Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (15)

Глава 14
Какво знаят Мъдрите

Халвин Нори, Първият писар, и Рийни Харфор, Първата слугиня, влязоха заедно, той с рязък и непохватен поклон, тя — с изящен реверанс, нито прекалено дълбок, нито съвсем небрежен. Едва ли можеше да се намерят на света двама по-различни от тях. Госпожа Харфор беше с кръгло лице и царствена осанка, сивата й коса изрядно прибрана на кок, а господин Нори — тромав и недодялан като блатна птица, с малкото му останала коса, щръкнала зад ушите като бели пера. И двамата носеха по една гравирана с герба на Андор кожена папка, пълна с документи, но Рийни Харфор държеше своята настрана, явно за да не измачка официалния си пурпурен табард, гладко изпънат по тялото й както винаги, все едно колко е часът или от колко време е на крака, докато Нори стискаше своята до тесните си гърди, сякаш за да скрие старите петна от мастило, няколко от които бяха зацапали табарда му, включително едно много голямо, в което като в туфа беше затънала опашката на Белия лъв. След като приключиха с вежливостите, двамата леко се дръпнаха встрани един от друг, без да се погледнат даже.

Щом вратата се затвори след Расория, сиянието на сайдар блесна около Авиенда и тя заплете преграда срещу подслушване, която се впи в стените на стаята. Всичко, което щяха да си кажат, щеше да остане възможно най-скрито, а Авиенда щеше да разбере, ако някой се опита да ги подслуша с помощта на Силата. В този сплит беше много добра.

— Госпожо Харфор — каза Елейн, — вие започнете, ако обичате. — Вино и столове не им предложи, естествено. Господин Нори щеше да се стъписа до пръстите на краката си при такава липса на приличие, а госпожа Харфор направо щеше да го приеме за лична обида. Нори помръдна неловко и погледна накриво Харфор, а тя присви устни. Дори след цяла неделя да се съберяха на заседанията, неприязънта им от това, че докладите им ще бъдат чути от другия, беше съвсем доловима. Изпитваха ревност за сферите си на влияние, още повече след като Първата слугиня бе навлязла в територия, която доскоро можеше да се смята за подопечна на господин Нори. Разбира се, ръководенето на кралския дворец открай време беше отговорност на Първата слугиня и можеше да се каже, че новите й задължения бяха само продължение на това. Можеше да се каже, но не и от Халвин Нори. Горящите цепеници в камината се слегнаха със силен пукот и отпратиха рояк искри нагоре в комина.

— Убедена съм, че Вторият библиотекар е… шпионин, милейди — заяви госпожа Харфор, пренебрегвайки Нори, все едно че искаше да го накара да изчезне. Беше се противила който и да е да разбере, че тя издирва шпионите в двореца, но това, че го знае Първият писар, я гризеше най-много. Единствената му власт над нея, доколкото съществуваше такава, беше свързана с плащането на сметките на двореца, а той никога не оспорваше разходите, но дори и това беше за нея повече, отколкото можеше да понесе. — На всеки три-четири дни господин Харндър посещава една странноприемница, казва се „Пръстенът и стрелата“, уж заради ейла на ханджийката, някоя си Милис Фендри, но госпожа Фендри гледа също така гълъби и след всяко посещение на господин Харндър тя праща по един гълъб на север. Вчера три Айез Седай от тези, които са отседнали в „Сребърния лебед“, са намерили повод да посетят „Пръстена и стрелата“, макар че е за по-бедни гости от „Лебеда“. Отишли са и са си заминали скрити под качулките, и са останали повече от час затворени насаме с госпожа Фендри. И трите са от Кафявата Аджа. Боя се, че това показва кой е поръчителят на Харндър.

— Фризьорки, носачи, готвачки, главният дърводелец, най-малко петима от писарите на господин Нори, а сега и библиотекарите. — Отпусната в стола си и кръстосала крака, Диелин изръмжа кисело. — Има ли тук някой, за когото няма да разберем рано или късно, че е шпионин, госпожо Харфор?

Нори изпъна неловко врат: престъплението на писарите си приемаше като лично оскърбление.

— Храня надежди, че може би ще стигна до дъното на тази каца, милейди — отвърна самодоволно госпожа Харфор. Нито шпиони, нито Върховни тронове на могъщи Домове можеха да я смутят. Шпионите бяха напаст, която тя смяташе да изчисти от двореца също като бълхите или плъховете — въпреки че бе принудена да признае помощта на Айез Седай по отношение на плъховете напоследък, — докато могъщите благородници бяха за нея като дъжда или снега, природни факти, които трябва да изтърпиш, докато не отминат, но не и повод за притеснения. — Просто има твърде много хора, които могат да бъдат купени, и твърде много, които могат да си позволят да ги купят, или искат да го направят.

Елейн се опита да си представи господин Харндър, но единственото, което се оформи в ума й, беше някаква смътна фигура на закръглен плешив човек, който мигаше непрекъснато. Беше служил при майка й, доколкото помнеше, а и на кралица Мордрелен преди това. Това, че изглежда служеше и на Кафявата Аджа, дори не заслужаваше коментар. В двореца на всеки владетел между Гръбнака на света и Аритския океан имаше очи и уши на Кулата. И най-малоумният владетел трябваше да го очаква. Несъмнено сеанчанците също щяха скоро да заживеят под окото на Бялата кула, ако вече не живееха. Рийни беше открила няколко шпиони за Червената Аджа, безспорно наследство от времето на Елайда, но този библиотекар беше първият за друга Аджа. Елайда едва ли беше допускала други Аджи да знаят какво става в двореца, докато беше съветничка на кралицата.

— Жалко, че нямаме лъжливи историйки, които да пробутаме на Кафявата Аджа — безгрижно подхвърли тя. Много жалко, че те, както и Червените, знаеха за Родството. В най-добрия случай трябваше да знаят, че тук има много жени, способни да преливат, и нямаше да им отнеме много време, докато се досетят кои са. Това междувременно щеше да създаде нови проблеми, но тези трудности все пак бяха някъде в бъдещето. Винаги планирай занапред, обичаше да казва Лини, но прекалиш ли с грижите за догодина, ще се препънеш в утрешния ден. — Наблюдавайте господин Харндър и се опитайте да откриете приятелите му. Мисля, че това е достатъчно засега. — Някои шпиони зависеха от ушите си, било за да чуят клюките или да подслушват зад вратите; други смазваха хорските езици с няколко чаши вино. За да противодействаш на един шпионин, първото, което трябва да сториш, е да разбереш как научава онова, което продава.

Авиенда изсумтя шумно и разпери полите си, готова да седне на килима, но се усети в какво е облечена. Изгледа предупредително Диелин и кацна сковано на ръба на един от столовете, самата картинка на дворцова дама с блеснали очи. Само дето дворцовите дами не опипват ножовете си с палец. Ако я оставеше човек, Авиенда веднага щеше да резне гърлото на всеки шпионин. Според нея шпионирането беше мръсна работа, колкото и често да се опитваше да я убеждава Елейн, че всеки открит шпионин е инструмент, който може да се използва, за да накара враговете й да повярват в това, което тя иска.

Не че всеки шпионин непременно работеше за някой враг. Повечето от тези, които Първата слугиня беше открила, получаваха пари от повече от един източник и сред тези, които беше разкрила, попадаха кралят на Муранди Редран, различни Върховни лордове и лейди на Тайрен, шепа кайриенски благородници и доста търговци. Твърде много хора се интересуваха какво става в Кемлин, все едно дали заради влиянието му над търговията, или по други причини. Понякога изглеждаше, че всеки шпионира срещу всеки.

— Госпожо Харфор, не сте открили очи и уши на Черната кула.

Като повечето хора, чули да се спомене за Черната кула, Диелин потръпна и отпи дълбока глътка от виното си, но Рийни отвърна само с лека гримаса. Тя беше решила да пренебрегне факта, че съществуват мъже, можещи да преливат, след като не можеше да промени нещата. За нея Черната кула беше просто… досада.

— Не са имали време, милейди. Оставете им една година и ще се намерят ратаи и библиотекари, които взимат пари и от тях.

— Предполагам. — Ужасна мисъл. — Какво още имате за нас днес?

— Поговорих с Джон Скелит, милейди. Човек, който си обръща често палтото, е склонен да го обърне пак, а Скелит е точно такъв. — Скелит, бръснарят, взимаше пари от дома Араун, което за момента го правеше човек на Аримила.

Биргит пресече ругатнята си по средата на думата — неизвестно защо внимаваше с изразите си в присъствието на Рийни Харфор — и заговори с огорчение:

— Говорили сте с него? Без да попитате никого?

Диелин обаче нямаше задръжки по отношение на Първата слугиня и измърмори:

— Майчино мляко в чаша!

Елейн никога не беше чувала нещо толкова неприлично от нея. Господин Нори примига и за малко да изтърве папката си, и се постара да не поглежда към Диелин. Първата слугиня само помълча, докато се увери, че двете с Биргит са свършили, след което спокойно продължи.

— Моментът изглежда съзрял, а и Скелит също. Един от мъжете, на които той предава донесенията си, е напуснал града и още не се е върнал, а другият, изглежда, си е счупил крака. Улиците понякога са доста хлъзгави. — Каза го така невъзмутимо, че изглеждаше повече от вероятно тя да е уредила падането по някакъв начин. Трудното време разкриваше немислими способности у най-неочаквани хора. — Скелит е доста склонен да отнесе сам в лагерите следващото си съобщение. Виждал е вече отворен Портал и няма да се прави на уплашен. — Човек можеше да помисли, че тя самата цял живот е гледала как търговски фургони трополят през дупки във въздуха.

— И какво ще спре този бръснар да продължи да бяга презглава, след като излезе от прокле… ъъъ… от града? — попита раздразнено Биргит и закрачи пред огъня, стиснала ръце отзад. Тежката й златиста плитка сякаш бе настръхнала. — Ако отиде, Араун ще наеме някой друг и ще трябва отново да го търсиш. Светлина, Аримила трябва да е чула за Порталите още с пристигането си и Скелит би трябвало да го знае. — Не мисълта за възможното бягство на Скелит я дразнеше, или поне не само това. Наемниците смятаха, че са наети, за да спират войници, но за няколко сребърника бяха склонни да пропускат по един-двама през портите нощем и в двете посоки. Според тях един-двама нямаше да навредят. Биргит не обичаше да й се напомня за това.

— Алчността ще го спре, милейди — отвърна спокойно госпожа Харфор. — Мисълта, че ще печели пари едновременно от лейди Елейн и от лейди Неан, е в състояние да го накара да се задъха. Вярно, лейди Аримила може вече да е чула за Порталите, но това само ще подсили основанията на Скелит да отиде лично при тях.

— А ако алчността му се окаже толкова голяма, че се опита да спечели още повече злато, като отново си обърне палтото? — каза Диелин. — Този човек може да причини големи… пакости, госпожо Харфор.

Тонът на Рийни стана малко по-отривист. Знаеше си границите и никога нямаше да ги престъпи, но не обичаше никой да я смята за лекомислена.

— Лейди Неан би го заровила в най-близката пряспа, милейди, нещо, в което се постарах да го уверя. Тя не е от най-търпеливите. Сигурна съм, че го знаете. Така или иначе новините, които получаваме от лагерите им, са доста оскъдни, меко казано, а той може да види някои неща, които бихме искали да знаем.

— Ако Скелит е в състояние да ни каже в кой лагер ще бъдат Аримила, Еления и Неан и кога, лично ще му връча златото — промълви замислено Елейн. Еления и Неан стояха все около Аримила, а Аримила беше още по-нетърпелива и от Неан. Това пък, че нещо може да върви без нейно присъствие, изобщо не можеше да го повярва. Всеки ден прекарваше половината от времето си в обиколки от лагер на лагер и никога не преспиваше два пъти на едно място, доколкото знаеха. — Това е единственото, което бих искала да знам за лагерите.

Рийни сведе глава.

— Както кажете, милейди. Ще се погрижа.

Твърде често се стараеше да не казва някои неща открито в присъствието на Нори, но не даде знак, че е чула какъвто и да било упрек. Елейн, разбира се, не беше сигурна, че би я укорила открито. И да го направеше, госпожа Харфор щеше да продължи да изпълнява изрядно задълженията си и със сигурност щеше да продължи да лови шпиони с неотслабващ жар, ако не по друга причина, то защото наличието им в двореца просто я оскърбяваше, но въпреки всичко Елейн щеше всеки ден да се натъква на десетина неуредици, на десетина малки неудобства, които само щяха да направят живота й още по-окаян, и нито едно от тях нямаше да може да припише пряко на Първата слугиня. „Трябва да следваме стъпките на танца така уверено, както слугите ни — беше й казала веднъж майка й. — Можеш да продължиш да наемаш нови слуги и да загубиш всичкото си време за обучението им, и да страдаш, докато се учат, и накрая да се окажеш точно там, откъдето си започнала, или можеш да спазваш правилата като тях и да живееш удобно, използвайки времето си, за да управляваш.“

— Благодаря ви, госпожо Харфор — промълви тя и получи за това изряден реверанс. Рийни Харфор също беше от тези, които си знаят цената. — Господин Нори?

Приличащият на чапла мъж се сепна и престана да се мръщи на Рийни. В някои отношения той приемаше Порталите за свои и не обичаше да се шегуват с тях.

— Да, милейди. Разбира се. — Гласът му беше хриплив и монотонен. — Вярвам, че лейди Биргит вече ви е уведомила за търговските кервани от Иллиан и Тийр. Вярвам, че това е… хмм… неин обичаен навик, щом се върнете в града. — Изгледа за миг Биргит с укор. Никога нямаше и да помисли да причини на Елейн и най-малкото раздразнение, дори тя да му се разкрещеше, но живееше по някаква собствена система от правила и макар в умерена степен, изпитваше негодувание към Биргит затова, че го лишаваше от възможността да изрежда броя на пристигналите фургони, бурета и бъчви. Обичаше числата си човекът. В умерена степен, както поне предполагаше Елейн. На господин Нори като че ли му липсваше особен жар.

— Каза ми — отвърна му тя с много лека нотка на извинение, да не вземе да го притесни, — Боя се, че част от Морския народ ще ни напуснат. От утре ще разполагаме само с половината, за да ни правят Портали.

Пръстите му пробягаха по кожената папка на гърдите, сякаш опипваха листовете вътре. Никога не го беше виждала да си прави справки по тях.

— Аха. Аха. Ще се… справим, милейди. — Халвин Нори винаги се справяше. — Да продължа, вчера и предната нощ имаше девет палежа, съвсем малко повече от обичайното. Три опита са били направени за подпалване на складове с храна. Нито един успешен, бързам да добавя. — Можеше да бърза да добави, но го направи със същата досадна монотонност. — Ако мога да се изразя така, от стражите, патрулиращи по улиците, има ефект — броят на нападенията и обирите се е смъкнал до малко повече от нормалното за това време на годината — но изглежда очевидно, че нечия ръка насочва палежите. Унищожени са седемнайсет сгради, всички освен една — напуснати. — Устата му се сви неодобрително; щеше да е нужно нещо много повече от обсада, за да го накара да напусне Кемлин. — И по мое мнение всички пожари са били разставени така, че да привлекат водоноските колкото може по-далече от складовете, където е имало опити за палеж. Вече съм убеден, че този шаблон е в сила за всеки пожар от последните няколко недели.

— Биргит? — попита Елейн.

— Ще се опитам да очертая складовете на карта — отвърна колебливо Биргит, — и ще поставя още стражи на улиците, които изглеждат най-отдалечени, но все пак остават много прокл… ъъ… рискове. — Не погледна към госпожа Харфор, но Елейн усети леката нотка на изчервяване от нея. — На всеки, който има кремък и стомана в кесията си, му трябва само минута, за да подпали пожар с шепа суха слама.

— Направи каквото можеш — каза й Елейн. Щеше да е чист късмет да хванат някоя подпалвачка в действие, и много повече от късмет да каже нещо повече, освен че парите й ги е дал някой скрил лицето си под качулка. А за да се проследят парите до Аримила, Еления или Неан, щеше да им е нужен късметът на Мат Каутон. — Нещо друго имате ли, господин Нори?

Той се почеса по дългия нос, избягвайки погледа й.

— Забелязал съм… ъъъ… — започна Нори колебливо, — че Марн, Араун и Саранд напоследък са взели големи заеми срещу залог на бъдещите си доходи от именията.

Веждите на госпожа Харфор хвръкнаха нагоре, докато се овладее и си ги върне на мястото.

Елейн погледна в чашката си и забеляза, че я е пресушила. Банкерите никога не издаваха пред никого какво са заели, на кого и срещу какво, но тя не го попита откъде го знае. Щеше да е… притеснително. И за двамата. Усмихна се, щом сестра й взе чашата, и направи гримаса, когато Авиенда й я върна пълна. Авиенда, изглежда, смяташе, че може да пие от този слаб чай докато очите й не заплуват! Козето мляко щеше да е по-добре. Добре, щеше да я държи тази проклета чаша, но не беше длъжна и да пие.

— Наемниците — изръмжа Диелин. Пламъкът в очите й можеше да накара и мечка да застане мирно. — Казвала съм го преди, ще го кажа пак. Бедата с наетите мечове е, че не остават купени завинаги. — Беше се противопоставяла от самото начало да наемат войници за отбраната на града въпреки факта, че без тях Аримила щеше да си влезе с войската през която порта си поиска. Просто нямаха достатъчно хора, за да пазят портите другояче, за стените да не говорим.

Биргит също се бе противопоставила за наемниците, но бе приела основанията на Елейн, макар и с неохота. Все още гледаше на тях с недоверие, ала сега поклати глава. Седна на облегалката на един стол до огъня и положи единия си ботуш на седалката.

— Наемниците се грижат за престижа си, ако не за честта си. Преминаването от една страна на друга е едно. Предаването на порта — съвсем друго. Отряд, който би го направил, няма да бъде нает повече, никога. Аримила би трябвало да предложи на капитана им достатъчно, за да може да живее като лорд до края на дните си, и поне да убеди хората му, че и те ще могат.

Нори се окашля. Дори и това прозвуча някак монотонно.

— Изглежда, че са заели срещу едни и същи доходи по два пъти, дори и по три. Банкерите, разбира се… не знаят… за това засега.

Биргит понечи да изругае, но се спря. Диелин се навъси на виното си толкова силно, че можеше да го вкисне. Авиенда бързо стисна ръката на Елейн и я пусна. Огънят изпращя сред дъжд от искри, няколко от които стигнаха почти до килимите.

— Наемническите части ще трябва да се наблюдават. — Елейн вдигна ръка да спре Биргит. Не беше си отворила още устата, но връзката говореше красноречиво. — Ще трябва отнякъде да намериш хора за това. — Светлина! Май започваха да се пазят от толкова хора вътре, колкото бяха и отвън! — Едва ли ще са нужни чак толкова много, но трябва да разберем, ако започнат да се държат странно или потайно, Биргит. Това може да се окаже единственото предупреждение.

— Мислила съм какво да се направи, ако някой от отрядите наистина се продаде — отвърна кисело Биргит. — Разбирането няма да е достатъчно, освен ако нямаме хора, които да притичат към всяка порта, за която мисля, че е предадена. А половината от войниците в града са наемници. Половината от останалите са старци, живеещи от месеци с пенсиите си. Ще сменям постовете на наемниците на неравни интервали. За тях ще е по-трудно да предадат порта, като не знаят къде ще са утре, не че ще е невъзможно. — Колкото и да възразяваше, че никога не е била пълководец, беше видяла повече битки и обсади от всеки десет живи пълководци и много добре знаеше как стават тези неща.

Елейн почти съжали, че в чашата й няма вино. Почти.

— Има ли вероятност банкерите да разберат това, което сте узнали, господин Нори? Преди да дойде срокът за изплащането? — Ако научеха, някои можеха да решат, че предпочитат Аримила на трона. Тогава тя щеше да може да опразни държавната хазна само за да изплати тези заеми. И сигурно щеше да го направи. Търговците яхваха политическите ветрове, накъдето и да задухат. За банкерите беше известно, че се опитват да влияят на събитията.

— Според мен едва ли, милейди. Би трябвало да… ъъъ… зададат подходящите въпроси на подходящите хора, но банкерите обикновено са… неразговорливи… един към друг. Да, смятам, че вероятността е малка. Засега.

Все едно, нищо не можеше да се направи. Освен да каже на Биргит, че може да се появи нов източник на убийци и похитители. Но ако се съдеше по скованото й лице и тази внезапна мрачност по връзката, тя вече си бе дала сметка за това. Шансът да се задържи личната й охрана под сто жени вече ставаше нищожен. Ако изобщо беше съществувал.

— Благодаря ви, господин Нори — каза Елейн. — Както винаги, справили сте се великолепно. Моля уведомете ме незабавно в случай, че забележите признаци банкерите да задават тези въпроси.

— Разбира се, милейди — измърмори той и гмурна надолу глава като чапла след риба. — Милейди е много любезна.

След като Рийни и Нори излязоха — той й задържа вратата с поклон, с трошица по-изящен от обикновено, а тя му отвърна с леко кимване, преди да се плъзне покрай него към коридора — Авиенда не освободи преградата. Щом вратата се затвори и скърцането й се приглуши от преградата, тя заяви:

— Някой се опитваше да подслушва.

Елейн поклати глава. Нямаше как да се разбере кой — Черна сестра? Или любопитна Родственичка? — но подслушването поне не бе успяло. Не че имаше голям шанс някой да преодолее преградите на Авиенда, може би дори Отстъпниците нямаха шанс, но ако някой бе успял, тя щеше да го каже веднага.

Диелин прие думите на Авиенда с по-малка самоувереност и измърмори нещо за Морския народ. На косъмче не беше се обърнала щом чу, че половината Ветроловки напускат, не и пред Рийни и Нори, но сега настоя да чуе цялата история.

— Никога не съм вярвала на тая Зайда — изръмжа тя, след като Елейн завърши. — Това споразумение за търговия може да звучи добре, но не бих се изненадала, ако е възложила на някоя от Ветроловките да се опита да подслушва. Тази жена иска да знае всичко, за да го използва някой ден. — Диелин рядко проявяваше колебливост, но ето че сега се поколеба. Въртеше чашата с вино в дланите си. — Сигурна ли си, че този… този маяк… не може да ни навреди, Елейн?

— По-сигурна не мога и да бъда, Диелин. Ако щеше да разцепи света, мисля, че досега щеше да го направи. — Авиенда се засмя, но Диелин пребледня като мляко. Наистина! Нещо, което би могло да те разсмее, просто за да не заплачеш.

— Ако се мотаем още дълго тук, след като Нори и госпожа Харфор излязоха — напомни им Биргит, — някой може да почне да се чуди защо. — Махна с ръка към стените, сочейки преградата, която не можеше да види. Но знаеше, че още си е на мястото. Ежедневните заседания с Първата слугиня и Първия писар винаги прикриваха нещо повече.

Биргит отмести две позлатени порцеланови купи от Морския народ на една от масичките и извади нагънатата на няколко ката карта изпод късото си палто. Винаги я носеше там, освен когато спеше, а тогава картата бе под възглавницата й. Изпъната, с няколко празни винени чаши по краищата да я задържат, картата изобразяваше Андор от реката Еринин до границата между Алтара и Муранди. Всъщност можеше да се каже, че показва цял Андор, защото простиращото се по на запад от поколения бе само отчасти под контрола на Кемлин. Трудно можеше да се нарече произведение на картографското изкуство и много от подробностите бяха зацапани с петна, но показваше достатъчно добре терена и всяко градче и село бяха отбелязани, всеки път, мост и брод. Елейн постави чашата си на ръка разстояние от картата, за да не прибави още някое петно. А и за да се отърве от жалкото подобие на чай.

— Граничниците се придвижват — каза Биргит и посочи горите на север от Кемлин, едно петно над най-северната граница на Андор, — но все още не са покрили много терен. При тази скорост ще им трябва повече от месец, докато се приближат до Кемлин.

Диелин завъртя сребърната си чаша, погледна виното и рязко вдигна глава.

— Мислех, че северняците са свикнали със снега, лейди Биргит. — Дори и сега трябваше да ръчка, а да й кажеш да не го прави, щеше само да я убеди десетократно, че Биргит крие тайни, и да я направи двайсетократно по-решена да ги научи.

Авиенда се намръщи на възрастната жена — когато не беше изпаднала в благоговение към Биргит, държеше пламенно да се съхранят тайните й — но самата Биргит посрещна погледа на Диелин спокойно, без намек за тревога по връзката.

— От дълго време не съм била в Кандор, — Беше си чистата истина, ала колко от дълго, Диелин изобщо не можеше да си въобрази. По онова време страната дори не се беше наричала Кандор. — Но колкото и да е свикнал човек, придвижването на двеста хиляди войници, да не говорим за Светлината знае само колко съпътстващ ги народ, зимно време е бавно. По лошо има. Изпратих госпожа Окалин и Джюлания Фоут да посетят няколко села на няколко мили южно от границата. — Сабийн Окалин и Джюлания Фоут бяха Родственички, можещи да Пътуват. — Казват, че според селяните хората от Граничните земи са се спрели на зимен лагер.

Елейн се намръщи над картата и проследи с пръст разстоянията. Разчиташе на вестите за войските от Граничните земи, макар не толкова на самите тях. Вестта за толкова голяма армия, нахлула в Андор, щеше да се понесе пред нея като полски пожар в суха трева. Само някой пълен глупак щеше да повярва, че са изминали толкова стотици мили, за да се опитат да завладеят Андор, но всеки, който чуеше, щеше да започне да разсъждава какви са им намеренията и какво трябва да се направи с тях, а колкото езици — толкова мнения. Започнеше ли да се разпространява вестта, тя щеше най-много да се облагодетелства от това. Преди всичко тя самата бе уредила Граничниците да минат през Андор, а вече бе уредила и как и кога да напуснат.

Изборът не беше особено труден. Възпирането им щеше да доведе до големи кръвопролития, ако изобщо можеше да бъдат спрени, а те искаха само да минат, за да продължат по-нататък в Муранди, където смятаха, че ще намерят Преродения Дракон. Това също беше нейно дело. Криеха причината, поради която търсеха Ранд, а тя трудно щеше да им издаде истинското му местоположение, не и след като сред тях имаше поне десетина Айез Седай — факт, който също криеха. Но стигнеше ли вестта до Върховните тронове…

— Би трябвало да подейства — промълви тя. — Ако се наложи, сами ще пуснат слуховете за Граничниците.

— Ще подейства — съгласи се Диелин и добави мрачно: — Стига Башийр и Баел да държат хората си. Доста избухлива смес се получава, с Граничниците, айилците и Легиона на Дракона само на няколко мили едни от други. А така и не разбирам откъде можем да сме сигурни, че ашаманите няма да извършат някое безумие. — Според нея един мъж трябваше да е преди всичко луд, за да реши да стане ашаман. Авиенда кимна. Не беше съгласна с Диелин почти толкова често, колкото и Биргит, но по въпроса за ашаманите бяха на едно мнение.

— Ще се погрижа да стоят настрана от Черната кула — увери ги Елейн, въпреки че го беше правила вече. Дори Диелин знаеше, че Баел и Башийр ще държат хората си изкъсо — никой от тях не искаше битка, от която няма нужда, а Даврам Башийр със сигурност нямаше да се бие със сънародниците си — ала всяка от тях имаше право да се безпокои от ашаманите и какво можеха да предприемат те. Пръстът й се плъзна от шестолъчната звезда, изобразяваща Андор, към няколкото мили терен, зает от ашаманите. Черната кула не беше отбелязана, но всички знаеха точно къде се намира. Добре поне, че бе далече от пътя към Люгард. Нямаше да е трудно да се отпратят воините на Граничните земи в Муранди, без да се изнервят ашаманите.

Присви устни при мисълта, че не бива да изнервя ашаманите, но в близко време нищо не можеше да се направи, затова ги изтласка от ума си. Щом не можеш да се оправиш с нещо веднага, отложи го за по-късно.

— А другите? — Нямаше нужда да казва повече. Шест големи Дома оставаха необвързани — поне не към нея или Аримила. Диелин твърдеше, че рано или късно всички те ще дойдат на страната на Елейн, но до този момент не показваха никакви признаци за това. Сабийн и Джюлания търсеха някаква вест и от тях. През последните двайсет години двете бяха преживявали като амбулантки — предприемаха тежки пътувания, преспиваха в плевници или под дърветата и слушаха това, което хората казват, или не казват. Бяха великолепни съгледвачки. Щеше да е голяма загуба, ако се наложеше да бъдат сменени, за да поддържат снабдяването на града.

— Според мълвата лорд Луан може да е на десет места едновременно, на изток и на запад. — Навъсена над оцапаната си карта, сякаш местоположението на Луан трябваше да е отбелязано на нея, Биргит изтърси много по-груба ругатня, отколкото си заслужаваше, след като Рийни Харфор я нямаше вече. — Винаги в следващото село или в по-следващото. Лейди Елориен и лорд Абеле, изглежда, са потънали вдън земя, колкото и да би трябвало да е трудно това за един Върховен трон. Най-малкото, госпожите Окалин и Фоут не са могли да доловят и шепот за тях, нито за някой от ратниците на Пендар и Тремейн. Нито един човек, нито един кон. — Виж, това беше доста необичайно. Някой полагаше големи усилия.

— Когато пожелае, Абеле става като призрак — измърмори Диелин — и винаги може да те спипа, ако стъпиш накриво. Елориен… — Потърка с пръст устните си и въздъхна. — Прекалено превзета е, за да изчезне така. Освен ако не е с Абеле или Луан. Или и с двамата. — Тази идея нещо не й допадаше.

— Колкото до другите ни „приятели“ — каза Биргит, — лейди Арател е прекосила границата от Муранди, ето тук. — Докосна леко картата на около двеста мили южно от Кемлин. — Преди четири дни лорд Пеливар е прекосил на около пет-шест мили западно оттам, а лейди Емлин — тук, на още пет-шест мили.

— Не са заедно — каза Диелин. — Довели ли са мурандийци? Не? Добре. Може просто да се връщат в именията си, Елейн. Ако се раздалечат още, ще го знаем със сигурност. — Тези три Дома най-много я притесняваха.

— Може да са си тръгнали да се прибират — съгласи се Биргит, с неохота както винаги, когато трябваше да се съгласи с Диелин. Придърпа плитката през рамото си и я стисна в юмрук почти както правеше Нинив. — И мъжете, и конете трябва да са уморени след този зимен поход в Муранди. Но единственото, в което можем да сме сигурни, е, че се придвижват.

Авиенда изръмжа. В елегантните й кадифета това прозвуча стряскащо.

— Винаги приемай, че врагът ще направи това, което не искаш да направи. Реши какво най-малко искаш да направи и планирай ходовете си според него.

— Емлин, Арател и Пеливар не са врагове — възрази уморено Диелин. На когото и да вярваше, че щяха да се закълнат след време, тримата бяха обявили подкрепата си за самата Диелин на трона.

Елейн не беше чела някоя кралица насила да е била поставена на трона — във всеки случай такова нещо едва ли щеше да си намери място в историите, — но Емлин, Арател и Пеливар, изглежда, бяха готови да го пробват, и не да спечелят властта за себе си. Диелин не искаше трона, но едва ли щеше да бъде пасивна владетелка. Простият факт беше, че последната година на Мургейз Траканд беше белязана от гаф след гаф, а само неколцина знаеха или вярваха, че през това време е била пленничка на един от Отстъпниците. Някои от Домовете искаха да видят на трона която и да е друга, но не и поредната Траканд. Или поне така мислеха.

— Какво е последното нещо, което искаме да направят? — каза Елейн. — Ако се пръснат по именията си, тогава са извън играта до пролетта, а дотогава всичко ще бъде решено. — Дано да го пожелаеше Светлината. — Но ако продължат към Кемлин?

— Без мурандийците те нямат достатъчно ратници да предизвикат Аримила. — Биргит потърка брадичка, оглеждайки картата. — Ако досега не са разбрали, че Легионът на Дракона и айилците стоят извън това, скоро ще трябва да го разберат, но ще са предпазливи. Никой от тях не ми се струва толкова глупав, че да предизвика бой, който не може да спечели, след като не им се налага. Според мен по-скоро ще се спрат някъде на лагер, на изток или югоизток, откъдето ще могат да държат събитията под око и, може би, да им влияят.

Диелин допи последната глътка вино, което сигурно вече беше изстинало, издиша тежко и отиде да си напълни чашата отново.

— Ако дойдат при Кемлин — рече тя с много натежал тон, — значи ще се надяват Луан или Абеле, или Елориен да се присъединят към тях. Може би и тримата.

— В такъв случай трябва да измислим как да им попречим да стигнат до Кемлин, преди да съзреят плановете ни и без да ги превръщаме във вечни врагове. — Елейн се постара гласът й да прозвучи толкова убедително и твърдо, колкото мрачен беше тонът на Диелин. — И трябва да измислим как да постъпим в случай, че дойдат тук прекалено рано. Ако това стане, Диелин, ще трябва да ги убедиш, че изборът е между мен и Аримила. Иначе кълбото така ще се заплете, че може никога да не можем да го оправим, а с нас — и цял Андор.

Диелин изпъшка, сякаш някой я шибна с пръчка. Последният път, когато Домовете се бяха разделили между три претендентки за Лъвския трон, беше преди около петстотин години и беше последвала седемгодишна война, преди да бъде коронясана нова кралица. През това време първоначалните претендентки бяха загинали.

Без да мисли, Елейн надигна чашката си и отпи. Чаят беше изстинал, но медът избухна на езика й. Мед! Погледна слисана към Авиенда и устните на сестра й се кривнаха в лека усмивка. Съзаклятническа усмивка, сякаш Биргит не беше разбрала точно какво е станало. Въпреки че странно усилената им връзка не стигаше чак до предаване и на вкус, тя със сигурност беше усетила изненадата и удоволствието на Елейн от чая. Опря юмруци на кръста и ги изгледа много осъдително. Или поне се опита. После на лицето й също изгря усмивка. Елейн изведнъж осъзна, че главоболието на Биргит си е отишло. Не знаеше кога си е отишло, но със сигурност вече го нямаше.

— Надявай се на най-доброто и се готви за най-лошото — рече тя. — Понякога най-доброто все пак се случва.

Диелин, която не знаеше нищо за меда, а само гледаше как и трите се хилят, се окашля шумно.

— А понякога не се случва. Ако твоята схема се получи точно както е замислена, Елейн, няма да ни трябват нито Емлин, нито Елориен или останалите, но е ужасно хазартна. За да се провали, стига само…

Лявото крило на вратата се отвори и влезе една жена с бузи като ябълки, с ледени очи и златен пискюл на помощник-лейтенант на рамото. Можеше първо да почука, но и да го беше направила, преградата щеше да заглуши звука. Също като Расория, Цайган Сокорин беше Ловкиня на Рога преди да се включи в охраната на Елейн. Стражата, изглежда, се беше сменила.

— Мъдрата Монел желае да ви види, лейди Елейн — докладва Цайган стегнато. — С нея е госпожа Каристован.

Сумеко можеше да бъде накарана да изчака, но не и Монел. Хората на Аримила можеха да се забъркат по-скоро с Айез Седай, отколкото с айилците, но само нещо много важно щеше да доведе една Мъдра в града. Биргит също го знаеше и тутакси започна да сгъва картата. Авиенда остави преградата да се разпадне и освободи Извора.

— Покани ги да влязат — каза Елейн.

Без да изчака Цайган, Монел се плъзна в стаята веднага щом преградата изчезна. Многобройните й златни и костени гривни издрънчаха, щом смъкна шала си от раменете до лактите в сравнителната топлина на стаята. Елейн не знаеше годините на Монел — Мъдрите не бяха толкова потайни по отношение на възрастта си като Айез Седай, но все пак бяха уклончиви — но тъй или иначе не изглеждаше на повече от средна възраст. В дългата й до кръста жълта коса имаше оттенъци на червеникаво, но нито косъмче сиво. Беше ниска за айилка, по-ниска от Елейн, с кротко, майчинско лице, и нейната мощ в Силата едва щеше да стигне, за да я приемат в Бялата кула, но мощта не се зачиташе много сред Мъдрите, а между тях тя стоеше много високо. А по-важното за Елейн и Авиенда беше това, че тя бе акушерката на тяхното прераждане като първосестри. Елейн й направи реверанс, като пренебрегна неодобрителното сумтене на Диелин, а Авиенда направи дълбок поклон — преви се направо на две. Освен дълга, който имаше към своята акушерка според айилските обичаи, тя все още беше само чирачка за Мъдра, в края на краищата.

— Приемам, че необходимостта ви да сте насаме е приключила, след като смъкнахте преградата — каза Монел, — а е време да проверя състоянието ти, Елейн Траканд. Това трябва да се прави два пъти месечно до края на цикъла. — Защо се мръщеше така на Авиенда? О, Светлина, заради кадифетата!

— А аз дойдох, за да видя какво прави тя — добави Сумеко, докато влизаше в стаята след Мъдрата. Сумеко беше внушителна едра жена с изпълнен със самоувереност поглед, с добре скроена жълта вълнена рокля с червен колан, със сребърни гребени в правата черна коса и с емайлирана в червено сребърна брошка на гърдите. Човек можеше да я вземе за благородничка или пък за преуспяваща търговка. Доскоро беше проявявала плахост, поне между Айез Седай, но вече не. Не и в присъствието на Айез Седай или на войничките от Гвардията на кралицата. — Можеш да си вървиш — каза тя на Цайган. — Това не те засяга. — Нито с благороднички, впрочем. — Вие също можете да напуснете, лейди Диелин, и вие, лейди Биргит. — Изгледа Авиенда, сякаш се чудеше дали и нея да добави в списъка.

— Авиенда може да остане — каза Монел. — Пропуска много уроци, а това ще трябва да го научи рано или късно. — Сумеко кимна снизходително на Авиенда, но изгледа Диелин и Биргит с хладна досада.

— Двете с лейди Диелин трябва да обсъдим някои неща — каза Биргит, докато пъхаше сгънатата карта в червеното си палтенце и закрачи към вратата. — Довечера ще ти кажа какво сме измислили, Елейн.

Диелин я изгледа рязко, почти толкова рязко, колкото беше изгледала Сумеко, но остави чашата си на един от подносите и се поклони на Елейн, след което зачака с видимо нетърпение, докато Биргит шепнеше наведена в ухото на Монел, а Мъдрата й отвръщаше кратко, но също толкова тихо. Какво си шепнеха толкова? За козето мляко, сигурно.

След като вратата се затвори след Цайган и другите две жени. Елейн предложи да поръча още вино, тъй като каните вече бяха изстинали, но Сумеко отказа сдържано, а Монел — учтиво и много разсеяно. Мъдрата оглеждаше Авиенда с такава напрегнатост, че младата жена започна да се изчервява и да изпъва полите си.

— Не бива да укоряваш Авиенда за дрехите й, Монел — каза Елейн. — Аз я помолих да ги облече, а тя ми направи услуга.

Свила устни, Монел помисли преди да отговори.

— Първосестрите трябва да си правят услуги — рече тя накрая. — Ти знаеш дълга си към нашия народ, Авиенда. Дотук се справяш много добре с една трудна задача. Трябва да се научиш да живееш в два свята, така че не е зле да свикваш с тези дрехи. — Авиенда започна да се отпуска. Докато Монел не продължи: — Но да не свикваш прекалено. Отсега нататък ще прекарваш всеки трети ден и нощ в шатрите. Можеш утре да се върнеш с мен. Имаш още много да учиш, докато станеш Мъдра, а това е също твой дълг, както и да бъдеш свързващата нишка.

Елейн се протегна и хвана сестрината ръка, а когато Авиенда се опита да се дръпне след краткото стискане, я задържа. След кратко колебание Авиенда също я стисна. По някакъв странен начин присъствието й я утешаваше заради загубата на Ранд; тя беше не само нейна сестра, но сестра, която също го обичаше. Можеха да си споделят сила и да се смеят, когато им се искаше да заплачат, и да поплачат заедно, когато се наложеше. Една нощ на всеки три сама най-вероятно означаваше една нощ на всеки три, в които щеше да плаче сама. Светлина, но какво правеше Ранд? Страховитият маяк на запад продължаваше да сияе с неотслабваща сила, а тя беше сигурна, че той е в самия му център. Ни една частица във връзката с него не се беше променила, но беше сигурна.

Изведнъж осъзна, че е стиснала ръката на Авиенда толкова силно, че може да я скърши, а Авиенда я стискаше също толкова пламенно. Отпуснаха се едновременно. Но не пуснаха ръцете си.

— Мъжете ти създават неприятности дори когато не са при теб — промълви Авиенда.

— Да.

Монел се усмихна. Беше една от малкото, които знаеха за връзката с Ранд и кой е бащата на бебето на Елейн. Никоя от Родственичките не го знаеше обаче.

— Мисля, че позволихте на един мъж да ви създаде всички неприятности, на които е способен — заяви Сумеко превзето като стара мома. Правото на Родството следваше правилата за новачки и Посветени, забранявайки не само деца, но и всичко, което можеше да доведе до тях. Доскоро една Родственичка щеше по-скоро да си глътне езика, отколкото да допусне, че Айез Седай не се придържа към Правото им. Но оттогава нещата се бяха променили много. — Днес трябва да замина за Тийр, за да мога утре да докарам товар със зърно и масло, а вече става късно, тъй че ако сте приключили с мъжете, предлагам да оставиш Монел да се заеме с това, за което е дошла.

Монел прикани Елейн да се разположи пред огъня, толкова близо, че горещината беше почти неприятна — най-добре било за майката да е много топло, обясни тя — а после сиянието на сайдар я обкръжи и тя започна да сплита нишки от Дух, Огън и Земя. Авиенда следеше почти толкова жадно, колкото и Сумеко.

— Какво е това? — попита Елейн, щом сплитът улегна около нея и потъна в нея. — Като Вкопаването ли е? — Всяка Айез Седай в двореца я беше „вкопавала“, въпреки че само Мерилил притежаваше достатъчно умение в Церенето, за да е от полза, но нито те, нито Сумеко не можеха да кажат нещо повече от това, че е с дете. Усети леко пощипване, нещо като тихо жужене в плътта си.

— Не бъди глупава, момиче — отвърна унесено Сумеко. Елейн повдигна вежда и даже си помисли дали да не размаха пръстена на Великата змия под носа й, но кръглоликата жена май не забеляза. Тя и пръстена нямаше да забележи. Беше се навела напред и се взираше, сякаш можеше да види сплита в тялото на Елейн. — Мъдрите научиха Церенето от мен. И от Нинив ал-Мийра, предполагам — добави след малко. О, Нинив щеше да се пръсне като фойерверк на Илюминатор, ако чуеше това. Но пък Сумеко отдавна беше надминала Нинив. — А простата форма я научиха от Айез Седай. — Сумтежът, който последва, като късане на платнище, показа какво мисли Сумеко за „простата“ форма, единствения вид Церене, познат на Айез Седай от хиляди години. — Това е нещо, което си е само на Мъдрите.

— Нарича се „Галене на чедото“ — каза Монел някак отвлечено. Повечето й внимание беше съсредоточено върху сплита. Едно просто Вкопаване, за да се разбере от какво е заболял човек — просто си беше, като помислиш — щеше вече да е приключило, ала тя промени потоците и жуженето у Елейн промени височината си, и потъна още надълбоко. — Може да е някаква част от Церенето, или вид Церене, но ние го знаем отпреди да бъдем пратени в Триделната земя. Някои от начините, по които се използват потоците, наподобяват онова, което ни показаха Сумеко Каристован и Нинив ал-Мийра. В „Галенето на чедото“ научаваш за здравето на майката и детето, а като промениш сплитовете, можеш да оправиш някои проблеми и у двамата, но няма да подействат на жена, която е без дете. Или на мъж, естествено. — Жуженето се усили, докато на Елейн не й се стори, че всички би трябвало да го чуват. Чак зъбите й завибрираха.

Сети се за една своя по-стара мисъл.

— Преливането ще навреди ли на детето ми? Искам да кажа, ако аз преливам.

— Не повече, отколкото дишането. — Монел пусна усмихната сплита. — Две имаш. Много рано е да се каже дали са момичета, или момчета, но са здрави, и ти също.

Две! Елейн се усмихна широко на Авиенда. Можеше почти да усети радостта на сестра си. Щеше да си има близначенца. Бебенцата на Ранд. Момченце и момиченце, надяваше се, или пък две момченца. Две момичета щяха да създадат неописуеми трудности около наследството. Никоя от двете нямаше да може да спечели короната с всички зад нея.

Сумеко изсумтя припряно, посочи Елейн и Монел кимна.

— Направи го точно като мен и ще видиш. — Загледа как Сумеко прегръща Извора и оформя сплита, кимна отново, а кръглата Родственичка го пусна да улегне в Елейн и тя ахна, щом отново усети жуженето в себе си. — Няма да се притесняваш, ако ти прилошее — продължи Монел, — но понякога ще ти е все по-трудно да преливаш. Нишките може да ти се изплъзват все едно, че са мазни или да чезнат като мъгла, тъй че ще трябва да се опитваш отново и отново, за да можеш да задържиш и най-простия сплит. Това може да става все по зле с напредването на бременността ти, а при родилните мъки изобщо няма да можеш да преливаш, но веднага щом се родят децата, това ще се оправи. Скоро може да започнеш да изпадаш в меланхолия, ако вече не е започнало, сега да ти се плаче, след малко — да побеснееш от нещо. Бащата на детето ти ще прояви разум, ако се държи колкото може по-настрана от теб.

— Чувам, че му е отрязала главата тая заран — измърмори Сумеко. Пусна сплита и се изправи да намести червения колан около дебелата си снага. — Това е забележително, Монел. Не бях и помисляла досега за сплит, който може да се използва, само на бременна жена.

Елейн стисна устни, но каза само:

— Значи можеш да разбереш всичко това с този сплит, Монел? — Най-добре беше хората да си мислят, че бебетата й са от Дойлан Мелар. Децата на Ранд ал-Тор щяха да се превърнат в жертви, да ги преследват от страх или за изгода, или от омраза, но никой нямаше и да помисли за децата на Мелар, както и за самия Мелар. Най-добре беше така, и точка.

Монел отметна глава и се разсмя толкова силно, че трябваше да обърше сълзите от очите си с шала.

— Това го знам, защото съм родила седем деца и съм имала трима съпрузи, Елейн Траканд. Способността да преливаш те предпазва от родилното гадене, но се плаща цена. Хайде, Авиенда, ти също трябва да го опиташ. Но внимателно. Точно както го направих аз.

Авиенда жадно прегърна Извора, но преди да е започнала да заплита нишка, пусна сайдар и извърна глава към тъмната стена, на запад. Същото направиха и Елейн, и Монел, и Сумеко. Маякът, който пламтеше от толкова дълго време, току-що беше изчезнал. Само допреди миг беше там, онзи бушуващ пламък на сайдар — и сега изчезна, сякаш изобщо не беше го имало.

Сумеко вдиша дълбоко и внушителните й гърди се надигнаха.

— Мисля, че днес се случи нещо чудесно или нещо ужасно — промълви тя. — И мисля, че ме е страх да разбера кое от двете е вярно.

— Чудесно — отрони Елейн. Беше свършило, каквото и да беше, и Ранд беше жив. И това бе повече от чудесно. Монел я погледна озадачено, но само опипа замислено един от герданите си. Все едно, скоро щеше да измъкне всичко от Авиенда.

На вратата се почука и всички се сепнаха. Без Монел, разбира се. Преструвайки се, че не е видяла как подскочиха другите жени, тя се съсредоточи малко прекалено над наместването на шала си, което само засили контраста. Сумеко се окашля, за да прикрие смущението си.

— Влез — извика Елейн.

Касейл пъхна главата си в стаята, с шапката с перото в ръка, а после влезе цялата и грижливо затвори вратата. Бялата дантела на шията и китките й беше чиста, дантелата и лъвовете по пояса й блестяха, а бронята й сияеше, сякаш току-що я беше излъскала. Явно се беше върнала на дежурството си, след като се бе почистила от снощното си пътуване.

— Моля да ме извините за прекъсването, милейди, но реших, че ще искате да го научите веднага. Морският народ са изпаднали в ярост — тези, които още са тук. Изглежда, че една от чирачките им липсва.

— Друго какво? — каза Елейн. Липсваща чирачка беше достатъчно неприятна вест, но лицето на Касейл говореше, че има и нещо друго.

— Гвардейката Азери случайно ми каза, че е видяла Мерилил Седай да напуска двореца преди около три часа — каза с неохота Касейл. — Мерилил и една жена, която е била с наметало с качулка на главата. Взели са коне и натоварено муле. Юрит ми каза, че ръцете на жената били татуирани. Милейди, никой нямаше повод да следи за…

Елейн й махна да замълчи.

— Никой не е сгрешил, Касейл. Никой няма да бъде обвинен. — Не и от гвардейките. Бяха загазили. Пълна каша. Талаан и Метара, двете чирачки Ветроловки, бяха много мощни в Силата и ако Мерилил беше успяла да уговори някоя от двете да пробва да стане Айез Седай, щеше да може да убеди и себе си, че отвеждането на момичето е достатъчно основание да избегне обещанието си да учи Ветроловките. Които щяха да побеснеят от загубването на Мерилил и още повече заради чирачката си. Те щяха да обвинят всеки, който им попаднеше подръка, и най-вече Елейн.

— Това за Мерилил огласено ли е? — попита тя.

— Още не, милейди, но тия, дето са им оседлали конете и са натоварили мулето, едва ли ще си държат езиците зад зъбите. Конярите нямат много теми за клюки. — Не каша, направо пожар. И едва ли щеше да успее да го потуши, преди да е стигнал до плевника.

— Надявам се, че ще останеш да вечеряш с мен, Монел — каза Елейн, — но сега ще трябва да ме извиниш. — Колкото и задължена да беше към акушерката си, не можеше да чака съгласието й. Ако се опиташе да потуши огъня, плевникът може би нямаше да пламне. Може би. — Касейл, уведоми веднага Биргит и й кажи, че искам да се разпореди на портите да следят за Мерилил. Знам, знам, може вече да е извън града, а стражите на портите няма да спрат една Айез Седай, но сигурно ще могат да я позадържат или да изплашат спътничката й достатъчно, за да се върне и да се скрие някъде в града. Сумеко, би ли помолила Реане да възложи на всички Родственички, които не могат да Пътуват, да започнат да претърсват града. Вероятността е нищожна, но Мерилил може да е решила, че вече е твърде късно за тръгване. Да проверят всеки хан, включително „Сребърния елен“ и…

Надяваше се Ранд да е извършил днес нещо чудесно, ала сега не можеше да си губи времето в мисли за това. Имаше да спечелва трон и да се оправя с разгневени Ата-ан Миере, преди да са дошли и да излеят гнева си върху нея. Накратко, беше ден като всеки друг откакто се върна в Кемлин, а това означаваше, че до гуша е затънала в грижи.