Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 83гласа)

Информация

Сканиране
vens(2008)
Разпознаване и корекция
Mummu(2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41

История

  1. —Добавяне

Глава 6
Мирисът на един сън

Студеният въздух беше чист и свеж. Поривите му бяха изпълнени с хрупкавината на снега, който изригваше на пръски под копитата на Стъпко. Тук Перин можеше да забрави за старите си приятели, готови от една мълва да повярват на най-лошото. Можеше да се помъчи да забрави за Масема, за Айез Седай и за Мъдрите. Шайдо обаче се бяха утаили в черепа му, желязна главоблъсканица, която не искаше да се поддаде, колкото и да я усукваше. Да я разкъса искаше, но с ковашка главоблъсканица това никога не ставаше.

След краткия порив на бесен галоп той забави сиво-кафявия жребец до ходом. Чувстваше се леко гузен. Тъмнината под дърветата беше дълбока, а камънаците, подаващи се от пръстта, предупреждаваха, че под снега има други, стотици места, които можеха да счупят крака на бягащ кон, и то без да се броят дупките на лалугерите, лисичите бърлоги и язовците. Не беше нужно да се поема този риск. Един галоп нямаше да освободи Файле и с час по-рано, а и никой кон нямаше да издържи дълго такава скорост. Снегът беше дълбок до коленете там, където беше навял на преспи, и достатъчно дълбок навсякъде. Той подкара на североизток. Съгледвачите щяха да дойдат от североизток, с вести за Файле. Вести най-малкото за Шайдо, за мястото им. Толкова често се беше надявал на това, беше се молил за това, но днес знаеше, че ще стане. Ала знанието само усилваше тревогата му. Намирането им беше едва началото на решаването на главоблъсканицата. Гневът караше ума му да прескача от едно нещо на друго, но каквото и да разправяше Балвер, Перин знаеше, че поне е последователен. С бързото мислене не се оправяше много добре и му липсваше ум, но последователността му трябваше, за да свърши работата. Все някак.

Ейрам го догони — яздеше малко зад него и встрани, като куче по петите му. Перин не го повика. Ейрам никога не миришеше спокойно, когато го накараше да язди редом с него. Някогашният Калайджия не проговаряше, но струйки в ледения въздух донасяха миризмата му — смесица от гняв, подозрителност и недоволство. Седеше напрегнат на седлото, като навита часовникова пружина, и оглеждаше мрачно гората, сякаш очакваше всеки момент някой Шайдо да изскочи иззад дърветата.

И наистина, в тези лесове можеше да се скрие какво ли не. Небето се провиждаше тук-там между плетеницата от клони — беше тъмносиво и все още загръщаше леса в сенки, по-мрачни от нощта. Самите дървета бяха масивни стълбове от мрак. Дори лекото помръдване на някоя чернокрила врана с настръхнали от студа пера на натежал от снега клон привличаше погледа на Перин — или пък тръгнала да търси храна друга птица, по-черна и от околната тъма. Улавяше и техните миризми. От короната на един огромен дъб с клони, дебели колкото муле, лъхна смътната миризма на човек. Геалданците и майенците си имаха патрули по дърветата, обкръжили лагера няколко мили навън, ала той разчиташе по-скоро на хората от Две реки, които пазеха по-наблизо. Не разполагаше с достатъчно мъже, за да огради лагера напълно, но те бяха свикнали с горите, свикнали бяха да забелязват движение из тях, което щеше да убегне от погледа на човек, свикнал да мисли с понятия като войници и война. Наблизо можеха да се крият рисове, слезли от планинските височини на лов за овце; за мечките и глиганите се знаеше, че отбягват преследвачите и залягат. От клоните, на тридесет-четиридесет стъпки над земята, мъжете можеха да забележат всичко, което се движи долу, навреме, за да предупредят лагера, а с лъковете си можеха да накарат всеки, опитал се да се промъкне покрай тях, да заплати тежка цена. Все пак наличието на охрана засегна мисълта му толкова слабо, колкото присъствието на птиците. Съсредоточил се беше напред през дърветата и сенките, напрегнат да улови първия признак за завръщащите се съгледвачи.

Изведнъж Стъпко отметна глава, изпръхтя и от ноздрите му излезе бяла мъгла, очите му се подбелиха от страх и жребецът се закова на място. Сивият кон на Ейрам изцвили жално и потрепери. Перин понечи да потупа треперещия врат на жребеца, но ръката му замръзна, щом усети дирята от миризма, едва доловимата във въздуха миризма на изгоряла сяра, от която настръхна. Почти като изгоряла сяра — сярата бе само бледо подобие на тази миризма. Съдържаше вонята на… нещо грешно, нещо, на което не му беше мястото на този свят. Миризмата не беше нова — въпреки че човек изобщо не можеше да я нарече „прясна“, — но не беше и стара. Отпреди час, може би от по-малко. Може би точно по времето, когато се бе събудил. По времето, когато бе сънувал точно тази миризма.

— Какво става, лорд Перин? — Ейрам с мъка удържаше коня си, който заподскача в кръг, задърпа юздите и искаше да побегне накъдето и да е, стига да е по-далече оттук, но още докато стягаше юздите, измъкна от ножницата меча си с вълчата глава. Упражняваше се с него всеки ден, часове наред, и хората, разбиращи от тази работа, твърдяха, че бил добър. — Вие сигурно можете да различите бял конец от черен, но за мен все още не е ден. Почти нищо не виждам.

— Прибери меча — каза Перин. — Няма да потрябва. Мечовете тук не вършат работа. — Наложи му се насила да подкара коня си напред, но проследи гнусната миризма, оглеждайки покрития със сняг терен. Познаваше тази миризма, и не само от съня.

Много скоро намери онова, което търсеше, и Стъпко изцвили благодарно, щом го спря точно пред показващата се над снега вдясно от него плоча от сив камък, широка две крачки. Снегът наоколо беше гладък и без никакви следи, но кучите дири покриваха наклонената каменна плоча, сякаш цяла глутница се беше сбутала да мине точно през нея. Въпреки сумрака и сенките те се откроиха ясно за очите на Перин. Отпечатъци, по-големи от неговата длан, набити в камъка, сякаш беше от кал. Той отново потупа Стъпко по шията. Нищо чудно, че животното се бе изплашило.

— Върни се в лагера и намери Данил, Ейрам. Кажи му, че съм наредил всички да научат, че тук е имало Черни хрътки, може би преди час. И прибери меча. Не можеш да убиеш Черна хрътка с меч, повярвай ми.

— Черни хрътки ли? — възкликна Ейрам и почна да се озърта в сумрачните сенки между дърветата. Сега в мириса му имаше тревожен страх. Повечето хора щяха да се изсмеят на приказките за Черни хрътки, но Калайджиите кръстосваха из гори и поля и знаеха на какво можеш да се натъкнеш в пущинаците. Ейрам с явна неохота прибра меча си в ножницата на гърба, но дясната му ръка си остана вдигната, готова всеки миг да посегне към дръжката. — Как се убива Тъмно псе? Може ли да се убие? — Бивш Калайджия, но май с тази работа никак не беше наясно.

— Просто се радвай, че не ти се налага да се опитваш, Ейрам. Сега иди и кажи на другите. Всички да си отварят очите на четири. Според мен не е много вероятно да се върнат, но за всеки случай. — Перин помнеше как веднъж се натъкна на такава глутница и уби един звяр. Поне смяташе, че го е убил, след като го улучи с три хубави стрели с широки остриета. Тварите на Сянката не гинеха лесно. Моарейн довърши останалите от глутницата с гибелния пламък. — И гледай Айез Седай и Мъдрите да научат за това, както и ашаманите. — Едва ли някой от тях щеше да знае как се прави гибелният пламък, белфир — дори и да знаеха, жените едва ли щяха да признаят, че знаят този забранен за тях сплит, а и мъжете също, сигурно — но можеха да знаят нещо друго, което да свърши работа.

Ейрам не искаше да остави Перин сам, но той му се сопна, след което младият мъж подкара назад, оставяйки подире си мирис на обида и уязвеност, сякаш двама души щяха да са по-малко заплашени от един. Щом се скри от погледа му, Перин подкара Стъпко на юг, посоката, в която се бяха запътили Черните хрътки. За това нещо спътник не искаше, дори и Ейрам. Това, че хората забелязваха острия му взор, не беше повод да се перчи с него, нито с усета си за миризма. Вече имаха достатъчно причини да го отбягват, за да добавя нови.

Това, че съществата бяха минали толкова близо до лагера, беше може би случайност, но през последните години съвпаденията го безпокояха. Прекалено често се оказваше, че изобщо не са съвпадения, във всеки случай не и това, което другите смятаха за съвпадения. Беше си част от тавиренското му придърпване на Шарката, част, без която спокойно можеше да мине. Това нещо май носеше повече неудобства, отколкото предимства дори когато изглеждаше, че работи в негова полза. Шансът, който те облагодетелства в една минута, може да се обърне в следващата. А имаше и друга възможност. Това, че си тавирен, те отличаваше в Шарката и някой Отстъпник можеше да го използва, за да те намери — така поне му бяха казвали. Навярно Тварите на Сянката също го можеха.

Следата със сигурност беше отпреди час, но Перин усети как гърбът му се вкочани, а по черепа му полазиха мравки. Небето все още беше тъмносиво там, където можеше да се види между пролуките в клоните, дори за неговите очи. Слънцето още не се беше показало. Точно преди изгрев беше един от най-опасните моменти да срещнеш Дивия лов — когато тъмнината прелива към светлина, но светлината още не се е наложила. Добре поне, че наблизо нямаше кръстопътища или гробище, но пък единствените камъни от огнище, които можеше да пипне, бяха назад, в Брайтън, а той не беше сигурен колко безопасност могат да предложат тези съборетини. Отбеляза си наум мястото на близкия поток, откъдето лагерът се снабдяваше с вода, като кършеха леда. Беше широк не повече от десетина крачки и дълбок едва до коленете, но течаща вода между теб и Черните хрътки уж трябваше да ги спре. Както и ако им се опълчиш — но Перин беше видял резултатите от това. Ноздрите му надушваха вятъра, продължаваха да търсят усетената миризма. Както и някакъв намек за нова. Да се натъкне изневиделица на тези твари щеше да е повече от неприятно.

Стъпко улавяше миризми почти толкова леко, колкото и Перин, а понякога забелязваше какви са по-бързо от него, но всеки път, когато жребецът се запънеше, Перин го подкарваше напред. По снега имаше много следи — от излизащите и връщащите се конни патрули, тук-там следи от зайци и лисици, но Черните хрътки оставяха дири само по места, където камъните се показваха над снега. Миризмата на изгоряла сяра винаги беше най-силна там, но достатъчно диря от нея оставаше и в промеждутъците, за да го отведе до следващото място, където се появяваха следите. Огромните лапи се застъпваха и не можеше да се разбере колко точно са били Черните хрътки, ала все едно дали след разкрач или след шест, всяка скална повърхност, по която бяха минали, беше покрита с дири. Край Иллиан беше видял глутница с повече от десет. Много повече. Дали затова нямаше вълци наоколо? Беше сигурен в дебнещата смърт, която остави в съня, като нещо реално, а в съня той самият беше вълк.

Когато следата започна да извива, у него започна да се усилва подозрение, което скоро се укрепи в сигурност, след като дирята продължи да обикаля. Черните хрътки бяха направили пълен кръг около лагера — бяха тръгнали от едно място на север от него, където няколко огромни дървета се бяха почти катурнали, подпрени от съседните, всяко с по едно дебело парче, отрязано гладко от съборения му дънер. Следите покриваха скална издатина, гладка и плоска като излъскан мрамор, само с една тънка като косъм резка, прорязана съвсем отвесно от единия край до другия. Нищо не можеше да устои при отварянето на Портала на ашаманите, а тук бяха отворени два. Падналият огромен бор, блокирал единия, беше изгорял напълно по дължина от четири крачки и овъглените краища бяха толкова гладки, че все едно бяха прерязани с трион. Но изглежда, доказателството за прилагане на Единствената сила изобщо не интересуваше Черните хрътки. Тук глутницата не беше спряла повече, отколкото другаде, ако изобщо се беше забавила, доколкото Перин можеше да прецени. Черните хрътки можеха да тичат по-бързо от коне и за по-дълго, а вонята им беше еднакво силна навсякъде, където бяха минавали. На две места в този кръг той бе различил разклоняване на дирята, но това беше само защото глутницата бе дошла от север и беше заминала на юг. Бяха обиколили, след което бяха продължили по пътя си към онова — или оногова, — към което бяха тръгнали.

Явно не беше той. Глутницата беше заобиколила може би защото го бяха надушили, усетили бяха, че тук има тавирен, но се съмняваше, че Черните хрътки щяха да се поколебаят и за миг да връхлетят върху лагера, ако търсеха него. Глутницата, която беше видял преди, бе нахлула в Иллиан, макар че едва по-късно се бе опитала да го убие. Но дали Черните хрътки съобщаваха какво са видели, както правеха плъховете и гарваните? При тази мисъл челюстите му се стегнаха. Всеки здравомислещ човек се боеше да не привлече вниманието на Сянката, а вниманието на Сянката можеше да попречи в спасяването на Файле. За нищо друго не можеше да мисли. Но все пак имаше начин да се пребори човек с Твари на Сянката, начини да се бие дори с Отстъпниците, ако се стигнеше до това. Каквото и да застанеше между него и Файле. Тъмни псета или Отстъпниците, или каквото и да е друго, щеше да намери начин да го заобиколи или да го прегази, ако потрябва. Човек може да се страхува само за едно нещо по едно време, а всички негови страхове се бяха съсредоточили върху Файле. За други просто нямаше място.

Преди отново да стигне до мястото, откъдето беше тръгнал, ветровете донесоха до ноздрите му миризмите на хора и коне, резки сред ледения студ, и той подкара Стъпко в бавен ход, а после го спря. На стотина крачки напред забеляза петдесет-шейсет коня. Слънцето най-сетне беше надникнало над хоризонта и мяташе тънките си остри лъчи през покрова на дърветата, снегът ги отразяваше и здрачът бе понамалял, макар че дълбоките пъстри сенки си оставаха между тънките пръсти на лъчите. Някои от тези сенки го обгръщаха. Конната група не беше далече от мястото, където за първи път бе забелязал следите от Черните хрътки, и той вече ясно можеше да види яркозеленото наметало на Ейрам, част от палтото му на червени ивици и дръжката на меча на гърба му. Повечето от ездачите бяха с червени шлемове с форма на гърнета и тъмни наметала над червените метални нагръдници. Дългите червени ленти на копията им се вееха на лекия ветрец, докато войниците се мъчеха да гледат във всички посоки. Първата на Майен често излизаше да поязди рано сутрин — с подходяща охрана от Крилатата гвардия.

Той понечи да се измъкне, за да не му се наложи да се среща с Берелайн, но после забеляза между конете да стоят три високи жени с дълги тъмни шалове, увити около главите им и спускащи се над горната част на телата им, и се поколеба. Мъдрите яздеха, когато се наложи, макар и без желание, но газенето в снега на миля-две и измокрянето на тежките вълнени поли не беше достатъчно основание да ги накараш да седнат на конски гръб. Почти със сигурност в групата щеше да е Сеонид или Масури. Той не можеше да си обясни защо айилките толкова харесват Берелайн.

Не би и помислил да се присъедини към ездачите, който и да беше с тях, но колебанието го лиши от възможността да се измъкне. Една от Мъдрите — като че ли беше Кареле, жена с коса като пламък, в чиито проницателни сини очи винаги се долавяше предизвикателство — вдигна ръка и посочи към него, и цялата група обърна, войниците зашибаха конете си, насочиха ги право към него през дърветата, с полуснишени пики с дълги цяла стъпка стоманени върхове. Едва ли бяха могли ясно да го различат между дълбоките сенки и ярките пръти на слънчевите лъчи. Изненада го, че Мъдрата го забеляза, но пък айилците имаха остър взор.

Масури беше там, крехка жена в наметало с цвета на бронз, яхнала пъстра кобила, а също и Анура — задържаше кафявата си кобила по-назад, но се открояваше ясно с десетките си тънки тъмни плитки, провиснали изпод качулката й. Самата Берелайн яздеше строен пъстрокафяв кон начело на групата — висока и красива млада жена с дълга черна коса и червена пелерина, обшита с черна козина. Само един недостатък смаляваше хубостта й — не беше Файле. Доколкото това го засягаше лично, друг един, по-лош недостатък я съсипваше съвсем. Той беше научил за отвличането на Файле от нея, както и за връзката на Масема със сеанчанците, но почти всички в лагера вярваха, че е спал с Берелайн същата нощ, в която Файле бе отвлечена, а тя не бе направила нищо, за да опровергае тази мълва. Едва ли бе възможно да я помоли да го отрече публично, но все пак нещичко можеше да направи, да каже на слугините си да го опровергаят, каквото и да е. Но ето, че Берелайн си мълчеше, а слугините й клюкарстваха като свраки, с което всъщност поощряваха слуховете. Такава репутация съсипваше доброто име на човек, особено в Две реки.

От онази нощ той отбягваше Берелайн и сега също щеше да избяга от нея, въпреки че го бяха видели, но тя взе някаква кошница от ръката на придружаващата я слугиня, пълнолика жена, загърната в златисто наметало, каза нещо на останалите и смуши коня си право към него. Сама. Анура вдигна ръка и извика нещо след нея, но Берелайн дори не се обърна. Перин не се съмняваше, че ще го подгони, накъдето и да тръгне, а както се бяха подредили нещата, ако се скриеше от погледите им, хората само щяха да повярват, че иска да остане насаме с нея. Заби пети в хълбоците на Стъпко, решен да иде при другите, колкото и да не му се искаше — нека да го гони после обратно, ако иска — но тя подкара в тръс, въпреки неравния терен и снега, прескочи една каменна издатина — червената й пелерина се развя — и го пресрещна по средата на пътя. Беше добра ездачка, призна той с неохота. Не толкова добра като Файле, но я биваше.

— Я, колко свирепо си се намръщил — тихо се изсмя тя и дръпна юздите точно пред Стъпко. Стискаше ги така, сякаш беше готова да му прегради пътя, ако се опита да я заобиколи. Капка срам нямаше тази жена! — Усмихни се, да помислят, че флиртуваме. — Тикна към него кошницата с облечената си в пурпурна ръкавица ръка. — Това поне ще те накара да се усмихнеш. Чух, че не се сещаш да ядеш. — Носът й се набръчка. — А и да се миеш, изглежда. Както виждам, май и брадата ти има нужда от подстригване. Един занемарил се, отчаян съпруг, тръгнал да спасява жена си, е романтична фигура, но на нея може да не й хареса, ако те види толкова мърляв. Никоя жена няма да ти прости, че разваляш представата й за теб.

Изведнъж смутен, Перин взе кошницата, постави я на седлото пред себе си и неволно потърка носа си. Свикнал беше с някои миризми от Берелайн, особено онази на впуснала се в лов вълчица, и обикновено той беше подгонената жертва, но днес тя не издаваше ловна миризма. И помен нямаше от нея. Днес беше търпелива като камък, весела и с подмолна нотка на страх. Със сигурност никога не се беше страхувала от него, това поне го помнеше. Впрочем за какво трябваше да е търпелива? И между другото, от какво толкова й беше весело? Дори дива котка, миришеща на агънце, нямаше да го смути толкова.

Смутен или не, но стомахът му заръмжа от миризмите, лъхащи от покритата с капак кошница. Печена кокошка, освен ако съвсем не се беше объркал, и хляб, още парещ от фурната. Брашното не стигаше и хлябът беше рядкост почти колкото месото. Вярно, че не беше ял от няколко дни. Наистина забравяше понякога, а когато се сетеше, яденето беше насила, защото трябваше или да изтърпи хокането на Лини и Бреане, или да му се скарат хора, с които бе отрасъл, само за да хапне някой залък. Устата му направо се напълни със слюнки. Щеше ли да е изневяра, ако хапнеше храна, донесена му от Берелайн?

— Благодаря за самуна и кокошката — грубо каза той, — но последното, което искам, е някой да си помисли, че флиртуваме. И се мия когато мога, това не е твоя работа. Не е толкова лесно в такова време. И освен това никой не мирише по-добре от мен. — Тя обаче миришеше по-добре, осъзна Перин. И намек нямаше за пот или за мръсно под финия й аромат на цветя. Подразни го, че усети, че си е сложила парфюм, или че мирише толкова чисто. Заприлича му на изневяра.

Очите на Берелайн за миг се разшириха от изумление — защо? — но след това тя въздъхна въпреки усмивката, която сякаш се бе лепнала на лицето й, и в мириса й той долови жилка на раздразнение.

— Знам, че в една от колите ти има хубаво медно корито. Не вярвам да си го изхвърлил. Хората очакват от един благородник да прилича на благородник, Перин, а това включва да си представителен, дори да изисква повечко усилия. Това е сделка между тях и теб. Трябва да им даваш това, което очакват от теб, наред с това, от което имат нужда, инак ще загубят уважението си и ще почнат да те презират затова, че си го загубил. Честно казано, никой от нас не може да позволи да се случи това. Всички сме далече от домовете си, обкръжени сме от врагове, и аз много вярвам, че ти, лорд Перин Златооки, може да се окажеш единственият ни шанс да се върнем по домовете си. Без теб всичко ще се разпадне. Хайде усмихни се сега, защото ако флиртуваме, значи не си говорим за нещо друго.

Перин оголи зъби. Майенците и Мъдрите гледаха, но от петдесет крачки при тази мрачина озъбването щеше да мине за усмивка. Да загубят уважение? Берелайн бе причината да се лиши от цялото уважение, което беше имал някога от хората на Две реки, да не говорим за слугите на Файле. Остави това, ами самата Файле му беше чела подобна лекция за дълга на благородника да дава непрекъснато на хората това, което очаквали от него. Това, което наистина го възмущаваше, бе да чува точно от тази жена ехо от приказките на жена си.

— Добре де, за какво толкова ще говорим, че не можеш да го споделиш пред хората си?

Лицето й си остана гладко и усмихнато, но подмолният страх в миризмата й се усили. Не беше чак близо до паника, но той знаеше, че е в опасност. Облечените й в ръкавици ръце стискаха юздите на дорестия кон.

— Бях накарала моите хващачи на крадци да подушат из лагера на Масема, да се „посприятелят“ с този и онзи. Не е толкова добро, колкото да си имаш там очи и уши, но занесоха вино, откраднато уж от мен, и понаучиха едно друго само със слушане. — За миг тя го изгледа въпросително, килнала глава. Светлина! Знаеше, че Файле използва Селанде и другите идиоти с нея като шпиони! Нали тъкмо Берелайн му беше казала за тях. Сигурно Джендар и Сантес, хващачите й на крадци, бяха видели Нерион и Хавиар в лагера на Масема. Трябваше да предупреди Балвер преди да се е опитал да пусне Медоре подир Берелайн и Анура. Виж, от това със сигурност щеше да се получи голяма каша.

Но не каза нищо и тя продължи:

— Сложих нещо в кошницата с хляба и кокошката. Един… документ… който Сантес намерил вчера заранта, заключен в писалището на Масема. Тоя глупак види ли нещо заключено, не трае, докато не разбере какво крие. Щом е трябвало да си пъха носа в това, което крие Масема под ключ, трябваше просто да го запомни, а не да го взима, но стореното — сторено. Гледай никой да не те види, че го четеш, след като си създадох толкова главоболия да го скрия! — добави тя рязко, докато той вдигаше капака на кошницата. Разви кърпата и го лъхнаха още по-силни миризми на печена кокошка и топъл хляб. — Виждала съм хора на Масема да те следят. Може да те наблюдават и сега!

— Не съм глупак — изръмжа той. Знаеше за наблюдателите на Масема. Повечето от последователите на Масема бяха градски хора, а повечето от останалите бяха толкова непохватни в гората, че и едно десетгодишно хлапе от родния му край щеше да ги посрами. Което не значеше, че един-двама не можеха да се крият някъде наблизо сред дърветата. Пазеха се по-надалече, защото очите му ги караха да вярват, че е нещо като полудива Твар на Сянката, затова той рядко улавяше миризмите им, а и тази заран мислеше за други неща.

Той дръпна кърпата, покриваща кокошката — тлъста, с хрупкава кафява кожа, и откъсна едната кълка, а пръстите му се плъзнаха надолу и напипаха плътен жълтеникав лист, сгънат на четири. Без да се притеснява от мазните капки, Перин разгъна хартията върху кокошката — малко непохватно — и зачете, докато захапваше кълката. На всички, които можеше да гледат отстрани, щеше да им се стори, че оглежда коя част от кокошката да нападне след кълката. Дебелият зелен восъчен печат, счупен от едната страна, носеше образ на нещо, което според него трябваше да са три ръце, всяка с вдигнато кутре и показалец, а останалите пръсти събрани. Буквите, изписани с равен почерк, бяха със странна форма, някои — почти неразбираеми, но с малко усилие текстът се четеше.

„Приносителят на това е под моята лична закрила. В името на Императрицата, дано да живее вечно, предоставяйте му помощта, от която се нуждае в служба на Империята, и не споменавайте за това пред никого, освен пред мен.

С печата на

Сурот Сабеле Мелдарат

на Асинбаяр и Барсаба

Върховна лейди“

— Императрицата — тихо промълви Перин. Тихо като желязо, отъркало се в коприна. Потвърждение за връзките на Масема със Сеанчан, въпреки че той лично нямаше нужда от такова. За такова нещо Берелайн нямаше да излъже. Сурот Сабеле Мелдарат трябваше да е важна особа, за да връчва такъв документ. — Това ще го довърши, след като Сантес свидетелства къде го е намерил. — Служба на Империята? Масема знаеше, че Ранд се е сражавал със сеанчанците! Дъгата отново избухна в главата му и бавно се стопи. Масема беше предател!

Берелайн се изсмя, сякаш беше казал нещо смешно, но този път смехът й определено прозвуча пресилено.

— Сантес ми каза, че никой не го е видял в суматохата около вдигането на лагера, така че му разреших да се върнат с Джендар с последното ми буре от хубавото тунайганско. Трябваше да се върнат един час след мръкване, но още ги няма. Може да са останали да преспят в гората, но пък никога не са…

Тя млъкна и почти ахна, вторачена в него. Перин чак сега забеляза, че е захапал кокала през средата. Светлина, оглозгал беше цялото месо от кълката, без да забележи.

— По-гладен съм, отколкото мислех — измърмори той, изплю парчето кокал в шепата си и го хвърли на земята. — По-безопасно ще е да допуснеш, че Масема знае, че си получила това. Надявам се, че държиш добра охрана около себе си не само когато излизаш на езда.

— От снощи петдесет души на Галин спят около шатрата ми — отвърна тя все така вторачена в него и той въздъхна. Никога ли не беше виждала човек да прехапе на две един кокал?

— Анура какво ти каза?

— Поиска да й го дам да го унищожи, тъй че ако бъда запитана, да мога да кажа, че не е при мен и че не знам откъде е, а тя щяла да потвърди думите ми. Но се съмнявам, че това би задоволило Масема.

— И аз. — Анура също трябваше да го знае. Айез Седай можеха да са твърдоглави и дори да грешаха понякога, но не бяха глупави. — Какво точно ти каза: че ще го унищожи или че ако й го дадеш, може да го унищожи?

Берелайн се намръщи замислено и след малко отвърна:

— Че ще го унищожи. — Конят й запристъпва нервно, но тя лесно го овладя, почти без да му обръща внимание. — Не ми хрумва за какво друго би го поискала — добави след кратка пауза. — Масема едва ли е податлив на… натиск. — Изнудване искаше да каже. Перин не мислеше, че Масема ще го изтърпи. Особено изнудване от една Айез Седай.

Под предлог, че откъсва другата кълка, той успя да сгъне листа и да го пъхне в ръкава си. Все пак беше доказателство. Доказателство, но за какво? Възможно ли беше човекът едновременно да е такъв фанатик на тема Преродения Дракон и в същото време да е изменник? Дали пък не беше взел документа от… От кого? Някой сътрудник на сеанчанците, когото беше пленил? Но защо Масема ще го държи заключен, ако не е бил предназначен за него? Той наистина се беше срещал със сеанчанци. И как смяташе да го използва? Знаеше ли човек какво позволява този документ на човек? Перин въздъхна тежко. Твърде много бяха въпросите, а нямаше отговори. Отговорите изискваха по-бърз ум от неговия. Може би на Балвер щеше да му хрумне нещо.

Вкусил вече от храната, стомахът му искаше да нагълта и втората кълка, че и останалото от кокошката, но той затвори твърдо капака на кошницата и този път захапа отмерено. Едно нещо поне можеше да разбере сам.

— Какво още каза Анура? За Масема.

— Нищо, освен че е опасен и че трябва да го избягвам — сякаш не го знам вече. Никак не го харесва, не обича и да говори за него. — Отново кратко колебание и Берелайн добави: — Защо? — Първата на Майен беше свикнала с интриги и умееше да чува неизреченото.

Перин отхапа хапка, за да си даде малко време, докато я сдъвче и глътне. Виж, той не беше свикнал с интриги, но вече достатъчно беше подложен на такива, за да разбере, че ако кажеш прекалено много, може да е опасно. Както и ако кажеш твърде малко, каквото и да твърдеше Балвер.

— Анура се среща тайно с Масема. Масури също. — Усмивката й не се стопи, но в миризмата й се промъкна тревога. Берелайн понечи да се извърне в седлото си, сякаш искаше да погледне към двете Айез Седай, но спря, облиза устни с връхчето на езика си и каза само:

— Айез Седай винаги си имат свои мотиви.

Е? Притесни се, че съветничката й се среща с Масема, или че Перин го знае, или…? Не обичаше той всичките тези усложнения. Само отклоняваха човек от важното. Светлина, вече бе успял да оглозга и втората кълка! Хвърли кокала настрана, надявайки се, че Берелайн не го е забелязала. Коремът му изръмжа за още.

Хората й бяха останали на разстояние, но Ейрам се беше приближил. Мъдрите бяха застанали настрана и си говореха, все едно не усещаха, че са нагазили до глезените в сняг и че студеният вятър се е усилил толкова, че краищата на шаловете им плющят. От време на време по някоя от тях, или пък трите наведнъж, също поглеждаха към Перин и Берелайн. Представите за интимност не пречеха на Мъдрите да си врат носа където си поискат. В това отношение бяха като Айез Седай. Масури и Анура също ги наблюдаваха, макар че те като че ли се държаха на разстояние една от друга. Перин беше готов да се обзаложи, че ако ги нямаше Мъдрите, двете Сестри щяха да използват Единствената сила, за да ги подслушат. Разбира се, Мъдрите сигурно също знаеха как се прави това, а и тъкмо те бяха разрешили на Масури да посещава Масема. Дали някоя от двете Айез Седай щеше да си отвори устата, ако видеха, че Мъдрите слушат със Силата? Анура сякаш беше толкова предпазлива с Мъдрите, колкото и Масури. Светлина, нямаше време да се заплита в тоя трънак! А трябваше да живее в него.

— Достатъчно повод им дадохме да ни одумват — рече той. Не че на хорските езици им трябваше повече. Окачи кошницата на седлото и смуши Стъпко. Какво пък, едва ли щеше да е изневяра да изяде кокошката.

Берелайн не го последва веднага, но преди да е стигнал до Ейрам, го догони.

— Ще разбера какво е намислила Анура — промълви тя твърдо. Гледаше право напред. Перин още малко и щеше да съжали Анура, ако той самият не бе готов да я хване и да изтръска от нея всички отговори като брашно от чувал. Но пък Айез Седай рядко се нуждаеха от съжаление и рядко даваха отговори, които не искат да дадат. В следващия миг Берелайн отново засия, весела и усмихната, въпреки че мирисът на решимост около нея си остана плътен, почти надмогващ страха.

— Младият Ейрам ни разправяше, че Сърцезъбия яздел из тези гори с Дивия лов, лорд Перин. Възможно ли е, според вас? Помня, че като малка дойката ми разправяше такива приказки. — Гласът й беше лековат, весел и насмешлив. Лицето на Ейрам почервеня, а някои от мъжете зад него се разсмяха.

Но смехът им секна, щом Перин им показа дирите върху каменната плоча.