Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (4)

Глава 3
Цветно ветрило

Мат не знаеше да изругае ли, или да заплаче. След като войниците си бяха заминали, а Ебу Дар щеше скоро да му диша праха, като че ли нямаше причина за заровете, но той никога не можеше да се сети за скапаната причина, преди да е станало късно. Каквото предстоеше, можеше да се окаже на няколко дни в бъдещето или само след час, но той никога не можеше да го отгатне предварително. Единственото сигурно бе, че нещо важно — или злокобно — предстои да се случи и че той няма да може да го избегне. Понякога, като в онази нощ при портата, не разбираше защо заровете продължават да трополят дори след като са спрели. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че колкото и да го караха заровете да се дърпа като коза, която я сърби, почнеха ли, не му се искаше изобщо да спират. Но спираха. Рано или късно винаги спираха.

— Добре ли си, Мат? — попита Олвер. — Сеанчанците не могат да ни хванат. — Опита да го каже убедително, но в гласа му се долавяше въпросителна нотка.

Мат изведнъж осъзна, че се е опулил в нищото. Егеанин го изгледа намръщено: опипваше разсеяно перуката си, явно ядосана, че я пренебрегва. Очите на Домон гледаха съсредоточено; ако не решаваше в момента дали да се ядоса в полза на Егеанин, Мат щеше шапката да си изяде. Даже Тера надничаше през процепа на шатрата, а тя винаги се стараеше да се крие от погледа на Егеанин. Не можеше да го обясни. Само човек с каша вместо мозък щеше да повярва, че получава предупреждения, като чува зарове, които никой не вижда. Или може би щяха да го вземат за човек, белязан от Силата. Или от Тъмния. Никак не държеше да го заподозрат в някое от тези неща. А можеше отново да се повтори онази ужасна нощ при портата. Не, тази тайна не държеше да я разкрива. Все едно, щеше да е без полза.

— Никога няма да ни хванат, Олвер, нито теб, нито мен. — Разроши косата на момчето, а Олвер се ухили от ухо до ухо, върнал отново толкова лесно увереността си. — Не и докато държим очите си отворени и си опичаме ума. Помни, можеш да се измъкнеш от всяка трудност, ако си държиш очите отворени и ума остър, иначе ще се препъваш в собствените си крака. — Олвер кимна, но Мат всъщност го казваше за останалите. Или може би на себе си. Светлина, просто нямаше как всички да са по-напрегнати. Като се изключеше Олвер, за когото всичко това беше едно голямо приключение, всички просто излизаха от кожите си, откакто тръгнаха да бягат от града. — Иди да помогнеш на Тера, както ти каза Джюйлин, Олвер.

Резкият порив на вятъра го сряза през палтото и го накара да потръпне.

— И си облечи палтото; студено е — добави той, щом момчето се шмугна покрай Тера в шатрата. Шумоленето отвътре говореше, че Олвер се е захванал за работа, с палто или без палто, но Тера си остана присвита зад входа и все така гледаше Мат. Толкова се грижеха всички освен него за момчето, че като нищо щяха да го оставят да пукне.

Егеанин пристъпи към Мат, пак с юмруци на кръста, и изръмжа през зъби:

— Сега ще си уредим нещата с теб, Каутон. Сега! Няма да позволя пътуването ни да се провали заради това, че отменяш заповедите ми.

— Нищо няма за уреждане — отвърна й той. — Никога не съм бил твой наемник и толкоз. — Странно как лицето й успя да стане още по-твърдо, все едно че му викаше, че тя не гледа на нещата така. Тая жена беше упорита като хапеща костенурка, но трябваше да има някакъв начин да измъкне крака си от челюстите й. Огън да го гори, ако искаше да остане сам с тракащите зарове в главата си, но все пак щеше да е по-добре, отколкото да трябва да ги слуша, докато спори с нея. — Ще ида да видя Тюон преди да сме тръгнали. — Думите изскочиха от устата преди да са се прояснили в главата му и той разбра, че от доста време са си лежали там, размити и бавно втвърдяващи се.

Кръвта се изцеди от бузите на Егеанин още щом името на Тюон излезе от устата му и той чу писъка на Тера, последван от плесването на затворилите се платнища. Някогашната панархеса беше усвоила доста от сеанчанските нрави, докато беше собственост на Сурот, както и много от табутата им. Егеанин обаче беше направена от по-кораво вещество.

— Защо? — попита тя. И продължи, уплашена и разгневена едновременно: — Не трябва да я наричаш така. Трябва да показваш почит. — По-корава, ама не съвсем.

Мат се ухили, но тя май не схвана смешната страна на нещата. Почит? Нямаше кой знае каква почит в това да натикаш парцал в устата на една жена и да я увиеш в гоблен. И да наречеше Тюон Върховна лейди или нещо подобно, това нямаше да се промени. Разбира се, Егеанин беше по-склонна да говори за освобождаване на дамане, отколкото за Тюон. Ако можеше да се престори, че отвличането изобщо не се е случвало, щеше да го направи, и тя впрочем се опитваше. Светлина, тя се опитваше да го отрече още докато се случваше. В нейния ум всички престъпления, които можеше да е извършила, бледнееха пред това.

— Защото искам да поговоря с нея. — А защо не? Рано или късно трябваше да го направи. Хората вече притичваха по тясната уличка: полуоблечени мъже с ненапъхани в панталоните ризи и жени с коса, още прибрана в нощната шапка, някои повели коне, други просто мотаещи се без цел, доколкото той можеше да прецени. Едно жилаво момче, малко по-голямо от Олвер, правеше превъртания на ръце, където тълпата му оставяше крачка свободно място — упражняваше се или си играеше. Поспаланкото от зеления фургон още не се беше появил. Великото пътуващо позорище на Лука едва ли щеше да тръгне в следващите няколко часа. Време имаше много. — Можеш да дойдеш с мен — предложи й той най-невинно. Трябваше да се сети за това преди малко.

Поканата наистина направи Егеанин да заприлича на тараба. Изглеждаше невъзможно лицето й да стане по-пребледняло, но сякаш още една трошица цвят се изцеди от него.

— Ще й оказваш полагащата й се почит — каза тя хрипливо, тиснала вързания шал с двете си ръце, сякаш искаше да натисне перуката още по-плътно на главата си. — Хайде, Бейл. Искам да се уверя, че багажът е правилно опакован.

Домон се застоя и Мат го загледа предпазливо. Имаше смътни спомени за някакво бягство на речния кораб на Домон някога, но „смътни“ беше най-доброто, което можеше да каже за тях. Том се държеше дружески с Домон, точка в полза на иллианеца, но той все пак беше човек на Егеанин чак до ножа, и бе готов да я подкрепи за всичко, чак до нехаресването на Джюйлин, така че Мат разчиташе на него не повече, отколкото на нея. Тоест много малко. Егеанин и Домон си имаха свои цели и дали Мат Каутон щеше да опази кожата си не беше фактор в тях. Съмняваше се впрочем, че и Домон разчита много на него, но пък в момента и двамата нямаха голям избор.

— Късметът да ме жъгне дано — измърмори Домон и почеса четината, израсла над лявото му ухо, — с к’вото и да се хванеш, все го обръщаш наопаки. Мен ако питаш, тя е по-корава, отколкото си мислиш.

— Егеанин ли? — попита невярващо Мат. Огледа се бързо да види дали някой не е чул как се изтърва. Никой не се обърна. Лука не беше единственият, горящ от желание да се махне от град, в който потокът зрители е пресъхнал, а нощните мълнии, подпалили залива, бяха пресен спомен. Всички можеха да побягнат още първата нощ и да оставят Мат без убежище, само дето Лука ги разубеди. Обещаното злато го беше направило много убедителен. — Знам, че е по-корава от стари ботуши, Домон, но стари ботуши на мене не ми минават. Това не е някой проклет кораб и няма да й позволя да поеме командата и да провали всичко.

Домон направи гримаса, сякаш Мат няма мозък дори колкото гъска.

— Момичето бе, човек. Ти щеше ли да си толкова кротък, ако теб те бяха отмъкнали посред нощ? Каквато и игра да играеш, с тия тъпи приказки, че щяла да ти стане жена, внимавай да не ти обръсне главата от раменете.

— Просто изглупях — измърмори Мат. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Изтървах си малко нервите. — О, беше ги изтървал, и още как. Да разбереш коя е Тюон, докато се боричкаш с нея, можеше да изнерви и някой проклет тролок.

Домон изсумтя невярващо. Какво пък, това едва ли беше най-доброто обяснение. Освен Домон всички, които го бяха чули как го казва, като че ли го приемаха обаче. Мат поне смяташе така. На Егеанин можеше езикът да й се връзва при самата мисъл за Тюон, но щеше доста неща да му изприказва, ако бе повярвала, че е сериозен. А най-вероятно щеше да го наръга с ножа си.

Иллианецът погледна след Егеанин и поклати глава.

— Просто гледай да си държиш езика зад зъбите. Ег… Лейлвин… само дето не припада всеки път, когато се сети какво каза. И можеш да се хванеш на бас, че и самото момиче не го приема по-леко. „Изглупял“ си, обаче на всички може да ни резнат главите. — Прокара изразително пръст по гърлото си, кимна и се шмугна в тълпата след Егеанин.

Мат поклати глава. Тюон корава? Вярно, беше Щерката на Деветте луни и всичко останало, а в Тарасинския палат беше успяла да влезе под кожата му само с един поглед, когато мислеше, че е просто поредната сеанчанска благородничка с вирнат нос, ала това бе само защото непрекъснато се появяваше там, където той най-малко очакваше. Нищо повече. Корава? Та тя приличаше на порцеланова кукла. Колко корава можеше да е?

„Едва успя да й попречиш да не ти счупи носа, ако не и нещо друго“, припомни си той.

Беше внимавал да не повтаря „тъпите“ според Домон приказки, но истината беше, че щеше да се ожени за Тюон. Тази мисъл го накара да въздъхне. Знаеше го с пророческа сигурност, каквото си беше в известен смисъл. Не можеше да си представи как би се получила такава женитба; изглеждаше невъзможно като го помислиш, а и той нямаше да заплаче, ако се окажеше невъзможно. Но знаеше, че няма да се окаже. Защо винаги скапано се набутваше на разни проклети жени, които му вадят ножове или се опитват да му счупят главата? Не беше честно.

Смяташе да отиде право при фургона, където се пазеха Тюон и Селусия, пазеше ги Сетале Анан — ханджийката, пред която и камък щеше да изглежда мек; някаква повита в пеленки благородничка и слугиня на господарка нямаше да й създадат главоболия, особено след като отвън дежуреше Червена ръка. Най-малкото досега не бяха й създавали — но усети, че краката му го водят бавно по лъкатушещите из лагера улици. Тесни или широки, изпълваше ги суетня. Притичваха мъже, повели коне, които пръхтяха и се дърпаха, дълго време стояли бездейно. Други смъкваха шатри и товареха складовите фургони, или мъкнеха вързопи и обковани с месинг сандъци, бурета и бъчви с всякакви размери от приличащите на къщи фургони, стояли тук от месеци — разтоварваха ги частично, за да може всичко да се преопакова за път. Врявата беше неспирна: цвилеха коне, жени викаха на децата, деца врещяха за изгубени играчки или деряха гърла просто за удоволствие от шума, мъже викаха с цяло гърло кой им е взел такъмите или защо не им връщат чука или теслата. Трупа акробатки, слаби, но мускулести жени, които играеха на вързано на високи стълбове въже, бяха наобиколили един коняр, всички махаха с ръце, късаха си дробовете и никой не слушаше. Мат се спря за малко да разбере за какво се карат, но в един момент реши, че и те не са много сигурни. Двама борци без палта се бъхтеха на земята, наблюдавани отблизо от вероятната причина за свадата им, жилавата шивачка с пламенни очи Джамейне, но Петра се появи отнякъде и ги разтърва, преди Мат да е успял да заложи на някого.

Не се боеше, че отново ще види Тюон. Разбира се, че не. Защо да се бои? Беше стоял настрана, след като я натика в оня фургон, за да й даде време да се успокои и да се съвземе. Само това беше. Само че… Кротка била, така каза Домон, и си беше истина. Отвлечена посред нощ, измъкната навън в бурята, и то от хора, които по-скоро щяха да й срежат гърлото, отколкото да я погледнат, доколкото знаеше, а се оказа най-хладнокръвната от всички. Светлина, все едно че самата тя го беше намислила! Тогава той имаше чувството, че връх на нож го гъделичка между плешките, и само като си помислеше за нея, ножът отново се връщаше. А и заровете продължаваха да тропат в черепа му.

„Тая жена едва ли ще ми предложи да си разменим клетви тук и сега“, с кикот си каза той, но дори за него прозвуча насилено. Все пак нямаше нито една причина под слънцето да се бои от нея. Просто си беше уместно предпазлив, не уплашен.

Позорището можеше и да прилича на средно по големина село, но все пак си беше малко. Съвсем скоро, твърде скоро Мат се усети, че е зяпнал фургона без прозорци, боядисан в избеляло червено, ограден от складовите фургони с платнища срещу най-южния коневръз. Колите за прибиране на торта тази сутрин не бяха излизали и миризмата беше силна. Вятърът донасяше и тежката миризма от клетките с животните наблизо, потната миризма на големите котки, мечки и Светлината знаеше още какво. Зад складовите фургони част от платнената стена падна, друга се разтърси — мъжете отпускаха въжетата, придържащи коловете. Слънцето, полускрито зад тъмни облаци, бе изкатерило половината път до обедната си най-висока точка, но все пак беше твърде рано.

Харнан и Метвин, двама от Червените ръце, вече бяха запрегнали първите два коня и почти привършваха с вторите два. Бойците, добре обучени в Бандата на Червената ръка, щяха да са готови да тръгнат, докато повечето хора от позорището още се помотават — всъщност Мат ги беше научил да действат бързо, щом се наложи. Неговите крака обаче сега се влачеха, сякаш беше нагазил в кал.

Харнан, с неговата тъпа татуировка на ястреб на бузата, го видя пръв. Четникът с масивната челюст връзваше един от ремъците на хамута и се спогледа с Метвин, кайриенец с хлапашка физиономия, скриваща както възрастта му, така и слабостта му към кръчмарски побоища. Нямаха причина да се споглеждат изненадано.

— Всичко наред ли е? Искам да се тръгне навреме. — Мат потърка ръце от студа и притеснено погледна червения фургон. Трябваше някакво подаръче да й вземе, герданче нещо там, или цветя. И двете вършеха работа с повечето жени.

— Съвсем наред, милорд — отвърна с предпазлив тон Харлан.

— Никакви викове, никакви писъци, никакви ревове. — Погледна към фургона, сякаш сам не си вярваше.

— Мен спокойствието ме устройва — рече Метвин, докато пъхаше една от юздите през халката на хамута на коня. — Жена като ти се развика, взимай си шапката и дим да те няма, ако ти е мила кожицата, а точно тия едва ли можем да ги изхвърлим край пътя. — Но и той погледна към фургона и поклати невярващо глава.

Всъщност за Мат не оставаше нищо, освен да влезе. И той го направи. Нужни му бяха само две проби с фиксираната на лицето усмивка, преди да се насили да изкачи късата стълба с боядисани дървени стъпала. Не се боеше. Но и на най-големия глупак щеше да му стигне умът да се поизнерви.

Въпреки липсата на прозорци вътрешността на фургона беше добре осветена от четири запалени лампи с огледала, а маслото в лампите беше добро, тъй че не миришеше на гранясало. Но пък с тази воня отвън беше трудно да се каже. Малката тухлена печка с желязна врата и метални кюнци гореше и вътре беше топло като урна в сравнение с отвън. Фургонът не беше голям и всеки пръст по стените, който можеше да се задели, беше покрит със шкафове, рафтове или куки за окачване на дрехи, кърпи и други подобни, но дървената маса, която можеше да се спуска с въжета, беше вдигната на тавана и трите жени едва ли можеха да се оплачат, че им е тясно.

Тези трите едва ли можеха да са по-различни. Госпожа Анан седеше на единия от двата тесни кревата, вградени в стените, царствена жена със сиви косъмчета из косата, привидно съсредоточена в куката си за бродерия, и изобщо не й личеше, че е пазачка. На ушите й висяха две големи златни халки, а брачният й нож висеше на сребърна верижка на врата й. Дръжката му с червени и бели камъчета се подаваше от деколтето на ебударската й рокля, чиято пола от едната страна беше зашита високо и отдолу се покзваха жълти фусти. Носеше си още един нож, с дълга извита дръжка, затъкнат в колана, но такъв просто си беше обичаят в Ебу Дар. Сетале беше отказала да се предрешва, което изглеждаше съвсем добре. Никой нямаше повод да я търси, а намирането на дрехи за всички останали бездруго се бе оказало сериозен проблем. Селусия, симпатична жена с кожа с цвета на бито масло, беше кръстосала крака на пода между леглата. Тъмен шал покриваше бръснатата й глава и изражението й бе навъсено, въпреки че обикновено беше толкова достолепна, че госпожа Анан пред нея изглеждаше вятърничава. Очите й бяха сини като на Егеанин и дори по-пронизващи, и тя беше вдигнала повече врява от Егеанин, че трябваше да изгуби останалото от косата си. Не харесваше тъмносинята ебударска рокля, която й дадоха, твърдеше, че деколтето било неприлично, но пък роклята я криеше като маска — малко мъже, които видеха впечатляващата гръд на Селусия, щяха да могат да се съсредоточат върху лицето й. Самият Мат би могъл да се порадва на гледката за миг-два, но тук беше и Тюон, седнала на единствения стол във фургона, с разтворена в скута й книга в кожена подвързия, и той трудно можеше да се насили да се загледа в нещо друго. Неговата бъдеща Светлина!

Тюон беше мъничка, не просто дребна, но и тънка като момче, а и в тази широка вълнена рокля, купена от една от жените в трупата, приличаше на дете, носещо дрехите на кака си. Изобщо не беше от сорта жени, които му харесваха, особено с няколкодневната четина, покриваща черепа й. Но ако човек пренебрегнеше всичко това, наистина беше хубава, макар и по един деликатен начин, с личице с форма на сърце и пълни устни, и очи като две тъмни езера, изпълнени с безоблачна ведрина. Това нейно пълно спокойствие почти го изнервяше. Дори една Айез Седай не можеше да е чак толкова спокойна в нейното положение. Проклетите зарове в главата му не правеха нещата по-добри.

— Сетале ме държи в течение — каза тя и затвори книгата. Той беше започнал да долавя различията в сеанчанските акценти; в сравнение с Тюон Егеанин говореше, все едно че устата й е пълна с качамак, но пък и двете говореха размазано и бавно. — Каза ми за клюката, която си пуснал за мен, Играчко. — Тюон беше настояла да го нарича така още в Тарасинския палат. Тогава му беше все едно. Е, почти.

— Казвам се Мат — почна той. Така и не видя откъде се появи глинената паница в ръката й, но успя да залегне на пода навреме и тя се разби във вратата вместо в главата му.

— Аз слугиня ли съм, Играчко? — Ако тонът на Тюон беше хладен допреди малко, сега стана студен като лед. Съвсем леко повиши глас, но и той беше корав като лед. Изражението й беше такова, че пред нея съдия, решил да ти наложи смъртна присъда, щеше да изглежда вятърничав. — Слугиня крадла ли съм аз? — Книгата се смъкна от скута й, щом се изправи и се наведе да вдигне покритото с капак бяло нощно гърне. — Лоша слугиня ли съм аз?

— Това ще ни трябва — каза учтиво Селусия и издърпа от ръцете на Тюон обемистото гърне. Постави го грижливо на пода и се сви в краката на Тюон, едва ли не готова сама да се нахвърли върху Мат, колкото и смешно да беше. Макар че точно сега нищо не изглеждаше особено смешно.

Госпожа Анан се протегна към един от рафтовете над главата, подаде на Тюон друга паница и измърмори:

— От тия имаме много.

Мат я изгледа възмутено, но лешниковите й очи примигаха насмешливо. Насмешливо! Уж трябваше да пази тях двете! Някой потропа с юмрук на вратата.

— Трябва ли ви помощ вътре? — попита колебливо Харнан. Мат се зачуди кого пита.

— Оправяме се — отвърна Сетале и невъзмутимо забоде иглата в гергефа. Човек можеше да помисли, че везмото й е най-важното нещо в момента. — Вършете си работата. Не се мотайте. — Не беше ебударка, но явно бе попила ебударските нрави. След малко ботушите изтопуркаха обратно по стъпалата навън. Явно Харнан също се бе заседял прекалено дълго в Ебу Дар.

Тюон завъртя новата паница в ръцете си, сякаш разглеждаше нарисуваните по нея цветя, а устните й трепнаха в толкова лека усмивка, че Мат се усъмни дали не си го е въобразил. Беше повече от хубава, когато се усмихнеше, но това беше една от онези усмивки, които говореха, че знае неща, които той не знае. Мат щеше да се пръсне като балон, ако продължаваше така.

— Няма да позволя да ме знаят като слугиня, Играчко.

— Името ми е Мат, а не… — заяви той, изправи се и предпазливо опипа бедрото си. Странно, не го болеше повече след като се пльосна на дъските на пода. Тюон повдигна вежда и вдигна паницата. — Как да кажа на хората в трупата, че съм отвлякъл Щерката на Деветте луни? — добави той раздразнено.

— Върховната лейди Тюон, селянино! — сопна се Селусия. — Тя е под булото! — Було? Тюон беше носила някакво си було в палата, но не и оттогава.

Девойката махна като великодушна кралица.

— Това не е важно, Селусия. Той е невежа. Ще трябва да го образоваме. Но ще промениш нещата, Играчко. Слугиня няма да бъда.

— Много късно е да се променя нещо — каза Мат, без да изпуска паницата от око. Ръцете й изглеждаха крехки след като дългите й нокти бяха изрязани, но той помнеше колко могат да са бързи. — Никой не иска да си слугиня. — Лука и жена му знаеха истината, но трябваше да има някаква причина, с която да обясни на останалите защо Тюон и Селусия стоят затворени и под охрана в този фургон. Идеалното решение беше, че са две слугинчета, които щели да бъдат изгонени за кражба и се канели да издадат бягството на господарката им с нейния любовник. Поне за Мат изглеждаше идеално. За хората от позорището това просто подсилваше историята. Докато го обясняваше на Лука, беше помислил, че Егеанин ще си глътне езика. Може би тя знаеше как ще го приеме Тюон. Светлина, почти му се дощя да спрат най-сетне тия зарове. Как можеше да мисли човек с това нещо в главата?

— Не можех да те оставя да вдигнеш тревога — търпеливо продължи той. Това между другото беше вярно. — Знам, че госпожа Анан ти го е обяснила. — Помисли да каже, че е дрънкал от нерви, когато й каза, че ще му е жена — сигурно го бе помислила за пълен кретен! — но май беше по-добре да не повдига този въпрос отново. Щом и тя искаше да го остави да отлежи, толкова по-добре. — Знам, че вече ти го е казала, но ти обещавам, че никой няма да ти направи нищо лошо. Не сме те взели за откуп, просто искаме да се отървем. Веднага щом измисля как да те върна жива и здрава, ще го направя. Обещавам. Дотогава ще ти осигуря всички възможни удобства. С останалото просто трябва да се примириш.

Черните очи на Тюон изпращяха — мълния, блеснала в нощното небе, — но тя само каза:

— Изглежда, ще трябва да видя колко струват обещанията ти, Играчко. — Селусия в краката й изсъска като котка и извърна глава да възрази, но лявата ръка на Тюон помръдна и синеоката жена се изчерви и замълча. Кръвта използваха нещо като ръчния говор на Девите със старшите си слуги. Мат съжали, че не може да разбира сигналите.

— Отговори ми на един въпрос, Тюон.

Стори му се, че Сетале измърмори: „Тъпак“. Челюстта на Селусия замръзна, а в очите на Тюон блесна опасна искра, но щом тя държеше да го нарича „Играчко“, да го изгори дано, ако я удостои с титли.

— На колко си години?

Опасната искра лумна в пламък. Този път не просто мълния. Можеше да го изпържи на място. Тюон изправи рамене и се изпъна. Мат се съмняваше, че ще докара до пет стъпки, без да се вдига на пръсти, колкото и да се изпъва.

— Четиринайстият ми верноимен ден ще дойде след пет месеца — заяви тя с глас, който изобщо не беше студен. Всъщност можеше да загрее фургона по-добре от печката. Мат изпита миг на надежда, но тя не беше довършила. — Не, вие тук запазвате рождените си имена, нали? Това ще е двайсетият ми имен ден. Доволен ли си, Играчко? Да не се боеше, че си откраднал… дете? — Последното почти го изсъска.

Мат размаха ръце в отчаяно усилие да я накара да забрави въпроса. Щом жена засъска пред човек като котел, всеки с малко ум търси начин да я охлади бързо. Тя стискаше паницата толкова силно, че вените й бяха изпъкнали, а той не искаше да пробва бедрото си с ново падане на пода. Пък и не беше сигурен колко се е постарала да го улучи първия път. Много бързи й бяха ръцете.

— Просто исках да знам — бързо заговори той. — Попитах, колкото да поддържаме разговора. Аз съм малко по-голям. — Двайсет. Край с всички надежди, че ще е твърде малка за женене през следващите три-четири години. Всичко, което можеше да застане между него и сватбения му ден, щеше да е добре дошло.

Тюон го изгледа подозрително, килнала глава, после хвърли паницата на леглото до госпожа Анан, отново се разположи на столчето и заоправя гънките на вълнената си рокля с такова старание, все едно беше коприна. Но продължи да го гледа изпод дългите си мигли.

— Къде ти е пръстенът?

Той несъзнателно опипа пръста на лявата си ръка, на който стоеше обикновено дългият пръстен.

— Не го нося винаги.

Не и след като всеки в Тарасинския палат знаеше, че го е носил. А и покрай грубото му облекло бездруго щеше да изпъква. При това дори не беше личният му печат, просто поръчка при един бижутер. Странно, колко забележимо по-лека чувстваше ръката си без него. Прекалено лека. Странно, че и тя го отбеляза. Но пък защо не? Светлина, тия зарове го караха да трепери пред сенки и да подскача при въздишка. Или беше заради нея? Притеснителна мисъл.

Той понечи да седне на свободното легло, но Селусия се метна на него толкова бързо, че всеки от акробатите щеше да й завиди, и се изпружи с ръка под главата. Това упражнение изкриви малко шала на главата й, но тя бързо го намести, като през това време го гледаше гордо и хладно като кралица. Той погледна към другото легло, но госпожа Анан сложи бродерията си на него и заоправя грижливо широките си поли, давайки да разбере, че не възнамерява да отстъпи и една педя. Огън да я гори и нея, държеше се така, сякаш пази Тюон от него! Жените като че ли винаги се съюзяваха така, че човек да няма никакъв шанс. Е, той беше успял засега да не позволи на Егеанин да поеме командата и нямаше да позволи да го тормози Сетале Анан или гърдестата слугиня, или върховната и могъща Върховна лейди Щерка на Деветте проклети луни! Само че не можеше да изхвърли някоя навън, та да си направи място да седне.

Облегнат на вратата на килера до леглото, на което седеше госпожа Анан, Мат се помъчи да измисли какво да каже. Никога не се беше затруднявал в измислянето какво да каже на жени, но мозъкът му сякаш беше оглушал от трополенето на заровете. И трите го гледаха неодобрително — затова той се усмихна. Повечето жени смятаха усмивката му за покоряваща.

Тюон отрони тежка въздишка, която ни най-малко не прозвуча като от покорена.

— Помниш ли лицето на Ястребовото крило, Играчко? — Госпожа Анан примига от изненада, а Селусия се надигна намръщено на леглото. Мръщеше се на него. Защо трябваше да се мръщи на него? Тюон продължаваше да го гледа, с ръце в скута, хладна и сдържана като Премъдра на Слънцеднев.

Усмивката на Мат замръзна. Светлина, какво знаеше тя? Как изобщо бе възможно да знае нещо?

Лежеше под изпепеляващото слънце, стиснал с две ръце хълбока си, мъчеше се да задържи последните изтичащи капки живот и се чудеше дали си струва да ги задържа. След всички усилия този ден Алдешар беше свършил. Една сянка затули слънцето за миг и сетне над него се наведе висок мъж в доспехи, прибрал под мишница шлема си, с тъмни хлътнали очи от двете страни на извития като клюн нос. „Днес ти се би добре срещу мен, Кулаин, а и много още дни преди това — рече добре познатият глас. — Ще живееш ли в мир с мен?“ С последния си дъх, той се изсмя в лицето на Артур Ястребовото крило.

Мразеше да си спомня как умира. Още десетина такива срещи пробягаха в ума му, древни спомени, които вече бяха негови. Трудно беше да се разбере човек с Артур Пейендраг, още преди да започне войната.

Пое си дъх и се помъчи да подбере внимателно думите си. Моментът не беше подходящ да ломоти на Древната реч.

— Как така да го помня? — излъга Мат. Не можеш ли да лъжеш убедително, жените бързо те хващат. — Светлина, Ястребовото крило е умрял преди хиляда години! Що за въпрос?

Тя бавно отвори уста и за миг той беше сигурен, че смята да отговори на въпроса с въпрос.

— Глупав въпрос, Играчко — отвърна обаче тя. — Не знам защо ми хрумна.

Раменете на Мат малко се поотпуснаха. Разбира се. Той беше тавирен. Около него хората вършеха и казваха неща, каквито не би им хрумнало другаде. Пълна глупост. И все пак това можеше да предизвика големи неудобства.

— Казвам се Мат Каутон. — По-добре да не си беше отварял устата.

— Не мога да кажа какво ще направя, като се върна в Ебу Дар, Играчко. Още не съм решила. Може да те направя да’ковале. Не си достатъчно хубав за виночерпец, но може да ми хареса да те направя такъв. Все пак ти ми поднесе определени обещания, така че е редно и аз сега да обещая. Стига ти да си спазваш обещанията, нито ще се опитам да избягам, нито ще те издам по какъвто и да било начин, нито ще сея раздор между хората ти. Вярвам, че това покрива всичко необходимо. — Госпожа Анан я зяпна, а Селуня ахна, но Тюон се направи, че не забелязва и двете. Само го гледаше изчаквателно и чакаше реакцията му.

Той също издаде някакъв звук. Не хленч, просто звук. Лицето на Тюон беше гладко и твърдо като маска от тъмно стъкло. Спокойствието й беше лудост, но пред това дрънканиците на някой побъркан щяха да изглеждат смислени! Трябваше да е луда, да мисли, че ще повярва на предложението й. Само че май беше съвсем сериозна. Или пък беше по-добра в лъженето, отколкото той се надяваше да стане. Отново го обзе онова гадно чувство, че тя знае повече от него. Тъпо, разбира се, но така си беше. Преглътна буцата в гърлото си. Корава буца.

— Е, за теб добре — промълви той; мъчеше се да печели време, — но Селусия? — Време за какво? Не можеше да мисли с тия зарове, които тропаха в черепа му.

— Селусия изпълнява моите желания, Играчко — отвърна нетърпеливо Тюон. Синеоката се вторачи в него сякаш възмутена, че се е усъмнил. Като за слугиня можеше да гледа много свирепо, когато решеше да пробва.

Мат не знаеше какво да каже или да направи. Без да мисли, се изплю в шепата си и протегна ръка, все едно скрепява покупка на кон.

— Вашите обичаи са… земни — сухо каза Тюон, но също се изплю в ръката си и я плесна върху неговата. — Така подписваме договора си; така се споразумяваме. Какво означава това, дето е написано на копието ти, Играчко?

Този път той вече изхленчи, и не защото бе прочела надписа на Древната реч на неговия ашандарей. И един проклет камък щеше да изхленчи. Заровете бяха спрели веднага щом докосна ръката й. Светлина, какво се беше случило?

Някой подраска на вратата и без да мисли, той рязко се извърна и в двете му ръце се появиха два ножа, готови за мятане.

— Стой зад мен!

Вратата се открехна и Том показа глава. Качулката на наметалото му беше вдигната и Мат разбра, че навън е заваляло. С Тюон и заровете бе пропуснал да чуе трополенето на дъжда по покрива на фургона.

— Надявам се, че не съм прекъснал нещо? — каза Том и поглади белите си мустаци с кокалчетата на пръстите си.

Лицето на Мат пламна. Сетале беше замръзнала с иглата със синия конец, провиснал към бродерията й, а веждите й сякаш се мъчеха да се изкачат чак до темето. От другото легло Селусия напрегнато го наблюдаваше как пъха ножовете в ръкавите си — при това със значителен интерес. Май беше от тия, дето си падат по опасни мъже. Такива като нея беше най-добре да ги отбягваш — все намираха начин да накарат човек по неволя да става опасен. Към Тюон дори не погледна. Най-вероятно го беше зяпнала все едно, че е заподскачал като Лука. Това, че не искаше да се жени, не означаваше, че иска бъдещата му жена да го смята за глупак.

— Какво откри, Том? — попита той делово. Нещо беше станало, иначе заровете нямаше да спрат. Хрумна му една мисъл, от която косата му настръхна. Това бе вторият път, когато спряха в присъствието на Тюон. Не, третият, ако се броеше и вратата, извела ги от Ебу Дар. Три проклети пъти и и трите — свързани с нея.

Леко накуцвайки, белокосият мъж влезе, свали качулката си и притвори вратата. Куцането му беше заради едно старо нараняване, не от неприятности в града. Висок, слаб и сбръчкан, с остри сини очи и провиснали снежнобели мустаци. На пръв поглед изглеждаше, че ще привлича внимание навсякъде, където отиде, но той умееше да се крие от хорски поглед, а палтото му с тъмно бронзов цвят и кафявото вълнено наметало бяха подходящи за човек, разполагащ с малко пари за харчене — но малко, не много.

— Улиците гъмжат от слухове за нея — каза той, като кимна към Тюон, — но нищо за изчезването й. Платих пиенето на няколко сеанчански войници. Изглежда, всички вярват, че си седи на топло в Тарасинския палат, или е излязла на оглед. Не забелязах никакви преструвки, Мат. Те просто не знаеха.

— Да не си очаквал да го обявят публично, Играчко? — попита невярващо Тюон. — Впрочем, Сурот сигурно обмисля дали да не сложи край на живота си заради този позор. Нима очакваш тя да разпространи такова лошо знамение за Завръщането така, че всички да го разберат?

Значи Егеанин се оказа права. Все пак му се струваше невъзможно. А и изобщо не изглеждаше чак толкова важно, в сравнение със спирането на заровете. Какво бе станало? Беше стиснал ръката на Тюон и нищо повече. Стиснаха ръце, да скрепят сделка. Той смяташе да си спази неговата част, но какво му казваха заровете? Че и тя ще спази нейната? Или че няма да я спази? Знаеш ли ги сеанчанските благороднички, сигурно им беше навик да се омъжават за… какво каза тя, че щяла да го направи? Виночерпец? Може би все виночерпци си взимаха за мъже.

— Има още, Мат — каза Том и изгледа замислено Тюон. С нотка на лека изненада Мат си помисли, че тя не изглежда особено загрижена, че Сурот може да се самоубие. Може би наистина беше толкова корава, колкото казваше Домон. Но какво се опитваха да му кажат проклетите зарове? Това беше важното. После Том продължи и Мат забрави колко корава може да бъде Тюон, забрави и за заровете. — Тилин е мъртва. Не го съобщават от страх от безредици, но един от дворцовите гвардейци, млад лейтенант — развърза му се езикът от брендито, — ми каза, че готвят погребението и коронясването на Беслан в един и същи ден.

— Как? — извика Мат. Коронясване на Беслан? Светлина! Как щеше да се оправи с това Беслан, след като мразеше сеанчанците? Нали подпалването на складовете по Крайбрежната улица беше негов план. Щеше да се опита да вдигне въстание, ако Мат не го беше убедил, че това ще доведе само до клане, и то не на сеанчанци.

Том се поколеба и поглади мустаците си с палец. После въздъхна.

— Намерили са я в спалнята й на заранта след като избягахме, Мат, с вързани крака и ръце. Главата й… главата й е била откъсната.

Мат не разбра как се огънаха коленете му, докато не се озова седнал на пода със замаяна глава. Сякаш чу гласа й: „Твърде хубава главица е, за да я отсекат…“ Сетале се наведе от тясното легло и съчувствено сложи ръка на бузата му.

— Ветроловките ли? — вяло попита той. Нямаше нужда да казва повече.

— Според лейтенанта сеанчанците са приписали вината на Айез Седай. Защото Тилин е положила сеанчанските клетви. Това ще обявят в деня на погребението й.

— Тилин загива същата нощ, в която Ветроловките избягаха, а сеанчанците ще повярват, че са я убили Айез Седай? — Не можеше да си представи Тилин мъртва. „Ще те изпапам за вечеря, патенце.“ — Това е безсмислено, Том.

Том се намръщи умислено.

— Може и да е политическо донякъде, но смятам, че наистина го вярват, Мат. Лейтенантът каза, че били сигурни, че Ветроловките твърде много са бързали в бягството си, за да се спират или отклоняват, а най-прекият път извън двореца от кучкарниците на дамане не минава покрай покоите на Тилин.

Мат изпъшка. Сигурен беше, че не е така. А и да беше така, нищо не можеше да направи.

— Марат-дамане са имали причина да убият Тилин — каза изведнъж Селусия. — Уплашили са се от примера й пред останалите. А какъв повод са могли да имат дамане? Никакъв. Ръката на правосъдието търси мотив и доказателство, дори за дамане и да’ковале. — Каза го така, сякаш четеше от книга. И поглеждаше крадешком към Тюон.

Мат също я погледна, но и да беше използвала дребосъчката ръцете си, за да подскаже на Селусия какво да говори, сега те си бяха отпуснати в скута й. Гледаше го спокойно. После попита:

— Нима толкова държеше на Тилин?

— Да. Не. Да ме изгори дано, харесвах я! — Той прокара пръсти през косата си и избута шапката си на тила. Никога не се беше радвал толкова да се измъкне от една жена, но това… — И я оставих вързана и със запушена уста, да не може дори да извика за помощ, лесна плячка за голама — каза горчиво. — Това нещо търсеше мен. Недей да клатиш глава, Том. Ти поне го знаеш.

— Какво е… голам? — попита Тюон.

— Твар на Сянката, милейди — каза Том. Намръщи се угрижено. Том не се угрижваше току-така, но само най-големият глупак нямаше да се угрижи за голам. — Прилича на човек, но може да изпълзи през миша дупка или под вратата, и е толкова силно, че… — Изпръхтя през мустаците си. — Е, да не говорим повече. Мат, тя е могла да има сто стражи около себе си и пак нямаше да спре онова нещо.

Нямаше да й трябват сто стражи, ако не беше се забъркала с Мат Каутон.

— Голам — измърмори кисело Тюон. И изведнъж силно удари Мат по главата с кокалчетата на пръстите си. Той се хвана за черепа и я зяпна стъписан. — Много се радвам, че проявяваш вярност към Тилин, Играчко — каза му тя свирепо, — но суеверия у теб няма да търпя. Няма да го позволя. Не прави чест на Тилин. — Да го изгори дано, смъртта на Тилин май я притесняваше толкова малко, колкото дали Сурот ще се самоубие. Що за жена беше тая, за която щеше да се ожени?

На вратата се потропа отново, но той дори не помисли да стане. Чувстваше се изтръпнал отвътре и остърган отвън. Блерик нахълта във фургона, без да пита, с прогизнало от дъжда тъмнокафяво наметало. Наметалото беше старо, на места протъркано, но май не го притесняваше, че дъждът прониква през него. Стражникът не обърна внимание на никого, освен на Мат, или почти на никого — все пак огледа бюста на Селусия!

— Джолайн те вика, Каутон — каза той, без да спира да я оглежда. Светлина! Само това му липсваше на Мат, за да се получи един страхотен ден.

— Коя е Джолайн? — запита настойчиво Тюон.

Мат не й обърна внимание.

— Кажи на Джолайн, че ще я видя, като тръгнем на път, Блерик. — Последното, което му се щеше в момента, бе да го принудят отново да слуша оплакванията на Айез Седай.

— Вика те веднага, Каутон.

Мат въздъхна, надигна се и взе шапката си от пода — Блерик изглеждаше така, сякаш се кани да го повлече навън. Както беше ядосан, Мат щеше да го наръга, ако се опиташе. И Блерик щеше да му счупи врата — един Стражник нямаше да понесе току-така нож в ребрата си. Абсолютно сигурен беше, че вече беше умирал така. Толкова сигурен, че нямаше да поеме рискове, ако може да ги избегне.

— Коя е Джолайн, Играчко? — Ако нямаше ум в главата, щеше да помисли, че Тюон ревнува.

— Една проклета Айез Седай — измърмори той, нахлузи шапката си и получи едно малко удоволствие за този ден. Тюон беше го зяпнала слисана. Той тръшна вратата след себе си на излизане, преди да е успяла да измисли какво да каже. Много малко удоволствие. Пеперудка, кацнала на купчина фъшкии. Тилин мъртва, а Ветроловките тепърва щяха да бъдат обвинени, каквото и да разправяше Том. И това като оставеше настрана Тюон и проклетите зарове. Много малка пеперудка върху голяма купчината фъшкии.

Небето се бе изпълнило с тъмни облаци и дъждът се лееше като из ведро. Намокри косата му дори под шапката и палтото му също, още щом пристъпи навън. Блерик като че ли изобщо не го забелязваше — съвсем небрежно придърпа наметалото си. На Мат не му оставаше нищо, освен да свие рамене и да загази през локвите и калта. Докато стигне до фургона си за наметало, все едно щеше да го намокри до кости. Освен това времето съвпадаше с настроението му.

За негова изненада, въпреки дъжда, за краткото време, докато бе стоял във фургона, беше свършена невероятно много работа. Платнената стена беше прибрана от всички страни, а половината товарни фургони, които бяха около фургона на Тюон, също ги нямаше. Също и повечето животни, навързани по коневръзите. Голямата желязна клетка с черногривия лъв се изтътри по пътя зад напъващия се впряг — конете бяха толкова безразлични към явно спящия зад тях лъв, колкото и към пороя. Как артистите определяха реда си за тръгване, си оставаше загадка. Повечето шатри бяха изчезнали, а чакащите все още реда си фургони приличаха на плътна маса. Единственото, което показваше, че играчите от трупата не се пръскат кой накъдето види, беше самият Лука, който, загърнат плътно в яркопурпурен плащ заради дъжда, крачеше бавно и се спираше тук-там да потупа някого по рамото или да измърмори на някоя жена нещо, от което тя се разсмиваше. Мат съзнаваше, че трябваше да се зарадва, че вижда Лука все още тук, макар да не му беше хрумвало, че може да побегне със златото. Но точно в този момент се съмняваше, че нещо може да го накара да се почувства другояче, освен изтръпнал и ядосан.

Фургонът, при който го отведе Блерик, беше голям почти колкото този на Лука, но не боядисан, а варосан. Бялата вар отдавна се беше олющила на повечето места, а дъждът я правеше по-скоро сива там, където дървото не беше оголено. Фургонът беше собственост на група глумци, четирима необщителни мъже, които си шареха лицата заради гостите на позорището, заливаха се с вода и се удряха с надути свински мехури, а иначе си прекарваха времето, поглъщайки толкова вино, колкото можеха да си купят. С това, което Мат им плати за наем, можеха да са пияни месеци наред, но повече му струваше да накара да ги приберат да спят някъде.

Четири рунтави невзрачни коня вече бяха запрегнати. Фен Мизар, другият Стражник на Джолайн, седеше на капрата, загърнат в старото си сиво наметало и стиснал поводите. Скосените му очи изгледаха Мат както вълк би изгледал някое нахално пале. Стражниците не бяха доволни от плана на Мат от самото начало — бяха убедени, че могат да отведат Сестрите надалече и в безопасност, след като излязат извън стените на града. И сигурно щяха да могат, но сеанчанците много енергично издирваха жени, можещи да преливат — самото позорище беше претърсвано четири пъти след падането на Ебу Дар — и само да се изтървеше някой, всички щяха да попаднат в казана. Според думите на Егеанин и Домон Търсачите можеха да накарат и балван да си каже всичко, каквото е видял. За щастие не всички Сестри бяха толкова сигурни, колкото Стражниците на Джолайн. Айез Седай обикновено се пипкаха, когато не можеха да се разберат какво да правят.

Мат тръгна към стълбата на фургона, но Блерик го спря с ръка на гърдите. Лицето на Стражника все едно беше издялано от дърво — поне не му личеше да се притеснява от стичащия се по бузите му дъжд повече от парче дърво.

— Двамата с Фен сме ти благодарни, че я измъкна от града, Каутон, но това не може да продължава. На Сестрите им е тясно, пък и не могат да търпят да делят място с другите жени. Може да си имаме неприятности, ако не успеем да намерим друг фургон.

— За това ли ме вика? — сопна се Мат и загърна яката на палтото си. Не че помогна много. Гърбът му вече беше мокър, а и отпред не беше по-сух. Ако Джолайн го беше довлякла тук само пак да му хленчи, че им било тясно…

— Тя ще ти каже за какво те вика, Каутон. Ти само запомни какво ти казах.

Мат изсумтя под нос, качи се по окаляните стъпала и влезе, без чак да затръшва вратата.

Фургонът беше почти както този на Тюон, само че леглата бяха четири — двете бяха прибрани към стените над долните две. Представа нямаше как шестте жени се устройват за спане, но предполагаше, че не минава кротко. Въздухът вътре пращеше като масло на тиган. На долните легла седяха по три жени и всяка от тях или гледаше нащрек трите отсреща, или се правеше, че ги няма. Джолайн, която не беше държана никога като дамане, се държеше така, сякаш трите сул-дам изобщо не съществуват. Четеше книга с дървени корици и беше Айез Седай до последното косъмче, арогантна от глава до пети, въпреки доста износената синя рокля, собственост доскоро на жената, която учеше лъвовете на разни номера. Другите две Сестри обаче знаеха от първа ръка какво е да си дамане. Едесина наблюдаваше сул-дам зорко, с едната ръка, отпусната на ножа на колана й, докато очите на Теслин се местеха непрекъснато: гледаха към всичко друго, но не и към сул-дам, а ръцете й мачкаха черните й вълнени поли. Мат не знаеше как Егеанин бе успяла да убеди трите сул-дам да помогнат в бягството на дамане, но макар да ги издирваха толкова усърдно, колкото и нея, те не бяха променили отношението си към жени, които могат да преливат. Бетамин, висока като Тюон, в ебударска рокля с много дълбоко деколте и поли, пришити над едното й коляно, под които се показваха червени фусти, приличаше на майка, очакваща неизбежното лошо поведение от дечицата, докато жълтокосата Сета, в сива вълнена рокля с висока яка, която я покриваше изцяло, сякаш оглеждаше зли кучета, които рано или късно трябва да бъдат вързани. Рена, тая, дето беше разправяла за рязане на ръце и крака, също се преструваше, че чете, но измамно кротките й кафяви очи не гледаха тънкото томче, а Айез Седай — и се усмихваше много неприятно. Мат беше готов да изругае още преди някоя от тях да е отворила уста. Всеки умен човек стои настрана, когато са се скарали жени, особено ако между тях има Айез Седай — но винаги си беше така, когато дойдеше в този фургон.

— Дано да е важно, Джолайн. — Разкопча палтото и се опита да изтръска отчасти водата. Май беше по-добре направо да го свали и да го изстиска. — Току-що научих, че голамът е убил Тилин в нощта, когато избягахме, и не съм в настроение за оплаквания.

Джолайн грижливо отбеляза мястото, до което бе стигнала, с извезаната лентичка и затвори книгата. Айез Седай никога не бързаха; просто изчакваха другите да го направят. Ако не беше Мат, тя сега вероятно щеше да носи ай-дам, но пък той не беше срещал Айез Седай, която особено да изпъква с чувството си за благодарност. Джолан все едно не чу това, което й каза за Тилин.

— Блерик ми казва, че позорището вече тръгвало — хладно заговори тя. — Трябва да го спреш. Лука ще послуша само теб. — При тези думи устата й се поприсви. Айез Седай не бяха свикнали да не ги слушат, а Зелените не бяха най-добрите в прикриването на неудоволствието си. — Трябва да изоставим идеята за Люгард. Трябва да хванем баржата отвъд залива и да отидем в Иллиан.

Това беше най-лошото предложение, макар че тя не го поднесе като предложение, разбира се — в това отношение беше по-лоша и от Егеанин. След като половината позорище вече бе тръгнало, или почти половината, щяха да са нужни дни само за да откарат всички до пристана, и на всичко отгоре това означаваше, че трябва да минат през града. Тръгването за Люгард отдалечаваше трупата от сеанчанците възможно най-бързо, а те имаха войници, разположени на лагери по цялото протежение на границата с Иллиан, сигурно и отвъд нея. Егеанин се опъваше да каже какво знае, но Том си имаше начини да научи за тези неща. Мат обаче не си счупи зъбите от стискане. Не му се наложи.

— Не — твърдо заяви Теслин със силния си иллиански акцент. Наведе се над Едесина с вид, сякаш беше дъвкала камъни по три яденета на ден, с вкочанено лице и стиснала челюсти, но в очите й имаше боязън, придадена им от няколкото й седмици като дамане. — Не, Джолайн. Казах ти, не бива да рискуваме. Не можем!

— Светлина! — сопна се Джолайн и тресна ботуша си в пода. — Стегни се, Теслин! Това, че си била няколко дни в плен, не е причина да се пръснеш от страх!

— Да се пръсна? Да се пръсна? Нека да ти сложат на тебе нашийник, и тогава ми говори за пръсване! — Ръката на Теслин опипа гърлото й, сякаш още усещаше нашийника на ай-дам. — Помогни ми да я убедя, Едесина. Ако я оставим, тя пак ще ни докара до нашийника.

Едесина се дръпна към стената зад леглото — стройна, чаровна жена с тъмна коса, сипеща се до кръста й. Винаги си мълчеше, когато Червената и Зелената спореха — а те го правеха често, — но Джолайн дори не я погледна.

— Ти от бунтовничка ли търсиш помощ, Теслин? Трябваше да я оставим на сеанчанците! Чуй ме. Трябва да го усещаш не по-зле от мен. Нима си готова да приемеш по-голямата заплаха, за да избегнеш по-малката?

— По-малката! — изръмжа Теслин. — Ти нищо не знаеш за…

Рена протегна книгата си на ръка разстояние и я пусна да тупне на пода.

— Ако милорд ме извини замалко, още си пазим ай-дамите и можем набързо да научим тези момиченца да се държат прилично. — Акцентът й прозвуча доста мелодично, но усмивката така и не стигна до кафявите й очи. — Отпуснеш ли ги така, нищо добро не чакай.

Сета кимна навъсено и се надигна, сякаш наистина се канеше да донесе каишките.

— Мисля, че с ай-дамите приключихме — каза Бетамин, без да обръща внимание на слисаните погледи на другите две сул-дам. — Но има други начини да вкараме в пътя тези момичета. Мога ли да помоля милорд да се върне след час? Когато не могат да седнат, ще ви кажат каквото искате, без да се дърлят. — Каза го така, сякаш наистина се канеше да го направи. Джолайн се вторачи в трите сул-дам вбесена и невярваща, но Едесина изправи гръб и стисна дръжката на ножа, а Теслин се сви към стената.

— Не се налага — каза Мат, след като помисли малко. Колкото и да уреждаше „вкарването в пътя“ на Джолайн, Едесина можеше да извади ножа си и после гледай как котката скача в курника. — За каква по-голяма заплаха говориш, Джолайн? Джолайн? Каква е тая по-голяма заплаха от сеанчанците точно сега?

Зелената реши, че погледът й не прави никакво впечатление на Бетамин, и вместо това го обърна към Мат. Ако не беше Айез Седай, щеше да се обзаложи, че изглежда ядосана. Джолайн не обичаше да обяснява.

— Ако толкова държиш да знаеш, някой прелива. — Теслин и Едесин закимаха, Червената сестра неохотно, а Жълтата — изразително.

— В лагера? — възкликна той разтревожено и дясната му ръка сама се вдигна и притисна сребърната лисича глава под ризата му. Но медальонът не беше изстинал.

— Далече — отвърна Джолайн, отново с неохота. — На север.

— Много по-далече, отколкото някоя от нас би могла да усети преливане — вметна Едесин малко уплашено. — Количеството сайдар, което се извлича, трябва да е огромно, немислимо. — Замълча при резкия поглед на Джолайн, която се извърна да огледа Мат, сякаш решаваше колко трябва да му каже.

— От това разстояние — продължи тя — не би трябвало да усетим дори всички Сестри в Кулата да прелеят. Трябва да са Отстъпниците и каквото и да правят, искаме да сме колкото може по-надалече.

Мат се смълча за миг, после рече:

— Далеко е, значи се придържаме към плана.

Джолайн пак отвори уста, но той вече не я слушаше. Всеки път, когато помислеше за Ранд или Перин, в главата му се завихряха цветове. Сигурно беше част от това да си тавирен. Този път не беше помислил за нито един от приятелите си, но цветовете изведнъж се появиха — като ветрило от хиляда дъги. Този път те почти образуваха образ, смътен образ, който можеше да е на мъж и жена, седнали на земята един срещу друг. Изчезна само след миг, но той го разбра с такава сигурност, с каквато знаеше името си. Не бяха Отстъпниците. Беше Ранд. И неволно се зачуди какво ли беше правил Ранд, когато заровете спряха?