Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (27)

Глава 26
В Соу Хейбор

Оказа се, че Неалд, който бе изостанал да задържи Портала отворен, докато преминат Кирейн и геалданците, беше направил дупката във въздуха много близо до целта. Двамата ги догониха на галоп тъкмо когато Перин изкачи възвишението и дръпна юздите. Градчето Соу Хейбор беше пред него, от другата страна на малка река, с два дървени моста през нея. Перин не беше войник, но веднага разбра защо Масема бе оставил градчето на мира. Досами реката, градчето беше заградено с две масивни каменни стени, осеяни с кули, като вътрешната се издигаше над външната. За дългия кей, минаващ по крайречната стена от единия мост до другия, бяха вързани две баржи, но широките порти на мостовете, обковани с желязо и здраво залостени, като че ли бяха единствените отвори през тази грамада от грубо издялан сив камък, покрита навсякъде със здрави бойници. Строен, за да удържи срещу алчните съседни благородници, Соу Хейбор едва ли щеше да се уплаши много от дрипавата сган на Пророка, дори да го щурмуваха цели пълчища. На всеки, който поискаше да влезе в него със сила, щяха да му трябват обсадни машини и много търпение, а Масема предпочиташе да тероризира беззащитни селца и градчета без крепостни стени и бранители.

— Е, радвам се поне, че виждам хора по тия стени — каза Неалд. — Започнах вече да мисля, че в тая страна всички са мъртви и заровени. — Не прозвуча много като шега, пък и усмивката му беше малко насилена.

— Стига да са достатъчно живи да ни продадат зърно — отегчено изсумтя Кирейн. Развърза посребрения си, увенчан с бяло перо шлем и го окачи на седлото. Очите му забърсаха Перин и се спряха за миг на Берелайн, преди да се извърне и да се обърне към трите Айез Седай със същия отегчен тон. — Тук ли ще седим, или продължаваме напред? — Берелайн повдигна вежда и го изгледа много страшно, поглед, който човек с капка мозък в главата щеше да забележи. Кирейн не го забеляза.

Перин настръхна още повече, след като видя града. Може би се дължеше просто на вълчата му половина, която никак не обичаше стени, но не смяташе, че е това. Хората по бойниците сочеха към тях, някои бяха вдигнали далекогледи. Те най-малкото щяха да различат знамената. А всички щяха да видят войниците, с лентите на пиките им, развети от утринния ветрец. И първите няколко коли от дългата колона, проточила се по пътя извън погледа им. Сигурно всички от околните ферми се бяха струпали в града.

— Не сме дошли да седим — промълви той.

Берелайн и Анура бяха измислили как да подходят към Соу Хейбор. Местният владетел или владетелка щеше да е чул за набезите на Шайдо на не много мили северно от тях, а щяха също така да са чули и за деянията на Пророка в Алтара. Всяко едно от двете неща щеше да е достатъчно, за да ги накара да бъдат нащрек; а двете, взети заедно, сигурно щяха да са достатъчно, за да накарат хората да запускат стрели, а чак после да питат кого са застреляли. Тъй или иначе, в момента изглеждаше съвсем невероятно да посрещнат радушно чужди войници на портите си. Пиконосците оставаха развърнати по билото, да покажат, че тези гости все пак разполагат с някаква въоръжена сила, въпреки че са предпочели да не я използват. Не че Соу Хейбор щеше да се впечатли особено от стотина мъже, но все пак лъскавите доспехи на геалданците и червените брони на Крилатата гвардия говореха, че гостите не са някакви странстващи шарлатани. Мъжете от Две реки никого нямаше да впечатлят, докато не използват лъковете си, затова те оставаха отзад с колите, да поддържат духа на коларите. Всичко това според Перин бяха някакви много сложно замислени глупости, но пък той си беше прост селски ковач, колкото и да го наричаха някои „лорд“. Първата на Майен и една Айез Седай трябваше да разбират от такива неща.

Гален ги поведе в тръс надолу към реката, окачил и той на седлото яркия си пурпурен шлем. Перин и Берелайн подкараха малко след него, със Сеонид между двамата, а Масури и Анура от двете им страни, отметнали качулките си, за да получат всички по стената, които могат да познаят една Айез Седай, възможността да видят цели три наведнъж. А зад тях тръгнаха и четиримата знаменосци, със Стражниците пръснати помежду им в техните плащове, от които човек можеха да го заболят очите. И Кирейн, намусен, че не са го удостоили да язди със Стражниците, и хвърлящ от време на време хладни погледи през рамо към Балвер с двамата му спътници. Никой не беше казал, че и Балвер може да дойде, но и никой не беше казал, че не може. Щом благородникът го погледнеше, той му кимваше късо и продължаваше грижливо да оглежда крепостните стени.

Докато приближаваха града, Перин не можеше да се отърси от безпокойството си. Конските копита закънтяха глухо по южния мост, широк и достатъчно висок, за да може през буйните води под него спокойно да премине баржа като двете привързани за кея. Никой от двата плоскодънни съда не изглеждаше съоръжен за вдигане на мачта. Едната от баржите беше затънала във водата, килната на една страна на силно изопнатите въжета, другата също изглеждаше някак пуста. Силната воня на вкиснало, носеща се във въздуха, го накара да потърка нос, но като че ли никой друг не я усети.

Близо до края на моста Гален дръпна юздите. Затворените порти, с една стъпка широк железен обков, бездруго щяха да ги спрат. Той вдигна глава и зарева с цяло гърло, като при това успя да придаде церемониалност на ревовете си:

— Чухме за бедите, сполетели тази земя. Но ние само минаваме оттук и сме дошли да търгуваме, не носим злини; искаме да купим зърно и други нужни неща, не да се бием. Имам честта да обявя, че с владетеля или владетелката на тази земя е дошла да поговори самата Берелайн сур Пейендраг Пейерон, Първата на Майен, Благословена от Светлината, Защитница на Вълните, Върховен трон на Дома Пейерон. Имам честта да обявя, че Перин т’Башийр Айбара… Вмъкна вътре „владетелят на Две реки“ и още няколко титли, на които Перин нямаше никакво право, пък и не беше ги чувал, след което мина на Айез Седай, като им изреди всички титли, добавяйки накрая и Аджите им. Получи се много впечатляващ рецитал. А когато най-сетне замълча, последва… мълчание.

Горе по бойниците мъже с мърляви лица си заразменяха навъсени погледи и зашептяха свирепо, местейки нервно бойни тояги и арбалети. Малцина от тях носеха шлемове или каквато и да било броня. Повечето бяха в груби селски палта, но на един Перин му се стори, че видя коприна, скрита под дебелата кора от нечистотии. Трудно беше да се каже при толкова спечена кал отгоре. А дори и неговите уши не можеха да различат какво си казват. Най-сетне един хриплив глас извика отгоре:

— Ми как да разбереме, че сте живи?

Берелайн примига изненадана, но никой не се изсмя. Думите бяха глупави, но Перин си помисли, че този път космите по гърба му не само настръхнаха, ами се втвърдиха като игли на таралеж. Нещо много гнило имаше тук. Трите Айез Седай, изглежда, не го забелязваха. Но пък те можеха да скрият всичко под гладките си маски на хладна невъзмутимост. Анура поклати глава и мънистата по тънките й плитки леко подръпнаха. Леденият поглед на Масури пробяга по мъжете на крепостната стена.

— Аз ще ви докажа, че съм жива, но да не съжалявате после — високо заяви Сеонид, при това малко по-разгорещено, отколкото предполагаше физиономията й. — А ти там, ако не престанеш да сочиш тоя арбалет към мен, ще съжалиш още повече. — Неколцина от мъжете припряно занадигаха арбалетите си нагоре във въздуха. Не всички обаче.

Бойниците отново зашумяха от нервен мъжки шепот, но някой, изглежда, бе разпознал Айез Седай. Най-после крилата на портата заскърцаха на масивните си, ръждясали панти и започнаха да се отварят. Откъм града лъхна тежка, задушлива воня, миризмата, която Перин беше надушил, само че много по-силна. Стара мръсотия и стара пот, гниещо бунище и отдавна неопразвани нощни гърнета. Ушите на Перин почти се свиха назад. Гален надигна червения си шлем, сякаш се чудеше дали да не си го сложи, преди да сръга пъстрия си кон през портата. Перин подкара Стъпко и разхлаби брадвата в халката на колана.

Оттатък портата някакъв омърлян човек в дрипаво палто мушна с пръст крака на Перин и бързо отскочи, щом Стъпко му се озъби. Личеше му, че преди време е бил дебел, но сега палтото му стоеше като торба и кожата по лицето му висеше отпусната.

— Исках само да се уверя — измърмори окаяникът и се почеса разсеяно по хълбока. — Милорд.

Очите му сякаш едва сега се съсредоточиха върху лицето на Перин и чешещите пръсти изведнъж замръзнаха. Златните очи не бяха обичайна гледка все пак.

— Много ли оживели мъртъвци виждате напоследък? — попита кисело Перин — помъчи се да го каже като шега — и потупа дорчото по врата. Обученият боен кон държеше да го възнаграждават, че пази ездача си.

Човекът се дръпна все едно, че конят отново му е показал зъбите си и устата му се изкриви в грозна усмивка; той запристъпва боязливо настрани и се блъсна в кобилата на Берелайн. Гален беше точно зад нея, все още готов да нахлузи шлема си, и очите му шареха в шест посоки наведнъж.

— Къде да намеря господаря или господарката ви? — запита го тя нетърпеливо. Майен беше малка държавица, но Берелайн не беше свикнала да се държат пренебрежително с нея. — Всички тук май са онемели, но чух, че още не си забравил да използваш езика си. Е, човече? Казвай.

Окаяникът я зяпна и облиза устни.

— Лорд Коулин… Лорд Коулин е… далече е. Милейди. — Очите му пак се стрелнаха към Перин и бързо се извърнаха. — Търговците на зърно… Те ви трябват май. Винаги можете да ги намерите в „Златната баржа“. Ей натам. — Изпъна ръка и посочи вяло навътре към града, а после изведнъж се обърна и заситни по улицата, като се озърташе през рамо да не би да са го подгонили.

— Мисля, че трябва да потърсим на друго място — каза Перин. Този тип се беше уплашил не само от жълтите му очи. В това място имаше нещо… криво.

— Вече сме тук и друго място няма — отвърна много практично Берелайн. При цялата тази воня не можеше да й хване миризмата; трябваше да се примири с това, което чуваше и виждаше, а лицето й беше спокойно като на истинска Айез Седай. — Перин, била съм в градове, които миришат и по-лошо от този. Сигурна съм. А и да го няма този техен лорд Коулин, няма да ми е за първи път да се спазаря с търговци. Не вярваш, че са виждали оживели мъртъвци, нали?

Какво да каже човек на това, ако не иска да прозвучи като пълен идиот?

Все едно, останалите вече бяха влезли през портата, вече без парадния строй. Винтер и Алхара караха след Сеонид настръхнали като овчарски псета — единият рус, другият тъмнокос, но готови да режат гърла за едно мигване. Явно го бяха подушили този Соу Хейбор. Кърклин, подкарал до Масури, като че ли нямаше да дочака и мигването — ръката му се беше отпуснала на дръжката на меча. Кирейн беше хванал носа си и погледът му говореше, че някой ще плаща, дето трябва да мирише това. Медоре и Латиан също не изглеждаха добре, но Балвер само се озърна наляво и надясно, кривнал глава, а после подкара двамата със себе си по някаква тясна уличка, водеща на север. Както каза Берелайн, вече бяха тук.

Цветните знамена изобщо не изглеждаха на място, щом Перин тръгна по тесните криви улици на града. Всъщност някои от улиците бяха доста широки за размерите на Соу Хейбор, но човек се чувстваше притиснат от каменните сгради от двете им страни, които някак си изглеждаха по-високи от двата си или три етажа и като че ли всеки момент щяха да се сринат върху главата му. И освен това въображението ги правеше някак мъждиви. От въображението трябваше да е, от какво друго. Небето не беше чак толкова сиво. По мръсната каменна настилка се мяркаха хора, но не толкова, колкото можеше да се очаква при толкова многото изоставени ферми наоколо, и всички ситнеха бързо-бързо, навели глави. Не бързаха към нещо определено; бързаха просто за да се скрият. Никой не поглеждаше към други хора. И при цялата тази вода, буквално до вратите им, като че ли всички бяха забравили да се мият. Едно лице не можеше да види, което да не е покрито със спечена мръсотия, или дреха, която да не е сваляна от гърба цяла неделя, при това след тежък труд на торището зад обора. Колкото по-навътре в града навлизаха, вонята само се усилваше. Той предположи, че човек може и да свикне с нея след време. Най-лошото обаче бе тишината. Селата понякога биваха тихи, макар и не толкова смълчани като лесовете, но във въздуха на едно градче винаги се носеше гълчава — от пазарящите се дюкянджии и от хората, тръгнали по пазар. А Соу Хейбор дори не шепнеше. Като че ли почти не дишаше.

Да се пита за посоката беше трудно, тъй като повечето хора побягваха, щом ги заговореха, но по едно време те все пак слязоха от конете пред една богата на вид странноприемница, с три етажа от добре одялан сив камък и с покрив от каменни плочи, с табела отпред, на която пишеше „Златната баржа“. Буквите на табелата дори бяха с тънка позлата, а зърното на баржата беше струпано накуп и непокрито, каквото нямаше да бъде за превоз. От конюшнята до хана не излязоха коняри, тъй че знаменосците трябваше да свършат тяхната работа, нещо, което не ги зарадва много. Тод толкова се беше зазяпал в щъкащите по улицата мръсни хора, опипвайки дръжката на късия си меч, че Стъпко за малко щеше да му отхапе два от пръстите, когато хвана юздите на жребеца. Майенецът и геалданецът сякаш съжаляваха, че държат пики, вместо знамена. Очите на Флан направо бяха кръвясали. И въпреки уж яркото утринно слънце, светлината изглеждаше някак… сенчеста. Това, че влязоха вътре, ни най-малко не оправи нещата.

На пръв поглед гостилницата потвърждаваше благополучието на хана с лъскавите кръгли маси и удобни столове вместо пейки, под масивния гредоред на високия таван. По стените бяха изрисувани нивя с ечемик, овес и просо, зреещи под ярко слънце, а на резбованата дървена лавица над широката бяла камина беше поставен ярко боядисан часовник. Огнището обаче беше студено и въздухът — почти толкова мразовит, колкото отвън. Часовникът беше спрял, а лакът на масите — потъмнял. Всичко беше покрито с прах. Единствените хора в помещението бяха шестима мъже и пет жени, свити над чашите си около една овална маса, по-голяма от останалите, сложена в средата на гостилницата.

Щом Перин и останалите влязоха, един от мъжете скочи от стола си, изруга и лицето му пребледня под кората от мръсотия. Въздебела жена с проскубана мазна коса надигна калаената чаша към устата си и понечи да изгълта остатъка от виното си толкова припряно, че то се разля по брадичката й. Може би беше заради очите му. Може би.

— Какво е станало в този град? — попита строго Анура и отметна качулката на наметалото си, сякаш в камината гореше буен огън. Спокойният поглед, с който обходи хората около масата, ги накара да замръзнат по местата си. Перин изведнъж забеляза, че Масури и Сеонид не са влезли с него. Много се съмняваше, че са останали да изчакат на улицата с конете. Какво бяха решили да правят те със Стражниците си, можеше само да се предполага.

Мъжът, който бе скочил на крака, подръпна палтото на раменете си. Личеше, че е било някога от фина синя вълна, с бродирани със злато илици чак до шията, но сега изглеждаше все едно, че беше разливал храна по него, и то от доста време. Може би повече, отколкото е влизала в устата му. Поредният, чиято кожа също бе провиснала като спукан мях.

— С-случило ли, Айез Седай? — заекна той.

— Я да мълчиш, Микал! — бързо го скастри една измършавяла жена. Тъмната й рокля беше извезана по високото деколте и ръкавите, но от мръсотията цветовете трудно можеха да се различат. Очите й бяха хлътнали като ями. — Какво ви кара да мислите, че нещо се е случило, Айез Седай?

Анура щеше да продължи, но Берелайн пристъпи напред тъкмо когато Сестрата отвори отново уста.

— Търсим търговците на зърно.

Физиономията на Анура не се промени, но устата й се затръшна много звучно.

Хората около масата се спогледаха продължително. Мършавата жена изгледа за миг Анура, след това погледът й се прехвърли на Берелайн и съвсем явно се задържа на копринените й дрехи и накитите. И на диадемата. Полите й се разпростряха на пода в реверанс.

— Ние сме търговската гилдия на Соу Хейбор, милейди. Това, което остана от… — Прекъсна и въздъхна дълбоко. — Аз съм Раема Арнон, милейди. С какво можем да ви бъдем полезни?

Търговците като че ли си поотдъхнаха малко, като разбраха, че гостите са дошли за зърно и други неща — масло за лампи и готвене, боб, игли и конски подкови, платно, свещи и още десетки необходими за стана неща. Поне не изглеждаха вече чак толкова уплашени. Всеки обикновен търговец щеше трудно да скрие алчната си усмивка, като чуеше дългия списък, изреден от Берелайн, но тия…

Госпожа Арнон извика на ханджийката да донесе вино — „от най-доброто, хайде, бързо, бързо“ — но когато в гостната колебливо надникна главата на някаква дългоноса жена, госпожа Арнон трябваше да се втурне и да я хване за омазнения ръкав, за да не изчезне жената отново. Онзи с оцапаното палто викна на някого, когото нарече Сперал, да донесе мострите, но след като извика името три пъти и не се появи никой, се изсмя нервно и се шмугна в задната стая, от която бързо се върна с три дървени сандъчета, постави ги на масата и пак се изсмя нервно. Останалите се заусмихваха боязливо и с поклони и приклякания подканиха Берелайн да седне в челото на овалната маса — мъже и жени с мръсни лица, които все се почесваха. Перин затъкна ръкавиците си зад колана, подпря се на една от изрисуваните стени и ги загледа.

Бяха се разбрали, че ще оставят пазаренето на Берелайн. Тя беше признала с известна неохота, че Перин разбира от коне повече от нея, но пък заяви, че е сключвала сделки на цената на няколкогодишна реколта рибено масло. Анура се беше подсмихнала при думите, че някакво си селянче можело да помогне в такава работа. Не че го нарече „селянче“ — можеше да го нарича „милорд“ толкова гладко, колкото Масури или Сеонид — но беше съвсем явно, че според нея някои неща са много над възможностите му. Сега обаче не се усмихваше, стоеше зад Берелайн и оглеждаше лицата на търговците, сякаш искаше да ги запомни.

Ханджийката донесе вино — в калаени чаши, които за последен вид бяха виждали парцал поне преди няколко недели, ако не и преди месеци, но Перин само погледна своето и го разклати в чашата. Госпожа Вадийр, ханджийката, имаше мръсотия под ноктите, а по кокалчетата на пръстите й мръсното беше хванало кора. Забеляза, че Гален, облегнат на отсрещната стена с една ръка на дръжката на меча, също като него само държи чашата си, а пък Берелайн дори не я пипна. Кирейн подуши своето, после го изпи на една глътка и поръча на госпожа Вадийр направо да донесе каната.

— Тънко е, меко казано — изсумтя той и я изгледа отвисоко, — но може би ще отмие вонята. — Тя го погледна безучастно, после донесе една калаена кана и я сложи на масата му, без дума да каже. Кирейн явно взе мълчанието й за израз на почит.

Господин Кросин, онзи с оцапаното от храна палто, отвори капаците на дървените сандъчета и изсипа на купчинки мострите зърно, което имаха да предложат, жълто просо, кафяв овес и малко по-тъмнокафяв ечемик. Явно не беше валяло тук преди жътвата.

— Най-доброто качество, както виждате. — Усмивката се изхлузи от лицето на госпожа Арнон и тя побърза да си я нахлузи обратно. — Продаваме само най-доброто.

За хора, които си хвалят стоката като „най-доброто“, като че ли не се пазаряха много упорито. Перин беше гледал мъже и жени в родното си село, продаващи стригана вълна и табак на изкупчии от Бейрлон. Те винаги омаловажаваха предложеното от търговците, като ту се оплакваха, че се опитват да ги докарат до просешка тояга, когато цената се вдигнеше два пъти повече от миналогодишната, или дори подхвърляха, че могат да изчакат и нищо да не продават до другата година. Беше си истински танц, сложен и заплетен като по празник на селската морава.

— Мисля, че можем да смъкнем още от цената за такова голямо количество — каза на Берелайн един плешивец и се почеса по сивата брада. Беше подрязана късо и толкова мазна, че бе полепнала по брадичката му. Само като го гледаше, на Перин също му се дощя да се почеше по брадата.

— Зимата беше тежка — плахо промърмори една кръглолика жена, а други двама от търговците я изгледаха намръщено.

Перин остави чашата с вино на близката масичка и приближи до масата в средата на гостилницата. Анура го изгледа много рязко, но няколко от търговците вдигнаха глави към него с любопитство. И с боязън. Гален, разбира се, беше направил отново дългите представяния, но тези хорица едва ли бяха много наясно къде точно се намира Майен, или колко е могъщ, а за тях Две реки означаваха само добър табак. И ако я нямаше Айез Седай, заради очите му сигурно щяха да хукнат кой накъдето види. Всички замлъкнаха, щом Перин гребна шепа от просото. Това зърно беше първото чисто нещо, което бе видял досега в града. Изсипа зърното на масата и вдигна един от капаците. Жлебовете в дървото бяха остри и неизтъркани. Капакът щеше да лепне здраво на мястото си. Госпожа Арнон извърна очите си от неговите и облиза устни.

— Искам да видя зърното в складовете — рече той. Половината хора около масата се сепнаха. Госпожа Арнон обаче се овладя и избухна.

— Не продаваме нещо, което нямаме. Можете да гледате товарачите, ако ви се стои няколко часа вън на студа.

— Тъкмо се канех да поискам да видим складовете — намеси се Берелайн, стана, издърпа червените си ръкавици от колана и си ги навлече. — Не бих купила зърно, преди да съм го видяла в склада.

Госпожа Арнон повяхна. Главата на плешивия клюмна на масата. Никой обаче не каза нищо.

Отчаяните търговци не си направиха труда да си вземат наметалата, преди да ги поведат по улицата. Вятърът се беше усилил — студен така, както може да е в късната зима, когато хората вече мислят за идещата пролет, но те сякаш не го забелязваха. Свитите им рамене нямаха нищо общо със студа.

— Можем ли вече да си тръгваме, лорд Перин? — попита нервно Флан, след като Перин и останалите излязоха навън. — Ще ми се да се окъпя направо в реката. — Анура го изгледа толкова навъсено, че го накара и той да се сепне като търговците. Флан понечи да я успокои с виновна усмивка, но тя вече го беше подминала.

— Веднага щом уредим нещата — каза Перин.

Търговците ситнеха по улицата, навели глави и без да поглеждат никого. Берелайн и Анура поеха след тях, без да се разбързат видимо, и двете еднакво сдържани, като изискани дами, излезли на лека разходка въпреки цялата мръсотия под краката им и вонята във въздуха, и мръсните хора наоколо, които ги зяпваха слисани и хукваха кой накъдето види. Гален най-после си сложи шлема на главата и вече държеше открито меча си с две ръце, готов всеки момент да го извади. Кирейн носеше с шлема си в едната ръка, а другата му беше заета с чашата с вино. Поглеждаше презрително притичващите наоколо хора с мръсни лица и душеше виното, сякаш бе някакво благовоние, с което да пропъди гнусната воня на града.

Складовете се намираха на една настлана с камък улица, широка колкото да мине по нея фургон, между двете крепостни стени. Миризмата тук, близо до реката, беше малко по-поносима, но улицата, по която фучеше вятърът, беше пуста. Не се мяркаше дори някое безпризорно псе. Когато един град започне да гладува, кучетата изчезват, но защо трябваше да гладува град, който има толкова зърно, че може да продава? Перин избра напосоки един двуетажен склад, не по-различен от всички останали, сграда без прозорци, с широки дървени врати, залостени с дървена греда, дебела като онези на тавана в „Златната баржа“.

Търговците изведнъж се сетиха, че са забравили да вземат хора да вдигнат гредата. Предложиха да се върнат за тях. Лейди Берелайн и Айез Седай можели да отдъхнат край огъня в „Златната баржа“, докато ги доведат. Били сигурни, че госпожа Вадийр щяла да напали огъня. Затвориха усти, когато Перин пъхна ръка под дебелата греда и я избута нагоре от дървените скоби. Беше тежка, пущината, но той отстъпи назад с нея да си отвори място, хвърли я и тя изтрещя върху камъните. Търговците го зяпнаха. Сигурно за пръв път виждаха човек в копринено палто да върши нещо, което можеше да се нарече работа. Кирейн завъртя очи и отново подуши виното си.

— Фенери — каза плахо госпожа Арнон. — Ще ни трябват фенери или факли. Ако…

Във въздуха над дланта на Анура тутакси се появи кълбо от светлина, толкова ярко, че всичко наоколо им потъна в сенки. Неколцина от търговците чак вдигнаха ръце да заслонят очите си. След малко господин Кросин дръпна едното крило на вратата за желязната халка.

Миризмата вътре бе познатият остър мирис на ечемик, толкова силна, че почти надмогваше вонята на града, и още нещо. В сенките отвъд светлото кълбо на Анура се мяркаха смътни фигури. На Перин му замириса на котка, подивяла котка. И на плъх също. Чу тънък писък някъде в тъмните дълбини на дългия склад, който изведнъж секна — котка, докопала плъх. Какво пък, в зърнените складове винаги имаше плъхове и котки, които ги ловят. Стори му се успокояващо и съвсем нормално. Почти толкова нормално, че да приглуши тревогата му. Замириса му и на още нещо, нещо, което сякаш му беше познато. Свирепо мяучене, някъде навътре в склада, което бързо премина в болезнено скимтене и изведнъж заглъхна. Явно, че плъховете в Соу Хейбор понякога си го връщаха. Перин отново настръхна… но тук едва ли имаше нещо, което Тъмния да шпионира. Повечето плъхове по света си бяха просто плъхове.

Нямаше нужда да влиза много навътре. Тъмното помещение беше запълнено с груби чували, подредени върху дървени платформи, за да не се опират на каменния под. Безкрайни редици от чували се издигаха почти до тавана, а на горния етаж сигурно беше същото. Той пристъпи до най-близката купчина, заби ножа си в светлокафявия чувал и сряза надолу през конопените нишки. От прореза се заизсипваха ечемичени зърна. И съвсем видимо на ярката светлина на Анура — гърчави черни точици. Гъгрици — почти колкото беше самото зърно. Миризмата им беше по-остра, отколкото на ечемика. Гъгрици. Космите на врата му не спираха да се опитват да щръкнат. При такъв студ гъгриците трябваше да са измрели.

Дори само този чувал беше доказателство, а и носът му вече различаваше миризмата на гъгрици, но той пристъпи до друга купчина, а после до още една и още една, като всеки път срязваше по един чувал. И от всеки се изсипваше светлокафяво зърно и черни гъгрици.

Търговците стояха свити на прага, осветени от дневната светлина зад тях, но светликът на Аура очертаваше рязко лицата им. Угрижени лица. Отчаяни.

— С удоволствие ще ви отвеем всеки чувал, който купите — обади се колебливо госпожа Анура. — Само срещу малка добавка…

— Срещу половината цена, която предложих — сряза я Берелайн. Сбърчила нос, тя надигна полите си от пода. — Изобщо не можете да ги махнете всичките.

— И никакво просо — каза мрачно Перин. Трябваше му храна за войниците, но просеното зърно не беше по-едро от паразитите. Колкото и да го вееха, щеше да откара колкото просо, толкова гъгрици. — Вместо него ще вземем повече боб. Но и той да се пресее.

Изведнъж откъм улицата се чу врясък. Не беше нито котка този път, нито плъх, а вик на ужасен от нещо човек. Перин дори не усети как е извадил брадвата, докато не видя, че дръжката й е в ръката му, и избута търговците от прага. Те се скупчиха още повече, заоблизваха устни и дори не погледнаха да видят кой е изкрещял.

Кирейн се беше облегнал на стената отсреща, бляскавият му шлем с бялото перо лежеше на камъните до чашата с вино. Мечът му беше изваден наполовина от ножницата, но самият той изглеждаше замръзнал, зяпнал с опулени очи в стената на сградата, от която Перин тъкмо беше излязъл. Перин го пипна по рамото и мъжът подскочи.

— Там имаше човек — заговори колебливо геалданецът. — Само преди миг беше там. Погледна ме и… — Кирейн потърка лицето си. Въпреки студа на челото му беше избила пот. — Мина през стената. Честна дума. Повярвайте ми. — Някой изстена; някой от търговците, помисли Перин.

— И аз го видях — каза зад него Сеонид и този път сащисаният се оказа той. На това място носът му не вършеше никаква работа!

Айез Седай погледна за последно стената, която бе посочил Кирейн, и се отдръпна от нея с видима неохота. Стражниците й бяха високи мъже, извисяваха се над нея, но стояха от нея на разстояние само колкото да им позволи да извадят мечовете си. Макар че на Перин не му стана ясно с какво щяха да се бият Стражниците, ако Сеонид говореше сериозно.

— На мен ми е трудно да лъжа, лорд Перин — сухо каза Сеонид, след като той изрази съмнение, но тонът й бързо стана толкова сериозен, колкото беше лицето й, а очите й бяха толкова напрегнати, че само от тях на Перин взе да му призлява. — Мъртъвци бродят из Соу Хейбор. Лорд Коулин е избягал от града от страх от духа на жена си. Изглежда, има съмнения как точно е умряла тя. Почти няма мъж или жена в града, които да не са виждали оживял мъртвец, а доста от тях са виждали не един. Разправят, че някои са умрели от докосване на мъртвец. Това не мога да го потвърдя, но някои са умрели от страх, други — заради чуждия страх. Удрят по сенки и по всичко, което може да ги изненада, с каквото им попадне подръка, и понякога са намирали в краката си я съпруг, я жена или съсед. Това не е истерия, нито приказка, с която се плашат деца, лорд Перин. Никога не бях чувала за такова нещо, но е истина. Трябва да оставите някоя от нас да направи каквото може.

Перин бавно поклати глава. Не можеше да си позволи да изгуби нито една Айез Седай, ако искаше да спаси Файле. Госпожа Арнон заплака.

— Соу Хейбор ще трябва да се оправи сам с мъртъвците си — каза той.

Но страха от мъртъвци обясняваше само това. Може би хората бяха твърде наплашени, за да помислят да се умият, но му се струваше невероятно този страх така да е завладял всички. Изглежда, вече просто им беше все едно. И гъмжащите посред зима гъгрици, в този мраз? В Соу Хейбор витаеше нещо много по-лошо от оживели духове, и всичките му инстинкти говореха, че трябва да избяга час по-скоро, без да поглежда назад. Жалко, че не можеше.