Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (25)

Глава 24
Усилваща се буря

В този следобеден час слънчевите лъчи трябваше да падат косо през прозорците на спалнята на Ранд, но навън валеше проливен дъжд и всички лампи бяха запалени, за да пропъдят сумрака. Гръмотевиците трептяха в стъклата на прозорците. Свирепа беше бурята, изтърколила се от хребетите на Драконовата стена по-бързо от препускащ кон и носеща студ, почти достатъчен, за да обърне дъжда на сняг. Едрите капки, биещи по покрива на къщата, вече бяха полузамръзнала лапавица и въпреки пращящите главни в камината в стаята цареше хлад.

Изтегнат на леглото си с ботушите и преметнал крак връз крак, Ранд беше забил поглед в балдахина и се мъчеше да подреди мислите си. Можеше да пренебрегне гръмотевиците навън, но Мин, сгушена под ръката му, беше друго нещо. Тя не се опитваше да го разсее; просто го правеше, без да се опитва. Как трябваше да постъпи с нея? И с Елейн, и с Авиенда. Последните две бяха само смътно присъствие в главата му, толкова далече беше от Кемлин. Поне приемаше, че все още са в Кемлин. А да приема каквото и да било беше опасно, ставаше ли въпрос за тях двете. Единственото, с което разполагаше за тях в момента, бе едно общо усещане за посока и знанието, че са живи. Тялото на Мин обаче се бе притиснало плътно до хълбока му, а връзката я правеше толкова тръпнеща в главата му, колкото беше и в плът. Нима бе твърде късно да опази жива Мин, да опази и Елейн, и Авиенда?

„Какво те кара да мислиш, че можеш да опазиш когото и да било“ — изшепна Луз Терин в главата му. Мъртвият безумец вече му беше стар приятел. — „Всички ще умрем. Надявай се само, че не ти ще ги убиеш.“ Не желан приятел, просто такъв, от когото не можеш да се отървеш. Той вече не се боеше, че ще убие Мин или Елейн, или Авиенда повече, отколкото се боеше, че ще полудее. Най-малкото, че ще полудее повече, отколкото бе сега, с един мъртвец в главата си, и понякога с едно мъгливо лице, което почти можеше да разпознае. Смееше ли да попита Кацуан за тези две неща?

„Не се доверявай никому — промърмори Луз Терин и се изсмя горчиво. — Включително и на мен.“

Без да предупреди. Мин го сръга в хълбока толкова силно, че той изпъшка.

— Ставаш тъжен, овчарю — изръмжа тя. — Ако пак си започнал да се тревожиш за мен, заклевам се, ще… — Мин имаше безброй различни начини на ръмжене и всеки от тях съвпадаше с различните усещания през връзката. Сега той усети от нея леко раздразнение, този път обагрено от тревога, а понякога беше толкова изострено, че сякаш едва се сдържаше да не му отреже главата. Имаше едно ръмжене, което почти го караше да се разсмее от веселието в главата й, или поне го докарваше възможно най-близо до смеха от много време насам, и едно гърлено ръмжене, от което главата му пламваше дори и без връзката.

— Не сега — спря го тя, преди да е успял да премести ръката си, отпусната на гърба й, претърколи се от леглото, дръпна палтото си и го изгледа укорително. Откакто го обвърза, четеше ума му по-добре, а беше доста добра и преди.

— Какво ще правиш с тях, Ранд? Какво ще направи Кацуан? — В прозорците блесна мълния, толкова ярка, че почти затъмни лампите, и скоро след нея тътенът изтрещя в стъклата.

— Никога не съм могъл да гадая какво ще направи преди да го е направила, Мин. Защо сега трябва да е по-различно?

Дебелият пухен дюшек хлътна под него, щом смъкна краката си на пода и седна с лице срещу нея. За малко щеше да притисне ръката си върху старите рани на хълбока, без да мисли, но се овладя и вместо да го направи, започна да закопчава палтото си. Полуизцерени и неизлечими, двете застъпващи се рани го боляха след Шадар Логот. А може би сега просто усещаше по-силно пулсирането им, паренето им като пещ, треската, затворена в един участък, по-малък от дланта му. Едната поне, надяваше се, трябваше да се излекува след заличаването на Шадар Логот. Може би просто не бе имал достатъчно време, за да почувства разликата. Не беше същият хълбок, който Мин сръга с юмрук — с това тя винаги беше нежна, макар и не винаги с други части на тялото му — но той реши, че е скрил болката си от нея. Нямаше смисъл да й дава още един повод за безпокойство. Загрижеността в очите й, както и в главата й, трябваше да е заради Кацуан. И заради другите.

Къщата на имението и всички нейни пристройки сега бяха претъпкани. Беше изглеждало неизбежно рано или късно някой да се опита да използва Стражниците, оставени в Кайриен; техните Айез Седай не бяха разтръбили, че тръгват да намерят Преродения Дракон, но и не бяха го пазили в голяма тайна. Но той не бе очаквал тези, които дойдоха с тях. Даврам Башийр със стотина души от леката си салдейска конница, които слязоха от конете в студения, прогизващ дъжд и замърмориха за съсипаните си седла. И шест-седем ашамани в черни куртки, които, кой знае защо, не се бяха заслонили от пороя. Яздеха с Башийр, но все едно че бяха два различни отряда, винаги на известно разстояние едни от други, винаги нащрек. А един от ашаманите се оказа Логаин Аблар. Логаин! Ашаман с Меча и Дракона на яката! Башийр и Логаин настояха едновременно да говорят с него, но не пред другиго, особено пред другия от двамата. Очаквани или не обаче, те едва ли бяха най-изненадващите гости. Ранд беше помислил, че осемте Айез Седай трябва да са по-скоро приятелки на Кацуан, но беше готов да се закълне, че тя се изненада не по-малко от него, като видя повечето от тях. Още по-странното беше, че всички освен една като че ли бяха с ашаманите! Не пленнички и определено не като техни стражи, но Логаин се опъваше да го обясни в присъствието на Башийр, а Башийр, от своя страна, се опъваше да отстъпи на Логаин възможността пръв да поговори с Ранд насаме. Сега всички се подсушаваха и се настаняваха из помещенията, а той се опитваше да подреди мислите си. Доколкото можеше, след като Мин беше до него. Какво наистина щеше да направи Кацуан? Добре, той се беше опитал да потърси съвета й. Събитията обаче бяха изпреварили и двамата. Решението беше взето, каквото и да смяташе Кацуан. В прозорците отново блесна мълния. Мълнията сякаш отиваше на Кацуан. Никога не можеш да предскажеш къде ще удари.

„Аливия би я довършила — промърмори Луз Терин. — Тя ще ни помогне да умрем; ще премахне Кацуан, ако й кажеш да го стори.“

„Не искам да я убивам — помисли Ранд към мъртвия. — Не мога да позволя тя да умре.“ Луз Терин го знаеше не по-зле от него самия, но въпреки това изръмжа под нос. След Шадар Логот той понякога изглеждаше не чак толкова луд. Или може би самият Ранд бе станал малко по-луд. В края на краищата вече приемаше това говорене с мъртвец в главата си за нещо ежедневно, а това трудно можеше да се нарече нормалност.

— Трябва да направиш нещо — промълви Мин, скръстила ръце на гърди. — Аурата на Логаин говори за слава по-силно от всякога. Може би все още си мисли, че той е истинският Прероден Дракон. И има нещо… тъмно… в образите, които видях около Даврам. Ако той се обърне срещу теб, или загине… Чух един от войниците да казва, че лорд Добрайн може да умре. Да загубиш дори един от тях ще бъде удар. Загубиш ли и тримата, ще ти е нужна сигурно цяла година, докато се съвземеш.

— Щом си го видяла, значи ще се случи. Трябва да правя каквото мога, Мин, не да се тревожа за това, което не мога.

Тя му отвърна с един от онези женски погледи, с които жените разполагаха в изобилие, сякаш той се канеше да започне спор.

Леко почукване по вратата го накара да извърне рязко глава, а нея — да промени стойката си. Подозираше, че е измъкнала някоя кама от ръкава си и я крие зад гърба си. Мин носеше затъкнати из дрехите си повече ножове, отколкото някога Том Мерилин. Или Мат. В главата му закръжиха цветове и почти се изчистиха до… какво? Мъж, седнал на капрата на фургон? Не лицето, което понякога се появяваше в мислите му… сцената се стопи за миг, без онзи световъртеж, който придружаваше лицето.

— Влез — извика той и се изправи.

Елза разпростря тъмнозелените си поли в елегантен реверанс, след като влезе, с блеснали към лицето му очи. Приятна на външност жена, и хладно самодоволна като котка, тя сякаш не забелязваше Мин. От всички Сестри, които му се бяха заклели във вярност, Елза беше най-усърдната. Всъщност единствената усърдна. Останалите си имаха своите причини да се закълнат, своите обяснения, и разбира се, Верин и Сестрите, които бяха дошли да го намерят при Думайски кладенци, нямаха кой знае какъв избор пред един тавирен, но при цялата студенина на Елза, тя като че ли изгаряше от страст да го види, че е стигнал до Тармон Гай-дон.

— Казахте да ви уведомя, когато дойде огиерът — каза тя, без да откъсва очи от лицето му.

— Лоиал! — извика ликуващо Мин, пъхна ножа си обратно в ръкава и се втурна покрай Елза, която примига, като видя острието. — Щях да убия Ранд затова, че те е пуснал да идеш в стаята си преди да съм те видяла! — чу се отвън. Връзката показа, че не го мисли сериозно. Поне не съвсем.

— Благодаря ти — обърна се Ранд към Елза, вслушан в радостните звуци от дневната — лекия смях на Мин и веселия огиерски грохот на Лоиал, сякаш се смееше земята. В небето изтътна гръмотевица.

Навярно страстта на Айез Седай се простираше до желанието да чуе какво ще му каже Лоиал, защото устните й се присвиха и тя за миг се поколеба, преди да направи още един реверанс и да се омете от спалнята. Настъпилата за миг тишина отвън съпроводи преминаването й, а новите смехове подсказаха, че е излязла. Едва тогава той сграбчи Силата. Стараеше се никой да не го види, когато го прави.

През тялото му потече огън, по-жарък от слънцето, и студ, пред който и най-силната зимна виелица щеше да прилича на пролетен полъх, всичко това — в бесен вихър, пред който бурята навън бледнееше, заплашващ да го заличи от лицето на света само в един миг невнимание. Сграбчването на сайдин беше война за оцеляване. Ала зеленото на корнизите изведнъж стана по-зелено, черното на палтото му — по-черно, златото на везмото по него — по-златно. Можеше да види дори песъчинките по резбованите на лозници пилони на балдахина, бледите следи от оглаждането на дървото с пясък от резбарите преди толкова много години. Сайдин го караше да се чувства сякаш е бил сляп и безчувствен без него. И това бе само част от всичко, което изпитваше.

„Чист — прошепна Луз Терин. — Чист и прозрачен отново.“

Така беше. Покварата, петняща мъжката половина на Извора от Разрушението насам, я нямаше. Това обаче не спря гаденето, надигащо се у Ранд, непреодолимия подтик да се прегъне на две и да повърне на пода. Стаята за миг сякаш закръжи и той трябваше да се опре на най-близкия пилон, за да не падне. Не разбираше защо трябва все още да изпитва това гадене, след като покварата бе изчезнала. Луз Терин не знаеше или не искаше да каже. Но гаденето бе причината да не позволява на никого да го види, че държи сайдин, стига да можеше. Елза можеше да гори от страст да го види, че е стигнал до Последната битка, но твърде много други искаха да го видят паднал, при това не всички от тях бяха Мраколюбци.

В този миг на слабост мъртвецът в него посегна към сайдин. Ранд просто го усети как жадно драпа с пръсти към Извора. Нима бе по-трудно отпреди да го спре? В някои отношение след Шадар Логот той сякаш бе станал по-неотделима част от него самия. До този момент го беше оставил, в очакване на смъртта си. Ранд вдиша дълбоко, преодолявайки следите от гадене, и закрачи към дневната, съпроводен от тътена на гръмотевиците.

Мин стоеше насред стаята, хванала едната длан на Лоиал в двете си ръце и го гледаше усмихната. За да държи ръката му, й бяха нужни и двете ръце, а те не покриваха и половината от нея. Само малко повече от една стъпка не достигаше, за да се опре темето му в тавана. Беше облечен в ново палто от тъмносиня вълна, чиито пешове се спущаха над торбестите панталони до върховете на високите му до коленете ботуши, но този път поне джобовете му не бяха издути от ръбестите очертания на книги. Очите му, големи колкото чаени чаши, светнаха, щом Ранд се появи, а усмивката на широката му уста буквално раздвои лицето му. Туфестите уши, заровени в рошавата коса, потръпнаха от радост.

— Лорд Алгарин има гостни за огиери, Ранд — забоботи гласът му като тъпан. — Представяш ли си? Цели шест! Разбира се, те не са използвани от доста време, но са проветрявани всяка неделя, така че няма влага, а чаршафите са от много хубав лен. Мислех, че пак ще се прегъвам на две в някой креват с човешки размери. Ммм. Няма да се задържаме тук за дълго, нали? — Дългите му уши малко клюмнаха, а после замърдаха неспокойно. — Мисля, че не бива. Искам да кажа, току-виж свикна с истинско легло, а това няма да е добре, ако ще оставам с теб. Тоест… Е, знаеш какво искам да кажа.

— Знам — промълви Ранд. Притесненията на огиера можеха да го разсмеят. Трябваше да го разсмеят. Но смехът напоследък просто му убягваше. Той изплете паяжина срещу подслушване из стаята, и я завърза, за да може да пусне сайдин. Последните следи от гаденето заглъхнаха моментално. Обикновено можеше да го контролира, с усилие, но след като не се налагаше, нямаше смисъл да го прави. — Да не са се намокрили някои от книгите ти? — Главната грижа на Лоиал при всяко пътуване бе да си огледа книгите.

Изведнъж се усети, че бе помислил за това, което бе направил, като за изплитане на паяжина. Така щеше да го нарече Луз Терин. Това напоследък се случваше твърде често, изразите на другия мъж сами се промъкваха в главата му, спомените на другия се смесваха със собствените му. Беше Ранд ал-Тор, а не Луз Терин Теламон. Беше изтъкал преграда и я беше затегнал, не беше „изплел“ и „завързал“ „паяжина“. Но едното му хрумваше толкова лесно, колкото и другото.

— „Есетата на Вилим от Маничис“ са се навлажнили — отвърна тъжно Лоиал и потърка горната си устна с пръст, дебел колкото наденица. Дали не се беше обръснал добре, или това под широкия му нос наистина беше начало на мустаци? — По страниците може да останат петна. Не може да съм толкова небрежен с книгите си. А и бележникът ми се е понамокрил. Но мастилото не се е размазало. Всичко все още е четливо, но наистина трябва да си направя един сандък, да ги пази… — Лицето му постепенно се намръщи и веждите му увиснаха до бузите. — Изглеждаш ми уморен, Ранд. Той изглежда уморен, Мин.

— Прекалява с работата, но сега си почива — оправда го Мин и този път Ранд се усмихна. Малко. Мин винаги беше готова да го защити, дори пред приятели. — Почиваш си, овчарю — добави тя, като пусна огромната лапа на Лоиал и опря юмруци на кръста си. — Сядай и почивай. О, хайде сядай и ти, Лоиал. Ще си счупя врата, ако продължавам да те гледам така отдолу.

Лоиал се изкиска с рева на бик, приглушен в гърлото му, и огледа със съмнение един от столовете. В сравнение с него столът изглеждаше като детско столче.

— „Овчарю“! Нямаш представа колко ми е добре да чуя, че го наричаш „овчарю“, Мин. — Седна много предпазливо. Скромно резбованият стол изпращя под тежестта му, а коленете му щръкнаха. — Извинявай, Ранд, но е смешно, а през последните няколко месеца не съм чувал нищо, което да ме накара да се посмея. — Столът държеше. Огиерът бързо погледна към вратата за коридора и добави малко по-високо от обичайното: — Карлдин няма много чувство за хумор.

— Можем да говорим спокойно — каза му Ранд. — В безопасност сме зад… преградата. — За малко щеше да каже „щита“, което не беше същото. Само дето знаеше, че е.

Твърде уморен беше, за да седне, също както беше твърде уморен, за да заспи повечето нощи — костите го заболяваха от това, така че остана прав пред камината. От вятъра, свистящ през комина, пламъците играеха по цепениците и отпращаха понякога дим в стаята, а дъждовните капки тежко барабаняха по стъклата на прозорците, но гръмотевиците се бяха отдалечили. Бурята може би свършваше. Той стисна ръце зад гърба си и се извърна.

— Какво казаха Старейте, Лоиал?

Вместо да отговори веднага, Лоиал се обърна към Мин, сякаш търсеше от нея подкрепа. Седнала на ръба на едно синьо кресло с кръстосани крака, тя се усмихна и кимна на огиера, а той въздъхна тежко — като вятър, лъхнал в пещера.

— Двамата с Карлдин посетихме всички стеддинг, Ранд. Всички освен стеддинг Шангтай, разбира се. Там не можех да отида, но оставях съобщение навсякъде, където ходих, а Дайтинг не е далече от Шангтай. Някой ще го отнесе там. Великият дънер се събира в Шангтай, а това ще привлече големи тълпи. Великият дънер се свиква за пръв път от хиляда години, откакто вие, човеците, сте водили вашата Стогодишна война, и е ред на Шангтай. Изглежда, ще обсъждат нещо много важно, но никой не пожела да ми каже за какво е свикан. За никой Дънер няма да ти кажат, докато не ти е поникнала брада — промърмори той и опипа с пръсти рехавите косми, избили на широката му брадичка. Явно имаше намерение да поправи някак тази липса, но не беше сигурен дали ще може. Лоиал беше вече на над деветдесет години, но за един огиер все още си беше момче.

— А Старейте? — търпеливо го подкани Ранд. Човек трябваше да е търпелив с Лоиал, както и с всеки огиер. Те не възприемаха времето като хората — кой сред хората ще му мисли чий ред било след хиляда години? — а Лоиал имаше навика да се разпростира много надълго, ако го оставиш. Много надълго.

Ушите на Лоиал помръднаха и той отново погледна към Мин, която отново му се усмихна окуражително.

— Е добре, както казах, навестих всички стеддинг, освен Шангтай. Карлдин не искаше да влиза вътре. Предпочиташе всяка нощ да спи под някой храст, вместо да се откъсне от Извора дори за минута. — Ранд си замълча, но Лоиал вдигна ръце от коленете си, с длани навън. — Стигам до същината, Ранд. Наистина. Направих, каквото можах, но не знам дали е достатъчно. Стеддингът в Граничните земи ми каза да се прибирам у дома и да оставя работите за по-възрастните и по-мъдри глави. Същото ми казаха в Шадуун и в Мардуун, в планините на Сенчестия бряг. Другите стеддинг се съгласиха да пазят Порталите към Пътищата. Не смятам, че са повярвали, че има опасност, но се съгласиха, така че ще ги пазят грижливо. И съм сигурен, че някой ще го предаде в Шангтай. На Старейте в Шангтай никога не им е харесвало да има Портал точно до стеддинга. Старея Хаман съм го чувал поне сто пъти да казва, че е опасно. Знам, че ще се съгласят да го пазят.

Ранд кимна замислено. Огиерите никога не лъжеха, или поне малцината, които се опитваха, бяха толкова лоши лъжци, че рядко повтаряха. Думата на един огиер се приемаше толкова сериозно, колкото човешката клетва. Порталите щяха да се пазят грижливо. Освен тези в Граничните земи и в планините на юг от Амадиция и Тарабон. От Портал до Портал човек можеше да премине от Гръбнака на света до Аритския океан, от Граничните земи до Морето на бурите, винаги в някакъв странен свят, някак извън времето, или може би някак покрай него. Два дни вървеж по Пътищата можеше да те отведе на сто мили или на петстотин, според пътеките, които си избрал. И според това дали си готов да поемеш рискове. Човек можеше много лесно да умре по Пътищата, ако не и по-лошо. Преди много време Пътищата бяха станали тъмни и пълни с развала. Тролоците обаче не се притесняваха особено от това, най-малкото когато ги водеха мърдраали. Тролоците се интересуваха само да убиват, особено когато ги водеха мърдраали. А девет Портала щяха да останат непазени, с опасността всеки от тях да се отвори и от него да изскочат пълчища тролоци. Поставянето на каквато и да било охрана без съдействието на стеддинг може би щеше да е невъзможно. Много хора не вярваха в съществуването на огиерите, а малцината, които вярваха, искаха да се месят без разрешение. Може би ашаманите, стига да намереше достатъчно, на които да може да се довери…

Изведнъж той забеляза, че не е единственият уморен в стаята. Лоиал изглеждаше посърнал и унил. Палтото му беше опърпано и висеше хлабаво на раменете му. За един огиер беше опасно да остава дълго време извън стеддинга, а Лоиал беше напуснал дома си преди цели пет години. Сигурно тези кратки гостувания през последните няколко месеца не бяха достатъчни за него.

— Може би трябва да се прибереш вече у дома, Лоиал. Стеддинг Шангтай е само на няколко дни път оттук.

Лоиал се сепна и столът под него изскърца тревожно. Ушите му също щръкнаха тревожно.

— Майка ми ще е там, Ранд. Тя е прочута Говорителка. Няма да пропусне Великия дънер.

— Не е възможно да е изминала целия път от Две реки — каза му Ранд. За майката на Лоиал се знаеше, че също така е прочута пешеходка, но все пак си имаше граници, дори за огиерите.

— Не познаваш майка ми — глухо като тъпан избоботи Лоиал. — А и Ерит ще е довела със себе си.

Мин се наведе към огиера, с опасен блясък в очите.

— Както говориш за Ерит, разбирам, че искаш да се ожените. Тогава защо непрекъснато бягаш от нея?

Ранд я изгледа от камината. Женитба. Авиенда беше приела, че ще се ожени за нея, а също и за Елейн и Мин, според айилския обичай. Елейн, изглежда, мислеше същото, колкото и странно да звучеше. Той поне смяташе, че си го мисли. А Мин какво мислеше? Никога не му беше казвала. Изобщо не трябваше да им позволява да го обвържат. Тази връзка щеше да ги стопи от скръб, след като умреше.

Ушите на Лоиал този път затрепериха неспокойно. Тези уши бяха една от причините огиерите да не могат да лъжат.

— Добре де, искам го. Мин. Разбира се, че го искам. Ерит е красива и е много възприемчива. Разправял ли съм ти колко внимателно ме слуша, когато й обяснявам за… Разбира се, че ти разправях. Казвам го на всички, които срещна. Искам да се оженя за нея. Но все още не. Не е като при вас, човеците. Мин. Ти правиш всичко, което те помоли Ранд. А Ерит ще очаква да се заседя у дома. Жените не пускат съпруга си да ходи насам-натам и да прави каквото си ще, ако това означава, че ще напусне стеддинга за повече от няколко дни. Аз трябва да си довърша книгата, а как ще я довърша, ако не видя всичко, което направи Ранд? Сигурен съм, че е направил много неща, откакто тръгнах от Кайриен, и знам, че така и няма да мога да ги запиша добре. Ерит просто няма да го разбере. Мин? Мин, ядоса ли ми се?

— Какво те кара да мислиш, че съм ядосана? — попита го тя хладно.

Лоиал въздъхна тежко и с толкова явно облекчение, че Ранд едва не зяпна. Светлина, огиерът наистина си мислеше, че щом тя казва, че не е ядосана, значи не е! Ранд смяташе, че самият той е като слепец в тъмното, що се отнася за жени, дори и за Мин — може би особено за Мин, — но Лоиал май трябваше още доста да понаучи, преди да се ожени за Ерит. Иначе тя щеше да му съдере кожата като на болна коза. Май беше най-добре да го изкара от стаята преди Мин да е свършила работата на Ерит. Ранд се окашля.

— Обмисли го тази нощ, Лоиал. Може до заранта да решиш друго. — Отчасти се надяваше, че Лоиал ще премисли. Огиерът твърде дълго беше стоял далече от дома си. Но отчасти… Можеше да използва Лоиал, ако онова, което му беше казала Аливия за сеанчанците, се окажеше вярно. Ненавиждаше се понякога. — Все едно, сега трябва да поговоря с Башийр. И с Логаин. — Изрече името със свити устни. Какво наистина търсеше Логаин при ашаманите?

Лоиал обаче не стана. Изражението му всъщност стана още по-тревожно, ушите му клюмнаха, а веждите увиснаха.

— Ранд, имам да ти кажа нещо. За онези Айез Седай, дето дойдоха с нас.

Когато продължи, зад прозорците отново засвяткаха мълнии, а гърмът затрещя по-силно. При някои бури затишието означава само, че идва най-лошото.

„Казах ти да ги избиеш всички, когато имаше шанс — изсмя се Луз Терин. — Казах ти.“

 

 

— И ти си сигурна, че са обвързани, Самицу? — попита твърдо Кацуан. И достатъчно силно, за да се чуе въпреки гръмотевиците, тътнещи над покрива на имението. Гърмът и мълниите подхождаха на настроението й. Иначе щеше да заръмжи. Само дългият опит й помагаше да седи спокойно и да отпива от чая от джинджифил. От много дълго време не беше позволявала гневът да я завладее, но сега искаше да захапе нещо. Или някого.

Самицу също държеше порцеланова чашка, но още не бе изпила и една глътка, и беше отказала предложения й от Кацуан стол. Слабичката Сестра извърна лице от огъня в камината отляво, поклати глава и звънчетата в тъмната й коса звъннаха. Не беше имала време да подсуши добре косата си и тя висеше мокра и натежала на гърба й. Лешниковокафявите й очи бяха изпълнени с безпокойство.

— Трудно можех да задам такъв въпрос на една Сестра, нали, Кацуан, а те самите така и не ми казаха. Че то коя ли би го направила? Отначало помислих, че са постъпили като Мерайз и Корел. И горката Дайгиан. — За миг лицето й трепна съчувствено. Напълно й беше позната болката, терзаеща Дайгиан след загубата й. Всяка Сестра, изгубила първия си Стражник, я познаваше много добре. — Но е ясно, че и Товейн, и Габрел са с Логаин. Смятам, че Габрел спи с него. Ако тук е направено свързване, трябва да са го направили мъжете.

— Обрат — измърмори Кацуан над чая си. Според някои този обрат беше честен, но тя никога не беше вярвала в честния бой. Човек или се бие, или не, и боят никога не е игра. Честността беше за хората, стоящи отстрани, докато други си пускат кръв. За съжаление, едва ли можеше да направи нещо, освен да се опита някак да задържи нещата в равновесие. — Радвам се поне, че ме предупреди донякъде, преди да съм се видяла с Товейн и останалите, но искам още утре да се върнеш в Кайриен.

— Нищо не можех да направя, Кацуан — каза с горчивина Самицу. — Половината хора, на които заповядвах нещо, бяха започнали да се допитват до Сашале, за да видят дали е редно, а другата половина ми заявиха в лицето, че тя вече е наредила друго. Лорд Башийр вече я бе убедил да пусне Стражниците — между другото представа нямам как е разбрал за тях, — а тя на свой ред уговори Сорилея, и нищо не можеше да се направи, за да се спрат. Сорилея се държеше с мен, сякаш току-що съм абдикирала! Нищо не разбира, и ми каза в очите, че според нея съм глупава. Никакъв смисъл няма да се връщам там, освен ако не очакваш да занеса на Сашале ръкавиците й.

— Очаквам да я наблюдаваш, Самицу. Нищо повече. Държа да знам какви ги върши една от тези Заклети в Дракона Сестри, когато нито аз, нито Мъдрите надничат зад гърба им с пръчка в ръката. Знам, че винаги си била много наблюдателна. — Търпението съвсем не беше най-силната й черта, но понякога със Самицу то беше нужно. Жълтата наистина беше наблюдателна и умна, и със силна воля повечето пъти, да не говорим, че беше най-добрата между живите в Церенето — поне до появата на Деймир Флин, но понякога страдаше от пълен срив на самообладанието. Тоягата никога не действаше на Самицу, но потупванията по гърба вършеха работа, а е глупаво да не използваш това, което върши работа. След като Кацуан й напомни колко е умна, колко е талантлива в Церенето — това при Самицу винаги беше необходимо; тя беше в състояние да изпадне в депресия, ако не успее да Изцери един мъртвец — и колко е интелигентна, арафелската Сестра започна да си възвръща спокойствието. И самочувствието.

— Можеш да си сигурна, че Сашале чорапите си няма да смени, без аз да го разбера — отвърна тя отривисто. Всъщност Кацуан друго и не очакваше. — Но ако позволиш да попитам… — След като си върна самоувереността, тонът на Самицу беше самата учтивост; заприличваше на посърнало цвете само когато загубеше самообладание. — Ти защо си тук, в тези задънени краища на Тийр? Какво ще направи младият ал-Тор? Или дали е по-точно да кажа, какво ти ще го тласнеш да направи?

— Замислил е нещо много опасно — отвърна Кацуан.

Зад прозорците блесна мълния — рязка, сребриста нащърбена ивица на фона на черното като нощ небе. Съвсем точно знаеше какво е намислил. Просто не знаеше дали да го спре.

 

 

— Това трябва да спре! — прогърмя гласът на Ранд, придружен от трясъците в небето. Беше свалил палтото си преди тази среща и беше навил ръкавите на ризата, оголвайки двата Дракона, виещи се по ръцете му, със златните гриви на китките. Искаше да напомнят на мъжа пред него с всеки поглед, че стои пред Преродения Дракон. Но беше стегнал ръцете си в юмруци, за да не се поддаде на увещанията на Луз Терин и да стисне за гърлото проклетия Логаин Аблар. — Не желая война с Бялата кула и вие, проклетите ашамани, няма да ме вкарате във война с Бялата кула! Ясен ли съм?

Логаин, отпуснал длани на дългата дръжка на меча, не трепна. Беше едър мъж, макар и по-нисък от Ранд, с твърд поглед, който с нищо не издаваше, че го хокат или му искат сметка. Сребърният меч и червено-златният Дракон ярко проблясваха на светлината на лампите върху високата яка на черната му куртка, която сякаш току-що беше огладена.

— Заповядвате ми да ги освободя? — запита той спокойно. — Айез Седай ще освободят ли онези от нас, които взеха?

— Не! — отвърна кратко Ранд. И кисело. — Стореното не може да се поправи. — Мерайз се беше изумила, когато й предложи да освободи Наришма — човек можеше да си помисли, че я е помолил да остави някое паленце само край пътя. И подозираше, че Флин ще се бие, за да остане с Корел, толкова яростно, колкото и тя с него; вече беше съвсем сигурен, че между двамата има нещо повече от връзката. Е, щом една Айез Седай можеше да обвърже преливащ мъж, колко му беше една хубавица да хване за ушите един куц старец? — Все пак разбираш каква каша сте забъркали, нали? Между другото единственият преливащ мъж, който Елайда иска да остане жив, съм аз, и то само докато свърши Последната битка. Разбере ли и за това, още повече ще се разгорещи и ще иска всички ви да избие, на каквато и да е цена. Не знам как ще реагират другите, но с Егвийн винаги е било трудно да се разбере човек. Сигурно ще трябва да забраня на ашаманите да обвързват повече Айез Седай, докато те не хванат толкова от вас, колкото вие сте взели от тях. И то ако и те не решат, че всички трябва да умрете. Стореното — сторено, но повече да няма!

С всяка следваща дума Логаин се стягаше все повече, но не сваляше очи от Ранд. Видно беше като рога на овнешка глава, че другите в дневната изобщо не го интересуват. Мин беше отказала да присъства на тази среща и се беше оттеглила да чете; Ранд дума не разбираше от книгите на Херид Фел, но тя ги намираше за възхитителни. Но той бе настоял Лоиал да остане и сега огиерът се преструваше, че много съсредоточено съзерцава пламъците в камината. Само дето от време на време попоглеждаше към вратата и ушите му помръдваха неспокойно, сякаш се чудеше дали би могъл да се измъкне незабелязано под прикритието на бурята. Даврам Башийр изглеждаше още по-нисък до огиера, с посивяла коса и черни дръпнати очи, нос като гарванов клюн и дебели мустаци, извити над устата. Той също беше взел меча си, по-къс от този на Логаин и извит. Башийр повечето време гледаше виното в чашата си и никъде другаде, но щом стрелнеше с поглед Логаин, палецът му неволно опипваше дръжката на меча. Неволно, според Ранд.

— Таим даде заповедта — каза Логаин хладно, с доста неудобство от това, че трябва да се обяснява пред публика. Внезапната мълния, ударила близо до къщата, освети лицето му: сурово и мрачно. — Реших, че идва от вас. — Стисна устни и погледът му леко се отмести към Башийр. — Таим върши много неща, за които хората мислят, че са по ваши указания — продължи той с неохота, — но си има свои планове. Флин, Наришма и Манфор са в списъка му на изменниците, както всички останали ашамани, които задържахте при себе си. Има си обкръжение от двайсет-трийсет души, които винаги са с него, и ги обучава насаме. Всеки, който носи Дракона, е в тази група — освен мен, и ако беше посмял, щеше да ми отнеме Дракона. Каквото и да сте направили, време е да хвърлите око на Черната кула, преди Таим да я разцепи по-лошо и от Бялата. Постигне ли го, ще видите, че повечето са верни на него, не на вас. Те го познават. Повечето дори не са ви виждали.

Ядосан, Ранд смъкна ръкавите си и се отпусна на един от столовете. Това, което бе направил, беше без значение за Логаин. Той знаеше, че сайдин вече е чист, но нямаше да може да повярва, че Ранд или който и да е човек е осъществил пречистването. Нима си въобразяваше, че Създателят е решил да протегне милостива ръка след три хиляди години страдание? Създателят бе сътворил света и след това бе оставил човечеството да го превърне в каквото си ще, в рай или пък в Ямата на ориста, негова работа. Създателят беше сътворил много светове, гледаше как всеки от тях процъфтява или загива и продължаваше да създава още безкрайно много светове. Един градинар не плаче за всяко повяхнало цвете.

За миг си помисли, че тези разсъждения трябва да са на Луз Терин. Доколкото си спомняше, самият той никога не бе разсъждавал по този начин за Създателя или за каквото и да било друго. Но в същото време усещаше как Луз Терин кима одобрително, като човек, слушащ словото на друг. Все пак преди Луз Терин той изобщо нямаше да може да разсъждава така. Колко ли още разстояние оставаше между тях?

— Таим ще трябва да почака — каза той уморено. Колко още можеше да почака Таим? Изненада го, че не чу Луз Терин гневно да го убеждава да убие Таим. Жалко, че това никак не го успокои. — Башийр, а ти за какво дойде, само за да се погрижиш Логаин да стигне до мен жив и здрав, за да ми съобщиш, че някой е намушкал Добрайн, или и ти ще ми възложиш някоя много спешна задача?

Башийр повдигна учудено вежда на тона на Ранд, погледна Логаин и стисна устни, но след малко изсумтя толкова силно, че мустаците му се разтресоха.

— Двама души са претършували шатрата ми — каза той и остави чашата с вино на синята резбована маса до стената. — Единият е показал бележка, за която, ако бях на мястото на всеки друг, щях да се закълна, че е написана от собствената ми ръка. Заповед да вземат „някои неща“. Според Лоиал двамата, които са намушкали с нож Добрайн, са имали пак такава бележка, написана уж от Добрайн. И слепец, ако има капка ум, ще разбере каква е била целта им. Двамата с Добрайн сме най-вероятните кандидати да пазят печатите. Имаш три и казваш, че три са счупени. Може би Сянката знае къде е последният.

Лоиал се беше извърнал от камината, когато салдеецът заговори, и ушите му бяха щръкнали. Сега той избухна:

— Това наистина е важно, Ранд. Ако някой счупи всички печати на затвора на Тъмния, или навярно само още един-два. Тъмния би могъл да излезе на свобода. Дори ти не можеш да се опълчиш срещу Тъмния! Тоест, знам, че според Пророчествата ще го направиш, но това може да се окаже само форма на изразяване. — Дори Логаин изглеждаше загрижен, погледът му го мереше от глава до пети, сякаш го претегляше спрямо Тъмния.

Ранд се отпусна в стола, стараейки се да прикрие умората. Печатите на затвора на Тъмния от една страна. Таим, който разцепва ашаманите — от друга. Дали седмият печат беше счупен вече? Дали Сянката започваше откритите си ходове на Последната битка?

— Башийр, веднъж ти ми каза нещо. Ако врагът ти предложи две цели…

— Удари трета — бързо довърши Башийр и Ранд кимна. Все едно, вече го беше решил. Гърмът така изтрещя в прозорците, че касите се разтресоха. Бурята се усилваше.

— Не мога да се бия със Сянката и със Сеанчан едновременно. Изпращам трима ви да уговорите мир със сеанчанците.

Башийр и Логаин го зяпнаха стъписани. След което заговориха един през друг. Лоиал просто изглеждаше готов да припадне.

 

 

Елза не я свърташе, докато слушаше доклада на Феарил какво се е случило, след като го остави в Кайриен. Дразнеше се не от сипкавия му глас. Мразеше мълниите и съжаляваше, че не може да заслони с преграда и ужасните светлини, които проблясваха в прозорците, така, както бе заслонила стаята срещу подслушване. Никой нямаше да помисли, че желанието й за интимност е странно, след като цели двайсет години беше убеждавала всички, че е женена за светлокосия мъж. Въпреки гласа си Феарил имаше външност на мъж, за когото една жена с охота би се венчала — висок, строен и много хубав. Стегнатите му тънки устни само правеха лицето му още по-хубаво. Разбира се, някои можеха да се замислят защо си няма повече от един Стражник. От друга страна, трудно беше да се намери мъж с всички необходими качества, и може би трябваше да започне да си търси. Мълнията отново освети прозорците.

— Да, да. Достатъчно — прекъсна го тя накрая. — Постъпил си правилно, Феарил. Някои можеха да се усъмнят, ако се бе оказал единственият, отказал се да потърси своята Айез Седай. — По връзката пробяга облекчение. Тя държеше той стриктно да се подчинява на заповедите й и макар той да знаеше, че не може да го убие, за да го накаже беше достатъчно да приглуши връзката, за да не сподели болката му. И една преграда, да приглуши писъците. Мразеше писъците почти колкото мълниите.

— Толкова по-добре, че си с мен — продължи тя. Жалко, че айилските диваци още държаха Фера, макар че трябваше да поразпита Бялата защо точно се е заклела, преди да може да й се довери. Допреди пътуването до Кайриен тя не знаеше, че нещо я свързва с Фера. Много жалко, че ни една от „сърцето“ й не беше с нея, но в Кайриен беше изпратена само тя, а тя не задаваше въпроси по заповедите, които получаваше, също както Феарил не оспорваше нейните. — Мисля, че няколко души ще трябва скоро да умрат. — Веднага щом решеше кои. Феарил сведе глава и по връзката пробяга доволство. Обичаше да убива. — Междувременно, бъди готов да убиеш всеки, който заплаши Преродения Дракон. Всеки.

В края на краищата, докато беше пленничка на диваците, й беше станало съвършено ясно. Прероденият Дракон трябваше да стигне до Последната битка. Иначе как щеше Великият властелин да го победи там?