Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (28)

Глава 27
Каквото трябва

Веенето се извърши на заснежения източен бряг на реката, където нямаше нищо, което да спира острия северен вятър. Мъже и жени от града подкараха чували през мостовете, във фургони с по два впряга, коли с един кон и дори в ръчни колички. Обикновено купувачите докарваха своите фургони до складовете, или в най-лошия случай зърното и бобът трябваше да се закарат само до кея, но Перин нямаше намерение да вкарва своите колари в Соу Хейбор. Нито някой друг. Каквото и да му беше шантавото на този град, можеше да се окаже заразно. Все едно, коларите бездруго бяха много неспокойни, мръщеха се на дрипавата мръсна тълпа хора, които така и не проговаряха, но се подсмиваха нервно, когато някой случайно ги погледнеше. Още по-зле беше с мръсните търговци, надзираващи работата. В родния на коларите Кайриен търговците бяха чисти, порядъчни хора, поне външно, и не трепереха само защото някой ги е погледнал. И как да не се изнервят? От една страна, търговци, които се озъртаха подозрително към всеки, когото не познаваха, от друга — градските хора, преплитащи крака по мостовете — явно не им се щеше да се върнат зад стените на града си. Така че коларите се бяха събрали на малки групи, бледи, облечени в тъмни дрехи мъже и жени, стискаха дръжките на ножовете си и току поглеждаха по-високите от тях граждани, сякаш ги смятаха за много луди и много опасни.

Перин обикаляше наоколо, наблюдаваше веенето на зърното, оглеждаше дългата колона коли, проточила се до билото на възвишението и отвъд него, както и градските фургони и ръчни колички, прииждащи от другия бряг. Гледаше да е пред очите на всички. Не знаеше защо точно видът му, уж безгрижен, ги поуспокояваше, но така изглеждаше. Поне достатъчно, за да не побегне някой от тях, въпреки че продължаваха да гледат накриво жителите на Соу Хейбор. Освен това се държаха на разстояние, и толкова по-добре. Само да влезеше в главата на кайриенците, че някой от тези хора можеше и да не е жив, половината от тях щяха да скочат на каприте, да заплющят с камшиците и да подкарат кой накъдето види. А останалите сигурно нямаше да дочакат до мръкване. Стъмнеше ли се, от една такава приказка щеше да бръмне главата на всеки. Изнуреното слънце, почти скрито от сивите облаци, още не се беше издигнало високо, но ставаше все по-очевидно, че ще трябва да останат тук през нощта. А може би и повече. Челюстта му се вкочани от усилието да не заскърца със зъби. Дори Неалд бе почнал да не се мръщи на хората.

Веенето беше тежка работа. Всеки чувал трябваше да се отвори и да се изсипе в големите плоски плетени кошове, за всеки от които бяха нужни по двама мъже, които да хвърлят зърното или боба. Студеният вятър отвяваше гъгриците на дъжд от черни точици, а мъже и жени наоколо държаха с две ръце големи ветрила и с тях го подсилваха. Вятърът отмиташе всичко отвято в реката, но скоро заснеженият бряг беше отъпкан и лапавицата под краката се покри с умрели или умиращи от студа бръмбарчета и по-леки зърна овес, ечемик и червен боб. Това, което краката им стъпкваха, скоро се покриваше с нов пласт. Това, което оставаше в кошовете обаче, изглеждаше по-чисто, макар и не съвсем чисто, щом го изсипеха отново в грубите конопени чували, обърнати наопаки и изтупани с пръчки от деца, за да се изтърсят останалите паразити. Чувалите се връзваха и веднага отиваха по колите на кайриенците, но купищата празни чували растяха изумително бързо.

Перин се беше облегнал на седлото на Стъпко и се мъчеше да прецени дали два пълни товара от складовете стигат да напълнят със зърно една от неговите коли, когато Берелайн спря до него бялата си кобила, стиснала здраво червеното си наметало против вятъра. Анура, с нейното лишено от възраст лице, гладко и неразгадаемо, спря на няколко крачки от тях. Айез Седай привидно ги беше оставила насаме, но в същото време беше достатъчно близо, за да чуе дори шепненето им, при това без разните там хитрини със Силата. Гладко лице или не, но днес клюнестия нос й придаваше хищен вид. Плитките й с мънистата приличаха на странен клюмнал птичи гребен.

— Не можеш да спасиш всички — каза кротко Берелайн. Далече от вонята на града, миризмата й беше изострена от тревога и подсилена с гняв. — Понякога човек трябва да избира. Соу Хейбор е грижа на лорд Коулин. Не е имал право да изостави така хората си. — Е, значи не беше ядосана на него.

Перин се намръщи. Нима си мислеше, че се чувства виновен? Съизмерени с живота на Файле, бедите на Соу Хейбор не можеха да наклонят везната и на косъм. Но той извърна дорчото така, че да гледа към сивите градски стени и да не вижда празните очи на децата, трупайки празните чували. Човек прави каквото може. Каквото трябва.

— Анура има ли някакво мнение какво точно става тук? — изръмжа той. Тихо, но не се съмняваше, че Айез Седай го е чула.

— Нямам представа какво мисли Анура — отвърна Берелайн, без изобщо да се опитва да сниши глас. Не само че не я интересуваше кой ще я чуе, тя искаше да я чуят. Напоследък тя не е толкова общителна като някога. Както си мислех някога, че е. От нея зависи дали ще закърпи това, което сама е скъсала. — И без да поглежда към Айез Седай, тя обърна коня си и се отдалечи.

Анура остана на мястото си, спряла немигащите си очи върху лицето на Перин.

— Да, ти си тавирен, но все пак си само една нишка в Шарката, както и аз. В края на краищата дори Прероденият Дракон е една нишка, втъкана в Шарката. Дори да е тавирен, една нишка не избира как ще бъде втъкана.

— Но тези нишки все пак са хора — въздъхна Перин. — Може би понякога хората не искат да бъдат втъкавани в Шарката, без да ги питат.

— А мислиш ли, че има значение? — Без да дочака за отговор, тя вдигна юзди и сръга кафявата кобила в галон след Берелайн. Наметалото й се развя зад нея.

Не беше единствената Айез Седай, решила да каже две думи на Перин.

— Не — заяви той твърдо на Сеонид, след като я изслуша, потупвайки Стъпко по шията. Този път обаче ездачът искаше утеха. Искаше да е далече от Соу Хейбор. — Казах не, и толкова.

Тя седеше вкочанена на седлото, малка бледолика жена, изваяна сякаш от лед. Само дето очите й бяха два тъмни, горящи въглена, и миришеше на много трудно обуздан гняв. С Мъдрите Сеонид беше блага като млекце, но Перин не беше Мъдра. Мургавото лице на Алхара зад нея бе като камък, сивото бе прошарило къдравата му черна коса като скреж. Лицето на Винтер бе червено около къдравите мустачки. Длъжни бяха да търпят това, което става между Айез Седай и Мъдрите, но Перин не беше Мъдра… Вятърът развя стражническите им плащове — и двамата държаха ръцете си свободни за мечовете, ако потрябва. Нагънаха се от вятъра и цветовете им запреливаха от сиво в кафяво, синьо и бяло. Направо му се повдигна като видя как части от двамата Стражници изчезват.

— Ако се наложи, ще извикам Елдара да те прибере — предупреди я той.

Лицето й си остана студено, очите парещи, но през тялото й премина тръпка и малкият бял скъпоценен камък на челото й се полюшна. Не от страх какво щеше да направи с нея Мъдрата, а само от тази обида от устата на Перин, от която замириса на трън. Беше започнал да привиква да обижда Айез Седай. Навик, неподходящ за един благоразумен човек, но като че ли не можеше да се отърве от него.

— А ти? — попита той Масури. — И ти ли искаш да останеш в Соу Хейбор?

Стройната жена пред него беше известна с това, че винаги говореше открито и прямо като Зелена, нищо, че беше Кафява, но сега му отвърна кротко:

— И за мен ли ще извикаш Елдара? Има много начини човек да служи и не винаги можем да избираме този, който най ни харесва. — Което, като си помислиш, беше съвсем вярно. Все пак Перин нямаше представа защо бе посетила тайно Масема. Дали подозираше, че го е разбрал? Лицето на Масури беше непроницаемо като маска. Изражението на Кърклин беше отегчено, след като вече бяха извън Соу Хейбор. Странно как съумяваше да седи изправен на коня и в същото време да изглежда отпуснат, сякаш нищо на света не можеше да го притесни и сякаш никаква мисъл не го тревожеше. Човек, повярвал това за Кърклин, можеше да бере ядове.

Слънцето бавно се издигаше, хорицата от града си вършеха работата някак механично, сякаш искаха да потънат в нея и се бояха да се върнат към лошите спомени, когато тя свърши. Перин реши, че Соу Хейбор е развинтил въображението му. И все пак смяташе, че е прав. Въздухът над крепостните стени изглеждаше твърде мътен, като че ли над града бе надвиснал тъмен облак.

По пладне коларите разчистиха снега по склона над реката, за да напалят огньове, на които да си сварят слаб чай — използваха листата вече за трети или четвърти път. В града не бяха намерили чай. Някои от тях поглеждаха към мостовете, сякаш се канеха да прескочат до Соу Хейбор и да потърсят нещо за ядене. Но само щом се озърнеха към мръсните и дрипави хора, тръскащи големите кошове, спираха и ровеха из торбите си за овесени питки и смлени жълъди. Поне за тях бяха сигурни, че са чисти. Някои поглеждаха с едно око към вече натоварените по колите чували, но бобът първо трябваше да кисне, а зърното да мине през хромелите, оставени в лагера, и то след като готвачите първо махнат от него поне толкова гъгрици, че да стане годно за ядене.

Перин нямаше апетит, дори някой да му дадеше най-чистия хляб, но отпиваше някаква бозава течност, която трябваше да мине за чай, от калаената чаша, когато го намери Латиан. Всъщност кайриенецът уж не идваше да го търси. Яздеше бавно покрай огъня, край който стоеше Перин, но след кратко колебание подкара по склона. Слезе, вдигна предния крак на коня и огледа намръщено подковата. Разбира се, два пъти погледна нагоре да види дали Перин идва.

С въздишка, Перин върна очуканата чаша на дебелата сивокоса коларка, която разпростря тъмните си поли в реверанс. И се ухили, и кимна хитро към Латиан. В хитруването сигурно беше десет пъти по-добра от него. Неалд, приклекнал до огъня и стиснал чашата си с две ръце, се разсмя толкова силно, че чак почна да бърше сълзите от очите си. Май беше започнал да полудява. Светлина! Да му е смешно точно тук и сега?

Латиан се поизправи, колкото да се поклони на Перин и да си каже неговото „Виждам ви, милорд“, след което отново клекна и вдигна крака на коня, като последния тъпак. Човек не хваща така конски крак, освен ако не иска да го ритнат. Но пък Перин не очакваше от него нищо освен глупости. Първо като вземеш как Латиан си играе на айилец, с дългата до раменете коса, вързана отзад на опашка, в смешно подобие на айилските прически, а сега пък си играеше на шпионин. Перин потупа животното по врата да го успокои след цялото това дърпане на крака и погледна вдигнатата подкова, на която й нямаше нищо. Освен дупката от счупения сигурно преди няколко дни клинец. Ръцете го сърбяха за налбантски сечива. Сякаш бяха минали години, откакто не беше сменял подкови или размахвал ковашкия чук.

— Господин Балвер ви праща вест, милорд — заговори тихо Латиан, свел глава. — Приятелят му е тръгнал да си продава стоката, но го очакват да се върне утре или вдругиден. Каза да ви попитам дали ще е добре да ви настигнем тогава. — Надникна под корема на коня към веячите край реката и добави: — Макар че едва ли ще сте тръгнали до тогаз.

Перин погледна намръщено към веячите. Навъси се и към дългата редица коли, чакащи реда си да ги натоварят, и към другите пет-шест, които вече бяха смъкнали платнищата си. Една от тях вече бе натоварена с кожа за кърпене на обуща, свещи и други такива неща. Никакво масло обаче. Маслото за лампи в Соу Хейбор миришеше на гранясало, също като маслото за готвене. Ами ако Гаул и Девите бяха донесли нещо за Файле? Ако я бяха видели? Готов беше всичко да даде, само и само да може да поговори с някой, който я е видял, който да може да му каже, че е жива и здрава. Ами ако Шайдо изведнъж се бяха раздвижили?

— Кажи на Балвер да не се бави много — изръмжа той. — Колкото до мен, до един час няма да съм тук.

И удържа на думата си. Повечето коли трябваше да останат, за да изминат сами еднодневния път до лагера, с Кирейн и неговите войници със зелени шлемове, които да ги пазят, със заповед никой да не минава мостовете. С хладен поглед, като че ли напълно съвзел се от потреса, геалданецът го увери, че всичко ще мине по мед и масло. Най-вероятно въпреки всякакви заповеди той самият щеше да се върне в Соу Хейбор само за да се увери, че не го е страх. Перин не виждаше смисъл да си губи времето да го разубеждава. Първо трябваше да намери Сеонид. Не че се криеше точно, но беше разбрала, че се кани да тръгва, оставила бе съвсем открито коня си да го пазят Стражниците й, и сега притичваше зад колите между него и нея. Бледоликата Айез Седай не можеше да скрие миризмата си обаче, а и да можеше, не знаеше, че е необходимо. Много се изненада, че я намери бързо, и се възмути, когато той я подкара пред Стъпко да си вземе коня. Въпреки всичко това, много преди да е изтекъл и един час, той вече яздеше надалече от Соу Хейбор, с Крилатите гвардейци в плътен кръг около Берелайн, а мъжете на Две реки — обградили осемте натоварени коли, които се тътреха зад трите знамена, и ухиления, представете си, Неалд. Да не говорим, че се опитваше да завърже приказка с Айез Седай. Перин не знаеше какво да направи, ако този човек наистина полудяваше. Веднага щом възвишението скри Соу Хейбор зад тях, той усети как между раменете му се отхлаби някакъв възел. С което останаха само още десетина други, плюс възела на нетърпение, стегнал корема му. Тях явното съчувствие на Берелайн не можеше да разхлаби.

Порталът на Неалд ги преведе от заснеженото поле на малкото сечище на терена за Пътуване между високите дървета, цели четири левги с една стъпка, но Перин не дочака да минат колите. Стори му се, че чу как Берелайн ахна, когато той пришпори Стъпко в галон към лагера. Или навярно беше някоя от трите Айез Седай. Много по-вероятно.

Усещаше се някаква стаеност, докато яздеше между шатрите и колибите на хората от Две реки. Слънцето все още висеше в сивото небе, но над огньовете не се виждаха котли и не бяха много хората около тях, сгушени в наметалата си и загледани напрегнато в пламъците. Неколцина седяха на грубите дървени столчета, стъкмени от Бан Кроуи, останалите стояха прави или клечаха. Никой не го и погледна. Никой не хукна да вземе коня му. Не стаеност, даде си сметка той. Напрежение. Миризмата някак му напомняше за изпънат лък, който още малко и ще се счупи. Почти чуваше как ще изпука.

Когато слезе пред шатрата с червените ивици, Данил се появи откъм ниските палатки на айилците. Крачеше бързо. След него идеха Сюлин и Елдара, една от Мъдрите, при това не изоставаха, въпреки че наглед не бързаха. Лицето на Сюлин бе като потъмняла от слънцето кожена маска. Това на Елдара, едва показващо се под увития около главата й тъмен шал, беше самата кротост. Данил дъвчеше дебелите си мустаци, подръпваше разсеяно меча от кожената му ножница и ядосано го буташе обратно. Дръпне — бутне. Вдиша много дълбоко, преди да заговори.

— Девите доведоха петима Шайдо, лорд Перин. Арганда ги отведе при геалданските шатри да ги разпита. С тях е и Масема.

Перин изтика засега от ума си присъствието на Масема в лагера.

— Защо позволихте да ги вземе Арганда? — попита той Елдара. Данил нямаше да може да го предотврати, но Мъдрите бяха друга работа.

Елдара не изглеждаше много по-възрастна от Перин, но студените й сини очи сякаш бяха виждали много повече, отколкото той щеше да види за цял живот. Скръсти ръце на гърдите си и гривните й издрънчаха.

— Дори Шайдо знаят как да прегръщат болка, Перин Айбара. Дни ще минат, докато накараме някой да проговори, а не виждаме смисъл да се чака.

Ако очите на Елдара бяха студени, то тези на Сюлин бяха от син лед.

— Ние с моите копиесестри щяхме да го уредим по-бързо, но Данил Люин каза, че не искате да има бой. Джерард Арганда е нетърпелив човек и не ни вярва. — Сякаш се канеше да се изплюе, ако не беше айилка. — Все едно, от тях не може да се научи много. Това са Каменни кучета. Бавно ще се прекършат. В такива неща винаги трябва да измъкнеш малко от един, малко от друг, за да сглобиш картината.

„Да прегръщат болка“. Не можеше без болка, когато подложиш някого на разпит. Досега не беше позволявал тази мисъл да му влезе в главата. Но за да си върне Файле…

— Някой да изтрие Стъпко — грубо се разпореди той и подаде юздите на Данил.

Геалданската част от лагера беше много по-различна от грубите заслони и безразборно пръснатите шатри на хората от Две реки. Тук островърхите платнени шатри бяха изпънати като по конец, повечето с пирамиди от увенчани със стомана пики пред входа и подредени седла от едната страна. Плющенето на конските опашки и разветите от студения вятър дълги ленти по пиките бяха единствените безредни неща, които можеха да се чуят и видят. Всички пътеки между шатрите бяха с еднаква ширина, а през няколкото реда огньове можеше да се прекара права линия. Всичко беше изрядно и спретнато.

Във въздуха се долавяше миризма на овесена каша и варени кестени. Няколко мъже в зелени палта огребваха с пръсти последните остатъци от храната си от калаените си чинии. Други вече гасяха огньовете. Тук нямаше и помен от напрежение. Хората просто се хранеха или си вършеха работата, и двете — с почти еднакво удоволствие. Като нещо, което просто трябва да се прави.

Близо до острите колове, очертали външния край на лагера, няколко мъже се бяха събрали в кръг. Само половината от тях бяха облечени в зелените палта и лъскавите брони на геалданските пиконосци. Останалите носеха пики или мечове, окачени на коланите върху омачканите им палта. Палтата бяха най-различни, от фина коприна до груба вълна или опърпани дрипи, но нито едно от тях не можеше да се нарече чисто, освен ако не го сравнеше човек с видяното в Соу Хейбор. Човек винаги можеше да познае хората на Масема, дори откъм гърба.

Друга една миризма стигна до него, докато приближаваше мъжете. Миризмата на печено месо. Последвана от един приглушен звук, който не искаше да чуе. Когато си запробива път с лакти, войниците се заозъртаха и почнаха да се отдръпват с неохота. Хората на Масема заотстъпваха — мърмореха навъсено за жълти очи и Твари на Сянката. Но тъй или иначе, той успя да излезе отпред.

На земята лежаха четирима високи мъже, рижи или светлокоси и облечени в кадин-сор, с вързани за глезените китки — зад гърба, и с клони, пъхнати зад коленете и под лактите. Лицата им бяха раздрани и подути, а устата им бяха затъкнати с парцали. Петият мъж беше гол, завързан между четири дебели, забити в земята кола, разпънат така, че чак жилите му се виждаха. Той се мяташе, колкото позволяваха връзките, и ревеше приглушено през парцала. На корема му бяха сложени няколко въглена, от които излизаше тънък дим. Тъкмо миризмата на пращящата плът беше ударила ноздрите на Перин. Въглените се бяха залепили за изпънатата кожа на мъжа и всеки път, щом успееше да изтърси някой, един ухилен тип в мръснозелено копринено палто, клекнал до него, поставяше друг с машите, които държеше, от делвата, разтопила земята отдолу на кал. Перин го познаваше. Казваше се Хари и обичаше да събира уши, нанизани на връв. Мъжки уши, женски уши, детски уши — за Хари беше все едно.

Без да мисли, Перин пристъпи напред и изрита купчината въглени върху вързания човек. Някои от тях улучиха Хари и той отскочи стъписан и изпищя, а пищенето му се обърна на врясък, когато ръката му падна в делвата. Претърколи се, стиснал до гърдите си изгорената си ръка, и изгледа Перин с гнева на невестулка, готова да захапе.

— Дивакът се преструва, Айбара — каза Масема. Перин така и не го беше забелязал. Масема беше застанал малко отстрани, със студено лице под бръснатия череп. Тъмните му, трескави очи се бяха присвили презрително. Миризмата на лудост се прокрадва през вонята на горяла плът. — Знам ги аз. Преструват се, че изпитват болка, но не изпитват нищо. Не и като другите хора. По-скоро камък ще нараниш, отколкото да накараш такъв като него да проговори.

Арганда, вкочанен до Масема, стискаше дръжката на меча си толкова силно, че ръката му трепереше.

— Ти може би искаш да си загубиш жената, Айбара — изхриптя той, — но аз няма да загубя кралицата си!

— Трябва да се направи — намеси се Ейрам, колкото умолително, толкова и настойчиво. Беше от другата страна на Масема и стискаше зеленото си наметало, сякаш за да не посегне и той към меча. Очите му бяха трескави почти колкото на Масема. — Ти си ме учил, че един мъж трябва да прави каквото трябва.

Перин с усилие отпусна юмруци. Каквото трябва. За Файле.

Берелайн и трите Айез Седай избутаха тълпата и излязоха отпред. Берелайн леко сбърчи нос, като видя мъжа, разпънат между коловете. Трите Айез Седай все едно гледаха парче дърво — толкова се промени изражението им. Елдара и Сюлин бяха с тях, и двете също толкова невъзмутими. Неколцина геалданци изгледаха намръщено айилките и замърмориха. Дрипавите мръсни мъже на Масема поглеждаха с гняв и айилките, и Айез Седай, но повечето от тях се дръпнаха настрана от тримата Стражници, а тези, които не се сетиха, бяха дръпнати от другарите си. Някои глупци знаеха границите на глупостта. Масема изгледа Берелайн с пламнали очи, след което реши да се престори, че тя не съществува. Някои глупци не знаеха граници.

Перин се наведе и измъкна парцала от устата на разпънатия. И едва успя да си дръпне ръката от захапката, по-зла и от тази на Стъпко.

Изведнъж айилецът отметна глава назад и запя с дълбок, ясен глас:

— Мий с копията — слънцето се издига високо.

Мий с копията — спуска се слънцето ниско.

Мий с копията — кой от смъртта бои се?

Мий с копията — не познавам такъв!

Смехът на Масема изригна по средата на пеенето. Космите по врата на Перин също изригнаха. Никога не беше чувал смеха на Масема. Много неприятен звук.

Не искаше да изгуби някой пръст, затова извади брадвата си от клупа и леко опря шипа й под брадичката на разпънатия, за да му затвори устата. От загорялото от слънцето лице го погледнаха очи с цвета на лед, безстрашни. Мъжът се усмихна.

— Не искам от теб да измениш на народа си — каза Перин. Гърлото го заболя от усилието гласът му да не затрепери. — Твоите Шайдо плениха няколко жени. Искам само да разбера как да си ги върна. Едната се казва Файле. Висока е като вашите жени, със скосени очи, с дълъг нос и дръзка уста. Красива жена. Би трябвало да я помниш, ако си я виждал. Виждал ли си я? — Дръпна брадвата и се изправи.

Шайдо го погледна за миг, а после вдигна глава и запя отново, без да откъсва очи от него. Весела беше песента и закачлива, като за танц:

— Срещнах веднъж едного, далеч от дома му.

Имаше жълти очи и ум като камък.

Поиска от мен в ръката си дим да му хвана.

Земя с много влага щял бил да покаже.

Стоеше на главата си и каза, че можел

като кръшна хубавица да танцува.

И можел да стои, докато стане камък.

Примигах с очи — и го нямаше.

Шайдо отметна глава и се изсмя високо и доволно. Все едно, че се беше изтегнал на пухена постеля.

— Ако… ако не можеш да го направиш — заговори отчаяно Ейрам, — отдръпни се. Аз ще…

Каквото трябва. Перин огледа лицата наоколо. Арганда, изпълнен с омраза, вече не само към Шайдо, но и към него. Масема, изпълнен с вонята на лудостта и омразата. Трябва да си готов да можеш да нараниш и камъка. Едара, с лице, неразгадаемо като на Айез Седай, скръстила ръце на гърди. Шайдо знаеха как да прегръщат болката, щеше да отнеме дни. Сюлин, с още неизбледнелия белег на бузата, с хладен поглед и миризма на неумолимост. Берелайн, с миризма на суров съдник, владетелка, осъждала хора на смърт, без това да е нарушило съня й. Каквото трябва — да се свърши. Да искаш — и да можеш да нараниш и камъка. Прегърни болката. О, Светлина, Файле!

Брадвата в ръката му се издигна лека — като перце — и падна като чук върху наковалня. Тежкото острие се вряза в лявата китка на Шайдо.

Мъжът изръмжа от болка, надигна конвулсивно ръка, озъби се и кръвта оплиска лицето на Перин.

— Изцерете го — обърна се той към Айез Седай и отстъпи назад. Не изтри лицето си. Кръвта се стичаше по брадата му. Чувстваше се отмалял. Нямаше да може да вдигне повторно брадвата, дори за живота си.

— Луд ли си? — попита сърдито Масури. — Не можем да му върнем ръката!

— Казах, Изцерете го!

Сеонид коленичи до главата на мъжа. Той хапеше отсечената си китка и напразно се мъчеше със зъби да спре кръвта. Но нямаше страх в очите му. Нито в миризмата му. Никакъв страх.

Сеонид стисна в дланите си главата на Шайдо и изведнъж той отново се сгърчи и замаха диво с ръка. Още докато се гърчеше, струята кръв намаля и спря, а той се отпусна на земята. Лицето му беше пепеляво. Вяло надигна чукана на лявата си ръка и погледна гладката кожа, която вече покриваше отсеченото. И да имаше белег, Перин не можа да го види. Мъжът му се озъби. В миризмата му все така нямаше страх. Сеонид залитна, сякаш беше изцедена до предела. Алхара и Винтер пристъпиха напред, но тя им махна с ръка, въздъхна и се изправи сама.

— Казаха ми, че можете да издържите дни наред, без нищо да издадете — заговори Перин. Гласът му прозвуча твърде силен дори в собствените му уши. — Нямам време да ми показвате колко сте твърди и храбри. Знам, че сте храбри и твърди. Но жена ми остана много дълго в плен. Ще ви разделят и ще ви разпитат за няколко жени. Дали сте ги виждали и къде. Само това искам да науча. Няма да има нажежени въглени, няма да има мъчения. Само въпроси. Но ако някой от вас откаже да отговори, или ако отговорите ви се окажат противоречиви, то всеки от вас губи по нещо. — Изненада го, че все пак можа да вдигне брадвата. Беше оцапана с червено.

— Две ръце и два крака — каза хладно Перин. Светлина, гласът му бе като лед. Чувстваше се като лед, до костите. — Това значи, че имате четири шанса да отговорите на един и същ въпрос. И ако откажете, пак няма да ви убия. Ще намеря някое село, в което да ви оставя, някъде, където ще просите, някъде, където децата ще подхвърлят по някой петак на свирепите айилци без ръце и крака. Помислете за това и решете дали си струва да криете жена ми от мен.

Дори Масема се беше вторачил в него, сякаш го виждаше за пръв път. Той се обърна да си тръгне и неговите хора, и геалданците, му направиха път, сякаш за да пропуснат цял юмрук тролоци.

Видя оградата от остри колове пред себе си и гората на стотина крачки по-нататък, но не смени посоката. Понесъл брадвата, продължи да върви, докато не го обкръжиха високите дървета и миризмата на лагера не остана зад него. Миризмата на кръв носеше със себе си, остра и метална. От това не можеше да избяга.

Не знаеше колко дълго е газил през снега. Едва забелязваше косите слънчеви лъчи, прорязващи сенките под дървесния покров. Кръвта бе полепнала по лицето му, в дъха му. Започваше да засъхва. Колко пъти бе казвал, че ще направи всичко, за да си върне Файле? Един мъж прави каквото трябва. За Файле — всичко.

Изведнъж той вдигна с две ръце брадвата над главата си и я запокити с все сила. Тя се превъртя няколко пъти във въздуха и с трясък се зъби в дънера на един дебел дъб.

Той издиша натежалия в дробовете му въздух, смъкна се върху плоската скала, подала се под снега, и опря лакти на коленете си.

— Можеш вече да се покажеш, Илиас — промълви уморено Перин. — Надушвам те.

Илиас излезе безшумно от сенките и жълтите му очи леко просветнаха под широкополата му шапка. В сравнение с него дори айилците бяха шумни. Той избута настрана дългия нож и седна на камъка до Перин. Дълго седя мълчаливо, почесвайки дългата си брада. После кимна към брадвата, забита в дъба.

— Веднъж ти казах да го държиш това, докато не свикнеш да го използваш твърде често. Започна ли да ти харесва? Още тогава?

Перин тръсна глава.

— Не! Не е това! Но…

— Но какво, момчето ми? Струва ми се, че почти изплаши Масема. Само че и ти миришеше на уплашен.

— Крайно време беше и него да го уплаши нещо — измърмори Перин и помръдна рамене. Трудно беше да се изрекат някои неща. Но май беше време. — Брадвата. Тогава не го забелязах, но сега си спомням. Беше в нощта, когато срещнах Гаул, а Белите плащове се опитаха да ни убият. После, когато се бихме с тролоците в Две реки, не бях сигурен. Но при Думайски кладенци вече бях. Страх ме е в битка, Илиас. Страх ме е и съм тъжен, защото може би никога вече няма да видя Файле. — Сърцето му се стегна и го заболя. Файле. — Само че… Слушал съм Грейди и Неалд да говорят какво е, когато държат Единствената сила. Казват, че се чувстват по-живи. В битка устата ми пресъхва от страх, но се чувствам по-жив от всякога, освен когато държа в прегръдката си Файле. Не мисля, че ще мога да го понеса, ако започна да изпитвам същото като преди малко. Не мисля, че Файле ще ме приеме повече, ако стигна дотам.

— Не мисля, че го има у теб, момче — изсумтя Илиас. — Чуй, опасността завладява различните хора по различен начин. Някои са хладнокръвни като колелцата в часовника, но ти не си от хладнокръвните. Когато сърцето ти забие, сгорещява кръвта ти. Сгорещява и сетивата ти. Изостря усета ти. Можеш да загинеш след няколко мига, може би след миг, но сега не си мъртъв, и го съзнаваш от глава до пети. Просто така стоят нещата. Не че ти харесва.

— Де да можех да го повярвам — въздъхна Перин.

— Поживей колкото мен — сухо отвърна Илиас, — и ще го повярваш. Дотогава просто приеми, че съм живял по-дълго от теб и съм бил на този свят преди теб.

Седяха мълчаливо и гледаха брадвата. Перин искаше да повярва. Кръвта по брадвата му също го гледаше. Никога не беше виждал кръв толкова черна. Колко ли време беше изтекло? Слънцето се скриваше, ако се съдеше по косите лъчи.

Ушите му доловиха пращенето на копита в снега — приближаваше бавно. След няколко минути се появиха Неалд и Ейрам. Някогашният Калайджия сочеше следите, а ашаманът кимаше нетърпеливо. Следата беше ясна, но Перин беше готов да се обзаложи, че Неалд нямаше да може да я проследи сам. Беше градски човек.

— Арганда смяташе, че трябва да изчакаме, докато кръвта ти се поохлади — каза Неалд. — Според мен по-хладна няма да стане. — Кимна, с доволна усмивка. Беше свикнал хората да се боят от него, заради черното му палто и това, което означаваше то.

— Проговориха — каза Ейрам, — и всички дават едни и същи отговори. — Намръщеното му лице говореше, че отговорите не са му харесали. — Мисля, че заплахата ти да ги оставиш да просят ги изплаши повече от брадвата ти. Но твърдят, че изобщо не са виждали лейди Файле. Нито някоя от останалите. Можем да пробваме пак с въглените. Току-виж си спомнили нещо. — Нетърпение ли имаше в гласа му? Да намери Файле, или да използва въглените?

Илиас се намръщи.

— Ще ви кажат същото, каквото и сега. Ще ви кажат каквото искате да чуете. Все едно, шансът беше малък. Шайдо са хиляди и пленниците им са хиляди. Човек може да живее цял живот сред толкова много хора и никога да не срещне повече от няколкостотин, които да запомни.

— Тогава ще трябва да ги убием — каза Ейрам. — Според Сюлин Девите са ги хванали, когато са били без оръжие, за да може да бъдат разпитани. Те няма да се примирят да станат гай-шайн. Само един да избяга, може да каже на Шайдо, че сме тук. И тогава ще ни нападнат.

Ставите на Перин изскърцаха като ръждясали, когато се надигна. Не можеше да остави Шайдо да избягат.

— Могат да бъдат пазени, Ейрам. — Припряността го беше докарала до това да загуби Файле едва ли не завинаги, а ето че отново беше станал припрян. Припрян. Колко слаба дума за отсичането на човешка ръка. И при това съвсем ненужно. Винаги се беше старал да мисли внимателно и да действа внимателно. Сега трябваше да помисли, но всяка мисъл го нараняваше. Файле беше изгубена сред цяло море от облечени в бяло пленници. — Може би други гай-шайн ще знаят къде е — промълви той и закрачи обратно към лагера. Но как да хване някого от гай-шайн на Шайдо, като изобщо не ги пускаха извън лагера, освен с охрана.

— А това, момче? — попита Илиас.

Перин знаеше за какво го пита и без да поглежда. Брадвата.

— Който я намери, да прави каквото иска. — Гласът му беше хриплив. — Някой глупав веселчун може да измисли легенда за нея. — Продължи към лагера, без да се обръща. С празния клуп, дебелият колан на кръста изглеждаше лек. И ненужен.

* * *

Три дни по-късно колите се върнаха тежко натоварени от Соу Хейбор, а Балвер влезе в шатрата на Перин с някакъв висок небръснат мъж, облечен в мръсно вълнено палто и с меч, който не изглеждаше по-добре поддържан от самия мъж и облеклото му. Отначало Перин не го позна зад едномесечната четина. Но след това долови миризмата му.

— Изобщо не очаквах да те видя отново — рече той. Балвер примигна изненадано — явно беше очаквал, че ще го изненада.

— Търсех… Мейгдин — отвърна грубо Таланвор, — но Шайдо се движеха по-бързо от мен. Господин Балвер казва, че знаеш къде е.

Балвер го изгледа рязко, но гласът му остана сух и безчувствен, като миризмата му.

— Господин Таланвор стигна до Соу Хейбор малко преди да тръгна, милорд. Срещнах го съвсем случайно. Но случайността може би ще се окаже щастлива. Може би разполага със съюзници за вас. Нека той да ви каже.

Таланвор се загледа намръщено в ботушите си и не каза нищо.

— Съюзници ли? Нищо по-малко от армия няма да помогне особено, но ще приема всякаква помощ, която можеш да ми доведеш.

Таланвор погледна Балвер и той му кимна леко, с окуражителна усмивка. Небръснатият вдиша дълбоко.

— Близо петнайсет хиляди сеанчанци. Повечето всъщност са тарабонци, но яздят под сеанчански знамена. И… и имат поне една дузина дамане. — Гласът му забърза, за да довърши, преди Перин да го е прекъснал. — Знам, че е все едно да приемеш помощта на Тъмния, но те също са тръгнали срещу Шайдо, а аз съм готов да приема помощта и на Тъмния, за да освободя Мейгдин.

За миг Перин се взря в двамата. Таланвор нервно опипваше дръжката на меча си, Балвер гледаше като врабец, който чака накъде ще подскочи щурецът. Сеанчанци. Да, това наистина щеше да е като да приемеш помощта на Тъмния.

— Сядайте и ми разкажи за тези сеанчанци.