Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (20)

Глава 18

— Какво? — изпищя Държавният секретар и крясъкът му накара стенографката от службите за сигурност да подскочи на стола, при което стенографският й бележник отхвръкна право към главата на работодателя й. Той го улови с лявата си ръка, с която удряше слепоочието си, за да спре маниакалното кръжене на лявото око. — Направили са какво?… Как? Не го вярвам! — Секретарят започна да удря стенографския бележник последователно в слепоочието си и в ръба на бюрото, докато накрая страниците се разпердушиниха и изхвърчаха от пружината, която ги придържаше.

— Моля ви! — примоли се стенографката, която обикаляше от известно време около него и ловеше хвърчащите листове.

— Това са свръхсекретни^[1] бележки, сър!

— Е да, но циците^[2] ти не са секретни, нали? — изкрещя облещеният разноглед държавен лидер близо до полудяването. — Живеем в някакъв смахнат свят, госпожице! Вие имате страхотни цици, но всички ние сме смахнати!

Изведнъж стенографката се изпъчи и като впи поглед в шефа си, каза спокойно, но твърдо:

— Престани, Уорън! Успокой се.

— Уорън ли?… Какъв е този Уорън? Аз съм господин Секретар — винаги господин Секретар!

— Ти си Уорън Пийс и, ако обичаш, затвори телефона, иначе ще се обадя на сестра ми и тя ще каже на Арнолд Субагало, че си откачил.

— О, Боже — Арнолд! — Уорън Пийс, моментално прикри с ръка слушалката. — Забравих, Тереза, честно, просто забравих за момент!

— Аз съм Регина Трухарт, а по-малката ми сестра Тереза е помощничка на Субагало.

— Много съм зле с имената, но никога не бъркам циците — извинете, имах предвид физиономиите! Само не казвайте на сестра си.

— Ти кажи на този, който е от другата страна, че ще му се обадиш по-късно, защото ти е необходимо време да си събереш мислите.

— Не мога! Той се обажда от уличен телефон от затворническия лагер в Куонтико!

— Нареди му да ти остави номера и да стои там, докато му се обадиш.

— Добре, Цицорке — Тереза — Регина — госпожо Секретар!

— Престани, Уорън. Направи каквото ти казвам! Държавният секретар изпълни командите на Регина Трухарт, захлупи с ръце лицето си върху бюрото и се разрева. — Някой ме е прецакал и аз съм свършен! — подсмъркна той. — Изпратили са ги обратно в лагера в торби за трупове! — Кого?

— „Гнусната Четворка“. Това е ужасно!

— Значи са мъртви — които и да са те.

— Не, в брезента са били пробити дупки. По-лошо от мъртви — те са обезчестени! Всички сме обезчестени! — Пийс надигна обляното си в сълзи лице в няма молба за бърза екзекуция.

— Уорън, сладурче, хайде стига. Ти имаш да вършиш работа и хора като мен са тук, за да ти помагат да я вършиш. Спомни си нашата светица-патрон. Тя никога не би позволила на който и да е от шефовете й да се сгромоляса и аз също няма да го позволя.

— Тя е била секретарка, а ти си само една стенографка от секретните служби…

— И още нещо, Уорън, о, и още много неща — прекъсна го Регина. — Аз съм една хвърката пеперуда с жило на оса. Прелитам от едно тайно съвещание на друго и ви държа всичките под око, за да се намеся, когато е необходимо. Това е призванието за всички от семейство Трухарт.

— Можете ли да станете моя секретарка?

— И да отнема мястото от нашата скъпа майка, убедената антикомунистка Тирания? Сигурно се шегувате.

— Тиранинът е твоя майка?…

— Внимавай, Уорън. Субагало, припомни си!

— О, Христе, Арнолд. Съжалявам, искрено съжалявам — велика жена, вдъхва страхопочитание.

— Да пристъпим към работа, господин Секретар — каза стенографката, седна отново на стола, стиснала здраво в ръка бележника и събраните страници, и изпъчи гърди. — Аз притежавам максимален достъп, така че с какво мога да ви бъда полезна?

— Ами, максималният достъп едва ли е това, което ни трябва…

— Ясно — прекъсна го Регина Трухарт. — Чували за трупове с дупки за въздух, трупове, които не са били мъртви…

— Казвам ви, цялата охрана за малко не получила сърдечни пристъпи! Двама са в болницата на базата, трима са поискали незабавно освобождаване от служба поради психично разстройство, а четирима се водят отсъстващи по неуважителни причини, защото изхвърчали през вратите и o пищял и околността за някакви войници, които се надигали от мъртвите, за да мъстят на офицерите, които не са понасяли… О, Боже, ако това излезе наяве — о, Исусе!

— Разбирам — каза Регина и рязко, без ни най-малка следа от някаква чувственост, вдигна роклята си чак до кръста. — Както виждате, аз съм напълно подготвена да изпълня мисията. Мога да изнеса всякакъв документ.

— А? — Лявото му око замръзна на мястото си и Държавният секретар не можа да повярва на очите си. Върху чорапогащника на госпожица Трухарт от коленете до хълбоците бяха пришити кафяви найлонови джобове. — Колко… колко невероятно — измънка Пийс.

— Естествено, ще трябва да махнем всички метални кламери и скоби, а ако ни потрябва повече място, сутиенът ми има подплата с цип, а на задната част на бикините ми има плик от непрозрачна коприна, където могат да се поставят и по-широки документи.

— Вие нищо не разбирате — каза Секретарят, чиято брадичка увисна и се стовари върху ръба на бюрото, когато стенографката пусна роклята си и тя застана в нормалното си положение. — О-ох!

— Не се отплесвай от работата, Уорън. А сега, какво е това, което не разбирам? Момичетата Трухарт са подготвени за всякакви извънредни случаи.

— Няма никакви писмени доказателства! — обясни паникьосаният шеф на Държавния департамент.

— Ясно… Нерегистрирани, свръхсекретни, неподлежащи на разрешение комуникации, това ли е?

— Какво? Ти да не си към ЦРУ…?

— Не, там е по-голямата ми сестра, Клитемнестра. Тя е много кротко момиче… Значи проблемът ни се свежда до пукнатини в недостъпната инфраструктура; незаписаното устно съобщение е стигнало до неподходящи уши.

— Никой от тези, които знаеха, не би могъл по никакъв начин да се облагодетелства, като издаде тайната, че ние сме пратили онези психопати в Бостън.

— Без конкретни факти, господин Секретар — те един ден ще бъдат разкрити пред Страшния съд, но никога, никога не бива да излизат наяве пред който и да е комитет от конгреса, съставен от смъртни хора. Дайте ми, ако обичате, описание на операцията в общи линии. Можеш ли да го направиш, Уорън?… Ако това ти помага, ще ти покажа пак джобовете си.

— Няма да ми навреди.

Тя го направи и лявото око на Пийс постепенно застана на мястото си. — Ами, виж сега — започна той и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Едни антипатриотични влечуги, предвождани от един маниак, искат да осакатят предната линия на отбраната ни и по-специално нашите доставчици, а след това и част от Военновъздушните ни сили, които отговарят за реда навсякъде по земята.

— По какъв начин, сладурче? — Трухарт премести тежестта от единия крак на другия и повтори операцията в обратен ред.

— А, да, разбира се… Те твърдят, че земята, на която е разположена една огромна и жизненоважна база на ВВС, може би евентуално принадлежи на една група хора — аборигени всъщност — по силата на някакво глупаво споразумение, сключено преди повече от сто години, което никога не е съществувало, разбира се! Това е пълна лудост!

— Сигурна съм, че е така, но това истина ли е, господин Секретар? — Дългите крака на Регина още веднъж изпитаха нужда от няколко последователни упражнения за баланс.

— О, господи…!

— Сядай! Истина ли е?

— Върховният съд размишлява по въпроса. Върховният съдия ще задържи дебатите в Съда още пет дни от съображения за национална сигурност, а влечугите трябва да се явят за устен разпит един ден преди това. Разполагаме с четири дни, за да открием негодниците и да ги пратим във вечните ловни полета. Проклети аборигени!

— Колко от високопоставените правителствени служители бяха посветени в този таен план? Или имаше и лица извън правителството?

— Минималния възможен брой и от двете групи!

— А тези живи и ритащи торби за трупове тайно ли бяха вербувани за мисията, в която очевидно са се провалили?

— Толкова тайно, че даже и те не са разбрали! Но това не беше необходимо — те са психопати.

— Стой тук, Уорън — каза Трухарт, като остави стенографския си бележник на бюрото и оправи роклята си. — Ей сега се връщам.

— Къде отиваш?

— Да говоря със секретарката ти, моята майка. Ей сега се връщам и не смей да се докосваш до телефона!

— Разбира се, Джобче… исках да кажа…

— О, я млъквай! Вие големите шефове сте много, ама много странни! — С тези думи секретната стенографка излезе от кабинета и затвори вратата.

Уорън Пийс, Държавен секретар и притежател на яхта, която повече от всичко на света желаеше да запише в някой добър клуб, се раздираше между желанието да си пререже вените и да се обади на предишната си брокерска фирма и да им предложи каквато вътрешноправителствена информация пожелаят, за да възстановят по някакъв начин партньорството му. Мили Боже, защо изобщо се беше поддал на изкушението, когато старият му приятел, Президентът, му се обади с предложението да се присъедини към администрацията? Този висок пост, разбира се, си имаше предимства, но също така си имаше и недостатъци. Трябваше да се държиш любезно с толкова много хора, които не понасяш, пък и всичките тези ужасни официални вечери, където не само трябваше да сяда до чернилки, но и да се снима с тях. О, не, това в никакъв случай не беше сладък живот! Жертвите, които се налагаше да понася, можеха да изчерпят търпението и на светец… а сега и това! Чували за трупове, с живи психопати вътре и неговата собствена тайфа, която иска скалпа му! Колко абсурден беше станал животът напоследък! След няколко мъчителни минути очакването свърши. Обаче вместо Регина Трухарт в кабинета с маршова стъпка влезе майка й, Тирания, и затвори плътно вратата след себе си.

Жените от клана Трухарт бяха персонал, за който се носеха легенди. Доста привлекателна жена с остри тевтонски черти и искрящи светлосини очи, Тирания беше над метър и осемдесет и притежаваше импозантно тяло, стегнато и предизвикателно, което в никакъв случай не издаваше петдесет и осемте й години. Както и нейната майка преди това, пристигнала с легионите правителствени секретари и служители от женски пол по време на Втората световна война, Тирания беше ветеран във вашингтонската бюрокрация и притежаваше забележителни познания за задкулисните боричкания, за интригите и скандалите в средите на висшата администрация. Както и майка си, тя беше настанила дъщерите си на служба във важни правителствени учреждения. Тирания вярваше, че съдбата е предопределила жените от семейството да наставляват лидерите и да ги водят през минните полета на Вашингтон по такъв начин, че да бъдат оценени несравнимите им способности. Главнокомандващата на семейство Трухарт не се съмняваше, че работата на националното правителство всъщност се ръководи от жени като нея и дъщерите й. Мъжете съвсем определено бяха по-слабият пол и страшно се поддаваха на изкушения и глупави постъпки. Тази преценка без съмнение обясняваше факта, че в семейството цели три поколения не беше се раждало отроче от мъжки пол. Това просто не беше приемливо.

Тирания огледа разстроения Държавен секретар и в погледа й се преплетоха жалост и презрение.

— Дъщеря ми ми предаде всичко, което сте й казал и също така ми описа очевидно ненаситното ви либидо — каза тихо, но твърдо тя, като че ли порицаваше някое малко сконфузено момче в директорски кабинет.

— Съжалявам, госпожо Трухарт! Честно, денят беше ужасен и аз не съм искал да направя нищо нередно.

— Няма нищо, Уорън, недей да плачеш. Аз съм тук, за да ти помогна, а не за да те накарам да се чувстваш лошо момче.

— Благодаря ви, госпожо Трухарт!

— Но, за да мога да ти помогна, първо трябва да ти задам един много важен въпрос. Ще ми отговориш ли честно, Уорън?

— О, да, да, ще ви отговоря!

— Добре… Кажи ми сега, сред посветените в тази тайна операция, като изключим служителите от правителството, има ли такива, които да имат материални интереси в застрашената военновъздушна база?

— Всичките, за Бога!

— Тогава търси внимателно един от тях, Уорън. Той е продал останалите.

— Какво?… Защо?

— Обхватът е прекалено голям, не мога да ти отговоря, докато не разполагам с повече факти — например с борсови опции или данни за срочни сделки, но едно нещо е сигурно.

— Какво е то?

— Никой от администрацията с изключение на вас самия не би се спрял на такова дяволско решение — да се наемат хора, държани в карцер във военен затвор заради тяхната доказана жестокост. Уроците от Уотъргейт и Иран са оставили незаличими следи, колкото и отблъскващо и антипатриотично да е това. Казано по-просто, били са оставени прекалено много улики.

— Но защо точно аз съм изключение?

— Вие сте прекалено нов и неопитен в този град. Не бихте могъл да знаете как да включите и президентските съветници в една такава операция. Те всичките биха се изпокрили по хълмовете наоколо, с изключение, може би на Вицепрезидента, който вероятно изобщо няма да е схванал за какво става дума.

— Значи мислите, че някой от… цивилните?

— Аз рядко греша, Уорън… Ами, всъщност само веднъж, и то по отношение на съпруга ми. Но след като момичетата и аз го изхвърлихме от къщата, той отиде в Карибско море да превозва туристи с лодката си от Вирджинските острови. Едно напълно презряно човешко същество.

— Наистина ли? И защо така?

— Защото той твърди, че е напълно щастлив, което всички знаем е невъзможно в нашето сложно общество.

— Шегувате ли се…?

— Господин Секретар, имате ли нещо против да се концентрираме върху неотложния проблем? Настоявам да поставите „чувалите за трупове“ под пълна изолация и да представите историите, които могат да плъзнат откъм Куонтико като пиянски брътвежи. А след това да се постараете да се свържете тайно с Нула — Нула — Нула — тире — Нула — Нула — Шест във форт Бенинг.

— Какво е това, по дяволите?

— Не какво, а кой — отвърна Тирания. — Наричат ги „Самоубийствената Шесторка“…

— Като „Гнусната Четворка“ ли? — прекъсна я Пийс, гледайки накриво.

— На светлинни години разстояние са от тях. Те са актьори.

— Актьори ли? Какво мога да искам от някакви актьори?

— Тези са уникални — изрече Трухарт, като се наведе към него и снижи глас. — Те убиват само за добри отзиви, каквито никога не са получавали.

— Как изобщо са попаднали във форт Бенинг?

— За дългове и ипотеки.

— Какво?

— Те никога не са имали постоянни ангажименти, само са ходили по курсове за актьорско майсторство и са киснали по кафенетата.

— Не разбирам и думичка от това, което ми говорите!

— Наистина е елементарно, Уорън. Те са отишли заедно в армията, за да създадат театрална група и за да се хранят по-редовно. Един офицер от Военното разузнаване с малко по-голямо въображение оценил тази уникална възможност и поставил началото на една нова програма за секретни операции.

— Защото са актьори ли?

— Ами според командващия ги генерал, те ся и в много добра физическа форма. Нали ги знаете всичките тези филми за Рамбо, където получават допълнителни роли? Актьорите могат да бъдат много суетни по отношение на представянето си.

— Мисис Трухарт! — възкликна Държавният секретар. — Моля ви да ми обясните целта на този разговор!

— „Самоубийствената Шесторка“ може да се превъплати в когото поискате. Те са майстори в имитирането на всякакви говори и диалекти. Могат да постигнат успех там, където нито един юначага с тон мускули не може да се справи.

— Чакайте малко — Пийс се извъртя в подвижния си стол, вгледа се в кръстосаните знамена на САЩ и Държавния департамент и видя във въображението си между тях портрет на Джеронимо, облечен в генералска униформа. — Точно така! — извика той. — Никакви обвинения, никакви разпити в конгреса — това е перфектно!

— Какво е то, Уорън?

— Актьорите.

— Разбира се.

— Актьорите могат да се превърнат във всекиго, когото си пожелаят, като убедят в това и околните, нали така?

— Това е вярно. На това са обучени.

— Никакви убийци, никакви улики, никакви проклети разпити. Сега вече го виждам — вдъхнови се Пийс и отново завъртя напред стола си. Лявото му око си беше на мястото и заедно с другото се беше разширило от въодушевление. — Пристигат на летище „Кенеди“ — червени шарфове, може би с бради и шапки — делегация.

— Какво?

— От Швеция! Делегация от Нобеловия комитет. Изучавали са военната история на двадесети век и са решили да дадат на генерал Макензи Хоукинс Нобеловата награда за мир като най-велик воин на нашето време!

— Може би трябва да повикам лекар, а Уорън?

— Съвсем не, мисис Трухарт, вие ми дадохте идеята! Не разбирате ли? Този надут пуяк има самочувствие по-голямо от връх Еверест!

— Кой го има?

— Гърмящата Глава.

— Кой?

— Макензи Хоукинс, ето кой! Той е носител на Медала за Чест на Конгреса — два пъти.

— Аз мисля, че ние само можем тихо да поблагодарим на Господ, че той е американец, а не комунист…

— Говежди фъшкии! — избухна Държавният секретар. — Той е дрисльото на хилядолетието. Ще изскочи където и да се намира, за да си вземе наградата… След това към Швеция и оттам на север! Един изгубил се самолет — Лапландия, Сибир, тундрата, кого го интересува?

— Като оставим настрана оскъдните ти познания относно това що е север, идеята звучи абсолютно правдоподобно… Какво мога да направя аз, господин Секретар?

— Като начало, намерете начин да се свържем с офицера, отговарящ за тези тире-тире-нула-шест актьори и след това се обадете на самолета ми да ме откара във форт Бенинг… Перфектно!

Двете взети под наем коли летяха на юг по път № 93 към Бостън, като Пади Лафърти беше на кормилото на първата, а жена му шофираше втората, намираща се почти на миля назад. Аарон Пинкъс седеше на предната седалка до шофьора си, докато Сам Девъро, майка му и Дженифър Редуинг бяха на задната. Във второто превозно средство генерал Макензи беше седнал отпред при госпожа Лафърти, а Деси-Едно и Две играеха на блек-джек на задната седалка с едно тесте карти, присвоено от бившата скиорска хижа.

— А сега ме чуй добре, момиче! — говореше по телефона приятно закръглената Ерин Лафърти с хубави келтски черти. — Искам малчуганът да получи пълна купичка с овесена каша с истинско мляко — а не тази разводнена течност, която пие дядо му — а малката красавица трябва да изяде две пържени филии с яйца, разбра ли?… Добре, момичето ми, ще ти се обадя пак по-късно.

— Децата ли? — попита с известно неудобство Ястреба, докато мисис Лафърти оставяше телефона.

— Ти с всичкия ли си си, бе човече? Имам ли вид на жена, която си има пикльовци вкъщи?

— Просто подслушах без да искам разговора ви, мадам…

— Това беше най-малката ми дъщеря, Бриджит, която се грижи за хлапетата на големия ми син, докато онези двамата са на околосветско пътешествие… представяте ли си, околосветско пътешествие!

— Вашият съпруг не се ли възпротиви?

— Как би могъл да го направи, по дяволите? Та Денис е голям счетоводител с всичките му там букви пред името. Той ни плаща данъците.

— Ясно.

— Така си е да му се не види! Никога не си завъждайте деца, които са по-умни от вас. После плащаш майка си и баща си — Телефонът в колата избръмча и госпожа Лафърти го вдигна. — Какво има, Бриджи? Не можеш да намериш хладилника ли, момиче?… О, ти ли си Пади, скъпи, с какво удоволствие бих ти пъхнала главата във варел със смазочно масло. — Ерин Лафърти подаде слушалката на Хоукинс. — Пади каза, че господин Пинкъс иска да говори с вас.

— Благодаря ви, мадам… Командире?

— Не, още съм аз, Пади, велики генерале. Ще ви дам шефа след една-две секунди. Просто исках да ви кажа да не обръщате много внимание на жена ми. Тя е добро момиче, но никога не е била в истинска битка.

— Разбирам, Арти. Но, ако бях на твое място щях с цената на главата си да се погрижа „хлапакът“ да получи овесената си каша с истинско мляко и „малката красавица“ да си изяде двете пържени филии с две яйца.

— А, тя пак е била на тема „закуска“, така ли? Бабите могат да почернят живота на всички, генерале… Ето ви господин Пинкъс.

— Генерале?

— Командире? Какви са координатите ви по картата, сър?

— Кое?… А накъде отиваме ли? Ами, вижте, аз току-що направих известни приготовления да останем в лятната къща на зет ми в Суомпскът. Тя е на плажа и е доста приятна и тъй като той и сестрата на Шърли са в Европа, е напълно на ваше разположение.

— Много добре, командир Пинкъс. Един комфортен бивак при бойни условия повдига духа на бойците. Имате ли адреса? Трябва да го предам на Малкия Джоузеф във Бостън, защото скоро ще пристигнат подкрепленията ни.

— Хората го знаят като старото имение „Уъртингтьн“ на Бийч Роуд, понастоящем собственост на Сидни Бърнбаум. Не съм сигурен дали има номер, но цялата предна стена е боядисана в кралско синьо, което така допада на сестрата на Шърли.

— Напълно достатъчно, командир Пинкъс. Подкрепленията ни несъмнено са подбирани от елитен корпус и ще я намерят. Нещо друго?

— Просто кажете на жената на Пади къде отиваме. Ако случайно се разделим, тя знае пътя.

Ястреба предаде информацията и моментално получи бързия и ясен отговор на Ерин Лафърти: — О, Исусе, благословен да си! Ще си имам работа с момчетата, дето се грижат за кухнята на евреите, а те наистина знаят откъде да вземат най-хубавото месо и най-пресните зеленчуци!

— Била сте там и друг път, доколкото се досещам?

— Да съм била там ли! Не казвайте никога на енорийския ми свещеник, но славният Сидни и скъпата му съпруга Сара ме направиха кръстница на сина им Джошуа — точно по еврейски маниер, нали разбирате. Джош ми е като собствен син, а Пади и аз се молим един ден той и Бриджи да се вземат.

— А енорийският ви свещеник ще одобри ли?

— Какво разбира той, по дяволите? Само се налива с френските си вина и ни отегчава до смърт с книжките си. Нескопосник.

— Помисляла ли си сте си някога да се кандидатирате за Папа? — попита Макензи с усмивка. — Навремето познавах един, който мислеше точно като вас.

— Опазил ме Господ! Как би могла една проста ирландка като мен дори да си го помисли?

— „Смирените ще наследят земята“, защото на техните плещи се крепи морала на цялото човечество.

— Ей, ти! Да не би да се опитваш да ме сваляш? Защото, ако е така, моят Пади ще ти счупи главата!

— Дори не си и мечтая за това, мадам — отвърна Ястреба, гледайки профила на Ерин Лафърти. — И съм сигурен, че ще го направи — добави боецът, който вероятно беше един от най-добрите в ръкопашния бой, служили някога в армията. — Той, разбира се, би ме смазал.

— Ами, годинките си летят, но момчето ми все още си го бива.

— Той има вас, а това е далеч по-важно.

— Какви са тези четки, бе момко? Аз съм стара жена, за Бога!

— А пък аз съм един още по-стар мъж, но едното няма нищо общо с другото. Просто искам да кажа, че за мен е чест да ви познавам.

— Поставяш ме в неудобно положение, войниче!

— Не съм искал.

Ерин Лафърти натисна педала на газта до край и колата се понесе с пълна скорост напред.

* * *

Волфганг Хитлух, роден Били-Боб Бейо, мина през вратата и тръгна, следвайки указателните табели, по широкия коридор на отделението за загубен багаж на летище „Логън“. В ролята си на една трета от високоплатената група за сигурност, наета от „Работна Сила Плюс Плюс“, той трябваше да се срещне с двамата си Kameraden^[3] на покрития паркинг срещу стоянката на такситата. За разпознаване трябваше да държи сгънат „Уолстрийт джърнал“ с няколко ясно оградени с червено мастило заглавия, въпреки че до последния момент твърдо беше настоявал това да бъде екземпляр от книгата Mein Kampf^[4].

Ако не се нуждаеше така отчаяно от работа, щеше да откаже на принципна основа. „Джърнал“ беше всеизвестен символ на упадъчните, алчни за пари демокрации и трябваше да бъде изгорен на клада заедно с още деветдесет и девет процента от вестниците и списанията в страната. За нещастие, обаче, на Волфганг работата му беше необходима, защото един подозрителен черен служител от бюрото за безработни беше унищожил чековете му за помощи — и сега му се налагаше да остави принципите си на заден план и да приеме аванса от две хиляди долара и самолетния билет.

Всичко, което знаеше, беше, че той и двамата му Kameraden трябваше да охраняват някаква група от седем човека, които се крият, като трима от тях са военни. Това означаваше, че шест униформи ще се грижат за четири цивилки, което си беше сладка работа. Волфганг Хитлух, с „Джърнал“-а в едната ръка и с чантата си в другата, се запромъква между колите и прекоси двете открити платна, водещи към паркинга. „Не трябва да бия на очи!“ — помисли си той, докато отиваше към огромния гараж под лъчите на късното следобедно слънце. Всичко трябваше да бъде пазено в дълбока тайна, го бяха предупредили от „Работната Сила Плюс Плюс“. Ангажиментът явно се състоеше в охраната на толкова високопоставени официални лица, че правителството не се решаваше да гласува доверие на слабаците неарийци, проникнали навсякъде в Тайните служби… Къде бяха неговите Kameraden — зачуди се той.

— Ти ли си, Волфи? — попита огромен негър, изниквайки от сянката на една кръгла колона от бетон.

— Какво?… Кой? Какво казахте?

— Много добре ме чу, приятелче. Ти носиш вестника, а ние видяхме червеното мастило, когато пресичаше онези две улици на откритото — Черният гигант протегна ръката си и се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Волф — името ти е доста странно, между другото.

— Да, ами… предполагам, че е така — Нацистът прие протегнатата ръка така, като че ли докосването щеше да го зарази с някаква болест за цял живот.

— Ще бъде голям майтап, братко.

— Братко?

— Ето — продължи огромният мъж, посочвайки зад себе си, — нека да те запозная с нашия партньор и не обръщай голямо внимание на външния му вид. След като се измъкна, не можа да се стърпи да не навлече любимите си парцали.

Казвам ти, Волфи, ще се пукнеш от смях, ако чуеш как говорят тия дърти врачки и откачените им мустакати съпрузи!

— Врачки ли…?

— Хайде, Роман, излез оттам и ела да се запознаеш с Волфи!

От сянката на колоната изникна втора фигура, мъжът пак беше мускулест, но беше облечен с развяваща се оранжева риза и син пояс над плътно прилепналите черни панталони. Черни къдрици се спускаха над челото му, а на едното ухо имаше златна обеца. „Циганин!“ — помисли си Волфганг. — „Молдавският бич! По-зле дори от евреите или негрите! Deutschland über alles!^[5] — циганин!“

— Хело, мистъф Волфовиц! — извика мъжът с обицата, протягайки ръката си. Ослепително белите му зъби пробляснаха под тъмните мустаци. Той беше абсолютна противоположност на представата на Волфганг за Kamerad. — формата на очите ти ми говори, че ще имаш дълъг живот с големи финансови успехи! За тази ценна информация не искам никакви пари — все пак ще работим заедно, нали?

— О, велики фюрер, къде си, да му се не види? — прошепна Волфганг, ръкувайки се с отсъстващо изражение.

— Какво е това, Волфи? — попита черният колос, полагайки грамадната си черна ръка на рамото на Волфганг.

— Нищо, нищо!… Сигурни ли сте, че няма никаква грешка? Вие сте от „Работна Сила Плюс Плюс“?

— А откъде другаде, братко. Между другото, аз се казвам Сайръс — Сайръс М. Името на приятеля ми е Роман З., а ти си Волфи X. Естествено ние изобщо няма да се питаме какво означават буквите на вторите ни имена — което и без това не променя кой знае колко нещата, защото си имаме и още много други, нали така, братко?

— Jawohl^[6] — Волфганг кимна и след това пребледня. — Исках да кажа, че си абсолютно прав… Brudder^[7].

— Какво?

— Братко — добави моментално Хитлух с извинителен тон. — Братко, исках да кажа братко!

— Е, де, не се притеснявай, Волфи, аз те разбирам, говоря и немски.

— Наистина ли?

— Да, бе. Иначе защо мислиш, че отидох в затвора?

— Защото говориш немски ли…?

— Нещо такова, приятелче — каза тъмнокожият гигант. — Виждаш ли, аз съм правителствен химик и ме бяха командировали в Бон, за да им помогна в работата върху някакви изкуствени торове за посевите в Щутгарт, само че не беше така.

— Какво не беше?

— Не беше изкуствен тор… О, това беше елементарно, но не беше изкуствен тор, а просто газ, много вреден газ. На път за Средния Изток.

— Mein Gott^[8]! Но може би е имало причини…?

— Разбира се, че имаше. Пари в брой и загубата на доста хора, които не изглеждаха толкова важни за шефовете. Трима от тях ме изненадаха една нощ да анализирам последните съставки. Те ме нарекоха schwarzer Neger^[9] и ме подгониха, а двама извадиха и пистолети срещу мен… Така беше.

— Кое беше така?

— Хвърлих и тримата проклети шваби във ваните с разтвор — което означаваше, че те няма да могат да дойдат в съда, за да свидетелстват, че съм действал при законна самоотбрана… И така в интерес на добрите дипломатически отношения, се съгласих да полежа пет години в пандиза тук, вместо петдесет там. Струва ми се, че дължа още три месеца, но аз и Роман се измъкнахме миналата нощ.

— Но ние не сме химици, а наемници!

— Човек може да бъде най-различни неща, приятелче. За да успея да завърша два университета за седем години, от време на време ми се налагаше да отделям по някой друг месец за странични занимания. Ангола — и от двете страни, между другото — Оман, Карачи, Куала Лумпур. Няма да останеш разочарован от мен, Волфи.

— Мистир Волфовиц — прекъсна го Роман З., разкършвайки облечения си в оранжево гръден кош и пристъпи, като че ли се готви да изиграе някакъв цигански танц. — Пред себе си виждате най-великият човек с нож, безшумен нож, когото изобщо сте се надявали да видите!… Кръц, кръц, муш, ряз! — Думите бяха придружени от диви жестове и бързи завъртания, а синият пояс плющеше във въздуха и оранжевата риза се развяваше. — Попитайте когото искате в планините на Сърбо-Хърватско!

— Но вие сте лежал в затвора тук…

— Пробутах неколкостотин лоши чекове, какво да ви разправям? — добави Роман З. с нещастен и обезверен глас, протегнал умоляващо ръце. — Човек емигрира, обаче методите му не струват нищо в една чужда страна, която отказва да разбере душата му.

— Ето, Волфи — каза Сайръс М. — Сега знаеш всичко за нас, ами ти какво ще ни кажеш?

— Ами, приятели, виждате ли, аз съм това, което някои хора наричат таен агент-единак… — изрече с твърд немски акцент Волфганг.

— Също така си южняк, който говори немски — прекъсна го Сайръс. — А това е странна комбинация, нали?

— Така ли мислиш?

— Мисля, че ти личи, когато си развълнуван, Волфи. Защо си развълнуван, приятелче?

— Не си ме разбрал правилно, Сайръс — каза Волфганг с още по-отчетлив немски акцент. — Просто ми се ще да се захванем по-скоро на работа.

— О, ей сега ще се захванем. Ние просто искаме да научим нещичко за теб като наш партньор. Виж сега, на нас може да ни се наложи да оставим живота си в твоите ръце, нали разбираш, Волфи?… А сега, разкажи как едно добро момче-южняче като теб е научило немски? Да не е било част от тайната разузнавателна работа, която си вършил?

— Много си прав! — отвърна Волфганг, лепвайки широка изкуствена усмивка на устните си. — Виж сега, навремето ме обучиха да се внедрявам в големите градове като Берлин и Мюнхен и да следя мръсните комунисти.

— Да нямаш предвид всичките тези комунистически копелета около Бранденбургската врата, които сега се разхождат по „Унтер дер Линден“?

— Като че ли никнат изпод камъните, това ще ти кажа!

— Sie sprechen nicht sehr gut Deutsch^[10].

— Ами, аз изобщо не можах да го науча чак толкова добре, че да разбирам, когато ми говорят бързо, Сайръс, но разбирам накъде клониш.

— Да, бе, да, просто няколко думи и ключови фрази… — Изведнъж без всякакво предупреждение огромният негър изпъна в поздрав дясната си ръка. — Heil Хитлер!

— Sieg Heil! — изкрещя Волфганг толкова силно, че някои от пристигащите на летище „Логън“ се обърнаха, озърнаха се и побързаха да се отдалечат от сцената.

— Бъркаш местата, Волфи. Бранденбург се намира от другата страна на стената — намираше се преди да я съборят. Там всички бяха комунисти — Сайръс М. внезапно придърпа Хитлух в сенките на колоната и с един единствен удар просна неонациста в безсъзнание.

— Защо направи эта, по чертовете? — извика изненаданият циганин със синия пояс, като последва съкафезника си в неосветената част.

— Тия смрадльовци ги надушвам от един километър — отвърна извънгабаритният чернокож химик, полагайки неподвижното тяло на Волфганг върху каменния постамент. После измъкна чантата на нациста от дясната му ръка. — Виж какво има тук и зарежи този боклук на земята.

Роман З. направи каквото му казаха и кървавочервената обложка на „Mein Kampf“ лъсна като рубинена диадема. — Тоя не е хорошо момче — каза циганинът, като се наведе да вземе книгата. — Какво ще правим сега, Сайръс?

— Вчера чух нещо по радиото в килията и то много ми допадна. И, няма да повярваш, станало е точно тук в Бостън.

Бостън Глоуб

Гол нацист американец намерен на стълбището на полицеското управление. Държал до гърдите си книгата „Mein Kampf“

Бостън, 26 август — Изглежда, че поредицата абсурдна нудистка криминална активност продължава. Двама мъже захвърлили гърчещото се тяло на гол мъж с тяло и уста омотани в широка лента за пакетиране, под която била прикрепена книгата на Адолф Хитлер „Майн Кампф“, на стълбището на Кембриджската пътна полиция в 8:10 миналата вечер. Седем свидетели, които се намирали наблизо по това време и които отказали да дадат имената си, потвърдиха, че едно такси спряло до тротоара и двама мъже, единият от които бил в живописно облекло, а другият — огромен чернокож, отнесли тялото до стълбището, върнали се в таксито и отпътували нанякъде. Жертвата е била идентифицирана като Волфганг А. Хитлух, американски на-цист, обявен за издирване, чието истинско име е Били-Боб Бейо, роден в Серендипити Париш, Луизиана, за когото се предполага, че е склонен към насилие. Властите са объркани и озадачени, защото Хитлух, както и четиримата голи мъже, заловени на покрива на хотел „Риц-Карлтън“ преди два дни, твърди, че притежава правителствен имунитет. Говорителят на федералното бюро за разследване направи следния коментар, като отрече всякакво участие. „Ние не разрешаваме на агентите си да събличат дрехите си при каквито и да е обстоятелства, а за препоръчване е да не свалят дори вратовръзките.“ Говорител на ЦРУ също отрече да са запознати с дейността на Хитлух и направи следното изявление: „Както е добре известно, Хартата от 1947-а забранява операциите на управлението на родна територия. В редките случаи, когато правителството се е нуждаело от нашите умения, те могат да бъдат приложени единствено с разрешението на Директора и под надзора на Конгреса. Ако покойният и дълбокопатриотичен Винсънт Манджекавало е давал нареждания в тази област, то те не са отбелязани в регистрите ни. Ето защо, всички разследвания би трябвало да бъдат отправени към онези в Конгреса.“

Бостън Глоуб

(Страница 72, Кратки съобщения)

26 август — Такси, собственост на Абу Ширак, живущ на Сентър Авеню, № 3024 е било откраднато за секунди вчера рано след обяд, докато той пиел кафе в „Либърейшън Ди-нър“. Той съобщил на полицията за кражбата; след това в 8:35 вечерта се обадил отново, за да каже, че колата му е била върната. Когато бил разпитан от полицията по повод на случая, той си спомнил само, че по някое време до него седнал един мъж в оранжева риза със златна обица и завързали много оживен разговор, след което открил, че липсват ключовете за колата. Всякакви разследвания са прекратени, тъй като господин Ширак е заявил, че е бил обезщетен.

* * *

— Отговори ми ти, сладкодумен английски cannoli! — крещеше временно червенокосият Вини Бам-Бам в уличния телефон на Колинс Авеню в Маями Бийч, щата Флорида. — Какво става, гъз такъв?

— Винченцо, не аз избрах този психопат, ти го направи — отвърна гласът на Смитингтън-Фонтини от апартамента му в нюйоркския хотел „Карлайл“. — Ако си спомняш, аз те предупредих за него.

— Той изобщо не е имал шанс да свърши каквото и да е! Тия нещастници могат да бъдат програмирани да си пъхат голия задник в миша дупка, но той е гръмнал преди да открие къде му е гъза!

— А ти какво очакваш от един негър в комбинация с циганин и фанатичен хитлерист? Струва ми се, че и това ти го споменах.

— Да, но също така ми спомена и че тези палячовци не дават и пукната пара за нищо друго освен за пари в брой, така ли беше?

— Ще трябва да си коригирам мнението по този въпрос. Но от друга страна би трябвало да ти кажа и някои добри вести. Първите двама, които избрахме, са се свързали с генерала и в момента са заели вече постовете си.

— Откъде го разбра, да те вземат дяволите?

— Защото ми се обадиха от „Работната сила плюс плюс“ и ми дадоха информация. Оперативен служител Сайръс M. се е свързал с тях по телефона от някакво място, наречено Суомпскът и е казал, че всичко е под контрол. Също така споменал, че не държи да бъде произвеждан в чин полковник от генерала. Сега доволен ли си, Винченцо?

— По дяволите, не! Чете ли какво са казали тези педерасти в Управлението за мен? Казали са, че сигурно аз съм дал всичките тези нареждания без да казвам на никого! Що за мръсници са тия?

— Нищо ново под слънцето, Винченцо. Кой по-добре би поел вината от един мъртвец — ако изобщо някой те обвинява в нещо? Дори и да възкръснеш на островите Драй Тортугас, някои неща няма да се променят. Ти наистина го направи.

— Само че чрез теб!

— Аз съм невидим… Бам-Бам. Оттук нататък, ако искаш да напуснеш Драй Тортугас, работиш само за мен, capisce! Ти седиш, Винченцо, не стоиш.

— Не мога да го повярвам!

— Защо не? Ти сам го каза. Аз съм син на майка си… Почвай да си вършиш работата на Уолстрийт, приятелю мой. Аз ще организирам масово клане, а ти — ами това ще го решим по-нататък.

— Mamma mia!

— На място казано, старче.