Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (24)

Глава 22

Салваторе Д’Амброзия, известен повече като Месото, мина през въртящите се стъклени врати на сградата „Аксел-Бърлап“ на Уолстрийт, Манхатън, взе асансьора до тридесет и деветия етаж, продължи през още една стъклена врата и показа картата си на добре сложената администраторка.

Salvatore D’Ambrosia, Consultint. Картата беше печатана от братовчед му на една печатарска преса в Рикърс Айлънд.

— Бих желал да се срещна с някой си Иван Саламандър — каза Салваторе.

— Той очаква ли ви, сър?

— Това няма никакво значение, коте. Обади се!

— Съжалявам, мистър Д’Амброзия, но никой не може да влезе при президента на „Алекс-Бърлап“ без предварителна уговорка.

— Що не пробваш аз да вляза, сладурано, или може би трябва да ти счупя бюрото.

— Какво?

— Просто се обади, capisce?

Господин Д’Амброзия бе незабавно приет в облицованата с ламперия светая светих на въпросния Иван Саламандър, президент на третата по големина брокерска къща на Уолстрийт.

— Какво… какво-о-о? — изкрещя хърбавият очилат Саламандър, като бършеше непрекъснато леещата се от челото му пот. — Трябваше ли да изкарваш акъла на някаква нещастна администраторка, на която плащам астрономическа заплата и купувам кожени палта, и за която жена ми в никакъв случай не трябва да разбере?

— Трябва да поговорим, господин Саламандър. Нещо повече — трябва да ме слушате. А и вашата секретарка не се развълнува кой знае колко.

— Сигурно, сигурно, аз й казах да запази ледено спокойствие! — изписка Иван Грозни, както го знаеха на Уолстрийт. — Да не ме смятате за глупак?… Не съм глупак, господин Бабанко и бих предпочел да ми кажете каквото имате да ми казвате в някоя вмирисана пицария в Бруклин!

— Моите съдружници и аз също не си падаме много по вмирисаните ви салами и развалената ви риба. Вашите деликатеси могат да усмърдят душата на всички.

— Щом като уточнихме различията в кулинарните си предпочитания, какво още има да ми казва един уличен боец, та да си губя ценното време с него? А? А?

— Ще го губиш, защото това, което имам да ти казвам, идва от самия голям човек и ако в момента се опитваш да записваш на някаква си лента, той ще ти пререже гърлото. Capisce?

— Честна дума, честна дума, няма такова нещо! Да не мислиш, че съм откачил?… Какво казва големият човек?

— Купувай отбрана, и по-специално самолети и свързани… чакай малко, това трябва да го прочета — Д’Амброзия бръкна в джоба си и извади парче хартия. — Да, ето ги. Самолети и всички свързани с тях допълнителни компоненти — точно така, компоненти, това беше дето не можах да го запомня.

— Това е лудост! Отбраната я завряха в кенефа, навсякъде са с орязани бюджети!

— Ето и останалата част и пак ти повтарям, ако ти се върти някаква лента, направо увисваш на куката.

— Да не съм побъркан.

— Нещата страхотно се промениха — Месото отново погледна в инструкциите си и известно време чете, помръдвайки безмълвно устни. — О’кей, ето го… Случиха се обезпокояващи събития — продължи Д’Амброзия с безучастен глас и неподвижен поглед, като човек, който си припомня това, което е наизустил, — за които обществеността не трябва да разбере, поради паниката, която би народила такава информация…

— Да не би да имаш предвид породила?

— Аз съм с вас. За каквото и да е.

— Продължавай.

— Съществува голяма намеса в суб… субстратисферните военни сателитни трансмисии, откъдето може да се заключи, че летящите на голяма височина самолети са… изпортили работата.

— На голяма височина ли — бомбардировачите Ю-2 ли? Да не би руснаците най-сетне да са си дошли на думата?

— „Спецификата на вражеското оборудване още не е уточнена със сигурност.“ — Месото разгъна по-нататък листа хартия и зачете, като полагаше огромни усилия да не бърка. — „…обаче, понеже инцидентите увеличиха броя и размера си и… Кремъл… секретно потвърди наличието на такива събития…“ — На това място Салваторе Д’Амброзия, наричан още и Месото сгъна хартията и продължи самостоятелно. — Цялата шибана планета и най-вече САЩ са в секретна пълна бойна готовност. Може да са китайците или арабите или чифутите дето са спретнали цялата гадост…

— Това са пълни глупости!

— Или… — Салваторе Д’Амброзия снижи глас и се прекръсти, разполагайки почти правилно кръста върху огромните си гърди, — неща, за които нищо не знаем — там отгоре — Месото вдигна очи към тавана в няма молитва, ако не и молба за пощада.

— Какво-о-о? — изписка Саламандър. — Това са най-големите щуротии, които съм чувал през живота си!… Охо, я чакай малко… положително е това, абсолютно блестящо. Никой глупак не би се сетил!… Имаме съвършено нов враг и трябва да превъоръжим съвършено наново целия шибан свят. НЛО-та!

— Значи си разбрал накъде бие големият човек?

— Дали съм разбрал ли? Страшно ми харесва! Хей, хрумна ми една голяма мисъл. Какъв голям човек? Той е при рибите!

Ето за този момент се беше подготвял Месото и толкова го беше репетирал, че можеше да се справи и с глава, накисната в кианти. Той бръкна в друг джоб и извади малък плик с черен кант, подобен по размер и вид на покана за погребение. Той го подаде на хипнотизирания Саламандър с десет прости думи, така силно запечатани в съзнанието му от дълги репетиции, че можеше да ги повтори и на смъртното си легло. — Ако дори издишаш и една дума… няма да дишаш повече.

Известно време Иван Грозни гледаше ту лицето на Месото, ту страховития плик, после взе бляскавия си бронзов нож за отваряне на писма, пъхна го под запечатания край, сряза хартията и извади посланието. Очите му моментално фиксираха небрежните инициали, в долния край на страницата, които му бяха толкова добре познати. Той се задъха, изправи глава и прикова поглед в Салваторе Д’Амброзия.

— Това е невъзможно! — прошепна Иван Грозни.

— Внимавай — каза не по-високо от Саламандър той и прокара показалец по гърлото си, — помни, няма да дишаш повече. Прочети го.

С див страх и треперещи ръце Иван Грозни започна да чете страницата от начало: „Следвай инструкциите, както са ти предадени устно от куриера. Изобщо не си и помисляй да не се подчиниш. В момента сме по средата на една свръхсекретна, максимално законспирирана, суперзатъмнена операция. Всичко ще ти бъде обяснено, когато му дойде времето. А сега изгори това писмо и плика пред куриера или колкото ида му е мъчно, ще му се наложи той да те изгори. Аз ще се върна. ВМ“ (не се чете)

— Имаш ли кибрит? — попита тихо зашеметеният Саламандър. — Отказах цигарите по здравословни причини. Доста глупаво ще е, ако изгоря, защото не пуша.

— Разбира се — каза Месото и хвърли един кибрит на бюрото. — Като изгориш хартията, имаш да правиш още едно нещо преди да си отида.

— Кажи го. Когато получавам послания от отвъдното, не се пазаря.

— Вдигни телефона и нареди да купят петдесет хиляди парчета на „Петротоксик Амалгамейтид“.

— Какво-о-о? — изпищя Иван Грозни и челото му се обля в пот. Той видя с ужас как огромната дясна ръка на Д’Амброзия се пъхва под сакото. — Да, ей сега, разбира се! Защо не? Да ги направим седемдесет и пет хиляди, искам да кажа, защо не?

* * *

Още пет такива визити на добра воля направи Месото Куриера, всичките с подобно развитие — размяна на един-два крясъка — ис подобен краен резултат: „купувай, купувай, купувай!“ Настана невиждана еуфория, каквато не се помнеше отдавна. Диви вложения и бясно презапасяване бяха заповедите на деня и тези заповеди бяха за милиарди. Ставаше нещо наистина голямо и хитрите паралии и братството на конгломератите имаха намерение да се издигнат все по-нагоре в тази фантастична люлка на икономическите везни.

Купувай ония компютърни фирми, цената няма значение!

Вземи контролния пакет на всички подразделения в Джорджия и не ме занимавай с цифри!

Ние действаме от позиция на силата, идиот такъв! Искам Макдонъл Дъглас, Боинг и самолетни двигатели Ролс-Ройс и, за Бога, не спирай да наддаваш, докато не ги получиш всичките!

Купи Калифорния!

И така, на базата на една раздута измислица, чиято мистериозност би впечатлила и Малкия Джоуи, да не говорим за Худини или Распутин, враговете на Винсънт Франсис Асизи Манджекавало натрупаха милиардни пасиви, а в това време той се излежаваше под един чадър в Маями Бийч, Флорида, с пура „Монте Кристо“ в устата, телефон и портативно радио до главата, коктейл на пластмасовата табла пред него и широка усмивка на физиономията. — Носете се по голямата вълна, превзети тъпаци такива, — каза на себе си и посегна към чашата, намествайки червената си перука с другата ръка. — Почакайте малко, докато океанът пресъхне, както го е направил Мойсей, мир на праха му. Пясъкът ще погълне задниците ви, копелета такива! Като сте ми издали смъртна присъда, поне да бяхте прочели и дребния шрифт. Чистене на писоарите в Кайро, това ви трябва на всичките!

* * *

Сър Хенри Ървинг Сътън седеше напрегнат и ядосан на кухненския стол, докато Ерин Лафърти подстригваше неговата развяваща се корона от сива слава.

— Съвсем малко, моме, съвсем малко, иначе ще прекараш остатъка от нещастния си живот с мръсните чинии!

— Не можеш да ме изплашиш, дърт пръч такъв! — каза Ерин. — Веднъж те гледах в оная следобедна програма Завинаги всички наши завинаги преди — колко беше? Десет години ли? — така, че си ми ясен, приятелче.

— Моля?

— Непрекъснато крещеше и се джафкаше с ония младоци и накрая ги побърка.

— Просто съм изпълнявал роля, госпожо Лафърти.

— Наричай го както искаш, господин Сътън, но за мен и момичетата в Олд Саути, единствената причина да гледаме това тъпо шоу беше ти. Всички бяхме влюбени в теб, момко.

Вратата на кухнята се отвори с трясък, огромното туловище на Сайръс нахлу вътре, а тъмното му лице светеше в очакване. — Наш ред е, „генерале“!

— Много добре, младежо! Къде ми е униформата? Винаги съм изглеждал великолепно.

— Никакви перушини, никакви униформи, това не подлежи на разискване.

— За Бога, защо?

— Първо, генералът не е вече генерал по молба на Пентагона и на почти всички влиятелни организации във Вашингтон, включително и Белия дом. Второ, по този начин ще привлечете внимание върху нас, което не би било никак практично.

— Доста е трудно да се вживееш в една роля без подходящо снаряжение, което предполага, естествено, и подхождащо облекло — като униформа, например… Всъщност като генерал, аз бих бил по-висшестоящ от вас, полковник.

— Ако имате намерение да играете тази игра, господин Актьор, ще ви кажа, че вие имате само роля на генерал, вие бяхте повишен в майор, а на мен ми бе даден чин полковник. Губите, сър Хенри.

— Проклети непочтителни цивилни…

— Вие къде се намирате още, по дяволите. Втората световна война отдавна свърши. Освен това трябва да тръгваме. Очакват ни в двайсет и два, нула, нула.

— Двайсет и два нула нула какво?

— Часа, майоре, или генерале, ако така повече ви харесва. Това е военният термин за десет часа вечерта.

— Никога не съм се оправял добре с проклетите числа…

* * *

Трите хотелски апартамента на „Нобеловия“ комитет бяха подобни един на друг. Средният беше определен за място на срещата между прочутия Генерал Макензи Хоукинс, Воин на столетието, и важните „гости от Стокхолм“. Както бе договорено от адютанта на генерала, някой си Сайръс Маршъл, о.з. полковник от армията на САЩ, срещата трябваше да бъде частна, без да присъстват представители на пресата или да се дават някакви изявления. Защото, както обясни полковникът, въпреки че уважаваният воин бил извънредно поласкан от наградата, в момента завършвал мемоарите си „Мир чрез кръв“ и би желал да знае продължителността на пътуването и задълженията към медиите, преди да вземе решение дали да я приеме. Говорителят на комитета, някой си Ларс Олафер, реагира на предложението за тайна среща с такъв ентусиазъм, че полковник Сайръс добави и газови пистолети към другата екипировка.

— В униформа ще правя далеч по-силно впечатление! — каза ядосано Сътън, вървейки по коридора на хотела в костюм рибена кост, взет от апартамента му в Бостън. — Тези проклети дрехи може и да са подходящи за Милионерите на Шоу, но не и за настоящата мисия.

— Ей, изглеждаш страхотно — каза Роман З., щипвайки бузата на Сътън за негово най-голямо удивление. — Трябваше само да си сложиш може би едно цвете на ревера, щеше да ти придава съвсем завършен вид.

— Престани, Роман — каза тихо Сайръс. — Много добре изглежда… Готов ли сте, генерале?

— Говорите с професионалист, скъпи момко. Адреналинът ми се покачва, колкото повече приближава момента. Ето, магията започва!… Почукайте на вратата, влезте пред мен, както е редно и аз ще изиграя встъплението си.

— И помнете, татенце — направи му забележка пред вратата наемникът, — вие сте страхотен актьор, признавам го, но, моля ви, не се увличайте прекалено много, защото те ще се изплашат. Искаме да разберем всичко, каквото можем, преди да изиграем хода си.

Сайръс почука на вратата и се изпъна в стегната военна стойка. Вратата бе отворена от един белокос мъж с прошарена рижа брада и с очила без рамки, увиснали на нека му.

— Полковник Маршъл, сър — продължи Сайръс, представяйки се, — адютант на генерал Макензи Хоукинс.

— Тобъре тошъл, полкофник — каза мнимият член на Нобеловия комитет с изключително твърд шведски акцент, което накара опитният Сайръс да трепне. — Са нас е изфънредно удофолствие да се срещнем с феликия хенерал. — Той се поклони любезно и отстъпи назад, за да посрещне уважавания Воин на столетието, който пристъпи през вратата като истински Родоски колос. Възбуденият Роман З. бързо се плъзна след него.

— За мен е голяма чест, джентълмени! — възкликна актьорът с дрезгавина в гласа, почти неразличима от тази на Макензи Хоукинс. — Дълбоко съм поласкан от това, че вашият избор падна върху един незначителен персонаж в значителната драма на нашето време. Аз просто направих каквото ми беше по възможностите и като стар воин, кален в битките, мога да кажа единствено, че ние издигнахме стена от смъртта на нашите герои, тези смелчаци, които отдадоха живота си за победата!

Внезапно избухна експлозия от гласове с различни акценти, които нямаха нищо общо с шведския.

— Исусе, той е това!

— Пак забравяш граматиката, но за Бога, така е!

— Не мога да повярвам, мислех, че е починал още преди години!

— Не и на сцената, не! Никога не е умирал на сцената — винаги е бил завладяващ!

— Най-добрият драматичен актьор на нашето време! Уолтър Абел на седемдесетте и осемдесетте. Блестящо изпълнение!

— Какво става тук, по дяволите? — изкрещя полковник Сайръс, обаче природно надареният му, но нешколуван глас не можа изобщо да се справи с шпионската актьорска група на Етълред Броукмайкъл. — Ще ми каже ли някой? — той отново се опита да извиси глас над шумотевицата, създадена от „Самоубийствената Шесторка“, които се бяха струпали около генерал Макензи Хоукинс. Те се здрависваха с него, потупваха го по раменете, а един беше изпаднал в екстаз и целуваше пръстена му с емблемата на Клуба на актьора. — По дяволите! Ще ми обясни ли някой какво е всичко това?

— Нека опитам! — каза Дъстин със светнали очи. — Вие очевидно сте бил нает доста късно в тази операция, така че няма как да го знаете, но това не е онзи палячо Хоукинс, а един от най-добрите театрални актьори! Ние всички сме го гледали, когато бяхме по-млади, ходили сме по няколко пъти на представленията му, следвали сме го в „Джо Алън“ — това е барчето на актьорите — и сме го обсипвали с въпроси, опитвайки се да попием всички тайни, на които би могъл да ни научи.

— На какво да ви научи? За какво говорите?

— Този човек е Хенри Ървинг Сътън! Големият Сътън, сър Хенри.

— Да, знам — прекъсна го Сайръс, провален и сломен. — Както отдавна починалия английски актьор на име Ървинг, който няма нищо общо с банкера или шивача на Първо Авеню… Чакай малко? — изкрещя внезапно наемникът. — А вие кои сте, по дяволите?

— Всеки от нас ще каже само името си, чина и серийния номер, — отвърна Марлон, дочувайки въпроса на Сайръс, след което неохотно се извърна от дълбокоуважавания Сътън, който приемаше овациите от колегите си с поразяваща скромност.

— Име, чин и… — за какво говорите, по дяволите?

— Точно това, което казах, полковник. Име, чин и сериен номер според законите на Женевската конвенция. Нищо повече.

— Вие военни ли сте?

— И то много особени военни — отвърна Дъстин, хвърляйки един поглед към кумира си, който беше приковал вниманието на бойните му другари с изброяване на предишните си триумфални роли. — Ние сме разузнавателна част и мисиите ни са строго секретни.

— И тая идиотщина с Нобеловия комитет е една от тия операции?

— Казано между нас двамата — каза тайнствено Дъстин, навеждайки се към Сайръс, — вие имате късмет, че сме точно ние, иначе пенсията ви щеше да отиде по дяволите. Този човек не е генерал Хоукинс! Измамили са ви, полковник, забаламосали са ви, ако разбирате какво искам да кажа.

— Наистина ли…? — каза Сайръс, като пред припадък.

— Сто на сто е така, сър. Както очевидно е бил измамен и господин Сътън — сър Хенри. Той никога не би заложил великолепната си репутация, като се забърка в един глобален заговор, целящ да осакати първата защитна линия на тази страна. Никога!

— Първа защитна линия — глобален заговор…?

— Дотам стигнаха кратките разяснения, които ни бяха дадени, полковник.

— Та и това е много, мамка му! — каза Сайръс, като че ли се отърсваше от вцепенението. — Но кои сте вие и откъде точно идвате?

— форт Бенинг, под командването на бригаден генерал Етълред Броукмайкъл. Имената ни нито имат някакво значение, нито са необходими при тези обстоятелства, достатъчно е да кажа, че ни наричат „Самоубийствената шесторка“.

— Самоубийствената…! Господи, най-ефективната антитерористична част, която се е подвизавала някога!

— Да, и ние така сме чували.

— Но вие сте… вие сте…

— Точно така, ние сме актьори.

— Актьори ли? — викна Сайръс така страховито, че Хенри Ървинг Сътън и тълпата обожатели замлъкнаха и погледнаха удивено наемника. — Вие сте — вие сте актьори, всичките?

— И най-чудесната група колеги, които съм срещал от години насам, полковник. Те изпълняват ролите си перфектно. Забележете с какво внимание са подбрали дрехите си, с каква точна европейска кройка са костюмите им, как убитите цветове подхождат на репутацията им на уважавани академици. Можете също така да се възхитите на вниманието, което са отделили на брадите и мустаците си — оттенъци на сивото, без да се прекалява, добавяйки по този начин няколко години към възрастта си. Ами стойките им, Полковник?

Почти незабележимо прегърбените рамене и леките вдлъбнатини на гръдните им кошове, които наблюдавахме при влизането ни в стаята. Ами очилата без рамки и тези с роговите рамки. Те са типични за хора, които много четат и имат проблеми със зрението… Да, полковник, те наистина са актьори — добри актьори.

— Той е забелязал всичко!

— Каква наблюдателност!

— Всеки нищожен детайл…

— Детайлите, джентълмени — провъзгласи Сътън, — са нашите тайни оръжия, не го забравяйте никога. — Хор от „Никога!“, „Разбира се, че няма!“ и „Как бихме могли да забравим?“ последва изявлението и възрастният актьор вдигна двете си ръце. — Но, разбира се, това няма нужда да ви го казвам. На мен ми е ясно, че вие съвсем убедително сте заблудили милиони хора с представлението си на летището… Много добре, жреци на Талия! А сега, искам да се запозная с всеки един от вас. Имената ви, моля.

— Ами — започна говорителят, Ларс Олафер, не много охотно, — ако не беше присъствието на определени хора ние с най-голям ентусиазъм бихме се представили с истинските си имена, но имаме заповед да останем с прякорите си, което, лично за мен, е много конфузно.

— Защо така?

— Честно казано, защото нося една титла, която не съм заслужил, за разлика от вас… Наричат ме „сър Лари“, защото малкото ми име наистина е Лоурънс.

— Тогава трябва да кажа, че наистина сте го заслужил. Когато Лари и Вив бяха заедно, ние с тях изпихме доста ейл и между вас и този кльощав, но ужасно симпатичен мъж наистина има някаква прилика. Тогава, разбира се, играех Първият рицар в неговия Бекет.

— Това ми стига преди да умра…

— Вие бяхте велик!

— Великолепен!

— Изключителен!

— Може ли да престанете с тия глупости! — изкрещя Сайръс и вените на широкия му врат се откроиха.

— Наричат ме Херцога.

— Аз съм Силвестър.

— Марлон ми е името.

— Дъстин — нали знаете, знаете… така де, де, де?

— Зоват ме Тели, генерале, скъпи ми. Искаш ли близалка?

— Всички сте страхотни!

— А това всичко е пълен абсурд! — изкрещя Сайръс, хващайки за реверите Дъстин и Силвестър. — Чуйте ме сега, негодници такива!

— Хей, черни приятелю — каза кротко Роман З., потупвайки широкия гръб на колегата си. — Не си вдигай чак толкова кръвното, човече!

— По дяволите кръвното, ще ги застрелям всички тия копелета!

— О, пътнико, толкова ли сте примитивен — каза Херцогът. — Вижте, господине, ние не вярваме в насилието. Всъщност то е просто състояние на съзнанието.

— Състояние на кое? — изписка тъмнокожият наемник.

— На съзнанието — обясни Херцогът. — Фройд го нарича трескаво продължение на въображението — ние доста го използваме в актьорските класове, с импровизация, естествено.

— Естествено! — Сайръс пусна беззащитните си заложници. — Предавам се — измърмори той и се свлече в най-близкия стол, а Роман З. започна да масажира раменете му. — Предавам се! — повтори на висок глас и изгледа одобрително тълпата лунатици пред него — и под него. — Значи вие сте „Самоубийствената шесторка“? Антитерористичната част, за която са съчинени песни? Това е пълна лудост!

— Прав сте донякъде, полковник — изрече Силвестър с нормалния си глас от Йейлския драматичен университет, — защото на нас никога не ни се е налагало да вадим оръжие или да нараняваме някого, ако не броим няколко изкълчени китки и пукнати ребра… Ние просто не работим по този начин. Разбирате ли, така е по-лесно за всички. Ние изпълняваме нашите мисии като се превъплъщаваме и обикновено всяваме страх в мишените си, но от време на време се сдобиваме с един или двама нови приятели.

— Е-е-е-о-у-у-е-е-а! — изръмжа Сайръс, с крясък, достоен за Ануи. — Писна ми! Наистина ми писна!… Вие, сър Хенри, сте бил военен — чух онзи освидетелстван Хоукинс да казва, че сте бил някакъв проклет герой от Северна Африка! Къде отиде този човек?

— В един примитивен смисъл, полковник, всички войници са актьори. Ние сме изплашени, но се опитваме да се преструваме, че не сме; знаем, че скъпоценния ни живот може да ни бъде отнет във всеки един момент, но пренебрегваме това познание поради ирационалната причина, че непосредственият обект е неизмеримо по-важен, при все, че в дълбините на мозъците си разбираме, че той е просто статистика върху някаква карта. Проблемът при войниците в битката е, че те трябва да се превърнат в актьори без подходящо обучение… Ако всички войници с подгизнали и окаляни крака разбираха правилата, те щяха да се зъбят злобно, докато стрелят във въздуха над главите на други млади хора, които те не познават, но с които биха могли да пият по едно питие в някой бар в друго време и на друго място.

— Глупости! А какво ще кажете за ценностите и убежденията? Аз съм се бил и за двете страни, но никога срещу това, в което съм вярвал!

— Ами, значи вие сте човек с морал, полковник, и аз ви поднасям почитанията си. Обаче вие също се биете за най-спорния от всички мотиви. За пари.

— А тези палячовци за какво се бият?

— Нямам ни най-малко понятие, но се съмнявам, че финансовото благополучие е на първо място. Поне както го разбирам аз, те реализират театралните си амбиции, които са хранили цял живот — по един доста необичаен начин, но очевидно с голям успех.

— Аз ще им го дам с абсолютна сигурност — каза Сайръс и се обърна към Роман З. — Увековечи ли всичко?

— Всичко и всички, мой вечни приятелю.

— Добре — огромният негър се обърна отново към актьорите, спря погледа си върху Дъстин и каза: — Ти, малкия, ела тук! — Дребният артист погледна въпросително към другарите си. — За Бога, човече, искам просто да поговоря с теб насаме. Да не мислиш, че моят приятел и аз можем да обезвредим цялата „Самоубийствена шесторка“?

— На твое място не бих си и помислил да го обезвреждам, пътнико. Той може и да не е от вашата категория, но притежава десети дан и черен пояс по карате, а от това повече няма накъде.

— О, стига, Херцог. Никога не бих си послужил с това, освен ако не сме загазили наистина. И определено не срещу такъв симпатяга като полковника. Той просто е малко разстроен и аз го разбирам… Не се притеснявайте, полковник, няма да ви направя нищо. Какво има? — Дъстин и Сайръс застанаха до прозореца, нощните светлини на Бостън хвърляха отблясъци над града и наемникът заговори тихо.

— Вие вероятно бяхте прав преди пет минути, когато казахте, че може да загубя пенсията си. Вижте, аз наистина навлязох със закъснение, всъщност само преди няколко дена и наистина нямах причина да мисля, че този човек не е Хоукинс. Да му се не види, поне колкото съм го виждал по телевизията, той прилича на генерала и говори също като него — а защо да не е самият той? Наистина съм ви много признателен, Дъстин.

— Всичко е наред, полковник. Аз съм сигурен, че вие щяхте да направите същото за мен, ако позициите ни бяха разменени — да речем, ако някой се беше представил за Хари Белафонте и вие като чернокож го знаете, а аз не.

— Какво?… А, да, винаги бих го направил, Дъсти, винаги. Но все пак от любопитство искам да разбера каква беше точно вашата мисия?

— Ами, доколкото ни беше даден само основен необходим оперативен минимум, а и щом сте полковник, ще ви кажа, каквото мога, каквото знаем всички ние. Трябваше да установим контакт с генерал Хоукинс, да отвлечем него и всички други около него и да отлетим в базата на ВВС в Уестоувър, това е тук, в Масачузетс.

— Значи отвличате генерала и онези, които го придружават, отивате в базата на ВВС в Уестоувър и какво?

— „Ще се реши по-късно“, но ни казаха да си вземем пуловери и наполеонки в саковете, което предполага, че климатът ще е студен.

— Швеция? — попита наемникът.

— И ние така помислихме, но Силвестър, който е бил на турне в Скандинавия каза, че климатът през лятото там не се различава кой знае колко от нашия.

— Така е.

— И тогава предположихме, че става дума за някъде далеч по на север…

— Например в ледените фиорди — довърши Сайръс.

— Не знам, може би… по това време щяхме да сме получили по-нататъшни заповеди.

— Като например да се освободите от три замръзнали тела, които ще бъдат открити през трихилядната година и много ще зарадват биолозите.

— Не са ни казали подобно нещо, сър.

— Надявам се.. А освен този бригаден генерал Броук… Броукхетъл…

— Броукмайкъл, полковник. Бригаден генерал Етълред Броукмайкъл.

— Добре. Разбрах. Но като изключим него, вие нямате и най-малка представа кой носи отговорност за тази мисия, така ли?

— Това не влиза в задълженията ни, сър.

— Да се омитаме, Роман — каза изведнъж Сайръс и тръгна бързо към вратата, а циганинът моментално застана до него. Някъде иззад гърба му се чу силен метален звук. — Не се опитвайте да ни проследите, безполезно е. Ние сме професионалисти, повярвайте ми. А вие, господин Сътън, можете да останете тук и да си бъбрите с колегите си колкото си пожелаете… Боя се, че по отношение на вас приложихме един стар трик тази вечер. Може да ви е изглеждало странно, че моят приятел непрекъснато скачаше наоколо и ви изучаваше един по един, затова ще ви кажа. В този червен карамфил на ревера му има миниатюрна високоскоростна камера; разполагаме с минимум дузина снимки на всеки един от вас. А под сакото си съм омотан в жици до зъбите — всяка дума тази вечер е записана.

— Един момент, моля! — възкликна сър Хенри.

— Какво? — Сайръс бръкна в сакото си и извади един голям и грозен магнум, докато в същото време Роман З. извади ръката си отзад, показвайки дълъг автоматичен нож.

— Таксата ми — каза Сътън. — Кажете на Аарон да я изпрати по куриер до апартамента ми. И прибавете няколко стотарки отгоре, защото възнамерявам да поканя новите си приятели в най-добрия ресторант в Бостън.

— Сър Хенри! — каза Силвестър, докосвайки ръкава на великия човек. — Наистина ли сте се пенсионирал?

— Полупенсионирах се, скъпо момче. От време на време изнасям по някой етюд в локалите. Поддържа жизнените сокове, нали знаеш. По една случайност, имам един доста богат син тук, в Бостън, той е от един от браковете ми — не мога да си спомня точно кой — та той просто настоя да поема бизнеса на едно от стотиците му предприятия. Постъпи адски правилно, разбира се; на времето, когато всичко вървеше по мед и масло, го пратих в сума ти университети, за да има сега всичките тези букви пред името си. Много сладко дете, бих казал, но изобщо не е актьор! Наистина страхотно разочарование.

— А какво ще кажете за армията. Бихте могъл да станете наш режисьор! Сигурно веднага ще ви направят генерал!

— А-a, спомнете си, мои млади спътници, какво е казал Наполеон: „Дайте ми достатъчно медали и ще ви спечеля която и да е война.“ А за актьорите стимулът е славата, името! Все по-голямо, докато буквите изравнят размера си с тези на заглавието. А щом вие играете в тайна, как би могла да направи това армията?

— О, мамка му — прошепна Сайръс на Роман З. — Дай да изчезваме оттук!

Те напуснаха апартамента и никой не ги забеляза.