Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (22)

Глава 20

Тишината беше едновременно наелектризирана и трогателна. Сякаш всички, събрани в стаята, бяха станали свидетели на страданието на голямо вярно куче, предадено от господаря си, който го е подмамил навън и го е оставил в смъртоносните челюсти на глутница вълци. Дженифър Редуинг отиде тихо до телевизора и го изключи, докато Макензи Хоукинс не сваляше поглед от Сайръс.

— Струва ми се, че ни дължите обяснение, полковник — каза генералът, чийто поглед изразяваше едновременно учудване и наранено достойнство. — И вие, и аз току-що чухме речта на говорителя на шведския Нобелов комитет, и освен ако слухът ми не ме е подвел, той каза, че аз съм носител на наградата на „Воин на столетието“. Този репортаж ще бъде гледан от милиони хора в цивилизования свят, затова ми се струва, че фалшификацията е немислима.

— Операция „Дълбоко ужилване“ — каза меко Сайръс М. — Опитах се да го обясня и на колегите ви, мис Р. и мистър Д.

— Опитайте да го обясните още веднъж и на мен, полковник.

— С риск да се повторя, аз не съм полковник, генерале…

— А аз не съм „Воин на столетието“ — прекъсна го Хоукинс. — Предполагам, че държите да повторите и това.

— Вие може и да заслужавате тази чест, сър, но тя никога няма да ви бъде връчена от Нобеловия комитет.

— Какво?

— Нека ви го кажа директно, за да бъда разбран правилно.

— Вие да не би да сте адвокат? — прекъсна го Аарон Пинкъс.

— Не, но като оставим настрана страничните ми занимания, съм химик.

— Химик ли? — попита все по-озадаченият Хоукинс. — Какво разбирате изобщо тогава?

— Ами, може и да не съм от класата на Алфред Нобел, който също е бил химик и е изобретил динамита, и който — както много хора вярват — е учредил тази награда, за да изкупи отчасти вината си за това изобретение. Условието му е било никой, свързан по какъвто и да е начин с войната, да не получава тази награда. Самото схващане да бъде определен Воин на столетието би било проклятие за Нобеловия комитет.

— Какво точно искате да кажете тогава, Сайръс? — вметна Дженифър.

— Продължението на това, което ви казах тази сутрин. Това е капан, заложен с цел да извади на бял свят генерал Хоукинс…

— Вие знаете името ми? — извика Макензи.

— Забравете го, генерале — отвърна Редуинг. — В настоящия момент той се явява като мой свидетел… О’кей, Сайръс, това е капан. Какво още? Ако се съди по тона ви, аз бих казала, че има и още нещо.

— Това вече не е някаква малка шайка психопати с комплекси за Александър Велики. Тази операция е солова и се провежда по идея на някой негодник, който е голяма работа в правителството.

— Вашингтон ли? — попита невярващо Аарон Пинкъс.

— Някой във Вашингтон — уточни наемникът. — Усилието не е колективно — рискът за провал е много голям. Това е някой високопоставен авторитет, който е могъл да го организира сам.

— Защо казвате това? — настоя Аарон.

— Защото Нобеловият комитет в Швеция е чист и за да бъде принуден дори и временно да стане нечист, са необходими усилията на някой с твърде висок пост. В крайна сметка, всеки уважаващ себе си журналист би могъл да се свърже със Стокхолм и да получи потвърждение. Подозирам, че това потвърждение вече е дадено.

— Леле Боже! — възкликна Сам Девъро. — Играта загрубява.

— Струва ми се, че и аз казах същото тази сутрин.

— Също така ми казахте, че смятате да оттеглите себе си и Роман З., щом пристигнат онези неща с литиевите батерии и ги поставите, където трябва… Те са на мястото си, Сайръс. А сега какво? Ще ни изоставите ли?

— Не, съветник, промених намеренията си. Оставаме.

— Защо? — попита Дженифър Редуинг.

— Предполагам, че очаквате някакво високопарно изявление на расистка основа, като как ние чернилките е трябвало да оцеляваме под терора на Куклукс-Клан, придобивайки шесто чувство и много се натъжаваме, когато правителството се държи по подобен начин. Това са глупости.

— Хей, голямото момче говори много добре, нали? — прекъсна го госпожа Лафърти.

— Чакай малко, скъпа Ерин — каза Редуинг, приковала вниманието си в Сайръс. — Добре, господин наемник, няма да ни дрънкате глупости на расова основа. И аз мога да кажа нещо по този повод. Защо оставате?

— Важно ли е?

— За мен, да.

— Разбирам — каза Сайръс с усмивка.

— Аз не разбирам нищичко! — избухна Макензи Хоукинс и размачка пурата, преди да я пъхне в устата си.

— Оставете тогава джентълмена да отговори — присъедини се отново Аарон Пинкъс. — Простете ми, генерале, но ако обичате си затворете устата.

— Един командир не може да даде такава заповед на друг командир!

— О, я си седнете на задника — каза Аарон и внезапно разтърси глава, сякаш се чудеше откъде са му дошли на езика тези думи. — Боже мой, ужасно съжалявам!

— Недей — намеси се Сам. — Какво говорехте, Сайръс?

— О’кей, съветник — каза наемникът, поглеждайки Девъро. — Вие и дамата каква част казахте на останалите?

— Всичко, което ни казахте, само че не на останалите, а на Аарон. Не пожелахме да забъркваме Мак, двамата му „адютанти“ и майка ми…

— А защо да не кажете и на мен, по дяволите? — изкрещя генералът.

— Трябваше да свършим малко работа преди да почнеш да издаваш заповеди — му отвърна грубо Сам и отново се обърна към Сайръс. — Също така му казахме и за проблемите ви в Щутгарт и за последствията. Всъщност и за „освобождаването“ ви от затвора.

— Няма значение. Ако кашата е такава, каквато си мисля, и ако аз и Роман З. успеем да ви помогнем, струва ми се, че няма да го използвате срещу нас.

— Имате думата ми за това — без колебание отвърна Редуинг.

— Аз нищо не съм чул — добави Девъро.

— Нямаше и да чуете — каза язвително наемникът. — Вашите въпроси бяха толкова мъгляви, докато тези на госпожица Р. бяха директни и имаха смисъл. Тя ми даде да разбера, че за да ми има доверие трябва да получи някакви основни достоверни факти. Аз просто й ги дадох.

— Що се отнася до мен, чул съм само непотвърдени твърдения от втора ръка — каза Пинкъс.

— Моите разпити никога не са мъгляви — измърмори Сам.

— Ами, в ума ти може да има разни неща… както и върху панталона ти — каза тихо Дженифър. — Вие казвате, че решението ви да останете не е продиктувано от расистки подбуди, Сайръс, но това на никого не е минавало през главата, освен на вас. Вие сте един несправедливо осъден чернокож и ако това се беше случило с мен, индианката, щях да съм бясна и да си остана така доста дълго време. Щях да искам да си го върна на всичко онова, което олицетворява властта и не съм сигурна, че целта щеше да има значение. Това ли е причината, поради която оставате?

— Това са емоции, а те не са особено полезни в този случай. В основни линии, молбата ми да бъда оневинен, защото съм действал при законна самоотбрана, не бе уважена и аз бях вкаран в затвора, не защото съм черен, а защото бях дяволски добър като инженер-химик. Сега си мисля, че някои идиоти в Щутгарт са си помислили, че един Schwarzer^[1] не би бил способен да анализира последния етап от синтезирането на сместа…

— Леле, той е голяма работа! — извика госпожа Лафърти.

— Скъпа Ерин, моля те.

— Както и да е — продължи Сайръс. — Редът за този договор беше одобрен от шефа на Комисията по оръжейния контрол. След като открих истинското предназначение на сместа, аз персонално го уведомих чрез дипломатически куриер, когото изобщо не съм виждал. Но тази голяма въшлива клечка, която беше с едната ръка в меда, въобще не позволи подозренията ми да стигнат до останалата част от комисията. Аз бях — простете ми за термина — поставен в черния списък и това нямаше нищо общо с цвета на кожата ми, защото аналитичните доклади не включват такава информация.

— По какъв начин е свързан опитът ви от Щутгарт с днешната пресконференция на летище „Логън“? — попита Пинкъс.

— Освен всичко, което казах на съдружниците ви относно странните обстоятелства, съпътстващи тази задача, трябва да се позова отново на същото шесто чувство, което отрекох, защото то не е расистки ориентирано — ориентирано е към корупцията в правителствените среди. Един от силните на деня успя да измъкне черната ми кожа от германския затвор, където трябваше да стоя петдесет години, ако имах късмета да изкарам и един месец. Направи го, като оказа натиск върху съдебните кръгове в Бон и сключи сделка с мен. Срещу мълчанието ми да намалят присъдата на пет години и да ме преместят в американски затвор. И не ми казвайте, че ръцете ми са останали чисти.

— Но вие сте приел сделката — каза нелюбезно Дженифър.

— Не ме очароваше възможността да бъда единственият черен в германски затвор, където по-голямата част от обитателите са маниаци с обръснати глави, които чакат Хитлер да възкръсне.

— Извинявайте, разбирам. Ние също сме придобили шесто чувство.

— Не, моля ви, не се извинявайте — възпротиви се кротко наемникът. — Когато видях по телевизията в затвора всичките онези хора, убити от химикалите, за които знаех, се засрамих от себе си.

— Хайде стига, полковник…

— За Бога, престанете, съветник. Аз не съм полковник.

— Не, наистина! — продължи бързо Девъро. — Какво друго ви е оставало да направите, щом сте бил осъден на петдесет години сред бръснатите глави?

— Това беше моето оправдание, затова и се измъкнах заедно с Роман З. Тази цялата гадост трябва да спре, човече!

— И вие мислите, че това, което става сега с генерал Хоукинс е вариация на случилото се с вас, така ли? — попита Аарон, навеждайки се напред в стола си. — А предаването, което току-що наблюдавахме е доказателството.

— Ще ви кажа, че това, което аз няма и не мога да повярвам е, че някога ще има Нобелова награда за Воин на столетието. И второ, защо този така наречен комитет долита направо в Бостън, където хората от разузнаването имат информация, че се намираме в момента. Трето, мисля, че това е следващият опит след неуспеха на този квартет от побъркани психопати, който се е опитал да се разправи с вас в Хуксет. Вие сами сте се досетили, че това са шайка малоумни нищожества по печата на затворническата пералня върху вътрешната страна на един от панталоните и сте ги изпратили обратно в чували за трупове.

— Проклети влечуги! — изрева Хоукинс. — Това, което изпратихме беше послание!… Ще ми каже ли някой тук за какво говорим?

— Ще те посветим малко по-късно, Мак — отговори Сам, поставил ръка върху рамото на Сайръс.

— Ако съм ви разбрал правилно — каза Девъро, — ние трябва да открием кой ръководи цялата тази операция, така ли е?

— Точно така — каза наемникът, — защото е възможно нападението срещу вас в Ню Хемпшир да е организирано от същата ръка, само че сега нещата са отишли далеч — дори прекалено далеч, а това означава, че може да са станали уязвими.

— Защо казвате това? — попита Пинкъс.

— Защото тези пристигнаха с ВВС Две — отвърна Сайръс. — Те са чуждестранни цивилни лица, превозени с втория по ранг самолет в страната, което означава, че разрешението е било дадено от един от следните три източника: Белия дом, който можем да отхвърлим, защото те и без това си имат достатъчно неприятности с това хлапе; ЦРУ, което можем да изключим от раз, защото половината от страната смята и то с пълно право, че това съкращение означава Хванат на местопрестъплението^[2], и не е много вероятно да рискуват с пореден провал; и най-накрая, Държавният департамент, за който никой не знае какво точно върши, но той все пак го върши. Предполагам, че е едното от последните две; и ако разберем кое от двете е, ще можем да стесним кръга от хора, които са могли да дадат разрешението за този самолет. Сред тях ще се намира и големият лош чичко.

— Възможно е да са били и Държавният департамент, и ЦРУ? — предположи Пинкъс.

— Няма начин. Управлението няма доверие на Департамента и обратното. Освен това при обединяването на силите възниква прекалено голяма опасност от пукнатини.

— Да допуснем, че сме открили точно кой е — каза Сам. — След това какво?

— Ще ги разтърсим за яките, докато им прилошее. Трябва да разберем кой стои зад тази операция — имам предвид наистина да го приковем към стената: име, чин и сериен номер — защото това е единственият начин да осигурим безопасността ви.

— По какъв начин?

— Чрез публично разобличение, Сам — каза Дженифър. — Все пак ние сме страна на законите, а не на маниаците във Вашингтон.

— Кой го твърди?

— Гледището е спорно — съгласи се Редуинг. — Какво трябва да направим сега, Сайръс?

— Оптималното разрешение би било да изпратим някого, който да представлява генерала в онзи хотел, който споменаха, заедно с мен и Роман З., като негови цивилни адютанти. Съвсем обичайно е пенсиониран генерал с два медала от Конгреса да има адютанти.

— А какво ще кажем на Деси-Едно и Две? — попита Аарон. — Те ще се засегнат.

— Защо, те ще бъдат с истинския Хоукинс. По дяволите, тука няма никой, който би могъл да мине за генерала. Ще трябва да измислим нещо друго.

— Почакайте малко! — намеси се Пинкъс. — Шърли и аз поддържаме местните театрални групи — тя обича да вижда снимката си по премиерите. Имаме си и един фаворит, по-застарял изпълнител, който е участвал в доста постановки на Бродуей; той в момента е нещо като полупенсионер, така да се каже. Сигурен съм, че бих могъл да го убедя да ни помогне, срещу известно заплащане, разбира се… И… само ако е в пълна безопасност.

— Имате думата ми за това, сър — каза Сайръс. — Не е възможно да му се случи каквото и да е, защото аз и Роман З. ще стоим от двете му страни.

— Актьор ли? — възкликна Девъро. — Та това е лудост!

— Честно казано, той доста често изглежда точно така. Телефонът на масичката до стола на Аарон иззвъня; той го вдигна моментално. — Да?… За тебе е, Сам. Струва ми се, че е прислужницата ви, братовчедката Кора.

— О, Господи, съвсем бях забравила за нея! — каза Девъро, отивайки към телефона.

— Аз не съм забравила — прекъсна го Елинор. — Говорих с нея миналата вечер, но не съм и давала нито адрес, нито телефонен номер.

— Кора — извика Сам — Как си… ти си говорила с нея, майко, така ли? Защо не си ми казала?

— Не си ме питал. Всичко вкъщи е наред. Полицаите непрекъснато стоят там и ми се струва, че тя сега храни цялото управление.

— Кора? Майка казва, че там всичко е наред.

— Майка ти пак се е наляла с чай, Сами. Проклетият телефон се счупи да звъни цял ден и никой не може или не иска да ми каже къде сте, да ви вземат дяволите.

— Откъде разбра?

— От дъщерята на Пади Лафърти, Бриджет. Тя каза, че Ерин й дала този номер, в случай, че има някакви проблеми с внучетата.

— Така става. Какво има? Кой ме е търсил?

— Не теб, Сами, търсиха друг, но не и теб!

— Кого?

— Първо оня лудия генерал, дето непрекъснато говориш за него. След това онази дългокраката индианка, дето не трябва да излиза сама по улиците. И да ти кажа, обадиха се поне по двадесет пъти за всеки от тях, все същите двама, по на половин час.

— Как се казваха?

— Единият не ми каза, а за другия няма да повярваш. Първият беше толкова паникьосан, като че ли всичко около него гори, нещо като теб понякога, Сами. Само крещеше, че сестра му трябва веднага да се обади на брат си.

— Добре, ще й кажа. Ами другият, този за генерала?

— Ами като ти кажа, сигурно ще си помислиш, че пак съм фиркана, но не съм, защото наоколо има прекалено много ченгета… Леле, момко, каква сметка ще получиш от месаря…

— Кажи името, Кора.

— Джони Телешкия нос, представяш ли си, Сами?

— Джони Телешкия нос ли? — каза бавно Девъро.

— Телешки нос…? — задъха се Дженифър.

— Телешки нос! — извика Ястреба. — Охраната ми ли се е опитвала да се свърже с мен? Изчезни от телефона, лейтенант!

— Бившият ми клиент се е опитал да се свърже с мен! — извика Дженифър и се сблъска с генерала, тъй като и двамата се затичаха към Сам.

— He! — повиши глас Девъро и дръпна телефона настрана. — Телешкия нос е за Мак. Брат ти иска да му се обадиш.

— Дай ми тоя телефон, момче!

— Не, първо аз!

— Успокойте се всички, ако обичате — каза Пинкъс, извисявайки глас. — Зет ми има поне три, ако не и четири телефонни линии, най-малко две от които са за сестрата на Шърли. Тук навсякъде има телефони. Всеки от вас просто да си намери един и да натисне някой бутон, който не свети.

Това, което последва, приличаше на кратка блъсканица в детска градина преди излизане на разходка. Ястреба и Дженифър се втурнаха да търсят отделни телефони. Мак забеляза един на верандата, изтича към стъклената врата и я отвори със страхотен трясък, Редуинг видя друг на старинното бяло бюро в задната част на стаята и се хвърли към него. Последвалата какофония от гласове разтърси застиналата вечер в Суомскът.

— Чао, Кора.

— Чарли, аз съм!

— Телешки нос, Гърмящата глава се обажда!

— Шегуваш се, братче, кажи ми, че се шегуваш!

— По дяволите, нулев час минус четири дни!

— Не се ли шегуваш…?

— Изпрати обратно съгласието ми и го разпиши Г. Г. Вожд на най-онеправдания народ в тази нация!

— Изпрати ми един билет за Американска Самоа. Ще се срещнем там.

Единият триумфиращ, а другият победен, Ястреба и Дженифър затвориха всеки съответния телефон. Генералът прекрачи през вратата като командир на римски легион през портите на Картаген, докато Редуинг се отдалечи от елегантното бяло бюро, като откъсната от ятото крехка птичка, омаломощена от свирепите ветрове.

— Какво има, скъпа моя? — попита любезно Аарон, явно трогнат от държанието на Дженифър.

— Най-лошото — отвърна едва чуто тя. — Асансьор за ада.

— Хайде стига, Дженифър…

— Върховния съд — още по-тихо прошепна Дженифър.

— Дюшеш! — изрева Ястреба. — Право в центъра на мишената! Върховният съд.

— Пак в затвора ли ги пращаш? — проплака Деси-Едно.

— Генерале, що го направи? — попита зашеметеният Деси-Две.

— Нищо не сте разбрали, капитани. Вие сте на път да направите много добра военна кариера в частите на Рейнджърите.

— Запазете всички тишина! — надвика ги Девъро и донякъде се изненада, като видя, че му се подчиниха. — Добре, Ред, първо ти. Какво каза брат ти?

— Това, което този неандерталец току-що потвърди. Чарли се обадил на Джони Телешкия нос, за да провери там всичко наред ли е, и Джони в това време със зъби и нокти се опитвал да открие този планински мутант. Вчера сутринта е пристигнала телеграма, изискваща незабавен отговор по телефона или по факса… Генерал Гърмящ психопат трябва да се яви в съда, за да потвърди, че изразява волята на племето в петдневен срок, считано от вчера три часа следобяд и да изложи случая си. Всичко свърши, остана да наблюдаваме само бавната агония на съсипания ми народ. Дебатите в съда ще бъдат публични.

— Успяхме, Сам! Старият екип не е загубил и частица от блестящите си способности.

— Нищо! — изкрещя Девъро. — Аз не съм направил абсолютно нищо! Аз нямам нищо общо с теб.

— Синко, знаеш, че мразя да противореча…

— Не съм ти никакъв синко!

— Не, той е мой син — каза Елинор. — Има ли желание някой да го вземе?

— …но ти си официалният адвокат на делото — довърши Хоукинс с малко по-тих глас от преди.

— А, не, тази покана е била за теб, а не за мен!

— Отново грешиш, съветник — каза нещастно Дженифър. — Ти си изместил не само неправоспособния ми брат, но и мен с едно изръмжаване на твоя Човекоподобен. Чарли се изрази съвсем ясно, донякъде успокоен за себе си. Поканата е била адресирана и до някой си Самюъл Л. Девъро, ескуайър, адвокат на племето Уопотами.

— Не могат да го направят!

— Направили са го и Чарли иска да благодари на въпросния С. Л. Девъро с цялото си сърце. И добави: „Искам да купя на тоя нещастник една бутилка, но се съмнявам, че ще живее толкова дълго“.

— Генерале — чу се тихият глас на Сайръс М. и в последвалите думи се чу тътенът на далечна гръмотевица, — ще забравим ли Воина на столетието?

Лицето на Ястреба побеля, очите му блуждаеха без да виждат нищо, изразявайки единствено мъчителният му вътрешен конфликт.

— О, Исусе и Цезаре! — изломоти той и се стовари в стола срещу Пинкъс. — Господи, какво да правя?

— Това е клопка, сър, наистина мисля така — добави огромният чернокож наемник.

— Представете си, че грешите?

— Няма нищо в историята на Нобеловия комитет, което да ме опровергае.

— История ли? За Бога, човече, през последните четиридесет години нямаше нищо, което да подскаже, че берлинската стена ще бъде съборена или че Източният блок ще се разпадне! Нещата навсякъде се променят.

— Стокхолм не се променя.

— По дяволите, полковник, аз отдадох живота си на армията и бях прецакан от мръсните копелета, политиците с раираните костюми! Имаш ли представа какво би означавала една такава награда за мен — и за всеки служил под моето командване в три войни!

— Секунда, генерале — Сайръс погледна към Девъро. — Мога ли да ти задам един въпрос, Сам… и мога ли да те наричам Сам, защото ми се струва, че излязохме извън рамките на отношенията работодател — наемна охрана.

— Разбира се, какъв въпрос?

— Има ли тази клопка, за която съм абсолютно уверен, че е такава, нещо общо с този Върховен съд, за който всички така крещите? Разбирам вашата предпазливост, но вие се нуждаете от помощта ми, а, твърдя съвсем отговорно, аз не мога да ви я дам, без да знам повече от това, което знам в момента.

Девъро се обърна първо към Аарон, който кимна без колебание, след това погледна Дженифър, която се замисли и кимна неохотно. И най-накрая Сам отиде при Елинор на кушетката. — Майко, ще ми доставите огромно удоволствие, ако ти и госпожа Лафърти си намерите някаква работа в кухнята.

— Обади се на Кора — каза грандамата от Уестън, Масачузетс без да помръдне.

— Ей, хайде, бе момиче! — извика Ерин Лафърти. — Аз трябва да оправя онази купа със салатата, а ти можеш да ни направиш малко чай! Познай какво открих, госпожа Голяма работа? Хенеси — много специална стара реколта!

Двете дами се запътиха към кухнята, хванати под ръка.

— Деси-Едно и Две — каза Сам, — бихте ли престанали да гледате с такива погледи! Всичко, което ви е обещал генерал Мак, ще стане — повярвайте ми, знам го от личен опит, и доброто, и лошото, а вас ви очаква само добро.

— Разбира се, човече, ние ще поизлезем с romano gitano. Той е малко луд, нъл’ знайш, човече? Много се върти около себе си и винаги се усмихва. Но сигурно е много добър на улицата, нъл’ знайш к’во искам да ти кажа? Може да се сработим.

— Набийте си го в главите, мои капитани! — извика Макензи. — Сега сте под мое командване! Повече никакви улици, никакви измами, никакви кражби и никаква враждебност към цивилни! Нищо ли не ви е влязло в главите, да ви вземат дяволите?

— Прав си, генерале — отвърна Деси-Едно с огромно разкаяние. — Понякога просто ми се изплъзва от устата без да мисля. Сега сме офицери джентълмени и трябва да мислим различно. Прав си… Ще излезем навън с loco gitano. — Деси-Едно и Две излязоха в облицованото с ламперия фоайе и оттам през входната врата.

Дженифър Редуинг, дъщерята на уопотамите, беше тази, която вдигна глава и настоя да говори. Тя описа всичко, което им беше известно относно декларацията на уопотамите до Върховния съд и с голяма убедителност очерта собственото си мнение за предполагаемата, според нея, бъдеща разруха на уопотамите в резултат от действията на Съда, независимо какво становище щеше да изрази той.

— Само при споменаването на това дело цялото федерално правителство ще реагира бясно, ще изкара народа ни предатели и долни същества, ще отчужди земята ни, ще затвори резервата и ще разпръсне обитателите му. Вашингтон не би могъл да реагира по друг начин, защото защитата на Командването на стратегическите ВВС стои над всичко, а съвсем не на второ място идва и армията доставчици за отбраната — по дяволите, самия Пентагон — които ще вият най-много за кръвта ни…

— Като изключим последния ви коментар — каза Аарон Пинкъс, застанал в напрегната поза в стола си, — обобщението ви беше прекрасно…

— Мога ли да изложа и моето становище, малка лейди — каза Ястреба, изправяйки се на крака. — …Извинете ме, вие не сте „малка“ в който и да е смисъл, но сте лейди и не влагам нищо неуважително в това обръщение.

— Продължавайте — отвърна ледено Дженифър.

— Аз започнах това начинание приблизително преди три години, като в главата ми имаше няколко идеи и никоя от тях не беше напълно избистрена, защото аз съм воин, а не мислител, освен по въпросите на военната стратегия. Това, което искам да кажа е, че аз не съм интелектуалец и не губя много време в опити да анализирам неща от рода на мотиви, етика, оправдание и всякакви от този род. Ако го правех, щях да съм загубил много повече млади хора в битките, отколкото пише в досието ми… Вярно е, търсех нещо впечатляващо — не мога да мисля в малки мащаби — защото този вид предизвикателства е по вкуса на онеправдания стар воин. Също така трябваше да е забавно и този, който върши или е свършил нещо лошо, трябваше да си плати сметката. Искам да кажа, че не съм искал да навредя на тези, които ще ми помогнат. Острието на отмъщението ми е насочено само срещу високопоставените негодници.

— Но вие навредихте точно на тази, които ви помагат — прекъсна го гневно Дженифър, — именно на моя народ и много добре го знаете!

— Мога ли да довърша, ако обичате?… Когато научих какво е станало с уопотамите преди повече от сто години, това ми напомни донякъде за случая с мен, а както разбирам, същото е станало и с тук присъстващия полковник Сайръс… Всички ние сме били принесени в жертва от големите клечки в правителството, които или са си топнали ръцете в меда, или са подсигурявали политическите си амбиции, или са били просто долни лъжци, потъпквайки доверието, което са им оказали! Няма никакво значение дали това е станало преди един век, преди десет години, преди три месеца или вчера. Както се изрази нашият черен приятел тук, това трябва да спре! Ние притежаваме най-добрата обществена система, позната в света, но винаги се намира някой въшльо, който се опитва да я изпорти.

— Никой от нас не е ангел небесен, Мак — каза меко Девъро.

— Разбира се, че не е, Сам, но никой не ни е избирал или посочвал и не ни е карал да се закълнем да служим за благото на двестатина милиона човека, които не познаваме. А сега, ако полковникът е прав, има някой, който се опитва от висотата на положението си да попречи на един гражданин да се възползва от конституционното си право да се яви пред съда. И пак се връщаме на същото място!…

— Много добре го казахте, генерале — каза Аарон, облягайки се отново в стола си. — Всъщност за човек, неизучавал право, е направо забележително.

— Какво искате да кажете с това „неизучавал“, господин Пинкъс? — възпротиви се Дженифър с известна нотка на ревност в гласа си. — Та той самият е написал проклетата декларация.

— Аз твърдя, че той я е конструирал, скъпа. Нагаждайки внимателно термините и фразите от учебниците така, че да подхождат на целите му. Това е превод, а не създаване.

— А аз твърдя — каза Сам, — като оставим настрана личните ми чувства, че това е без значение. — Той се обърна към Ястреба. — Но съм озадачен защо подминаваш някои факти и ако те не ти доказват, че някой страшно високопоставен се опитва да попречи на всички нас, то не знам тогава какво по дяволите може да ти го докаже. Ако позволиш да ти припомня…

— Синко, аз съм на километри пред теб — прекъсна го бързо и решително Хоукинс. — Имаш предвид предишните нападения.

— Точно така, Мак. В двата хотела, черната кола, носеща се към къщата ми, четирите въоръжени до зъби горили в скиорската хижа. Кой ги е изпратил? Домашният дух ли?

— Изобщо няма да можем да разберем това, момко, помни ми думата. Ти нямаш понятие как се организират тия неща — с огледала, димни сигнали и толкова много фалшиви свръзки, че ще ти отнеме повече време и от разплитането на аферата „Иран-контри“ да разбереш кой къде е и какви са му функциите. Да му се не види, Сам, аз самият съм прилагал тези процедури. Затова след всеки случай изпращах послание, че не са успели!

— Боя се, че не разбирам — каза озадаченият Аарон.

— И аз — добави заинтригувана Дженифър.

— Абе, вие адвокати ли сте или продавачи на обувки? — изкрещя съвсем раздразнено Макензи. — Ако сте попаднали в ситуация на живот и смърт и ви е необходима информация, за която знаете, че съществува, но никой не иска да ви я даде, как ще се доберете до нея?

— Чрез енергичен кръстосан разпит — отвърна Пинкъс.

— С наблягане на наказанието за лъжесвидетелстване — добави отново Редуинг.

— Е, предполагам, че от ваша гледна точка сте прави, но ние не действаме в съдебна зала. Има и друг начин…

— Да се провокира — прекъсна го Девъро, кръстосвайки бърз съучастнически поглед с Ястреба. — Прави се някакво драстично изявление или поредица от изявления, които предизвикват враждебен отговор, който потвърждава информацията.

— Мамка му стара, Сам. Винаги съм казвал, че си най-добрият! Помниш ли в Лондон, на Белгрейв Скуеър, когато ти казах как да се справиш с онзи тлъст предател…

— Имаме уговорка да не споменаваме предишната ви връзка, генерале! — напомни Аарон. — Не държим да чуем и дума за нея.

— Ако полковникът тук — по моему полковник — е прав, обяснението е застанало на една от пистите на летище „Логън“, ВВС Две, Командире! Кой го е изпратил?… Освен, ако, разбира се, не съм „Воин на столетието“, в който случай ще се окажем в положението на снижаващ се към силно укрепен бряг изтребител без мотор и без средства за защита.

— Това няма да се опитвам да го проумея, но — Аарон внезапно млъкна и се огледа. В старинното кресло до елегантното бяло бюро, той откри този, когото търсеше. Наемникът Сайръс М. седеше напълно неподвижен, със зинала уста и широко отворени очи. — А, ето ви, полковник.

— Какво?

— Слушахте ли какво говорихме досега?

Сайръс кимна с огромната си глава и отговори бавно и отчетливо: — Да, слушах ви, господин Пинкъс и току-що чух най-невероятната история, откакто няколко палячовци обявиха, че могат да осъществят ядрен синтез в студена вода по двадесет цента галона… Вие сте съвсем откачени! Вие сте луди, побъркани, патологични случаи… Това всичкото истина ли е?

— Всичко е истина, Сайръс — каза Девъро.

— В какво се забърках, да си пикая на главата? — изрева огромният черен химик. — …Извинете ме за речника, мис Редуинг, опитвам се да вкарам всичкото това в уравнение, но не ми е лесно.

— Не е необходимо да се извинявате, Сайръс, и защо не ми викате просто Джени?

— Глупости — каза наемникът, като се надигна от креслото, а съвестта му го накара да погледне надолу, за да види дали не го е счупил. — Ако е истина — продължи той и се приближи до адвокатското трио и към вманиачения „Воин на столетието“, чието напрегнато изражение очевидно караше Сайръс да се чувства неудобно. — …ако това е истина, не виждам друга алтернатива, освен да проверим този Нобелов комитет. Наемайте вашия актьор, господин Пинкъс. Излизаме на сцената.