Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (23)

Глава 21

В къщата на плажа в Суомпскът, Масачузетс, се беше възцарило примирие. Под неутралното ръководство на Аарон Пинкъс бе изготвен документ, подписан от генерал Макензи Хоукинс, известен още като Гърмящата глава, настоящ вожд на уопотамите, и Изгрев Дженифър Редуинг, говорител на гореупоменатото американско индианско племе, според който всички пълномощия за правната защита на племето се прехвърлят на госпожица Редуинг. Самюъл Лансинг Девъро, временен официален адвокат на уопотамите се съгласява да отстъпи всички задължения на постоянния адвокат на племето, гореупоменатата госпожица Редуинг, в случай на съвместно явяване пред Върховния съд на Съединените щати, ако това явяване се изисква.

— Не съм убедена, че последната част ми харесва — беше декларирала Дженифър.

— На мен изобщо не ми харесва! — каза Сам.

— Тогава аз няма да подпиша — Ястреба беше непреклонен. — Промяната на адвоката в последната минута може да се окаже фал, а аз съм вложил в това начинание прекалено много кръв, пот, пари и търпение, за да го допусна. Между другото, госпожице Ред, аз ви дадох пълен контрол върху всички преговори, така че какво, да му се не види, искате повече?

— Какво повече ли?… Никакво явяване изобщо, никаква декларация, никакъв Върховен съд.

— Хайде, скъпа — каза Аарон, — вече е прекалено късно. Изслушването е влязло вече в плана на Съда. Освен това е възможно да пропуснете една златна възможност за племето си. Убеден съм, че с ваша помощ този асансьор към ада може да бъде блокиран.

— Е, възможно е — съгласи се Дженифър, — но само, ако съдът постигне консенсус. Ще ни отпуснат два или три милиона долара и животът ще продължи без сътресения. Ще можем да построим четири или пет училища в резервата и да наемем няколко добри учители.

— Аз определено няма да подпиша! — изрева Ястреба.

— Защо, генерале? Това не е ли достатъчно, за да ви се отплатим?

— Да ми се отплатите ли? Кога съм говорил нещо за плащане, по дяволите? На мен пари не ми трябват — Сам и аз имаме толкова пари, че не можем да ги похарчим даже и в Швейцария!

— Мак, млъквай!

— …всички те са придобити по съвсем законен начин чрез доброволните дарения на няколко богати нищожества. Сигурен съм, че никога не бихте ни обвинили.

— Достатъчно, генерале! — Аарон Пинкъс скочи, доколкото можа, на краката си. — Разбрахме се да не се позовавате нито устно, нито писмено на предишни събития, за които ние нищо не знаем.

— За това няма проблеми, Командире, но аз все пак трябва да изясня позицията си. Не съм жертвал три години от живота си, за да ни даде накрая някой доставчик на ВВС някакви си два-три милиона долара от благотворителната си касичка.

— Да ни даде ли? — възкликна Дженифър. — Мислех, че вие нищо не искате.

— Аз не говоря за себе си, говоря за принципите, от които съм се ръководил.

— Как се изразихте точно? — попита саркастично Дженифър Редуинг. — В интерес на вашите принципи ли?

— Много добре знаете какво имам предвид, малка лейди. Вие искате да продадете племето — което по случайност е моето племе.

— Какво си наумил, Мак? — попита Девъро, знаейки колко е безполезно да се разубеждава Ястреба, щом си е наумил нещо.

— Ще тръгнем като начало с петстотин милиона долара, хубаво кръгло число — което за Пентагона ще бъде все едно комар го е ухапал — и пак ще се отърват евтино.

— Петстотин! — Бронзовото лице на Дженифър Редуинг потъмня, защото кръвта се качи в главата й. — Вие сте напълно побъркан!

— Винаги можеш да отзовеш артилерията си, но не можеш да заплашващ с нея, ако нямаш някакъв резерв… Точно петстотин хубави зелени милиончета или няма да подпиша. Може би трябва да добавим и това, Командире, като допълнително условие, или не знам как го наричате там.

— Това няма да е разумно, генерале — каза Пинкъс, поглеждайки към Сам. — Ако се наложи разследване, би могло да се тълкува като предпоставка за тайно споразумение.

— Тогава аз искам отделен лист — каза намръщено Макензи. — Няма да й позволя да потопи моя народ в тъмната река на злите сили.

— Твоя… о, Господи! — Дженифър потъна в кушетката. — В тъмната река на… о, мамка му.

— Ние старейшините не одобряваме такъв език от нашите скуоу.

— Аз не съм… о, няма значение!… Петстотин — не мога и да си го помисля! Ние ще бъдем съсипани, унищожени, ще отчуждят земите ни и ще ги откупят от нас за центове; данъкоплатците ще побеснеят, във всички уводни статии по радиото и телевизията ще ни заклеймят като злобни и отмъстителни аборигени и крадци…

— Госпожице Редуинг — прекъсна я Аарон. Употребата на това обръщение и строгият му тон накараха Джени да погледне въпросително прочутия адвокат, който досега се беше държал толкова приятелски с нея.

— Да… господин Пинкъс?

— Ще подготвя един „Меморандум на намеренията“, който ясно да потвърждава, че вие ще започнете преговори — ако и когато се появи необходимост от такива — съобразно волята на вожда Гърмяща глава, известен също така като генерал Макензи Хоукинс. Ще поемете ли тази тежка отговорност?

— По дяволите… — Дженифър тъкмо щеше да каже „По дяволите, да!“, но проблясъкът в очите на Аарон я спря. — Добре, сър, повече никакъв цветист език. Ясно ми е кога съм победена от обвинението. Ще подпиша и двата документа.

— Така е по-добре, малка лейди — каза Ястреба, протегна краката си в кожени бричове, драсна клечка в дясното си бедро и запали омачканата си пура. — Ще видите, госпожице Ред, отговорността на командването не се изчерпва с една единична победа. За да продължаваме да вървим напред, трябва да полагаме грижи за хората, които ни следват!

— Това е много окуражаващо, генерале — каза Дженифър с прелестна усмивка.

— Вие и двамата сте големи сладури и хитреци, особено ти, Покахонтас.

През това време Аарон Пинкъс се беше обадил на секретарката си, за да й поръча да донесе в Суомпскът нотариалния печат. Сивокосата дама пристигна със зачервени и подпухнали клепачи, несъмнено в резултат от някакъв грип и започна да печата на машина двата документа. Те бяха подписани церемониално и докато Аарон любезно изпращаше очевидно болната си секретарка до външната врата и й благодареше, че се е отзовала на нуждите му независимо от състоянието си, жената с леко разфокусиран поглед го попита:

— Познавате ли някой си на име Брики, господин Пинкъс? Той пита за вас.

— Брики ли?… Няма ли фамилия?

— Струва ми се, че не можах да я схвана.

— Вие сте зле, скъпа. Искам да си вземете няколко дни почивка, а аз ще се обадя на моя лекар да ви види. Авраам да ми прости, аз наистина ви претоварвам с работа.

— Той е един много красив млад мъж. Лъскава черна коса, безупречно облечен…

— Внимавайте, тука има стълби.

Въздъхвайки с облекчение, Аарон се обърна с лице към входната врата и тръгна да влиза вътре, когато спря и източи врат от изумление… Брики ли?… Бинки?… Бингамтън Алдершот, известен другояче и като Бинки. Не му ли се намираше и някакъв племенник? Млад женкар с почти същия прякор, когото Алдершотови поддържаха в прилично финансово състояние, ако не за друго, то поне заради това идиотът да не позори фамилията им… Не, това не беше възможно. Неговата лична секретарка с петнадесетгодишен трудов стаж беше зряла жена, бивша послушница в манастир, която се беше отказала от намеренията си, избирайки едно малко по-светско обкръжение, но това не й пречеше да е все още дълбоко предана на вярата си. Абсурд. Съвпадение. Пинкъс отвори врата, пристъпи във фоайето и чу, че телефонът звъни.

— О’кей, Сайръс! — извика в слушалката Сам Девъро. — Не забравяй това, той е актьор, така че не се нервирай, о’кей? Просто го доведи тук… Какво? Искал отговор, в който да се уточнява, че ще му се плащат сметки като на звезда ли?… С кого — какво? Неговото име е с главни букви… над и с еднакъв размер със заглавието? Мамка му!… Ами парите, има ли някакви изисквания?… Нищо, само сметките, така ли? Христе, напиши му там каквото иска и го доведи тук!… Никакво отстраняване по време на репетициите без пълна компенсация ли? Какво означава това да му…? И аз не знам, но му го напиши в договора.

* * *

Един час и двадесет и две минути по-късно, входната врата се отвори и циганинът с оранжевата риза и дългия син пояс се втурна във фоайето с балетни завъртания, докато стигна до входа на просторната дневна, където тримата адвокати и генерал Макензи Хоукинс седяха в полукръг. Всички глави се извърнаха и Роман З. обяви:

— Прекрасна, прекрасна лейди и вие, джентълмени — е, също такива. Сега ще ви представя полковник Сайръс, мъж, мощен като средиземноморско дърво, който иска да направи изявление.

— Достатъчно за него! — дочу се съскащ шепот откъм тъмното фоайе. — Сега за мен, човече!

Появи се огромната фигура на черния наемник, който с известно притеснение в гласа каза:

— Здравейте, приятели — после продължи, сякаш разкриваше някаква тайна: — Бих желал да ви представя един човек на изкуството, който е играл в много от великите представления на Бродуей и чиито блестящи роли възмутиха цялата страна…

— „Възхитиха“, идиот такъв!

— Актьор с извънредно дълбок и безлик…

— Раз — разно — разнолик, гъз такъв!

— По дяволите, човече. Правя каквото ми е по силите…

— Продължителното представяне, поднесено по неадекватен начин убива премиерата. Махни се от пътя ми!

Висок кльощав мъж взе наведнъж малкото стъпала към дневната с жар и енергия, които не отговаряха на възрастта му. Със сивата си развяваща се коса, остри черти и бляскави очи, говорещи за хиляди подобни наелектризирани премиери на сцена той зашемети групичката пред себе си точно така, както го беше правил в безброй такива пълни къщи в миналото. Погледът му се спря на Аарон Пинкъс; той се приближи към адвоката с любезен поклон.

— Вие ме призовахте, сър, и аз се подчиних. Ваш слуга и безстрашен рицар, господарю мой!

— Защо, Хенри — каза Аарон, надигна се от стола си и се здрависа с актьора. — Това беше прекрасно! Напомни ми за едно твое чудесно солово представление. Откъс от „Принца-студент“ ако не се лъжа.

— Всъщност, това трябва да е било приблизително преди шест и половина години — на дванадесети март, ако не греша, следобед в два часа. Спомням си го смътно, защото ми се струва, че тогава гласът ми не беше в най-добрата си форма.

— Определено беше в много добра форма, чудесен беше… Ето, позволи ми да те представя на приятелите ми…

— С удоволствие, особено на това прекрасно същество — Сър Хенри взе лявата ръка на Дженифър и я поднесе към устните си, приковал поглед в нейния, докато нежно целуваше горната част на китката й. — Само докосването до теб ме прави безсмъртен, сладка Елена… Мислила ли сте някога за театрална кариера?

— Не, но на времето работих малко като фотомодел — отвърна Редуинг, скромно наслаждавайки се на момента.

— Това е една стъпка, скъпо дете, само една стъпка, но в правилната посока. Може би трябва да обядваме заедно някой ден. Аз преподавам частни уроци и таксата в определени случаи би могла да бъде нищожна.

— Та тя е адвокат, за Бога! — каза Сам, без да разбира защо е толкова нелюбезен.

— Това е ужасна загуба — каза актьорът и отпусна бавно ръката си. — Както го е казал Бардът в „Хенри Шести“: „Първо ще изтребим всички хора на закона“… Без теб, разбира се, Аарон, ти имаш душа на човек на изкуството.

— Да, ами нека ти представя всички поред, Хенри. Актрисата — адвокатката — е госпожица Редуинг.

— Докато не сте започнал отново да й трошите ръката, аз съм Сам Девъро и също съм адвокат.

— Шекспир си е имал своите прозрения…

— А този джентълмен в индианските одежди е генерал Макензи Хоукинс…

— А, значи това сте вие! — възкликна артистът, сграбчи ръката на Ястреба и я раздруса здраво. — Гледах онзи филм за вас — как сте могъл да го понесете? Нямахте ли никакъв контрол върху сценария, върху заснемането? Боже мой, този задник, който играеше вас, трябва да си слага червило!

— Мисля, че си слага — каза предпазливо генералът, но явно беше впечатлен.

— Обръщам се към всички — прекъсна ги Пинкъс. — Искам да ви запозная с Хенри Ървинг Сътън, кръстен на Сътън Плейс в Англия, където се намира домът на прадедите му и често споменаван във вестниците с името сър Хенри Ървинг, по аналогия с големия актьор от Елизабетинския Театър, с когото често го сравняват. Изключителен сценичен артист…

— Кой го е казал? — каза раздразнено Сам.

— Малкият мозък предполага големи съмнения — отвърна Хенри Ървинг Сътън, поглеждайки дълбокомислено към Девъро.

— А това пък кой го е казал? Патока Доналд ли?

— Не, един френски драматург на име Ануи. Съмнявам се, че изобщо сте чувал за него.

— О, така ли? А какво ще кажете за „Не ти остава нищо друго освен да крещиш!“… А? Как ви се струва?

— „Антигона“, но преводът ви не е точен — Сътън се обърна към Хоукинс: — Генерале, направете ми една услуга — моля ви в качеството си на бивш лейтенант от Африканския корпус, където съм ви чувал да говорите неведнъж, а и видях как направихте Монтгомъри на пух и прах.

— Вие сте бил там, така ли?

— В разузнавателното отделение.

— Момчета, та вие бяхте най-добрите! Вие така объркахте швабите в пустинята, че те даже не разбраха къде са ни танковете!

— Повечето бяхме актьори, които можеха да говорят малко немски, фактически, това беше фасулска работа за нас — толкова беше лесно да се престорим на войници, умиращи от жажда и да дрънкаме грешна информация. Наистина съвсем просто.

— Но вие бяхте във вражески униформи. Можеха да ви разстрелят!

— Възможно беше, но иначе кога щяхме да имаме шанс да играем в такива роли?

— Добре, проклет да съм! Каквото и да поискаш от мен, войнико, ще го изпълня.

— Пак се прави на шут — измърмори Девъро. — На мен ми ги пробутва тия номера през цялото време.

— Искам от вас да говорите, генерале, за предпочитане е да рецитирате нещо, което може би и двамата знаем, да речем част от стихотворение или поема, или пък думи на песен. Отначало говорете нормално, а после викайте, както правят командирите.

— Ами да видим тогава — каза Ястреба и вдигна очи. — Винаги съм харесвал онази стара бойна песничка, знаете ли я — „През поля и през гори, прашни пътища мини“…

— Недейте да пеете, генерале, просто кажете думите — нареди актьорът и лицето му моментално започна да приема изражението на Макензи, а от устата му започнаха да излизат тихи звуци, докато старият боен кон рецитираше думите на „Ескадроните настъпват“. След това двата гласа зазвучаха с еднаква сила, а после единият отслабна, а другият го надви. Говореше само Хенри Ървинг Сътън. Интонацията и паузите на речта му, движенията на тялото и изражението почти не се различаваха от тези на Ястреба.

— По дяволите! — възкликна генералът удивен.

— Забележително, Хенри!

— Не е зле, бих се осмелил да кажа.

— Вие сте страхотен актьор, господин Сътън!

— О, не, скъпо дете на радостта — възпротиви се скромно Сър Хенри Ървинг. — Това не е актьорска интерпретация, а просто мимикрия. Би могъл да го направи всеки второразряден комик. Получавате измамно впечатление от жестовете и изражението, както и от гласовите интонации… Обяснявам това по-подробно по време на частните ми уроци. Обяд?

— Защо не взеха вас да играете моята роля в този скапан филм, по дяволите?

— Загубен импресарио, mon general, нямате си и представа какви са… Покажете ми поне един кадрови офицер, на който не му се позволява да покаже качествата си в битката, защото Taifa нареченият му началник се страхува, че организацията му ще се разпадне — в моя случай ставаше въпрос за един малък, но постоянен приход от някакъв сапунен сериал.

— Бих застрелял такъв негодник!

— Пробвах. За нещастие не го уцелих… Един обяд, мис Редуинг?

— Струва ми се, че не би било зле да се захванем с непосредствената работа — каза твърдо Пинкъс и подкани всички да седнат. Те го направиха, а Сам се втурна и седна между Дженифър и Сътън.

— Разбира се, Аарон — съгласи се актьорът, хвърляйки един поглед на досадника. — Аз просто исках да облекча страданията на един ограничен мозък, който очевидно би подхождал на някой обитател на Антилските острови.

— Прозрачен си, жабоко Кермит — каза Девъро.

— Сам!

— О’кей, Джени, прекалих. Никога не съм правил така в съда.

— Можем ли да започваме? — обърна се Пинкъс към Сайръс, който се стараеше да бъде колкото се може по-далеч от Хенри Ървинг. Пътешествието от Бостън до тук с актьора бе подложило на изпитание не само търпението му, но и здравия му разсъдък. — Вашият колега ще се присъедини ли към нас? — попита Аарон.

— Аз ще му кажа каквото е необходимо да знае — каза тихо Сайръс и седна. — Бих желал всичко да е възможно най-просто. Честно казано, комбината между Роман З. и новия ни приятел ми се вижда не съвсем подходяща. Но ще се справя.

— Имате хубав плътен глас, млади човече — прекъсна ги сър Хенри, очевидно раздразнен, че не може да подслуша разговора между Сайръс и възрастния адвокат. — Пял ли сте някога песента „Реката на смелчака“?

— Не се закачай с мен, човече — каза наемникът.

— Не, аз говоря съвсем сериозно. Един нов вариант на Снежна лодка…

— Хенри, приятелю, нека оставим всичко това за по-късно — намеси се Аарон, вдигнал умоляващо и двете си ръце. — Не разполагаме с много време.

— Разбира се, скъпи приятелю, завесата трябва да се вдигне.

— И то възможно най-бързо — подкрепи го Сайръс. — Даже тази нощ, за предпочитане е още тази нощ, ако ни е по силите.

— Какво мислиш, че трябва да направим? — попита Дженифър.

— Аз мога да се свържа с този така наречен Нобелов комитет в хотела, като цивилен адютант на генерала — отвърна наемникът. — Имам подходящи дрехи в куфара си, но ще трябва да намерим някакво облекло и за Роман.

— Зет ми има пълен килер с дрехи и е на размери приблизително като колегата ви — той вдига тежести, дори на неговата възраст. А и госпожа Лафърти е превъзходна шивачка…

— Значи това е уредено — прекъсна го нетърпеливият Сайръс. — Просто ще трябва да разберем кои са онези клоуни от ВВС Две.

— Това вече е направено — каза Макензи Хоукинс, запалвайки загасналата си пура.

— Какво?

Шумотевицата от учудени гласове се стовари върху генерала, който просто вдигна рошавите си вежди и издуха кръгче цигарен дим над лицето си.

— Моля ви, генерале! — настоя Сайръс. — Важно е. Какво сте направил?

— Вие се мислите за много хитри, но имате много къса памет.

— Мак, за Бога…

— Особено пък ти, Сам. Ти беше този, който го измисли; разбира се, аз бях крачка пред теб, но проницателните ти анализи ме изпълниха с гордост.

— За какво говориш, по дяволите?

— Малкият Джоузеф, момко! Той още е там…

— Кой?… Къде?

— В оня хотел, „Четирите сезона“. Говорих с него преди половин час и той е в течение на нещата.

— В течение на какви неща? Не можеш да се доверяваш на този дребен негодник, Мак, ти сам го каза!

— Сега мога — натърти Ястреба. — Той злоупотребява с дневните си сметки с цинична скандалност, което е сигурен белег, че притежава известна независимост от шефа си. Освен това той непрекъснато се опитва да ме провокира — това е човек, на когото бих могъл да имам известно доверие.

— Тази логика нещо ми убягва — каза Пинкъс.

— Господа — каза Ястреба, — смятам, че ще го одобрите… Инструктирах Малкия Джоузеф, който макар и човек на възраст, просто е роден за скаут, да огледа бойното поле от всички страни. Той ще преслуша лагера им, разположението на подкрепленията и огневата им мощ, ако има такава, маршрутите ви за отстъпление, ако се наложи, и най-добрия камуфлаж, който можете да използвате в подстъпите си към нулевата мишена.

— Нулева какво?

— Не, Хенри, не, сигурен съм, че генералът преувеличава! — намеси се Пинкъс, хвърляйки един настойчив поглед първо на генерала, а после и на Сайръс. — Вие обещахте, че няма да има никакво насилие и ще се вземат всички предохранителни мерки!

— Не се безпокойте и за двете, господин Пинкъс. Генералът просто използва военна терминология, за да опише хотелските стаи на така наречения комитет и подходящите дрехи…

— — Разбрал си ме погрешно, Аарон, скъпи приятелю! — Актьорът се изправи на крака, обърнал профила си надясно, със стиснати челюсти и блеснали очи. — Приветствам задачата и тази славна роля — каквато и да е тя. Помните ли, генерале, когато се присъединихме към британците и си проправихме път към Ел Аламейн!

— Разбира се, че помня, майор Сътън!… Просто ви издигнах в няколко чина сега в течение на битката — това, разбира се, е пълно право на командването.

— Приемам този чин, сър — сър Хенри се обърна и отдаде чест, а генералът се надигна от стола и стори същото. — Дайте ми тези негодници! Отново на тихия фронт и ще напълним стените с некролозите на ония от актьорския профсъюз — и на тези от Гилдията на киноартистите. Ние не се боим от никого — кръвта ни още кипи, нали, генерале?

— Вие, момчета, наистина бяхте най-добрите в Сахара. Бяхте най-смелите на света, боецо.

— Те са изкукуригали! — прошепна Сам на Дженифър. — Намират се в пробито кану в средата на тайфун, а за какво говорят.

— Засрами се, Сам! Те и двамата са… ами, по-големи от живота и това е доста освежаващо.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ами, в този свят на фалшиви отрепки в костюми е хубаво да знаеш, че все още има хора, които преследват тигрите-убийци.

— Това са допотопни глупости, достойни за един второкурсник!

— Да, знам — усмихна се Дженифър. — Не е ли хубаво да видиш, че още има такива неща?

— И ти наричаш себе си освободена от предразсъдъци жена…

— Въпреки, че съм такава, струва ми се, че никога не съм го афиширала, това е допотопното. А не тези старци — те просто си припомнят света такъв, какъвто е бил. Аз приемам този свят и това, което те са направили, за да стане по-добър.

— Мак! — извика Девъро и накара двамата ветерани от Северна Африка да го изгледат така, като че ли е голям черен червей, изникнал от чиния с червени спагети. — Откъде знаеш, че този Малък Джоузеф наистина ще направи това, което си му поръчал? Ти ни описа някакъв негодник — може би такъв, който няма да те измами — но все пак негодник. Представи се, че ти казва това, което предполага, че искаш да чуеш?

— Не може да го направи, Сам. Виж сега, аз говорих с шефа му, който, искам да ти кажа, е много високопоставен — на равна нога с командир Пинкъс и мен — може би дори с повече влияние, където това има значение.

— Е, и какво?

— Е, тази много важна личност има силни лични мотиви да иска ние да завършим успешно мисията си, което ние няма да можем да направим, ако не се явим в цялост пред Върховния съд след осемдесет и седем часа, считано от сега нататък.

— Осемдесет и седем как го казахте? — попита обърканият Аарон.

— Броим обратно, Командире. Точка нула след приблизително осемдесет и седем часа.

— Това нещо като „нулева мишена“ ли е? — заинтересува се възрастният адвокат.

— Представяте ли си, майор Сътън, и този момък е бил на Омаха Бийч?

— Вероятно като писар, генерале…

— Да, бил съм там и носех пушка, а не някакъв кодекс.

— „Нулева мишена“, скъпи Аарон, е обектът за непосредствена атака, а „Точка нула“ е крайният обект — обясни актьорът. — Например, в похода към Ел Аламейн — първо трябваше да завземем Тобрук, т.е. той беше нулева мишена, а Аламейн — точка нула. Всъщност в хрониките на Фроасар — от които Шекспир е черпил сведения за пиесите си, както и в тези на Холиншед — термините са упоменати…

— О’кей, о’кей! — повиши глас раздразненият Девъро. — Какво общо има цялата тази бъркотия с някакъв негодник на име Малък Джоузеф? Ще повторя, Мак, кое те кара да мислиш, че той ще направи това, което си му казал? Нали преди това те е лъгал?

— Очевидно промяната на обстоятелствата — отвърна Дженифър, преди Ястреба да успее да отговори. — Предполагам, че е предан на много важния си шеф.

— Дюшеш, госпожице Ред. Предаността му е такава, че от нея зависи ще продължава ли да диша Джоузеф или не.

— Е, ако случаят е такъв…

— Случаят е такъв, Сам — потвърди Хоукинс. — Както ти добре знаеш, аз не греша в тази област. Трябва ли да ти напомням за оня клуб в Лонг Айлънд, или за птичата ферма в Берлин, или пък за оня луд шейх в Тизи Узу, който искаше да му продам третата си жена за три камили и един малък дворец?

— Достатъчно, генерале! — каза твърдо Пинкъс. — Напомням ви, че в случая няма да има паралел между сегашните и някакви минали събития. А сега, вие и Хенри седнете долу и да продължим разговора.

— Дадено, Командире. — Двамата ветерани от Ел Аламейн седнаха и Ястреба продължи: — Но ние не можем да свършим кой знае какво, докато Малкия Джоузеф не изготви рапорта си.

— По какъв начин ще го направи? — попита Девъро. — Ще изпрати кодирано послание с пощенски гълъб, който ще литне от хотелския му прозорец направо към шейхството Тизи Узу ли?

— Не, синко, по телефона — И както би се изразил Сър Хенри, телефонът, който като че ли само чакаше да му се подаде реплика, иззвъня. — Аз ще го вдигна — каза Ястреба, надигна се и отиде бързо към старинното бяло бюро до стената. — Базов лагер „Димяща шатра“.

— Хей, тъпако — дойде по линията развълнуваният глас на Малкия Джоуи Савана. — Няма да повярваш, като ти кажа в какви фъшкии си се набутал! Кълна се в гроба на леля ми Анджелина, няма такъв факир, който да може да ги изрине, включително и вуйчо ми Гуидо!

— Джоузеф, успокой се и говори по-разбираемо. Дай ми просто резултатите от разузнаването на обектите, оборудването и координатите на местонахождението им.

— Що за щур език е това?

— Удивен съм, че не го помниш от италианската ти акция…

— Там бях Господин никой. За какво говориш?

— За техническите подробности, които си проучил в хотела…

— Хич не се учудвам, че вие тъпаците изпивате на данъкоплатците и последната капка кръв! Никой кучи син не може да разбере какво говорите — вие просто ни смръзвате лайното с тоя език!

— Какво разбра, Джоузеф?

— Първо ще ти кажа, че ако тия палячовци са шведи, то аз никога не съм ял печено по норвежки, а аз съм ял, защото тази руса сладурана, с която ходех преди около две десетилетия го правеше по-вкусно и от спагети…

— Джоузеф, това дълга история ли ще бъде? Какво разбра?

— Добре, добре… Те са наели три апартамента, във всеки има две спални и като понамазах малко дланите на разни камериерки и сервитьорки разбрах, че си говорят съвсем обикновен американски, е да де, английски. И също така са луди, разбираш ли, истински откачалки. Ходят насам-натам, гледат се в огледалата и говорят глупости на себе си, като че ли не знаят кого виждат отсреща.

— Ами подкрепленията, огневата мощ?

— Нямат нищичко! Проверих всички стълбища, даже и съседните стаи, с помощта на някакъв мърльо на име Раул, който ми струваше двеста доларчета, за да провери регистъра — никой в хотела не би могъл да е свързан с тях дори по съвпадение. Единствената възможност е някакъв побъркан дрисльо на име Брикфорд Алдершоти, който, както се оказа, е пренощувал тук само една нощ.

— Маршрути за отстъпление?

— Аварийното стълбище.

— Значи казваш, че брегът е чист…

— Какъв бряг?

— Нулевата мишена, хотелът, Джоузеф!

— Когото и да хванеш от улицата, може да влезе вътре като детенце по Великден в Палермо.

— Нещо друго?

— Да, бе, ето ти номерата на стаите — Савана ги даде и след това добави. — Също, когото и да пратиш, трябва да с доста мускулест, нали се сещаш какво искам да кажа?

— Обясни го, Джоузеф.

— Ами, както ми съобщи един наблюдателен камериер на име Бюла, тия палячовци чупят бутилки, редят парчетата с ръбовете нагоре и правят върху тях лицеви опори, понякога двеста. Искам да кажа, че наистина са откачени!