Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (34)

Епилог

Ню Йорк Дейли Нюз

Уопове вземат КСВВС

Вашингтон, петък — Вчера Върховният съд взе озадачаващо решение. С него се признава законността на делото, заведено от племето уопотами срещу правителството на Съединените щати. Съдът единодушно постановил, че територията от неколкостотин квадратни мили в и около Омаха е законна собственост на уопотамите според споразумение, утвърдено от Четиринадесетия конгрес през 1878. Тази земя включва и главната квартира на Командването на Стратегическите военновъздушни сили. Сенатът и Камарата на представителите са били свикани на извънредна сесия и адвокати от няколко хиляди правни кантори са проявили интерес към предстоящите преговори.

 

Холивуд Варайъти

Бевърли Хилс, сряда — Господата Робинс и Мартин, главни изпълнителни директори на Агенцията „Уилям Морис“, са обявили, че е била сключена крупна сделка между техните клиенти, известни на този етап само като шестима страхотни актьори, които са се подвизавали в полза на правителството като антитерористична групировка през последните пет години и Студията „Консолидейтид — Колосал“, продуцент Емануел Грийнбърг, за филм на стойност 100 000 000$ с участието на техните клиенти, които ще играят самите себе си. На пресконференцията се появи великият и легендарен драматичен актьор Хенри Ървинг Сътън и заяви, че е развълнуван от събитието и излиза от пенсия, за да изиграе една голяма роля. Сигурно и Грийнбърг е бил страхотно развълнуван, защото непрекъснато хлипаше и беше прекалено развълнуван, за да говори. Мнозина от пишещите братя казаха, че това било, защото той много се гордеел, но други отбелязаха, че било заради преговорите. Бившата съпруга на Грийнбърг, Лейди Kaeenduui, също присъстваше. Тя непрекъснато се усмихваше.

 

Ню Йорк Таймс

Директор на ЦРУ открит жив. Спасен на остров в архипелага Драй Тортугас

Маями, четвъртък — Риболовна яхта „Контесата“, собственост на международния индустриалец Смитингтън-Фонтини, забелязала дим от огън на брега на един необитаем вътрешен остров от Драй Тортугас. Щом „Контесата“ се приближила до брега, екипажът и пътниците чули силни викове за помощ едновременно на английски и на испански и видели трима мъже да се втурват към водата и да благодарят, че са били намерени. Единият от тримата бил Винсънт ф. А. Манджекавало, директор на ЦРУ, който до тази сутрин се смяташе за изчезнал в морето. Предположението се базираше на останките от яхтата „Дадено Бейби“, на която е бил пътник господин Манджекавало и която се разби при една тропическа буря. Останките включваха и някои лични принадлежности на директора.

 

Оцеляването на тримата се дължало на изключителния героизъм на господин Манджекавало. Според двамата моряци от аржентинския екипаж, които са били откарани със самолет при семействата си в Рио де Жанейро, директорът буквално ги измъкнал от пълните с акули води. Те се държали за краката му, а господин Манджекавало доплувал до необитаемия остров. След като чу тази вест Президентът каза: „Знаех си, че моят стар приятел моряка ще се оправи!“ Както бе отбелязано и преди това, Управлението на военноморските сили не направи друг коментар, освен: „Това е хубаво.“

В Бруклин, Ню Йорк, някой си Роко Сабатини, след като прочете бележката за спасяването, каза на жена си, която седеше срещу него зад подредената за закуска маса:

— Хей, какво става тук, по дяволите? Бам-Бам не може да плува.

 

Уолстрийт Джърнъл

Серия банкрути шокира финансова америка

Ню Йорк, петък — Адвокати сноват по коридорите на делова Америка днес, излизат и влизат в кабинетите на директорите и залите за конференции, опитвайки се да вдигнат на крака голям брой конгломерати. Конвенционалната мъдрост com, че това е невъзможно, тъй като са били натрупани огромни дългове в разразилата се наскоро треска за покупки на контролни пакети и фючърсни борсови сделки и това е оставило много от националните индустриални гиганти с празни джобове, зачервени лица и в отделни случаи с внезапно желание да напуснат страната.

Съобщиха ни, че на международното летище „Кенеди“, един такъв президент на компания е бил чут да крещи истерично: „Където и да е, но не и Кайро! Няма да чистя писоари!“ Смисълът на тази забележка не е изяснен.

 

Звезди и райета

Издание на армията на САЩ

Кубински саботьори издигнати в офицерско звание

Форт Бенинг, събота — За първи път в историята на Армията на САЩ, двама високо ценени бивши офицери от военната машина на Кастро, специалисти по саботаж, шпионаж, подмолни операции, разузнаване и контраразузнаване, са били издигнати в чин младши лейтенант, обяви генерал Етълред Броукмайкъл, шеф на Отдела за връзки с обществеността.

Деси Ромеро и неговият братовчед Деси Гонзалес, които са избягали от „непоносимата ситуация в родината си“, след лингвистична адаптация и зъболекарска обработка ще влязат в частта на специалните войски, която се сформира в Бенинг.

Армията приветства такива смели и опитни хора, които са рискували живота си в търсенето на свобода и достойнство. Генерал Броукмайкъл каза по този повод: „От техните перипетии може да се направи страхотен филм и ние ще помислим върху това.“

* * *

Лятото беше към края си, омарата изчезна и природата започна да се готви за есента. Северните ветрове ставаха хладни в сутрешните часове и напомняха на обитателите на Небраска, че скоро ще станат още по-студени, а след това и много студени, като най-накрая ще щипят кожата. Тези мисли, обаче, бяха много далеч от главите на уопотамите, защото докато преговорите с правителството на САЩ продължаваха, Вашингтон намери за подходящо да изпрати в резервата двеста и дванадесет сглобяеми къщи, каквито ползваха работниците на открито, за да сменят вигвамите и паянтовите постройки, използвани преди това за събирания на комуната, използвани също и като подслон от мнозина по време на зимните снегове. Разбира се, това, което Вашингтон не знаеше, беше, че само няколко седмици по-рано бяха сринати с булдозери неколкостотин напълно нормални бунгала и че шатрите или вигвамите са били преди това напълно непозната гледка в резервата, освен малкото при туристическата порта. Макензи Хоукинс не беше човек, който ще пренебрегне тънкостите или дисхармонията на наблюдаемия терен, никой опитен военен не би го направил. Всичко беше част от стратегията, и нито една битка по света не е била спечелена без план.

— Все още не мога да повярвам — каза Дженифър, хванала Сам за ръката. Двамата крачеха по калния път към резервата. Поляната от дясната им страна беше изпъстрена с просторни екстравагантни къщички, върху всяка от които имаше сателитна антена. — Всичко се развива по начина, предвиден от Макензи.

— Значи преговорите вървят добре?

— Неочаквано добре. Ако се намръщим, просто защото нещо не ни е ясно, те веднага се стъписват и замлъкват и правят още по-добро предложение. На няколко пъти ми се наложи да прекъсвам хората от правителството и да им обяснявам, че финансовите аспекти са напълно задоволителни, и че просто съм искала доуточняване на официалната формулировка. Един адвокат извика: „Не ви харесва, не се притеснявайте, изключва се от споразумението!“

— Не е зле да си в такава позиция.

— Аз в този момент просто исках да се извиня, че отивам до тоалетната.

— Ще се въздържа от коментар… Но вие защо сте толкова любезни?

— Стига, Сам, това което предлагат те надминава и най-смелите ми мечти, че би било престъпление да спорим за още.

— Защо изобщо преговаряте, тогава? Какво целите?

— Ще започна първо с официалното обвързване, гарантиращо задоволяване на най-насъщните ни нужди в точно определен срок, такива като нормални къщи, добри училища, асфалтирани улици, магазини и складове, за да може тук да се живее съвсем нормално и според нормите на разумните хора. След това, може би, още няколко благини от рода на обществени басейни и прокарване на ски-писти на планината Орлово око, изграждане на лифтове и ресторант — но, разбира се, последното може да се сметне като част от нашия личен бизнес. Идеята беше на Чарли, той обича да кара ски.

— Какво прави той?

— Скъпи, аз навремето съм повивала това хлапе и затова на моменти се чувствам почти като кръвосмесителка.

— А?

— Той толкова прилича на теб! Интелигентен, има бърза мисъл и е толкова забавен…

— Аз съм един много сериозен служител на съда — прекъсна я Девъро и се ухили.

— Ти си един лунатик и той е същият, като и на двамата лунатизмът е смекчен от бърза мисъл, дразнещо добра памет и способност да редуцирате сложните неща до фундаментално прости истини.

— Аз дори не знам какво означава това.

— Нито пък той, но и двамата го правите. Знаеш ли, че на него му дошла идеята да се позове на този шантав и незначителен казус в историята на юриспунденцията ни, наречен non nomen amicus curie, когато Хоукинс написал декларацията си? Кой би могъл да знае какво е това, а още по-малко да си го спомни?

— Аз. Хиляда осемстотин двадесет и седма. Джаксън срещу Бъкли, единият откраднал прасета от другия…

— О, млъкни! — Джени пусна ръката му и веднага я хвана отново.

— Какво има намерение да прави Чарли, след като свърши всичко това?

— Имам намерение да го направя доверен адвокат на племето. Едновременно с това ще може да върти ски-курорта през зимата.

— Това не е ли ужасно обвързващо?

— Може и да е, но аз не мисля така. Някой трябва да стои тук и да се увери със стопроцентова сигурност, че Вашингтон ще изпълни споразумението за реконструкция до последната точка. Когато някой се е захванал с подобно мащабно начинание по-добре да има зад гърба си адвокат, който винаги да му е под ръка. Ти някога да си правил пристройка към къщата си и то в определения от теб срок? Добавила съм много тежки наказателни клаузи към всяка точка от договора.

— Чарли няма да остане без занимание. Какво успя още да измъкнеш от Шеметния град, както го нарича Мак? Имам предвид, освен „непосредствените ви нужди“?

— Много просто. Безусловни гаранции от Държавната хазна, че племето ще получава една база от два милиона годишно, с корекции спрямо инфлацията, през следващите двадесет години.

— Това са кокоши курешки, Джени! — извика Сам.

— Не, не е така, скъпи. Ако не се изправим на крака дотогава, значи не го заслужаваме. На нас не ни е необходима мощна подкрепяща ръка, просто искаме възможност да се влеем в главния поток. И доколкото познавам моите уопотами, ще ви оберем на вас бледоликите и последния цент от джоба. Също, ако наистина познавам племето си, а това е така, след двадесет години второто име на вашия президент ще бъде нещо от сорта на „Залез“ или „Лунен Лъч“, помни ми думата. Ние не сме рафинирали сока Йоу-Йоу току-така.

— А сега какво? — попита Девъро.

— А сега какво?

— Какво ще стане с нас?

— Трябваше ли да повдигаш този въпрос?

— Не му ли е времето?

— Разбира се, че му е времето, но аз се страхувам.

— Аз ще те защитя.

— От кого? Ти?

— Ако е необходимо. Всъщност, много е просто. Както се изразяваш ти, Чарли и аз редуцираме сложните неща в прости думи, които всеки може да разбере.

— За какво говориш, да те вземат дяволите, Сам?

— Редуцирам усложнената ситуация в много прост проблем.

— Какво е това, ако мога да попитам?

— Аз отказвам да изживея останалата част от живота си без теб и не знам защо си мисля, че може би и ти се чувстваш по същия начин.

— Да речем, че в това, което казваш, има зрънце истина, просто зрънце, е, нека и да е колкото орех, как ще се осъществи това? Аз съм в Сан Франциско, а ти си в Бостън. Това не е кой знае колко добра основа.

— С твоите препоръки Аарон ще те наеме на минутата и то със страхотна заплата.

— С твоята трудова биография Спрингтрий, Баел и Карпас от Сан Франциско ще те направят съдружник преди мен.

— Никога не бих могъл да напусна Аарон, много добре го знаеш, а ти вече си напускала веднъж една фирма в Омаха. Ето, виждаш ли, всичко се сведе до едно просто или-или, основано върху предположението, че и двамата ще налапаме тръбата за газта, ако не можем да бъдем заедно.

— Аз не съм се изхвърляла чак толкова.

— Аз го направих. Ти би ли могла?

— Отказвам да отговоря с мотив, че това може да ме постави в неравностойно положение.

— Все пак има едно разрешение.

— Какво е то?

— Мак ми даде един медальон на неговата дивизия от Втората световна война, онази, която е атакувала и превзела Бълдж, и аз винаги го нося в себе си за късмет. — Девъро бръкна в джоба си и извади една лека монета от алуминий с физиономията на Макензи Хоукинс, гравирана по средата. — Ще го хвърля и ще го оставя да падне на земята. За мен ези, за теб тура. Ако е тура, ще си се върнеш в Сан Франциско и двамата ще страдаме с мъките на прокълнатите. Ако е ези идваш в Бостън с мен.

— Съгласна — Медальонът се превъртя няколко пъти във въздуха и падна на калния път. Джени се наведе. — Небеса, ези е — Тя посегна да вдигне алуминиевата монета, когато ръката на Сам хвана нейната.

— Не, Джени, не трябва да се навеждаш така!

— Как?

— Много е вредно за кръста ти! — Девъро я придърпа към себе си, докато вземаше медальона с дясната си ръка.

— Сам, какви ги говориш?

— Първата работа на един съпруг е да предпазва жена си.

— От какво?

— От сецване на кръста — Девъро повъртя медальона в пръстите си и го захвърли в храсталака от лявата им страна. — Вече не ми трябват никакви талисмани — каза той и прегърна Джени. — Имам теб и това е късметът, който ми трябва и който съм искал.

— Или може би не искаше да видя другата страна на монетата? — прошепна Редуинг в ухото му и нежно го ухапа. — Ястреба ми даде едно от тези в Хуксет. физиономията му е и от двете страни. Ако беше казал тура, щях да те убия.

— Палава гаднярка такава — прошепна Сам, играейки с устните й като шимпанзе, което яде фъстъци. — Има ли тук някоя закътана полянка, където можем да поскитаме?

— Не сега, ненаситнико. Мак ни чака.

— Той е вън от живота ни; това е и вече край!

— Искрено се надявам да е така, скъпи, но понеже съм реалистка, се чудя за колко ли време ще е?

Преминаха завоя по калния път, зад който се издигаше многоцветната шатра от изкуствени животински кожи. От отвора в горната част се виеше дим.

— Той е тук — каза Девъро. — Хайде да се сбогуваме с него бързо и любезно, нещо от рода на „много ми беше приятно да се запознаем, но стой ако обичаш по-далеч от живота ми!“

— Това не е ли малко жестоко, Сам? Виж какво направи той за моя народ.

— За него всичко това е игра. Джени, не го ли разбираш?

— Значи играта, която играе, е добра игра, скъпи!

— Не знам, той винаги така ме обърква…

— Няма значение — каза Редуинг. — Той излиза. Мили Боже, погледни го!

Сам се втрещи, невярващ на очите си. Генерал Макензи Лочинвар Хоукинс, известен още и като Гърмяща глава, вожд на уопотамите, не напомняше ни най-малко за която и да е от гореупоменатите две личности. Нямаше и следа от военния, а още по-малко от величието на индианеца; фактически в него не бе останало нищо, което би подхождало нито на единия, нито на другия образ. Вместо това племенните одежди бяха сменени от крещящи дрехи на повърхностен човек, което беше донякъде доста убедително и достоверно. Стърчащата му късо подстригана сива коса беше покрита от жълта барета, под големия му нос се кипреше тънък черен мустак, а под всичко това, виолетова широка вратовръзка, която крещящо контрастираше с розовата му копринена риза, която от своя страна съвсем се допълваше в цветово отношение с плътно прилепналите яркочервени панталони с маншети, спускащи се върху чифт бели мокасини „Гучи“.

— Мак, за кой ще се представяш пък сега, по дяволите? — извика Девъро.

— А, ето ви и вас двамата — каза Ястреба без да отговори на въпроса. — Мислех си, че ще трябва да тръгна без да съм ви видял. Страховито бързам.

— Бързаш „страховито“ ли? — каза Дженифър.

— Мак, кой си ти?

— Макинтош Куотърмейн — отвърна глуповато Ястреба, — ветеран от шотландските гренадири. Идеята беше на Джин-Джин. Напред към Холивуд. Аз съм ко-продуцент и технически съветник в продукцията на Грийнбърг.

— Какво?

— Просто, за да държа под око развинтеното финансово въображение на Мани… и може би още няколко неща, ако ми се удаде удобен случай. В Холивуд е пълна бъркотия, нали знаете. Мисля, че има нужда от някой новатор с ясна мисъл… Вижте, беше страхотно да се видя с вас, сладури, но наистина бързам. Имам среща с моя нов адютант — асистент — полковник Роман Забриски, бивш служител от съветската военна кинопродукция. На летището. Самолетът ни отива към крайбрежието.

— Роман З.? — попита зашеметената Редуинг.

— Какво стана със Сайръс? — каза Сам.

— Той е някъде в Южна Франция, проверява един от замъците на Фрейзиър. Бил ограбен по най-вандалски начин.

— Мислех си, че ще иска да се върне пак в лабораторията.

— Да, но как със затворническо досие… ами, Куксън щял да купува някакъв химически завод… Вижте, беше върха, че вие наминахте да ме видите, куклички, но аз наистина трябва да тичам. Дай да те целуна, сладурано, и ако някога ти потрябва тест за бременност, знаеш къде да ме издириш. — Учудената Редуинг прие прегръдката на Ястреба. — И ти, лейтенант — продължи Макензи, прехвърляйки ръцете си върху Девъро, — ти си все още най-добрият адвокатски череп на планетата, с изключение, може би, на командира Пинкъс и малката дама тук.

— Мак! — изкрещя Сам. — Не виждаш ли? Ти започваш всичко отново! От Лос Анджелис няма да остане тухла върху тухла!

— Не, това не е истина, синко, изобщо не е истина. Ние ще върнем отново старите славни дни — Ястреба вдигна куфара си „Луи Вюитон“, прикривайки появилите се в очите му сълзи. — Чао, бебчовци — каза той, обърна се чевръсто и тръгна с бързи крачки по калния път — човек с мисия.

— Защо ми се струва, че по някое време, някъде в Бостън, телефонът ще иззвъни и от другата страна ще бъде Макинтош Куотърмейн? — каза Девъро, обгърнал с ръка раменете на Дженифър, докато и двамата наблюдаваха как фигурата на Ястреба се смалява все повече и повече в далечината.

— Защото е неизбежно, скъпи мой, а и на нас няма да ни хареса, ако не стане така.