Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (11)

Глава 10
Сигнален огън

Ококорената слугиня я биваше повече в месенето на тесто, отколкото в боравенето с няколкото реда копченца, но най-сетне приключи със закопчаването на Елейн в тъмнозелената рокля за езда, направи си реверанса и се отдръпна задъхана — дали от голямото съсредоточаване, или заради това, че е в компанията на самата щерка-наследница — не се разбра. Нещо общо с това имаше може би и пръстенът с Великата змия на лявата ръка на Елейн. Само някакви си двайсетина мили по права линия и човек можеше да стигне от имението на Дома Материн до река Еринин с оживения й трафик, но в действителни мили разстоянието беше повече заради планината Чайшен, която трябваше да се преодолее, а хората тук бяха привикнали повече с грабежите на добитък от банди отвъд границата с Муранди, отколкото с каквито и да били гости, особено гостенка, събрала ведно и щерката-наследница, и Айез Седай. Високата чест, изглежда, бе просто непосилна за някои слуги. Елси прояви такова убийствено старание в сгъването на синята копринена рокля, която Елейн бе носила, преди да я прибере в едната от двете ракли, такава съвестност, че Елейн за малко щеше сама да се заеме със задачата. Отначало спа лошо, будеше се на пресекулки, после спа до късно, след като изобщо можа да заспи, и вече губеше търпение миг по-скоро да поеме обратно за Кемлин.

За пети път беше прекарала нощта извън Кемлин, откакто градът беше заплашен, и при всяко свое пътуване беше отделяла по ден, за да посети по три-четири имения, веднъж пет, все имоти на мъже и жени, обвързани с Дома Траканд по кръв или с клетва, и всяка от тази визити отнемаше време. Това губене на време й тежеше, но беше важно да се поддържа царственият облик и авторитет. Облеклото за езда беше необходимо в пътуванията от едно имение до друго, за да не пристига опърпана като бежанка, ала преди да отседне трябваше да се преоблича, все едно дали оставаше за през нощта, или само за няколко часа. Половината от тези часове можеха да отидат в смяната на дрехите за езда с официален тоалет и обратно, но дрехите за езда говореха за бързане и за нужда, може би и за отчаяние, докато коронката на щерката-наследница и поредната везана рокля с дантели по краищата, извадена от двете пътни ракли и облечена след като се умиеше, изобразяваха увереност и сила. Щеше да взима личната си слугиня, за да усили впечатлението, стига да можеше Есанде да не изостава по зимните пътища, макар да подозираше, че мудността на белокосата жена щеше да я кара да хапе език от безсилен яд. Все пак Есанде едва ли щеше да е толкова мудна като опулената млада Елси.

Най-сетне Елси й поднесе с реверанс обшитото с кожа пурпурно наметало и тя припряно го заметна на раменете си. В каменната камина пращеше огън, но в стаята изобщо не беше топло, а напоследък тя май не можеше да разчита особено на способността си да пренебрегва студа. Момичето приклекна и попита може ли да извика мъжете да изнесат раклите, ако благоволи „Нейно величество“. Когато го направи първия път, Елейн кротко й обясни, че все още не е кралица, но Елси като че ли беше ужасена от идеята, че може да се обръща към нея просто с „лейди“ или даже с „принцесо“, въпреки че последното всъщност се смяташе за доста старомодно. Редно или не, Елейн обикновено беше доволна, когато някой признаеше правото й на трона, но тази заран беше твърде уморена, за да се радва на каквото и да било, освен час по-скоро да тръгне. Прикри прозявката си и сухо каза на Елси да извика въпросните мъже, и ако може по-бързо, след което се обърна към двукрилата врата. Момичето припна да я отвори, което отне повече време, отколкото ако си го беше направила сама, с реверанс преди отварянето и още един — след това. Полите й зашушнаха свирепо, докато излизаше от стаята, нахлузвайки на ръцете си червените ръкавици за езда. Ако Елси се беше забавила само секундичка още, щеше да запищи.

Изпищя обаче момичето, преди Елейн да е направила три крачки — ужасен вой, който някой сякаш изтръгна от гърлото й. Наметалото се завихри, щом Елейн се обърна рязко, прегърнала Верния извор и изпълнена с щедростта на вливащия се в нея сайдар. Елси стоеше на вълнената пътека, изпъната по светлокафявите плочки, вторачена в отсрещния край на широкия коридор и с ръце на устата. Коридорът там се пресичаше с друг, но не се виждаше жива душа.

— Какво има, Елси? — строго попита Елейн. Държеше няколко готови да се оформят сплита, от най-простичката мрежа от Въздух, до огненото кълбо, което можеше да срине половината стени пред нея, и в сегашното й настроение й се искаше да използва някой от тях, да удари някого със Силата. Настроенията й напоследък бяха доста нестабилни, меко казано.

Момичето плахо я погледна и ако доскоро очите му бяха ококорени, сега направо се бяха изцъклили. Ръцете й останаха притиснати на устата, сякаш да предотвратят поредния писък. Тъмнокоса и тъмноока, висока и едрогърда, в сиво-синята ливрея на Дома Материн, тя всъщност не беше момиче — Елси сигурно беше с четири-пет години по-голяма от Елейн, — но се държеше съвсем детински и човек не можеше да мисли другояче за нея.

— Какво има, Елси? И не ми казвай, че не е било нищо. Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Момичето потръпна.

— Видях — промълви то плахо. Това, че не удостои Елейн с титлата, ясно показваше колко е уплашена. — Лейди Нелеин, бабата на лорд Едмън. Умря още като бях малка, но помня, че и самият лорд Едмън стъпваше на пръсти около нея, за да не я ядоса, а слугините подскачаха, щом ги погледнеше, пък и другите дами, които гостуваха, и лордовете също. Всички се бояха от нея. Беше точно ей там, пред мен, и така ми се намръщи, че… — Замълча и се изчерви от смеха на Елейн.

Беше по-скоро смях на облекчение, отколкото нещо друго. Черната Аджа все пак не я беше проследила до имението на лорд Едмън. Нямаше платени убийци, стиснали ножове, нито пък верни на Елайда Сестри, дебнещи да я пъхнат в някой чувал и да я върнат в Тар Валон. Понякога ги сънуваше всички тези неща, сънуваше ги в същия онзи кошмарен сън. Освободи сайдар с неохота, както винаги, с жал заради изцеждащата се от нея радост и пълнота на живота. Материн я поддържаше, но на Едмън можеше и да му докривее, ако сринеше половината му дом.

— Мъртвите не могат да сторят нищо лошо на живите, Елен — каза й тя кротко. Толкова по-кротко след като се беше изсмяла, да не говорим за кратковременното й желание да скъса ушите на тази глупачка. — Те не са вече от този свят и не могат да докоснат нищо в него, в това число и нас. — Момичето кимна и приклекна в поредния реверанс, но от ококорените му очи и треперещите устнички личеше, че не е съвсем убедена. Елейн обаче нямаше време за глезотии. — Доведи хората за сандъците, Елси — строго се разпореди тя. — И престани да се безпокоиш от духове. — Нов реверанс и момичето хукна, явно ужасено да не би лейди Нелеин да изскочи от облицованите с дърво стени. Духове! Глупачка!

Материн беше старо имение. Стъпалата, водещи към преддверието, бяха широки и с мраморни перила. Самото преддверие представляваше просторен салон със сиви и сини плочки и със светилници с огледала, висящи на вериги от високия двайсет стъпки таван. Нямаше много позлата и инкрустации, но покрай стените бяха подредени масивни, изкусно резбовани скринове и бюфети, а на една от тях висяха два големи гоблена. Единият изобразяваше мъже на коне, ловуващи леопарди, доста рисковано занимание, а на другия жени от Дома Материн поднасяха меч на кралицата на Андор, събитие, с което родът Материн се гордееше много, независимо дали се бе случило някога, или не.

Авиенда вече беше долу, крачеше нервно напред-назад и като я видя, Елейн въздъхна. Щяха да спят в една стая, но с това щеше да се намекне, че Материн не могат да осигурят подходящи условия за две знатни особи, а Авиенда така и не можеше да разбере, че колкото по-малък е родът, толкова гордостта е по-голяма. Често по-малките Домове си я имаха в по-голямо изобилие. Гордостта като такава поне трябваше да разбере, след като самата тя едва ли не сияеше от свирепа гордост и сила. С изправена снага и по-висока и от Елейн, с наметнатия над бялата блуза дебел тъмен шал и сгънатата сива забрадка, стегнала отзад дългата й рижа коса, Авиенда беше самата картинка на Мъдра, въпреки че беше само с една година по-голяма от Елейн. Мъдрите, способни да преливат, често изглеждаха по-млади, отколкото бяха, и Авиенда също притежаваше това достойнство. Поне в този момент го притежаваше, нищо, че двечките се кикотеха често, щом останеха насаме. Разбира се, оскъдните й накити се свеждаха до дългата сребърна кандорска огърлица, една кехлибарена брошка с форма на костенурка и широката костена гривна, а Мъдрите винаги бяха отрупани с гердани и гривни, но Авиенда все още не беше Мъдра, а само чирачка. Елейн никога не мислеше за нея като за „само еди-какво си“, ала това все пак създаваше проблеми понякога. Понякога си мислеше, че Мъдрите и нея я смятат за нещо като чирачка, или ученичка поне. Глупава мисъл естествено, но понякога…

Не беше стъпила още на пода на преддверието, когато Авиенда намести шала на раменете си и каза:

— Добре ли спа? — Тонът й беше привидно спокоен, но в очите й се таеше притесненост. — Не си поискала да ти донесат вино, за да спиш по-добре, нали? Погрижих се да разредят виното ти, когато ядохме, но забелязах как поглеждаш към каната.

— Да, маминко — отвърна с язвително мил гласец Елейн. — Не, маминко. Чудех се как се е докопал Едмън до такава добра реколта, маминко. Направо беше срамно да се разрежда с вода. И си изпих козето мляко преди лягане. — Ако от нещо й прилошееше в бременността, щеше да е от козето мляко! И като помислиш само, че беше почнала да го харесва.

Авиенда сложи юмруци на кръста си с такова негодувание, че Елейн не можа да се сдържи да не се изсмее. Имаше си известни неудобства в носенето на дете, като се почне с внезапните нервни изблици, през топлите вълни и болката в гърдите, до това винаги да се чувстваш уморена, но обгрижването и глезотиите бяха като че ли най-лошото. Всички в Кралския дворец знаеха, че е бременна — при това доста хора го бяха разбрали преди самата нея, да е жива и здрава Мин с нейните видения и развързания й език — и според нея дори като бебе не я бяха обсипвали с толкова майчински грижи. Все пак се примиряваше с цялата тази досада, доколкото бе възможно. Обикновено успяваше. Просто се стараеха да са й в помощ. Жалко, че всички жени, които познаваше, като че ли бяха убедени, че бременността я прави безмозъчна. Почти всички жени, които познаваше. Най-зле беше с тези, които никога не бяха раждали.

Мисълта за бебето — понякога съжаляваше, че Мин не каза дали ще е момче, или момиче, или по-скоро Авиенда или Биргит да можеха да си спомнят какво точно е казала Мин; Мин винаги се оказваше права, но във въпросната нощ трите бяха изгълтали доста вино, а Мин бе напуснала палата преди Елейн да разбере и да я попита — та мисълта за растящото в нея дете винаги я караше да мисли за Ранд, също както мисълта за него я караше да мисли за бебето. Едното водеше до другото толкова сигурно, колкото сигурно млякото кипва. Ранд й липсваше ужасно и в същото време бе невъзможно да й липсва. Част от него, усещането за него винаги си седеше някъде в дъното на съзнанието й, освен когато не приглушеше връзката, наред с усещането й за Биргит, другия й Стражник. Връзката обаче си имаше граници. Той се намираше някъде на запад, толкова далече, че освен че е жив, нищо повече не можеше да разбере за него. Всъщност нищо много повече, макар да смяташе, че ще разбере, ако е пострадал тежко. Не беше убедена, че държи да знае какво е замислил. След като я напусна, той бе заминал далече на юг, а сега, точно тази заран, бе Отпътувал на запад. Доста разсейващо беше всъщност да го чувства сега в една посока, после хоп — в друга, още по-далече. Можеше да преследва врагове или да бяга от врагове, или каквото и да е от хиляда още неща. Много се надяваше, че това, което го е накарало да Отпътува, е нещо безвредно. Много скоро щеше да й умре, милият — мъжете, способни да преливат, винаги умираха от това — но ужасно й се искаше да й остане жив колкото може по-дълго.

— Той е добре — отрони Авиенда все едно, че беше прочела мислите й. Откакто станаха първосестри, между двете съществуваше взаимен усет, макар да не стигаше толкова далече като връзката, която те и Мин имаха с Ранд. — Само да посмее да позволи да го убият, ушите ще му отрежа.

Елейн примига, после се засмя. Авиенда я изгледа стреснато и също се включи. Не беше чак толкова смешно, освен може би за айилка — чувството за хумор на Авиенда беше много странно, но Елейн не можеше да спре да се смее, а Авиенда изглеждаше направо безпомощна. Както се тресяха от смях, се прегърнаха. Странно нещо беше животът. Ако допреди година някой й беше казал, че ще дели мъж с друга жена — с две при това! — щеше да му отвърне, че е луд. Самата представа за такова нещо щеше да й се стори неприлична. Но ето, че обичаше Авиенда също колкото Ранд, макар и по-различно, а Авиенда обичаше Ранд също колкото нея. Да го отрича означаваше да отрече Авиенда, а тя по-скоро от кожата си щеше да излезе. Айилките, било то сестри или първи приятелки, често се женеха за един и същи мъж и рядко му оставяха възможност сам да се произнесе по въпроса. Тя щеше да се венчае за Ранд, също и Авиенда, и Мин. Каквото и да кажеше или да си помислеше някой, това беше положението, и точка. Стига той да доживееше.

Изведнъж се уплаши, че смехът й клони към сълзи. „Моля те, Светлина, дано не се окажа някоя от онези жени, които се превръщат в ревли, докато носят дете.“ Стигаше й, че не знае дали ще изпадне в меланхолия или в гняв от един миг на друг. Можеха да изтекат часове, докато се почувства отново нормална, но понякога имаше фасове, в които се чувстваше като детска топка, подскачаща надолу по безкрайно стълбище. Тази сутрин май беше по стъпалата.

— Добре е той, и ще бъде добре — пламенно й прошепна Авиенда, сякаш се канеше да осигури оцеляването му, като избие всичко, което може да го застраши.

С връхчетата на пръстите си Елейн изтри сълзата от брадичката на сестра си.

— Добре е, и ще бъде добре — съгласи се тя тихо. Но сайдин не можеха да убият, а щеше да го убие тъкмо покварата на мъжката половина на Силата.

Светилниците затрепкаха — разтвориха се високите крила на вратата и вътре лъхна въздух по-студен, отколкото в салона. Двете бързо се разделиха и останаха хванати за ръце. Елейн си придаде строго невъзмутима физиономия, съвсем достойна за Айез Седай. Не можеше да си позволи някой да забележи как явно търси утеха в една прегръдка. За една владетелка или жена, стремяща се към властта, беше недопустим и най-малкият намек за слабост или сълзи, не и пред хора. Слуховете за нея бездруго бяха много, колкото добри, толкова и лоши. Беше добронамерена или жестока, решителна или колеблива, щедра или алчна, зависи чии приказки слушаш. Добре поне, че хорските приказки се уравновесяваха една друга, но всеки, който можеше да заяви, че е видял щерката-наследница в прегръдката на приятелката си, щеше да добави към цялата шарения и намеци за страх, а ако враговете й повярваха, че е страхлива, това само щеше да ги направи по-дръзки. И по-силни. Страхливостта беше от онези слухове, които ти се лепват като мръсна кал — никога не можеш да отмиеш напълно петното. Историята свидетелстваше за жени, изгубили в претенциите си за Лъвския трон само заради това. Способността беше задължително изискване за една успешна владетелка, а мъдростта бе нещо желателно, въпреки че имаше жени, непритежавали и двете, които все пак бяха спечелвали трона и се бяха оправяли някак, но малцина щяха да поддържат една страхливка, а тя самата нямаше да приеме подкрепата на никого от тях.

Мъжът, който влезе и се обърна да дръпне след себе си масивната врата, беше с един крак и използваше патерица на мястото на другия. Макар и с дебела вълнена подплата, ръкавът на тежкото му вълнено наметало се беше протрил от нея. Широкоплещестият ветеран Фридвин Рос управляваше имението на лорд Едмън с помощта на един дебел писар, който беше примигал слисан при появата на щерката-наследница, зяпнал беше с нещо като нямо благоговение пръстена й с Великата змия и изпълнен с облекчение, се беше изсулил в кабинета си с тефтерите, след като се бе уверил, че тя няма работа с него. Сигурно се боеше, че ще сложи налог върху сметките на имението. Господин Рос, разбира се, също беше зяпнал изумен пръстена й, но след това се ухили от радост на щерката-наследница и изказа съжаление, че не може да поязди с нея, с такава искреност, че ако беше изпечен лъжец, щеше вече да е завлякъл цялото богатство на Едмън, описано в книгите на писаря. Елейн не се боеше, че ще разпространява неприятни приказки.

Патерицата му зачатка ритмично, щом тръгна към тях през салона, но въпреки нея той успя да докара съвсем приличен поклон, включващ и Авиенда. Тя отначало го беше стъписала, но човекът схвана приятелството им удивително бързо и макар да беше явно недоверчив към айилците, това означаваше, че я приема. Не можеш да питаш хората за всичко.

— Хората връзват сандъците ви на товарните коне, моя кралице, и ескортът ви е готов. — Беше от онези, които отказваха да я наричат другояче, освен „моя кралице“ или „ваше величество“, но при думата „ескорт“ в гласа му се прокрадна нотка на съмнение. Прикри го набързо с покашляне и продължи: — Мъжете, които пращам с вас, са с коне, доколкото можех да го уредя. Млади предимно, и неколцина по-опитни, но всички знаят от кой край е острието на алебардата. Съжалявам, че не мога да ви дам повече, но както ви обясних, когато лорд Едмън разбра, че някои претендират за това, което ви се полага по право, реши да не чака до пролетта, а събра ратниците си и се отправи за Кемлин. Оттогава на два пъти валя силен сняг, но ако е извадил късмет в проходите, сега трябва да е някъде по средата на пътя. — Погледът му беше уверен, но той знаеше също като нея, че ако Едмън не е извадил „късмет“, той и ратниците с него могат да изгинат в тези проходи.

— Материн винаги е поддържал вярност към Траканд — отвърна му Елейн, — и аз съм убедена, че така ще бъде и занапред. Ценя високо верността на лорд Едмън, господин Рос, както и вашата.

Не си позволи да оскърби Материн, нито него самия с обещания, че ще го запомни, или с предложения за награда, но широката усмивка на господин Рос ясно показваше, че вече му е дала единствената награда, която е желал. Материн щеше да си получи наградите, стига да се заслужеха, но не можеше да ги изтъква като при покупка на кон.

Като потропваше с патерицата, господин Рос я поведе с поклони към вратата, с още поклони я изведе на широкото гранитно стъпало, на което в лютия студ чакаха облечени в дебели палта слуги, с бокал в бронзов обков с горещо вино с подправки, което тя отказа с тихо мърморене. Докато не привикнеше към мразовития въздух, двете й ръце трябваше да придържат наметалото. Все едно, Авиенда щеше да измисли начин да я накара да го откаже. Тя обаче взе чаша, след като загърна шала си на главата и раменете — единствената отстъпка, която направи пред леденото утро. Тя пренебрегваше студа, естествено. А кой я беше научил на това? Елейн. Отново се опита да прогони мраза от себе си и за нейно изумление, той понамаля. Не напълно — още й беше студено, — но все пак беше по-добре от замръзването.

Небето беше чисто, яркото слънце бе чучнало над върхарите, но всеки миг от околните ридове можеха да се спуснат бурни облаци. Най-добре беше да стигнат до следващата си цел колкото може по-скоро. За жалост Огнено сърце, високият й черен кон, се стараеше непременно да оправдае името си — вдигаше се на задните си крака и изригваше бяла пара от ноздрите си, сякаш никога досега не беше търпял юзди, а сивата кобилка на Авиенда със стройните крака и извитата шия беше решила по никой начин да не му отстъпва, танцуваше из дълбокия до коляно сняг и се опитваше да тръгне навсякъде другаде, но не и натам, където я водеше конярката. Животното беше по-одухотворено, отколкото Елейн би избрала за сестра си, но самата Авиенда беше настояла за нея, след като научи името й. Сисвай на Древната реч означаваше „копие“. Конярките сигурно бяха опитни жени, но изглежда, смятаха, че трябва да успокоят животните, преди да им ги връчат. Единственото, което Елейн можеше да направи, бе да не им се сопне, че се е оправяла с Огнено сърце преди те да са го виждали.

Войниците от ескорта вече бяха по седлата, за да не стоят в дълбокия сняг — двайсетина конници в червени наметала с бели качулки и с лъскави нагръдници и шлемове на Гвардията на кралицата. Съмнението на господин Рос можеше да се обясни с факта, че палтата на конниците бяха копринени, както и клиновете им и белите дантели на шията и маншетите. Определено изглеждаха по-скоро парадно, отколкото ефективно. А може би защото всички бяха жени. Длъжностите, изискващи носене на оръжие, бяха малко необичайни за жените, рядко се срещаше по някоя търговска охранничка или пък жена, включила се във войската по време на война, и Елейн никога не беше чувала за цяла войнска част, съставена от жени, преди самата тя да създаде такава. Като се изключеха Девите, разбира се, но те бяха айилки, друга работа. Надяваше се, че хората ще ги смятат за нейна приумица и за по-скоро декоративни с всичките тези дантели и коприни. Мъжете обикновено бяха склонни да подценят една въоръжена жена, преди да са се изправили срещу нея, а дори и повечето други жени обикновено я смятаха за безмозъчна глупачка. Телохранителите обикновено се стараеха да изглеждат толкова страховити, че никой да не смее да мине покрай тях, но враговете й щяха да намерят начин да я нападнат, дори да се обкръжеше с цялата гвардия, рамо до рамо. Това, което тя целеше, бе гвардия, която враговете й щяха да презрат с пренебрежение, преди да е станало много късно. Смяташе дори да направи униформите им още по-засукани, отчасти за да укрепи тези заблуди и отчасти — за да подхрани гордостта на жените като бойци, изпъкващи сред останалите, ала самата тя не хранеше никакви съмнения. Всичките, от търговските охраннички до Ловкините на Рога, бяха избрани грижливо според уменията им, опита им и храбростта. Готова беше да остави живота си в ръцете им. Вече го беше правила.

Една стройна жена с два златисти лейтенантски пискюла на рамото на червеното си наметало отдаде чест на Елейн с ръка на гърдите и дорестият й кон тръсна глава, а сребърните звънчета в гривата му леко издрънчаха, сякаш и той й отдаде чест.

— Готови сме, милейди, и пътят е чист. — Касейл Расковни беше бивша търговска охранничка и арафелският й акцент не беше на образована жена, но гласът й бе отривист и безпрекословен. Използваше уместните обръщения и щеше да продължи така, докато Елейн не получи короната, но беше готова да се бие, за да получи Елейн въпросната корона. Малко, твърде малко мъже и жени се включваха напоследък в състава на Гвардията на кралицата, освен ако не бяха готови за това. — Мъжете, които ни предостави господин Рос, също са готови. Колкото е възможно. — Рос се покашля, помръдна с патерицата и заоглежда снега пред ботушите си.

Елейн веднага схвана какво има предвид Касейл. Господин Рос беше събрал от имението единайсет души, за да ги прати в Кемлин, и ги беше снаряжил с алебарди, къси мечове и каквито доспехи бе успял да изрови, девет стари шлема без забрала и седем очукани метални нагръдника, които ги правеха уязвими. Конете им не бяха лоши, макар и доста рунтави, но колкото и да се бяха загърнали ездачите им в дебелите си наметала, се виждаше, че поне осем от тях едва ли имат нужда от бръснене повече от веднъж в седмицата, ако и толкова. Мъжете, които господин Рос бе описал като „опитни“, бяха със сбръчкани лица, старчески разкривени пръсти и сигурно от всички тях трудно щеше да се събере пълен комплект зъби. Не беше излъгал, нито се беше опитал да изклинчи — Едмън сигурно беше събрал всички читави мъже от района и ги бе снаряжил с най-доброто, което е имал. Едно и също се повтаряше навсякъде. Явно, че много здрави и читави мъже, пръснати из цял Андор, се мъчеха да се доберат до нея в Кемлин. И изглежда, никой от тях нямаше да може да стигне до града преди вече всичко да се е решило. Можеше цял ден да търси, без да намери една добра чета. Но тези все пак като че ли държаха алебардите така, сякаш знаят как се използват. Но пък то и не беше кой знае колко трудно, когато си се чучнал на седлото и си затъкнал тъпия й край в стремето.

— Сестро, посетихме вече деветнайсет от тези ваши имения — тихо заговори Авиенда, след като се приближи толкова до нея, че раменете им се опряха, — и като смятаме и тези, събрахме двеста и пет момчета, твърде млади, за да си пролеят кръвта, и старци, които отдавна е трябвало да оставят копието. Не съм те питала досега. Знаеш си хората и вашите си нрави. Струва ли си все пак времето, което отделяш?

— О, да, сестро. — Елейн също заговори тихо, за да не чуят еднокракият ветеран и слугите. И най-добрите хора се запъват като магарета, ако разберат, че искаш от тях да се държат точно по определен начин. Особено ако разберат, че помощта, която са събрали с такова усилие и са ти я предложили, а ти си я приела, всъщност изобщо не е това, което търсиш. — В онова село край реката вече всички знаят, че съм тук, както и половината ферми на мили околовръст. До обед ще го научи и другата половина, а до утре — следващото село и още ферми. Зиме вестите пътуват бавно, особено в този край. Те знаят, че съм изявила претенцията си за трона, но ако спечеля утре трона или загина, може и да не го научат преди средата на пролетта, а може би и до лятото. Но днес те знаят, че Елейн Траканд е жива и че е гостувала в имението в копринени одежди и с накити, и че е свикала хора под знамето си. Хора на двайсет мили оттук ще твърдят, че са ме видели и са пипнали ръката ми. Малцина могат да кажат това, без да говорят в полза на оногова, за когото твърдят, че са видели, а когато говориш в полза на някого, сам започваш да се убеждаваш в негова полза. Вече в деветнайсет места из Андор има мъже и жени, които разправят как са видели щерката-наследница и всеки ден областта, покрита от тези приказки се разширява като мастилено петно.

— Да имах време, бих посетила всяко селце в Андор. С едно косъмче няма да повлияе на това, което ще се случи в Кемлин, но когато победя, ще бъде от решаващо значение. — Никаква друга възможност не можеше да допусне, освен да победи. Особено като се имаше предвид кой щеше да вземе трона, ако тя се провалеше.

— Повечето кралици в историята ни са прекарвали първите си години от управлението в събиране и укрепване на хората, стоящи зад тях, Авиенда. Чакат ни по-тежки времена от днешните. Може още преди да мине година да имам нужда от всеки андорец, който да застане зад мен. Не мога да чакам, докато си взема трона. Идат по-тежки времена и трябва да съм готова. Андор трябва да бъде готов и аз съм длъжна да го подготвя — отсече тя.

Авиенда се усмихна и я погали по бузата.

— Май доста ще науча от теб как да бъда Мъдра.

За нейно огорчение, Елейн се изчерви смутена. Бузите й пламнаха! Май смяната на настроенията все пак беше по-лоша от глезотиите. Светлина, имаше месеци, за да се подготви за това! Не за първи път изпита яд към Ранд. Беше й… добре де, тя самата го беше подтикнала всъщност, но това нямаше значение — беше й го направил и си беше заминал с доволна усмивчица на лицето. Е, съмняваше се, че усмивката му е била чак „доволна“, но си я представяше много лесно. Той да се подмяташе така от замаяност към плач, да видим дали щеше да му хареса! „Не мога да мисля нормално“, каза си тя раздразнено. Това също беше по негова вина.

Конярките най-сетне успяха да укротят достатъчно Огнено сърце и Сисвай, за да могат да бъдат яхнати от дами, и Авиенда се изкатери на седлото от каменната стъпенка за качване не много по-изящно от друг път, и нагласи дебелите си поли, за да покрият колкото може повече от краката й, обути в тъмни вълнени чорапи. Все още беше убедена, че собствените й крака са по-добри и от тези на най-добрия кон, но беше станала сносна ездачка. Въпреки че проявяваше склонност да гледа изненадано, когато конят направеше това, което иска тя. Огнено сърце се опита да заиграе, след като Елейн се метна на гърба му, но тя ловко го озапти, може би малко по-рязко, отколкото щеше да го направи при нормални обстоятелства. Люшкащото й се настроение я беше отвело до внезапното чувство, че Ранд е застрашен, и след като не можеше да гарантира безопасността му, имаше поне подръка едно мъжко същество, което можеше да принуди да прави точно каквото се очаква от него.

Шест от гвардейките тръгнаха в бавен тръс, колкото позволяваше дълбокият сняг, а останалите поеха след нея и Авиенда в изрядни колони, като последните коннички държаха въжетата на товарните животни. Местните мъже се повлякоха след тях в раздърпан строй с техния товарен кон, космато животинче, с навързани по гърба му котлета, вързопи и даже пет-шест живи пилци. Съпроводиха ги оскъдни викове, докато минаваха през селото със сламените покриви и после по каменния мост над виещия се като змия замръзнал поток, оскъдни, но силни викове като „Елейн на Лилията!“, „Траканд! Траканд!“, както и „Материн е с теб!“ Но тя видя една жена, плачеща на гърдите на мъжа си, и сълзи и на неговото лице, и друга, застанала с гръб към конниците, свела глава и отказваща даже да погледне към тях. В Кемлин битките нямаше да са много, освен ако не тръгнеше на зле, но станеше ли нейна короната на Розата, тепърва я чакаха битки. На юг бяха сеанчанците, а на север мърдраали и тролоци чакаха да се впуснат в Тармон Гай-дон. Андор тепърва щеше да лее синовна кръв. Да я изгори дано, нямаше да се разплаче точно сега!

Оттатък моста пътят отново изви нагоре, стръмно през борове, смърч и клен, но до планинската ливада, към която се бяха устремили, нямаше повече от една миля. Снегът, блеснал под утринното слънце, още пазеше дирите от конски копита, идещи от мястото, където един Портал беше оставил в него дълбок процеп. Можеше и да е по-близо до имението, но винаги беше налице опасността някой да се окаже точно там, където се отваря Порталът.

Щом навлязоха в ливадата, сиянието на сайдар обкръжи Авиенда. Беше направила Портала, за да дойдат тук от последната си спирка предния ден следобед, едно имение на сто мили на север, а сега щеше да изтъче Портала, за да отидат в Кемлин, но гледката с огряната със Силата Авиенда натъжи Елейн. Тази, която направеше Портала от Кемлин, винаги продължаваше с останалите, докато се върнат, тъй като научаваше терена на всяко място, където се опреше той, ала при всяко от петте пътувания Авиенда я беше молила тя да направи първия Портал. Може би просто беше искала да се поупражнява, както твърдеше, макар че Елейн едва ли се беше упражнявала повече от нея, но сега й хрумна и друга възможност. Може би Авиенда искаше да я предпази от преливане, най-малкото в по-значително количество. Защото беше бременна. Сплитът, който ги беше направил сестри като от една майка, не можеше да се използва, ако някоя от тях носеше дете, защото нероденото още дете щеше да се свърже във връзката и едва ли щеше да оцелее, но със сигурност някоя от Айез Седай в двореца щеше да го спомене, ако се налагаше преливането да се избягва при бременност. Макар че пък от друга страна много малко Айез Седай бяха раждали деца. Можеше и да не знаят. Даваше си пълна сметка колко много неща не знаеха Айез Седай, колкото и да се правеха, че не е така, пред останалата част от света — тя самата се беше възползвала от време на време от това, — ала все пак изглеждаше странно, че са невежи за нещо толкова важно за повечето жени. Все едно някоя птица като знае как да яде всяко семенце, освен ечемичено, да знае, след като не знае как се яде ечемик, всичко друго, което не знае? Мъдрите обаче раждаха деца, а и те нищо не бяха казали за…

Изведнъж притесненията й около бебето и преливането, и какво там знаят или не знаят Айез Седай изхвърчаха от главата й. Усети, че някой прелива сайдар. Не Авиенда, не някоя горе по обкръжаващите ги върхари, не някоя толкова близо. Беше далече, като маяк, заблещукал на някой самотен планински връх. Много далечен връх. Не можеше да си представи дори колко много Единствената сила беше нужна, за да усети преливането от толкова далече. Всяка жена на света, способна да прелива, трябваше да го е усетила. И да посочи право към него. А маякът се намираше някъде на запад. Нищо не се промени във връзката с Ранд, не можеше да определи точно дали е на стотина мили от нея, но го знаеше.

— Той е в опасност — рече тя. — Трябва да отидем при него, Авиенда.

Авиенда потръпна и престана да се взира на запад. Сиянието около нея остана и Елейн усети, че е привлякла от Извора колкото може. Но още докато Авиенда се обръщаше към нея, тя усети как сайдар у другата жена заглъхна.

— Не бива, Елейн.

Стъписана, Елейн се извърна в седлото на Огнено сърце и я изгледа.

— Искаш да го оставим? На това? — Никоя жена на света не можеше да удържи толкова сайдар, дори да е в най-силния кръг, не и без помощ. Говореше се, че уж съществувал някакъв ша-ангреал, по-могъщ от всичко, сътворено някога, и ако това, което тя бе слушала, се окажеше вярно, то това творение може би щеше да го удържи. Може би. Но според това, което бе чувала, никоя жена не можеше да го използва и да оживее, не и без специално създаден за целта тер-ангреал, а доколкото знаеше, никоя досега не бе виждала такъв. И разбира се, никоя Сестра нямаше да дръзне да го опита, дори да го бе намерила. Толкова много Единствена сила можеше цели планини да надигне с един замах! Никоя Сестра нямаше да го опита, освен може би някоя от Черната Аджа. Или още по-лошо, някоя от Отстъпниците. А може би повече от една. Какво друго можеше да е? А Авиенда искаше просто да го пренебрегне, след като трябваше да знае, че Ранд е там?

Гвардейките, несъзнаващи какво става, продължаваха търпеливо да чакат на конете си — оглеждаха зорко гората около ливадата. Не бяха особено притеснени след приема в имението, макар че Касейл гледаше Елейн и Авиенда леко намръщено. Знаеше, че никога не се бавят при отварянето на Портал. Мъжете от имението се трупаха около товарния си кон, опипваха вързопите и явно спореха дали са взели нещо, или са го забравили. Авиенда подкара коня си още по-близо до Елейн и заговори много тихо, за да не я чуят другите.

— Нищо не знаем, Елейн. Не знаем дали танцува с копията или това е нещо друго. Ако танцува с копията и отидем, дали няма да ни нападне преди да е разбрал кои сме? Дали няма да го разсеем, след като не ни очаква, и така да позволим на враговете му да победят? Ако загине, ще разберем кои са отнели живота му и ще ги убием, но ако сега отидем при него, ще отидем слепешком и можем да си навлечем гибел.

— Можем да го направим предпазливо — отвърна сърдито Елейн. Подразни се, че е сърдита и че го показва, но можеше само малко да обуздава настроенията си и да не им позволява да я завладеят изцяло. — Не е нужно да Отпътуваме точно на мястото. — Стисна в шепа малката си кесия с фигурката на седналата жена и изгледа кехлибарената брошка-костенурка на сестра си. — Светлина, Авиенда, та ние си имаме ангреал и не сме съвсем безпомощни. — О, Светлина, колко сприхаво прозвуча. Много добре знаеше, че двете заедно, с ангреал или без ангреал, щяха да са като мушици, борещи се с пламък, пред това, което усещаха, но пък дори и едно пърхане на мушица в подходящия момент можеше да наклони везните. — И моля те, не ми казвай, че мога да застраша бебето. Мин е казала, че ще се роди силно и здраво. Ти ми го каза. Това значи, че ще живея поне толкова, че да мога да я родя. — Надяваше се да е дъщеря.

Огнено сърце избра точно този момент да захапе сивушката, кобилата не му остана длъжна и за кратко Елейн беше заета с това да го озапти, да задържи Авиенда на седлото, за да не падне, и да каже на Касейл, че нямат нужда от помощ, а когато всичко това свърши, вече не се чувстваше вкисната. Искаше само да шлевне Огнено сърце между ушите.

Освен дето не можа да озапти животното си, Авиенда се държа все едно, че нищо не се е случило. Е, понавъси се лицето й, обкръжено от тъмния вълнен шал, но това колебливо намръщване нямаше нищо общо с коня.

— Разправяла съм ти за пръстените в Руйдийн — бавно заговори тя й Елейн кимна нетърпеливо. Всяка жена, пожелала да стане Мъдра, биваше изпращана през един тер-ангреал преди да започне обучението си. Беше нещо като тер-ангреала, използван за изпитание на новачките, издигани до Посветени в Бялата кула, само дето в този жената виждаше целия си живот. По-точно — всичките си възможни животи, всяко взето по различен начин решение, едно безкрайно разгръщащо се ветрило от животи, зависещи от всеки твой избор. — Никой не може да запомни всичко това, Елейн, само късчета и трошици. Знаех, че ще обикна Ранд ал-Тор… — още се чувстваше неловко понякога, когато казваше цялото му име пред други хора, — и че ще намеря сестро-жени. За повечето неща ти остават много смътни впечатления. Нотка на предупреждение понякога. Мисля, че ако сега отидем при него, ще се случи нещо много лошо. Може би някоя от нас ще умре, а може би и двете, каквото и да твърди Мин. — Това, че изрече името на Мин, без да се запъне, беше белег за тревогата й. Не познаваше много добре Мин и обикновено я наричаше официално. Мин Фаршоу. — Може би ще загинем. Или нещо друго ще се случи. Не зная със сигурност — може би всички ще оцелеем и ще седим край огъня, след като го намерим — но нещо ме предупреждава тук, в главата ми.

Елейн отвори уста, ядосана. После я затвори, ядът се изцеди от нея като вода в суха яма и раменете й се отпуснаха. Предчувствието на Авиенда може би беше вярно или не беше, но беше факт, че аргументите й са добри от самото начало. Поемане на огромен риск от невежество, и това поемане можеше да донесе гибел. Маякът бе засиял още по-силно. И той беше там, точно където бе маякът. Връзката не й го казваше изрично, не и от толкова далече, но тя го знаеше. И знаеше също, че е длъжна да го остави сам да се погрижи за себе си, докато тя се погрижи за Андор.

— Нямам какво да те уча как да си Мъдра, Авиенда — тихо каза тя. — Ти вече си много по-мъдра от мен. Да не говорим, че си по-храбра и хладнокръвна. Връщаме се в Кемлин.

Авиенда леко се поизчерви от похвалата — понякога можеше да бъде и чувствителна, — но без да губи време, отвори Портала, въртяща се гледка към една конюшня в Кралския дворец, която се ушири до широк зев във въздуха, през който снегът от ливадата се заизсипва върху добре пометените каменни плочи, сякаш тристата мили разстояние нямаха никакво значение. Усетът за Биргит някъде в двореца оживя в главата й. Биргит имаше главоболие и киселини в стомаха, нещо обичайно напоследък, но тези болежки напълно съвпадаха с настроението на Елейн.

„Трябва да го оставя да се погрижи за себе си“ — помисли тя, докато преминаваше. Светлина, колко често го помисляше? Все едно. Ранд бе обичта на сърцето й и радостта на живота й, но Андор беше нейният дълг.