Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (29)

Глава 28
Букет розови пъпки

От деня, в който напуснаха Ебу Дар, пътуването с „Голямото пътуващо позорище и великолепното представление на дивни зрелища и чудеса на Валан Лука“ беше точно толкова ужасно, колкото можеше да си го представи Мат Каутон само в най-мрачните си мисли. Първо на първо, почти всеки ден валеше по няколко часа, а веднъж — три дни наред, без да спре, студеният зимен дъжд се сипеше на лапавица, от която палтото бавно подгизваше и докато се усети, човек започваше да трепери неудържимо. Водата се лееше на порой по силно утъпкания път, сякаш беше застлан с камък, а в най-лошия случай оставяше след себе си непроходима кал, но този дълъг керван от фургони, коне и хора се тътреше много бавно дори когато грееше слънце. В началото хората на позорището горяха от желание да напуснат час по-скоро града, в който нощем мълнии потапяха кораби и странни убийци по улиците караха всички да се озъртат през рамо, за да са по-далече от ревнивия сеанчански благородник, който щеше побеснял да тръгне да търси жена си и можеше да излее гнева си върху всеки, свързан с нейното духване. В самото начало пътуваха толкова бързо, колкото можеха да издържат конете, миля подир миля. Но с всяка миля започваха да се чувстват все по-далече от опасността, все по-сигурни, а след първия следобед…

— Трябва да се погрижа за конете — обясни Лука, докато разпрягаха конете от глупашки боядисания му фургон и ги отвеждаха към коневръза под ситния дъждец. Слънцето все още не се беше смъкнало до хоризонта, но от металните комини на обитаемите фургони вече се вдигаше сив пушек. — Никой не ни гони, а до Люгард е далече. Добри коне се намират трудно, пък и са скъпи. — Лука се намръщи кисело и поклати глава. Споменаването за разходи винаги го вкисваше. Стискаше се до последния петак, освен когато трябваше да угоди на жена си. — Оттук нататък има малко места, където можем да спрем за повече от ден. В повечето села няма да се събере достатъчно тълпа, дори да се изсипе цялото население, а човек никога не знае как ще е в някое градче, прели да се устроиш. Но за това, че се отказах да припечеля каквото можех, не ми плащате достатъчно. — Придърпа везания си пурпурен плащ заради влагата и погледна през рамо към фургона си. През лекия дъжд се прокрадваше някаква горчива миризма. Мат едва ли щеше да хапне и залък от това, което готвеше жената на Лука. — Сигурен си, че никой не ни гони, нали, Каутон?

Мат придърпа раздразнено шапката си над ушите си и закрачи, скърцайки със зъби, между пъстрите шатри и фургони. Не му плащали достатъчно? За това, което му предложиха. Лука трябваше да гони конете си в галоп чак до Люгард. Е, не чак в галоп — не искаше да умори конете в края на краищата, — но това надуто, скапано конте трябваше сам да иска да подкара по-бързо.

Недалече от фургона на Лука Чел Ванин беше седнал на едно трикрако столче и разбъркваше някаква кафява каша в малкото котле, окачено над огъня. Дъждът се стичаше в котлето от периферията на мократа му шапка, но дебелият мъж като че ли не го забелязваше, или му беше все едно. Джордъран и Фергин, двама от Червените ръце, сипеха ругатни и забиваха колове в разкаляната земя, за да вържат на тях въжетата на мръснокафявото платнище на шатрата, която деляха с Харнан и Метвин. И с Ванин, също така, но Ванин притежаваше умения, които според него го поставяха над вдигането на шатри, макар Червените ръце да се съгласяваха с това с неохота. Беше опитен налбант, но по-важното, беше най-добрият следотърсач и най-добрият конекрадец „в страната“, колкото и невероятно да изглеждаше за фигурата му, а „страната“ можеше да е коя ли не.

Фергин го изгледа накриво и стисна уста да не изругае, щом чукът в ръката му не улучи кола и го удари по палеца. Пусна чука, лапна палеца си, клекна в калта и се заоплаква ревливо:

— Цяла нощ ще стоим на дъжда да пазим тия жени, милорд. Не можете ли да наемете няколко от конярите да свършат това, та да се поизсушим малко, преди да отново да подгизнем?

Джордъран го сръга в ребрата с дебелия си пръст. Беше толкова дебел, колкото мършав беше Фергин, и тайренец, въпреки сивите си очи.

— Конярчетата ще оберат всичко, което намерят в шатрата, Фергин. — Ново мушване. — Какво, да ми свият арбалета ли искаш, или седлото? А седлото е добро. — Третото ръгване едва не събори Фергин в калта. — Ако не я вдигнем тая шатра, Харнан ще ни остави на пост цялата нощ.

Фергин го изгледа с яд и изсумтя, но взе чука и изтри калта в наметалото си. Беше съвсем сносен войник, но малко глуповат.

Ванин се изплю между редките си зъби и за малко не улучи котлето. Кашата миришеше чудесно след онова, което готвеше Лателе, но Мат реши, че и тук няма да яде. Дебелият мъж чукна дървената лъжица по ръба на котлето да я очисти и го изгледа изпод тежките си клепачи. Кръглото му лице често изглеждаше полузаспало, но само глупак можеше да повярва в това.

— При тая скорост ще стигнем Люгард някъде към края на лятото. Ако въобще стигнем.

— Ще стигнем, Ванин — отвърна Мат по-уверено, отколкото се чувстваше в момента. Грубото вълнено палто, което беше навлякъл сухо преди няколко часа, беше на мокри петна, а водата се стичаше във врата му. Трудно е да се чувстваш уверен, когато по гръбнака ти се плъзга леден дъжд. — Зимата почти свърши. Дойде ли пролетта, ще се движим по-бързо. Ще видиш. Докъм средата на пролетта ще сме в Люгард.

Но и в това не беше сигурен. В първия ден бяха изминали не повече от две левги, а в най-добрите разстоянието не беше повече от две и половина. Малко селища можеше да се нарекат градове по Великия северен път, име, което започна много бързо да се мени, докато позорището се тътреше на север. Хората го наричаха „Пътя за Ебу Дар“, или „Мокрия път“, или просто „пътя“, сякаш беше само един. Лука обаче спираше във всяко градче, истинско или така наречено, укрепено със стена или пък разхвърляно покрай пътя село с не повече от пет-шест улици и жалко подобие на площад. Половин ден минаваше само докато позорището се устрои, вдигне се платнената стена и се опъне на входа огромният плакат. Голямото пътуващо позорище на Валан Лука. Лука просто не можеше да изпусне възможността да събере тълпа. И петаците от кесиите на хората. Или възможността да се изперчи с червените си плащове и да им вземе ума. Лука обичаше това почти колкото парите. Почти.

Странността на играещите в трупата, както и на животните в клетките, беше достатъчна, за да привлече хората. Даже и животните не чак от толкова далече, впрочем; малцина се бяха отдалечавали много от селото си, за да видят с очите си жива мечка, за лъв да не говорим. Само че проливният дъжд задържаше тълпата, а станеше ли много силен, жонгльорите и акробатките отказваха да играят на открито. При което Лука обикаляше унило и ръмжеше как щял да намери достатъчно платно да покрие всеки номер, или дори да поръча толкова голяма шатра, че да покрие цялото позорище. Една шатра! Амбициите на този човек бяха безгранични. Ами както бе почнал, що не вземеше цял палат на колелета да построи?

Но ако Лука и бавното придвижване на позорището беше единствената грижа на Мат, той щеше да е щастлив човек. Понякога, преди да е тръгнал първият фургон, ги подминаваха по два-три бавно тътрещи се кервана със сеанчански заселници, с техните странни островърхи фургони и още по-странен добитък, овци и кози. Понякога ги застигаха колони сеанчански войници в бавен марш, редици и редици мъже с шлемове като глави на гигантски насекоми, и колони конници с пъстри плочести ризници. Веднъж ездачите бяха на торм, люспести същества, подобни на големи колкото коне котки. Само дето имаха по три очи. Двайсетина от тях се изнизаха в змийска колона на дълги отскоци, по-бързо, отколкото можеха да тичат коне. Никой от ездачите им не обърна внимание на позорището, но конете на Лука пощуряха от подминаващите торм, зацвилиха и се заизправяха на задните си крака. Лъвовете, леопардите и мечките зареваха в клетките, а сърните заблъскаха в решетките, мъчейки се да избягат. Няколко часа минаха, докато всичко се успокои достатъчно, за да може позорището да продължи по пътя си, а Лука настоя първо да се прегледат животните. Много пари беше вложил в тях. На два пъти офицери с тънки пера на шлемовете решиха да проверят пълномощието за конете на Лука и по челото на Мат избиваше пот като гроздови зърна, докато те не продължаваха по пътя си. По на север колоните от сеанчанци пооредяха, но той продължаваше да се поти, щом видеше нова група, войници или заселници — все едно. Може би Сурот наистина пазеше изчезването на Тюон в тайна, но сеанчанците все пак щяха да я търсят. Стигаше някой офицер да реши да сравни броя на конете с написаното в пълномощното. След това със сигурност щеше да претърси и фургоните. А на някоя усърдна сул-дам можеше да й хрумне, че между жонгльорките и акробатките може да има жени, способни да преливат. Не грозде, а сливи избиваха по челото му! За жалост, не всички трепереха за кожата си като него.

Сега бяха край едно селце, казваше се Уийсин, жалка купчина къщи със сламени покриви, където дори и Лука не си въобразяваше, че ще измъкне два медни петака. Мат стоеше, плътно загърнат в тежкото подгизнало наметало, и гледаше трите Айез Седай, които се промъкваха из позорището под гаснещата дневна светлина. Някъде далече в небето прогърмя. Бяха в тъмни наметала и с вдигнати качулки, но той не се съмняваше кои са. В този порой го подминаха само на десет крачки, без да го видят, но сребърният медальон под ризата му изстина върху гърдите. Поне една от тях преливаше, или държеше Силата. Да го изгори дано, луди бяха за връзване.

Веднага щом Айез Седай се скриха между фургоните и колите, се появиха още три загърнати в наметала фигури, забързани след първите. Една от тези жени се оказа с по-остро око, вдигна ръка и посочи към него, но другите само се поспряха и отново заситниха след Айез Седай. Той понечи да изругае, но замълча. Ако им кажеше да не се мотаят така, че да ги види някой сеанчански патрул или сул-дам, щяха веднага да му го върнат с Тюон и Селусия.

— Чудно какво искат? — каза зад него Ноал и Мат подскочи. Крайно време беше тоя старец да престане да се промъква така зад него и да го стряска.

— Смятам да го разбера — измърмори той. Не че му беше много ясно защо трябва да си прави този труд.

Странно, че Ноал не беше с него, когато стигна до фургона със сивите ивици и олющената бяла боя, където спяха Айез Седай и сул-дам. Тоя човек обичаше да си пъха носа навсякъде. Сигурно беше решил, че вече достатъчно е подгизнал. Блерик и Фен вече се бяха загърнали в одеялата си под фургона, привидно забравили за дъжд и за кал, но Мат нямаше да заложи и петак, че някой от тях е заспал. Единият се надигна стреснат, когато той зашляпа по дървените стъпала, но и да се канеше да каже нещо, го премълча, въпреки че Мат видя очите му. Но не спря, нито си направи труда да почука.

Вътре беше претъпкано — шест прави жени, от чиито наметала все още капеше вода. Двете лампи, окачени на халките на стените, осветяваха добре, даже по-добре, отколкото можеше да поиска. Шест лица рязко се извърнаха към него с ония замръзнали физиономии, с които жените гледат мъж, влязъл не където му е мястото. Миришеше на мокра вълна и човек имаше чувството, че току-що е ударила мълния, или може всеки миг да удари. Дъждът барабанеше по покрива, изтрещя гръм, но медальонът с лисичата глава не беше по-студен от всяко друго късче сребро. Блерик и Фен сигурно го бяха пуснали да влезе, мислейки си, че ще си счупи главата. Може би те самите просто искаха да не се бъркат в това. Макар че един Стражник бе готов да умре, ако неговата Айез Седай реши, че е необходимо. Не и Мат Каутон обаче. Бутна със задник вратата и я затвори. Напоследък кракът почти не го болеше. Рядко, всеки случай.

Едесина кипна, тръсна глава и черната й коса се разпиля по гърба.

— Благодарна съм ви, че ме освободихте от сеанчанците, господин Каутон, и ще ви покажа благодарността си, но все пак всичко си има граници. Не съм ви слугиня, че да ми заповядвате. Тук няма сеанчанци и ние крием лицата си. Не беше необходимо да пращате след нас вашите… хрътки. — Погледът, който стрелна към трите сеанчанки, можеше да изпържи яйца. Едесина я изнервяше всеки, който говори със сеанчански акцент. Много искаше да си го върне, а сул-дам й бяха подръка. Мат разчиташе, че прословутата сдържаност на Айез Седай ще попречи работата да стигне до бой. Надяваше се, че нервите им не са се изпънали дотолкова, че да не могат да ги удържат. Но древните спомени в главата му говореха за Айез Седай, които могат да избухват като стоката на Илюминатор.

Тъмното лице на Бетамин не показваше никаква тревога. Вече беше изтръскала наметалото си и го окачваше на стената, докато Едесина говореше, после приглади роклята по бедрата си. Тази вечер беше облякла отдолу светлозелени фусти. Оплакваше се, че ебударското облекло било неприлично, и той предполагаше, че след като се отдалечаха от крайбрежието, ще трябва да й намери нещо друго, но все пак ниското й тясно деколте беше много приятно запълнено. Само дето тя говореше прекалено майчински за вкуса му.

— Те наистина си крият лицата, милорд — провлече тя, — и вървят все заедно. Нито една не се опитва да се измъкне. Държат се много добре, общо взето. — Като майка, хвалеща децата си. Или да речем като дресьорка на кучета, хвалеща кучетата. Русокосата Сета закима одобрително. Точно като дресьорка на кучета.

— Ако милорд иска да ги държим послушни — заумилква се Рена, — винаги можем да използваме ай-дам. Наистина е опасно да се оставят на свобода. — Чак му се поклони по сеанчанския обичай, като се чупна рязко в кръста под прав ъгъл. Големите й кафяви очи го гледаха с надежда. Теслин ахна и притисна до гърдите си сваленото си наметало. Тя със сигурност не беше надмогнала страха си, колкото и да изглеждаше, че може пирони да яде. Джолайн, надута както винаги, изправи гръб и очите й светнаха. Айезседайска сдържаност или не, светнеха ли очите на Джолайн, все едно че тресваше мълния. С хубавите жени често ставаше така.

— Не — побърза Мат да предотврати белята. — Няма нужда от това. Тия работи ми ги давате и ще се отърва от тях. — Светлина, защо се беше забъркал с тия жени? Това, което му се бе сторило добра идея, сега му беше като трън в проклетия задник. — Просто всички трябва да бъдете предпазливи. Не сме се отдалечили още и на трийсет мили от Ебу Дар. Пътищата са пълни с проклети сеанчанци. — Млъкна и погледна извинително сеанчанките. На негова страна бяха все пак. Тъй да се каже. Нямаше къде да отидат, освен Егеанин, а и бяха разбрали кой държи парите. Веждите на Бетамин се вдигнаха от изумление. Сеанчанските благородници не се извиняваха дори с поглед.

— Вчера през селото наистина минаха сеанчански войници — заговори Теслин. Святкащите очи на Джолайн се отместиха към нея, но тя най-спокойно се обърна да си окачи наметалото. — И разпитваха за странници на пътя. А някои се оплакваха, че ги пращат на север. — Теслин погледна към трите сул-дам, рязко извърна очи настрана и си пое дъх. — Изглежда, Завръщането е било насочено на изток. Войниците са вярвали, че Всепобедната им армия ще положи Иллиан в ръцете на императрицата до края на пролетта. Самия Град, и всичко останало. — Айез Седай уж се отказваха от родината си, щом заминеха за Бялата кула, но за всеки иллианец градът Иллиан беше „Градът“, и главната буква се чуваше много ясно.

— Това е добре — каза замислено Мат, почти на себе си. Войниците винаги плямпаха повече от позволеното; точно затова човек не споделяше плановете си с всеки боец до последния момент. Тънките вежди на Теслин се повдигнаха и той добави: — Това означава, че пътят за Люгард ще е по-чист. — Теслин кимна рязко и не много доволно. Това, което се очакваше от Айез Седай да правят и което наистина правеха, често се оказваха различни неща.

— С никого не сме говорили, милорд, само наблюдавахме момичетата — каза Бетамин, още по-провлечено от обикновеното, а сеанчанците обикновено говореха като мед, леещ се посред снежна буря. Тя явно беше главната между трите сул-дам, но ги погледна една по една преди да продължи. — В Ебу Дар всички в квартирите на сул-дам говореха за Иллиан. Тучна земя и тлъст град, където мнозина ще спечелят нови имена. И богатство. — Последното го подхвърли, сякаш богатството трудно можеше да се мери с такава придобивка като новото име. — Трябваше да се сетим, че ще искате да научите за такива неща. Още едно такова дълбоко вдишване, и щеше да изпадне от роклята си. — Ако имате някакви въпроси, милорд, ще ви кажем всичко, което знаем.

Рена отново скърши кръста си в поклон, а Сета изчурулика:

— И ние можем да подслушваме в градовете и селата, където спрем, милорд. Момичетата са изврътливи, но на нас можете да разчитате.

Леле, когато жена ти предлага помощ, винаги ли те тика в котел с вряща вода и ръчка огъня да се разпали? Лицето на Джолайн се превърна в пренебрежително ледена маска. Сеанчанките не заслужаваха и да ги забелязва даже — показа го само с един поглед. Мат Каутон беше този, който беше удостоен със смразяващия й поглед. Устата на Едесина се присви и тя се опита да изрови с очите си дупки и в неговата глава, както и в главите на сул-дам. Дори Теслин успя да докара възмутена физиономия. Вярно, беше благодарна за избавлението си, но беше Айез Седай все пак. Но насочи навъсения си поглед само към него. Мат подозираше, че ще подскочи като стресната жаба, ако някоя от трите сул-дам плесне с ръце.

— Това, което искам — заобяснява той търпеливо, — е всички да си стоите по фургоните. — С жените човек трябваше да е търпелив, включително и с Айез Седай. Адски добре го знаеше от личен опит. — Само някой да прошепне, че с трупата има една Айез Седай, и до гуша ще затънем в сеанчанци, тръгнали да я хванат. Слуховете за сеанчанки в позорището няма да ни свършат по-добра работа. И в двата случая рано или късно някой ще дойде да види каква е тая работа и всички ще цопнем във врящия котел. Не се показвайте. Трябва да се спотайвате, докато не наближим Люгард. Много ли искам от вас, да му се не види? — Синкава мълния блесна в прозорците на фургона и отгоре изтрещя, толкова близо, че фургонът се разтърси.

През следващите дни явно се оказа, че е било твърде много. О, Айез Седай бяха с качулки, когато излизаха навън — дъждът поне предлагаше достатъчно оправдание за това; дъждът и студът — но много често някоя от тях сядаше на капрата, а и не правеха никакво усилие да приличат на слугини между останалите хора от трупата. Не че признаваха кои са, разбира се, не се и разпореждаха, нито дори заговаряха някой друг, говореха само помежду си, но коя слугиня очаква хората просто да се дръпнат от пътя й? Ходеха и в селата, а понякога и в градовете, когато бяха сигурни, че там няма сеанчанци. Когато една Айез Седай беше сигурна в нещо, то трябваше да е истина. На два пъти притичаха бързо-бързо обратно в бивака, когато се натъкнаха на градчета, пълни със заселници по пътя им на север. Казваха му, каквото научаваха. Той поне мислеше, че му казват. Теслин всъщност изглеждаше благодарна, доколкото е възможно за Айез Седай. И Едесина. Доколкото беше възможно.

Въпреки различията им, Джолайн, Теслин и Едесина не се откъсваха една от друга, също като гъски. Видеше ли човек една от тях, виждаше и трите. Това вероятно беше, защото щом ги видиш излезли на разходка, и трите прилежно загърнати в наметалата и скрити под качулките, миг след това по дирите им цъфваха Бетамин, Рена и Сета. О, съвсем небрежни, но не изпускаха от очи „момичетата“. Гъските му с гъски. И слепец щеше да види напрежението между тези две групи жени. Слепец щеше да види, че никоя от тях не е слугиня. Сул-дамките бяха имали високо положение, власт, и се движеха почти толкова надменно, колкото и Айез Седай. Ставащото обаче адски го затрудняваше.

Бетамин и другите две бяха също толкова озлобени срещу останалите сеанчанци, колкото и Айез Седай, но те също излизаха след Айез Седай, когато отидеха в някое село или град, и винаги му донасяха клюките, които са подслушали, като Рена се усмихваше угоднически, а Сета чуруликаше, че „момичетата“ са пропуснали това или онова, или го крият; човек никога не можел да е сигурен с жена, която има нахалството да се нарича Айез Седай; може би все пак трябвало да премисли дали да не ги окаишат, просто докато не стане по-безопасно.

Донесеното от тях всъщност не се различаваше особено от това, което му казваха Сестрите. Приказките на местните хора за това, което са чули от преминаващите сеанчанци. Мнозина от заселниците бяха нервни, главите им бяха пълни с приказки за някакви свирепи айилци, които опустошавали Алтара, въпреки че местните хора им бяха обяснявали, че това е някъде много далече на север. Изглежда обаче, че някой по-нависоко мислеше същото, защото много заселници бяха пренасочени на изток, към Иллиан. Сключен бил съюз с някаква много важна особа и се очаквало тази особа да осигури на лейди Сурот достъп до много земи. Жените отказваха да приемат, че не е нужно да слушат слухове, но отказваха също така и да му предадат ай-дамите. Всъщност тези сребристи каишки и трите сул-дам бяха единственото му средство за натиск върху Айез Седай. Благодарност. От Айез Седай? Ха! Не че мислеше да им сложи отново нашийниците. Е, помисляше си го, но не често. Беше наистина адски затруднен.

И наистина, това, което му носеха сул-дам и Сестрите, изобщо не му трябваше. Имаше си по-добри източници и хора, на които можеше да разчита. Разчиташе поне на Том, когато можеше да измъкне белокосия веселчун от играта на „Змии и лисици“ с Олвер или когато не се залисваше над някакво омачкано писмо, което носеше затъкнато до гърдите си под палтото. Том можеше да влезе в гостилница, да разкаже някоя история, или да речем да пожонглира, и да си излезе, научил всичко, което се върти в главата на всеки човек вътре. Мат разчиташе и на Джюйлин също така — той се справяше почти толкова добре като Том, без да разказва истории и да жонглира — но Джюйлин винаги настояваше да взима със себе си и Тера, хванала го скромно за ръка, и двамата тръгваха да се поразходят из поредното градче. За да свикнела отново със свободата, твърдеше той. А тя му се усмихваше и големите й тъмни очи светваха, а малката пълничка уста сякаш молеше за целувка. Можеше и да е била панархеса на Тарабон, както твърдяха Джюйлин и Том, но Мат започваше да се съмнява. Беше чул някои акробатки да се шегуват, че тарабонското слугинче толкова изтощавало тайренския хващач на крадци, че горкият човек едва можел да ходи. Панархеса или слугиня обаче, Тера продължаваше да прикляка, щом чуеше някой да заговори на провлечен сеанчански. Мат подозираше, че всеки сеанчанец, който й зададеше дори един въпрос, ще получи всичко, което тя знае, като се почне със самия Джюйлин Сандар и се свърши с фургона, в който живееха Айез Седай. В неговия списък Тера беше по-голяма опасност от Айез Седай и сул-дам, взети заедно. Джюйлин обаче настръхваше при най-малкия намек, че любимата му може да се окаже неблагонадеждна, и въртеше бамбуковия си прът, сякаш се канеше да удари Мат по главата. Решение тук нямаше, но Мат все пак намери изход, начин поне да бъде предупреден, преди да е станало най-лошото.

— Разбира се, че мога да ги проследя — ухили му се полубеззъбият Ноал, сякаш за него това бе детска игра. Почеса кривия си нос с чворестия си пръст и пъхна другата си чвореста ръка под палтото, където си криеше ножовете. — Сигурен ли си дали няма да е по-добре просто да се погрижа тя да не говори повече? Само предложение, момко. Кажеш ли не, значи — не. — Мат каза „не“ много натъртено. Беше убил една жена в живота си, друга беше оставил да я заколят. Нямаше да добавя и трета на съвестта си.

— Изглежда, че Сурот е сключила съюз с някой крал — докладва Джюйлин, усмихнат над чашата греяно вино. Тера поне като че ли го караше да се усмихва повече. Беше се сгушила до трикракото столче на Джюйлин в тясната им шатра, положила глава в скута му, и той галеше нежно косата й с другата си ръка. — Да знаеш, много се говори за някакъв могъщ нов съюзник. А заселниците са пощурели от страх от айилците.

— Повечето заселници, изглежда, ги отпращат на изток — каза Том, загледан тъжно в чашата си. Колкото по-усмихнат ставаше Джюйлин от ден на ден, толкова по-тъжен ставаше Том. Ноал беше малко зад Джюйлин и Тера, а Лопин и Перим седяха кръстосали крака в дъното на шатрата и оглеждаха палтата на Мат от Ебу Дар, за да закърпят каквото сметнат за необходимо, с което шатрата ставаше още по-тясна. — И много войници също — продължи Том. — Всички разправят, че ще се стоварят върху Иллиан като чук.

Е, поне знаеше, че чува незамазаната истина, когато я чуваше от тях. Не усукванията на Айез Седай или угодничеството на сул-дам, които се опитваха да си спечелят благоразположението му. Бетамин и Сета дори се бяха научили да правят реверанси. Някак по-удобно се чувстваше с чупките на Рена в кръста. Изглеждаха искрени. Странни, но искрени.

Колкото до него самия, град или село. Мат само го оглеждаше набързо, вдигнал яка и нахлупил шапката, преди отново да се запъти към позорището. Рядко носеше наметало. Наметалото щеше да го затрудни с ножовете, които криеше под дрехите си. Не че очакваше да му потрябват. Просто една благоразумна мярка. Пиене нямаше, нито танци, за комар — да не говорим. Потракването на зарове на някоя маса в гостилниците го привличаше, но късметът му със заровете неизбежно щеше да привлече внимание към него, дори да не доведеше до това някой да извади ножа, а в тази част на Алтара и мъжете, и жените носеха ножове на коланите си и бяха готови да ги използват. Искаше да не го забелязват, затова подминаваше масите със зарове, кимваше хладно на усмихващите му се кръчмарски слугинчета и не изпиваше повече от чаша вино, а понякога дори не пийваше нищо. В края на краищата в позорището го чакаше работа. Един вид. Беше я подхванал още първата нощ, след като напуснаха Ебу Дар, и си беше много тежка работа.

— Искам да дойдете с мен. — Мат отвори шкафа, вграден в стената на фургона под леглото му. В него държеше сандъчето си със злато. Всичкото, което беше спечелил честно на комар. Толкова честно, колкото беше възможно поне. По-голямата част беше спечелена на едно конно надбягване, а късметът му с конете не беше по-добър, отколкото на който и да било друг. Останалото… Щом някой иска толкова да хвърля зарове или карти, или ези-тура, трябва да е готов да губи. Домон, който седеше сега на другото легло и търкаше с длан четината на бръснатия си череп, беше получил урок. Трябваше сам да поиска да спи на пода, като всеки добър со-джин, но в началото беше настоял да хвърлят монета с Мат всяка нощ за второто легло. Егеанин взе първото, естествено. Виж, с хвърлянето на монета беше лесно като със заровете. Стига монетата да не застане на ръба, както се случваше често. Но го предложи Домон, не Мат. Докато Мат не спечели четири пъти поред, а на петия монетата застана на ръба, три пъти поред. Заради това сега се редуваха. Все пак тази нощ беше ред на Домон да спи на пода.

Намери кожената торбичка, пъхна я в джоба на палтото си, изправи се и бутна с крак вратата на шкафа.

— Все някога трябва да се срещнеш с нея — каза Мат. — И ми трябваш, за да огладим нещата. — Трябваше му някой, който да отклони гнева на Тюон, някой, пред когото самият той да изглежда по-приемлив, но не можеше да й го каже направо, нали? — Ти си сеанчанска благородничка и можеш да ми помогнеш да не почна да си хапя ботушите.

— Защо трябва да оглаждаш нещата? — Гласът на Егеанин режеше като трион. Стоеше при вратата на фургона, с юмруци на кръста, и сините й очи бодяха като свредели под дългата черна перука. — Защо ти трябва да я виждаш? Не направи ли вече достатъчно?

— Само не ми казвай, че те е страх от нея — сопна се Мат, отбягвайки въпроса. Какъв отговор можеше да даде, без да прозвучи налудничаво? — Можеш да й свиеш сармите почти толкова лесно, колкото можах и аз. Но ти обещавам, че няма да й позволя да ти отреже главата или да те набие.

— Егеанин не се бои от нищо, момче — изръмжа Домон. — Щом не ще да иде, тичай сам да си ухажваш момичето. Остани и през нощта, ако щеш.

Егеанин продължаваше да го гледа с яд. Или гледаше през него. Когато премести погледа си на Домон, раменете й малко се отпуснаха и тя дръпна наметалото си от окачалката на стената.

— Хайде, Каутон. Щом толкова трябва, да ходим и да се свърши. — Изхвърча от фургона и Мат трябваше да тича, за да я догони. Човек почти можеше да си помисли, че не иска да остане насаме с Домон, колкото и да изглеждаше безсмислено.

Пред червения фургон без прозорци, помръкнал в нощната тъма, се раздвижи някаква сянка. Бледият лунен сърп се показа зад облаците достатъчно, та Мат да различи квадратната челюст на Харнан.

— Всичко е спокойно, милорд.

Мат кимна, вдиша дълбоко и опипа торбичката в джоба си. Въздухът беше чист, свеж от дъжда, а и фургонът беше далече от коневръзите. Тюон трябваше да е доволна, че е далече от миризмата на конска тор и от клетките със зверовете. Фургоните на играчите от позорището вляво бяха толкова тъмни, колкото покритите с платнища фургони на обоза вдясно. Нямаше смисъл да се чака повече. Той бутна пред себе си Егеанин към стъпалата на червения фургон.

Вътре имаше повече хора, отколкото беше очаквал. Сетале седеше на едно от леглата и везеше на гергефа си, а Селусия стоеше в дъното, намръщена. Ноал седеше на другото легло, явно потънал в размисъл, а Тюон беше седнала на пода и играеше с Олвер на „Змии и лисици“.

Момчето се извърна с широка усмивка към Мат и възкликна:

— Ноал тъкмо ни разправяше за Ко’дансин, Мат! Това е другото име на Шара. Знаеш ли, че Айад татуирали лицата си? Така в Шара наричат жените, които могат да преливат.

— Не го знаех — отвърна Мат и мрачно погледна Ноал. Не стигаше, че Ванин и Червените ръце учеха хлапака на лоши навици, да не говорим какво попиваше от Джюйлин и Том, а сега и Ноал му пълнеше главата с измишльотини.

Изведнъж Ноал се плесна по бедрото.

— Спомних си го — рече той и започна да рецитира, глупакът му с глупак.

— Препуска съдбата високо със слънцето

и гарваните се разлитат пред лисицата.

Късмет е неговият дух, а мълния — очите,

и смъква той луни от небесата.

Старецът със счупения нос се огледа, сякаш чак сега разбрал, че във фургона има и други.

— Мъчех се да си го спомня. От Пророчествата за Дракона е.

— Много интересно, Ноал — промърмори Мат. Цветовете се завихриха в главата му, също като заранта, когато Айез Седай изпаднаха в паника. Този път изгаснаха, без да образуват картина, но се почувства измръзнал все едно, че беше спал цялата нощ гол под някой храст. Само това му трябваше, да започне някой и с Пророчествата да го свързва. — Може би някой път ще ни го рецитираш цялото. Но не сега, а?

Тюон го изгледа изпод дългите си мигли — черна порцеланова кукличка, в рокля, която беше твърде голяма за нея. Светлина, колко дълги мигли имаше! На Егеанин не обърна никакво внимание, сякаш тя не съществуваше, а честно казано, и самата Егеанин се мъчеше да се слее с шкафа, вграден в стената. Дотук с надеждите му да отклони вниманието от себе си.

— Играчката не иска да бъде груб — провлече Тюон бавно като мед. — Той просто не е научен на добри обноски. Но вече е късно, господин Чарин; време е Олвер да си ляга. Може би ще го придружите до шатрата му? Ще поиграем пак друг път, Олвер. Искаш ли да те науча да играеш на камъчета?

Олвер искаше — съвсем определено. Едва не се изви като червейче, докато го казваше. Момчето обичаше всичко, което му даваше възможност да се усмихва на някоя жена, да не говорим за възможност да каже неща, за които заслужаваше човек да му издърпа ушите, докато не станат още по-големи. Само да разбереше Мат кой от „чичовците“ му го учи на това… Но хлапакът събра фигурките от играта и грижливо нави разчертаното платно, без да го подканят повече. Дори направи приличен поклон и благодари на Върховната лейди, преди Ноал да го изведе от фургона. Мат кимна одобрително. Той го беше научил как да сгъва крак, но момчето обикновено добавяше и по някой похотлив поглед към хубава жена. Само да разбереше кой…

— Имаш сериозна причина да ме прекъсваш, Играчко, нали? — каза много хладно Тюон. — Наистина е късно и тъкмо мислех да си лягам.

Той се поклони и й отвърна с най-хубавата си усмивка. Можеше да бъде учтив, колкото и тя да не беше.

— Исках само да се уверя, че си добре. Фургоните са неудобни. И знам, че не си доволна от дрехите, които ти намерих. Помислих, че това може малко да те позарадва. — Измъкна от джоба си кожената торбичка и я поднесе с широк жест. Жените винаги си падаха по повечко пищност.

Селусия се стегна и го прониза с очи, но Тюон зашава с пръсти и гърдестата слугиня се смири. Малко. Мат общо взето си падаше по разпалени жени, но ако развалеше това, щеше да я напердаши по задника. С голямо усилие успя да задържи усмивката си и даже я поразтегли още малко.

Тюон няколко пъти преобърна торбичката в ръцете си, преди да я развърже и да изсипе в скута си съдържанието — тежък наниз от злато и изкусно изваян кехлибар. Скъпо изделие, и при това сеанчанско колкото си щеш. Мат се гордееше, че бе успял да го намери. Беше собственост на една акробатка, получила го от някакъв сеанчански офицер, чиято глава беше завъртяла, но след като офицерът остана в Ебу Дар, беше решила да го продаде. Не отивало на кожата й, каквото и да означаваше това. Той се усмихваше и чакаше. Накитите винаги смекчаваха женското сърце.

Реакциите обаче съвсем не се оказаха точно това, което беше очаквал. Тюон вдигна с две ръце накита пред лицето си и започна да го оглежда, сякаш никога не беше виждала нещо такова. Устните на Селусия се изкривиха презрително. Сетале остави везмото на коленете си, погледна го, поклати глава и големите златни халки на ушите й се разлюляха.

Изведнъж Тюон с рязък жест подаде гердана през рамото си на Селусия.

— Не ми отива. Ти искаш ли го, Селусия?

Усмивката на Мат леко помръкна.

Жената с млечната кожа хвана гердана с палеца и показалеца си, сякаш държеше умрял плъх за опашката.

— Накит за танцьорка на ший, да го носи под воала — кисело провлече тя. Изви китката си, метна го към Егеанин и изръмжа: — Сложи си го!

Егеанин го хвана преди да я удари в лицето. Усмивката на Мат съвсем повяхна.

Очакваше взрив, но Егеанин тутакси откопча гердана с треперещи пръсти и избута назад тежката си перука, за да го закопчае на шията си. Лицето й беше станало бяло като сняг.

— Обърни се — заповяда Селусия, и си беше заповед, без никакво съмнение. — Я да видя.

Егеанин се обърна. Скована като тараба, но се обърна.

Сетале я изгледа напрегнато, поклати озадачено глава, а после поклати глава и на Мат, преди отново да се залови с гергефа. Жените разполагаха с толкова различни начини да поклащат глава, с колкото и погледи. Точно това поклащане казваше, че Мат е глупак, а ако не можеше да схване нюансите — толкова по-добре. Не мислеше, че щяха да му харесат. Огън да го гори, накита го беше купил на Тюон, която го даде на Селусия, а сега беше на Егеанин?

— Тя дойде за ново име — каза замислено Тюон. — Как се нарича сега?

— Лейлвин — отвърна Селусия. — Подходящо е за танцьорка на ший. Лейлвин Безморска, може би?

Тюон кимна.

— Лейлвин Безморска.

Егеанин потръпваше, сякаш всяка дума беше шамар.

— Може ли да се оттегля? — попита тя вдървено и се скърши в кръста в рязък поклон.

— Като искаш да си ходиш, отивай си — изръмжа Мат. Това, че я бе довел, май не беше най-доброто му хрумване, но може би щеше да спаси нещо без нея.

Забила очи в дъските на пода, Егеанин се смъкна на колене.

— Моля ви, може ли да се оттегля?

Тюон седеше на пода изправила гръб и гледаше през по-високата жена, сякаш изобщо не я виждаше. Селусия измери с поглед Егеанин отгоре до долу, нацупила устни. Сетале заби иглата си в изпънатия гергеф. Нито една от тях дори не погледна Мат.

Егеанин се смъкна по очи и Мат едва се сдържа да не изругае, когато целуна пода.

— Моля ви. Моля ви, разрешете да се оттегля.

— Ще напуснеш, Лейлвин — каза Селусия, хладно като кралица, говореща на някой кокошкар. — И повече да не виждам лицето ти, освен ако не е покрито с воала на танцьорка на ший.

Егеанин се надигна на четири крака и едва не се катурна през вратата, толкова бързо изпълзя, че Мат зяпна.

С известно усилие успя да си върне усмивката. Явно нямаше смисъл да се задържа повече, но човек можеше да си излезе поне учтиво.

— Е, предполагам, че…

Тюон отново размърда пръсти, без да го поглежда, и Селусия го прекъсна.

— Върховната лейди е уморена, Играчко. Имаш разрешението й да напуснеш.

— Виж какво… казвам се Мат. Лесно е. Много просто име. Мат. — Тюон все едно наистина беше кукла от порцелан. Толкова й беше реакцията.

Сетале обаче остави везмото и стана, с едната ръка леко опряна на дръжката на извитата кама, затъкната зад колана й.

— Младежо, ако си мислите, че можете да се мотаете тук, докато ни видите, че се приготвяме за лягане, много се лъжете. — Каза го с усмивка, но ръката й все пак беше на ножа, а тя бе ебударка и като нищо можеше да наръга човек. Тюон си остана неподвижна като кукла, кралица на трона, някак по погрешка облечена в рокля, която не й става.

Мат излезе.

Егеанин се беше опряла с ръка на стената на фургона, главата й беше клюмнала. Другата й ръка опипваше гердана на шията. Харнан се раздвижи, малко по-настрана в тъмницата, само за да покаже, че е тук. Мъдър човек, да стои настрана от Егеанин точно в този момент. Мат беше толкова кипнал, че не му беше до мъдрост.

— Какво беше всичко това? — сопна се той. — Не си длъжна да коленичиш повече пред Тюон. А Селусия? Та тя е някаква си проклета слугиня! Не съм виждал някой толкова да подскача пред кралица, колкото ти пред нея.

Коравото лице на Егеанин беше скрито в сенките, но гласът й беше измъчен.

— Върховната лейди е… която е. Селусия е нейна со-джин. Никой от Низшата кръв не би дръзнал да срещне очите на нейната со-джин, а може би и от Висшата. — Дръпна с яд накита и ключалката се счупи. — Но пък аз вече не съм от никоя Кръв. — Замахна и запокити гердана колкото може по-надалече в тъмното.

Мат зяпна. С парите, които беше дал за това нещо, можеше да купи десет коня и пак да му останат. Но затвори уста, без да каже дума. Можеше и да не е мъдър винаги, но беше достатъчно умен, за да разбере кога една жена наистина е готова да го намушка. А вече бе разбрал и още нещо. Щом Егеанин се държеше така пред Тюон и Селусия, тогава трябваше на всяка цена да се погрижи сул-дам да стоят настрана. Светлината само знаеше какво те щяха да направят, ако Тюон почнеше да им кърши пръсти.

Което му отваряше работа. Е, той мразеше работата, но древните спомени в главата му гъмжаха от битки. Битките също ги мразеше — човек като нищо можеше да загине в битка! — но все пак бяха нещо по-добро от работата. Стратегия и тактика. Изучаваш терена, изучаваш врага и ако не можеш да победиш по един начин, намираш друг.

Следващата вечер се върна при червения фургон сам и след като Олвер приключи с урока си в играта, зае неговото място. Отначало, като седна срещу крехката девойка до игралното табло, не беше сигурен да спечели ли ще е по-добре, или да загуби. Някои жени обичаха винаги да печелят, но човек трябваше да ги позатрудни. Някои обичаха мъжът да печели, или поне по-често, отколкото да губи. И двете неща му се струваха безсмислени — той самият обичаше да печели, и колкото по-лесно, толкова по-добре — но това беше положението. Докато се двоумеше, Тюон взе нещата в свои ръце. Някъде по средата на играта той разбра, че е в капан, от който не може да се измъкне. Белите й камъчета бяха обкръжили неговите черни навсякъде. Победата й беше сигурна.

— Не играеш много добре, Играчко — заяде го тя. Въпреки тона й големите й очи го гледаха студено и преценяващо. Човек можеше да се удави в тези очи.

Той се усмихна и побърза да се сбогува, преди да им е хрумнало да го изритат. Стратегия. Мисли за бъдещето. Прави неочакваното. На следващата вечер донесе едно червено хартиено цвете от шивачката на трупата. И го поднесе на стъписаната Селусия. Сетале повдигна вежди и дори Тюон изглеждаше шашната. Тактика. Изкарай противника си от равновесие. Като помислиш, жените и битките не се различаваха много. И двете загръщаха човек в мъгла и можеха да го убият без усилие. Ако не внимава.

Всяка вечер навестяваше червения фургон за игра на камъчета, под бдителния поглед на Сетале и Селусия, и започна да се съсредоточава върху разчертаното табло. Тюон беше много добра и не беше никак трудно да наблюдава как поставя камъчетата си, изящно изпънала тънките си пръсти. Свикнала беше да носи нокти, дълги половин пръст, и гледаше да не ги счупи. Очите й също бяха много опасни. В камъчетата или в битка, човек трябва да действа с бистра глава, а погледът й сякаш проникваше под черепа му. Той обаче затъна в играта и веднъж успя да спечели четири пъти от общо седем. Тюон беше доволна, когато печелеше, и се стягаше, когато загубеше, без да изпада в бяс, както се беше опасявал, и без язвителни подхвърляния, само дето продължаваше настойчиво да го нарича „Играчко“, но вече без онова ледено, царствено високомерие, поне докато играеха. Искрено се наслаждаваше на играта, разсмиваше се весело, когато го приклещеше, смееше се радостно, когато той успяваше хитро да се измъкне. Просто изглеждаше различна, щом се увлечеше в камъчетата на игралното табло.

Хартиеното цвете бе последвано от цвят, ушит от син лен, а два дни по-късно се появи разкошен цвят, ушит от розова коприна, който разцъфна с ширината на женска длан. И двете — връчени на Селусия. Сините й очи все по-намръщено се спираха на лицето му, но Тюон й каза, че може да си задържи цветята и тя си ги прибираше грижливо, сгънати в ленена кърпа. Следващите три дни минаха без подарък, а после той донесе цял букет розови пъпки от червена коприна, чак с късите стръкчета и лъскавите листенца, които изглеждаха съвсем като истински, само че бяха по-красиви. Беше помолил шивачката да ги ушие още в деня, в който купи първото хартиено цвете.

Селусия пристъпи и посегна да вземе букета с усмивка на устните, но той седна на пода и постави цветята до игралното табло, малко към Тюон. Нищо не каза, просто ги остави там. Тя дори не ги погледна. Мат бръкна в кожените торбички с камъчетата, извади по едно от всяка и ги разбърка в ръцете си, докато и той не беше сигурен кое къде е, след което изпъна юмруци. Тюон се поколеба за миг, взирайки се безизразно в лицето му, след което плесна лявата му ръка. Мат я отвори и бялото камъче лъсна в дланта му.

— Промених си мнението, Играчко — промълви тя и постави грижливо камъчето на пресечката на две от линиите по средата на таблото. — Играеш много добре.

Мат примигна. Възможно ли беше да е разбрала какво е намислил? Селусия беше застанала зад Тюон, уж съсредоточена в почти празното табло. Сетале прелисти книгата в ръцете си и се отмести леко, за повече светлина. Не, разбира се. Имаше предвид камъчетата. Ако изобщо бе заподозряла за същинската му игра, щеше просто да го хване за ухото и да го изхвърли. Всяка жена щеше да го направи. Камъчетата трябваше да са.

Тази нощ играха много дълго и равностойно, всеки от двамата беше овладял половината табло. Накрая спечели тя.

— Удържах си на думата, Играчко — каза тя, докато Мат прибираше камъчетата. — Никакви опити за бягство, никакви опити да те издам. Но тук е тясно. Искам да се разхождам. След стъмване мисля, че ще е добре. Можеш да ме придружаваш. — Очите й се спряха за миг на розовите пъпки, после се вдигнаха към лицето му. — За да си сигурен, че няма да избягам.

Сетале отбеляза мястото на страницата с тънкия си пръст и го погледна. Селусия стоеше зад Тюон и го гледаше. Тази жена наистина бе удържала на думата си, колкото и безумно да изглеждаше. Разходките след стъмване, след като повечето от хората са си легнали, нямаше да са опасни, щом и той щеше да я придружава. Защо тогава имаше чувството, че губи контрол над нещата?

Тюон се съгласи да излезе загърната в наметало и с вдигната качулка, което беше облекчение донякъде. Черната й коса вече порастваше на бръснатия й череп, но засега все още не беше нищо повече от дълъг мъх и за разлика от Селусия, която сигурно спеше с шала на главата си, Тюон не беше склонна да си покрива главата. Жена с ръста на дете и с коса по-къса, отколкото на мъж, стига да не е плешивец, щеше да се забележи дори в тъмното. Сетале и Селусия неизменно вървяха малко назад, слугинята, за да държи под око господарката си, а Сетале — за да държи под око слугинята. Понякога му се струваше, че и двете държат под око него. Двете бяха започнали да се държат ужасно дружески за пазачка и пленничка. Мат беше подочул Сетале да предупреждава Селусия, че бил голям немирник с жените. Много мило от нейна страна, няма що! А Селусия й бе отговорила много кротко, че господарката й щяла да му счупи ръцете, ако се държи неприлично. Все едно че изобщо не бяха пленнички.

Беше решил да използва тези разходки, за да понаучи нещо за Тюон — докато играеха на камъчета, тя не говореше много — но тя все съумяваше да пренебрегне въпросите му и да отклони темата, обикновено към него.

— Две реки са само гори и ферми — каза й той, докато крачеха по главната улица на позорището. Луната се беше скрила зад облаците, а шарените фургони се сливаха като неразличими тъмни силуети, обграждаха улицата като сенки. — Там всички отглеждат табак и овце. Баща ми гледа и крави, и търгува с коне, но общо взето от единия край до другия е само табак и овце.

— Баща ти търгува с коне — промърмори Тюон. — А ти какво правиш, Играчко?

Той погледна през рамо към двете жени, които като призраци ги следваха на десетина крачки. Сетале може би нямаше да ги чуе от това разстояние, ако сниши глас, но реши да бъде откровен. Освен това в тъмното позорището беше съвсем притихнало. Можеше и да чуе, а пък и тя знаеше какво беше правил в Ебу Дар.

— Комарджия съм.

— И баща ми наричаше себе си „комарджия“ — промълви Тюон. — Умря заради един лош залог.

И как да го разбира човек това?

Друга една вечер, докато минаваха покрай дългата редица клетки, всяка от които беше голяма колкото цял фургон, той я попита:

— Тюон, а ти какво правиш за развлечение? Нещо, което просто да ти доставя удоволствие? Освен играта на камъчета. — Почти усети как настръхна Селусия на трийсет крачки зад тях, заради това, че я нарече по име, но Тюон като че ли нямаше нищо против. Така поне смяташе Мат.

— Дресирам коне и дамане — отвърна тя и се загледа към клетката със спящия лъв — тъмна сянка, легнала в сламата зад дебелите решетки. — Ама той наистина ли е с черна грива? В цял Сеанчан няма лъвове с черна грива.

Дресирала дамане? За развлечение? Светлина!

— Коне ли? Какви коне? — Сигурно бяха бойни коне, щом дресираше дамане. За развлечение?!

— Госпожа Анан твърди, че си бил много палав с жените, Играчко. — Гласът й беше хладен, но не студен. Сдържан. Обърна се към него, с лице, скрито в сянката на качулката. — Колко жени си целунал? — Лъвът се събуди и изръмжа толкова злобно, че на всеки друг щяха да му настръхнат косите. Тюон дори не трепна.

— Май пак се кани да завали — изломоти той. — Селусия ще ми съдере кожата, ако те върна мокра. — Чу как тя се изсмя тихо. Какво толкова смешно беше казал?

Трябваше да се плати цена, разбира се. Нещата може би щяха да тръгнат както той искаше, а може би — не. Но винаги се плащаше някаква цена.

 

 

— Проклетата им сврача пасмина — оплака се той на Егеанин. Следобедът се точеше бавно, златисточервеното слънце почти се беше скрило зад облаците и позорището тънеше в сенки. Този път поне не валеше и въпреки студа двамата седяха свити пред зеления си фургон и играеха на камъчета, без да се крият от хорски очи. Хора навън имаше много — мъже, забързани по спешна работа, хлапета, излезли да потъркалят обръчи из локвите или да поиграят на топка, докато още не се е стъмнило. Жени, газещи праз калта с вдигнати поли — дори когато бяха закачулени. Мат знаеше какви са им физиономиите. Едва ли някоя жена в трупата щеше да се спре вече, за да поговори с Мат Каутон. Ядосан, той разклати камъчетата в шепата си. — Като пристигнем в Люгард, ще си получат парите. Това трябва да ги интересува и нищо друго. Не може да си пъхат носа в моите работи.

— Не можеш да ги виниш — каза Егеанин, съсредоточена над игралното табло. — Двамата с теб уж трябваше да сме избягали любовници, но ти прекарващ повечето време с… нея… отколкото с мен. Все още й беше трудно да не нарича Тюон „Върховна лейди“. — Държиш се като ухажор. — Изпъна ръка да постави камъчето, но я задържа над таблото. — Не си въобразяваш, че тя ще довърши церемонията, нали? Не вярвам да си чак такъв глупак.

— Каква церемония? За какво ми говориш?

— Онази нощ в Ебу Дар ти я нарече три пъти своя „съпруга“. Наистина ли не го знаеш? Когато една жена каже три пъти, че един мъж е неин съпруг, и той каже три пъти, че тя е негова съпруга, вече са женени. Обикновено се съпътства и от разни благословии, но по същество женитбата е точно в това, в изричането три пъти пред свидетели. Ама ти наистина ли не го знаеш?

Мат се изсмя, сви рамене и усети ножа, скрит между плешките му. Човек се чувства по-спокойно някак с един добър нож. Но смехът му беше хриплив.

— Но тя не каза нищо. — Добре че й беше запушил устата с проклетия парцал! — Тъй че каквото и да съм казал, това нищо не означава. — Но много добре знаеше какво ще каже Егеанин. Сигурен беше, колкото че водата е мокра. Беше му казано отдавна за коя ще се ожени.

— При Кръвта нещата стоят по-другояче. Понякога благородничка от единия край на Империята се жени за благородник от другия край. Уговорен брак. В имперската фамилия винаги става така. Ако не искат да изчакат, докато се съберат, тя може да заяви брака там, където е, а той — също. Стига и двамата да го изрекат пред свидетели в рамките на година и един ден, женитбата е законна. Ти наистина ли не го знаеше?

Сигурен или не, но камъчетата се изсипаха от шепата му и се разпиляха. Проклетото момиче го знаеше. Може би си мислеше, че цялата работа е приключение, или игра някаква. Може би смяташе, че отвличането й е просто забавление, като дресирането на коне и на проклетите дамане! Но Мат знаеше в този миг, че е просто пъстърва, налапала куката.

Два дни стоя настрана от яркочервения фургон. Да бяга нямаше смисъл — вече беше налапал проклетата кука, при това се беше набутал сам — но пък не беше длъжен да го гълта проклетото нещо. Само дето знаеше, че е въпросът е кога точно тя ще реши да дръпне кордата.

Колкото и бавно да се придвижваше трупата, най-после стигнаха сала, превозващ през река Елдар между Алкиндар и Корамен — две спретнати градчета с крепостни стени, с каменни, покрити с плочи сгради и по пет-шест кея на двата бряга. Слънцето бавно се издигаше в небето, което беше нашарено с няколко рехави, бели като току-що изпрана вълна облачета. Днес май нямаше да вали. Мястото беше важно за прехвърляне през широката река, по кейовете се виждаха привързани търговски съдове, няколкото сала бавно се точеха от единия бряг към другия. Явно сеанчанците мислеха същото. Бяха вдигнали военни лагери при двата града и ако се съдеше по каменните стени, които започваха да се издигат около тях, нямаха намерение да напускат скоро.

Мат премина с първите няколко фургона, яхнал Пипе. Кафявият кон изглеждаше съвсем обикновен. Нищо необичайно нямаше и в това, че го е яхнал някакъв тип в грубо вълнено палто и с нахлузена до ушите от студа вълнена шапка. Не мислеше сериозно да побегне към хълмистите хребети зад Корамен. Е, мислеше си го, но не сериозно. И да бяга, и да не бяга, тя пак щеше да хвърли въдицата си. Поради което си седеше кротко на гърба на Пипе и гледаше как фургоните и клетките на колела бавно, прехвърлят реката и се изнизват към града. На пристаните имаше сеанчанци — цяло отделение мъже с бичи вратове, в сини и тъмнозлатисти брони, под командата на някакъв млад строен офицер с едно тънко синьо перо на странния му шлем. Изглежда, бяха тук просто за да поддържат реда, но офицерът провери пълномощното на Лука, а пък Лука го попита дали „негово благородие“ би могъл да му каже някой терен извън града, подходящ за представленията на трупата му. Направо да заплаче човек. По улицата зад него беше пълно с войници в пъстри доспехи — разхождаха се, влизаха и излизаха от дюкяни и кръчми. Ракен прелетя в небето, разперил дългите си ръбчати криле, и кацна извън лагера на отсрещния бряг. Три-четири от тези огромни същества с дълги змийски шии вече бяха кацнали. В тези лагери трябваше да има стотици войници. Сигурно хиляда поне. А Лука щеше да си прави представлението.

После един от саловете опря кея, рампата се смъкна и високите колелета на пурпурния фургон без прозорци затрополиха по камъните. Караше Сетале. Селусия седеше от едната й страна и предпазливо надничаше изпод качулката на опърпаното си червено наметало. От другата й страна, загърната от глава до пети в тъмно наметало, седеше Тюон.

Мат така се облещи, че очите му щяха да изскочат. Стига сърцето му да не хвръкнеше от гърдите му преди това. Заровете в главата му пак затропаха, все едно че се затъркаляха по масата. Този път щяха да ги зърнат очите на Тъмния. Просто го знаеше.

Но не му оставаше нищичко, освен да подкара Пипе до червения фургон, да язди, все едно че животът е нещо прелестно, да язди по широката главна улица, между подвикващите на праговете дюкянджии и улични търговци. И сеанчански войници. Сега те не маршируваха в строй и оглеждаха с любопитство тътрещите се шарени фургони. Да язди и да чака кога Тюон ще извика. Беше му дала думата си, но разхлаби ли прангите си, един пленник ще ти обещае какво ли не. Достатъчно беше само да повиши глас и да призове хиляда сеанчански войници да я освободят! Заровете в главата на Мат подскачаха и тракаха. Да язди и да очаква да го зърне Тъмния.

Тюон обаче дума не каза. Надничаше с любопитство изпод ръба на дълбоката качулка, с любопитство и предпазливо, но лицето си криеше, дори и ръцете си, загърната плътно в тъмното наметало и дори присвита до Сетале, като дете, търсещо закрилата на майка си сред непозната тълпа. Думичка не каза и след като преминаха портите на Корамен и продължиха към подножието на хълма, издигащ се зад града, където Лука вече събираше и подреждаше първите фургони. Точно в този момент Мат разбра, че измъкване няма. Щеше да дръпне проклетата въдица, и това е. Просто изчакваше.

Същата вечер се погрижи всички сеанчанки да не се показват от фургоните, както и Айез Седай. Доколкото знаеше, никой не беше видял сул-дам или дамане, но този път поне Айез Седай не възразиха. Тюон също не възрази. Постави му едно искане, от което веждите на Сетале подскочиха до косата. Беше изречено един вид като молба, като напомняне за дадено от него обещание, но той можеше да разпознае искане, когато го е поставила жена. Какво пък, човек трябва да вярва на жената, за която ще се жени. Каза й, че ще си помисли, просто за да не почне да си въобразява, че може да взима от него всичко, което си поиска. Мислеше през целия ден, докато Лука си въртеше представлението, мислеше и се потеше, докато тълпата сеанчански войници зяпаха играчите. Мислеше, докато фургоните трополяха през хълмовете на изток, тътрейки се по-бавно от всякога. Мислеше, макар да знаеше какъв отговор ще даде.

На третия ден след като оставиха реката зад гърба си, стигнаха градчето със солниците — Джурадор, и Мат каза „да“ на Тюон. Тя му се усмихна и заровете замряха. Щеше да го запомни завинаги. Тя се усмихна и тогава заровете замряха. Направо да заплаче човек!