво означава цялата тази техническа измама от високо качество?

— Това е презастраховка против засичане, сър… Така се казваше и във филма „Рю Маделин, номер двадесет и две“. Гледал ли сте го? Кагни и Абел, просто страхотно.

— Не искам да слушам за никакви проклети филми, войнико! Искам да чуя, че твоята шайка горили е заловила Хоукинс и го е отвела в базата на КСВВС в Уестоувър! Това е всичко, което искам да чуя, защото ако не го чуя в скоро време, това може да означава края на всички ни! Ще бъде необходимо само двама от ония пъзливи съдии във Върховния съд да се сдушат с ония леви радикали, дето така и не измряха!

— За всички нас ли, господин Секретар, или за някои от нас? Като например един онеправдан някога от армията генерал и много успешната част, която той е създал?

— Какво?… Пагоните не ти стоят на раменете, за да ми задаваш гатанки, войнико!

— Добре тогава, господин Секретар, ако позволите да ви задам един въпрос като военен. Защо сте толкова обезпокоен от действията на Мак Хоукинс, каквито и да са те?

Светът се променя и между великите сили остава все по-малко враждебност, а с по-малките винаги можем да се справим, както с Ирак. Навсякъде и от двете страни бюджетите се орязват, персоналът и оборудването се ограничават с всеки изминал ден… Даже вчера сутринта един известен журналист долетя тук, във форт Бенинг, за да ме интервюира; той пише статия за военнопромишления комплекс в епохата на пост-перестройката.

— П… п… пост-перестройка ли? — заекна Държавният секретар и се надигна. Сега потта буквално заливаше блуждаещото му ляво око. — Набий си това в главата, войнико! Какво ще кажеш за една далеч по-злокобна заплаха, най-голямата заплаха, която можем да си представим?

— Китай, Либия, Израел?

— Не, идиот такъв! Зелените човечета — кой знае какви са им намеренията?

— Кое?

— Н… н… НЛО-тата!