Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (3)

Глава 2
Двама капитани

На две мили северно от града една широка синя платнена ивица, изпъната между два високи пилона, плющеше на вятъра и провъзгласяваше: „Голямото пътуващо позорище и великолепното представление на дивни зрелища и чудеса на Валан Лука“, с яркочервени букви, толкова големи, че можеха да се прочетат от пътя, на около двеста крачки на изток. За неможещите да четат показваше поне местоположението на нещо необичайно. Беше „Най-голямото пътуващо позорище на света“, поне според твърдението на надписа. Лука твърдеше много неща, но Мат смяташе, че поне в това отношение казва истината. Платнената стена на позорището, висока девет стъпки и здраво затегната с колци отдолу, обхващаше терен колкото цяло село с прилични размери.

Хората, нижещи се по пътя, поглеждаха с любопитство синия плат с червените букви, но селяните и търговците ги чакаше работа, а заселниците — бъдеще, тъй че никой не свръщаше встрани. Дебелите въжета, затегнати за забитите в земята колове, бяха предназначени да задържат между себе си огромни тълпи към широкия вход малко зад надписа, но никой не чакаше да влезе, не и по това време на деня. Напоследък малцина идваха по което и да било време на деня. Падането на Ебу Дар докара само една капка зрители, след като хората разбраха, че градът няма да бъде плячкосван и че няма защо да бягат да си спасяват живота, но със завръщането, с всички кораби и заселници, почти всеки бе решил, че е по-добре да скъта пари за по-неотложни работи. Двама яки мъже, свити в наметала, които можеше да са скърпени от парцалени торби, бяха дежурни под плаката да пъдят всеки, който би дошъл да наднича вътре, без да си плати, но напоследък дори и такива бяха в недостиг. Двамата, единият с крив нос над гъстите мустаци, а другият без едно око, клечаха и хвърляха зарове.

Удивително, Петра Анхил, „най-силния мъж на света“ в по-зорището, стоеше отстрани и наблюдаваше играта на двамата коняри, скръстил ръце на гърдите си — ръцете му бяха по-дебели от краката на повечето мъже. Беше по-нисък от Мат, но поне два пъти по-широк, раменете му изпъваха тежкото синьо палто, ушито от жена му против студа. Петра изглеждаше погълнат от мятането на заровете, но той не играеше комар, ези-тура даже не хвърляше. Двамата с жена му, Кларине, дресьорка на кучета, пестяха всяка монета, която можеха да заделят, и Петра по най-малкия повод почваше надълго и широко да разправя как някой ден се канели да си купят хан. Още по-удивителното беше, че и Кларине стоеше до него, загърната в тъмно наметало, и явно беше толкова погълната от комара, колкото и той.

Като видя Мат и Егеанин да идват прегърнати, Петра погледна притеснено към лагера, което накара Мат да се намръщи. Хора, озъртащи се през рамо, никога не вещаеха добро. Пълничкото кафяво лице на Кларине обаче се разтопи в топла усмивка. Като повечето жени в позорището, тя смяташе, че двамата с Егеанин са влюбени. Кривоносият коняр, тайренец с тежки рамене, казваше се Кол, се ухили, докато прибираше залога — няколко медника. Никой освен Домон не можеше да нарече Егеанин хубавица, но за някои глупаци благородството придаваше на човек хубост. Или парите — а една благородничка трябваше да е богата. Малцина се сещаха, че благородничка, която е оставила мъжа си заради такива като Мат Каутон, може да е склонна да остави и него, отнасяйки богатството. Точно това беше версията, която Мат и останалите бяха пуснали, за да обяснят защо се крият от сеанчанците: жесток и ревнив съпруг и бягство на любовниците. Всеки беше чувал такъв тип историйки, било от веселчуни или пък от книжки, макар и рядко от истинския живот, но толкова често, че да ги приеме. Кол обаче не си вдигна главата. Егеанин — Лейлвин напоследък — вече беше вадила нож на един жонгльор със саби, прекалено красив тип, който бе попрекалил с придумванията си да пийне с него чашка вино във фургона му, и никой не се съмняваше, че щеше да го намушка, ако се бе оказал дори съвсем малко по-настоятелен.

Щом приближиха, Петра тихо каза на Мат:

— Едни сеанчански войници говорят с Лука, двайсетина души. Офицерът им говори с него де. — Не го каза уплашено, но лицето му се беше набръчкало от тревога и той сложи успокоително ръка на рамото на жена си. Усмивката на Кларине помръкна и тя вдигна ръка да я сложи на неговата. Вярваха донякъде на благоразумието на Лука, но и знаеха риска, в който са въвлечени. Или си мислеха, че знаят. А рискът, в който вярваха, си беше доста сериозен.

— Какво искат? — попита Егеанин и се дръпна от Мат преди да е изтракал със зъби. Всъщност никой не го очакваше от него.

— Дръж за малко — каза Ноал и подаде пръта си и кошницата на едноокия, който го зяпна. Ноал се поизправи и пъхна ръка под палтото, където държеше два дълги ножа. — До конете си можем ли да стигнем? — попита той Петра. Той го изгледа със съмнение. Мат не беше единственият тук, който се съмняваше, че Ноал е с ума си.

— Те май не се интересуват от търсене — рече припряно Кларине и леко присви коляно пред Егеанин. Уж всички трябваше да се преструват, че Мат и останалите с него са от трупата, но малцина успяваха да се справят пред Егеанин. — Офицерът е във фургона на Лука вече от половин час, но войниците си стоят при конете.

— Не мисля, че са тук зарад вас — каза почтително Петра. Отново на Егеанин. Защо се държеше така различно? Сигурно репетираше как ще посреща благородници в хана си. — Искахме само да не се изненадате и да не се притесните, като ги видите. Сигурен съм, че Лука ще ги отпрати без проблем. — Въпреки тона бръчките си останаха на челото му. Повечето мъже се изнервяха, когато жените им избягат, а един благородник можеше да накара други да операт пешкира заради гнева му. Едно пътуващо позорище с минаващи по пътя странници беше доста подходяща за това цел и без допълнителните усложнения. — Няма защо да се безпокоите, че някой ще проговори не на място, милейди. — Петра хвърли поглед към конярите и добави: — Нали, Кол? — Кривоносият поклати глава, без да откъсва очи от заровете, които тръскаше в ръката си. Беше едър мъж, но не толкова едър като Петра — здравенякът можеше да изправи конска подкова с голи ръце.

— Всеки обича да се изплюе на ботуша на някой благородник от време на време — изломоти едноокият и надникна в кошницата с рибата. Беше почти толкова висок и широк в раменете колкото Кол, но лицето му беше сбръчкано, а зъбите му бяха по-малко и от тези на Ноал. Погледна Егеанин, сведе глава и добави: — Да ме прощавате, лейди. Пък и така ще вземем някоя пара, щот’ са малко напоследък. Нали, Кол? Да си отвори някой устата и сеанчанците всички ще ни приберат, току-виж ни избесили като онез от Морския народ. Или ще ни тикнат да им чистим каналите оттатък залива. — Конярите вършеха всичко, което ги караха да вършат из позорището, от чистенето на торта при коневръзите и на клетките с животните до вдигането и свалянето на платнената стена, но той потръпна, сякаш копаенето на затлачените канали в Рахад беше по-мрачна перспектива и от бесилото.

— Да съм казал нещо за говорене? — възрази Кол и разпери ръце. — Само питах колко още ще киснем тук, нищо повече. Само попитах кога ще видим нещо от тия пари.

— Ще киснете толкова, колкото аз кажа. — Забележително беше каква твърдост можеше да придаде Егеанин на гласа си, без да повиши тон, като нож, плъзгащ се от канията. — Парите си ще видите, когато стигнем целта си. Ще има и по малко допълнително за онези, които са ми служили вярно. И студен гроб за всеки, който помисли за измяна. — Кол придърпа опърпаното си наметало и се ококори: мъчеше се да изглежда възмутен или невинен, но изглеждаше по-скоро като човек, който се надява тя да го приближи достатъчно, за да й дръпне кесията.

Мат стисна зъби. Първо на първо златото, което тя обещаваше с толкова лека ръка, беше негово. Тя си имаше свое, но не толкова наблизо за тази работа. По-важното беше, че отново се опитваше да поеме командването. Светлина, ако не беше той, тя още щеше да си е в Ебу Дар и да обмисля как да се отърве от Търсачите, а може би вече подложена на разпитите им. Ако не беше той, изобщо нямаше да се сети да остане близо до Ебу Дар и да изиграе преследвачите си, като си намери прикритие в позорището на Лука. Но какво търсеха войници тук? Сеанчанците щяха да пратят сто души, ако не и хиляда, само при най-смътното подозрение за присъствието на Тюон. Ако подозираха за Айез Седай… Не; Петра и Кларине не знаеха, че помагат в криенето на Айез Седай, но щяха да споменат за сул-дам и дамане, а без тях войниците нямаше да търсят Сестри. Той опипа лисичата глава под палтото си. Носеше я денонощно и тя трябваше да го предупреди.

Дори и не помисли да се опитат да стигнат до конете, и не само защото Кол и още десетина като него щяха да хукнат при сеанчанците преди да са му видели гърба. Не че изпитваха особена враждебност към Егеанин, доколкото знаеше — дори Руман, жонгльорът, се беше примирил с една акробатка, казваше се Адрия — но някои хорица нямаше да се спрат пред изкушението от още някоя пара. Тъй или инак, в главата му не затракаха предупредително зарове. А и оттатък платнището имаше хора, които не можеше да остави зад гърба си.

— Щом не търсят, няма от какво да се безпокоим — рече той уверено. — Но благодаря за предупреждението, Петра. Никога не съм обичал изненадите. — Вдигачът на тежести махна пренебрежително с ръка, сякаш искаше да каже: „Няма за какво“, но Егеанин и Кларине изгледаха Мат, сякаш бяха изненадани, че го виждат. Даже Кол и едноокият примигаха. Той едва се стърпя да не изскърца отново със зъби. — Ще наобиколя при фургона на Лука да видя какво мога да видя. Лейлвин, вие с Ноал намерете Олвер и останете с него. — Обичаха момчето, а и така щяха да му се махнат от главата. Сам можеше да подслуша по-добре. А ако се наложеше да бягат, Егеанин и Ноал поне щяха да могат да изведат и момчето. Светлината дано да дадеше да не се стига дотам. Нищо друго не виждаше в това освен пълен крах.

— Е, никой не живее вечно — въздъхна Ноал и си взе бамбуковия прът и кошницата. Да го изгори дано дъртака му с дъртак, пред него и страдаща от колики коза щеше да изглежда весела! Петра определено се намръщи още повече. Женените мъже като че ли винаги изглеждаха притеснени — още една причина самият Мат да не бърза толкова да се жени. Докато Ноал се скриваше зад ъгъла на платнената стена, едноокият изгледа съжалително как и рибата си отива с него. Той май беше вторият, чийто ум не беше съвсем в ред. Сигурно си имаше жена някъде.

Мат придърпа шапката си почти до очите. Пак никакви зарове. Постара се да не мисли колко пъти за малко щяха да му клъцнат гърлото или да му пръснат черепа без никакви зарове. Но разбира се, заровете щяха да тракат, ако имаше някаква реална опасност. Щяха, ами. Как иначе.

Не беше направил и три крачки, когато Егеанин го догони и пусна ръка на кръста му. Той спря и я изгледа злобно. Вярно, тя се противеше на заповеди, както пъстърва се мята на куката, но това беше повече от инат.

— Какво правиш? Ами ако сеанчанският офицер те познае? — Изглеждаше толкова вероятно, колкото самата Тилин да се появи в позорището, но всичко, което можеше да я накара да го остави, си струваше да се пробва.

— Каква е вероятността да е мой познат? — сопна се тя. — Аз нямам… — лицето й за миг се изкриви, — нямах… много приятели от тази страна на океана, и нито един в Ебу Дар. — Пипна края на перуката на гърдите си. — Все едно, в това и собствената ми майка няма да ме познае. — Гласът й стана малко унил.

Щеше да си счупи някой зъб, ако продължаваше да стиска така челюстите си. Да стои и да спори с нея щеше да е повече от безполезно, но начинът, по който беше зяпала сеанчанските войници на пътя, още беше пресен в ума му.

— Недей да гледаш сърдито — предупреди я той. — Изобщо не поглеждай никого.

— Аз съм сдържана ебударска жена. — Каза го предизвикателно. — Ти ще говориш. — Това пък беше предупредително. Светлина! Когато една жена не прави всички неща гладко, ги прави ужасно грубо, а Егеанин никога не правеше нищо гладко. Току-виж наистина си счупил някой зъб.

Главната улица на позорището се виеше между фургони като тези на Калайджиите, като къщички на колела с вдигнати стръки пред каприте, и шатри, повечето от които големи също колкото къщички. Много от фургоните бяха ярко боядисани с всякакви оттенъци на червено или зелено, жълто или синьо, а много от шатрите бяха също толкова шарени. Тук-там покрай улицата се издигаха дървени платформи, на които участниците можеха да показват номерата си; цветните знаменца, които ги ограждаха, бяха доста мърляви. Широката близо трийсет крачки отъпкана от много човешки стъпала пръст наистина си беше улица, една от няколкото, обикалящи из позорището. Вятърът шибаше тънките сиви ленти на пушеците, които се виеха от тенекиените комини, стърчащи от покривите на фургоните и някои от шатрите. Повечето хора от трупата сигурно закусваха или още се излежаваха. Ставаха късно по правило — правило, което Мат одобряваше — а никой нямаше да излезе да закусва край огън отвън на студа. Беше излязла само Алудра, запретнала ръкавите на черната си рокля — стриваше нещо в хаван на сгъваемата маса, разпъната до яркосиния й фургон малко след завоя на една от страничните улички.

Вглъбена в работата си, стройната тарабонка не видя Егеанин и Мат. Той обаче не можа да се сдържи да не я изгледа. С тъмната си коса на тънки, отрупани с мъниста плитчици, висящи до кръста, Алудра беше може би най-екзотичното от чудесата на Лука. Той я представяше за Илюминатор и за разлика от много други участници и „дивни чудеса“, тя наистина беше това, което твърдеше за нея, въпреки че самият Лука може би не си вярваше. Мат се зачуди какво ли стрива. И дали то може да избухне. Тя беше обещала да му разкрие тайната на фойерверките, ако й отговори на една гатанка, но досега той не беше имал никакъв проблясък. Но смяташе, че ще я отгатне. Рано или късно. Егеанин го сръга в ребрата с пръст.

— Трябва уж да сме любовници, както ми напомняш непрекъснато — изръмжа тя. — Кой ще повярва, ако зяпаш тая жена като огладнял пес?

Мат се ухили похотливо.

— Винаги се заглеждам по хубавите жени, не си ли забелязала? — Тя намести шала на главата си малко по-енергично от обикновено и изсумтя пренебрежително, а той остана доволен. Превзетата скромност й беше от полза понякога. Егеанин спасяваше живота си, но все пак си беше сеанчанка, а вече знаеше за него повече, отколкото би му се искало. Нямаше намерение да й споделя всичките си тайни. Дори и онези, които самият той още не знаеше.

Фургонът на Лука се намираше в самия център на позорището, в най-благоприятната позиция, колкото може по-далече от животинските клетки и от коневръзите, разположени покрай платнените стени. Беше крещящо ярък дори в сравнение с другите в трупата, червено-синьо нещо, което блестеше щедро лакирано и опръскано със златни комети и звезди. Фазите на луната, в сребрист цвят, се редяха отвсякъде малко под чертата на покрива. Даже тенекиеният комин беше боядисан на червени и сини пръстени. Дори един Калайджия би се изчервил от срам. От едната страна на фургона две редици сеанчански войници стояха вдървени до конете си, пиките им със зелени пискюли бяха наклонени под еднакъв ъгъл. Един държеше юздите на кон без ездач — хубаво кафяво животно със здрава задница и яки глезени. Синьозелените брони на войниците изглеждаха безцветни в сравнение с фургона на Лука.

Мат не се изненада, като видя, че не е единственият, заинтригуван от сеанчанците. Покрил бръснатата си глава с черна плетена шапка, Бейл Домон клечеше с гръб, опрян на следващия фургон, принадлежащ на Петра и Кларине, на трийсетина крачки от войниците. Кучетата на Кларине лежаха под фургона, пъстра сбирщина дребни животинки, заспали сгушени едно до друго. Иллианецът се преструваше, че дялка нещо, но беше произвел само съвсем малка купчина стърготини пред краката си. Мат съжали, че не си беше пуснал мустаци, за да скрие горната си устна, или поне да си беше обръснал цялата брада. Някой можеше да свърже иллианеца с Егеанин. Блерик Негина, висок тип, облегнал се на фургона уж че прави компания на Домон, не се беше поколебал да отреже шиенарския си перчем, за да не го забележат сеанчанците, макар че прокарваше длан по черната четина на главата си почти толкова често, колкото Егеанин опипваше перуката си. Може би трябваше да си сложи шапка.

В тъмните си палта с протрити маншети и с изтърканите си ботуши, двамата мъже можеха да минат за хора от трупата, може би за коняри, освен пред другите от позорището. Наблюдаваха сеанчанците и се преструваха, че изобщо не го правят, но Блерик беше по-убедителен, както и можеше да се очаква от един Стражник. Като че ли цялото му внимание беше насочено към Домон, освен някое случайно поглеждане, колкото се може по-небрежно. Домон се въсеше към сеанчанците, когато не гледаше ядосано парчето дърво в ръката си, сякаш си мислеше дали да не му заповяда да се превърне в изящно ваяние. Твърде присърце беше взел ролята си на со’джин.

Мат тъкмо се мъчеше да измисли как да се промъкне до фургона на Лука и да подслуша, без войниците да го видят, когато вратата на фургона се отвори и по стълбата заслиза светлокос сеанчанец — докато ботушът му стъпваше на земята, той постави на главата си шлем с тънко синьо перо. Зад него се появи Лука, накипрен в пурпурното си палто с извезани по него златни изгреви; кланяше се дълбоко и пристъпваше след офицера. Лука имаше поне двайсет палта, повечето червени и всяко по-натруфено от предишното. Добре, че фургонът му беше най-големият в позорището, иначе нямаше да му стигне място за всичките.

Без да обръща внимание на Лука, сеанчанският офицер се метна на коня си, намести меча си и изджавка няколко заповеди. Войниците му се подредиха в колона по двама и бавно поеха към изхода. Лука стоеше и ги гледаше със залепена на лицето усмивка, приведен леко за нов поклон, в случай че някой се обърне да погледне назад.

Мат стоеше доста встрани от улицата и зяпна, имитирайки слисване пред минаващите пред него войници. Не че някой го погледна — офицерът гледаше право напред, както и войниците след него — но никой нямаше да обърне внимание на един селски дръвник, нито щеше да го запомни.

За негова изненада Егеанин проучваше с очи земята пред пръстите на краката си, стиснала вързания под брадичката й шал, докато не отмина и последният конник. После вдигна очи след тях и присви устни.

— Това момче май го познавам — тихо каза тя. — Карах го до Фалме на „Безстрашни“. Слугата му умря по средата на пътя и той реши, че може да използва някой от екипажа ми. Трябваше да го вкарам в пътя. Колко шум вдигна! Все едно е някой от Кръвта.

— Кръв и кървава пепел — изпъшка Мат. С колко ли още хора се беше спречкала? Каквато си беше, със стотици може би. А той я беше пуснал да се мотае само с някаква перука и преоблечена с други дрехи за маскировка! Какви ти стотици, хиляди сигурно. Тя можеше и тухла да вбеси.

Все едно, офицерът вече си беше отишъл. Мат бавно си пое дъх. Късметът му наистина си беше с него. На моменти му се струваше, че само това го спира да не се разреве като бебе. Тръгна към Лука да разбере какво са искали войниците.

Домон и Блерик стигнаха при Лука едновременно с него и Егеанин и кръглото лице на Домон се навъси още повече, като видя ръката на Мат около рамото на Егеанин. Иллианецът разбираше необходимостта от тази преструвка, или поне така твърдеше, но изглежда, не вярваше, че ще могат да я продължат само с докосвания. Мат си смъкна ръката от нея — тук нямаше защо да продължават; Лука знаеше истината — за всичко. Егеанин също започна да го пуска, но след като погледна Домон, стисна Мат още по-силно, без изобщо да промени изражението си. Домон продължи да се въси, но вече на земята. Мат реши, че ще разбере сеанчанците много преди да е разбрал жените. Или иллианците, впрочем.

— Коне — изръмжа Лука още преди Мат да е спрял. Намръщеният му поглед обхвана всички, но гневът му беше насочен главно към Мат. Малко по-висок, Лука се изгърби и изгледа Мат отгоре. — Това искаше. Показах му пълномощното, дето ме освобождава от конската лотария, подписано лично от Върховната лейди Сурот, ама да го впечатли случайно? Изобщо не го интересува, че съм спасил знатна сеанчанка. — Жената не беше кой знае колко знатна и той не толкова я беше спасил, колкото й бе разрешил да пътува с трупата като наемна артистка, но Лука винаги преувеличаваше в своя полза. — Все едно, не знам колко трае това освобождаване. На сеанчанците ужасно им трябват коне. Могат да дойдат да ги приберат по всяко време! — Лицето му беше станало червено почти колкото палтото му и той почти прободе Мат с пръста си. — Заради вас ще ми вземат конете! Как ще се движа из тоя сняг без коне? Ей това ми отговори, ако можеш. Бях готов да тръгна още щом видях оная лудост в залива, но вие ми извихте ръцете. Главата ще ми отрежат заради вас! Можех да съм на сто мили оттук, ако не бяхте дошли да ме заплетете в идиотските си планове! Тук и един петак не печеля! Последните три дни нямаше достатъчно публика да се плати храната на животните за един ден! За половин ден! Преди месец трябваше да замина! Даже преди повече! Тъй де!

Мат едва не се разсмя, макар Лука да продължаваше да се пени. Коне. Това беше — само коне. Освен това представата, че тежко натоварените фургони на позорището ще могат да покрият сто мили само за пет дни беше нелепа като фургона на Лука. Човекът можеше да е заминал преди месец или преди два месеца, само дето искаше да изкрънка всеки медник от Ебу Дар и сеанчанските завоеватели. Колкото до уговарянето му преди шест нощи да се задържи, това беше толкова лесно, колкото падане от леглото.

Но вместо да се разсмее, Мат сложи ръка на рамото на Лука. Човекът беше суетен като пуяк и алчен при това, но нямаше смисъл да го ядосва повече.

— Ако беше тръгнал онази нощ, Лука, мислиш ли, че никой нямаше да заподозре? Сеанчанците щяха да ти разпердушинят фургоните преди да си изминал и две левги. Можеш да смяташ, че аз те спасих от това. — Лука изръмжа. Някои хора просто не можеха да видят повече от носа си. — Все едно, можеш да престанеш да се тревожиш. Щом Том се върне от града, можем да оставим зад нас колкото мили искаш.

Лука подскочи толкова изненадващо, че Мат отстъпи крачка назад притеснен, но той само заподскача в кръг и се разкикоти. Домон го изгледа сащисано и дори Блерик го зяпна. Лука понякога приличаше на пълен кретен.

Егеанин избута Мат и възкликна:

— Когато се върне Мерилин? Нали заповядах никой да не напуска! — Погледът й зашари между него и поскачащия Лука в хладен гняв; хлад, който можеше да изпепели човек. — Трябва да се подчинявате на заповедите ми!

Лука изведнъж спря да подскача, изгледа я накриво, след което й направи толкова дълбок поклон, че човек можеше да разгледа гърба на наметалото му, до последния бод на бродерията! Смяташе, че има подход към жените, този Лука.

— Вие заповядвате, моя скъпа лейди, и аз тутакси скачам да се подчиня. — След което се изправи и сви рамене извинително. — Но господин Каутон има злато и се боя, че за мен златото командва първо. — Пълният с жълтици сандък на Мат в същия този фургон се бе оказал единственото „извиване на ръце“, нужно да го убеди. Може би това, че Мат бе тавирен, също си каза думата, но за достатъчно злато Валан Лука щеше да помогне и в отвличането на Тъмния.

Егеанин вдиша дълбоко, готова отново да се развика на Лука, но той им обърна гръб, заизкачва се по стълбата на фургона и викна:

— Лателе! Лателе! Тръгваме най-после, веднага щом се върне Мерилин! Слава на Светлината!

Миг по-късно отново се появи и затопурка по късата стълба, последван от жена си, загърната в черно кадифено наметало, обшито с лъскави пайети. Жена с вечно строго лице, тя сбръчка нос към Мат, сякаш й замириса лошо, и изгледа Егеанин с поглед, от който мечките й щяха да се закатерят по дърветата. Лателе не одобряваше една жена да побегне от мъжа си, макар да знаеше, че в случая това е лъжа. За щастие, тя, изглежда, боготвореше Лука по някаква причина, а златото обичаше почти колкото него. Лука изтича до съседния фургон и затропа по вратата, а Лателе направи същото при следващия.

Нямаше защо да стоят и да ги гледат, затова Мат свърна по една от страничните улички. Алейка по-скоро, в сравнение с главната улица — точеше се между същия сорт фургони и шатри, всички плътно затворени заради студа. От металните комини се виеше пушек. Тук нямаше платформи за представления, а телове със съхнещо пране между някои от фургоните и тук-там разхвърляни по земята играчки. Тази уличка беше само за живеене, нарочно направена тясна, за да откаже външни зяпачи.

Движеше се бързо въпреки болката — почти беше свикнал с нея, — но не измина и десет стъпки, когато Егеанин и Домон го настигнаха. Блерик се беше разкарал, сигурно бе отишъл да каже на Сестрите, че са в безопасност и че най-после могат да тръгнат. Айез Седай, които се правеха на слугини, съсипани от тревога, че мъжът на господарката им може да ги спипа, не можеха да се примирят, че трябва да не излизат от фургона си, да не говорим, че не можеха да се примирят с това, че го делят със сул-дам. Мат беше наредил така, за да могат Айез Седай да наблюдават сул-дам, а сул-дам да държат Айез Седай настрана от него. Все пак се радваше, че Блерик му е спестил необходимостта отново да посети фургона им. Откакто се измъкнаха от града, ту една, ту друга Сестра го привикваше и той ходеше, когато не можеше да се отърве, но преживяването не беше от най-приятните.

Този път Егеанин не го прегърна през кръста. Закрачи до него, загледана право напред, най-сетне без да се тревожи за перуката си. Домон крачеше зад нея тромаво като мечок и мърмореше нещо. Плетената му шапка не скриваше факта, че черната му брада прекъсва рязко до средата на ушите, с набола четина отгоре. Изглеждаше някак… недовършен.

— Двама капитани на един кораб със сигурност го водят към гибел — каза с едва сдържано нетърпение Егеанин.

— Не сме на кораб — отвърна Мат.

— Принципът е същият, Каутон! Ти си фермер. Знам, че когато си натясно, си добър. — Егеанин изгледа мрачно Домон през рамо. Тъкмо той я беше свързал с Мат, когато мислеше, че си наема човек. — Но тази ситуация изисква преценка и опит. В дълбоки води сме, а ти нямаш познания, за да командваш.

— Имам аз. Повече, отколкото би си помислила — сухо й отвърна той. Можеше да й извърти цял списък на битки, в които помнеше, че е командвал, но само историк щеше да разпознае повечето от тях, а сигурно и историк нямаше да може. Все едно, никой нямаше да повярва. Той самият определено нямаше да повярва, ако някой друг започнеше да го твърди. — Вие двамата с Домон няма ли да си приготвяте багажа? — Всичките й вещи вече бяха стегнати във фургона, в който спяха тя, Мат и Домон — доста неудобно, впрочем — но той забърза напред, надявайки се, че тя ще схване намека му. Пък и вече бе видял крайната си цел.

Яркосинята шатра, затулена между един крещящо жълт фургон и един смарагдовозелен, едва стигаше да побере три легла, но осигуряването на подслон за всички, които бе довел от Ебу Дар, му беше струвало доста подкупи, за да накара някои да се преместят, и още, за да накара други да ги приемат. Това, което бе успял да наеме, беше каквото собствениците му се оказаха готови да му отстъпят. На цена, подходяща за приличен хан. Джюйлин, мургав набит мъж с къса черна коса, седеше кръстосал крака на земята пред шатрата с Олвер, слабо момченце, макар и не толкова мършаво, колкото беше, когато Мат го видя за първи път. Олвер беше десетгодишен — поне така твърдеше. И двамата бяха без палта въпреки вятъра и играеха на „Змии и лисици“ на игралното табло, което загиналият баща на момчето му беше нарисувал върху парче червен плат. Олвер хвърляше заровете, броеше точките и премисляше хода си по паяжината от черни линии и стрели. Тайренският хващач на крадци не обръщаше толкова внимание на играта и като видя Мат, го погледна очаквателно.

Изведнъж иззад шатрата се стрелна Ноал, задъхан, сякаш беше бягал. Джюйлин го зяпна изненадано, а Мат се намръщи. Беше казал на стареца да дойде право тук. Къде се беше мотал вместо това? Ноал го изгледа с очакване, без никакво чувство за вина или неудобство поне, просто нетърпелив да чуе какво има да казва Мат.

— Знаеш ли за сеанчанците? — попита Джюйлин, също насочил вниманието си към Мат.

Зад платнищата на входа на шатрата се раздвижи сянка и една тъмнокоса жена, седнала на ръба на едно от леглата и загърната в старо сиво наметало, се показа навън, сложи ръка на рамото на Джюйлин и погледна напрегнато Мат. Тера беше хубава, ако ти харесва уста, която сякаш непрекъснато се цупи, а на Джюйлин, изглежда, му харесваше, както й се усмихна и я потупа утешително по ръката. Тя освен това беше Аматера Елфдене Касмир Лунолт, панархеса на Тарабон и почти кралица. Поне доскоро. Джюйлин го беше знаел, също и Том, но никой от двамата не помисли да го каже на Мат преди да стигнат до позорището. Предполагаше, че едва ли е било важно покрай всичко останало. Отговаряше по-бързо на Тера, отколкото на Аматера, нямаше изисквания, освен за времето на Джюйлин, а вероятността да я познае някой тук беше нищожна. Във всеки случай Мат се надяваше, че е повече от благодарна, че я спасяват, защото Джюйлин определено изпитваше нещо „по-така“ към нея. Кой ще твърди, че една детронирана панархеса не може да се влюби в хващач на крадци? И по-странни неща се бяха случвали. Макар да не беше сигурен, че може да каже дори едно, без да се запъне.

— Искаха само да видят пълномощното за конете на Лука — каза той и Джюйлин кимна, явно облекчен поне малко.

— Добре, че не са преброили коневръзите. — Пълномощното посочваше точния брой коне, които Лука имаше право да задържи. Сеанчанците можеха да са щедри с наградите, но предвид нуждата, която изпитваха за коне и впрягове, едва ли щяха да дадат на някого лиценз да подхваща търговия с коне. — В най-добрия случай щяха да вземат животните в повече. В най-лошия… — Хващачът на крадци сви рамене. Още една весела душа.

Тера изпъшка, изведнъж придърпа наметалото си и се дръпна в дълбините на шатрата. Джюйлин гледаше зад Мат, с твърд поглед, а когато тайренецът втвърдеше погледа си, можеше и Стражник да надмине. Егеанин, изглежда, не схващаше намеци и гледаше гневно към шатрата. Домон стоеше до нея скръстил ръце и смучеше зъбите си, замислено или пък с принудено търпение.

— Прибирай си шатрата, Сандар — разпореди се Егеанин. — Трупата тръгва веднага щом Мерилин се върне. — Беше стиснала челюст и дори не поглеждаше Мат! — И се погрижи твоята… жена… да не ни създава проблеми. — Съвсем напоследък Тера беше станала слугиня, да’ковале, собственост на Върховната лейди Сурот, докато Джюйлин не си я открадна. За Егеанин кражбата на да’ковале беше почти толкова лошо, колкото на дамане.

— Може ли да яздя Вятър? — възкликна Олвер и скочи на крака. — Може ли, Мат? Може ли, Лейлвин? — Егеанин му се усмихна. Мат не я беше виждал да се усмихва на друг, даже на Домон.

— Още не — каза Мат. Чак след като се отдалечаха много от Ебу Дар щеше да отпадне рискът някой да помни как сивият печели надбягвания с малкото момче на гърба. — След няколко дни може би. Джюйлин, ти ще кажеш на другите, нали? Блерик вече знае, така че Сестрите са уредени.

Джюйлин не се помая, само влезе в шатрата за малко, да утеши Тера. Тя май често се нуждаеше от утешаване. Когато излезе, взел едно тъмно тайренско палто, което вече показваше признаци на износване, каза на Олвер да прибере играта и да помогне на Тера с багажа, докато той се върне, после намести на главата си червената си конична шапка с плосък връх и тръгна, загръщайки се в палтото. Дори не погледна към Егеанин. Тя го смяташе за крадец, още по-оскърбително с това, че бе хващач на крадци, и тайренецът не я обичаше много.

Мат понечи да попита Ноал къде е бил, но старецът се стрелна пъргаво след Джюйлин и извика през рамо, че отива да уведоми останалите, че позорището тръгва. Е, двамата можеха да разпространят новината по-бързо от един — Ванин и четиримата оцелели Червени ръце деляха една шатра в единия край на позорището, докато самият Ноал делеше друга с Том и двамата слуги, Лопин и Нерим, в другия край — а въпросът можеше да почака. Вероятно се беше забавил просто за да остави някъде на сигурно скъпоценната си риба. Все едно, въпросът изведнъж му се стори маловажен.

Шумът от викове на хора за коне и за коняри, които да ги впрегнат, и други, които си деряха гърлата да разберат какво става, започваше да изпълва лагера. Адрия, слаба жена, загърната в зелена роба на цветя, притича боса и се шмугна в жълтия фургон, където живееше с другите четири акробатки. Някой в зеления фургон изрева дрезгаво, че някои хора се опитват все пак да спят. По уличката притича тумба деца на артисти, някои от които също артисти, и Олвер вдигна поглед от играта, която прибираше, но само за миг. Беше най-скъпата му вещ, иначе щеше да хукне след тях. Щеше да мине доста време, докато трупата се приготви за път, но не това накара Мат да изстене. Току-що беше чул проклетите зарове отново да изтракват в главата му.