Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (22)

Глава 21
Белег

Алвиарин пристъпи през Портала и го остави да се затръшне зад нея на гаснеща резка от ярко синьо-бяло, и почти моментално закиха от праха, вдигнат от обувките й. Закиха толкова силно, че сълзи избиха от очите й. Осветен само от сияещото кълбо, реещо се пред нея, складът с грубите стени, изсечен в скалата на три нива под библиотеката на Кулата, беше празен, като се изключеше натрупаната от столетия прах. По-скоро предпочиташе да се върне направо в покоите си в самата Кула. Но там винаги имаше риск да завари някоя почистваща слугиня, а тогава щеше да й се наложи да се отърве от тялото и да се надява, че никой няма да си спомни, че слугинята за последен път са я видели в стаите й. Месаана й беше заповядала да остане скрита и да не дава и най-малкия повод за подозрение. Това й се струваше прекалено боязливо, след като Черната Аджа бе обикаляла из Кулата съвсем безнаказано още от основаването й, но когато ти заповядва някой от Избраните, само глупакът не се подчинява. Най-малкото при риск това да бъде открито.

С яд, Алвиарин преля, за да махне прахта във въздуха. Нямаше да й се налага да го прави това всеки път, ако просто беше помела. От много години никой не беше слизал толкова дълбоко в мазетата на Библиотеката; никой нямаше да забележи, че помещението е чисто. Но винаги се намираше някой, който прави това, което никой не прави. Самата тя често го правеше и нямаше намерение да се остави да я хванат заради някаква си глупава грешка. Все пак изръмжа под нос, докато преливаше да свали червеникавата кал от обущата и полите си. Изглеждаше невъзможно някой да познае, че калта идва от Тремалкинг, най-големия остров на Морския народ, но някой можеше да се зачуди къде е ходила, та се е окаляла толкова. Теренът на Кулата трябваше да е покрит със сняг, а по местата, където снегът бе разчистен, земята се беше вкочанила от студа. Все така мърморейки си, тя отново преля да заглуши скърцането на ръждясалите панти и отвори грубата дървена врата. Имаше начин да се направи сплит и да го скрие, за да не й се налага всеки път да смекчава това скърцане — беше сигурна в това, — но Месаана бе отказала да я научи.

Истинският източник на раздразнението й беше Месаана. Избраната учеше на това, което си поиска, и на нищо друго, намекваше само за разни чудеса, но ги таеше. И я използваше като жалко слугинче, което да тича по дребни задачки. Тя оглавяваше Върховния съвет и знаеше имената на всяка Черна сестра във всяко „сърце“, и Месаана нищо не можеше да каже по въпроса. Но тази жена изобщо не се интересуваше коя ще изпълни заповедите й, стига да се изпълняват, и при това до последната буква. Твърде често държеше да бъдат изпълнени от самата Алвиарин, принуждаваше я да се разправя с жени и мъже, които си въобразяваха, че са й равни, само защото също служеха на Великия властелин. Твърде много Приятели се смятаха за равни на Айез Седай, или за по-горни. Още по-лошото бе, че Месаана й забрани да им даде нагледен урок. Гнусни дребни гризачи, никой от които неспособен да прелива, а Алвиарин беше длъжна да се държи учтиво само защото някои от тях можеше да служат на друг Избран! Беше очевидно, че Месаана не го знае със сигурност. Тя беше една от Избраните, а караше Алвиарин да се подсмихва на уличната измет заради тази своя несигурност.

С топката бяла светлина, рееща се пред нея за осветление, Алвиарин се плъзна по грубия каменен коридор, приглаждайки прахта след себе си с лека като перце четчица от Въздух, за да не останат стъпки, и си повтаряше наум няколко подбрани нещица, които й се искаше да каже на Месаана. Нито едно от тях нямаше да й каже, разбира се, което само подклаждаше раздразнението й. Да критикуваш някой от Избраните, макар и с най-меки думи, беше краткият път към болката и може би към смъртта. Всъщност почти сигурно и към двете. С Избраните превиването на врата и покорството беше единственият начин да се оцелее, като първото бе точно толкова важно, колкото второто. Цената на безсмъртието си заслужаваше да попревиеш врат. С това тя можеше да си спечели всичката власт, която пожелаеше, много повече, отколкото която и да е Амирлин е притежавала някога. Най-напред обаче трябваше да оцелее.

След като стигна до първата водеща нагоре рампа, престана да си прави труда да крие следите си. Тук нямаше чак толкова прах, а и имаше дири от колелетата на ръчните колички и от обуща; още една върволица смътни отпечатъци изобщо нямаше да се забележи. Но все пак вървеше бързо. Обикновено мисълта за вечния живот я вдъхновяваше, мисълта, че някой ден ще притежава власт чрез Месаана, както сега притежаваше чрез Елайда. Е, почти същата; да очаква, че ще доведе Месаана до състоянието на подчиненост на Елайда, беше твърде амбициозно, но тя все пак можеше да затегне струните на жената, която щеше да осигури издигането й. Днес умът й продължаваше да се връща към факта, че бе отсъствала от Кулата почти цял месец. Месаана нямаше да си направи труда да държи Елайда под контрол по време на отсъствието й, въпреки че щеше да хвърли вината на Алвиарин, ако нещо се обърка. Разбира се, след последния път Елайда беше наплашена добре. Беше й се молила да я освободи от получаването на лични наказания от Надзорничката на новачките. Твърде наплашена беше, разбира се, за да прекрачи чертата. Разбира се. Алвиарин буташе неумолимо Елайда за тила и тя не забавяше стъпките си.

Втора рампа я отведе в най-високите мазета, където тя остави светещата топка да изчезне и освободи сайдар. Сенките тук бяха осеяни с локвички смътна светлина, които почти се допираха, хвърляни от светилниците в железните скоби по каменните стени, гладко изсечени на това ниво. Нищо не се движеше, освен по някой плъх, който притичваше с тихото потракване на нокти по каменния под. Това почти я накара да се усмихне. Почти. Очите на Върховния властелин вече озадачаваха Кулата, макар че никоя, изглежда, не бе забелязала, че преградите са пропаднали. Не мислеше, че го е направила Месаана; преградите просто вече не действаха както трябва. Имаше… пукнатини. На нея определено й беше все едно дали животното я е видяло и дали е донесло какво е видяло, но въпреки това бързо се шмугна в едно тясно кръгло стълбище. На това ниво вече можеше да има хора, а на хората не можеш да разчиташ така, както на плъховете.

Може би, мислеше си тя, докато се изкачваше, щеше да успее да измъкне нещо от Месаана за онзи невъзможен изблик на Силата, стига да беше… деликатна. Избраната можеше да реши, че крие нещо, ако изобщо не й го споменеше. Всяка жена, способна да прелива, сигурно се беше чудила какво става. Трябваше просто да внимава да не изтърве нещо, което да намекне, че всъщност тя е посетила мястото. Дълго след като избликът изчезна, разбира се — не беше толкова глупава, че просто да се напъха в това! — но Месаана, изглежда, смяташе, че Алвиарин трябва да изпълнява нейните заръки, без да отделя дори малко време и за себе си. Ама тя наистина ли вярваше, че тя си няма свои неща, за които да се погрижи? Най-добре беше да се държи все едно, че няма. Поне за момента.

Спря пред малка, най-обикновена врата, грубо рендосана от тази страна, колкото да си отдъхне, и сгъна наметалото си през ръката. Месаана беше една от Избраните, но все пак човек. Месаана правеше грешки. И щеше на мига да убие Алвиарин, ако тя направеше грешка. Превиваш врат, подчиняваш се и оцеляваш. И бъди винаги нащрек. Беше го знаела много преди да срещне някой от Избраните. Извади от кесията на колана си белия шарф на Пазителката, нагласи го около врата си и внимателно открехна вратата, за да подслуша. Тишина, както очакваше. Пристъпи в Деветия депозитар и притвори вратата. От вътрешната страна вратата беше също толкова обикновена, но излъскана до лек блясък.

Библиотеката на Кулата беше разделена на дванадесет депозитара, поне доколкото знаеше светът, а Деветият беше най-малкият, заделен за текстове върху различни форми на смятане, но все пак представляваше просторна зала, дълъг овал със сплескан купол за таван, изпълнен с многобройни редици високи дървени етажерки, всяка обкръжена от тесен пасаж, на четири крачки над седемцветните подови плочки. До етажерките се издигаха високи стълби на колела, така че лесно да могат да се преместват, както по пода, така и по пасажите, и месингови светилници с огледала, с толкова тежки основи, че бяха нужни по трима-четирима мъже, за да ги преместят. Огънят беше постоянна грижа в Библиотеката. Всички лампи на стойки горяха ярко, за да осветят пътя на всяка Сестра, пожелала да намери книга или пък затворен в кутия ръкопис, но ръчната количка с трите огромни тома в кожена подвързия, които трябваше да се върнат на място, още стоеше насред прохода точно там, където я помнеше от преминаването си миналия път. Тя не разбираше защо са необходими различни форми на смятане, нито защо за тях са изписани толкова много томове, и колкото и Кулата да се гордееше, че притежава най-голямата колекция от книги в света, като че ли повечето Айез Седай споделяха нейното мнение. Никога не беше виждала друга Сестра в Девети депозитар и точно заради това го използваше за вход. При широката сводеста двукрила врата, подканящо отворена, тя спря и се заслуша, докато не се увери, че коридорът е пуст, след което се измъкна навън. На всяка, която я срещнеше, щеше да й се стори странно, че е развила интерес към книгите тук.

Докато крачеше бързо по главните коридори, чиито подови плочки бяха наредени с повтарящите се цветове на седемте Аджи, й хрумна, че Библиотеката е по-тиха от обичайното, дори като се вземеше предвид колко малко Айез Седай бяха останали в момента в Кулата. Винаги се мяркаха по една-две Сестри, макар и да бяха само библиотекарките — някои Кафяви всъщност държаха апартаменти на етажите над Библиотеката, освен постоянните си жилища в Кулата — ала огромните фигури, изваяни по стените на коридорите — причудливо облечени хора и странни зверове, високи по над десет стъпки, сякаш бяха единствените обитатели на Библиотеката. От теченията канделабрите, висящи на десет крачки горе, тихо поскърцваха на веригите си. Стъпките й звучаха неестествено силно и отекваха от високия таван.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — каза тих женски глас зад нея.

Сепната, Алвиарин бързо се извърна и за малко щеше да изтърве наметалото си.

— Просто исках да пообиколя Библиотеката, Земайле — отвърна тя и изведнъж я жегна яд. Щом беше толкова плашлива, че да се обяснява на една библиотекарка, наистина трябваше да се стегне, преди да се яви да докладва на Месаана. Почти й се дощя да каже на Земайле какво бе станало на Тремалкинг, просто за да види дали ще се разтрепери.

Изражението на тъмното лице на Кафявата сестра си остана все така невъзмутимо, но нотка на някакво неразгадаемо чувство леко промени интонацията й. Висока и много слаба, Земайле винаги запазваше тази своя външна маска на сдържана отчужденост, но Алвиарин подозираше, че не е толкова плаха, колкото изглежда, нито толкова добронамерена.

— Напълно разбираемо е. Библиотеката успокоява, а времената са тъжни за всички ни. И още по-тъжни за вас, разбира се.

— Разбира се — повтори механично Алвиарин. Тъжни времена? Особено за нея? Помисли за миг дали да не придърпа жената в някой скрит ъгъл, където да я разпита и после да се отърве от нея, но тогава забеляза друга Кафява, закръглена жена, по-тъмна и от Земайле, която ги наблюдаваше от далечния край на коридора. Айден и Земайле бяха немощни в Силата, но надвиването на двете наведнъж щеше да е трудно, ако изобщо бе възможно. Какво търсеха двете тук, на приземния етаж? Двете рядко излизаха, затворени между жилищата си на горните етажи, които обитаваха с Ниелин, третата Сестра от Морския народ, и така наречения Тринадесети депозитар, където се съхраняваха тайните записки. И трите се трудеха там, драговолно затънали до шия в работата си. Тя продължи по пътя си, мъчейки се да се увери, че се плаши без повод, но това изобщо не повлия на ледените тръпки по гърба й.

От липсата на библиотекарки, които да пазят на главния вход, тръпките само станаха още по-ледени. На всеки вход винаги стояха библиотекарки, за да са сигурни, че нито едно късче хартия няма да бъде изнесено без тяхно знание. Алвиарин преля, за да бутне навън високите резбовани врати, преди да стигне до тях, и ги остави зейнали на бронзовите им панти, забързана по мраморните стъпала. Широката каменна пътека, водеща към високия бял стълб на Кулата, беше пометена, но и да не беше, тя щеше да използва Силата, за да помита снега пред себе си, пък всяка да мисли за нея каквото си ще. Месаана й беше обяснила кристално ясно цената на риска някоя да научи сплита на Пътуването и дори че тя го знае, иначе тутакси щеше да Отпътува. След като виждаше Кулата пред очите си, извисила се над дърветата и заблестяла на бледата утринна светлина, можеше да се озове вътре само с една стъпка. Но вместо това й се налагаше да потисне желанието да затича.

Не се изненада, че завари широките, просторни коридори на Кулата празни. Няколко забързани слуги с белия Пламък на Тар Валон на гърдите й поднесоха своите поклони и реверанси, докато ги подминаваше, ала те не бяха по-полезни или по-важни от теченията, от които позлатените светилници примигваха, а яркоцветните гоблени по снежнобелите стени се полюшваха на вълни. Напоследък Сестрите избягваха да напускат отсеците на своите Аджи, а освен ако не се натъкнеше на някоя членуваща в нейното „сърце“, дори да срещнеше Айез Седай, за която знаеше, че е Черна, щеше да е без полза. Тя ги знаеше, но те не я знаеха. Освен това нямаше намерение да се разкрива пред никоя, след като не се налага. Навярно някой от онези удивителни инструменти от Легендарния век, за които разправяше Месаана, щеше един ден да й позволи да разпита моментално която и да било Сестра, стига жената наистина да ги създадеше, но засега всичко все още се свеждаше до шифровани заповеди, оставени на възглавници или в тайници. Това, което преди време изглеждаше незабавна реакция, сега вечно се бавеше. Някакъв дебел слуга с плешива глава шумно преглътна, но тя дори не го погледна. Гордееше се с ледената си невъзмутимост, с вечно гладкото си, хладно и от нищо неразвълнувано лице. Тъй или иначе, въсенето й през Кулата нямаше да я доведе абсолютно доникъде.

Имаше една особа в Кулата, за която беше сигурна, че знае точно къде да я намери, жена, от която можеше да поиска отговори, без изобщо да се опасява какво може да си помисли. Малко предпазливост беше нужна и там, разбира се — невнимателно задаваните въпроси разкриваха повече, отколкото струваха отговорите им — но Елайда щеше да й каже всичко, с въздишка, тя започна да се изкачва.

Месаана й беше разказала и за друго едно чудо от Легендарния век и тя много съжаляваше, че не може да го види — нещо, което се наричало „асансьор“. Летящите машини звучаха много по-величествено, разбира се, но много по-лесно беше да си представиш механично устройство, което те издърпва светкавично от етаж на етаж. Не беше съвсем убедена, че наистина е било възможно да съществуват сгради няколко пъти по-високи от Бялата кула — в целия свят дори Камъкът на Тийр не можеше да съперничи по височина на Кулата — но само от това, че знаеше за „асансьорите“, изкачването по спиралните коридори и виещите се стълби й изглеждаше мъчително.

Спря се пред кабинета на Амирлин, само на три етажа по-горе, но както очакваше, и двете стаи се оказаха празни. Голите писалищни маси бяха излъскани до блясък. Самите стаи изглеждаха голи, без никакви гоблени по стените, без украси, нищичко освен масите, столовете и незапалените светилници. Елайда напоследък рядко слизаше от покоите си близо до върха на Кулата. Това за известно време изглеждаше приемливо, тъй като още повече я изолираше от останалата част на Кулата. Малко Сестри се изкачваха дотам по свое желание. Днес обаче, след като Алвиарин бе изкатерила близо осемдесет разтега, тя сериозно се замисли дали да не накара Елайда да се премести отново долу.

Чакалнята на Елайда беше празна, разбира се, макар че една папка с документи върху писалищната маса показваше, че някой е бил тук. Но преглеждането на съдържанието й и решаването дали Елайда трябва да бъде наказана щеше да почака. Алвиарин хвърли наметалото си на писалищната маса и бутна вратата, наскоро резбована с Пламъка на Тар Валон и чакаща майстора да я позлати, която водеше навътре в покоите.

Изненада я притокът на облекчение, което изпита, щом видя Елайда да седи зад строго резбованата и позлатена писалищна маса със седемцветния — не, вече шестцветен — шарф около врата и Пламъка на Тар Валон, с вграден лунен камък в позлатата на високия гръб на стола над главата й. Тревогата, която до този момент не беше излязла на повърхността, беше поради възможността жената пред нея да е загинала при някакъв глупав нещастен случай. Това щеше да обясни репликата на Земайле. Изборът на нова Амирлин можеше да отнеме месеци, въпреки бунтовничките и всичко останало, но дните й като Пазителка щяха да бъдат преброени. Това обаче, което я изненада повече от собственото й облекчение, беше присъствието на повече от половината Заседателки в Съвета — стояха пред писалищната маса в шаловете си с дългите ресни. Елайда все пак бе достатъчно благоразумна, за да приема такава делегация, без тя да присъства. Огромният позлатен стенен часовник, безвкусно претрупано с украшения изделие, звънна два пъти и емайлираните фигурки на Айез Седай занадничаха от малките вратички тъкмо докато тя отваряше уста да каже на Заседателките, че трябва да поговори с Амирлин насаме. Щяха да помърморят малко, но щяха да напуснат. Пазителката нямаше власт да им заповядва, ала те усещаха, че властта й се разпростира много по-далече от това, което й даваше шарфът, макар изобщо да не подозираха как е възможно.

— Алвиарин — възкликна изненадано Елайда, суровото й лице омекна в почти видимо задоволство и устата й се изви в нещо много близко до усмивка. Елайда от доста време не бе имала повод да се усмихва. — Застани ей там и пази тишина, докато дойде ред да се занимая с тебе — каза тя и махна властно с ръка към един от ъглите. Заседателките се размърдаха и заоправяха шаловете си. Суана, яка като бик жена, изгледа сурово Алвиарин, а Шеван, висока като мъж и длъгнеста, впери в нея безизразен поглед, но останалите извърнаха очи настрани.

Слисана, тя замръзна на копринения килим с ярките шарки и зяпна. Не бе възможно да е просто бунт от страна на Елайда — тази жена трябваше да е полудяла! — но какво, в името на Великия властелин, се беше случило, та да й даде такъв кураж? Какво?

Елайда плесна с ръка по масата, удар от който лакираните кутии издрънчаха.

— Когато ти кажа да застанеш в ъгъла. Дъще — рече тя с нисък, заканителен тон, — очаквам да се подчиниш. — Очите й блестяха. — Или трябва да извикам Надзорницата на новачките, за да видят с очите си тези Сестри твоето „самонаказание“?

Лицето на Алвиарин пламна, отчасти от унижение, отчасти от гняв. Да чуе пред други такива думи, и то казани в лицето й! И страх също така закипя в нея, страх, от който стомахът й се сви на топка. Само няколко думи да изречеше, и Елайда мигом щеше да бъде обвинена, че е пратила Сестри на гибел и в плен, и то не веднъж, а на два пъти. За случилото се в Кайриен вече кръжаха слухове; смътни слухове, но от ден на ден все повече се проясняваха. А разбереше ли се отгоре на това, че Елайда е изпратила петдесет Сестри, за да се опитат да надвият стотици можещи да преливат мъже, тогава дори съществуването на бунтовните Сестри в зимния им лагер в Муранди с тяхната войска нямаше да опази амирлинския шарф на раменете й, нито главата й. Не беше възможно да посмее да стори това. Освен ако… Освен ако не смяташе, че може да изобличи Алвиарин като Черна Аджа. Това можеше да й спечели малко време. Съвсем малко, разбира се, само докато не станеха известни фактите за Думайски кладенци и за Черната кула, но Елайда може би бе готова и за сламка да се хване. Не, това беше невъзможно. Не можеше да бъде възможно. Бягството определено беше невъзможно. Първо, ако Елайда наистина представеше обвинения, бягството щеше само да ги потвърди. Второ. Месаана щеше да я намери и да я убие, ако избяга. Всичко това премина мълниеносно през главата й, докато стъпваше с натежали като олово крака, за да застане в ъгъла като наказана новачка. Трябваше да има някакъв изход от това, каквото и да беше станало. Винаги се намираше изход. Слушането може би щеше да й помогне да го намери. Щеше да се помоли, ако Великия властелин се вслушваше в молитви.

Елайда я изгледа втренчено за миг, после кимна доволно. Очите й обаче продължаваха да блестят от възбуда. Повдигна капачето на една от трите лакирани кутии на масата, извади от нея малко, потъмняло от времето костено изделие с форма на костенурка и го погали с пръсти. Галенето на фигурките от тази кутия й беше навик, когато искаше да успокои нервите си.

— Е — каза тя. — Обяснявахте ми защо трябва да започна преговори.

— Не сме ви молили за разрешение, Майко — заяви рязко Суана и вирна брадичка. Доста брадичка имаше за вирване, цял ръбест камък, както и наглостта да я вирва на която си поиска. — Такова решение се взима от Съвета. У Жълтата Аджа са налице силни чувства в полза на това. — Което значеше, че тя има силни чувства. Тя беше главата на Жълтата Аджа, Първата тъкачка, нещо, което Алвиарин знаеше, тъй като Черната Аджа знаеше всички тайни на Аджите, или почти всички, а според Суана нейното мнение беше мнението на нейната Аджа.

Дезине, другата присъстваща Жълта, изгледа накриво Суана, но не каза нищо. Светлокожа и мършава като момче, Дезине имаше вид на човек, комуто всъщност никак не му се ще да е тук — хубаво, нацупено хлапе, което са го довели някъде за ухото. Заседателките често се оплакваха от извиване на ръце от страна на главите на своите Аджи, но не беше съвсем невъзможно Суана наистина да е измислила някакъв начин.

— Много от Белите също подкрепят разговорите — каза Феране и погледна намръщено петънцето от мастило на пръста си. — Напълно логично е, при сегашните обстоятелства. — Тя пък беше Първата разсъдница, глава на Бялата Аджа, но по-малко склонна от Суана да приема своите възгледи за задължителни за цялата Аджа. Малко по-малко склонна. Феране често се държеше толкова разсеяно, колкото най-тежките случаи при Кафявите — дългата й черна коса, обграждаща кръглото й лице, имаше нужда от четка, а няколко ресни на шала й, изглежда, се бяха топнали в сутрешния й чай — но беше в състояние да засече и най-малката пукнатина в логиката на нечий аргумент. Напълно бе възможно да е тук сама, защото е убедена, че няма нужда от помощта на други Бели Заседателки.

Отпуснала гръб на високия си стол, Елайда ги загледа кръвнишки и пръстите й загалиха костенурката по-нервно, а Андая заговори бързо, без да поглежда дори към Елайда, като в същото време се правеше, че наглася сивите ресни на шала над лактите си.

— Работата, Майко, е, че трябва да намерим начин всичко това да приключи мирно — заговори тя със силен тарабонски акцент, както всякога, когато се чувстваше неспокойно. Често пъти неуверена пред Елайда, тя се озърна към Юкури, сякаш се надяваше тя да я подкрепи, но слабичката дребна жена извърна леко глава настрани. Юкури беше забележително упорита за толкова дребна жена; за разлика от Дезине, тя нямаше да реагира на извиване на ръце. Защо тогава беше тук, щом не искаше да е тук? Разбрала, че остава сама, Андая продължи забързано: — Не бива да се допусне да се стига до боеве по улиците на Тар Валон. Или в Кулата. Особено това. Засега бунтовничките като че ли се задоволяват да си седят на място и само да гледат града, но това не може да продължи вечно. Те са преоткрили Пътуването, Майко, и са го използвали, за да пренесат войска през стотици левги. Трябва да започнем тези разговори преди да са решили да използват Пътуването, за да вкарат тази войска в Тар Валон, иначе всичко е загубено, дори ние да победим.

Алвиарин преглътна. Имаше чувството, че очите й ще изскочат. Бунтовничките знаели да Пътуват? Вече били пред Тар Валон? И тези глупачки искаха да преговарят с тях? Виждаше как грижливо обмислени планове, грижливо подредени замисли се изпаряват като мъгла под лъчите на лятното слънце. Може би Тъмният властелин все пак щеше да се вслуша, ако се помолеше много упорито.

Елайда не престана да се мръщи, но много полека остави на масата костената костенурка, а гласът й прозвуча почти нормално. Старото нормално, преди Алвиарин да й сложи юздите, със стоманената жилка под мекото редене на думите.

— Кафявите и Зелените също ли подкрепят преговорите?

— Кафявите — почна Шеван, а после присви устни замислено и видимо промени това, което смяташе да каже. Външно изглеждаше съвсем сдържана, но несъзнателно потъркваше дългите си палци в кокалестите си показалци. — Кафявите са съвсем наясно с историческите прецеденти. Всички сте чели тайните истории, или поне би трябвало. Всеки път, когато Кулата е била разцепена, върху света са се струпвали бедствия. След като над нас е надвиснала Последната битка, в свят, в който съществува Черната кула, не можем повече да си позволим да бъдем разделени нито за ден.

Едва ли бе възможно лицето на Елайда да помръкне повече, но споменаването на Черната кула го постигна.

— А Зелените? — Гласът й все още беше сдържан.

Всички Зелени Заседателки присъстваха, знак за силната подкрепа на своята Аджа, или за силен натиск от страна на главата на Зелените. Като старша, на Елайда следваше да отговори Талене.

— Зелените във всичко се придържаха към йерархията си, — ала високата златокоса жена неизвестно защо се озърна към Юкури, после също така странно — към Дезине, заби очи в килима и заоправя зелените си копринени поли. Рина леко се намръщи, сбръчка озадачено нос, но тя беше носила шала по-малко от петдесет години, така че оставаше да отговори Рубинде. Грубовата жена, Рубинде изглеждаше ниска и дебела редом до Талене, и почти грозна, въпреки очите си с цвят на сапфири.

— Възложено ми е да изтъкна същите основания като Шеван — каза тя, пренебрегвайки стъписания поглед на Рина. Явно тук беше имало натиск от страна на Аделорна, Зелената „капитан-генерал“, и явно Рубинде не беше съгласна, стига да пожелаеше да го каже публично. — Тармон Гай-дон наближава, Черната кула е почти също толкова голяма заплаха, а Преродения Дракон го няма, ако изобщо е жив. Не можем повече да си позволим да бъдем разделени. Ако Андая може да уговори бунтовничките да се върнат в Кулата, трябва да й разрешим да опита.

— Разбирам — каза хладно Елайда. Но странно, цветът на лицето й се възвърна и на устните й дори се очерта нещо като усмивка. — В такъв случай на всяка цена ги уговорете, стига да можете. Но моите едикти си остават. Синята Аджа повече не съществува и всяка Сестра, която е следвала онова дете Егвийн ал-Вийр, ще трябва да изтърпи наказание, наложено лично от мен, преди да бъде допусната в която и да е Аджа. Възнамерявам да сплотя Бялата кула и да я превърна в здраво оръжие за Тармон Гай-дон.

Феране и Суана отвориха уста да възразят, но Елайда ги прекъсна, като вдигна ръка.

— Казах, Щерки. Сега ме оставете. И се погрижете за вашите… преговори.

За Заседателките не оставаше нищо, освен открито да се противопоставят. Правата на Съвета си бяха техни, но Съветът рядко се осмеляваше да престъпи властта на Амирлинския трон. Освен ако Съветът не беше единен срещу Амирлин, а сега не беше единен. Самата Алвиарин се бе погрижила да осигури това. И те напуснаха, Феране и Суана стегнали гърбове и стиснали устни, Андая почти изприпка. Ни една от тях дори не погледна към Алвиарин.

Тя едва изчака вратата да се затвори зад последната.

— Това всъщност нищо не променя, Елайда, и ти не може да не го разбираш. Трябва да изчистиш мисълта си, не да се спъваш във всяко временно разсейване. — Знаеше, че говори несвързано, ала не можеше да се спре. — Погромът при Думайски кладенци, явният погром при Черната кула, тези неща все пак могат да те свалят. Аз съм ти нужна, за да задържиш жезъла и шарфа. Аз ти трябвам, Елайда… Ти… — И стисна зъби преди езикът й да е избълвал всичко. Трябваше все пак да има някакъв изход.

— Изненадана съм, че се върна — каза Елайда, надигна се и приглади полите си с червените ивици. Така и не се беше отказала да се облича като Червена. Странно, усмихваше се, докато заобикаляше масата. Не просто намек за усмивка този път, а пълна, доволна извивка на устните. — Някъде из града ли се кри, откакто пристигнаха бунтовничките? Помислих, че си взела кораб веднага щом си разбрала, че са тук. Кой би могъл да допусне, че са преоткрили Пътуването? Представи си само какво можем да направим, щом го научим. — Усмихната, тя се плъзна по килима.

— Я да видим сега. Защо трябва да се страхувам от теб? В Кулата наистина се говорят разни истории за Кайриен, но дори Сестрите наистина да са се покорили на онова хлапе ал-Тор, нещо, което аз лично не мога да повярвам, всички обвиняват Койрен. Тя пое отговорността да го доведе тук и в умовете на Сестрите тя все едно, че е съдена и осъдена. — Елайда се спря пред Алвиарин, като почти я затисна в ъгъла. Усмивката й така и не засегна очите. Усмихваше се, а очите блестяха. Алвиарин не можеше да се откъсне от този поглед. — В последната неделя чух твърде много неща и за Черната кула също така. — Устните на Елайда се сгърчиха от отвращение. — Изглежда, мъжете там са много повече, отколкото предполагаше ти. Но всички смятат, че Товейн е трябвало да прояви здрав разум и да разбере това, преди да нападне. Това нещо беше обсъждано надълго и широко. Ако тя се домъкне тук победена, ще понесе цялата вина. Тъй че заплахите ти…

Алвиарин се олюля към стената и примига да махне петната пред себе си, преди още да е осъзнала, че другата жена я зашлеви. Бузата й веднага се поду. Сиянието на сайдар бе обкръжило Елайда, а щитът бе положен върху Алвиарин преди да успее да мръдне, откъсвайки я от Силата. Но Елайда не възнамеряваше да използва Силата. Отпусна ръка. Все така усмихната.

Елайда бавно си пое дъх. Но не махна щита. И попита, с почти учтив тон:

— Наистина ли би използвала това?

Ръката на Алвиарин отскочи от дръжката на ножа на колана й. Беше я стиснала инстинктивно, но дори Елайда да не държеше Силата, убийството й, след като толкова много Заседателки знаеха, че са заедно, щеше да е равно на самоубийство. Лицето й все пак пламна, когато Елайда изсумтя презрително.

— Очаквам с нетърпение да видя врата ти на дръвника на палача за измяна, Алвиарин. Но докато не получа доказателството, което ми трябва, все пак мога да направя някои неща. Помниш ли колко пъти накара Силвиана да дойде тук, за да ми наложи личното наказание? Дано да помниш, защото ще бъдеш наказана десетократно за всеки ден, в който съм страдала. И, о, да. — С рязък жест тя смъкна шарфа на Пазителката от раменете й. — След като никоя не можа да те намери, когато пристигнаха бунтовничките, помолих Съвета да те освободи като Пазителка. Не пълния Съвет, разбира се. Може би все още имаш някакво влияние там. Но се оказа изненадващо лесно да получа консенсуса на Сестрите, които заседаваха в този ден. От Пазителката се очаква да бъде с Амирлин, а не да хойка където й хрумне. От друга страна, може пък изобщо да нямаш вече влияние, след като се разбра, че си се крила през цялото време в града. Или тръгна насам, за да завариш погром, и си си въобразявала, че ще можеш да изровиш нещо от руините?

— Все едно. Може би щеше да е по-добре за теб да скочиш на първия кораб, който напуска Тар Валон — продължи тя. — Но съм длъжна да призная, мисълта как се тътриш от село на село, толкова посрамена, че не смееш лицето си да покажеш пред друга Сестра, бледнее пред удоволствието да те видя как страдаш. А сега се махай от очите ми, преди да съм решила дали да са брезовите пръчки, или каишът на Силвиана. — Хвърли на пода белия шарф, обърна гръб, пусна сайдар и се плъзна назад към стола си, все едно че Алвиарин бе престанала да съществува.

Алвиарин не излезе. Тя избяга, затича, усещайки дъха на Тъмните хрътки в тила си. Не можеше дори да помисли, след като чу думата „измяна“. От тази дума, отекваща в главата й, й се искаше да завие. Измяна можеше да означава само едно. Елайда знаеше и търсеше доказателство. Тъмният властелин дано се смили. Но той нямаше милост. Милостта бе за онези, които се боят да бъдат силни. Тя не се боеше. Тя беше мях, до пръскане натъпкан с ужас.

Тичаше надолу и дори да се мяркаше по някой слуга из коридорите, не го виждаше. Ужасът заслепяваше очите й толкова, че можеше да види само онова, което се изпречеше право на пътя й. Тича, без да спре, чак до шестия етаж, до покоите си. Покоите с терасата с изглед към големия площад на Кулата вървяха с поста на Пазителката. Засега й стигаше, че все още има покои. И шанс да преживее.

Бяха си останали обзаведени с доманска мебел от предишната им обитателка — светло дърво, инкрустирано със седеф и кехлибар. Тя отвори широкия гардероб в спалнята, падна на колене, зарови из роклите и ризите до дъното и извади малко ковчеже, кутия по-малка от две длани на дължина, която си беше нейна от много години. Резбата по кутията беше сложна, но грубовата, няколко реда пъпки с различна големина, явно изработени от по-скоро амбициозен, отколкото опитен резбар. Ръцете й трепереха, докато я носеше към масата. Остави я и изтри в роклята потните си длани. Хитринката с отварянето на кутията бе само в това да разпериш колкото може по-широко пръстите си и да натиснеш едновременно четири пъпки върху кутията, никои две от които да не са еднакви. Капакът леко се повдигна и тя го отвори и извади най-скъпото си притежание, увито в кафяв плат, за да не издрънчи, ако някоя слугиня разклати кутията. Повечето слуги в Кулата нямаше да рискуват да крадат, но повечето не означаваше всички.

За миг Алвиарин просто се втренчи в малкия вързоп. Най-ценното й притежание, вещ от Легендарния век, но досега тя не беше посмяла да я използва. Само при неизбежна опасност, казала й бе Месаана, само при отчаяна необходимост, но можеше ли нещо да е по-ужасно от това? Месаана беше казала, че това нещо може да понесе удари с чук, без да се счупи, но тя го разви с предпазливостта, която щеше да приложи към чашка от най-тънко стъкло, и погледна тер-ангреала, яркочервена пръчица, не по-голяма от показалеца й, съвсем гладка с изключение на няколкото тънки резки, врязани по повърхността на взаимно преплитащи се спирали. Прегърна Извора и докосна тази шарка с тънки като косъмчета потоци на Огън и Земя на две такива преплитания. Това нямаше да е нужно в Легендарния век, но тъй наречените „постоянни потоци“ вече не съществуваха. Свят, в който почти всеки тер-ангреал е могъл да бъде използван от хора, неспособни да преливат, й изглеждаше непонятно странен. Защо е било позволено?

След като притисна силно пръчицата с палец — Единствената сила сама по себе си не беше достатъчна, — тя седна тежко на стола и се втренчи в предмета в шепата си. Беше сторено. Чувстваше се куха — огромно празно пространство, със страхове, пърхащи из тъмното като грамадни прилепи.

Вместо отново да увие тер-ангреала, тя го пъхна в кесията на колана си и стана, за да прибере кутията в гардероба. Докато не се увери, че е в безопасност, не смяташе да се отделя от тази пръчица. Но единственото, което можеше да направи, бе да седи и да чака, поклащайки се напред-назад, с ръце, стиснати между коленете. Не можеше да се спре, както не можеше да спре и тихите стонове, изтръгващи се между зъбите й. От основаването на Кулата нито една Сестра не бе обвинявана за това, че е Черна Аджа. О, имало бе подозрения за отделни Сестри и от време на време по някоя Айез Седай беше загивала, за да не стигнат тези подозрения по-далече, но до официални обвинения никога не се беше стигало. Щом Елайда бе готова открито да говори за дръвника на палача, то сигурно беше близо до предявяване на обвинения. Много близо. Черни сестри бяха изчезвали също така, когато подозренията станеха твърде тежки. Черната Аджа винаги оставаше скрита, на всяка цена. Жалко, че не можеше да спре тези стонове.

Изведнъж стаята се смрачи, загърна се във вихрещи се сумрачни сенки. Слънчевата светлина от прозорците сякаш не можеше да проникне през стъклата. След миг Алвиарин се озова на колене, с очи надолу. Трепереше от желание да излее страховете си, но с Избраните човек трябваше да следва правилата.

— Живея, за да служа, Велика господарке — изрече тя, и нищо повече. Не можеше да си позволи за миг да изпищи от болка, камо ли за час. Стиснала беше ръцете си, за да не треперят.

— Каква е спешната ти нужда, чедо? — Беше женски глас, но като глас от кристални звънчета. Недоволни звънчета. Само недоволни. Ядосани звънчета означаваха моментална гибел. — Ако мислиш, че ще вдигна пръст, за да ти върна шарфа на Пазителката, горчиво се лъжеш. Ала все още можеш да сториш това, което желая да бъде сторено, с още малко усилие. И можеш да смяташ страданията си с Надзорницата на новачките за малко наказание от мен. Предупредих те, че твърде силно тласкаш Елайда.

Алвиарин преглътна несъгласието си. Елайда не беше жена, която ще се огъне без силно тласкане. Месаана трябваше да го знае. Но несъгласието с Избраната можеше да е опасно. Много неща бяха опасни с Избраните. Все едно, каишът на Силвиана щеше да е дреболия пред брадвата на палача.

— Елайда знае. Велика господарке — промълви тя и вдигна очи. Пред нея стоеше жена от светлина и сянка, облечена в светлина и сянка, резки черни линии и сребриста белота, преливащи се от едното в другото. Сребристи очи се мръщеха върху лице от дим, със сребърни устни, свити в тънка резка. Беше само Илюзия, и всъщност направена не по-добре, отколкото щеше да я направи самата Алвиарин. Месаана се плъзна по килима и просветна зелена копринена пола, извезана с бронзови ивици. Но Алвиарин не можеше да усети сплитовете, създали Илюзията, както не можеше да използва и тези, с чиято помощ се бе появила и бе изпълнила стаята със сенки. Доколкото можеше да усети, Месаана изобщо не можеше да прелива! Жаждата да разгадае тези две тайни обикновено я пронизваше, но сега тя почти не го забеляза. — Тя знае, че съм Черна Аджа, Велика господарке. Ако ме е разкрила, значи си има някоя, която рови надълбоко. Десетки от нас може да са застрашени, може би всички. — Най-добре да изкараш една заплаха колкото може по-голяма, ако се надяваш на помощ. Дано да беше така.

Ала отговорът на Месаана беше презрително махване с едната, вече сребриста ръка. Лицето й сияеше като луна около очите, по-черни от въглени.

— Това е глупост. Елайда не може да реши за един ден дали изобщо да повярва, че Черната Аджа съществува. Ти просто се опитваш да си спестиш малко болка. Навярно малко повече ще ти покаже колко грешиш. — Алвиарин бе започнала да се моли, когато Месаана вдигна ръка малко по-високо и във въздуха се оформи сплит, който тя помнеше твърде добре. Трябваше да я накара да разбере!

Изведнъж сенките в стаята се отдръпнаха. Всичко сякаш се отмести встрани и мракът се сгъсти като катран. А после тъмнината изчезна. Стъписана, Алвиарин се озова умолително изпънала ръце към синеока жена от плът и кръв, облечена в извезано с бронз зелено. Смътно позната жена, която изглеждаше малко под средната възраст. Знаеше, че Месаана обикаля из Кулата, предрешена като една от Сестрите, макар че никоя от Избраните, които беше срещала, не показваше признаци на безвременност, но не можеше да свърже това лице с нито едно име. И осъзна още нещо. Това лице беше изплашено. Криеше го, но беше изплашено.

— Тя беше много полезна — промълви Месаана без нотка на страх, сякаш признаваше нещо неопровержимо. — А сега ще трябва да я убия.

— Винаги си била… твърде разточителна — отвърна хриплив глас, като кършеща се под крак изгнила кост.

Алвиарин падна по очи от ужас пред високата фигура на мъж в люспеста черна броня, застъпващи се плочки като люспите на змия, застанала пред един от прозорците. Но не беше мъж. Това безкръвно лице нямаше очи, само мъртвобяла кожа на мястото им. Беше се натъквала преди на мърдраал, в служба на Тъмния властелин, и дори беше успявала да посреща безокия им поглед без ужаса, който вдъхваха тези погледи, но този я накара да запълзи назад по пода, докато гърбът й не се удари в един от краката на масата. Измамните си приличаха като две капки вода — високи, тънки и съвсем еднакви, но този беше с цяла глава по-висок и от него като че ли се излъчваше страх, който се пропиваше в костите й. Без да мисли, тя посегна за Извора. И едва не изпищя. Извора го нямаше! А не беше заслонена; просто там нямаше какво да прегърне! Мърдраалът я погледна и се усмихна. Измамните никога не се усмихваха. Никога. Дъхът й заизлиза на дрипи.

— Може да е полезна — изхриптя мърдраалът. — Не бих искал Черната Аджа да бъде унищожена.

— Кой си ти да предизвикваш една Избрана? — запита с презрение Месаана и веднага развали ефекта, като облиза устни.

— Смяташ ли, че Ръката на Сянката е само име? — Гласът на мърдраала вече не дращеше, а сякаш изкънтя от някакви подземни кухини, на невъобразимо разстояние. Докато говореше, съществото растеше, издуваше се, докато главата му не опря в тавана, над два разтега нагоре. — Призована бе, а не дойде. Ръката ми стига далече, Месаана.

Видимо разтреперана. Избраната отвори уста, може би за да се помоли за милост, но около нея изведнъж лумна черен пламък и тя изпищя, щом дрехите й се смъкнаха на прах. Връзки от черен пламък стегнаха ръцете й на хълбоците, увиха се здраво около краката й, а в устата й се появи димящо черно кълбо, което разтвори челюстите й широко. И тя се загърчи, гола и безпомощна, а ужасът в очите й накара Алвиарин да се подмокри.

— Искаш ли да знаеш защо една от Избраните трябва да бъде наказана? — Гласът отново бе станал като кършеща се кост, мърдраалът отново заприлича само на един много висок Измамен, но Алвиарин не се подведе. — Искаш ли да гледаш? — попита съществото.

Трябваше по очи да падне на пода, да падне ничком и да пълзи за милост, но не можеше да мръдне. Не можеше да извърне очи от този безок поглед.

— Не, Велики властелине — успя да промълви с уста, пресъхнала като пясък. Знаеше. Беше невъзможно, но го знаеше. Усети, че по лицето й се стичат сълзи.

Мърдраалът се усмихна отново.

— Мнозина са падали от големи висини само затова, че знаят твърде много.

То потече към нея — не; не то — Великият властелин, облечен в кожата на мърдраал, потече към нея. Стъпваше на нозе, но другояче не можеше да се опише движението му. Бледата, загърната в черно фигура се надвеси над нея и тя щеше да изпищи, когато докосна с пръст челото й. Щеше да изпищи, ако можеше да изтръгне звук. Докосването пареше като нажежено до червено желязо. Смътно, тя се зачуди защо не й замириса на горяща плът. Великият властелин се изправи, а раздиращата болка се смали и изчезна. Ужасът й обаче ни най-малко не намаля.

— Белязана си за моя — изхриптя Великият властелин. — Месаана вече няма да те нарани. Освен ако аз не й разреша. — Той се извърна от нея и тъмната броня се смъкна от тялото му. Алвиарин се стъписа, когато тя се срина върху застлания под и издрънча като стомана, вместо просто да изчезне. Беше загърнат в мрак и не можеше да се разбере дали е коприна, кожа или нещо друго. Този мрак сякаш изпиваше всичката светлина в стаята. Месаана започна да се мята, стегната във връзките си, и да врещи пронизително, макар черното кълбо да бе затъкнало устата й.

— Сега си върви — каза той, — ако искаш да преживееш още час.

Звукът, изтръгнал се от Месаана, беше отчаян писък.

Алвиарин не разбра как е излязла от покоите — не можеше да разбере как се е вдигнала, след като чувстваше краката си като разтопени — но разбра, че тича по коридорите, вдигнала полите си до колене, тичаше с все сила. Изведнъж пред нея се появи горната площадка на широко стълбище и тя едва успя да се спре, за да не полети във въздуха. Трепереща и задъхана, се подпря на стената и се взря надолу по виещите се на спирала мраморни стъпала; в ума си видя как собственото й тяло се разбива далече долу.

Задъхана, пипна челото си с трепереща ръка. Мислите й се търкаляха една през друга, както тя сама за малко щеше да се търкаля по стъпалата. Великият властелин я беше белязал за своя. Пръстите й се плъзнаха по гладката непокътната кожа. Винаги беше ценяла знанието — властта укрепваше от знанието, — но не искаше да знае какво става сега в покоите, които бе оставила. Искаше й се да не знае, че там изобщо става нещо. Великият властелин я беше белязал, но Месаана щеше да намери начин да я убие, защото знае за това. Великият властелин я беше белязал и й беше дал заповед. Щеше да живее, стига да можеше да открие кой издирва Черната Аджа. Изправи с усилие гръб и изтри с длани сълзите по бузите си. Не можеше да отмести поглед от стълбите, пропадащи надолу пред нея. Елайда със сигурност я подозираше, но ако беше само това, тя винаги можеше да устрои своя лов. Трябваше само да включи Елайда като заплаха, която да се премахне. Да се достави на Великия властелин. Пръстите й отново пробягаха по челото й. Държеше под своя команда Черната Аджа. Гладка, непокътната кожа. Талене беше там, в покоите на Елайда. Защо бе погледнала така към Юкури и Дезине? Талене беше Черна, макар тя да не знаеше, че и Алвиарин е Черна, разбира се. Дали в огледало щеше да се види някакъв белег? Дали имаше нещо, което другите да могат да видят? Щом трябваше да направи клопка за предполагаемите ловкини на Елайда, Талене можеше да се окаже добро начало. Опита се да проследи пътя, който можеше да измине едно съобщение от „сърце“ до „сърце“, докато стигне до Талене, но продължаваше да се взира в стръмното стълбище надолу и да вижда как тялото й отскача и се разбива в дъното. Великият властелин я беше белязал.