Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (10)

Глава 9
Капани

— И тя пак се оплака, че другите Мъдри са плахи — довърши Файле с възможно най-кроткия си гласец, докато наместваше високия кош на рамото си и потропваше на място в разкаляния сняг. Кошът не беше тежък, макар да беше пълен с мръсно пране, а вълната на белия й халат беше дебела и топлеше, с двете долни ризи под него, но меките кожени ботуши, също избелени, не пазеха много от студа. — Наредиха ми да предам точно какво каза Мъдрата Севанна — набързо добави тя. Сомерин беше една от „другите“ Мъдри и устната й се кривна надолу при думата „плахи“.

Свела очи към земята — това бе всичко, което Файле можеше да види от лицето на Сомерин. От гай-шайн се изискваше да се държат в пълно покорство, особено от гай-шайн, които не бяха айилци, и макар да поглеждаше нагоре през миглите си, за да разгадае изражението на Сомерин, жената беше по-висока от повечето мъже, дори от айилците, русокоса великанка, която се извисяваше над нея. Общо взето можеше да види огромната гръд на Сомерин с издутата, потъмняла от слънцето цепка, показваща се от блузата, незавързана до средата на гърдите и отрупана с всевъзможна сбирщина от дълги нанизи, огнени капки и смарагди, рубини и опали, низове от едри перли и изкусно изработени златни верижки. Повечето Мъдри, изглежда, изпитваха неприязън към Севанна, която „говореше от името на вожда“, докато се избере нов вожд на клана Шайдо, нещо, което едва ли щеше да се случи скоро, и се опитваха да подронят властта й, когато не се дърлеха и не оформяха клики, но много от тях споделяха любовта на Севанна към влагоземските накити, а някои дори бяха започнали да носят пръстени като самата нея. На дясната си ръка Севанна носеше голям бял опал, по който блясваха червени жилки всеки път, щом посегнеше да оправи шала си, а на лявата — дълъг син сапфир, обкръжен от рубини. Блузата й беше от чисто бяло алгоде, от Пустошта, а полата и шалът й — дебела вълна, тъмна като сгънатата забрадка, която придържаше дългата й до кръста жълта коса назад от лицето. Студът като че ли изобщо не я притесняваше.

Двете стояха малко отвъд онова, което Файле смяташе за граница между стана на Шайдо и стана на гай-шайн — пленническия лагер — не че всъщност представляваха два лагера. Няколко гай-шайн спяха при Шайдо, но останалите ги държаха в центъра на лагера, освен когато не вършеха възложената им работа, като добитък, заграден от блазнещата свобода със стена от Шайдо. Повечето минаващи покрай тях мъже и жени носеха белите халати на гай-шайн, макар че повечето не бяха от толкова добра тъкан и направа като нейния. При толкова много хора за обличане Шайдо прибираха всяка бяла дреха, която можеше да се намери. Някои се бяха навлякли с по два-три ката лен или набързо съшити халати от зебло за шатри; много от халатите бяха оцапани с кал и сажди. Много рядко по някой гай-шайн имаше високия ръст и светлите очи на айилците. Огромното мнозинство бяха червендалести амадицийци, алтарци с маслинова кожа и светлолики кайриенци, плюс по някой случаен пътник или търговец от Иллиан или Тарабон, или от другаде, озовали се на най-лошото възможно място във възможно най-лошия момент. Освен шепата айилци, кайриенците бяха най-отдавна пленени и най-примирени с положението си, ала всички държаха очите си сведени към земята и бързаха да изпълнят задачите си толкова бързо, колкото позволяваха разкаляните пътеки през снега. От гай-шайн се очакваше да проявяват кротост, покорство и искрена жажда да изразят и двете. Всеки неуспех в това усилие водеше до тежки поуки.

На самата Файле в този момент ужасно й се искаше също да се разбърза. Студените стъпала бяха само една малка част от многото причини, а нетърпението да изпере мръсното пране на Севанна — още по-малка. Твърде много очи можеха да я видят как стои тук на откритото със Сомерин и макар качулката да скриваше лицето й, широкият плетен колан със златни пафти на кръста й и стегнатата на шията й златна верижка показваха, че е от слугите на Севанна. Никой не ги наричаше така — за айилците да бъдеш слуга беше унизително, — но бяха точно това, поне влагоземците, само че неплатени и с по-малко права и свобода от всеки слуга или слугиня. Рано или късно самата Севанна щеше да научи, че Мъдрите спират нейните гай-шайн, за да ги разпитват. Севанна разполагаше вече с над сто слугини и броят им продължаваше да расте, и Файле беше сигурна, че в момента всяка една от тях, до последната, повтаря това, което бяха чули да казва Севанна за Мъдрите.

Капанът беше жестоко безотказен. Севанна беше сурова господарка, при това се държеше съвсем непредвидимо — не се караше, рядко се сърдеше открито, но най-малкото нарушение, най-малката грешка в поведението незабавно се наказваше с бой с пръчки или с камшик, а всяка нощ пет гай-шайн, от които бе останала най-недоволна през деня, биваха избирани за допълнително наказание, като понякога прекарваха нощта вързани и със запушени уста след боя, за назидание на останалите. Файле не искаше и да мисли какво щеше да заповяда тя за заловена шпионка. От друга страна, Мъдрите бяха дали да се разбере, че всяка, която не им каже доброволно какво точно е чула, всяка, която се опита да затаи нещо или да се пазари, я очаква несигурно бъдеще, свършващо най-вероятно в плитък гроб. Наказването на гай-шайн извън позволените граници бе нарушение на джи-е-тох, мрежата на честта и дълга, ръководеща живота на хората в Айил, но влагоземските гай-шайн, изглежда, стояха извън тази система от правила.

Рано или късно едната или другата страна на този капан щеше да изщрака. Единственото, което държеше челюстите на капана отворени толкова дълго, беше, че Шайдо като че ли гледаха на своите влагоземски гай-шайн не по-различно, отколкото на товарните коне и добитъка, макар че в действителност с животните се отнасяха по-добре. От време на време по някой гай-шайн се опитваше да избяга, но като се изключеше това, човек просто им даваше храна и подслон, товареше ги с работа и ги наказваше, когато не се справят. Мъдрите вече не очакваха, че ще откажат да им се подчиняват, Севанна вече не очакваше, че ще я шпионират повече, отколкото очакваха от някой товарен кон да запее. Рано или късно обаче… А това не беше единственият капан, в който бе попаднала Файле.

— Мъдра, нямам какво повече да ви кажа — измърмори тя, след като Сомерин не каза нищо. Освен ако главата ти не е станала на запъртък, не можеш да си тръгнеш просто така от една Мъдра, преди тя да те е освободила. — Мъдрата Севанна говори пред нас открито, но не казва много.

Високата жена остана безмълвна и след дългата пауза Файле се осмели да вдигне очи още малко нагоре. Сомерин се взираше над главата на Файле, със зяпнала уста и явно стъписана от нещо. Файле се намръщи, намести коша на рамото си и се обърна, но не видя нищо, което да обясни изражението на Сомерин, само огромния стан с ниските тъмни айилски шатри, смесени с островърхи шатри и квадратни шатри, и всякакви още видове шатри, повечето мръснобели или светлокафяви, други — зеленикави или сини, или червени, или даже пъстри. Шайдо прибираха при набезите си всичко, което можеше да върши работа, всичко, което можеше да се окаже полезно, и не оставяха след себе си нищо, което става за шатра.

Впрочем, подслон за всички хора едва се намираше. Тук вече се бяха събрали десет септи, над седемдесет хиляди Шайдо и почти толкова гай-шайн, по нейна преценка, и навсякъде, където погледнеше, се виждаше обичайната суматоха — облечени в тъмно айилци, заети с ежедневните си дела сред щъкащи по задачите си, облечени в бяло пленници. Някакъв ковач раздухваше с меховете си ковашката пещ пред една отворена шатра — беше подредил инструментите си върху щавена бича кожа. Деца подкарваха с пръчки стадо блеещи кози, търговка излагаше стоката си в открит павилион от жълто платнище — златни свещници, сребърни купи, грънци и котли, всичко — плячкосано. Слаб мъж с вързан с въже кон говореше със сивокосата Мъдра Масалин — явно търсеше лек за болестта на животното, защото непрекъснато й сочеше корема на коня. Нищо, което да оправдае зяпването на Сомерин.

Тъкмо когато се канеше да се обърне, Файле забеляза една тъмнокоса айилка, обърната с гръб към тях. Не просто тъмнокоса, а с коса като гарваново крило, голяма рядкост след айилците. Макар и в гръб, Файле позна в нея Аларис, друга от Мъдрите. В стана имаше четиристотин Мъдри, но тя се беше научила да ги познава бързо, от един поглед. Да сбъркаш една Мъдра с някоя тъкачка или пък грънчарка означаваше много лесно да си спечелиш боя с пръчки.

Това, че Аларис стоеше скована като дърво и гледаше в същата посока като Сомерин, можеше и нищо да не означава, нито пък че беше оставила шала си да се смъкне на земята, само дето малко зад нея Файле разпозна още една Мъдра, също зяпнала на северозапад и тръгнала натам — отпращаше с шамари всеки застанал случайно пред нея човек. Беше Джезаин — ниска дори за неайилка, с буйна огнена коса, от която лицето й изглеждаше съвсем бледо, и с нрав също като косата й. Масалин говореше с мъжа с коня и махаше с ръка към животното. Тя не можеше да прелива, но трите Мъдри, които можеха, стояха като заковани и се взираха в една и съща посока. Само едно нещо можеше да го обясни: виждаха, че някой прелива там горе, по гористия хребет отвъд стана. Преливаща Мъдра едва ли щеше да ги накара да се зазяпат така. Възможно ли бе да е Айез Седай? Или повече от една? По-добре да не бързаше да дава воля на надеждата си. Твърде рано беше.

Тупване по главата и тя се олюля, и за малко да изтърве коша с прането.

— Какво си зяпнала като чукан? — сопна й се Сомерин. — Хайде, тичай си по работата. Марш, докато не съм те…

Файле тръгна, крепейки коша с едната ръка и вдигнала полите си с другата, забърза колкото можеше, без да се подхлъзне и да падне в калта. Сомерин никога не удряше, нито повишаваше тон. Щом сега направи и двете, най-добре беше да се маха от пътя й, без да се мотае. Смирено и покорно.

Гордостта й диктуваше да съхрани хладно непокорство, мълчалив отказ да се поддаде, но пък разумът диктуваше, че това ще е най-лесният начин да ги накара да я пазят два пъти по-зорко. Шайдо смятаха влагоземските гай-шайн за питомни животни, но не бяха и съвсем слепи. Ако искаше да се спаси, трябваше да ги накара да мислят, че е приела пленничеството си като неотвратимо, и тази мисъл бе непрекъснато в ума й. Колкото по-рано, толкова по-добре. И определено преди да ги е догонил Перин. Не се и съмняваше, че Перин я търси и че все някак ще я намери — ако решеше, той щеше и през стена да мине! — но тя трябваше да се спаси преди това. Беше дъщеря на воин. Знаеше каква е числеността на Шайдо, знаеше колко сила ще е необходима на Перин и знаеше, че трябва да се добере до него преди да е станал сблъсъкът. Но първата, малката дреболия във всичко това бе как да се измъкне от Шайдо.

В какво се бяха загледали Мъдрите — в Айез Седай или Мъдрите с Перин? Светлина, не можеше да се надява още, рано беше! Но други неща сега бяха с предимство и прането не беше на последно място. Тя понесе коша към останките на град Малдън, пробивайки си път през гъстия поток на гай-шайн. Напускащите града носеха тежки ведра, окачени на кобилици, а ведрата на влизащите се поклащаха празни. При толкова много хора в стана имаше нужда от големи количества вода и тя стигаше до тях по този начин, ведро след ведро. Не беше трудно да отличи човек между гай-шайн доскорошните жители на Малдън. Толкова на север в Алтара, те бяха по-скоро светлокожи, отколкото мургави, и някои бяха дори със сини очи, но всички залитаха, замаяни като в мъгла. Изкатерилите градските стени през нощта Шайдо бяха надвили отбраната им преди гражданите да разберат, че са в опасност, и те като че ли все още не можеха да повярват на участта, която ги е сполетяла.

Файле обаче се озърташе за едно определено лице, на човек, който, надяваше се тя, днес нямаше да носи вода. Беше търсила това лице още откакто Шайдо вдигнаха стана си тук, преди четири дни. Намери я точно извън градските порти, разтворени и с придърпани чак до гранитните колони крила: облечена в бяло жена, по-висока от самата нея, с плитък кош с хляб на бедрото и издърпана назад качулка, колкото да покаже малко от тъмночервеникавата й коса. Чиад привидно оглеждаше обкованите с желязо порти, които не бяха защитили Малдън, но се извърна от тях веднага щом Файле се приближи. Спряха се една до друга, без да се поглеждат. Преструваха се, че наместват кошовете си. Нямаше причина две гай-шайн да не си разменят дума, но никой не биваше да си спомня, че са пленени заедно. Баин и Чиад не ги следяха толкова зорко като гай-шайн, слугуващи на Севанна, ала това можеше да се промени, ако някой си го спомнеше. Почти всички наоколо бяха гай-шайн, и при това от западната страна на Драконовата стена, но твърде много от тях се бяха научили да печелят благоволението на господарите, разпространявайки приказки и слухове. Повечето хора правят каквото трябва, за да оцелеят, и някои винаги се стараят да си стъкмят собствено гнезденце при всякакви обстоятелства.

— Първата нощ излязоха оттук — измърмори Чиад. — Двете с Баин ги изведохме до дърветата и скрихме следите. Доколкото виждам, никой не е забелязал, че ги няма. При толкова много гай-шайн е цяло чудо, че Шайдо забелязват, когато някой избяга.

Файле въздъхна облекчено. Вече три дни. Шайдо наистина забелязваха бягствата. Малцина успяваха да изкарат един цял ден на свобода, но шансът за успех се усилваше с всеки изтекъл ден, а изглеждаше сигурно, че на другия ден Шайдо щяха да тръгнат. Не се бяха спирали толкова задълго, откакто я плениха. Подозираше, че може би ще се опитат да се върнат при Драконовата стена, да я прехвърлят и да тръгнат към Пустошта.

Не беше никак лесно да уговори Ласайл и Арела да тръгнат без нея. Това, което накрая ги убеди, беше аргументът, че могат да известят Перин къде е, а също така и предупреждението за броя на Шайдо и уверението, че самата Файле е уредила бягството си и че всяка намеса може да застраши и бягството, и самата нея. Беше сигурна, че ги е накарала да го повярват — тя наистина бе уредила донякъде бягството си; всъщност имаше няколко плана и все един от тях трябваше да сработи — но до този момент беше почти убедена, че двете ще решат, че клетвите им към нея ги задължават да останат. В някои отношения водните клетви бяха по-силни от клетвите за вярност, но в същото време оставяха твърде много място за глупост в името на честта. Всъщност тя не знаеше дали двете ще могат да намерят Перин, но тъй или иначе вече бяха на свобода и й оставаше да се погрижи само за още две жени. Разбира се, липсата на три от слугите на Севанна щеше да се забележи много бързо, в рамките на няколко часа, и щяха да пратят най-добрите следотърсачи, за да ги върнат. Файле беше свикнала с горите, но беше достатъчно благоразумна, за да си въобразява, че ще може да надхитри айилски следотърсачи. Достатъчно неприятно беше за „обикновени“ гай-шайн, които бягаха и ги залавяха. За гай-шайн на Севанна щеше да е по-добре да загинат при опита си. В най-добрия случай никога повече нямаше да получат възможност за втори опит.

— Останалите ще имаме по-голям шанс, ако двете с Баин тръгнете с нас — тихо каза тя. Потокът от мъже и жени, понесли вода покрай тях, се нижеше непрестанно и никой като че ли не им обръщаше внимание, но в последните две недели предпазливостта се беше всадила в нея. Светлина, сякаш бяха две години! — Каква е разликата между това, че помогнахте на Ласайл и Арела да стигнат до гората, и да помогнете на нас да отидем по-далече? — Разговорът беше безнадежден. Много добре знаеше разликата — Баин и Чиад й бяха приятелки и я бяха научили на айилските нрави, за джи-е-тох и дори малко от ръчния говор на Девите — затова тя не се изненада, щом Чиад леко извърна глава и я изгледа със сивите си очи, в които и помен нямаше от гай-шайнското покорство. Нито в гласа й, въпреки че заговори тихо.

— Ще ти помогна докъдето мога, защото не е редно Шайдо да ви държат. Ти не следваш джи-е-тох. Аз го следвам. Ако пренебрегна честта и задълженията си само защото Шайдо са го направили, тогава им позволявам те да решават как да действам. Ще нося бялото една година и един ден и тогава или те ще ме освободят, или сама ще си тръгна, но няма да се отрека от това, което съм. — Без повече думи, Чиад тръгна и се сля с тълпите на гай-шайн.

Файле вдигна ръка да я спре — и я пусна. Беше задала този въпрос преди и бе получила по-вежлив отговор, а с повторното му задаване само бе оскърбила приятелката си. Трябваше да й се извини. Не за да не се лиши от помощта на Чиад — тя нямаше да измени на думата си, — а защото си имаше своя чест, макар и да не беше джи-е-тох. Не можеш да обидиш приятели и просто да го забравиш, или да очакваш, че те ще го забравят. Но извиненията трябваше да почакат. Не биваше да ги виждат да си говорят много дълго.

Доскоро Малдън бе процъфтяващ град, произвеждаше качествен дървен материал и големи количества вино с прилично качество, ала сега се беше превърнал в празни руини зад градските крепостни стени. Покритите с каменни плочи къщи бяха построени колкото от камък, толкова и от дърво, и по време на грабежа пожарът се беше развихрил. Южният край на града се бе превърнал в купчини овъглени греди, отрупани с ледени висулки и полусрутени стени. Улиците навсякъде, все едно дали покрити с каменна настилка, или от пръст, бяха посивели от разнесената от вятъра пепел, отъпкана в снега, и целият град вонеше на овъглено дърво. Водата беше едно от нещата, с което Малдън бе разполагал в изобилие, но като всички айилци Шайдо я ценяха много високо, а и не разбираха много от гасене на пожари. В Пустошта онова, което можеше да гори, бе твърде малко. Ако бяха приключили с грабежа, сигурно щяха да оставят целия град да бъде погълнат от пламъците. Със скърцане на зъби заради прахосването на вода бяха накарали гай-шайн да се подредят в редици и да си подават ведрата от ръка на ръка, и разрешиха на мъжете от Малдън да докарат колите си с помпите. Файле отначало си помисли, че Шайдо ще възнаградят поне тях, като им разрешат да си заминат с хората, неизбрани за гай-шайн, но мъжете, работещи с помпите, бяха млади и здрави, точно каквито им трябваха за гай-шайн. Шайдо спазваха някои от правилата по отношение на гай-шайн — пуснати бяха бременните жени и тези с деца под десет години, както и младите под шестнайсет, а също и градските ковачи, които бяха едновременно озадачени и благодарни — но за благодарности тук нямаше място.

Улиците бяха осеяни с покъщнина, преобърнати маси и резбовани ракли и столове, въргаляха се съдрани килими и потрошени съдове. Навсякъде беше пълно с парцали от изпокъсани дрехи — палта, панталони и рокли. Шайдо бяха грабили всичко, направено от злато или сребро, всичко, по което има скъпоценни камъни, всичко, което върши работа или става за ядене, но мебелите бяха изхвърляни навън в разгара на плячкосването и после оставяни от онзи, който ги е помъкнал, след като е решил, че позлатеният ръб или изкусната резба не си струват усилието. Айилците бездруго не използваха столове, освен високопоставените особи, пък и без това за всички тия обемисти неща нямаше място по колите и фургоните. Все още се мяркаха Шайдо, обикалящи запуснатите къщи и ханове да не би да им е убягнало нещо, но повечето хора, които Файле виждаше, бяха носещи ведра гай-шайн. Айилците не се интересуваха от градове, освен като обекти за плячкосване. Подминаха я две Деви, подкарали с тъпите краища на копията си към градската порта някакъв гол мъж с обезумял поглед и с вързани на гърба ръце. Явно беше помислил, че може да се укрие в мазето или на тавана, докато си заминат Шайдо. Когато пред нея пристъпи грамаден мъж в кадин-сор на алгай’д’сисвай, тя свърна встрани колкото можа по-пъргаво. Гай-шайн винаги трябваше да отстъпват пред всеки Шайдо.

— Много си хубава — каза той и препречи пътя й. Беше най-едрият мъж, когото бе виждала — висок може би седем стъпки. Не дебел — сред айилците дебели хора не беше виждала, — но много широк. Мъжът се оригна и я лъхна миризмата на вино. Виж, пияни айилци беше виждала, особено откакто намериха буретата с вино тук, в Малдън. Но не се уплаши. Гай-шайн можеха да бъдат наказвани за всевъзможни нарушения — понякога за простъпки, които оставаха непонятни за повечето влагоземци, но белите роби осигуряваха също така и защита, а тя разчиташе и на още един слой защита.

— Аз съм гай-шайн на Мъдрата Севанна — отвърна тя колкото можеше по-раболепно. Колкото и да я отвращаваше, успяла бе да го усвои много добре. — Севанна ще е недоволна, ако зарежа работата си за разговори. — Отново понечи да свърне встрани и ахна, когато той я стисна за ръката с огромната си длан.

— Севанна си има стотици гай-шайн. Липсата на една няма да се забележи за час-два.

Той я надигна във въздуха с такава лекота, все едно вдигаше възглавница, и кошът падна в разкаляния сняг. Докато разбере какво става, я беше прихванал под мишницата си и ръцете й се прилепиха до хълбоците й. Тя отвори уста да запищи, но със свободната си ръка похитителят й притисна лицето й към гърдите си. Миризмата на пот и вълна запълни ноздрите й. Нищо друго не можеше да види освен сиво-бозава вълна. Къде се бяха дянали двете Деви? Девите на Копието нямаше да му позволят това! Всеки айилец, който го видеше, щеше да се намеси! Помощ от гай-шайн не можеше да очаква. Една или две можеха да изтичат за помощ, стига да извадеше късмет, но първият урок, който научаваше един гай-шайн, беше, че дори заплаха за насилие ти носи увисване от дървото с главата надолу и бой, докато не завиеш като псе. Първият урок, който научаваха поне влагоземците — айилците вече си го знаеха: за един гай-шайн беше забранено да прилага насилие по какъвто и да е повод. Какъвто и да е. Което не й попречи да го зарита с все сила. Все едно да риташ стена. Вървеше си най-невъзмутимо и я отнасяше нанякъде. Тя захапа силно през дебелата вълна и зъбите й се плъзнаха по мускул, твърд като камък, без да могат да отхапят. Изпищя, но писъкът й прозвуча глухо в собствените й уши.

Изведнъж чудовището, което я носеше, спря.

— Тази аз я направих гай-шайн, Надрик — чу се плътният глас на друг мъж.

Файле чу смеха, който избоботи в гърдите, притиснати в лицето й. Не преставаше да рита, да се гърчи и да се мъчи да извика, но похитителят й все едно, че не забелязваше усилията й.

— Сега тя принадлежи на Севанна, Мера’дин — отвърна едрият мъж — Надрик? — презрително. — Севанна си взима каквото поиска, и аз си взимам каквото поискам. Това е новият ред.

— Севанна я взе — отвърна спокойно другият, — но аз не съм я отстъпвал на Севанна. Нито съм предлагал да я продам на Севанна. Нима изоставяш честта си, защото Севанна изоставя своята?

Последва дълга тишина, нарушавана само от приглушените звуци, които издаваше Файле. Не спря да се бори, не можеше и да спре, но беше безпомощна като стегнато в пелени бебенце.

— Не е чак толкоз хубава, че да се бием за нея — избоботи накрая Надрик. Не беше нито изплашен, нито смутен.

Ръцете му я пуснаха и зъбите на Файле се изтръгнаха от палтото му така внезапно, че тя се уплаши да не би да се е счупил някой, а земята я удари в гърба с такава сила, че въздухът изригна от дробовете и умът й се замая. Докато успее да се съвземе дотолкова, че да се надигне на ръце, грамадният мъж вече излизаше от задънената уличка към широката. Беше си наистина уличка, тесен проход между слепите стени на две каменни сгради. Никой нямаше да го види какво прави тук. Файле потръпна — не се разтрепера, само потръпна! — изплю вонята на непрана вълна и пот и го изгледа с гняв. Ако можеше да се добере лесно до ножа, който бе скрила под дрехите си, щеше да го намушка. Не била толкоз хубава, че да се бият за нея, тъй ли? Съзнаваше колко е нелепо да я ядоса точно това, но бе готова да се вкопчи във всеки повод за гняв, само за да я сгрее. Да й помогне да спре треперенето. Щеше да го мушка с ножа и да го мушка, докато ръцете й не отмалеят.

Надигна се, коленете й още се огъваха, и облиза зъбите си с език. Здрави си бяха, нямаше счупен или изваден. Лицето й беше ожулено от грубата вълна на палтото на Надрик и устните й бяха разранени, но не беше пострадала. Повтори си го наум. Не беше пострадала и можеше свободно да се махне оттук. Свободно, колкото бе възможно за гай-шайн в белия халат. Ако мъжете като Надрик, престанали да зачитат закрилата на белия халат, бяха много, то редът сред Шайдо се разпадаше. Станът щеше да стане много по-опасно място, но безредието, от друга страна, можеше да донесе повече възможности за бягство. Така трябваше да гледа на случилото се. Разбрала бе нещо, което можеше да й помогне. Само да можеше да престане да трепери.

Най-сетне, макар и с неохота, тя погледна избавителя си. Беше го познала по гласа. Стоеше надалече от нея, гледаше я много спокойно, без никакъв жест, с който да покаже съчувствие. Мислеше, че ще изпищи, ако и той посегне да я докосне. Нова нелепост, след като я беше избавил, но си беше факт. Ролан беше само с една педя по-нисък от Надрик и едър почти колкото него, а тя имаше достатъчно причини да иска и него да намушка. Не беше Шайдо, а един от „Лишените от братя“, Мера’дин, мъже изоставили своите кланове, защото не бяха пожелали да тръгнат след Ранд ал-Тор, и точно той беше този, който я направи гай-шайн. Вярно, предпазил я беше да не умре от студ в нощта, след като бе пленена, като я загърна в своето палто, но тя можеше да мине и без този „жест“ със загръщането, ако не бяха я съблекли до голо най-напред. Когато ставаш гай-шайн, най-напред те събличат, ала това не беше причина да му го прости някога.

— Благодаря — много кисело промълви тя.

— Не ти искам благодарностите — кротко отвърна той. — И не ме гледай, сякаш искаш да ме ухапеш, само защото не можа да ухапеш Надрик.

Успя да се сдържи да не му се озъби — едва; и да беше искала, точно в този момент раболепието не можеше да го докара — а после му обърна гръб и закрачи към улицата. Е, поне се опита да закрачи. Краката й все още толкова трепереха, че по-скоро залиташе. Подминаващите гай-шайн я поглеждаха съвсем бегло и продължаваха да се тътрят по улицата с пълни и празни ведра. Малцина от пленниците бяха готови да се отзоват на чуждите неприятности. Стигаха си им техните.

Стигна до коша с пране и въздъхна. Беше се катурнал на една страна и белите копринени блузи и тъмните копринени поли се бяха пръснали по осаждените каменни плочи. Добре поне, че не бяха изпотъпкани. Всеки, тръгнал да мъкне вода през целия ден, можеше да бъде извинен, че не е свърнал встрани при толкова многото дрипи, разхвърляни наоколо от хората на Малдън, превърнати в гай-шайн. Щеше поне да се опита да им прости. Файле изправи коша и започна да прибира дрехите, като ги изтупваше от пръстта и пепелта и се стараеше да не ги оцапа още повече. За разлика от Сомерин, Севанна се беше пристрастила към коприната. Нищо друго не носеше. С коприните си се гордееше също както с накитите си, и страшно много държеше и на двете. Нямаше да е доволна, ако някоя от тези дрехи й се върнеше непочистена.

Когато прибра и последната блуза, Ролан се приближи до нея и надигна коша с една ръка. Замалко да му се сопне — благодаря, сама мога да си го нося! — но преглътна думите си. Мозъкът бе единственото истинско оръжие, с което разполагаше, и трябваше да го използва, а не да позволява на яда си да я завладее. Ролан не се беше озовал тук случайно. Твърде често го беше виждала, откакто я плениха, прекалено често, за да го наречеш случайност. Беше я следил. Какво каза той на Надрик? Че не я отстъпил на Севанна, нито е предлагал да я изтъргува. Въпреки че тъкмо той я бе пленил, според нея той не одобряваше взимането на влагоземци за гай-шайн — с повечето Лишени от братя беше така, — но в същото време явно държеше на правата си над нея.

Сигурна беше, че няма причина да се опасява, че може да се опита да я насили. Ролан бе имал възможност за това, когато я държеше гола и вързана, а тогава гледаше на нея не като на жена, а като на колец от ограда. Може би просто не обичаше жените по този начин. Тъй или иначе, сред Шайдо Лишените от братя бяха точно толкова чужди, колкото и влагоземците. Шайдо не им вярваха, а пък самите Мера’дин приличаха на хора, стиснали носовете си, сякаш приемаха това, което според тях бе по-малкото зло, за да не се примирят с по-голямото, но сякаш също така вече не бяха сигурни кое е по-малкото. Ако успееше да се сприятели с този човек, може би щеше да й помогне. Не в бягството, разбира се — това щеше да е прекалено — но… А дали щеше? Единственият начин да разбере беше да опита.

— Благодаря — повтори тя и този път успя да докара усмивка на устните си. За нейна изненада, той отвърна на усмивката и. Съвсем бегло, почти незабележимо — айилците не показваха чувствата си. Докато им свикнеш, лицата им все едно че бяха от камък.

Повървяха няколко крачки един до друг мълчаливо: той понесъл коша с една ръка, тя — вдигнала полите на белия си халат. Все едно че се разхождат. Стига да замижиш. Някои от подминаващите гай-шайн ги поглеждаха слисани, но пък те винаги бързаха да сведат очи към земята. Не можеше да измисли как да започне — току-виж си помислил, че флиртува; можеше пък и да харесва жените в края на краищата — но той й спести затруднението.

— Наблюдавам те — заговори той. — Силна си и си пламенна, и не се страхуваш, струва ми се. Повечето влагоземци ще се побъркат от страх. Вилнеят, докато не ги накажат, а после реват и треперят от страх. Мисля, че си жена с много джи.

— Страх ме е — отвърна тя. — Просто се старая да не го показвам. Плачът никога не помага. — Повечето мъже го вярваха. Сълзите можеха да пречат, ако им позволиш, но няколко отронени нощем сълзи помагаха да преживееш другия ден.

— Има време за плач и време за смях. Бих искал да те видя засмяна.

И тя се засмя — сухо и тъжно.

— Нямам много поводи за смях, докато нося бялото, Ролан. — Погледна го с крайчеца на окото си. Дали не бързаше много? Но той само кимна.

— Все пак бих искал да го видя. Усмивките отиват на лицето ти. Смехът още повече ще ти отива. Аз жена нямам, но мога понякога да накарам една жена да се разсмее. Чувам, че имаш съпруг?

Изненадана, Файле заплете крака и се хвана за рамото му да не падне. Дръпна ръката си бързо и го изгледа изпод ръба на качулката. Беше се спрял, докато тя се окопити, и щом тръгна, също закрачи с нея. Лицето му изразяваше само сдържано любопитство. Надрик бе изключение — според айилските нрави жената канеше, когато някой мъж е привлякъл интереса й. Единият начин бе като й направи подаръци. Да я разсмее беше другият. Не харесвал жени — друг път.

— Наистина имам съпруг, Ролан, и много го обичам. Много. Нямам търпение да се върна при него.

— Това, което става с теб, докато си гай-шайн, не може да ти се вмени във вина, когато свалиш бялото — кротко каза той, — но вие влагоземците сигурно не го приемате така. Все пак човек може да е доста самотен, докато е гай-шайн. Бихме могли да си говорим понякога.

Искаше да я види засмяна, а тя не знаеше да се смее ли, или да плаче. Заявяваше й, че не мисли да се отказва от опитите си да привлече интереса й. Айилките ценяха мъжката настойчивост. Все пак, ако Чиад и Баин не пожелаеха или не можеха да й помогнат повече от това да стигне до гората, то единствената й надежда оставаше Ролан. Смяташе, че ще може да го убеди след време. Разбира се; плахите сърца никога не успяват! Тук го презираха като прокуден, бяха го приели само защото Шайдо се нуждаеха от копието му. Но за да му го поиска, трябваше да му предложи мотив.

— Ще ми бъде приятно — отвърна предпазливо Файле. Без малко флирт нямаше да мине, но пък току-що бе казала колко си обича съпруга, не можеше изведнъж да ококори очи и да й секне дъхът. Не че имаше намерение да стига толкова далече — все пак не беше доманка! — но почти дотам: сигурно щеше да се наложи. Засега обаче нямаше да е излишно да му напомни, че Севанна е отнела „правото“ му. — Само че сега си имам работа и се съмнявам, че Севанна ще остане доволна, ако разбере, че си приказвам с теб.

Ролан кимна отново и Файле въздъхна. Сигурно знаеше как да разсмее една жена, но не говореше много. Доста работа щеше да й се отвори, ако решеше да измъкне от него нещо повече от шеги, които не разбира. Макар и с помощта на Чиад и Баин, за нея айилският хумор си оставаше непонятен.

Стигнали бяха до широкия площад пред укреплението в северния край на града — висока грамада от сиви каменни стени, неопазили обитателите им по-добре от градските стени. Файле май беше видяла веднъж дамата, която беше владяла Малдън и всичко останало на двайсет мили околовръст, чаровна и достолепна вдовица на средна възраст, да мъкне вода сред тълпите от гай-шайн. Покритият с каменни плочи площад беше пълен с носещи ведра, облечени в бяло мъже и жени. Онова, което приличаше на част от външната крепостна стена в източния край, всъщност беше стената на огромна щерна, сива и висока трийсет стъпки, захранвана от акведукт. На всяка от четирите помпи напираха мишци по двама мъже и от металните гърла на помпите шуртеше вода, която пълнеше ведрата, и плискаше по каменните плочи много повече, отколкото щяха да допуснат, ако Ролан се озовеше наблизо. Файле беше обмисляла да избяга, като изпълзи през тунела на акведукта, но нямаше с какво да се опазят сухи и щяха да излязат при входа му толкова подгизнали, че най-вероятно щяха да измръзнат до смърт преди да са изминали повече от миля-две през снега.

В града имаше още две места, откъдето можеше да се взима вода, и двете захранвани с подземни каменни водопроводи, но тук, в подножието на стената на щерната, беше поставена дълга маса от черно дърво с крака с форма на лъвски лапи. Трябваше да е била маса за пирове, беше инкрустирана със слонова кост, но инкрустациите бяха изтръгнати и сега отгоре й бяха поставени няколко дървени корита. До масата стояха две дървени ведра, а в единия край върху огъня, стъкмен от потрошени столове, димеше бронзово котле. Файле се съмняваше, че Севанна кара своите гай-шайн да перат в града, за да им спести мъкненето на вода до шатрите, но каквато и да беше причината, беше благодарна за това. Един кош с пране беше по-лек от пълните с вода ведра. Знаеше го от личен опит. Кошниците при масата бяха две, но работеше само една жена със златно коланче и нашийник, ръкавите на белия й халат бяха запретнати и дългата й черна коса беше стегната с бяла кърпа, за да не пада в коритото.

Като ги видя, Алиандре се изправи и почна да бърше голите си ръце в халата. Алиандре Марита Кигарин, кралица на Геалдан, Благословена от Светлината, Закрилница на Стената на Гарън и още десетина титли, беше доскоро елегантна, сдържана жена, уравновесена и достолепна. Алиандре като гай-шайн все още беше хубава, но изтормозената физиономия не слизаше от лицето й. С мокрите петна по дрехите и сбръчканата от постоянното топене във водата кожа на ръцете можеше да мине за хубава перачка. Изгледа как Ролан постави коша и се усмихна на Файле преди да си тръгне, изгледа как Файле отвърна на усмивката му и вдигна въпросително вежда.

— Този е дето ме плени — рече Файле и заизважда на масата дрехите за пране. Дори тук, само сред гай-шайн, беше по-добре да говориш, докато работиш. — От Лишените от братя е и според мен не одобрява това, че правят влагоземци гай-шайн. Смятам, че може да ни помогне.

— Разбирам — каза Алиандре и деликатно изтупа халата на Файле на гърба.

Файле се намръщи и погледна през рамо. Сепна се, като видя пръстта и пепелта от раменете надолу; после се изчерви.

— Паднах. — Не можеше да каже на Алиандре как се бе опитал да я насили Надрик. Не можеше да го каже на никого. — Ролан предложи да ми поноси коша.

Алиандре сви рамене.

— Ако ми помогнеш да избягам, бих му пристанала. Или не бих. Както иска. Не е много хубав, но няма и да боли, а мъжът ми, ако имах такъв, никога нямаше да разбере. Ако има капка ум, ще се радва, че съм се върнала жива и здрава, и няма да задава въпроси, чиито отговори не иска да чуе.

Стиснала една от копринените блузи, Файле изскърца със зъби. Покрай Перин Алиандре беше нейна васална дама и се придържаше към това съвсем чинно, що се отнасяше до изпълняване на заповеди, но отношенията им се бяха пообтегнали. Бяха се разбрали, че ако искат да оцелеят, трябва да се стараят да мислят, че са слугини, да бъдат слугини, но това означаваше, че всяка от двете гледа как другата прикляква и припка да свърши каквото й кажат. Когато решеше Севанна, наказанията се изпълняваха от най-близката гай-шайн подръка и веднъж на Файле бяха наредили да набие с пръчки Алиандре. Не стига това, ами и на Алиандре бяха заповядали на два пъти да й върне това благодеяние. Неизпълнението означаваше да изпиташ същото наказание на гърба си, а да го навлечеш на другата жена беше два пъти по-тежко. Човек трудно можеше да го преглътне, след като два пъти е карал господарката си да рита и да пищи.

Изведнъж се усети, че мачка блузата. Пусна я и я огледа притеснено. Май не беше успяла да втрие пепелта. За миг изпита облекчение, а после се подразни, че го е изпитала. Най-дразнещото беше, че облекчението не си отиде.

— Арела и Ласайл избягаха преди три дни — тихо каза тя, докато я плакнеше. — Вече би трябвало да са далече. Мейгдин къде е?

Алиандре се намръщи притеснено.

— Опитва се да се вмъкне в шатрата на Терава. Терава ни подмина с няколко Мъдри и както чухме, май бяха тръгнали за среща със Севанна. Мейгдин ми тикна коша си и ми каза, че ще пробва. Мисля… Мисля, че се е отчаяла и започна много да рискува — добави с нотка на безнадеждност. — Трябваше да се е върнала вече.

Файле вдиша дълбоко и бавно издиша. Всички вече се отчайваха. Бяха събрали припаси за бягството си — ножове и храна, ботуши и мъжки клинове, и палта, които им прилягаха горе-долу, всичко това беше скътано грижливо по фургони; белите халати щяха да служат за одеяла и като наметала, да ги крият в снега — но сега шансът да използват цялата тази подготовка не изглеждаше по-близък, отколкото в деня, в който ги плениха. Само две недели. Двайсет и два дни, по-точно. Не беше чак толкова много, че да промени нещо, но преструвките им, че са покорни слуги, ги променяха въпреки цялата им съпротива. Само две недели, а ето, че рипваха да изпълнят всяка заповед, кахъряха се за наказания и дали Севанна щяла да остане доволна от тях. Най-лошото беше, че се виждаха как правят всичко това, съзнаваха, че някаква част от тях се огъва като глина, въпреки волята им. Засега се самоубеждаваха, че го правят само за да избегнат подозренията, докато избягат, но с всеки ден реакциите им ставаха все по-автоматизирани. Колко ли още им оставаше, докато бягството се превърне в блед сън, сънуван в нощта след цял ден на съвършена гай-шайн, и в мисъл, както и в дело? Никоя до този момент не смееше гласно да зададе този въпрос и Файле знаеше, че тя самата се мъчи дори да не си го помисля, но въпросът винаги си стоеше там, в крайчеца на съзнанието й. В известен смисъл тя дори се боеше да не си отиде. Отидеше ли си, дали щеше вече да е намерил отговора си?

Успя насила да се измъкне от унинието си. Това бе вторият капан и само силата на волята го задържаше незатворен.

— Мейгдин знае, че трябва да внимава — рече тя твърдо. — Ще се върне скоро, Алиандре.

— Ами ако са я хванали?

— Няма да я хванат! — сряза я Файле. Ако я хванат… Не. Трябваше да мисли за победа, не за поражение. Плахите сърца не печелят.

Прането на коприна беше бавно. Ведрата вода, която носеха от помпите на щерната, беше леденостудена, но горещата вода от казана правеше температурата в коритата хладка. Не можеш да переш коприна в гореща вода. На студа беше чудесно да топнеш ръце в тази вода, но после трябваше да ги вадиш отново и тогава студът хапеше дваж по-силно. Сапун нямаше, не че с него щеше да е по-леко, затова всяка пола и блуза трябваше една по една да се накисне и леко да се изтърка. После се поставяше върху кърпа и леко се навиваше, за да се изцеди. След това влажната дреха се накисваше отново в друго корито, пълно със смес от вода и оцет — предпазваше от избеляване и усилваше блясъка на тъканта, — после отново се навиваше в кърпата. Мократа кърпа се изцеждаше и се просваше да съхне, където се намери място, а всяка от копринените дрехи се окачваше на дългия прът под грубото платнище на един павилион, вдигнат в края на площада, и се оглаждаше с ръка да се махнат гънките. При повечко късмет се разминаваха с гладенето. И двете знаеха как се пере коприна, но в гладенето нямаха опит. Никоя от гай-шайн го нямаше, дори и Мейгдин, а тя беше слугиня на знатна дама още преди да постъпи на служба при Файле, но Севанна извинения не приемаше. Затова всеки път, щом Файле или Алиандре отидеха да проснат нова дреха, проверяваха вече проснатите и ги оглаждаха с ръка, ако се налага.

— Ето ти я и нашата Айез Седай — каза с горчивина Алиандре.

Галина беше Айез Седай чак до лишеното от възраст лице и златния пръстен с Великата змия на пръста, ала и тя носеше белия халат на гай-шайн — от коприна, дебела колкото вълната на другите, ни повече, ни по-малко! — с широкия, изкусно изплетен със златни нишки колан, опръскан с рубини, стегнал талията й и високата, също златна огърлица-нашийник — украшения достойни за владетелка. Беше Айез Седай и понякога излизаше сама на кон извън лагера, но се връщаше винаги и подрипваше, щом някоя Мъдра размахаше кривия си пръст, особено Терава, в чиято шатра преспиваше често. Това последното беше като че ли най-странното. Галина знаеше коя е Файле, знаеше кой е мъжът й и за връзката на Перин с Ранд ал-Тор, и беше заплашила, че ще го разкрие на Севанна, освен ако Файле и дружките й не откраднат нещо, което се пазеше в същата шатра, в която спеше. Това бе третият капан, който можеше да щракне над главите им. Севанна беше обсебена от мисълта за ал-Тор, налудничаво си беше внушила, че може да се омъжи за него по някакъв начин, и ако научеше за Перин, Файле нямаше да може и да помисли повече за бягство. Щяха да я държат като коза за примамка на лъва.

Файле беше виждала как се притаява Галина и как се свива от страх, ала сега Сестрата вървеше през площада като кралица, презряла околната тълпа — Айез Седай от глава до пети. Нямаше Мъдри наоколо, пред които да се преструва. Галина беше хубава, но красавица чак не можеше да се нарече и Файле не разбираше какво толкова вижда Терава у нея, освен ако не беше просто удоволствието да властва над една Айез Седай. При това открит оставаше въпросът защо тази жена си стои тук, след като Терава сякаш не пропускаше възможност да поиздевателства над нея и да я унизи.

Галина спря на една крачка от масата и ги изгледа с усмивка, която можеше да мине за съжалителна — с малко усилие.

— Не сте напреднали много в работата. — Не говореше за прането.

Трябваше да отговори Файле, но Алиандре я изпревари, с още по-голяма горчивина в гласа.

— Мейгдин отиде да ти вземе онази костена пръчка заранта, Галина. Кога ще видим помощта, която ни обеща? — Помощта за бягството им беше морковчето, което им предлагаше Галина, наред с тоягата с издаването на Файле. Дотук обаче бяха видели само тоягата.

— Отишла е тази заран при Терава? — прошепна Галина и лицето я пребледня.

Чак сега Файле осъзна, че слънцето вече се е спуснало на половината си път към хоризонта на запад, и сърцето й затупка уплашено. Мейгдин отдавна трябваше да се е върнала.

Айез Седай изглеждаше по-уплашена и от нея.

— Тази заран? — повтори Галина и се озърна през рамо. Сепна се и извика, когато Мейгдин изведнъж изникна сред тълпата гай-шайн, изпълнила площада.

За разлика от Алиандре, златокосата жена бе станала по-корава от деня на плена им. Не че беше по-малко отчаяна, но сякаш успяваше да съсредоточи цялото си отчаяние в твърда решимост. Не я напускаше онова излъчване, присъщо по-скоро на кралица, отколкото на слугиня, но сега ги подмина с тъжни очи, гребна с шепи от едно от ведрата и запи жадно, след което ядосано отри уста с опакото на ръката си.

— Да знаете, че на тръгване ще я убия Терава — изръмжа тя. — Още сега бих я убила. — Сините й очи оживяха, пълни с жар. — Не се притеснявай, Галина. Тя помисли, че съм влязла да крада. Не бях почнала още да търся. Нещо… Нещо стана и тя излезе. След като ме овърза. За по-късно. — Жарът в погледа й се смени с удивление. — Какво беше това, Галина? Дори аз го почувствах, а дарбата ми е толкова малка, че тия айилки решиха, че не съм опасна.

Мейгдин можеше да прелива. Но несигурно и съвсем малко — доколкото знаеше Файле, Бялата кула щеше да я пусне да си върви само след две-три недели, а тя твърдеше, че никога не е ходила в Кулата — тъй че дарбата й нямаше да им помогне много в бягството. Файле понечи да попита за какво става дума, но не успя.

Лицето на Галина беше все така пребледняло, но иначе си беше изтъкана от айезседайската невъзмутимост. Само дето стисна с шепа качулката на Мейгдин с косата отдолу и рязко дръпна главата й назад.

— Не те интересува какво е. — Каза го някак прекалено хладно. — Нищо общо няма с теб. Твоята грижа е да ми дадеш каквото поисках. Но тази грижа не трябва да ти излиза от ума, че мислете му.

Докато Файле скочи да помогне на Мейгдин, отнякъде изникна друга жена в бяло и с широк колан на кръста, дръпна Галина настрана и я събори на земята. Пълничка и грозновата, Аравайн гледаше тъжно и окаяно първия ден, в който я видя Файле, деня, в който амадицийката й връчи златния колан, който носеше, и й каза, че вече служи на „господарката Севанна“. Но изминалите дни я бяха втвърдили повече и от Мейгдин.

— Ти луда ли си? Да посягаш на Айез Седай! — сопна й се Галина, след като се надигна. Изтупа копринения си халат и насочи целия си гняв срещу пълната жена. — Ще те…

— А да кажа ли на Терава как се отнасяш с една от гай-шайн на Севанна? — прекъсна я хладно Аравайн. Говореше сдържано. Преди да облече бялото сигурно беше била богата търговка, а може би и благородничка, но никога не беше говорила за това. — Последния път, когато Терава реши, че си пъхаш носа, където не му е мястото, всички на сто разкрача наоколо чуха как скимтиш и се молиш.

Галина направо се разтрепери от ярост. Файле не беше виждала досега Айез Седай, толкова излязла от кожата си. Овладя се, но с видимо усилие. Едва. Жлъч капеше от гласа й.

— Айез Седай правят каквото правят по свои причини, Аравайн, причини, които изобщо не би могла да разбереш. Ще съжалиш, че натрупа този дълг, когато реша да си събирам лихвите. Ще съжалиш до дъното на душата си. — Изтупа за последно халата си и закрачи, вече не като кралица, презряла тълпата, а като пантера, готова да разкъса всичко, което й се изпречи на пътя.

Аравайн я изгледа с безразличие как си тръгва.

— Севанна те вика, Файле. — Само това каза.

Файле не си направи труд да пита защо. Избърса си ръцете, пусна си ръкавите и послушно тръгна след амадицийката, като каза на Алиандре и Мейгдин, че ще се върне веднага щом я освободят. Севанна беше очарована от трите. Мейгдин, единствената бивша слугиня на знатна дама от тях, като че ли я интригуваше не по-малко от кралицата Алиандре, както и самата Файле, жена с толкова власт, че една кралица да й стане васалка, и понякога тя привикваше някоя от трите да й помогне в преобличането или да й изтрие гърба, докато се къпе в голямото медно корито, което използваше по-често от шатрата за потене, или дори само за да й налива вино. През останалото време работеха като останалите слугини, но тя никога не питаше дали им е възложена работа, нито ги освобождаваше заради това. Каквото и да искаше Севанна сега, Файле знаеше, че ще й държат сметка за прането наред с другите две. Севанна искаше каквото иска и когато го поиска, и не приемаше извинения.

Нямаше нужда да я водят до шатрата на Севанна, но Аравайн я поведе през гъстата гмеж от водоносци, докато не стигнаха до първите ниски айилски шатри, а после посочи в посока обратна на шатрата на Севанна и рече:

— Първо насам.

Файле се закова на място.

— Защо?

Между слугите на Севанна всъщност се срещаха мъже и жени, които проявяваха ревност заради вниманието, което се обръщаше на Файле, Алиандре и Мейгдин, и макар да не беше го улавяла досега у Аравайн, някои от останалите като нищо можеха да се опитат да им създадат неприятности, като им предадат лъжливи заповеди.

— Няма да е зле да го видиш, преди да си видяла Севанна. Вярвай ми.

Файле отвори уста да поиска повече обяснения, но Аравайн само се обърна и закрачи. Файле вдигна полите на халата си и я последва.

Между шатрите имаше всевъзможни коли и фургони, със заменени с шейни колела. Повечето бяха натоварени с вързопи, сандъци и бурета, с вързани най-отгоре колелета, но не й се наложи да настига Аравайн, преди да види дъното на опразнената кола. Само че дъното не беше празно. Върху грубите дъски лежаха две жени, голи и овързани жестоко, трепереха от студа и в същото време дишаха задъхано, сякаш бягаха. Главите и на двете бяха увиснали уморено, но те сякаш някак разбраха, че е дошла именно Файле, и я погледнаха. Арела, мургавата тайренка, висока колкото повечето айилки, извърна смутено очи. Ласайл, слабата светлокожа кайриенка, се изчерви.

— Доведоха ги тази сутрин — заговори Аравайн, взряна в лицето на Файле. — Преди мръкване ще ги развържат, защото опитът им за бягство е първи, макар да се съмнявам, че ще могат да вървят до ден-два.

— Защо ми показваш това? — каза Файле. Толкова се бяха старали да запазят в тайна връзката си.

— Забравяте, милейди, че присъствах, когато облякохте бялото. — Аравайн я изгледа вторачено, а после изведнъж хвана ръцете на Файле и ги извърна така, че нейните длани се озоваха между тях. Сви колене и каза бързо: — В името на Светлината и на надеждата ми за прераждане, аз, Аравайн Карнел, обричам своята вярност и покорство във всички неща на лейди Файле т’Айбара.

Като че ли го забеляза единствена Ласайл; минаващите наоколо Шайдо не обръщаха внимание на двете гай-шайн. Файле дръпна ръцете си.

— Откъде знаеш това име? — Трябваше, разбира се, да им каже повече от първото си име, но бе избрала Файле Башийр, след като се увери, че никой от Шайдо си няма представа кой е Даврам Башийр. Освен Алиандре и другите истината знаеше само Галина. Или така поне си беше мислила досега. — И кой ти го каза?

— Слушам, милейди. Подслушах веднъж Галина, докато говореше с вас. — Гласът на Аравайн беше нервен. — И не съм го казала на никого. — Не беше изненадана, че Файле държи да скрие името си, макар че т’Айбара явно нищо не означаваше за нея. Аравайн Карнел вероятно не беше истинското й име, или поне не беше пълното. — Тук тайните трябва да се пазят толкова зорко, колкото и в Амадор. Знаех, че тези жени са ваши, но не казах на никого. Зная, че възнамерявате да избягате. Уверих се още на втория или третия ден, и нищо от това, което съм видяла оттогава, не може да ме убеди в обратното. Приемете клетвата ми и ме вземете с вас. Мога да ви помогна, но по-важното е, че може да разчитате на мен. Доказах го с това, че опазих тайните ви. Моля ви. — Последната дума излезе от устата й насилено, като от човек, напривикнал да я употребява. Явно бе по-скоро благородничка, отколкото търговка.

Нищо не бе доказала, освен че може да шпионира чужди тайни, ала това само по себе си можеше да се окаже полезно качество. От друга страна, Файле знаеше поне за две гай-шайн, опитали се да избягат и предадени от други. Някои наистина се стараеха да си спретнат гнезденцата независимо от всичко. Но Аравайн вече знаеше толкова, че можеше да провали всичко. Файле за миг помисли за скрития си нож. Мъртвите не могат да издадат нищо. Ала ножът бе на половин миля оттук, не можеше да измисли как да скрие тялото после, пък и жената все пак би могла да спечели благоволението на Севанна само като подшушне, че Файле се кани да бяга.

Хвана ръцете на Аравайн и заговори бързо като нея:

— В името на Светлината, приемам оброка ти и ще те браня и закрилям, теб и твоите, в грохота на битката и в зимната фъртуна, и всичко, което времето може да донесе. Така. Знаеш ли други, на които можем да разчитаме? Не на които мислиш, че можем да се доверим, а хора, за които го знаеш.

— Не и за това нещо, милейди — отвърна Аравайн. Ала лицето й светна от радост. Явно не беше сигурна, че Файле ще я приеме. Това, че е повече облекчение, отколкото нещо друго, накара Файле да е склонна да й повярва. Само „склонна“, което не значеше, че ще й вярва напълно. — Половината са готови да предадат и родните си майчици с надеждата, че ще откупят така свободата си, а другата половина са толкова наплашени или толкова стъписани, че ако им се доверим, ще изпаднат в паника. Все пак има някои и съм хвърлила око на една-две, но трябва да внимавам много. Първата грешка ще ми е последната.

— Да, трябва много да се внимава — съгласи се Файле. — Севанна наистина ли ме вика? Ако не…

Наистина я викаше и Файле забърза към шатрата й — по-бързо, отколкото й се искаше всъщност; много дразнещо беше това рипкане, за да избегнеш неудоволствието на Севанна — но никой не й обърна и капка внимание, когато приближи и застана чинно пред входа.

Шатрата на Севанна не беше ниска като обичайните за айилците — беше с отвесни стени от червено платнище, толкова просторна, че я крепяха два централни пилона, осветена от десетина светилника на стойки. Два позлатени мангала хвърляха малко топлина и пушекът се нижеше на тънки струи към димоотвода на покрива, но вътре не беше много по-топло. Дебелите килими, застлани, след като снегът бе пометен грижливо, образуваха пъстър под на червени, зелени и сини шарки — сложни тайренски шарки, цветя и животни. По килимите бяха нахвърляни копринени възглавнички с дълги ресни, а в единия ъгъл имаше стол, масивно изделие от резбовано дърво, с тежка позлата. Файле не беше виждала някой да сяда на него, но знаеше, че присъствието му внушава присъствие на вожд на клан. Да можеше само да си остане тук кротичко, свела очи към земята. Вътре други трима гай-шайн със златни колани и нашийници, единият от които брадат мъж, стояха чинно до едната стена в случай, че потрябват. Севанна беше тук, както и Терава.

Севанна беше висока, малко по-висока от самата Файле, със светлозелени очи и коса като предено злато. Можеше да мине за красавица, ако не беше силната нотка на алчност, неизменно лепната на пълничките й устни. Всъщност у нея почти нищо не изглеждаше айилско, като се изключеха очите, косата и помургавялото от слънцето лице. Блузата й беше от бяла коприна, полата й, разцепена за езда — също от коприна, макар и тъмносива, а забрадката й пламтеше в пурпур и злато. Пак коприна. Ботушите й бяха червени. Скъпоценни пръстени красяха всеки пръст на ръцете й, а пред герданите и гривните й с перли, диаманти и рубини, големи колкото яйце на гургулица, пред сапфирите и смарагдите бледнееше всичко, притежавано от Сомерин. И нито един от тези накити не беше айилски. Терава, от своя страна, беше айилка отгоре до долу, в тъмна вълна и бяло алгоде; ръцете й бяха голи, а герданите и гривните й бяха от злато и слонова кост. Никакви пръстени и скъпоценни камъни. Висока колкото мъж, с тъмночервена коса, тук-там прошарена с бели косми, тя беше като синеока орлица, готова сякаш да разкъса Севанна като куцо агънце. Файле беше готова по-скоро десет пъти да ядоса Севанна, отколкото Терава веднъж, ала двете жени се гледаха в упор над инкрустирана със слонова кост и тюркоаз маса между тях.

— Това, което става днес, означава опасност — каза Терава с тон на жена, на която й е омръзнало да се повтаря. И може би канеща се да измъкне ножа от колана си. Докато говореше, галеше дръжката му, и съвсем не разсеяно при това, поне според Файле. — Трябва да се отдалечим от него колкото може повече и колкото можем по-скоро. На изток има планини. Стигнем ли до тях, можем да смятаме, че сме в безопасност, докато съберем отново всички септи. Септите, които нямаше да се разделят, ако не беше толкова самоуверена, Севанна.

— Говориш ми за безопасност? — изсмя се Севанна. — Толкоз ли си одъртяла и беззъба, че да трябва да те хранят с хляб и млекце? Виж. Колко далече са тези твои планини? Колко още дни и недели ще трябва да пълзим в този проклет сняг? — Махна с ръка към масата между двете, на която беше изпъната карта, затисната с две дебели златни купи и тежък триног свещник. Повечето айилци презираха картите, но Севанна се бе привързала към тях, наред с многото други влагоземски работи. — Каквото и да се е случило, е много далече от нас, Терава. Ти се съгласи че е така, както и всички Мъдри. В този град е пълно с храна, достатъчна да ни изхрани няколко недели, ако останем тук. И кой ще ни се опълчи тук, ако го сторим? И ако го сторим… Нали чу бегачите, съобщенията. До две или три недели, най-много четири, към мен ще се присъединят още десет септи. А може би и повече! Този сняг дотогава ще се е стопил, ако може да се вярва на тия влагоземци от града. Ще можем да се придвижваме бързо, вместо да влачим всичко на шейни.

Файле се зачуди дали хората от града са споменали за кал.

— Още десет септи ще се присъединят към теб — натърти Терава на последната дума, а ръката й се стегна около дръжката на ножа. — Ти говориш от името на вожда на клана, Севанна, и затова аз бях избрана да те съветвам като вожд на клана, който трябва да се вслушва в съвета за доброто на клана ни. И те съветвам да продължиш на изток и да не спираш. Другите септи могат да се присъединят към нас в онези планини толкова лесно, колкото и тук, а и да се наложи да поогладнеем малко по пътя, кой от нас не е свикнал с оскъдицата?

Севанна опипа герданите си и големият смарагд на дясната й ръка блесна като зелен пламък на светлината от светилниците. Устата й се стегна и придаде на изражението й още повече алчност. Можеше и да е свикнала на оскъдица, но въпреки липсата на топлина в шатрата, тя май беше престанала да й харесва.

— Говоря от името на вожда и казвам, че ще останем тук. — В гласа й имаше нотка на предизвикателство. — А, виждам, че Файле е дошла. Добрата ми, послушна гай-шайн. — Взе от масата нещо увито в парцал и разгърна парцала. — Това познато ли ти е, Файле Башийр?

Това, което Севанна държеше, беше нож, с дълго педя и половина острие, най-обикновено сечиво, което носеха хиляди селяци по земята. Само дето на Файле й бяха познати нитовете по дървената дръжка и очукания й връх. Ножът, който си беше откраднала и го беше скрила толкова грижливо. Не отвърна нищо. Нямаше какво да каже. На гай-шайн беше забранено да притежават каквото и да било оръжие, дори да е нож за рязане на месо или зеленчуци за готвене. Но потръпна неволно, когато Севанна продължи:

— Добре, че Галина ми го донесе преди да си го използвала. Все едно за какво. Ако беше намушкала някого, щеше много да се сърдиш на себе си.

Галина? Разбира се. Айез Седайката нямаше да им позволи да избягат, преди да са изпълнили искането й.

— Тя е стъписана, Терава. — Смехът на Севанна беше пълен с насмешка. — Галина знае какво се иска от една гай-шайн, Файле Башийр. Какво да правя с нея, Терава? Виж, за това можеш да ме посъветваш. Няколко влагоземци бяха убити затова, че крият оръжия, но нея не бих искала да загубя.

Терава повдигна брадичката на Файле с един пръст и се вгледа в очите й. Файле срещна погледа й, без да мигне, но усети как коленете й се разтрепериха. Не се и опита да си внуши, че е само от студа. Знаеше, че не е страхливка, но когато Терава я погледнеше, се чувстваше като зайче в ноктите на орел, очакващо клюнът да се спусне. Терава беше тази, която първа й каза да шпионира Севанна, и колкото и уклончиви да бяха останалите Мъдри, Файле не се и съмняваше, че Терава ще й клъцне гърлото при най-малкото опасение, че може да я издаде. Нямаше смисъл да се преструва, че жената не я плаши. Трябваше просто да устои на този страх. Стига да можеше.

— Мисля, че е замисляла да избяга, Севанна. Но смятам, че може да се научи да прави каквото й се каже.

 

 

Грубата дървена маса беше поставена в най-близкото открито пространство до шатрата на Севанна, на сто крачки от нея. Отначало Файле помисли, че срамът от това, че е гола, ще е най-лошото, както и леденият студ, от който кожата й се бе вкаменила. Слънцето се беше смъкнало ниско на запад; въздухът беше станал още по-студен и до съмване щеше да стане още по-студен. Трябваше да остане тук до заранта. Шайдо бързо научаваха кое носи най-голям срам на влагоземците и използваха срама за наказание. Мислеше си, че ще умре от изчервяване, всеки път, щом някой я погледнеше, но минаващите покрай нея Шайдо дори не се спираха. Голотата сама по себе си не беше повод за срам при Шайдо. Пред нея се появи Аравайн, но спря само за миг и прошепна:

— Кураж.

И си отиде. Файле я разбра. Жената не смееше да й помогне с нищо, все едно дали й беше вярна, или не.

Скоро след това Файле престана да се тревожи за срама. Стегнаха китките й отзад, а после свиха назад глезените й и ги вързаха за лактите. Студът започна да хапе все по жестоко, докато тя не започна да трепери неудържимо, но скоро и това взе да й се струва незначително. Краката и раменете й започнаха да се гърчат, мускулите заподскачаха готови сякаш да пламнат, заусукваха се все по-силно и по-силно. И тя се съсредоточи върху едно — да не запищи. Нямаше… да… пищи. Но о, Светлина, колко я болеше!

— Севанна заповяда да останеш тук до съмване, Файле Башийр, но не каза, че не можеш да си имаш компания.

Трябваше няколко пъти да примига, преди отново да може да вижда ясно. Пот пареше очите й. Как бе възможно да се поти, след като бе премръзнала до мозъка на костите си? Ролан стоеше пред нея и странно, носеше два малки бронзови мангала, пълни с горящи въглени, с увити на краката им парцали, за да не си опари ръцете. Като видя, че е зяпнала мангалите, той сви рамене.

— Преди време една студена нощ нямаше да ме притесни, но откакто прекосих Драконовата стена, омекнах.

Тя едва не ахна, щом той постави мангалите под масата. Топлината я заля през цепнатините между дъските. Мускулите й продължаваха да пищят и да се стягат, но, о, благословена топлина. Ахна, когато мъжът сложи ръка на гърдите й и другата — около свитите й колене. Усети изведнъж, че напрежението в глезените й изчезна. Беше я… стиснал. Едната му ръка се задвижи по бедрото й и тя едва не изпищя, щом пръстите му се заровиха в стегналите й се на възли мускули, но усети как възлите започнаха да се отхлабват. Още я болеше, разтривката му беше болезнена, но болката в този мускул на бедрото някак започна да се променя. Не че стана по-лека, но тя знаеше, че ще се смали, ако той продължи.

— Нали нямаш нищо против да се занимавам с нещо, докато измисля с какво да те разсмея? — попита той.

И тя изведнъж усети, че се смее, и не истерично. Е, беше само отчасти истерия. Вързали я бяха като гъска за фурната и за втори път беше спасена от студа от един мъж, за когото реши, че в края на краищата няма да го намушка. Севанна отсега нататък щеше да я дебне като ястребица, а Терава може би щеше да се опита да я убие за назидание; но Файле знаеше, че ще се спаси. Преди една врата да се е затръшнала, отваряше се друга. Знаеше, че ще се спаси. Смя се, докато не заплака.