Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (16)

Глава 14

Дженифър Редуинг затвори тихо вратата на спалнята и пристъпи към писалището в дневната на апартамента в „Риц-Карлтън“, запазен от Аарон Пинкъс.

— Майка ти заспа — каза тя, докато сядаше на стола срещу Девъро, който се беше разположил на кушетката. — Най-после — добави тя и погледна към Сам.

— Предполагам, че няма да е от кой знае каква полза, ако ти кажа, че майка ми не винаги е така поркана.

— Ако аз ти бях майка, Самюъл, и бях научила за моя син това, което тя е научила през последните няколко дни, нямаше да изтрезнея през следващите пет години!

— Не пресилваш ли малко нещата?

— Ще се отрека от думите си само, ако ти решиш да се принесеш в жертва публично, като всички приходи отидат за подпомагане на майките, изкукуригали по вина на поколението си.

— Значи тя доста неща ти е разказала — каза Сам и се опита безуспешно да избегне недружелюбния поглед на красивата дама.

— Там, в къщата, ми каза само някои фрагменти, но за последния половин час се наслушах на внушително количество ужаси — ето затова може да си ме чул да заключвам вратата, както ме посъветва майка ти… Наемни убийци на игрища за голф, английски предатели, нацисти в птичи ферми, араби, които си препичат тестиси от агнета в пустинята — Боже Господи, и отвличане на папата! Ти си подтикнал този луд генерал да изкара четиридесет милиона долара от крадени досиета на разузнаването — но чак пък толкова! Исусе Христе, Папата! Не мога да го повярвам…

— Те всъщност не са едно и също, знаеш ли. Христос и Папата, искам да кажа. Спомни си, че аз принадлежа на англиканската църква, въпреки, че не мога да си спомня с точност откога не съм ходил на църква.

— Хич не ми пука дали си от англиканската църква или си някаква лунна капка от тибетския зодиак, ти си патологичен случай, съветник! Ти нямаш право да се разхождаш по улиците, а още по-малко — да бъдеш служител на съдебната институция!

— Държиш се враждебно! — отбеляза Девъро.

— Аз напълно съм откачила и побесняла! Пред тебе ненормалният ми брат изглежда като невинно агънце!

— Обзалагам се, че ще се разберем с него.

— О, сигурно, даже го виждам. Редуинг и Девъро…

— Девъро и Редуинг — прекъсна я Сам. — Аз съм по-възрастен и с по-голям опит.

— … адвокатска фирма, която връща правото в Каменната ера!

— Май тогава е било много по-ясно — кимна Сам, — Просто не са можели да издълбаят на камъните всичките тези засукани фрази.

— Дръж се малко по-сериозно, идиот такъв!

— Не съм идиот, Ред. Един драматург е казал, че понякога идва момент, когато не ти остава нищо друго, освен да крещиш.

— Позоваваш се на Ануи, но той е казал също така: „Носителко на живота, донеси светлина“. Аз бих заместила „живот“ със „закон“ — и за няколко секунди в твоята къща повярвах, че ти също вярваш в това.

— Ти си чувала за Ануи? Мислех, че съм единственият човек, който…

— Той никога не е бил адвокат — прекъсна го Дженифър, — но е обичал закона, и по-точно, езика на правото, и е превърнал голяма част от него в поезия.

— Плашите ме, индианска лейди.

— Искрено се надявам. Защото имаме един много опасен проблем на главите, съветник.

— Ако имаш предвид супербъркотията на Мак, си права — адски е ужасяващо. Но имам чувството, че ще минем между капките.

— Радвам се, че си толкова убеден — отбеляза Редуинг. — Защото аз не съм.

— „Убеден“ не е правилната дума, Ред. Нека да кажем, че съм фаталист. Съдбата може би ще бъде благосклонна към нас, ако не за друго, то поне заради комбинацията Аарон Пинкъс и Макензи Хоукинс — двама от най-способните мъже, които познавам. И ако ми се случи нещо, значи аз самият не съм на тяхното ниво.

— Ти искаше да кажеш нещо и за мен?

— Ти, лейди… В разстояние на няколко часа, от онзи глупав момент в асансьора, до сега, в този хотелски апартамент, ние преминахме през много неща.

— Предполагам, че това е най-безцветното твърдение в професионалната ти кариера — прекъсна го бързо и тихо Редуинг, все още вперила поглед в него.

— Знам, знам, но се случиха някои работи…

— Ами, не думай!

— С мен — довърши Сам — Наблюдавах те по време на това, което психиатрите вероятно биха нарекли „моменти на върховно напрежение“ и ми хареса всичко, което видях. За един човек могат да се научат страшно много неща при такива обстоятелства… Може да откриеш прекрасни неща.

— Започна да става прекалено сладникаво, господин Девъро — каза Дженифър, — и аз съм съвсем сигурна, че не му е сега времето.

— Точно сега му е времето, не виждаш ли? Ако не го кажа сега, когато го чувствам толкова силно, по-късно може и да не го кажа. Може просто да се изплъзне, а аз не искам това да се случи.

— Защо? Защото споменът за — как точно го каза майка ти — а, да, „вечната любов на живота ти“, някаква милостива монахиня, която избягала с Папата, се е върнал отново при теб? Това поредната ти лудост ли е?

— То е част от това, за което говорех — настоя Сам. — Защото този спомен избледнява, усещам го. Миналата нощ ми идваше да убия Мак, само защото е споменал името й, но сега това няма значение за мен. Поглеждам теб и вече не виждам лицето й, а това означава много.

— Да не би да искаш да кажеш, че такава личност наистина е съществувала?

— Да.

— Съветник, имам чувството, че се намирам по средата на някакъв филм на ужасите.

— Добре дошла в света на Макензи Хоукинс. И не бързай да ставаш от стола, защото ужасите могат да слязат от екрана. Как мислиш, защо брат ти си е плюл на петите? А как мислиш, защо направих всичко възможно, включително като замесих и Аарон Пинкъс, за да се опитам да избегна повторна среща с Ястреба?

— Защото това е пълна лудост — отвърна бронзовата Афродита и погледът й омекна. — Но все пак, твоят блестящ господин Пинкъс не е пожелал да отреже лудия генерал. Той явно държи непрекъсната връзка с него и работи за него, при положение, че и двамата знаем, че той би могъл най-безапелационно да прекрати тази връзка само с едно обаждане във Вашингтон и да изчисти от себе си подозренията за съучастие. Ами ти, наблюдавах те, когато говореше по телефона в колата; беше излязъл от кожата си от загриженост, независимо от възраженията ти по този въпрос. Защо? Каква е тази сила, която упражнява върху вас двамата този човек?

Сам наведе глава.

— Предполагам — истината — каза той тихо.

— Каква истина? Това е хаос!

— Да, това е така, права си, но зад него стои истина. Както с папа Франческо. То започна като най-долното престъпление в историята на човечеството, както го нарече Аарон, но зад него имаше нещо друго. Този прекрасен човек беше скован от хората около него, които се ръководеха само от собствения си егоизъм. Те се стремяха към властта, а не към прогреса. Чичо Цио искаше да отвори широко вратите, открехнати от Йоан Двадесет и трети, а те искаха да ги затворят.

Ето затова Цио и Ястреба станаха такива приятели там, в Алпите. И затова направиха това, което направиха.

— В Алпите ли? Какво са направили?

— По-спокойно, съветник. Ти попита и аз отговарям с ограничено, но достатъчно количество факти. Самите Алпи не са съществени, можеше и да е някой апартамент в Джърси сити. Съществена е истината и това е коварният план на Мак. По каквито и заобиколни пътища да минава мисълта му, той стига до някоя фундаментална истина, винаги, уверявам те и то с някой грандиозен налудничав план… Твоят народ е бил лъган, лейди, и той се е добрал до неопровержими доказателства за злостното деяние. Без съмнение, дори самото осветляване на това деяние от юридическа гледна точка ще донесе милиони. Още повече милиони ще бъдат пръснати от тези, които отхвърлят тези доказателства. Но по никакъв начин не може да се отрече намерението на генерала, което лежи в основата, ако източниците му са автентични… Аз не мога, Аарон не може, и в крайна сметка и ти не можеш.

— Но аз искам да го отрека! Не искам народът ми да мине през цялата тази месомелачка! Повечето са доста възрастни, а другите нямат достатъчно образование, за да се занимават с тази заплетена история. Те ще се объркат и несъмнено ще се поддадат на нечий натиск, и в крайна сметка ще пострадат. Това не е правилно!

— О, ясно — каза Сам и седна отново на кушетката. — Дай да държим щастливите цветнокожи в плантацията, за да си пеят там спиричуълите^[1] и да си яздят мулетата.

— Как смееш да ми говориш такива неща!

— Ти току-що го каза, прекрасна индианко. Ти си се измъкнала оттам и от надменната висота на професионалното си положение в Сан Франциско постановяваш, че низшите същества не са годни да строшат оковите, които ги държат на дъното.

— Изобщо не съм казала, че не са годни. Казах, че не са готови! Ние строим още едно училище, наемаме най-добрите учители, които можем да си позволим, обръщаме се към Корпуса на мира, изпращаме все повече и повече деца извън резерватите, за да получат добро образование. Но това не става за един ден. Не можеш да превърнеш един онеправдан народ в политически грамотно общество за един ден, това отнема години.

— Вие не разполагате с години, съветник, трябва да го направите точно сега. Ако сега пропуснете възможността, колкото и крехка да е тя, такава едва ли ще се появи повече. Мак е прав в това отношение. Ето затова е организирал всичко по този начин — всяко оръдие на мястото си, прикрито, а командният щаб на недосегаема позиция, но упражняващ пълен контрол.

— Какво означава цялата тази тирада?

— Предполагам, че Ястреба би го нарекъл нещо от сорта на „Ударна сила делта“, „Нулев час“.

— О, разбира се. Сега напълно разбирам!

— Изненадваща атака, Ред. Без предупреждение, никакви вестници и медии за прикритие, никакви адвокати, тръбящи за похода си към Върховния съд — всичко, организирано с остротата и бързината на кама.

— А Конгресът, дори и да го пришпорват, работи със скоростта на костенурка — довърши дамата адвокат. — Като по този начин твоят луд Ястреб ще си остане там, където е.

— Като по този начин ще остави уопотамите там, където са — коригира я Девъро. — На това му викат „сам да си напишеш некролога“.

— Може да се нарече и „директен асансьор за ада“ — каза Редуинг, стана и отиде до хотелския прозорец с изглед към градския парк на Бостън. — Това може да се случи, Сам — продължи тя, клатейки бавно глава. — Те не биха могли да го понесат. Сладкодумните политици с лимузините си и с реактивните си самолети ще се спуснат върху тях като ято птеродактили и ще ги съсипят с алкохол и сладки приказки… И аз няма да мога да ги спра, никой от нас няма да може да ги спре.

— От нас?

— Ние сме към една дузина хора, хлапета, за които Съветът на старейшините реши, че са „оготова“ — по-умни от останалите, мисля, че това е най-краткият превод, въпреки че не изразява достатъчно същината — и на нас ни бяха дадени възможности, недостъпни за останалите хлапета. Ние всички постигнахме значителни успехи. С изключение на тримата или четирима, които нямаха търпение да бъдат асимилирани и да си купят беемвета, ние сме една общност, която се грижи за интересите на племето. Всички правим каквото ни е по силите, но дори ние няма да можем да ги защитим.

— Прав ли съм в предположението си, че ти си ударната мощ на тази специално подбрана група?

— Така смятам. Аз съм много привързана към племето си и мога да им помогна със съвети, съобразени със закона.

— Използвай тогава опита си преди фактът да е станал реалност.

— По какъв начин?

— На колко от останалите вундеркинди на племето си можеш да се довериш? — отвърна с въпрос на въпроса й Сам.

— На брат ми Чарли, разбира се, когато няма бръмбари в главата… и може би на още шест или седем човека.

— Сформирайте тогава едно корпоративно обединение за попечителство, одобрено от всички членове на вашия Съвет на старейшините, с цел никаква сделка на племето от икономически характер да не може да бъде сключвана или извършвана от никое друго лице, с изключение на изпълнителните директори на гореупоменатото обединение.

— Това ни поставя в положението на заговорници, преди да е било предприето каквото и да е официално действие — възпротиви се Редуинг.

— Какво действие? Били ли сте уведомени за някакво официално действие?

— Страхотно си прав, че аз съм била уведомена. От брат ми Чарли, откачения, и моя нов съмишленик, Сам, подмокрения панталон.

— Ами послъжи малко тогава. Или това, или директният асансьор към ада.

Редуинг се върна обратно до бюрото, спря, слагайки ръце на хълбоците си и изви глава към тавана в дълбок размисъл. Това беше една провокираща поза, на която Девъро незабавно реагира.

— Необходимо ли е да правиш това? — попита той.

— Какво да правя? — попита уопотамската Афродита и наведе поглед към Сам.

— Ти може и да си обезсърчаваща мъжките сърца дама, но ти липсва хормонът тестостерон.

— Какви ми ги дрънкаш, да те вземат дяволите?

— Ти не си мъж.

— Страхотно си прав, че не съм — Редуинг бързо промени предизвикателната си поза. — О, я стига, съветник. Гледай си там монахинята и не се занимавай с мен.

— Нотка на ревност ли долавям? Това ще е най-хубавият знак, на който съм се надявал — Сам внезапно започна да пее с фалшив глас песничката. — Ре-евно-ост, чувам те, моя ре-евно-ост…

— Млъкни, за Бога!… Това е нещо, което Чарли би могъл да направи.

— Какво би могъл да направи Чарли?

— Да сформира корпоративното обединение — каза Редуинг, отиде до бюрото и вдигна телефона. — Може да използва услугите на секретарката ми и да нахвърли всичко за един ден.

— Ей — извика Девъро и скочи от кушетката, — ти избери номера, но може ли аз оттук да се представя като твой секретар?

— Защо?

— Искам да чуя гласа на бедния нещастник, който се е оставил Ястреба да го оплете в мрежите си като мен. Наречи го извратеност, но аз наистина се издигнах над предложението ти за женитба. Какво ще кажеш?

— Моля, заповядай — каза Дженифър и набра номера.

— Как му е пълното име? — попита Сам, застанал до зашеметяващата индианска адвокатка. — За да си помисли, че съм истински секретар.

— Чарлз… Залез… Редуинг.

— Будалкаш ме.

— Той се е родил с последните лъчи на залязващото слънце и нямам намерение да търпя глупавите ти забележки по този въпрос.

Дженифър набра номера и подаде слушалката на Девъро. Няколко секунди по-късно Сам отвърна на тихото „ало“ от другата страна на линията. — Чарлз Залез Редуинг ли е?

— От името на Орлов Взор ли се обаждате? — каза братът. — Нещо при вас не е както трябва ли?

— Орлов Взор ли? — Девъро закри микрофона с ръка и се обърна към Дженифър. — Той каза „Орлов Взор“. Какво означава това? Някаква индианска парола ли е?

— Той ни е чичо. Ти употреби второто име на Чарли, което не е известно на много хора. Дай ми да говоря с него.

— Вцепених се като чух гласа му.

— На Чарли? Защо? Той е много свястно хлапе.

— Все едно, че чух собствения си глас!

— Две точки за белия човек — каза Редуинг и взе слушалката. — Здравей, глупчо, голямата ти сестра се обажда и сега ще направиш точно това, което ти казвам и не смей да предприемаш нищо спрямо секретарката ми или ще те преповия, както съм го правила едно време, но ще ти липсват някои части. Ясно ли е, Чарли?

Сам се върна на кушетката, но след това размисли и се запъти към огледалното барче, вградено в стената и заредено с всякакви видове алкохол. Докато Редуинг тъпчеше брат си с инструкции, той си забърка няколко сухи мартинита.

— Ето! — каза Дженифър, затваряйки телефона и се обърна, като очакваше да намери Девъро на кушетката, но вместо това спря погледа си на бара, където великият смесител изпълняваше алхимичния си ритуал. — Какво правиш?

— Облекчавам си болката, или поне така мисля — отговори Сам и пъхна една малка виличка в буркана с маслини. — Аарон ще пристигне всеки момент, а рано или късно и Мак — ако успее да се измъкне от „Четирите Сезона“… Не може да се каже, че очаквам тази конференция с нетърпение. Искаш ли и ти един пирон?

— Не, благодаря, защото точно така ще ми се отрази. Направо ще ме прикове към пода. Боя се, че това също е част от гените ми, така че ще се въздържа.

— Наистина ли? Аз мислех, че е глупав мит — индианците и Огнената вода.

— Ти да не мислиш, че Покахонтас^[2] щеше да погледне втори път този смачкан англо-саксонец Джон Смит, ако не е била фиркана до козирката? При тези достойни мъже наоколо.

— Считам това за прорасистка забележка.

— Залагам си главата, че е било така.

* * *

Елегантният управител на елитния „Фонинг Хил Кънтри Клуб“ на източното крайбрежие на Мериленд прошепна на помощника си, когато забеляза набития мъж, който в този момент влизаше през импозантния главен вход:

— Роджър, момчето ми, ти току-що присъства на преминаването на поне дванадесет процента от богатството в тази страна през тези врати.

Мъжът мина покрай тях и леко кимна.

— Шегуваш се — каза по-младият, гладко избръснат помощник, облечен както шефа си във фрак, но без бяла роза на ревера.

— Ни най-малко — продължи управителят. — Ще има частна среща с Държавния секретар в Златната стая. Никакви обеди, никакви напитки освен минерална вода, нищо. Съвсем делово. Преди един час дойдоха двама мъже от Държавния департамент и изследваха цялата стая сантиметър по сантиметър за електронни подслушватели, за да са убедени, че няма да съществуват никакви записи.

— Какво мислиш, че е това, Морис?

— В тази стая се намират главите на „Монарх Макдауъл Еъркрафт“, „Петротоксик Амалгамейтид“, „Зенит Бол Беърингс Уърлдуайд“ и „Смитингтън-Фонтини Индъстриз“, като специално последната се простира от Милано до Калифорния.

— Леле! А кой е петият?

— Той е от Бостън и дърпа конците на повече портфейли, отколкото Министерството на финансите.

— Какво мислиш, че ще правят?

— Ако знаех, сигурно щях да стана богат.

* * *

— Муус! — викна Уорън Пийс, като видя собственика на „Монарх Макдауъл Еъркрафт“ на вратата и сърдечно му стисна ръката.

— Лявото ти око пак е в орбита, Уорти — каза бизонът. — Проблеми ли имаме?

— Не е нещо, с което да не можем да се справим, съотборнико — отвърна нервно Държавният секретар. — Кажи „здрасти“ на тълпата.

— Здравейте, стари момчета — каза Муус и започна да се здрависва с останалите около масата.

— Радвам се да те видя, момко — каза Дузи от „Петротоксик Амалгамейтид“.

— Закъсняваш, Муус — каза русокосият Фроги^[3], собственик и изпълнителен директор на „Зенит Бол Беърингс Уърлдуайд“. — А аз бързам. В Париж са изобретили някаква нова сплав и тя би могла да ни донесе милиони от договори с отбраната ни.

— О, страшно съжалявам, жабешка мутричке, но не можах да оправя времето над Сен Луис. Пилотът ми настоя за промяна на маршрута… Здрасти, Смити, как са дамите в Милано?

— Все още чезнат по теб, Муус! — отвърна Смитингтън-Фонтини. Яхтсменът с наполовина британски и наполовина италиански произход беше облечен в бял костюм и раирана моряшка блуза, обкичена с лентички, бележещи спечелените регати.

— Добре, започвам — каза Държавният секретар и седна на мястото си, почуквайки трескаво лявото си слепоочие, за да върне блуждаещото си око на мястото му. — Информирах ви по секретната линия, че нашият добър приятел и мой стар съученик, Президентът, ми постави задача да разреша италианския проблем в ЦРУ.

— Крайно време беше някой да се заеме с него — отбеляза Дузи от „Петротоксик“. — Доколкото разбирам този човек е на път да се превърне в заплаха.

— И все пак, откакто е поел поста, той си върши работата — каза Муус. — От деня, в който той стъпи в Ленгли, нашите компании не са имали сериозен проблем с профсъюзите. Където и да се появи заплаха, бившите му колеги се появяват в лимузините и заплахата изчезва.

— Страшно разумен момък — призна Муус от „Монарх Макдауъл Еъркрафт“ и кимна с глава.

— Няма спор — включи се и Дузи. — Той наистина разбира, че успехът на тези, които са по-добри от него, може да означава подобрение за самия него. Истинска икономическа теория, неопровержимо доказана.

— И освен това — каза наследникът на „Смитингтън-Фонтини“, — към кого друг биха могли да се обърнат повечето от нас? Той е един извънредно патриотичен американец. Той осъзнава, че всеки проект за отбраната трябва да бъде одобрен по всяко едно разходно перо, без значение какви въпроси и съмнения поражда това, защото намеренията винаги са основани на ценни… изследвания, да, изследвания.

— Прав си, прав си!

— Добре — намеси се Държавният секретар Пийс и вдигна треперещата си дясна ръка, която моментално сграбчи с лявата и постави обратно на масата. — Чудесните му качества, които го направиха такава ценна придобивка, може също така да се окажат причините, заради които той би се превърнал в едно голямо неудобство.

— Защо?

— Защото всеки от нас е преговарял многократно с него.

— Записите от тези преговори са погребани — каза леденостудено Фроги. — Дълбоко.

— Не и за него.

— Какво се е случило? — попита бостънският Брики.

— Свързано е с една друга неприятна история, пред която сме принудени да се изправим лице в лице.

— О, Господи! — прошепна Дузи. — Аборигените… Този съд с тримата изкуфели старци с ляв уклон и една чернилка още ли се занимава с тях!

— Да — потвърди Уорън Пийс с едва доловим глас. — В опитите си да сложи край на този глупав маскарад Манджекавало проследи лудите обвинители чак до Бостън и след това извика свои бивши наемници от Ню Йорк. Един от тях беше заловен.

— О, велики виолетови върви от вмирисани въшливи волски вътрешности! — извика Брики. — Бостън?

— Четох за това — каза Муус. — Имало е безредици в някакъв хотел и престъпникът, който е бил арестуван, е казал, че неговият адвокат е Президентът.

— Не знаех, че бившият ти съучастник е адвокат, Уорти — каза Дузи.

— Не е адвокат. Но щом е било споменато името му, при разследването може да се докаже, че в дъното стои Манджекавало.

— И какво очаквате от нас, господин Държавен секретар?

— попита русият Фроги със студен глас и спря последователно погледа си върху всеки един от насядалите около масата.

— Щом сте поверили такъв отговорен пост на един закоравял престъпник, ще трябва да си понесете последствията.

Настъпи тишина. Най-накрая Муус от „Монарх Макдауъл“ заговори:

— Мили Боже, той ще ни липсва.

— Значи се споразумяхме? — попита Уорън Пийс.

— Ами, разбира се, стари момко — отвърна Дузи и повдигна невинно вежди. — Какъв друг път ни остава?

— Всички пътища водят право в моята прекрасна банка на Бекон хил! — извика Брики. — Той е една маймунска мърша!

— Той е заплаха за всеки от нас! — изкрещя Смитингтън-Фонтини. — Мафиотски бос в сърцето на разузнавателните служби, който ни познава и може да ни назове по имена!

— Кой ще го каже? — надигна глас Муус. — По дяволите, някой трябва да го изрече!

— Аз ще го изрека — отвърна Фроги с равен глас. — Винсънт Манджекавало Бог да го прости… Нещастен случай, разбира се. Нищо, което да буди и най-смътни подозрения.

— Но как? — попита Държавният секретар.

— Аз мога да ви отговоря — каза Смитингтън-Фонтини и сложи с безучастен вид дългата си цигара в цигарето. — Аз съм единственият собственик на „Милано-Фонтини Индъстриз“ и къде другаде, ако не в Милано, биха могли да се открият хора, склонни към такъв вид дейност срещу няколко стотици милиона лири? Нека кажем… че бих могъл да го уредя.

— Твърд момък!

— Свестен човек.

— Много добре го каза!

— Когато всичко приключи — възкликна Уорън Пийс, чието ляво око почти си беше застанало на мястото, — сам Президентът ще те награди с медал за заслуги!… В камерна церемония, разбира се.

— Той как е успял изобщо да се справи със слуховете? — попита бледоликият обитател на Ню Ингланд.

— Аз пък изобщо нямам желание да знам — отговори съученикът на Президента. — Бих желал да ви припомня по повод на кандидатурата на чаровния господин Манджекавало, че тя беше идея на предизборния щаб на Президента, повечето от членовете на който седят около тази маса. Сигурен съм, че сте си помислили, че Сенатът никога няма да го одобри, но той го одобри и ето ви го сега… Джентълмени, вие самите сте отговорни за това, че в креслото на директора на Централното разузнавателно управление седи един кръстник от мафията.

— Но по какъв начин бихте могли евентуално да предпазите нашето момче в Овалния кабинет, като прехвърлите цялата отговорност за Манджекавало върху нас? — с леден глас се обърна Фроги към Държавния секретар. — Всички ние ще отречем категорично това.

— Ами — задъха се искрено Уорти и лявото му око отново заприлича на желязно топче, подскачащо между два магнита, — получи се така, че притежаваме пълните записи от срещите на предизборния щаб.

— Как така? — избухна бледоликият Ню Ингландски банкер. — Нямаше никакви секретарки и не са правени никакви записи!

— Записани са на магнетофон, момчета — отговори шепнешком шефът на Държавния департамент.

— Какво?

— Чух го нашето лоялно копеле от добро семейство! — изкрещя Муус. — Той каза, че ние сме били записани на магнетофон!

— Микрофони, активизиращи се от човешки глас — каза Секретарят не много по-силно отпреди. — Под масите — навсякъде, където сте се срещали.

— Какво каза?… Навсякъде, където сме се срещали ли? физиономиите около масата се сковаха в гневно учудване; след това един след друг се надигнаха.

— Моята къща?

— Мостикът на езерото?

— Вилата ми в Палм Спрингс?

— Кабинетите във Вашингтон?

— Навсякъде — прошепна отново Уорън Пийс с побледняло лице.

— Как можа да направиш такова нещо? — изрева ъгловатият Смитингтън-Фонтини със застанала накриво вратовръзка и насочено напред като истинска сабя цигаре.

— Ти презрян негодник, въобще не се надявай повече да пристъпиш прага на моя клуб — изкрещя русият Фроги.

— Предлагам ти да отмениш всичките си планове за тържеството на нашия випуск, ти презряна фурнаджийска лопата! — последва ги Дузи.

— От този момент нататък, приемам оставката ти като член на Метрополитънската общност! — натърти Муус.

— Но аз съм почетен председател!

— Вече не, не си. Тази вечер ще разпратим доклади за шокиращото ти държание. Да речем, сексуална разпуснатост, с жени и с мъже. Ние не можем да се отнасяме снизходително към такива неща! Не и нашите хора!

— Муус, Фроги, Дузи и ти, Смити! Как може да постъпвате така с мен? Та вие говорите за моя живот, за всичките тези неща, които са скъпи на сърцето ми!

— Трябвало е да се замислиш преди това…

— Но аз нямам нищо общо с това. За Бога, недейте да унищожавате вестоносеца, заради вестта, която е донесъл! Виновен е Арнолд Субагалу, Началникът на кабинета на Президента.

— Изобщо не мога да се сетя кой е този. Със сигурност не е от нас. Какво той?

— Той ми каза да ви кажа за записите на срещите ви. Той ги е направил!

— Че защо ще го прави?

— Защото той е срещу всички и всичко, което би могло да бъде потенциална заплаха за Белия дом — отбеляза Фроги. — Той е успял да предвиди всички значителни бъдещи проблеми и да вземе съответни предпразни мерки…

— По един страшно неджентълменски начин! — прекъсна го Брики.

— Като ни принуждава да правим точно това, което правим в момента — довърши русият циник, поглеждайки златният си часовник „Жирар-Перего“. — Като премахне Манджекавало с наши сили, той елиминира проблема, който самите ние сме създали, без да въвлече в това Президента… Този Субагалу е един извратен кучи син!

— Добре — каза Фроги. — Времето ми е ограничено и тъй като Смити разреши един жизненоважен проблем, предлагам да оповестиш другата неприятност, за която спомена преди малко. Говоря, естествено, за тази безочлива декларация до Върховния съд, която би предала Омаха на такобуните, или каквито и да са там, по дяволите.

— Уопотамите — поправи го Секретарят. — Доколкото знам, те са издънка на Хъдсънските мохоки, които са ги прогонили, защото не са искали да излизат изобщо от шатрите си, когато е валяло сняг.

— Хич не ни пука кои са или какво са правили в мръсните си иглута…

— Шатри.

— Ще млъкнете ли всички? — изкрещя Фроги. — Имам среща в Париж точно след седем часа… А сега, господин Секретар, какви стъпки предприехте вие, за да унищожите тази абсурдна декларация и нейното публично разгласяване? По какъвто и начин да се представи пред обществеността, ще доведе до разследване от страна на Конгреса. А това ще отнеме месеци и тогава и най-малкото нищожество ще започне да си дава мнението в Сената и в Камарата на Представителите. Тази перспектива е недопустима! Тя може да ни струва милиарди!

— Нека ви кажа първо лошите новини — отговори Държавният секретар, който вече удряше лявото си слепоочие с цяла длан, опитвайки се да овладее кръжащото си ляво око. Наехме най-добрите и патриотични шпиони с цел да научат нещо за тези малоумни съдии, които са обърнали внимание на смрадливата декларация. Не стигнахме до никъде. Дори започнахме да се чудим как са завършили факултета по право — никоя група прависти не е чак толкова чиста.

— Пробвахте ли Голдфарб? — попита Дузи.

— Първо, първо с него! Той се предаде.

— Той никога не се предаваше за Суперкупата. Разбира се, той е евреин и аз не бих могъл да го поканя на вечеря в „Юнион клуб“, но той беше страхотен нападател… Той не е могъл да открие никаква мръсотия, така ли?

— Нищо. Самият Манджекавало ми каза, че Хайми Урагана е изгубил — цитирам — „по-голяма част от твърдоглавците си“. Даже е казал на Винсънт, че този Вожд Гърмяща глава бил или канадския „Голям крак“, или хималайския „Йети“, Гнусния Снежен човек!

— Златният Голдфарб е минало — заяви тъжно изпълнителният директор на „Петротоксик“. — Ще си продам всичките картинки от дъвки „Ураган“ в най-скоро време. Мама и татко винаги са ми казвали да изпреварвам ситуацията на пазара.

— Ако обичате! — изръмжа русокосият притежател на „Зенит Уърлдуайд“, и погледна още веднъж златният си ръчен часовник — Какви са тогава добрите новини?

— В опростен вид — отвърна Пийс, чието ляво око сега се държеше що-годе прилично. — Нашият бъдещ споминал се директор на ЦРУ ни показа начина. Вносителите на уопотамската декларация — поименно някой си Вожд Гърмяща глава и неговите адвокати — трябва да се явят пред Върховния съд за устен разпит преди каквото и да е решение на съда. — Е, и?

— Той изобщо няма да стигне до там — те изобщо няма да стигнат до там.

— Какво?

— Вини Бам-Бам използва връзките си с мафията. Ние ще направим нещо по-умно.

— Какво?

— Имаме намерение да развържем някои елементи от Специалните ни войски, част от които са все още в клетки — и да посочим стръвта — този Гърмяща глава и съдружниците му… Нали виждате Манджекавало — бъдещият Манджекавало-Бог-да-го-прости — е прав. Елиминирайки причината, елиминираме и последствията.

— Страхотен сценарий!

— А ние знаем, че този кучи син Гърмящата глава и неговите съмишленици — комунисти са в Бостън. Просто трябва да ги открием, него и смрадливите му антипатриотични колеги.

— Но, можете ли да го направите? — попита леденостуденият, заангажиран с Париж, Фроги. — Дотук, не виждам да сте направили кой знае какво като хората.

— То практически е направено — отвърна Секретарят, чието ляво око най-сетне се беше успокоило напълно. — Този ужасен човек, когото арестуваха в Бостън, Цезар Непроизносимия, понастоящем се намира в една клиника на Държавния департамент във Вирджиния и е инжектиран със серум на истината. Преди да е свършил днешният ден ще знаем всичко, което знае той. И, Смити, аз мисля, че трябва незабавно да се хванеш на работа.

— Това… може да се уреди.

* * *

Алджърнън Смитингтън-Фонтини слезе от лимузината си на едно невероятно място. То представляваше крайпътна бензиностанция на подстъпите към Грейсънвил, щата Мериленд, реликва от времената, когато местните фермери са пълнили в ранна утрин резервоарите на камионите си и са прекарвали часове наред, спорейки разгорещено помежду си за времето, падащите цени на пазара и най-вече за нашествието на аграрната индустрия, която биеше погребалните им камбани. Смити поздрави бензинджията, който седеше на изпочупения си плетен стол до предната врата.

— Здрасти, веселяко. Влизай направо вътре и използвай телефона… Остави си парите на плота, както обикновено, и, както обикновено, аз изобщо не съм те виждал никога през живота си.

— Дипломатическа сигурност, нали разбираш, старче?

— Кажи го на жена си, а не на мен, момко.

— Не ти прилича на положението да се държиш безцеремонно.

— Хей, нямам проблеми с това — с всяка жена, във всяко положение…

— Наистина ли? — Смитингтън-Фонтини влезе в сградата на малката бензиностанция. Отиде наляво, където имаше един напукан и покрит с мръсотия гетинаксов плот; имаше също така и един столетен телефон. Той го вдигна и набра номера. — Надявам се, че времето е подходящо — каза той.

— А, сеньор Фонтини! — отвърна гласът от другата страна на линията. — На какво дължа честта? Надявам се, че в Милано всичко върви както трябва.

— По-добре от очакваното, както и в Калифорния.

— Радвам се, че можем да ви предложим услугите си.

— Няма да се зарадваш толкова, като разбереш какво бе разпоредено. Измежду останалите гнусотии това просто е отвратително.

— Е, хайде, какво може да е толкова сериозно, че да заслужи тези определения?

— Екзекуция!

— Che cosa? Кого?

— Тебе.

— Мен… Мръсни кучи синове! — изрева Винсънт Манджекавало. — Долна сбирщина копелета!

— Трябва да се разберем за мерките. Аз предлагам кораб или самолет, с възможност за завръщане.

Вбесеният Вини Бам-Бам трескаво натискаше бутоните на телефона, скрит в най-долното чекмедже на бюрото. Два пъти си удари кокалчетата до кръв, защото не прецени правилно разстоянието до острите дървени ръбове на страничните стени. Излая номера на хотелската стая, с която искаше да се свърже.

— Да-a? — каза със сънен глас Малкия Джоуи Савана.

— Размърдай си шибания дирник, Джоуи, целият сценарий се измени!

— Какви ги говориш?… Ти ли си, Бам-Бам?

— Тези шибани хвалипръцковци с коприненото бельо току-що заповядаха моята eseciuone! След всичко, което направихме за тях!

— Сигурно се шегуваш! Да не би да е грешка? Те говорят на такъв любезен език, че изобщо не можеш да разбереш дали искат да ти забият нож в гърба или да ти целунат гъза…

— Basta!^[4] — изрева Директорът на ЦРУ. — Чух това, което чух и то е злато!

— Мамка му! К’во ша правим?

— Запази спокойствие, Малки Джоуи. Аз ще изчезна за известно време, може седмица, може и две — сега разработваме подробностите — но точно сега ти получаваш нова задача. И трябва да я свършиш както се полага, Джоуи!

— Кълна се в гроба на майка ми…

— Дай на някой друг. Майка ти доживя до прекалено дълбока старост.

— Имах една племенница. Монахиня…

— Нея Църковният съвет я изхвърли, не си ли спомняш? Нея и шибания водопроводчик!

— Добре де, добре! Леля ми Анджелина… тя се спомина след като беше яла стриди при Умберто и никога не е имало по-голяма светица от нея. В нейния гроб!

— Достатъчно — изрече Винсънт Франсис Манджекавало — приемам клетвата ти.

— А аз ще благодаря на Бога за напътствията ти, Бам-Бам. На кого трябва да отнема мизерния животец?

— Обратното, Джоуи. Ще ги пазиш живи!… Искам да ми уговориш среща с този Гърмяща глава и съдружниците му. Нещо изведнъж станах голям поклонник на каузата им. Вече прекалено често и прекалено жестоко започнаха да тъпчат тези малцинства. Това е недопустимо.

— Сигурно чавка ти е изпила шибания мозък!

— Не, Малки Джоуи, на тях им го е изпила.