Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (14)

Глава 13
Върховни тронове

Зайда и двете Ветроловки напуснаха покоите на Елейн с достолепие и външно спокойни, но с почти толкова малко церемониалност, с колкото влязоха — голо пожелание Светлината да освети Елейн и да я пази жива и здрава. За Ата-ан Миере това беше почти като да хукнат да си ходят, без и една дума да кажат. Елейн реши, че ако Зайда наистина иска да стане следващата Надзорница на корабите, сигурно си има съперничка и се надява да я изпревари. Може би щеше да е добре за Андор, ако Зайда наистина спечелеше трона на Ата-ан Миере или както там го наричаше Морския народ; сделка или не, но нямаше да забрави, че Андор й е помогнал, а това беше може би за добро. Въпреки че ако не успееше, съперничката й също щеше да запомни коя страна е подкрепил Андор. Все пак, всичко това беше „ако“ и „може би“. Чакаха я по-неотложни неща.

— Не очаквам никоя от вас да се държи грубо с посланици — тихо каза тя след като вратата зад трите се затвори, — но в бъдеще очаквам все пак да ми се осигури интимност в покоите ми. Дори на посланици не може да се позволява да си влизат ей така. Ясна ли съм?

Расория кимна с вдървено лице, но по червенината, избила на бузите й, можеше да се разбере, че е унизена от това, че е позволила на жените от Морския народ да влязат толкова нагло, а Биргит — по връзката — се гърчеше от срам… чак докато лицето на самата Елейн не почервеня от смущение.

— Не че направихте нещо лошо, но гледайте да не се повтаря. — Светлина, говореше като тъпачка! — Повече няма да говорим за това — заяви тя вдървено. О, огън да я гори Биргит и връзката! Та те трябваше да се сборичкат със Зайда, за да я спрат. Но добавеното към главоболието на другата жена унижение беше като да струпаш обида върху рана! А Авиенда нямаше право да се хили така… мазно. Елейн не знаеше кога и как сестра й беше разбрала, че понякога двете с Биргит се отразяват взаимно, но намираше цялата тази работа за ужасно смешна. Доста грубичко беше чувството й за хумор понякога.

— Някой ден вие двете наистина ще ме вбесите — изсумтя тя.

— Пък и ти вече я изигра веднъж тази шега, Биргит Трахелион. — Биргит я изгледа навъсено и внезапна тревога прекърши смута по връзката. Но после си придаде толкова невинен израз, че очите й още малко щяха да изпаднат на пода.

По-добре беше да не пита, реши Елейн. Когато задаваш въпроси, често казваше Лини, после ще трябва да чуеш отговорите, все едно дали го искаш, или не. А тя не искаше да чуе, особено в присъствието на Расория, която много съсредоточено оглеждаше плочките пред ботушите си, и останалите гвардейки в антрето, които неуспешно се преструваха, че не слушат. Никога не си беше давала сметка колко ценно нещо е интимността, преди да я изгуби напълно. Почти напълно, във всеки случай.

— Сега ще си довърша банята — заяви тя спокойно.

За съжаление водата беше изстинала. Не чак студена, но хладка. Не такава, че да ти се доще да се топнеш. Още малко киснене щеше да е чудесно, но не и с цената да чакаш, докато коритата се изпразнят ведро по ведро, а после — докато донесат още гореща вода. Целият дворец трябваше вече да е научил, че се е върнала, и Първата слугиня и Първият писар сигурно горяха от нетърпение да направят ежедневните си доклади. Ежедневни, когато се намираше в града, а двойно по-нетърпеливи, защото я беше нямало един ден. Дългът стои пред удоволствието, щом искаш да управляваш. А това беше два пъти повече в сила, когато все още се домогваш до трона. Авиенда смъкна кърпата от косата си с явно облекчение, че няма да й се наложи отново да стъпва във вода. Тръгна към стаята за преобличане и когато Елейн влезе със слугините, вече беше навлякла повечето си дрехи. С малко мърморене остави на Нарис да довърши работата, въпреки че не оставаше много, освен да влезе в тежката си вълнена пола. Но плесна ръцете на слугинята и завърза връзките на меките, високи до коленете ботуши сама.

За Елейн не беше толкова лесно. Освен при бедствено положение, Есанде се чувстваше пренебрегната, ако й отнемеш правото да обсъжда облеклото ти. С най-близките слуги винаги трябва да се поддържа деликатно равновесие. Без изключение личната ти слугиня знае повече за тайните ти, отколкото си мислиш, и те вижда в най-тежки състояния — ядосана, изморена, плачеща във възглавницата, в пристъпи на ярост или униние. Уважението трябва да е двупосочно, иначе положението става непоносимо. Така че Авиенда вече седеше на една от тапицираните пейки, оставила се на Нарис да й среше косата, преди Елейн да успее да се наложи за една непретенциозна сива рокля от фина коприна, извезана със зелено по деколтето и ръкавите и обшита с лисича кожа. Не че беше толкова трудно да вземе решение, но Есанде продължаваше да й вади коприни, обшити с диаманти, сапфири или огнени капки, всяка по-богато извезана от предишната. Въпреки че тронът все още не беше неин, Есанде искаше Елейн да се облича всеки ден като кралица, готвеща се за аудиенция.

В това имаше известна логика преди време, когато всеки ден прииждаха пратеничества на търговци, за да поднесат молбите си или да изразят почитта си, особено чужденци, надяващи се вълненията в Андор да не се отразят на търговията им. Старата поговорка, че който държи Кемлин, държи Андор, всъщност не беше съвсем вярна, а в очите на търговците вероятността тя наистина да спечели трона се бе смалила с пристигането на армията на Аримила пред крепостните порти. Можеха да преброят Домовете, подредени от двете й страни, толкова лесно, колкото брояха монетите си. Дори андорските търговци вече отбягваха Кралския дворец, стояха колкото може по-настрана от Вътрешния град, за да не помисли никой, че са ходили до двореца, а пък банкерите идваха закачулени и с анонимни впрягове. Никой не й желаеше злото, доколкото й беше известно, и никой не искаше да я ядоса, но пък не искаха да ядосат и Аримила, не и в този момент. Все пак банкерите продължаваха да идват и до този момент тя не беше чула търговци да представят петиции пред Аримила. Това щеше да е първият знак, че каузата й е изгубена.

Обличането на роклята отне два пъти повече време, отколкото се полагаше, тъй като Есанде позволи на Сефани да помогне на Елейн. Момичето през цялото време дишаше тежко, все още несвикнало да облича други и наплашено да не би да сбърка нещо под зоркия поглед на Есанде. При това много повече, отколкото че може да сбърка пред господарката си, подозираше Елейн. Опасението правеше иначе енергичното девойче тромаво, тромавостта я правеше усърдна, а усърдието я принуждаваше да се безпокои да не сбърка, и в резултат на всичко това движенията й бяха много по-мудни, отколкото на крехката старица. Най-сетне обаче Елейн се оказа седнала срещу Авиенда и се остави на Есанде и костения гребен. От гледна точка на Есанде, да позволи на някое от момичетата да нахлузи риза през главата на Елейн или да закопчае копчетата на роклята й беше едно, но да рискува някоя от тях да заплете косата й — съвсем друго.

Ала преди гребенът да е минал и десетина пъти, на прага се появи Биргит. Есанде се вкочани и Елейн само дето не видя гримасата й зад гърба си. Есанде се беше примирила, много неохотно, с присъствието на Биргит на баните й, но виж, гардеробната беше за нея светая светих.

Изненадващо, Биргит пропусна покрай себе си неодобрението на Есанде без дори един успокоителен поглед. Обикновено се въздържаше да я предизвиква.

— Диелин се е върнала, Елейн. Довела е хора. Върховните тронове на Мантеар, Хевин, Гилиад и Нортан. — Неясно защо, връзката донесе жилки на озадаченост и яд.

Колкото и да споделяше чужди главоболия, Елейн за малко щеше да подскочи от радост. Ако Есанде бе свършила с ресането, сигурно щеше и да го направи. Четири Дома! Изобщо не бе очаквала Диелин да постигне толкова много. Надявала се беше, беше се молила, но не го беше очаквала, най-малкото само за една неделя. Всъщност беше сигурна, че Диелин ще се върне с празни ръце. Четири вече я изравняваха с Аримила. Огорчително беше да си мисли за „изравняване“ с тази глупачка, но си беше самата истина. Мантеар, Хевин, Гилиард и Нортан. А защо не Кандред? Това бе петият Дом, към който Диелин смяташе да се обърне. Не. Имаше си четири Дома и нямаше да започне сега да се гризе, заради липсата на един.

— Позабавлявай ги в официалната дневна, докато се приготвя, Биргит. — Малката дневна стигаше за Зайда — дано Надзорницата на вълните да не бе забелязала пренебрежението, — но за четири Върховни трона бе нужно нещо повече. — И помоли Първата слугиня да приготви подходящи покои. — Покои. Светлина! Трябваше да изхвърлят Ата-ан Миере, за да се освободи място. Докато те не си тръгнеха, повечето легла, незаети от двама души, бяха заети от трима. — Есанде, зелената коприна със сапфирите, според мен. И сапфири за косата ми също. Онези, големите.

Биргит излезе все така озадачена и ядосана. Защо? Не можеше да мисли, че трябва да остави Диелин да чака заради Зайда? О, Светлина, ето че започваше да се чувства озадачена защо Биргит се чувства озадачена; ако това нещо се оставеше да се подхранва само, накрая и двете щяха да се побъркат! След като вратата се затвори, Есанде пристъпи към най-близкия гардероб с усмивка, която спокойно можеше да се нарече победоносна.

Елейн погледна към Авиенда, която тъкмо даваше знак на Нарис да се дръпне с гребена си и сгъваше една тъмносива забрадка, за да си я върже, и се усмихна вътрешно. Трябваше й нещо, с което да се измъкне от замайващия кръг.

— Може би ще е редно да облечеш коприни и да си сложиш камъни само още веднъж, Авиенда — подразни я тя с нежно гласче. — Диелин, разбира се, няма да има нищо против, но другите не са свикнали с айилки. Може да помислят, че се забавлявам с някоя конярка.

Каза го на шега — двете непрекъснато се задяваха една друга за облеклото си, а Диелин гледаше Авиенда накриво, каквото и да облече — ала сестра й погледна навъсено гардеробите, подредени покрай стената, после кимна и остави забрадката на пухкавата възглавничка до себе си.

— Но само за да ги впечатлим тези твои Върховни тронове, както се полага. Не си и помисляй, че ще го правя непрекъснато. Само ти правя услуга.

Уж услуга, но зарови в дрехите в отворения от Есанде гардероб с огромен интерес, докато се спре на едно тъмносиньо кадифе със зелени ивици и на сребърна мрежичка за косата. Дрехите бяха нейни, правени бяха за нея, но откакто стигнаха в Кемлин, ги беше отбягвала все едно, че в тях пълзят отровни паяци. Погали ръкавите, поколеба се, готова сякаш да се откаже, но накрая остави на Нарис да закопчае малките седефени копчета. Отклони предложението на Елейн за смарагди, които щяха чудесно да отиват на роклята, остави си гердана със сребърните снежинки и тежката костена гривна и в последния миг закопча на рамото си и кехлибарената костенурка.

— Човек никога не знае кога може да му потрябва — каза тя.

— Днес ако нехаеш, утре ще се каеш — съгласи се Елейн. — Тези цветове много ти отиват. — Беше вярно, но Авиенда се изчерви. Направи й комплимент колко добре стреля с лък или колко бързо може да тича, и ще го приеме като нещо, което просто й дължиш, но й беше много трудно да заживее с факта, че е красива. Беше си част от характера й, поне доскоро.

Есанде поклати неодобрително глава — не знаеше, че брошката всъщност е ангреал. Кехлибарът не отиваше на синьото кадифе. Или може би беше заради ножа на Авиенда с роговата дръжка, който тя затъкна под зеления си кадифен колан. Белокосата старица се погрижи обаче Елейн да си вземе малка кама със сапфири по ножницата и предпазителя, окачена на колана от предено злато. Всичко трябваше да е точно така, че да спечели одобрението на Есанде.

Расория се сащиса, когато Авиенда излезе в антрето. До този момент гвардейките не я бяха виждали в нещо друго, освен в айилско облекло. Авиенда им се намръщи, сякаш й се бяха изсмели, и стисна здраво дръжката на ножа, но за късмет вниманието й бе отклонено от един покрит с кърпа поднос, поставен на дългата маса до стената. Докато се обличаше, бяха донесли обяда на Елейн. Айилката дръпна рязко кърпата и се опита да привлече интереса на Елейн към яденето — усмихна се, почна да обяснява колко е вкусна яхнията от сухи сливи и да възклицава над късчетата свинско в зърнистата каша. Бяха като тресчици. Расория се окашля и подхвърли, че огънят в по-голямата дневна се е разгорял хубаво. Щяла да бъде повече от щастлива да отнесе подноса на лейди Елейн. Всички даваха мило и драго Елейн да се храни подобаващо, каквото и да се разбираше под „подобаващо“, но беше тъпо! Подносът бе престоял доста време. Кашата се беше желирала и щеше да си остане залепена в паницата дори наопаки да я обърнеше!

А я чакаха четирима Върховни тронове, и при това я бяха чакали недопустимо дълго. Не го изтъкна, но предложи на двете да хапнат, ако са гладни. Всъщност намекна, че би могла да настои да похапнат. Това се оказа достатъчно, за да накара Авиенда да потръпне и да пусне отново кърпата върху подноса, а Расория, кой знае защо, се разбърза.

Пътят по мразовития коридор до официалната дневна беше кратък и единствените неща, които се движеха, бяха ярките гоблени по стените — полъхът на вятъра ги разлюляваше, — но гвардейките оформиха плътен кръг около Елейн и Авиенда и се озъртаха толкова бдително, сякаш очакваха да ги нападнат тролоци. Елейн едва успя да убеди Расория, че не е нужно да претърсват дневната преди да влезе. Гвардейките й служеха и й се подчиняваха, но също така се бяха заклели да я опазят жива, и заради този дълг понякога проявяваха такъв инат, какъвто проявяваше Биргит в решенията си дали да бъде Стражник, капитан-генерал или по-голямата й сестра. Най-вероятно след инцидента със Зайда Расория щеше да поиска лордовете и дамите вътре да предадат оръжията си! Заплахата с кашата може би също си каза думата. Но след кратък спор Елейн и Авиенда все пак се шмугнаха вътре, при това сами. Удовлетворението на Елейн обаче не трая дълго.

Дневната беше голяма, предназначена да побере удобно десетки хора — зала, облицована с тъмна ламперия, с дебели пластове килими, покриващи подовите плочки, и дъга с формата на конска подкова от столове с високи облегалки пред висока камина от бял мрамор с тънки червени жилки. Тук можеше да се приемат важни особи с повече почит, отколкото в тронната зала за аудиенции, поради повечето интимност. Огънят, играещ по дебелите цепеници, не бе имал време да стопли въздуха, но не това беше причината Елейн да се почувства все едно, че я удариха с юмрук в корема. Чак сега разбра причината за объркването на Биргит.

Щом влязоха, Диелин, която грееше ръцете си над огъня, се обърна. Жена с кораво лице, с тънки бръчици в ъгълчетата на очите и сиви косъмчета в русата коса, тя не се беше преоблякла при пристигането си в двореца и все още носеше роклята си за езда от тъмносив плат, с няколко петънца от пътуването по полите. Реверансът й се изрази в много лека чупка в гърба и още по-леко сгъване на коленете — но не го направи от неуважение. Диелин знаеше коя е толкова сигурно, колкото го знаеше и Зайда — единственият й накит се изразяваше в малка златна игла с формата на Бухала и Дъба на Таравин на рамото й, ясен израз, че Върховният трон на Таравин няма нужда от повече — но едва не беше загинала, за да докаже верността си към Елейн.

— Милейди Елейн — много официално заяви тя, — за мен е чест да ви представя лорд Перивал, Върховен трон на Дома Мантеар.

Хубавото златокосо момченце със светлосиньо палто, което надничаше в четирите тръби на стойката, по-висока от него, се дръпна от калейдоскопа. Държеше сребърна чаша, за която Елейн много се надяваше, че не съдържа вино или че ако съдържа, то поне е разредено добре с вода. На една от страничните маси бяха подредени няколко подноса с кани и чаши.

— За мен е чест, милейди Елейн — изчурулика хлапето и успя да докара съвсем приличен поклон, въпреки затруднението с меча, окачен на кръста му. Оръжието изглеждаше прекалено голямо за него. — Домът Мантеар стои зад Дома Траканд.

Тя отвърна на вежливостта му като в мъгла.

— Лейди Каталин, Върховен трон на Дома Хевин — продължи Диелин.

— Клейн — измърмори тъмнооката млада жена до нея и докосна тъмнозелените си поли в съвсем леко привеждане, което вероятно трябваше да мине за вежливост, макар че тя по-скоро просто подражаваше на Диелин. Или просто се стараеше брадичката й да не щръкне над голямата емайлирана брошка на високото деколте на роклята й, Синята мечка на Хевин. Косата й беше прибрана в сребърна мрежичка, също извезана със Синята мечка, и освен това носеше дълъг пръстен с печат. Малко прекалена изява на гордост за един Дом, може би. Въпреки цялата й надутост, човек можеше да я нарече „жена“ само от учтивост: бузките й бяха все още пълнички като на бебе. — Хевин стои зад Траканд, очевидно, иначе нямаше да съм тук.

Диелин леко присви устни и изгледа твърдо момичето, но Каталин май не го забеляза.

— Лорд Бранлет, Върховен трон на Дома Гилиард.

Друго момче, този път с буйни черни къдрици, в зелено, извезано със злато по ръкавите, припряно остави чашата си с вино на една от страничните маси, сякаш се почувства неловко, че са го видели с нея. Сините му очи бяха прекалено големи за лицето и то едва не се спъна в меча си при поклона.

— За мен е удоволствие да заявя, че Домът Гилиард стои зад Траканд, лейди Елейн. — Някъде по средата гласът му се преля от момчешко тремоло в бас и той се изчерви по-силно от Перивал.

— Лорд Конайл, Върховен трон на Дома Нортан.

Конайл Нортан се ухили над ръба на сребърната чаша. Беше висок и слаб, със сиво палто, чиито ръкави не покриваха кокалестите му китки; усмивката му беше завладяваща. Имаше весели кафяви очи и нос като орлов клюн.

— Теглихме сламки за реда, по който да ви се представим, и аз останах последен. Нортан стои зад Траканд. Няма да позволим тъпачка като Аримила да вземе трона. — С меча се оправяше гладко и той поне бе достигнал до пълнолетието си, но ако беше с много месеци над шестнайсетте, то Елейн бе готова да изяде загърнатите му ботуши заедно с посребрените шпори.

Младостта им не беше изненада, разбира се, но тя бе очаквала да види до Конайл някоя побеляла глава на съветник, а зад раменете на останалите да надничат настойниците им. Но в стаята нямаше никой друг освен Биргит, застанала пред високите сводести прозорци, със скръстени на гърдите ръце. Ярката обедна светлина, сипеща се през прозрачното стъкло, я превръщаше в самия силует на негодуванието.

— Траканд приветства всички вас и аз ви приветствам всички — проговори Елейн, едва прикривайки отчаянието си. — Не ще забравя подкрепата ви и Траканд няма да забрави. — Сигурно стъписването се беше прокраднало отчасти в гласа й, защото Каталин сви устни и очите й блеснаха.

— Аз не съм вече под опека, както би трябвало да знаеш, Елейн — заяви тя стегнато. — Чичо ми, лорд Арендор, на Празника на светлините каза, че вече съм толкова подготвена, колкото ще съм и след година, тъй че спокойно може да ми се пуснат юздите и да се оправям сама. Всъщност според мен той просто искаше да му остане повече време за лов, докато още може. Винаги е обичал лова, а вече е много стар. — Отново се направи, че не забелязва мръщенето на Диелин. Арендор Хевин и Диелин бяха общо взето на едни години.

— И аз нямам настойник — каза колебливо Бранлет. Гласът му беше креслив почти като на Каталин.

Диелин му се усмихна състрадателно и приглади назад падналия на челото му кичур, но той отново се смъкна над очите му.

— Мейв излязла да поязди сама, както обичаше да прави, и конят й стъпнал в дупка на лалугер — тихо обясни тя. — Докато я намерят, вече било късно. Имало е малък… спор кой да заеме мястото й.

— Цели три месеца спориха — измърмори Бранлет. За миг й се стори по-малък от Перивал, момченце, което се мъчи да намери пътя, и няма никой, който да му го посочи. — Не е редно да казвам това на никого, но на вас мога да го кажа. Вие ще бъдете кралицата.

Диелин сложи ръка на рамото на Перивал и той изправи гръб, макар че си остана по-нисък от нея.

— Лорд Уилин щеше да е тук с лорд Перивал, но годините са го приковали на леглото. Възрастта рано или късно натежава на всички ни. — Отново изгледа остро Каталин, но момичето, нацупило устни, в този момент оглеждаше Биргит. — Уилин каза да ви предам, че ви изпраща най-сърдечни поздрави заедно с този, когото обича като свой син.

— Чичо Уилин ми каза да отстоявам честта на Мантеар и Андор — заяви Перивал толкова стегнато и сериозно, колкото може да го направи само дете. — Ще се постарая, Елейн. Много ще се старая.

— Убедена съм, че ще успееш — отвърна му Елейн и успя да вложи поне малко топлинка в гласа си. Страшно й се искаше да ги изгони до един и да зададе на Диелин няколко много изрични въпроса, но това не можеше да стане, не веднага поне. Каквато и да беше възрастта им, те все пак бяха Върховните тронове на могъщи Домове и тя бе длъжна да им предложи напитки и поне що-годе сносен разговор, преди да идат да се преоблекат след пътуването.

— Тя наистина ли е капитан-генерал на Гвардията на кралицата? — запита Каталин, докато Биргит подаваше на Елейн чашка от тънък син порцелан, пълна с леко потъмняла гореща водица. Момиченцето говореше така, сякаш самата Биргит не е тук. Биргит вдигна вежда, но Каталин, изглежда, се беше научила добре да не вижда това, което не иска да види. От винената чаша в пълничката й шепа се носеше остро сладникав аромат на подправки. В жалката пародия на чай за Елейн нямаше повече от капчица мед.

— Да, и мой Стражник освен това — отвърна тя. Учтиво. С възможно най-голяма отзивчивост! Момичето вероятно го прие като комплимент. Пердах заслужаваше заради грубостта си, но можеш ли да напердашиш един Върховен трон? Не и когато ти е нужна подкрепата му.

Очите на Каталин пробягаха към ръцете на Елейн, но пръстенът с Великата змия с нищо не промени хладното й изражение.

— Дали са ти това? Не бях чула, че си издигната в Айез Седай. Мислех, че Бялата кула те е върнала у дома. Когато умря майка ти. Или може би заради неприятностите на Кулата, за които разправят. Представяш ли си, Айез Седай да се дърлят като селянки на пазара. Но как може тя да бъде генерал или Стражник без меч? Все едно, леля ми Евел казва, че жената трябва да остави мечовете за мъжете. Човек не си подковава коня, щом си има налбантин, нито си мели зърното, щом има мелничар, нали? — Цитат от лейди Евел, несъмнено.

Елейн пренебрегна плитко заровените обиди.

— Мечът на един генерал е армията, Каталин. Гарет Брин казва, че когато един пълководец използва друго оръжие, значи не си знае работата. — Името, изглежда, също не й направи впечатление. Дори децата на рудничарите в Мъгливите планини знаеха кой е Гарет Брин!

Авиенда се появи до Елейн, усмихната все едно, че блика от радост заради възможността да поговори с момичето.

— От мечовете няма никаква полза — заговори тя мило. Мило! Авиенда! Елейн не си беше давала сметка досега, че сестра й може да лицемерничи толкова умело. Тя също си имаше чаша с греяно вино. Щеше да е прекалено да се очаква от нея да продължава да пие горчив чай от сестринска солидарност. — Трябва да усвоиш копието. И ножа също, както и лъка. Биргит Трахелион е способна да те простреля в очите от двеста крачки с лъка си. Може би и от триста.

— Копието? — едва-едва промълви Каталин. И после, с леко неверие: — Моите очи?

— Не ви запознах със сестра ми — каза Елейн. — Авиенда, лейди Каталин. Каталин, Авиенда от Таардад на Деветте долини. — Май трябваше да го направи обратно, но Авиенда наистина й беше сестра и дори един Върховен трон трябваше да се примири, че я представят на сестрата на щерката-наследница. — Авиенда е айилка. Учи се за Мъдра.

В началото устата на глупавото момиче зяпна, а после брадичката й взе да пада все по-надолу с всяка следваща дума, докато не зейна като риба на сухо. Много задоволително. Авиенда й се усмихна леко и зелените й очи засияха одобрително над чашата с вино. Елейн запази лицето си гладко, но й се искаше да се ухили.

С другите се оправи много по-лесно, без толкова злоба. Перивал и Бранлет бяха свенливи, за първи път идваха в Кемлин, още повече в кралския дворец, едва отронваха по някоя дума, и то след като им я извадеха с ченгел. Виж, Конайл прие това, че Авиенда е айилка, за шега и ножът й едва не го ръгна в гърдите затова, че се изсмя грубо, но за щастие той и това прие за шега. Авиенда си придаде ледено спокойствие, с което спокойно можеше да мине за Мъдра в обичайното си облекло; в кадифетата тя още повече заприлича на дворцова дама, нищо че пръстите й шареха по ножа. А Бранлет не спираше да поглежда на верев към Биргит. Елейн бързичко забеляза, че гледа походката й във високите ботуши — широките панталони всъщност бяха доста впити на бедрата й, — но само въздъхна. За щастие Биргит така и не го забеляза. Биргит обичаше да я заглеждат мъже. Възрастни мъже. Нямаше да е добре за каузата на Елейн, ако Стражникът й плеснеше Бранлет по младото дупе.

Общо взето, искаха да разберат дали Реане Корли е Айез Седай. Никой от четиримата не беше виждал досега Сестра, но смятаха, че трябва да е, щом можеше да прелива и да ги пренесе с ратниците им на стотици мили само с една стъпка. Това беше добра възможност да се поупражни в извъртането, без да лъже, не без помощта на пръстена на Великата змия на собствения й пръст. Една лъжа щеше да помрачи отношенията с четиримата още в самото начало, но трудно можеше да се надява, че слуховете за подкрепата на Айез Седай ще стигнат до ушите на Аримила, ако им кажеше истината открито. Естествено четиримата с голяма охота й заразправяха колко ратници са довели, всичко малко повече от три хиляди, близо половината от които стрелци с арбалети или въоръжени с алебарди, които щяха да са особено полезни по стените. Сила доста прилична за четири Дома, за да я предоставят на Диелин с такава готовност, но пък в тези времена никой Дом нямаше да допусне Върховният му трон да остане без здрава охрана. Когато тронът е под въпрос, отвличанията са нещо обичайно. Каза го Конайл, на смях; за него като че ли всичко беше смешно. Бранлет кимна и прокара ръка през косата си. Елейн се зачуди колко ли от многобройните му лели, чичовци и братовчеди знаят, че е заминал, и какво ли ще направят, след като разберат.

— Ако Диелин се бе съгласила да изчака няколко дни — каза Каталин, — щях да доведа повече от хиляда и двеста души. — За трети пореден път успя да изтъкне, че е довела най-голямата част. — Призовах всички Домове, врекли се на Хевин.

— И аз всеки Дом, васален на Нортан — добави Конайл. Ухилен, естествено. — Нортан може и да не събере толкова мечове като Хевин или Траканд… или Мантеар — добави той с изящен поклон към Перивал, — но всеки, който може да яхне коня, щом Орлите го призоват, ще тръгне към Кемлин.

— Няма да яздят много бързо през зимата — промълви Перивал. Доста изненадващо, след като никой не го беше заговорил. — Мисля, че каквото правим, ще трябва да го правим с тези, които имаме сега.

Конайл се засмя и го потупа по рамото, и му каза да не губи кураж, защото всеки сърцат мъж вече е тръгнал за Кемлин да подкрепи лейди Елейн, но Елейн изгледа внимателно Перивал. Сините му очи срещнаха за миг нейните, без да мигат, след което той свенливо ги сведе. Момче, но разбираше в какво се е забъркал много по-добре от Конайл или Каталин, която продължаваше да им повтаря колко много ратници е взела със себе си, и колко още можел да вдигне Хевин, след като всеки тук освен Авиенда знаеше точно колко може да са тръгнали на призива на Дома й, в обучени бойци, фермери, които са носили алебарди и пики в бран, и селяци, които също могат да бъдат призовани при нужда. Във всеки случай почти точно. Лорд Уилин си беше свършил добре работата с младия Перивал. Сега нейна грижа беше да не я развали.

Най-сетне дойде моментът да си разменят целувки, като Бранлет се изчерви до ушите, Перивал примига срамежливо, когато Елейн се наведе да го целуне, а Конайл се закле, че никога няма да измие бузата си. Каталин отвърна със смайващо колебливо клъвване по бузата на Елейн, сякаш чак сега й хрумна, че е отстъпила Елейн да е над нея, но миг след това кимна на себе си, загърната от студена гордост като с мантия. След като и четиримата бяха предадени на слугини и слуги, за да ги отведат в апартаментите, за които Елейн се надяваше, че Първата слугиня е осигурила по някакъв начин и е имала време да ги приготви, Диелин напълни отново чашата си с вино, отпусна се в един от високите резбовани столове и уморено въздъхна.

— Най-добрата работа, която съм свършвала за една неделя, ако мога да се похваля. Кандред го задрасках веднага. Не съм си и помисляла, че Данайн ще се реши, и още в първия час разбрах, че съм права, но трябваше да остана три, да не я обидя. Тая жена сигурно се излежава до обед, докато реши от коя страна на леглото да слезе! Останалите бяха готови да схванат кое е разумното с малко убеждаване. Никой с капка разум в главата не би рискувал Аримила да спечели трона.

Намръщи се над чашата си и изгледа твърдо Елейн. Никога не се поколебаваше да каже каквото й е на ума, дори да смяташе, че на Елейн няма да й хареса, и сега явно смяташе да направи точно това.

— Може би беше грешка да представяме Родственичките за Айез Седай, колкото и да си кривим устата за това. За тях това напрежение може би беше твърде непосилно и излага всичко на риск. Тази сутрин, по причина, която така и не можах да разбера, госпожа Корли беше зяпнала като козарка, за първи път дошла в града. Мисля, че за малко щеше да се провали в изпридането на Портала, за да ни доведе тук. Щеше да е страхотно — всички се наредили да преминат през чудодейната дупка във въздуха, която така и не се появява. Да не говорим, че с това щях да се лепна в компанията на Каталин Светлината само знае за колко дълго. Ужасно момиче! В тази главичка има добър ум, стига някой да я хване за ръчицата за няколко години, но на хевинския й езичец има двойна доза отрова.

Елейн стисна зъби. Знаеше добре колко резки можеха да са Хевин. Цялата им фамилия се гордееше с това! Каталин поне явно се гордееше. И се бе уморила да обяснява какво точно в този ден можеше да изплаши всяка жена, способна да прелива. Онзи проклет маяк продължаваше да свети на запад, невъзможен както по сила, така и по продължителност. Не беше се променяло това нещо от часове! Всяка, която преливаше толкова дълго без отдих, трябваше отдавна да е грохнала от изтощение. А Ранд, проклетникът ал-Тор, се намираше точно там, в самото му ядро. Сигурна беше в това! Жив беше, но от това само й се искаше още повече да го зашлеви, че й го причинява.

Биргит тресна сребърната си чаша на масичката толкова силно, че виното се плисна навсякъде. Някоя перачка щеше да се изпоти доста, докато махне петното от ръкава й. А някоя слугиня щеше да се труди с часове да върне лъскавината на масичката.

— Деца! — изджавка тя. — Хора ще гинат заради решенията, които те ще взимат, а са изпратили проклети деца, а за този Конайл думи нямам! Чу ли го, Диелин? Иска да предизвика поборника на Аримила, все едно че е проклетият Артур Ястребовото крило! Ястребовото крило никога не се сражавал с никакъв проклет поборник и е знаел, когато е бил по-малък от лорд Нортан, че е глупост да залагаш толкова много на някакъв проклет дуел, но Конайл си мисли, че може да спечели проклетия трон на Елейн с проклетия си меч!

— Биргит Трахелион е права — с ярост заяви Авиенда, стиснала полите си в юмруци. — Конайл Нортан наистина е глупак! Но как може някой да тръгне след тези деца в Танца на копията? Как може някой да поиска да го поведат?

Диелин ги изгледа и двете, но реши да отговори първо на Авиенда. Явно беше, че облеклото на Авиенда я стъписва. Но пък нея я стъписваше и това, че Авиенда и Елейн са се приели една друга за „сестри“, и преди всичко, че Елейн си има за приятелка една айилка. Че Елейн е решила да включи въпросната приятелка в съветите си бе нещо, което тя понасяше с търпимост. Макар не и без да покаже, че проявява търпимост.

— Аз станах Върховен трон на Таравин на петнайсет, когато баща ми умря при схватка в тресавищата на Алтара. Двамата ми по-малки братя загинаха в бой с крадци на добитък от Муранди същата година. Слушах съветници, но аз казах на конниците на Таравин къде да ударят и дадохме урок на алтарците и мурандийците друг път да вършат грабежите си другаде. Времето избира кога трябва да пораснат децата, Авиенда, не ние, а в тези времена един Върховен трон, който е дете, не може да бъде повече дете.

— Колкото до вас, лейди Биргит — продължи тя още по-сухо, — езикът ви както винаги е… лют. — Не попита откъде впрочем може да знае Биргит толкова много за Артур Ястребовото крило неща, които не знае никой историк, но я изгледа оценяващо. — Бранлет и Перивал ще получат напътствия от мен, а също и Каталин, смятам, колкото и да ми е жал за времето, което ще трябва да похабя с това момиче. Колкото до Конайл, той едва ли е първият младеж, който си въобразява, че е непобедим и безсмъртен. Ако не можете да му стегнете юздите като капитан-генерал, съветвам ви да пробвате да му походите. Както поглеждаше този ваш панталон, ще тръгне след вас накъдето и да го поведете.

Елейн… тръсна глава… да махне чистия гняв, който се надигна у нея. Не нейния гняв, и преди всичко не нейния гняв към Диелин, нито гнева й затова, че Биргит разплиска виното си. Гневът беше на Биргит. Не искаше да зашлеви Ранд през лицето. Добре де, искаше, но това беше отделно. Светлина, значи и Конайл се беше заглеждал по Биргит?

— Те са Върховни тронове на Домове, Авиенда. Никой от Домовете ми няма да ми благодари, ако не се държа с тях като такива. Мъжете, които тръгнат след тях, ще се бият за тях, за да ги опазят живи, ала ще яхнат конете си заради Перивал и Бранлет, за Конайл и Каталин, не за мен. Защото те са Върховните тронове. — Авиенда се намръщи и сгъна ръце, сякаш щеше да придърпа шал около себе си, но кимна. Рязко и с много нежелание — никой сред айилците не се издигаше толкова високо без години на опит и без одобрението на Мъдрите, — но кимна.

— Биргит, ти ще трябва да се оправиш с тях, като капитан-генерал с Върховен трон. Бялата коса нямаше да ги направи по-мъдри, и определено щеше да ти е много по-трудно да се оправиш с тях. Пак щяха да си имат своето мнение, а годините натрупан опит щяха да му придадат тежест и те най-вероятно щяха да са десет пъти по-сигурни, че знаят какво да се прави, по-добре от теб. Или от мен. — Струваше й голямо усилие да не допусне язвителност в тона си и Биргит несъмнено го усети. Беше потиснала язвителността, но тя не се беше махнала — Биргит обичаше мъжете да я гледат, поне тогава, когато искаше да я гледат, но не обичаше някой да й каже, че се опитва да им привлече вниманието — и все пак знаеше колко е опасно и двете да оставят чувствата си да се развихрят на воля.

Диелин отпиваше от виното си и продължаваше да оглежда замислено Биргит. Едва шепа хора знаеха истината, която Биргит отчаяно се стараеше да скрие, и Диелин не беше между тях, но самата Биргит беше достатъчно непредпазлива — тук си изтърве езика, там го изтърве, така че старата жена беше наясно, че зад сините очи на Биргит се крие някаква загадка. Светлината знаеше само какво щеше да си помисли, ако успееше да я разгадае. Сега обаче двете бяха като масло и вода. Можеха да си спорят кое от двете е отгоре и определено над всичко друго. Този път Диелин явно реши, че е спечелила.

— Все едно, Диелин — продължи Елейн. — Щях да съм по-доволна, ако беше взела съветниците им. Стореното — сторено, но най ме безпокои Бранлет. Ако Гилиард ме обвинят, че съм го отвлякла, работите ще станат по-лоши, отколкото бяха, не по-добри.

Диелин махна пренебрежително.

— Не ги познаваш добре Гилиардови. Както се дърлят помежду си, няма да забележат липсата на момчето поне до лятото, а и да я забележат, никой няма да отрече това, което е направил. Никой от тях няма да признае, че са се увлекли толкова в спора си кой да му бъде наставник, че са забравили да го държат под око. Все едно, Гилиард ще застанат по-скоро зад Зайда, отколкото зад Марн, а и Араун и Саранд хич не ги не обичат.

— Дано да си права, Диелин, защото ти възлагам да се оправиш с всеки разгневен Гилиард, който би се появил. И докато съветваш другите трима, подавай моля те един пръст и на Конайл, да не извърши някое непростимо безумие.

Въпреки приказките й, на първото Диелин леко потръпна. На второто въздъхна. Биргит се изсмя.

— Ако имаш проблеми, мога да ти заема един панталон и ботуши, да му походиш.

— Някои жени — измърмори над чашата си Диелин — могат да накарат рибата да клъвне само като си свият пръста, лейди Биргит. Други трябва да влачат стръвта си по цялото езеро. — Авиенда се засмя на това, но гневът на Биргит почна да се наостря по връзката.

Студен въздух лъхна в стаята — вратата се отвори, влезе Расория и застана мирно.

— Първата слугиня и Първият писар дойдоха, милейди Елейн — обяви тя. Гласът й помръкна в края, щом улови настроението в стаята.

То и една сляпа коза щеше да го улови, като види Диелин, самодоволна като котка, скочила в млякото, и Биргит, въсеща се и на нея, и на Авиенда, и Авиенда, решила точно в този момент да се сети, че Биргит наистина е Биргит Сребролъката, което в този случай я накара да се вторачи в пода, засрамена все едно, че се е изсмяла на Мъдра. От време на време на Елейн и се приискваше приятелките й да се разбират толкова добре, колкото тя и Авиенда, но между тях винаги имаше търкане и тя предполагаше, че не би могла и да очаква повече от истински хора. Съвършенството го имаше само в книгите и в приказките на веселчуните.

— Пусни ги — каза тя на Расория. — И не ни безпокой, освен ако градът не е подложен на щурм. Освен ако не е наистина важно — поправи се тя. В приказките жените, които даваха такива заповеди, винаги си докарваха гибел. И в приказките понякога имаше поука, стига да я потърсиш.