Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (30)

Глава 29
Нещо прехвърча

Скръстил ръце пред вратата, сякаш се канеше да прегради изхода от фургона, Домон ревна:

— Ти си луд.

И сигурно се канеше. Брадата му беше щръкнала напред, късо подстригана, но все пак по-дълга от косата му, и мърдаше ръце, сякаш се чудеше дали да ги свие в юмруци. Едър беше Домон, и не толкова дебел, колкото изглеждаше на пръв поглед. Мат искаше, ако може, да се мине без юмруци.

Завърза черното копринено шалче на шията си, скриващо белега, и пъхна двата му дълги края под палтото. Шансът някой в Джурадор да знае за мъж в Ебу Дар, който носи шал… какво пък, рискът не беше голям, дори и да не разчиташе на късмета си. Разбира се, винаги трябваше да се вземе предвид това, че беше тавирен. Но ако това щеше да го изправи пред Сурот или пред шепа слуги от Тарасинския палат, и да останеше в леглото си, завит презглава с одеялото, пак щеше да се случи. Понякога човек просто трябваше да разчита на късмета си. Цялата беда беше, че когато се събуди заранта, заровете отново тропаха в главата му. Подскачаха в черепа му.

— Обещах — заяви той. Беше хубаво, че отново е със свестни дрехи. Палтото беше от фина зелена вълна, добре скроено, и стигаше почти до коленете и до загърнатите надолу високи ботуши. Везмо по него нямаше — може би с някое ширитче тук-там щеше да е по-добре, — но пък на маншетите беше пришита дантелка. И копринената риза беше хубава. Жалко, че нямаше огледало. В ден като този човек трябваше да изглежда възможно най-добре. Той вдигна наметалото си от леглото и го заметна на раменете си. Не беше пищно като на Лука. Беше тъмносиво, тъмно почти като нощ. Само по ръбовете червено. Токата беше скромна — сребърни джуфки, не по-големи от палците му.

— Тя му е дала думата си, Бейл. Нейната дума. Никога няма да я престъпи. — Егеанин говореше абсолютно убедено. По-убедено от Мат, между другото. Но човек понякога трябва да рискува. Дори когато залага врата си. Беше обещал. А разчиташе и на късмета си.

— Все пак е лудост — изръмжа Домон. Но се дръпна неохотно от вратата, щом Мат постави на главата си широкополата черна шапка. Е, да, дръпна се, щото Егеанин му кимна да се отстрани. Но продължи да го гледа навъсено.

Тя излезе от фургона след Мат също навъсена и занамества дългата черна перука на главата си. Сигурно още не можеше да свикне с нея, а може би й пречеше вече порасналата й коса отдолу. Пораснала, но все още недостатъчно, за да тръгне с гола глава. Не и преди Ебу Дар да остане поне на сто мили зад тях. Сигурно нямаше да е безопасно поне докато не прехвърлят планините в Муранди.

Небето беше ясно, слънцето още не се беше показало зад платнената стена на позорището, а утрото можеше да се нарече топло само ако го сравниш със зимна виелица. Не като свежото зимно утро в Две реки, а мраз, който бавно се просмукваше в плътта и замъгляваше дъха ти. Хората от трупата щъкаха насам-натам като в мравуняк, огласяха въздуха с крясъци кой им е скрил бухалките за жонглиране или им е свил червените бричове, или е преместил не знам коя си платформа. Гледката и шумовете приличаха на начало на бунт, но гласовете не звучаха ядосано. Всички викаха и махаха с ръце, но до бой не се стигаше, особено преди представление, и странно как всеки играч се оказваше на мястото си преди да влязат първите зрители. Можеше да са мудни в опаковането на багажа преди да тръгнат на път, но всяко представление означаваше пари, а заради тях всички ставаха много бързи.

— Ти наистина си въобразяваш, че тя може да се ожени за теб — мърмореше до него Егеанин и подритваше полите на кафявата си вълнена рокля. Капка изящество нямаше у тая Егеанин. Правеше дълги крачки и не изоставаше. С рокля или не, липсваше й само меч на бедрото. — Друго обяснение за това няма. Бейл е прав. Ти наистина си луд!

Мат се ухили.

— Въпросът е дали тя наистина смята да се омъжи за мен. Понякога и най-странните хора могат да се оженят, нали? — Когато знаеш, че ще те обесят, единственото, което можеш да направиш, е да се ухилиш на клупа. Затова той се ухили и я накара да замръзне на място, навъсена. Стори му се, че измърмори някаква ругатня под носа си, въпреки че не разбра защо. Все пак Тюон нямаше да се омъжи за последния мъж на света, когото желае. Благородничка, царствено хладна от главата до петите, вирнала нос, докато той си падаше по кръчмарски слугинчета, които ти се усмихват само като им намигнеш и очите им се разтапят. Наследничка на трон, и то не на какъв да е трон — Кристалния трон, имперския трон на Сеанчан. Жена, която извърташе главата си като връх на меч и го караше да се чуди тя ли е негова пленничка, или той — неин. Когато съдбата те стисне за гърлото, нищо друго не ти остава, освен да се ухилиш.

Крачеше много наперено, докато не наближи червения фургон без прозорци и тогава оплете крака. От зеления фургон наблизо се изсипаха акробатите, които се представяха за „братя Чавана“, макар по носовете им да личеше, че са от различни краища на света, а не само от различни майки: викаха и размахваха юмруци. Погледнаха към червения фургон и след това към Мат, но май бяха твърде увлечени в свадата си. Джордъран се беше облегнал на едно от червените колела, чешеше се по главата и се мръщеше на двете жени, застанали на стъпалата на фургона. Две. И двете загърнати в тъмни наметала, със скрити лица, но не можеше да се сбърка цветната забрадка, показваща се изпод качулката на по-високата жена. Хубаво. Трябваше да се сети, че Тюон щеше да поиска да я придружи слугиня. Благородничките не излизаха никъде без слугиня. И петак да заложиш, и жълтица, накрая всичко опира до хвърлянето на заровете. Бяха имали възможност да го издадат досега. Все пак той два пъти поред залагаше на една жена. Два пъти — един и същи избор. При това — на две жени. Кой глупак би направил такъв залог? Но трябваше да хвърли заровете. Само дето продължаваха да тропат в главата му.

Мат отвърна с усмивка на хладния синеок поглед на Селусия, свали шапка и много елегантно се поклони на Тюон. Не чак показно, но леко развя наметалото си.

— Готови ли сме за пазаруване? — За малко да я нарече „милейди“, но докато тя не пожелаеше да го нарича по име…

— Готова съм от цял час, Играчко — хладно каза Тюон. Повдигна небрежно пеша на наметалото му, погледна червения му копринен хастар и изгледа палтото му, преди да го пусне. — Дантелата ти отива. Ще помисля дали да не поръчам повечко дантела за халата ти, ако те направя виночерпец.

Усмивката му повяхна. Ако се омъжеше за него, можеше ли да го направи да’ковале? Трябваше да попита Егеанин. Светлина! Защо жените винаги правеха нещата толкова трудни?

— Искате ли да ви придружа, милорд? — колебливо попита Джордъран, този път без да поглежда двете жени. Без да поглежда и към Мат. — Просто да нося покупките, а?

Тюон не обели дума. Стоеше и гледаше Мат с очакване и с всеки миг големите й очи ставаха все по-студени. А заровете подскачаха и тракаха в главата му. Е, само за миг се поколеба, преди да извърне глава и да отпъди Червената ръка. Добре де, два мига. Трябваше да се довери на късмета си. На думата й. „Доверието е звукът на смъртта.“ Тази мисъл я стъпка решително. Това не беше някаква си песничка и древните спомени тук не можеха да го водят. Заровете в черепа му не преставаха да подскачат.

Лек поклон, и той поднесе ръката си, която Тюон огледа, сякаш за първи път виждаше ръка, и нацупи пълните си устнички. После придърпа наметалото си и тръгна, със Селусия по петите й, принуждавайки го да забърза след тях. Не, жените просто не мирясваха, докато не направят нещата съвсем трудни!

Въпреки ранния час двама яки типове с дебели криваци вече пазеха на входа, и трети, със стъклена кана в ръце, който събираше монетите и ги изсипваше в обкования с желязо сандък на земята. И тримата изглеждаха толкова тромави, че един петак да се опитаха да свият, щяха да паднат по очи, но Лука не обичаше да рискува. Двайсет-трийсет души вече чакаха търпеливо между тежките въжета, водещи към синия плакат на позорището на Лука, и за жалост Лателе също беше там, строга в роклята, обшита с пурпурни пайети и наметалото със сини такива. Жената на Лука дресираше мечки. Според Мат мечките правеха номерата си от страх да не би да ги ухапе.

— Всичко е наред — каза й той. — Повярвай ми, няма от какво да се боиш. — По-добре да не си беше отварял устата.

Лателе не му обърна внимание, само погледна угрижено Тюон и Селусия. Двамата с мъжа й бяха единствените в трупата, които знаеха истината за тях двете. Беше му се сторило ненужно да им казва за тазсутрешната разходка. Лука поне щеше много да се разстрои. Погледът, с който Лателе стрелна след това Мат, не беше угрижен, а просто твърд като камък.

— Не забравяй — промълви тя. — Ако ни пратиш на бесилото, пращаш и себе си. — Изсумтя и продължи да наблюдава чакащите да влязат хора. Лателе беше по-добра и от Лука в претеглянето с око на една кесия още преди да бъде развързана. И освен това беше десет пъти по-корава от мъжа си. Заровете продължаваха да тропат. Каквото и да ги беше задвижило, още не беше дошъл фаталният момент. Съдбоносният момент.

— Подходяща е за съпруга на господин Лука — промърмори Тюон, след като се поотдалечиха.

Мат я погледна накриво и намести шапката на главата си. В тона й нямаше подигравка. Чак толкова ли мразеше Лука? Или му намекваше що за съпруга ще бъде самата тя? Или… Огън да го гори, можеше да полудее точно толкова, колкото Домон мислеше, че е, докато се мъчи да разгадае тази жена. Тя трябваше да е причината за подскачащите в главата му зарове. Какво ли беше намислила?

Разстоянието до града беше късо, по добре отъпкания път през хълмовете, които тук бяха голи, но по пътя се мяркаха доста хора, също както по хълмовете се мяркаха вятърни мелници и солници. Всички гледаха право напред и се движеха толкова целеустремено, че сякаш не забелязваха никого пред себе си. Мат отскочи от пътя на един кръглолик мъж, който за малко щеше да го прегази, поради което му се наложи да се дръпне от пътя на някакъв белокос старец, който крачеше бясно с тънките си крака. С което се оказа точно на пътя на едно пълничко момиче, което щеше да се блъсне в него, ако не беше отскочил отново.

— Танц ли упражняваш, Играчко? — каза му през рамо Тюон и дъхът й образува бяло кълбо пред качулката. — Не е много изящно.

Той отвори уста само за да изтъкне колко претъпкан с минувачи е пътят и изведнъж осъзна, че вече не вижда никого освен нея и Селусия. Хората, които бяха тук само допреди миг, се бяха изпарили, пътят беше празен, докъдето му стигаха очите, чак до отсрещния завой. Мат бавно извърна глава. Никого нямаше и между него и позорището, само хората на опашката, а тя не се беше удължила. Оттам насетне пътят лъкатушеше между хълмовете, съвсем пуст. Жива душа нямаше. Притисна пръсти до гърдите си и опипа медальона с лисичата глава под палтото. Само един къс сребро, висящ на каишката. Чак съжали, че не се беше вледенил. Тюон повдигна вежда, а погледът на Селусия говореше, че го смята за пълен глупак.

— Ако стоим така, никога няма да мога да ти купя дреха. — Точно това беше целта на излизането им — беше обещал на Тюон да й намери нещо по-добро от роклите, които висяха на тялото й, сякаш беше дете, облякло дрехите на кака си. Най-малкото беше сигурен, че е обещал това, а тя беше съвсем убедена. Тюон беше одобрила работата на шивачката на трупата, но не и плата, с който разполагаха. Костюмите на артистите блестяха от многото пайети и мъниста, но платът обикновено беше евтин; използваха ги, докато съвсем не се износят. Джурадор обаче печелеше от сол, а солта носеше много пари. Градските дюкяни сигурно предлагаха всичко, което можеше да пожелае една жена.

Тоя път кълчене на пръсти нямаше. Тюон само погледна Селусия. По-високата жена поклати глава и устата й се изкриви съжалително. Тюон също поклати глава. И се загърнаха по-плътно в наметалата си, и закрачиха към обкованите с желязо градски порти. Жени! Той се забърза да ги настигне. Бяха му пленнички все пак. Така де. Сенките им се изпънаха напред. Ония хора преди малко, дето изчезнаха, имаха ли сенки? Не си спомняше да е видял и дъха им. Имаше ли значение? Бяха изчезнали и нямаше какво да му мисли толкова откъде се появиха и къде се дянаха. Сигурно беше от това, че е тавирен. Трябваше да си го избие от главата. Тъй де. Тропащите зарове и без това не оставяха място за нищо друго.

Стражите при портата, изглежда, не проявяваха любопитство към странници по пътя, — най-малкото към двете жени и мъж с тях. Мъже с корави лица, в боядисани в бяло нагръдници и конични шлемове с нещо като конски опашки за гребени. Очите им огледаха с безразличие двете загърнати в наметалата жени, кой знае защо се позадържаха подозрително на Мат, след което те се подпряха отново на алебардите и зареяха погледи към пътя. Най-вероятно бяха местни хора. Поне не бяха сеанчанци. Търговците на сол и местната владетелка, Етелайн, която със сигурност правеше каквото й кажат търговците, бяха положили Клетвата на Завръщането без колебание и в добавка бяха предложили да плащат данък сол, без да им го искат. Сеанчанците несъмнено щяха скоро да поставят тук някой началник, колкото да държи всичко под око, но засега войниците им трябваха за по-важни неща. Мат беше изпратил Том и Джюйлин да се увери, че в Джурадор няма сеанчанци, преди да се съгласи на това пазаруване. Глупакът може да се препъне в собствения си късмет, ако не внимава.

Джурадор беше богат и оживен град, с каменни улици, повечето широки, и с каменни сгради, покрити с червеникави плочи. Къщите и хановете се редуваха с конюшни и кръчми сред шумотевицата на ковашки чукове и наковални тук и тракането на становете за черги там, и като че ли навсякъде — трясъкът на чуковете в ръцете на бъчвари, набиващи обръчите на буретата за сол. Улични търговци хвалеха с пискливи гласове стоката на подносите си — игли, панделки, месеници и печени орехи, или сбръчкани от зимата репи и сливи от таргите. На всяка улица мъже и жени стояха да пазят изложената стока върху тесните маси пред дюкяните, или си деряха гърлата да изреждат всичко, което можеха да предложат вътре.

Да различи човек обаче къщите на търговците на сол не беше трудно — вместо по два, бяха все на по три етажа, от камък, много по-широки от другите, всяка с колонада към улицата и с бели огради от ковано желязо между колоните. Прозорците на първите етажи на повечето къщи също бяха защитени с такива железни решетки, макар и не винаги боядисани. Дотук малко напомняше за Ебу Дар, но с нищо друго, освен с мургавия тен на хората. Нямаше ги тук дълбоките деколтета, показващи цепката на бюста, нямаше ги пришитите високо поли, под които се показват фустите. Жените тук носеха извезани рокли с високи чак до брадичките яки, по-малко везмо за простолюдието, повечко за богатите, и бяха наметнати с извезани пелерини, и носеха прозрачни воали пред лицата, закрепени със златни или костени гребени в черните плитки. Късите палта на мъжете бяха извезани също толкова нагъсто с цветенца и птиченца — и богати или бедни, мъжете носеха по един дълъг нож на колана, с почти толкова криво острие, колкото в Ебу Дар. Богати или бедни, всички имаха навика да опипват дръжките на ножовете си, сякаш очакваха всеки миг да почне бой, тъй че в това отношение май беше същото.

Палатът на Етелайн външно поне не се различаваше много от именията на търговците на сол, но се намираше на главния градски площад, просторен и застлан с лъскав камък, с кръгъл мраморен фонтан по средата. Хората обаче наливаха ведрата и глинените си делви от чешмите, пълнещи каменните корита в други площадчета наоколо. Водата в големия фонтан миришеше на сол. Беше символ на богатството на Джурадор и течеше от същия източник, от който се пълнеха и солните кладенци из околните хълмове. Мат успя да види повечето от града още преди слънцето да е изминало половината си път до най-високата си точка.

Всеки път, щом Тюон и Селусия забележеха дюкян с изложени пред него топове коприна, спираха пред дългата тясна маса да опипат платовете и си шепнеха, навели глави, без да обръщат внимание на бдителните дюкянджии. А те ги следяха много бдително, докато не разберяха, че Мат е с тях. В грубите си вълнени дрехи, изтъркани и зле скроени, двете жени не приличаха на купувачки на коприна. Мат, леко разтворил наметалото си, за да се вижда хастарът отдолу, приличаше. Но опиташе ли се да прояви интерес — нали жените казваха, че човек трябвало да проявява интерес! — щом се приближеше достатъчно, за да може да ги чуе, те млъкваха и го поглеждаха с хладно кафяви и хладносини очи изпод качулките, докато не отстъпеше на крачка—две. След което Селусия отново навеждаше глава към Тюон и двете отново започваха да си шепнат и да опипват коприната — червена, синя, зелена коприна, гладка пясъчна коприна и брокат. Много богат град беше Джурадор. Добре, че беше пъхнал тлъста кесия с жълтици в джоба на палтото си. Но нищо не им харесваше. Тюон неизбежно поклащаше глава и двете се шмугваха отново в тълпата, а Мат трябваше да се забърза да не ги изтърве до следващия дюкян. А заровете продължаваха да подскачат в черепа му.

Не бяха единствените от трупата, излезли да се поразходят из града. Той зърна и Алудра, с лицето й, обкръжено от многобройните плитки с мънистата — крачеше в тълпата под ръка с някакъв сивокос мъж, който трябваше да е търговец на сол, ако можеше да се съди по гъстото везмо по коприненото му палтенце. Цветя и птиченца. Какво правеше Илюминаторката с един търговец на сол? Говореше му нещо, а той се усмихваше доволно и кимаше.

Тюон поклати за пореден път глава и двете се понесоха към следващия дюкян, без да обръщат внимание на дълбоките поклони на продавача. Е, повечето от тях бяха предназначени за Мат. Мършавият глупак сигурно си въобразяваше, че ще купи коприна за себе си! Не че би се отказал от две-три нови копринени палта, но кой да мисли за палта, когато проклетите зарове не спираха? С малко везмо, само по ръкавите и реверите.

Том го подмина, загърнат в бронзовото си наметало — гладеше с юмрук дългите си бели мустаци и се прозяваше, сякаш не беше спал цяла нощ. Нищо чудно. Веселчунът беше престанал да пие, но Лопин и Нерим се оплакваха, че стоял буден с часове, горял маслото на лампата, за да чете и препрочита скъпоценното си писмо. Какво толкова очарователно намираше в писмо от една мъртва жена? Мъртва. Ами ония хора на пътя ако… Не, за това изобщо нямаше да мисли.

Тюон изтегли една надиплена коприна, пусна я и обърна гръб, без да опипа следващия топ. Селусия така изгледа дебелата продавачка, че оная го прие като лична обида. Мат й се усмихна. Обидените продавачки могат да доведат работата до градската стража, която да почне да задава въпроси, а знае ли човек това докъде може да доведе? Знаеше, че повечето жени кротват от усмивката му. Кръглоликата жена му изсумтя, наведе се и заоправя топа коприна, все едно че повиваше бебе. Повечето жени, кисело си помисли той.

На улицата качулката на една жена в грубо наметало падна от главата й и Мат затаи дъх. Едесина отново вдигна качулката си, но без да бърза особено, пък и белята вече беше направена — лишеното от възраст лице на една Айез Седай беше показано пред очите на всички. Като че ли никой не го забеляза, но той не можеше да види всяко лице. Ами ако някой си мислеше за награда? В момента в Джурадор можеше и да няма сеанчанци, но все пак минаваха оттук.

Едесина се скри зад близкия ъгъл и след нея притичаха две фигури в тъмни наметала. Две. Нима проклетите сул-дам бяха оставили само една в лагера да пази две Айез Седай? А може би Джолайн или Теслин също се мотаеха тук и той ги беше пропуснал? Затърси с очи из тълпата за още едно грубо наметало, но всички, които можа да види, имаха поне малко везмо.

Изведнъж го удари като камък между очите. Всяко наметало беше поне с малко везмо. Къде бяха проклетата Тюон и проклетата Селусия? Проклетите зарове по-бързо ли затракаха?

Той вдиша дълбоко и се надигна на пръсти, но улицата беше като пълноводна река от везани наметала, везани палта и везани рокли. Това все още не означаваше, че се опитват да избягат. Тюон му беше дала думата си; беше подминала идеална възможност да я престъпи. Но беше достатъчно само една от двете да каже три думи и всеки щеше да разпознае сеанчанския й акцент. А това можеше да се окаже достатъчно, за да тръгнат хрътките по дирята му. Отпред имаше два дюкяна, които като че ли продаваха платове, от двете страни на улицата. При масите пред тях не се виждаше двойка жени в тъмни наметала. Като нищо можеше да са свърнали зад ъгъла, но той трябваше да се довери на късмета си. Късметът му беше най-добър, когато залагаше на пълната случайност. Проклетите жени сигурно си мислеха, че това наистина е проклета игра. Да го изгори дано! Дано и този път късметът му проработеше.

Мат затвори очи, завъртя се в кръг по средата на улицата и тръгна. Напосоки. Блъсна се в нечие едро туловище толкова силно, че и двамата изпъшкаха. Щом отвори очи, видя, че го гледа с яд някакъв едър тип, с малка уста и с поизбеляло везмо по раменете на грубото палто. Гледаше го с яд и опипваше дръжката на извития си нож. На Мат му беше все едно. Беше се озовал с лице точно срещу единия дюкян. Нахлупи шапката си и затича. Заровете се затъркаляха още по-бързо.

Лавиците по стените на дюкяна бяха отрупани с платове от пода до тавана, а по масите на пода имаше още и още топове. Дюкянджийката беше кокалеста жена с голяма брадавица на брадичката, а помощничката й — тънка, хубава и много ядосана. Той нахлу вътре тъкмо когато дюкянджийката казваше:

— За последен път, ако не ми кажете какво търсите, ще пратя Нелса за стражата!

Тюон и Селусия, скрили лица под качулките, бавно обикаляха покрай едната отрупана с платове стена, спираха се да опипат един или друг топ, но не й обръщаха никакво внимание.

— Те са с мен — задъхано каза Мат, извади кесията от джоба си и я хвърли на голата маса наблизо. Тежката кесия изтропа и тясното лице на дюкянджийката се озари от широка усмивка. — Дайте им каквото поискат. — После се обърна към Тюон и добави твърдо: — Ако ще купувате нещо, ще е тук. Това ходене ми стига за цял ден.

Щеше да върне думите си назад, стига да можеше. Заговориш ли на жена по тоя начин, винаги ще гръмне в лицето ти като някоя от огнените пръчки на Алудра. Но големите очи на Тюон само го изгледаха изпод качулката, а пълните й устни се кривнаха в лека усмивка. Скрита усмивка, повече на себе си, отколкото за него. Светлината само можеше да знае какво значи тази усмивка. Мразеше, когато жените му правеха такива номера. Поне заровете този път не спряха. Трябваше да е добър знак, нали?

Тюон нямаше нужда от думи, за да покаже какво иска. Посочваше мълчаливо топ след топ и мереше с малките си ръце колко трябва да й отреже дюкянджийката. Вместо да повери работата на помощничката си, тя си я вършеше сама. И толкоз по-добре, като си помисли човек. Дългите ножици срязаха червена коприна в няколко оттенъка, зелена коприна също в няколко оттенъка и синя коприна в оттенъци, колкото Мат не беше предполагал, че могат да съществуват. Тюон си избра и няколко парчета фин лен, с различна дебелина, както и няколко дължини светла вълна — за последните се посъветва шепнешком със Селусия, — но наблегна предимно на коприната. Когато Мат си прибра кесията, беше много по-олекнала, отколкото очакваше.

След като всеки плат беше сгънат надлежно и вързан, опаковаха всичко в едно по-голямо парче груб лен — без доплащане, благодаря — и се получи бала, голяма колкото багажа на пътуващ амбулант. Мат изобщо не се изненада, когато разбра, че от него се очаква да я носи на гръб, провесил широкополата шапка на едната си ръка. Обличаш се най-хубаво, купуваш й коприна, а все измисля начин да ти намери работа! Сигурно го караше да си плати, че й бе проговорил твърдо.

Докато излизаше от града след двете жени, събра много погледи от зяпналите по улиците глупаци. Виж, двете се движеха пред него самодоволно като котки, налочили се с каймак. Макар да бяха загърнати в наметалата и с качулки, изправените им гърбове говореха красноречиво.

Още не беше станало пладне, но опашката от хора, чакащи да влязат за представлението, се точеше по пътя почти до самия град. И повечето го зяпаха, сякаш беше някой проклет глумец. Един от едрите коняри, които пазеха сандъка за монети, се ухили с беззъбата си уста и я отвори да каже нещо, но Мат го изгледа свирепо и той предпочете да насочи вниманието си към монетите, изсипвайки се от шепите на хората в стъклената кана и оттам — в сандъка. Едва ли беше изпитвал досега такова облекчение, че е в позорището на Лука.

Но преди тримата да направят и три крачки зад входа, дотича задъханият Джюйлин, като по чудо този път без Тера и без червената си шапка. Лицето на хващача на крадци все едно беше изваяно от стар дъб. Спря, изгледа прииждащите покрай тях хора и сниши глас. Тихо и с много тревога.

— Тъкмо тръгвах да те търся. Егеанин… Пострадала е. Ела бързо.

Тонът му казваше достатъчно, но още по-лошото бе, че заровете в главата на Мат вече трещяха. Той хвърли вързопа на един от конярите и му нареди да го пази като сандъка за парите, че иначе ще му даде да разбере, но не дочака отговора му. Джюйлин вече тичаше натам, откъдето бе дошъл, и Мат хукна след него по широката главна улица на позорището, пълна с шумна тълпа, зяпаща как четиримата гологърди братя Чавана са катерят на пирамида и акробатките в прозрачните шалвари и лъскави елечета стоят изправени на главите си, и въжеиграчката в сините гащи с пайети, катереща се по дългата дървена стълба, за да започне номера си. Близо до платформата с въжеиграчката Джюйлин свърна в една от по-тесните напречни улички, по която на опънатите простори между шатри и фургони висеше пране, на столчета и по стъпалата на фургони седяха чакащи реда си играчи и хлапета от трупата тичаха насам-натам с топки и обръчи. Мат вече разбра накъде отиват, но хващачът на крадци тичаше много бързо и той не можеше да го настигне.

Видя зеления си фургон. Лателе надничаше отдолу, а Лука, в един от яркочервените си плащове, подканяше две от жонгльорките да тръгват. Двете жени в торбести гащи и с боядисани в бяло като на глумци лица добре огледаха под фургона, преди да се подчинят. Щом приближи. Мат също видя какво бяха гледали. Домон седеше на земята до фургона, сгушил в ръцете си отпуснатата Егеанин. Очите й бяха затворени, а от ъгъла на устата й струеше кръв. Перуката й се беше изкривила на една страна. Това някак се набиваше на очи — тя все се суетеше да я държи изправена тая перука. Заровете изтрещяха като гръмотевица.

— Може да стане беля! — изръмжа Лука и изгледа сърдито Мат и Джюйлин. Сърдито, но не уплашено. — Може да сте ме вкарали в голяма беля! — Отпъди сбралата се тумба ококорени хлапета и изръмжа на една пълничка жена с бляскащи от пайети поли. Мийора караше леопардите да правят такива номера, на каквито и Лателе нямаше да се осмели, но сега само извърна глава и продължи по пътя си.

Лука се стъписа, като видя бързащите към тях Тюон и Селусия. Изглеждаше готов и на тях да каже да се разкарат, но премисли набързо. Дори се намръщи замислено. И загрижено. Жена му, изглежда, не му беше казала, че Мат и жените са излезли, а беше съвсем явно, че са ходили някъде. Синеоката жена носеше голям вързоп, но въпреки това вървеше с изправен гръб. Човек можеше да допусне, че слугинята на знатна дама е свикнала да носи багаж, но лицето й беше жива картинка на отчаяние и яд. Лателе я изгледа от глава до пети, после изгледа презрително Мат, сякаш жената заради него беше изпъчила така гърди. Лателе много я биваше в подигравките, но в сравнение със строгата физиономия на Тюон дори и Лателе изглеждаше кротка. Съдия гледаше изпод качулката й, съдия, готов да изрече присъдата.

Но в момента на Мат му беше все едно какво си мислят жените. Проклетите му зарове. Той бързо коленичи и опипа с пръсти за пулс гърлото на Егеанин. Биеше слабо, на пресекулки.

— Какво стана? — попита той. — Повикахте ли някоя от Сестрите? — Ако вдигнеха Егеанин, сигурно щеше да издъхне, но може би все още не беше късно за Цяра, ако Айез Седай побързаха. Не смееше обаче да изрече това име на глас при толкова многото минаващи покрай тях хора.

— Рена! — изръмжа Домон. Въпреки идиотски подстриганата си коса и шантавата иллианска брада, с която горната му устна оставаше гола, сега той не изглеждаше тъпо. Изглеждаше уплашен и в същото време готов да убива — опасно съчетание. — Видях я как наръга Егеанин в гърба и избяга. Ако можех да я стигна, щях да й счупя врата, но ръката ми беше единственото, което задържаше кръвта на Егеанин да не изтече. Къде се дянаха тия проклети Айез Седай? — изръмжа той. Дотук с тайните.

— Тук съм, Бейл Домон — хладно заяви Теслин, току-що притичала с Тера, която погледна с ужас Тюон и Селусия, опря се на рамото на Джюйлин и забоде очи в земята. Както се разтрепера, май самата тя предпочиташе още да си е „там“.

Сестрата направи физиономия, сякаш беше глътнала шепа тръни, като видя какво лежи пред нея, или може би къде лежи, но после бързо клекна и стисна в двете си ръце главата на Егеанин.

— Джолайн е по-добра в това от мен — измърмори тя, — но и аз може да…

Сребърната лисича глава на гърдите на Мат изведнъж се вледени, а Егеанин се сгърчи толкова силно, че перуката й падна, едва не се изтръгна от ръцете на Домон и очите й се отвориха широко. Гърчът продължи само миг, после тя се отпусна отново на гърдите на Домон, задъхана, а медальонът отново си стана най-обикновен сребърен медальон. Мат почти беше свикнал вече с това. И никак не му харесваше, че свиква.

Теслин също се олюля и за малко щеше да падне на земята, но едната ръка на Домон пусна Егеанин и я прихвана.

— Благодаря — каза след малко Теслин. — Но нямам нужда от помощ. — Подпря се немощно за фургона, за да се изправи, но хладният й поглед ги обходи един по един, да не би някой да посмее да й възрази. — Острието се е хлъзнало по едно от ребрата и не е пронизало сърцето й. Сега й трябва само почивка и храна.

Не беше се бавила да си метне наметало, забеляза Мат. В единия край на тясната уличка, пред една шатра на зелени ивици, към тях гледаха много напрегнато и съсредоточено група жени в наметала с пайети. В другия край петима-шестима мъже и жени в палта на бели ивици и тесни бричове, акробати, които играеха на коне, мятаха погледи към Теслин и си шепнеха. Твърде късно беше да се тревожи човек, че някой може да забележи айезседайско лице. Твърдо късно беше да се тревожи, че някой може да познае Церенето, като го види. Заровете тропаха в главата му. Не бяха спрели — играта още не беше свършила.

— Кой я търси, Джюйлин? Джюйлин?

Хващачът на крадци престана да гледа сърдито Тюон и Селусия и да мърмори утешително на Тера, макар че продължи да я потупва по ръката.

— Ванин и Червените ръце, Лопин и Нерим. Олвер също. Духна, преди да успея да го хвана. Но в тая работа… — Престана за малко да утешава Тера и посочи към главната улица. Макар и отдалече, гласовете на възбудената тълпа зрители се чуваха ясно. — Достатъчно е да свие някое от ония префърцунени наметала и ще се измъкне с първите, които си тръгнат. Ако почнем да спираме всяка жена и да надничаме под качулката й, като нищо ще си докараме бунт. Тукашните са докачливи хора.

— Беля! — изплака Лука и се загърна плътно в наметалото си. Лателе го прегърна през кръста. Сигурно беше като да те утешава леопард, но Лука не изглеждаше много утешен.

— Огън да ме гори, но защо? — изръмжа Мат. — Рена винаги изглеждаше готова да ми оближе проклетата ръка! Смятах, че ако някой изобщо… — Дори не погледна Тера, но Джюйлин го изгледа навъсено.

Домон стана, с Егеанин на ръце. Тя отначало се опита да се противи — не беше жена, която ще се остави да я носят като кукла — но изглежда, бързо разбра, че ако стъпи на крака, пак ще падне. Затова се отпусна обидена на гърдите на иллианеца. Домон го чакаше урок: дори когато една жена има нужда от помощта ти, ако тя самата не я иска, ще те накара да си платиш, че си й я дал.

— Защото съм единствената, която знаеше тайната й — каза тя уморено. — Единствената, която можеше да я издаде. Може да е помислила, че ще е по-безопасно да се върне, ако съм умряла.

— Каква тайна? — попита Мат.

Жената се поколеба неизвестно защо, погледна намръщено гърдите на Домон и накрая въздъхна.

— Рена е била окаишена някога. Също и Бетамин, и Сета. Могат да преливат. Или поне да бъдат научени — не знам. На тия трите ай-дамите действаха. Може би действат на всички сул-дам.

Мат подсвирна. Е, това щеше да е добър ритник в задника на сеанчанците.

Лука и жена му се спогледаха озадачено — явно не бяха разбрали нито дума. Теслин зяпна стъписана, забравила за всякаква айезседайска сдържаност. Селусия обаче изръмжа сърдито и сините й очи пламнаха; тя хвърли вързопа от гърба си на земята и направи крачка към Домон. Тюон бързо размърда пръсти и я спря, макар че спирачката едва издържа на напора. Лицето на Тюон бе като тъмна, неразгадаема маска. Това, което беше чула, не й харесваше. Като помисли човек, нали беше казала, че тя дресира дамане. О, да го изгори дано! За капак на всичко трябваше и да се ожени за жена, която може да прелива?

Чу се тропот на конски копита и в тясната улица между шатрите и фургоните се появиха Харнан и още трима от Червените ръце. Мечовете бяха на коланите им под наметалата, Метвин носеше камата си, дълга почти колкото малък меч, а Джордъран бе окачил арбалета си на седлото, изпънат и заключен. С коленчатото лостче на колана му щеше да му трябва цяла минута, докато изпъне тетивата, но така трябваше само да постави стрела. Харнан носеше къс лък и пълен колчан. Фергин водеше Пипе.

Харнан не си направи труда да слиза от коня. Изгледа подозрително Тюон и Селусия, а след тях — Лука и Лателе с почти същото съмнение, после се наведе от седлото и татуировката с ястреба изпъкна на бузата му.

— Рена е откраднала кон, милорд — тихо заговори той. — Прегазила е един от конярите на входа, за да излезе. Ванин я гони. Според него някъде до полунощ може да стигне до Корамен. Натам е тръгнала. Придвижва се много по-бързо от фургоните. Но язди без седло и с малко късмет можем да я догоним. — Последното прозвуча сякаш „малкото късмет“ е природен факт. Мъжете от Бандата разчитаха на късмета на Мат Каутон повече от самия него.

Всъщност, като че ли друг избор нямаше. Заровете продължаваха да тропат в главата му. Все още имаше шанс нещата да тръгнат както той искаше. Малък шанс. Късметът на Мат Каутон.

— Изкарай хората си на пътя веднага щом си приберат вещите, Лука — каза той и стъпи на стремето на Пипе. — Стената и всичко, което не можеш да вдигнеш бързо на фургоните, ги остави. Бързо.

— Ти луд ли си? — запени се Лука. — Ако се опитам да разпъдя тия хора, наистина ще стане бунт! И ще поискат да им върнем парите! — Светлина, този човек щеше да мисли за пари и на дръвника на палача.

— Помисли какво ще стане, ако утре тук те намерят хиляда сеанчанци. — Гласът му беше хладен, колкото беше възможно. Провалеше ли се, сеанчанците бързо щяха да догонят трупата на Лука, колкото и да пердашеха конете си. Лука също го знаеше, ако се съдеше по кривата му уста, сякаш беше захапал гнила слива. Мат се насили да извърне очи от него. Заровете трополяха, но все едно, те не бяха спирали. — Джюйлин, остави на Лука всичкото злато, освен една по-дебела кесия. — Сигурно щеше да може да се откупи и да го пуснат, след като се уверят, че проклетата им Щерка на Деветте луни не е при него. — Събери всички и тръгни колкото можеш по-скоро. Щом се отдалечиш от града, хващаш към горите. Ще те намеря.

— Всички ли? — Скрил Тера зад гърба си, Джюйлин кимна към Тюон и Селусия. — Тия двете ако ги оставим в Джурадор, сеанчанците може да престанат да си ги търсят. Поне може да ги забавят. Нали все говориш, че рано или късно ще ги изтървеш.

Мат погледна Тюон в очите. Тъмни, влажни очи на гладкото, безизразно лице. Беше смъкнала малко качулката си, тъй че можеше ясно да види лицето й. Ако я оставеше, тя нямаше да може да изрече думите, а и да ги изречеше, щеше да е твърде далече от него, за да има значение. Ако я оставеше, никога нямаше да може да разбере защо му се усмихва така загадъчно и какво се крие зад тази загадъчност. Светлина, наистина беше глупак! Пипе заподскача нетърпеливо.

— Всички. — Тюон не кимна ли лекичко, сякаш на себе си? Защо ще кима? — Да тръгваме — каза той на Харнан.

Трябваше много бавно да прекарат конете през навалицата, за да излязат от позорището, но веднага щом излязоха на пътя. Мат подкара Пипе в галоп, с развято зад гърба му наметало и снишил глава, за да не издуха вятърът широкополата му шапка. Конят нямаше да издържи дълго на такова препускане. Пътят се виеше между хълмовете, изкачваше ридове и тук-там се врязваше право в тях, когато склонът не беше много висок. Прегазваха дълбоки до глезените потоци и трополяха по ниските дървени мостове над по-дълбоките води. По склоновете отново започнаха да се появяват дървета. Ферми се мяркаха по някои от хълмовете — ниски, покрити с плочи каменни къщи и обори.

На няколко мили от позорището Мат забеляза пред тях един дебел мъж, отпуснат на седлото си като чувал с лой. Конят, дорест и дългокрак, нагъваше пътя в неуморен галоп. То си е ясно, че един конекрадец ще разбира от коне. Щом ги чу, Ванин се озърна през рамо, но не спря. Това беше лошо.

Когато Мат го настигна, Ванин се изплю и измърмори:

— Дано конят й се изтощи до смърт, за да мога да я проследя пеш. Язди по-бързо, отколкото очаквах, и то без седло. Ако дръпнем, може и да я догоним до заник слънце. Ако конят й дотогава не умре, тогава ще е някъде при Корамен.

Мат погледна към слънцето, почти над главата му. Дълъг беше пътят, за да се вземе за по-малко от половин ден. Ако тръгнеше назад, до заник слънце щеше да е далече отвъд Джурадор, с Том, Джюйлин и останалите. С Тюон. И със сеанчанците, предупредени, че трябва да заловят Мат Каутон. Човекът, отвлякъл Щерката на Деветте луни, едва ли щеше да извади чак толкова късмет, че да не го направят да’ковале. А някъде утре или вдругиден Лука щяха да го набият на кол. Лука и Лателе, Петра и Кларине, и останалите. Цяла гора от колове. Заровете затропаха и заподскачаха в главата му.

— Ще се справим — каза той. Избор нямаше.

Ванин се изплю.

Имаше само един начин да вземат цялото това разстояние на кон, ако човек иска конят му да остане жив. Караха животните ходом половин миля, после в тръс — следващата половин миля. След това — галоп, и отново ходом. Слънцето започна да се спуска надолу, а заровете продължаваха да тракат. Яздеха около гористи хълмове и през обрасли с дървета била. През потоци, които можеха да се прекосят с три крачки, едва мокрещи копитата на конете, и потоци с ширина до трийсет разкрача, с плоски дървени мостове, понякога — от камък. Слънцето се спускаше все по ниско и заровете се въртяха все по-бързо. Стигнаха почти до Елбар, а от Рена нямаше и помен, само някакви смътни дири по здраво отъпкания път, които Ванин му сочеше, сякаш бяха улични знаци.

— Вече приближаваме — измърмори дебелакът. Не прозвуча никак обнадеждено.

Заобиколиха още един хълм и видяха поредния мост. Пътят нататък възвиваше на север през една седловина. Слънцето, клекнало на рида, блесна в очите им. Корамен се намираше от другата страна на рида. Мат придърпа шапката си над очите и заоглежда пътя за жена, за когото и да е, на кон или пешак, и сърцето му се смъкна в петите.

Ванин посочи и изруга.

На отсрещния бряг на реката един запенен пъстрокафяв кон се мъчеше да изкачи склона, а жената на гърба му отчаяно го пришпорваше. В нетърпението си час по-скоро да се добере до сеанчанците, Рена беше изоставила пътя. Беше може би на двеста крачки от тях, а все едно, че беше на мили разстояние. Конят й можеше всеки миг да рухне, но докато я догонят, тя можеше да слезе, да побегне и предните постове на гарнизона да я видят. Трябваше само да се добере до билото, на някакви си петдесет крачки.

— Милорд? — обади се Харнан. Беше опънал лъка си. Джордъран бе опрял тежкия арбалет на рамото си, също със заредена стрела.

Мат усети как нещо изпърха вътре в него и замря. Не разбра какво. Нещо. Заровете трещяха като гръмотевици.

— Стреляй.

Искаше да затвори очи. Арбалетът изсвистя и металната стрела очерта във въздуха черна резка. Когато я удари в гърба, Рена залитна напред. Почти се бе изправила над шията на коня, когато я порази и стрелата на Харнан.

Бавно се смъкна от коня и тялото й се хлъзна надолу по склона, затъркаля се и заотскача от ниските дръвчета, затъркаля се все по-бързо и все по-бързо, докато не цопна в реката. Понесе се с лице надолу във водата, удари се в единия бряг, после течението я задърпа и водата изду полите й и я понесе бавно към Елбар. Сигурно рано или късно щеше да стигне до морето. И с това ставаха три. Беше му все едно, че заровете спряха. Три. „Никога повече — каза си той, щом Рена се скри зад завоя на реката. — Дори да загина заради това, никога повече.“

Назад яздеха бавно. Нямаше смисъл да морят конете, а и Мат се чувстваше изтощен до кости. Но и не спираха, освен за да си поемат конете дъх и да се напоят. Всички мълчаха.

Добраха се до Джурадор в ранните часове на нощта. Градът беше замрял зад здраво залостените порти. Луната се беше скрила зад облаците. За негова изненада, платнената стена още си стоеше на мястото, малко извън града. С двама едри мъже, които хъркаха на входа под огромната табела, загърнати в дебелите си одеяла. Макар и отдалече, в тъмното, се виждаше ясно, че пространството зад стената е пълно с фургони и шатри.

— Поне мога да кажа на Лука, че всъщност няма смисъл да бягаме — въздъхна Мат и подкара Пипе към табелата. — Току-виж ни намерил място да подремнем няколко часа. — При толкова злато, което му беше оставил. Лука трябваше да им отстъпи собствения си фургон, но Мат го познаваше много добре и не се надяваше на нещо повече от малко чиста слама. Утре щеше да тръгне да потърси Том и останалите. И Тюон. Утре. След като отдъхне.

Още по-голяма изненада го очакваше в огромния фургон на Лука. Вътре наистина беше доста просторно, поне като за фургон, с една тясна маса по средата и достатъчно място около нея, за да я заобиколиш. Маса, долапи и лавици, всички излъскани до блясък. Тюон седеше на някакъв позлатен стол — Лука трябваше да има стол, и то позлатен, след като всички останали се примиряваха с трикраки столчета! — а Селусия стоеше права зад нея. Засиял от щастие. Лука гледаше как Лателе поднася на Тюон блюдо с димящи още сладки, а мургавата женичка ги оглеждаше, сякаш наистина се канеше да яде нещо, сготвено от жената на Лука. Тюон изобщо не се изненада, когато Мат влезе във фургона.

— Пленена ли е, или е мъртва? — И си взе една сладка с изящно извитите си пръстчета.

— Мъртва — отвърна той мрачно. — Лука, какво, в името на Светлината…

— Забранявам, Играчко! — рязко го прекъсна Тюон и вдигна пръст. — Забранявам ти да скърбиш за една предателка! — Гласът й малко поомекна, но все пак си остана твърд. — Тя си заслужи смъртта с това, че измени на Империята. И също толкова лесно щеше да предаде и теб. Ти въздаде правосъдие и аз го наричам така. — Тонът й говореше, че щом тя е нарекла нещо, друго име това нещо не може да има.

Мат стисна очи за миг.

— Всички останали също ли са тук?

— Естествено — отвърна му Лука, все така ухилен като селски идиот. — Лейди… Върховната лейди — простете. Върховна лейди. — Дълбок поклон. — Върховната лейди поговори с Мерилий и Сандар, и… Е, сещаш се. Много убедителна е… Та значи, за златото ми. Ти каза, че ще ми го оставят, но Мерилин каза, че по-скоро ще ми пререже гърлото, а Сандар заплаши, че ще ми счупи главата и… — Мат го изгледа и той млъкна, след което лицето му отново светна и той продължи: — Виж какво ми даде Върховната лейди! — Отвори един от долапите, измъкна оттам прилежно сгънат лист и го вдигна с треперещи ръце. Хартията беше дебела и бяла като сняг; скъпа. — Пълномощие. Няма печат, разбира се, но е с подпис. ГОЛЯМОТО ПЪТУВАЩО ПОЗОРИЩЕ И ВЕЛИКОЛЕПНОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ НА ДИВНИ ЗРЕЛИЩА И ЧУДЕСА НА ВАЛАН ЛУКА вече е под личната закрила на Върховната лейди Тюон Атем Коур Пейендраг. Всеки, естествено, ще знае коя е тя. С това нещо мога да отида и в Сеанчан. Мога да направя представление пред Императрицата! Дано да живее вечно — припряно добави той. С дълбок поклон към Тюон.

„За нищо“ — вяло помисли Мат. Смъкна се на едно от леглата с лакти на колене, а Лателе го изгледа стръвнишки. Щеше да го набие, ако не беше Тюон!

Тюон вдигна властно ръка — черна порцеланова кукла, и все пак — кралица от глава до пети, въпреки провисналата на раменете й широка рокля.

— Това няма да го използвате, освен при необходимост, господин Лука. При голяма необходимост!

— Разбира се, Върховна лейди. Естествено. — Лука така се сгъна в кръста, че още малко и щеше да целуне дъските на пода.

За едното проклето нищо!

— Изрично упоменах кой е под личната ми закрила, Играчко. — Тюон отхапа от сладката и деликатно изтри с пръст трощичките от устните си. — Можеш ли да се досетиш чие име оглавява този списък? — Усмихна се. Не със злобна усмивка. Една от онези нейни усмивки, като на себе си, веселие или радост от нещо, което той не можеше да разбере. И изведнъж забеляза нещо. Букетчето розови пъпки, което й беше дал, бе забодено на рамото й.

И без да го иска, Мат се разсмя. Хвърли шапката си на пода и се разсмя. Въпреки всичко, въпреки всичките си усилия, изобщо не познаваше тази жена! Ей тоничко не я познаваше!

Смя се, докато не го заболяха ребрата.