Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (32)

Епилог
Отговор

Ранд се взираше през прозореца в поройния дъжд, леещ се от сивото небе. Поредната буря, изляла се от Гръбнака на света. Драконовата стена. Пролетта трябваше скоро да дойде. Пролетта винаги идваше, рано или късно. По-рано тук, в Тийр, отколкото в родния край, така трябваше да е, макар че по нищо не личеше. Сребристосиня мълния разцепи небето и мина много време, преди да се чуе гърмът. Далечна мълния. Раните в хълбока боляха. Светлина, чаплите, врязани в дланите му, също боляха. След толкова време.

„Понякога болката е единственото, което те кара да се чувстваш жив“ — прошепна Луз Терин, но Ранд го накара да млъкне.

Вратата зад него изскърца и той погледна през рамо към мъжа, влязъл в дневната. Башийр беше с късо сиво копринено наметало, богато и бляскаво наметало, и носеше жезъла на Маршал-генерала на Салдеа — костена палка, увенчана със златна вълча глава, затъкната зад колана до прибрания в ножницата меч. Дългите му, загърнати надолу ботуши бяха излъскани до блясък. Ранд се постара да прикрие облекчението си. Твърде дълго се бяха бавили.

— Е?

— Сеанчанците са склонни — отвърна Башийр. — Луди са колкото си щеш, но са склонни. Държат обаче на лична среща с вас. Маршал-генералът на Салдеа не е Прероденият Дракон.

— С тази лейди Сурот?

Башийр поклати глава.

— Явно е пристигнал представител на императорската им фамилия. Сурот иска да се срещнете с някоя, която нарече „Щерката на Деветте луни“.

Далечен гръм сподири следващата мълния.

Яхнали ветровете на бурята,

препускахме към небесния гръм.

Танцувахме сред грохота на мълнии

и раздирахме света.

 

Анонимен откъс от поема,

написана вероятно в края на миналия Век,

известен на някои като Третия век.

Приписвана понякога на Преродения Дракон.

КРАЙ на Десета книга от „Колелото на времето“