Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (25)

Глава 23

— Всичко е тук! — извика Дженифър, след като изслуша касетката и разгледа увеличените фотографии. — Това наистина е заговор, налудничав заговор, но очевидно в него участват хора от най-високо правителствено равнище!

— По този въпрос спор няма — съгласи се Аарон Пинкъс, — но към кого да се насочим. Нямаме следа.

— А какво ще кажете за този Броукмайкъл? — попита Девъро. — Това е същия кучи син, когото спипах в Златния Триъгълник…

— И обърка първото му име с това на братовчед му — вметна Дженифър. — Магаре.

— Ей, я ми кажи колко често си срещала имена като Етълред или Хезълтайн. И двете са толкова шантави, че е трудно да не ги объркаш.

— Но не и за един наблюдателен адвокат…

— Я, стига, Покахонтас, ти не можа да направиш разлика между кръстосан разпит и провокиране!

— Вие двамата ще престанете ли? — попита раздразнено Пинкъс.

— Само исках да кажа, че той може би преследва мен — обясни Сам. — Исусе, ако е видял моето име в досието на Ястреба, сигурно от носа му са изригнали пламъци.

— Предполагам, че това е напълно възможно, защото си вписан като официален адвокат на уопотамите — Аарон замълча и се намръщи, после продължи. — Но от друга страна, Броукмайкъл не би могъл да даде заповед на хората си на своя глава, а и той със сигурност няма достъп до ВВС Две…

— Което означава, че на него самия му е било наредено от някого, който притежава едновременно и необходимите пълномощия и въпросния достъп — довърши Редуинг.

— Точно така, скъпа, и тук се крие загадката. Защото този Броукмайкъл със сигурност няма да разкрие шефа си. Ако цитирам генерал Хоукинс, веригата от команди би била толкова заплетена, че да не може да се проследи. Поне за краткото време, с което разполагаме — осемдесет и няколко часа оттук нататък.

— Ние разполагаме с доказателството — каза Девъро — снимките, касетата, на която е описана в общи линии цялата операция от двама от участниците в осъществяването й. Бихме могли да го огласим, защо не?

— Стресът е повредил нормалните ти възприятия, Сам — отвърна любезно Пинкъс. — Възможността за отричане е заложена в тази операция от самото начало. Точно както се изказа нашият приятел Сайръс, който сега е на плажа с Роман З. и сигурно вече са унищожили няколко литра водка — „те всички са лунатици“… Това е възможността за отричане. Ненормалност, ирационалност — луди хора. Актьори.

— Чакай малко, Аарон, ВВС Две не може да се отрече. Документирано е как те слизат от него.

— В думите му има истина, господин Пинкъс. Разрешението за използването на този самолет трябва да е дошло доста отгоре.

— Благодаря ви, Принцесо.

— Признавам, когато е заслужено.

— Ау, какво великодушие!

— О, я млъквай. Честна дума, нарекох тебе повреден, но аз май съм по-зле. По този въпрос обаче явно си прав…

— Не, не е — се дочу гърленият глас на Макензи Хоукинс откъм полуотворената врата на кухнята. Тя се отвори докрай и оттам изникна фигурата на генерала, единствено по камуфлажни наполеонки в черно и зелено и тениска. — Извинете ме за външния ми вид, малка… госпожице Редбърд…

— Редуинг.

— Още веднъж, извинете, но когато чуя гласове в бивака в три часа сутринта, инстинктът ми диктува да скоча бързо, а не да се обличам като за танци в офицерския клуб.

— Ти танцуваш ли, Мак?

— Питай женичките ми, синко. Учил съм всяка една от тях на танци като започнеш от мазурката до истинския виенски валс. Военните винаги са били най-добрите танцьори; те трябва да подхождат бързо към дамите — отпуските са кратки.

— Ако обичаш, Сам, замълчи — каза Аарон и се обърна към Ястреба. — Защо смятате, че моят образован служител греши за самолета на Вицепрезидента? Това е вторият по важност самолет в страната.

— Защото ВВС Две може да бъде използван поне от дузина агенции и департаменти по какви ли не поводи. Независимо за кого става въпрос, екипът на Вицепрезидента се хвърля стремглаво към всяка възможност да извади на показ незабележимото си присъствие. Да бе, момко, спомняш ли си, когато се приземихме на летище „Травис“ след процеса в Пекин, когато направих онова сълзливо изявление за „стария изморен воин“? Трябваше да включа в него и вечната си благодарност на Вицепрезидента за това, че е изпратил за мен личния си самолет.

— Спомням си, Мак.

— А знаеш ли къде беше тогава този Вицепрезидент, Сам?

— Не, не знам — каза Девъро.

— Заплесваше се по една от съпругите ми, пиян като муха в бутилка с бърбън и луд от мерак.

— Откъде знаеш това?

— Защото подуших цялата тая гнила работа с китайския съд и исках да разбера колко нависоко е стигнала тя във Вашингтон. Изпратих на работа моето момиче, за да се опита да разбере.

— И тя успя ли? — попита невярващо Пинкъс.

— Разбира се, че успя, Командире. Този оратор със заплетен език падна право на физиономията си, с панталон, усукан около глезените и питаше добрата стара Джини кой съм бил аз! Така разбрах колко нависоко стои мръсното псе, което ми духна под опашката и направи толкова много лоши неща на един стар воин… Ето тогава наистина реших да започна различен живот и наех теб, Сам.

— Предпочитам да не ми напомняш… Джини е прелъстила Вицепрезидента, така ли?

— Не си ме слушал внимателно, синко. Това момиче има вкус, а тлъстото му безхарактерно лице не съвпадаше с него.

— Да оставим спомените настрана — намеси се Аарон, тръсвайки глава като че ли да прогони скверни образи. — Какво точно искате да кажете, генерале?

— Искам да кажа, че сега можем да отговорим директно в противовес на тази ударна операция, командире. Ще бъде малко сложно, но можем да се справим.

— Говори английски, Мак.

— Дезинформация, Сам, по цялата им проклета верига на командване.

— Споменах това преди минута — прекъсна го Пинкъс. — Веригата на командването, искам да кажа.

— Знам — каза Ястреба, — чух всичко, за което говорехте през последните двадесет минути с едно прекъсване, когато отидох да занеса на полковник Сайръс още една бутилка водка на плажа… Тия актьори май наистина са му взели акъла, а?

— Дезинформацията, генерале? — настоя Аарон.

— Ами, аз всъщност още не съм я разработил в детайли, но пътят е ясен като следа от машинно масло в пресен сняг… Броуки Втори.

— Какво?

— Струва ми се, че знам — каза Дженифър. — Броукмайкъл — не Хезълтайн от Индианските въпроси, а другия от форт Бенинг, който командва онези лица на масата. Етълред.

— Дамата е права. Етълред може би е най-жалкото творение на Уест Пойнт. Той изобщо не е трябвало да става военен, но е нямал избор. Бил е син на военен. Най-шантавото беше, че като офицер Етълред всъщност проявяваше повече въображение от братовчед си Хезълтайн, но имаше една слабост. Беше гледал прекалено много филмчета, където генералите живеят като царе и се опита да го направи с генералската си заплата, която съвсем не е за такъв живот.

— Значи съм бил прав — каза Девъро. — Той е правил мангизи в Триъгълника.

— Разбира се, че беше, Сам, но той не беше човекът, който дърпа конците в този бранш. Бил е просто несъзнателен посредник и нищо друго. Мислел си е, че е като на филм и много хора, които той не разбира, но на които е направил незначителни услуги, му се отблагодаряват персонално с известни суми.

— Той е прибирал парсата, Мак.

— Известна част, не кой знае колко и съвсем не толкова, колкото твърдеше ти в обвинението си. Ако армията беше доказала такова нещо, той направо щеше да изхвърчи. Давал е по-голямата част на домове за сираци и бежански лагери. Това е документирано и точно то му спаси задника. Имаше други, които правеха далеч по-лоши неща.

— Това едва ли е оправдание — каза Пинкъс.

— Предполагам, че не е, но както казва Сам, кой е светец? — Ястреба замълча и отиде към един от прозорците с изглед към плажа. — Между другото, това е минало, а аз познавам Броуки Втори. Той не се сеща кой знае колко за мен, защото бях по-близък с братовчед му, Хезълтайн, а те не се понасят, но все пак си говорим… И отново ще си поговорим и аз или ще разбера кой стои зад цялото това представление, или той ще бъде окачен да съхне на показ и ще може да целуне за сбогом златните си лампази.

— Забравяте едно-две неблагоприятни обстоятелства, генерале — прекъсна го Аарон. — Да започнем с това, че когато се получи съобщение за провала на „Самоубийствената шесторка“, съм сигурен, че Броукмайкъл ще бъде поставен извън вашия обсег и извън обсега на когото и да е, по простата причина, че името на високопоставения служител, който е разрешил полета на ВВС Две, може да излезе наяве само чрез него.

— Няма да се получи обратно съобщение, командире — каза Хоукинс, извръщайки се от прозореца. — Поне не в следващите двадесет и четири часа, а аз съм сигурен, че ще можете да ми уредите един частен самолет до форт Бенинг още рано сутринта.

— Двадесет и четири часа ли? — възкликна Дженифър. — Едва ли можете да го гарантирате. Тези актьори може и да са лунатици, но са разузнавачи професионалисти.

— Нека обясня, госпожице Редуинг. Моите адютанти Деси-Едно и Две контактуват с мен по радиото. Сър Хенри Сътън и така наречената „Самоубийствена шесторка“ в настоящия момент затварят ресторанта на Джоузеф на „Дартмут Стрийт“, олял и са се добре и са в страхотно настроение. Адютантите ми ще ги откарат — не до хотела — а горе на скиорската хижа, където ще прекарат деня в реанимация. И тъкмо когато настъпи моментът да им се оправят главите, Деси-Две, който е не само добър механик, както ме информира Деси-Едно, а и изтънчен готвач, ще полее пържолите им с пикантен сос, забъркан от домати, текила, джин, бренди, медицински спирт и течен седатив с неопределено действие, което ще ни осигури поставената под въпрос от госпожица Редуинг гаранция. Възможно е да имаме на разположение повече от двадесет и четири часа, може би дори почти седмица, но не виждам за какво ни е.

— Все пак, генерале — засече го дъщерята на уопотамите, — дори и хора, замаяни от наркотици и алкохол — особено обучения военен персонал — имат моменти на просветление, за да използват телефона.

— Телефоните няма да работят — жиците ще са скъсани от светкавица по време на бурята.

— Каква буря? — попита Аарон.

— Бурята, която се е извила, след като те са си легнали с тежко опиянение.

— Когато се събудят, ще се качат в лимузината и ще се ометат оттам — предположи Девъро.

— Спирачките ще бъдат повредени от тежкия планински терен.

— Ще помислят, че са отвлечени и ще вземат необходимите мерки, физически мерки! — каза Пинкъс.

— Съществува известна вероятност, но не е голяма. Д-Едно ще им обясни, че вие, командире, мъдро сте преценил, че ще е по-добре групата да продължи среднощния си фестивал във вашата вила, отколкото да рискува да изпадне в неудобно положение в хотела.

— Ами хотела, Мак? — каза угрижено Сам. — Броукмайкъл ще държи връзка с групата за текущи доклади.

— Малкият Джоузеф ще покрива телефоните от средния апартамент, както се разбрахме.

— И какво ще казва, по дяволите? — настоя Девъро. — „Здрасти, аз съм Седмия Самоубиец, а останалите момчета са направили главите в бара на Джо“, така ли?

— Не, Сам, той ще обяснява, че е бил нает само да приема съобщения и че временните му работодатели са излезли по работа. Нищо повече.

— Вие изглежда сте обмислил всички подробности — заключи Аарон с видимо одобрение, — Забележително.

— Втора природа, командире. Този вид контраосигурителна тактика е детска играчка.

— О, не, Мак, забравил си нещо — Девъро се усмихна триумфиращо. — В днешни дни всички лимузини имат телефони.

— Бърза мисъл, синко, но Деси-Едно се досети за това още преди няколко часа…

— Не ми казвай, че ще счупи антената. Това ще бъде доста очебийно, нали?

— Не е необходимо. Хуксет, Ню Хемпшир, е извън обсега на ретранслационната кула; новата още е в строеж. Деси-Две го разбра от собствен опит. Каза ни, че е трябвало да кара двадесет минути надолу по шосето, за да се свърже с Д-Едно в Бостън по-миналата нощ — за да му каже къде точно се намира хижата.

— Някакви други възражения, съветник? — попита Редуинг.

— Ще се случи нещо ужасно — изписка Сам със странен напрегнат глас. — Винаги така става, когато той е обмислил всички подробности!

* * *

Самолетът премина над Апалачите и се подготви за приземяване в областта около форт Бенинг и по-точно на едно частно летище на двадесет мили северно от армейската база. Единственият пътник на борда беше Ястреба, облечен отново в баналния си сив костюм, с очилата си с метална рамка, а главата му беше увенчана от глупавата червена перука, която беше направена съвсем по мярка от Ерин Лафърти. Бившият генерал беше заседнал на телефона в Суомпскът още от четири часа сутринта и до пет и половина уреждаше работите си. Първото обаждане беше до Хезълтайн Броукмайкъл, който с ентусиазъм одобри всякакъв опит да бъдат „изкарани бръмбарите от главата“ на омразния му братовчед. Следващите седемнадесет обаждания уредиха посещението във военната база на известен журналист, който проучва постперестроечните промени в армията. В 8:00 бригаден генерал Етълред Броукмайкъл, който за прикритие отговаряше за връзките с обществеността на базата, беше предупреден от съответния отдел в Пентагона да очаква този много влиятелен журналист и да му съдейства с каквото може. За Броуки Втори това беше съвсем рутинно занимание, което даваше добра почва за изява на актьорския му талант, който той смяташе за значителен. В 10:00 Етълред Броукмайкъл затвори телефона в кабинета си, след като беше инструктирал секретарката си от Женския армейски корпус да въведе посетителя, когато пристигне. Генералът беше напълно подготвен да повтори представлението, което така успешно беше изпълнявал години наред.

Но появата на внушителния, леко прегърбен и очилат възрастен червенокос мъж, който влезе плахо през вратата на кабинета, благодарейки продължително на жената-сержант, която я държеше отворена за него, доста го озадачи. Нещо му беше смътно познато в този човек, някакво излъчване, може би, дължащо се на прекалената му любезност. В главата на Броуки Втори се зароди смътно предчувствие.

— Много любезно от ваша страна, генерале, че отделяте от скъпоценното си време за моето скромно изследване — каза журналистът с тих, но леко дрезгав глас.

— Такава ми е работата — каза Броукмайкъл и внезапно разтегна устни в усмивка, за която мислеше, че би направила чест и на Кърк Дъглас. — Ние сме въоръжените слуги на народа и искаме той напълно да разбере нашия принос за защитата на страната и мира в света… Заповядайте, седнете.

— Това е едно прекрасно и вълнуващо изявление — Червенокосият седна пред бюрото, извади бележник и химикалка и стенографира няколко думи. — Имате ли нещо против да ви цитирам? Ще се позова на „авторитетен източник“, ако предпочитате.

— Разбира се, нямам нищо против — искам да кажа, че можете спокойно да се позовавате и на мене. — „Това ли е влиятелният журналист, който е направил луди ония от Пентагона, за да му уредят тази среща? Та този престарял ръмжащ чудак си беше съвсем типичен цивилен с респект към униформата.“ — Ние в армията не се крием зад анонимни източници от втора ръка, господин… господин…

— Харисън, генерале. Леке Харисън.

— Рекс Харисън ли…?

— Не, Александър Харисън. Родителите ми ми викаха „Леке“ преди много години и познатите ми винаги ме наричат с това име.

— А, да, разбира се — просто се обърках, нали ме разбирате… Исках да кажа, Рекс Харисън.

— Да, господин Харисън веднъж направо се шашна от приликата ни. Веднъж той дори ме попита дали не можем да си сменим местата — той щял да напише някоя статия, а аз да играя вместо него в „Хенри Хигинс“. Такава ненавременна смърт; той беше прекрасен човек.

— Вие познавахте ли Рекс Харисън?

— Чрез наши общи приятели…

— Общи приятели?

— Ню Йорк и Лос Анджелис са наистина малки градове, ако си писател или артист… но моите издатели не се интересуват от мен и другарите ми по чашка в „Поло Лондж“, генерале.

— „Поло Лондж“…?

— Това е една кръчма, която богаташите и хората на изкуството в Лос Анджелис обичат да посещават… Да се върнем на издателите ми, те се интересуват от армията и от реакцията й на съкращенията, които се налагат в новата политическа обстановка. Може ли да започнем интервюто?

— Разбира се, да… естествено. Ще ви кажа, всичко което пожелаете, само че, просто винаги съм хранил огромен интерес към театъра и киното… и дори към телевизията.

— Моите пишещи и играещи приятели биха поставили телевизията на първо място, генерале. Тя е това, на което те казват „пари за преживяване“. От сцената трудно можеш да си изкараш прехраната, а филмите са много малко и нарядко.

— Да, чувал съм го от — ами, няма значение — но това е истинска информация от човек, който е в кухнята на нещата!

— Не съм ви издал никаква тайна, повярвайте ми — каза журналистът. — Дори Грег, Мич и Майкъл го признават.

— О, Боже мой… естествено! — „Нищо чудно, че онези от отдела за връзки с обществеността в Пентагона са сметнали тоя репортер с глас на стар кон за много влиятелен. Той явно е в бизнеса от години и е на ти с всичките тези известни хора, които Пентагонът винаги се е опитвал да опитоми за телевизионните си реклами. Христе! Рекс Харисън, Грег, Мич и Майкъл — та той познава всички!“ — Аз често летя до Лос Анджелис, господин Харисън. Може би е възможно да се срещнем някой път… в „Поло Лондж“.

— Защо не? Аз съм там половината от времето, а другата половина в Ню Йорк, но да ви кажа истината, купонът е на Брега. Като дойдете там, просто отидете в „Поло Лондж“ и кажете на Гюс, бармана, че търсите мен. Аз винаги му се обаждам дали оставам в Бевърли Хилс или не. По този начин хората разбират дали съм в града — например Пол… Нюман, де, и Джоан, и Пекови, Мичъм и дори малкото новобранци като двамата Том — Селек и Круз — и Мерил и Брус — хубавите хора.

— Хубавите хора…?

— Ами, нали разбирате, истинските, момчетата и момичетата, с които се разбирам…

— Много бих желал да се запозная с тях! — прекъсна го Броукмайкъл с очи подобни по размер на супници. — Мога да долетя, когато кажете!

— Хей, полека, генерале, полека — каза сухо възрастният репортер. — Тези хора са професионалисти в бизнеса. Те са на самата улица и не обичат много пресечките към аматьорвил.

— Какво имате предвид?

— Ами интересът към филмите и телевизията или каквото и да е там, не е съвсем същото като да си част от братството. Всички искат да се запознаят с тези физиономии — понякога те наричат себе си „физиономии“, като че ли се обиждат по този начин — но дълбоко в себе си са истински хора, които знаят кое с кое върви и слагат бариера пред завоевателите на териториите им.

— Какво означава това?

— Накратко, вие не сте професионалист, генерале, вие сте любител — и то от тия, с които могат да се сблъскат на всеки ъгъл, и не могат вече да се справят с тях. Професионалистите не общуват много с любителите, те само ги поощряват… Може ли да се върнем към нашето интервю, ако обичате?

— Ами, да, разбира се — извика обърканият Броукмайкъл, — но аз мисля, че вие подценявате моята преданост към театралното изкуство!

— О, да не би майка ви да е била актриса в местния театър или пък баща ви да е играл в някоя пиеса в колежа?

— Нито едното от двете, въпреки че майка ми винаги е искала да бъде актриса, но нейните родители са й казали, че това ще изпрати душата й в ада… Баща ми беше полковник — по дяволите, все пак стигнах до по-висок чин от това копеле!… Но имам театрална жилка от майка си — наистина обичам театъра и добрите филми, и телевизията — особено старите филми. Цял се наелектризирам, когато гледам добро представление. То ме кара да се вълнувам, наистина да се развълнувам. Плача, смея се, просто съм всеки един от тези герои на сцената или на екрана. Това е другият ми живот!

— Боя се, че това е реакция на аматьор-фантазьор — каза журналистът с дрезгавия глас, залавяйки се отново с тефтера си.

— О, така ли мислите? — протестира Броукмайкъл, чийто собствен глас одрезгавя и се пречупи от емоциите. — Нека да ви кажа нещо тогава, но никакви химикалки, никакви бележници — само между нас двамата, може ли?

— Защо не? Аз съм тук просто, за да получа една цялостна картина на армията…

— Тихо! — прошепна Броуки Втори, надигна се иззад бюрото си, снижи се и се плъзна към вратата, ослушвайки се като че ли беше на сцената. — Аз командвам най-елитната театрална трупа в аналите на военната история! Аз съм ги обучил и съм развил таланта им, и така в момента те се смятат за антитерористична част от световна класа, която постига успех там, където всички останали се провалят! Питам ви, това ли е аматьорвил?

— Вижте, генерале, те са войници, специално обучени за такива неща…

— Не, не са! — избухна Броукмайкъл, а шепотът му премина в истеричен писък. — Те са актьори, истински професионални актьори! Когато дойдоха тук, аз веднага разбрах какъв невероятен шанс се разкрива пред мен. Кой друг би могъл да се инфилтрира зад вражеската линия освен хора, обучени да се превъплъщават в други хора? И какво по-добро от една актьорска част, в която всеки е добре запознат с работата на другия, театрална трупа, в която всеки е способен да изиграе ролята на другия, давайки пълна илюзия за спонтанност. Те са родени за това и аз го направих възможно!

Журналистът реагира така, както очакваше Броукмайкъл:

— Ами, проклет да съм…! Това е страхотен план, генерале — бих казал дори блестящ.

— Не е аматьорвил, нали? Напоследък всички търсят услугите им. Дори и сега те са по задача, дадена им от един от най-силните хора в страната.

— О? — Мъжът на име Харисън смръщи вежди въпросително и се усмихна иронично. — Тогава те не са наблизо, така че аз не мога да се срещна с тях… а и се отказахме от записа, значи не мога и да пиша за тях?

— Боже мой, какъв запис, нито дума!

— В такъв случай, генерале, аз разполагам само с един източник — вас. Нито един редактор на света няма да приеме информация с един единствен източник, а моите приятели в „Поло Лондж“ ще се посмеят над коктейлите си и ще кажат, че от това би станало страхотен сценарий, ако беше истина — което наистина щеше да е така, ако беше.

— Истина е!

— Кой го казва освен вас?

— Ами, аз… не мога!

— Много лошо. Ако в това, което ми разказахте имаше поне зрънце истина, вие вероятно щяхте да продадете идеята, от което би станал страхотен сценарий, за няколко стотици хиляди. Ще ви схрускат като топъл хляб.

— О, Господи, истина е! Повярвайте ми!

— Аз може и да ви повярвам, но в Холивуд едва ли. За да ви повярват и там, трябва да имате доказателства… А сега, генерале, мисля, че наистина трябва да се заемем с интервюто.

— Не! Прекалено съм близо до мечтата си… Пол и Джоан, Грег и Мич, и Майкъл — всичките хубави хора!

— Такива са…

— Трябва да ми повярвате!

— Как да ви повярвам? — изръмжа възрастният журналист. — Аз не мога да напиша и една дума за това, което ми казахте.

— Чуйте това, тогава — извика Броуки Две с пламтящи очи и потно лице. — До двадесет и четири часа моята антитерористична театрална трупа от актьори ще залови един от най-опасните врагове, които е имала страната ни.

— Това е страхотно твърдение, генерале. Ще го подплатите ли с нещо, което мога да документирам?

— Мога ли да разчитам на вашата дискретност?

— Няма да публикуваме нищо, докато събитията не се случат, а дори и тогава единствено „със задна дата“.

— Какво е това?

— Не се използват никакви имена, които са били използвани като източници.

— Съгласен съм!

— Ще си го получиш — измърмори журналистът.

— Моля?

— Нищо. Продължете, генерале.

— Те са в Бостън, Масачузетс — каза бързо и с равен глас Броуки Две, едва движейки устните си.

— Това е хубаво.

— Четете ли вестници и гледате ли телевизия напоследък? — попита отново тихо и заговорнически генералът.

— От време на време, трудно е да се избегне.

— Четохте ли или гледахте ли за Нобеловия комитет, който долетя в Бостън със самолета на Вицепрезидента?

— Да, струва ми се, че да — отвърна журналистът и се престори, че се опитва да си спомни. — Нещо за някаква среща в Харвард и обявяване на награда или нещо такова за един генерал… „Воин на десетилетието“, или нещо подобно. Видях го в новините по телевизията.

— Страххотно убедително, не мислите ли? — зададе почти пеейки въпроса си Броуки Две.

— Е, един комитет, представляващ Нобеловата фондация, не може да е убедителен.

— Значи сте съгласен, че те представляваха уважавана група учени и военни историци.

— Разбира се. Момчетата от Нобеловия комитет не се забъркват в скандали и не би трябвало. И така, какво общо има всичко това с вашата… театрална антитерористична трупа?

— Това са те!

— Кое са те?

— Този Нобелов комитет! Те са моите хора, моите актьори!

— Генерале, вие да не би да сте си сръбнал малко тази сутрин?… Ей, вижте, аз не съм някой репортер-стажант, който може да бъде залъган с евтини сензации…

— Казвам ви истината! — изплака горчиво Броукмайкъл с толкова напрегнат глас, че вените на врата му станаха виолетови. — И никога не слагам капка алкохол в устата си преди Офицерският клуб да отвори по обяд. Този „Нобелов комитет“ са моите актьори!

— Може би трябва да отложим това интервю…

— Ще ви го докажа! — Водачът на „Самоубийствената шесторка“ се втурна към картотеката с папките, отвори рязко едно чекмедже и измъкна оттам няколко плика от кафява хартия. След това изтича обратно до бюрото си, натрупа ги отгоре, отвори някои от тях и подреди в кръг дузина фотографии. — Ето ги! Ние пазим снимки на различните им маскировки, за да не ги дублираме при последващи операции в случай, че някой ги е проследил и фотографирал… Ето, ето! Това са последните снимки — косата, няколкото къси брадички, очилата и даже веждите. Тези са хората, които сте видял по телевизията на пресконференцията на летище „Логън“ в Бостън! Погледнете, погледнете!

— Проклет да съм — каза журналистът и се изправи, като разглеждаше снимките. — Вярвам ви, че сте прав.

— Прав съм! Те са „Самоубийствената шесторка“, моето творение!

— Но защо са в Бостън?

— Дълбока конспирация, свръхсекретна, суперсвръхсекретна.

— Ами, генерале, не ми е приятно да ви го казвам, но всичко, което ми показахте, не може да бъде доказателство. Тези снимки са безмислени без обяснение към тях. Помнете, разбрахме се, че няма да посочвам източника на информация, значи всичко е о’кей, можете да ми кажете.

— Може да споменете името ми само пред приятели във вашия „Поло Лондж“.

— Давам ви думата си на журналист — обеща мъжът, който наричаше себе си Харисън.

— Ами, този генерал, когото споменах — този опозорен бивш генерал — е национален предател. Няма да навлизам във всички подробности, но ако той осъществи плана си, нацията ще загуби способността си за нанасяне на пръв и ответен удар.

— Това е този — Воин на не знам какво, така ли?

— „Воин на столетието“, но това е майтап, въдица, за да го изкараме и заловим! И моите хора, моите актьори правят това точно в този момент!

— Искрено съжалявам да чуя това, генерале, искрено съжалявам.

— Защо? Та той е смахнат.

— Той е какво?

— Той е побъркан, умствено болен…

— Защо тогава му отдавате такова голямо значение?

— Защото той и един престъпен адвокат от Харвард, наблягам на престъпен — за когото аз знам някои работи — са изфабрикували някакво голямо мошеническо дело срещу нашето правителство, което би могло да ни струва — най-вече на Пентагона — повече милиони, отколкото можем да изкрънкаме от Конгреса за сто години!

— Какво дело?

— Не съм информиран за подробностите, само за най-главното, но нека ви кажа — то е нещо като „Ужаса на Роки“ — гледал ли сте изобщо този филм?

— Съжалявам — изръмжа журналистът с явна враждебност, която обаче Броуки Две не забеляза. — Кой е този генерал? — попита почти задушавайки се мъжът на име Харисън.

— Един луд кучи син, наречен Хоукинс, истински създател на неприятности, и винаги е бил такъв.

— Спомням си това име. Той не печели ли два пъти Медала за чест на Конгреса?

— Да, но освен това е маниак. Осемдесет процента от носителите на този медал го получават след смъртта си. Как е станало така, че не е бил убит — може би тук има нещо?

— А-у-у-а-а-а-х! — изкашля се журналистът, този път неговите очи мятаха пламъци. — А как стана така, че ВВС Две отнесе тези самозванци в Бостън? — попита той, овладявайки все по-трудно гнева си.

— Маскировка за пред пресконференцията. Този самолет не е за пренебрегване.

— Да, но и не можеш да го наемеш от бюрото на Херц. Този самолет е специален.

— Не и за определени хора…

— А, да, споменахте за някаква голяма клечка… „един от най-силните хора в страната“, струва ми се, че така казахте.

— Много високопоставен, почти най-високопоставеният. Строго секретно.

— О, този сорт секретна информация наистина би впечатлила моите приятели в Холивуд. Сигурно ще пратят самолет да ви вземе до Брега за няколко разговора — без да се шуми, разбира се.

— Разговори?

— Те гледат напред, генерале, доста напред, така и трябва. Един филм започва с идеята. Мили Боже, всички звезди от киното ще бъдат в краката ви — ще трябва да се срещнете с всички тях преди снимките.

— Да се срещна с тях… всичките?

— Сигурно, но предполагам, че за това изобщо не може да става и дума, щом не можете да ми кажете коя е тази голяма клечка. След това всеки тъпак ще може да разкрие това име, и вероятно точно така ще стане; вашето време за удар е сега. След това вече няма да сте нищо особено… Е, да, печелейки едно, губите друго. Хайде да се захванем с интервюто, генерале. Орязването на бюджета на отбраната директно влошава материалното състояние на човешката сила, което от своя страна би трябвало да се отрази на морала на войниците…

— Чакайте малко! — Броуки Две крачеше безцелно напред и назад, поглеждайки към снимките на своето великолепно творение. — Както казвате, когато историята се разчуе — което трябва да стане все някой ден — аз няма да бъда нищо особено и първият тъпак от улицата ще може да си припише това, което аз съм направил. Господи, и те ще го направят! Те ще направят филм и аз няма да съм част от него. И сигурно ще трябва да дам петдесет долара само за да седна в някое кино и да гледам това, което те са направили под мое ръководство. О, Христе, ужасно е!

— Такъв е животът, както пееше Олд Блу Айс в онази песен — каза журналистът с химикалка, приготвена да записва. — Всъщност, хрумна ми, Франсис Албърт търси роля, която да му харесва — той дори може да играе вас.

— Франсис Албърт ли…?

— Имам предвид франк, естествено, Синатра, разбира се.

— Не! — изрева бригадният генерал. — Аз съм направил всичко това и съм го направил по мой собствен начин!

— Какво беше това?

— Добре, ще ви кажа — Броукмайкъл се обливаше в пот. — По-късно, като отмине всичко това, той вероятно ще ми благодари, може да ми намери и друга звезда, но дори и да не го направи, поне той самият ще плати петдесет долара и ще гледа филма, моя филм.

— Не схванах мисълта ви, генерале.

— Държавният секретар! — прошепна Броуки Две. — Той е този, заради когото моята „Самоубийствена шесторка“ е в Бостън. Той пристигна тук вчера инкогнито, никой в базата не разбра кой е, а и картата му беше пълен фалшификат!

— Бинго! — изкрещя Ястреба, скочи от стола в пълен ръст и смъкна глупавата червена перука от главата си. — Готово, Броуки! Как си стари приятелю, ти нещастен кучи сине?

Етълред Броукмайкъл онемя и се парализира. От зиналата му уста се отрониха няколко ниски гърлени звука, придружени от пискливи носови просвирвания. — Ахххх… ахххх!

— Това ли е начинът за посрещане на един стар колега, дори и да е душевноболен и някакъв нещастник, който може би не е трябвало да получи Медалите?

— Олеле… олеле!

— А, аз забравих, той е също предател и създател на неприятности, а сигурно има нещо гнило зад тези медали, сигурно е насочвал към себе си собствения си огън, само така ще да е било.

— Няххх… няхх!

— Искаш да кажеш, че така не става ли, а, пикльо?

— Мак, престани! — проплака Броуки Две, окопитил се достатъчно, за да протестира. — Ти и понятие се нямаш през какво преминах аз… развода — тази кучка иска да ми изпие кръвчицата — и просенето на фондове от Вашингтон, и уреждане на изявите на моята част — Исусе, трябва да намирам добра публика за проклетите им четения на сцена, а войниците не разбират и дума и пушат разни странни цигари, които им помагат да минат през това изпитание… Имай, милост, Мак. Аз просто се опитвам да оцелея! Ти какво щеше да направиш, щеше да кажеш на Държавния секретар да си гледа работата ли?

— Сигурно така щях да направя.

— Е, да, на теб никога не ти се е налагало да плащаш и цент издръжки.

— Разбира се, че не ми се е налагало. Аз съм научил кобилките си как да се грижат за себе си и за Бога, те го правят. Дори и да закъсам, всяка от тях би ми помогнала.

— Изобщо не мога да го разбера, изобщо.

— Просто е. Аз обичах всяка една от тях и съм им помогнал да станат по-добри, отколкото са били. Ти не си обичал и не си помогнал.

— Добре, Мак, по дяволите, този Пийс със жабешките очи е изфабрикувал страхотно дело срещу теб! А когато ми каза, че оня въшлив мръсен адвокат Девъро също е замесен, аз побеснях — наистина побеснях.

— Би трябвало да се засрамиш донякъде, Броуки, защото точно този „мръсен“ Девъро е причината аз да съм тук… за да ти помогна да си измъкнеш задника от най-голямата мръсотия, в която си могъл да попаднеш.

— Какво?

— Време е и ти да проявиш малко снизходителност, генерале. Сам Девъро вече осъзна, че тогава прекали с обвиненията си срещу теб и иска да се реваншира за младежката си недискретност. Мислиш ли, че бих рискувал да дойда чак тук и да вляза право във вражеския лагер, ако той не беше настоял?

— Какви ми ги говориш, по дяволите?

— Тебе са те заложили като патица-примамка, Броуки. Сам разбра това и буквално ми заповяда да взема самолета и да дойда тук, за да те предупредя.

— Какво? Как?

— Става въпрос за това незначително дело срещу правителството — винаги има някой, който да съди правителството — но специално това ще се превърне в голям конфуз за Уорън Пийс, а той особено много е загрижен за имиджа си като политик. Той иска да предотврати този конфуз, така че набелязва теб и твоя отбор да му свършите мръсната работа, като те убеждава, че става въпрос за национална криза и в минутата, в която му я свършиш, той вече няма да те познава! Делото е изхвърлено от съда, защото ищците не са се явили, все някой ще изрази някакъв протест и по веригата на елиминирането следата води право към „Самоубийствената шесторка“ — и теб. Офицер с висок ранг, който едва е отхврълил сериозни обвинения в Златния триъгълник. Ти си жива мърша, Броуки.

— Мамка му! Дали да не ги отзова.

— Ако бях на твое място, щях да пъхна и един официален меморандум в папката си — с вчерашна дата — че след размисъл си оттеглил наемниците си, защото си бил убеден, че мисията е извън обсега на конституционните права на армията. Ако има разследване от Конгреса ще натопиш Пийс, а не себе си.

— По дяволите, ще го направя!… Мак, а ти откъде знаеш толкова много за Лос Анджелис и за „Поло Лондж“ и всичките тези други неща, за които говори?

— Забравяш, стари приятелю, за мен правиха филм. Бях консултант там цели десет шантави седмици, куртоазия от страна на мръсните копелета от Пентагона, които си мислеха, че филмът ще направи чудеса с квотата на наборниците.

— Паднаха си право на носа, всеки го разбра. Това беше най-загубеният филм, който съм гледал през живота си, а аз съм нещо като специалист. Искам да кажа, че беше наистина ужасен и макар, че те мразех и в червата си, ми стана страшно обидно за теб.

— На мен също ми беше противно, но имаше и компенсации, каквито само това място би могло да осигури… Отзови хората си, Броуки. Тръгнал си по пътеката на губещите.

— Ще ги отзова, ще ги отзова. Просто трябва да намеря начин.

— Вдигни телефона и дай заповед, това е всичко.

— Не е чак толкова лесно, колкото го казваш. Христе, противопоставям се на разпорежданията на Държавния секретар! Сигурно ще се поболея…

— Говориш глупости, Броуки?

— За Бога, трябва да помисля!

— Щом така и така си започнал, помисли и върху това. — Ястреба разкопча сакото си и го разтвори, разкривайки малък записващ касетофон, закрепен на колана му. — Един полковник, когото повиших наскоро, ми предложи да се „омотая в жици“, така го нарича това. Всяка дума, изречена в тази стая, е записана.

— Ти си подлец, Мак!

— Я стига, генерале, ние сме просто двама другари от доброто старо време, а и аз също трябва да оцелявам… Каква беше тази фраза? „Ако не те вземе дяволът, то голямата бездна ще го направи“, нали така?

— Никога не съм го чувал досега.

— И аз не съм, но подхожда донякъде, нали?