Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (5)

V глава

Я виж го, нахалника! Сега ще те науча!

Шекспир — „Кориолан“

Порядъчните граждани на Нюпорт си лягаха рано. Те се отличаваха с оная умереност и въздържаност, която и до ден-днешен е характерна за жителите на Нова Англия. В десет часа вратите на всички къщи в града вече бяха затворени за през нощта, а един час по-късно едва ли оставаше човек с отворени очи: всички бяха стояли достатъчно будни през деня — не само да бдят над своите интереси, но и да следят със съчувствие работите на ближните си.

Съдържателят на „Ръждивата котва“, както се наричаше кръчмата, където Фид и Найтингейл едва не стигнаха до бой, добросъвестно затвори вратите си точно в осем — един вид изкупление, с което се мъчеше, докато спеше, да изплати малките нравствени прегрешения, евентуално извършени през деня. И наистина трябва да се отбележи, че по правило тези, на които им е най-трудно да отстояват доброто си име чрез въздържание и умереност, в подходящия момент най-строго се придържат към своя отказ от всекидневните светски съблазни. Навремето мнозина се възмущаваха, че в къщата на адмиралската вдовица толкова често се вижда да светят лампи дълго след изисквания от обичая час за тяхното угасване. Имаше и някои други дребни неща, заради които тази добра дама също ставаше прицел на неодобрително шушукане между гостенките си. Тя не се отличаваше с някакво изключително трудолюбие, но принадлежеше към епископалната църква и в събота вечер винаги я виждаха да се занимава с ръкоделие. Впрочем по този начин добрата дама даваше израз на привързаността си към убеждението, че неделя вечер е истинската празнична вечер. Всъщност по този въпрос между нея и жената на главния градски свещеник се водеше нещо като мълчалива война. За щастие тя не беше съпроводена с някакви особено забележими прояви на враждебност. Жената на свещеника си отмъщаваше, като в неделя вечер носеше ръкоделието си в къщата на вдовицата и от време на време прекъсваше разговора, като в продължение на пет-шест минути работеше усърдно с иглата. Единствената предпазна мярка на мисис Де Лейси срещу тази зараза се състоеше в това, че през всичкото време прелистваше страниците на един молитвеник така, както човек си служи със светена вода, за да държи дявола на разстояние, което според църквата е най-сигурното средство за избавление на верующите^[1].

Както и да е, към десет часа вечерта в деня, когато започва нашият разказ, в град Нюпорт беше така тихо, като че в него нямаше жива душа. Нощни пазачи липсваха, защото в провинциите още не бе започнало да се шири открито разбойничеството. Затова, когато в този час Уайлдър и двамата му другари излязоха от убежището си и тръгнаха из пустите улици, по тях беше тъй тихо, като че там никога не бе стъпвал човешки крак. Не се виждаше никаква светлинка, не се чуваше ни най-малък звук, свидетелствуващ за човешки живот. Нашите авантюристи обаче явно знаеха добре къде отиват, защото, вместо да чукат на някого от сънливите ханджии и да молят за подслон, те вървяха неотклонно към брега; Уайлдър крачеше начело, след него идеше Фид, а Сципион, както винаги спокоен и покорен — най-отзад.

До самия бряг намериха няколко малки лодки, привързани към близкия пристан. Уайлдър даде на другарите си съответните напътствия и тръгна към едно удобно за качване място. След като почака нужното време, до брега приближиха носовете си едновременно две лодки, едната от които се управляваше от негъра, а другата — от Фид.

— Но какво е това? — запита Уайлдър. — Не е ли достатъчна една? Трябва да има някаква грешка.

— Няма никаква грешка — отвърна Дик, като спусна греблото си върху водата и прокара самодоволно пръсти през косата си. — Както няма грешка, когато слънцето грее в ясен ден и в тихо време. Гвинея е в лодката, която вие наехте, ала според мен сбъркахте в избора. Водейки се от правилото „по-добре късно, отколкото никога“, преди малко аз прегледах всички лодки и ако това не е най-здравият и най-бързоходният ял^[2] измежду тях, значи не разбирам нищо от тая работа. А ако енорийският свещеник беше тук, щеше да ви каже, че баща ми се славеше като майстор на лодки, да, и дори щеше да се закълне в това, разбира се, ако му платите добре.

— Приятелю — отговори Уайлдър ядосан, — някой ден ще ме накараш да те изгоня. Върни лодката там, където си я намерил, и я вържи както преди.

— Да ме изгоните ли! — повтори бавно Фид. — Но това значи да отрежете с един замах всичките си въжета, мастър^[3] Хари. Няма да ви бъде лесно на вас със Сципион Африкански, ако се разделим. Лошо ли ни беше, когато плавахме заедно?

— Вярно, не ни беше лошо, но дори двайсетгодишно приятелство може да се скъса понякога.

— Ще ме извините за израза, мастър Хари, но да пукна, ако повярвам на думите ви. Ето Гвинея, той е чисто и просто негър и значи не подхожда твърде за другар на бял човек; но, както знаете, от двайсет и четири години към свикнал да гледам черната му мутра, цветът й се е набил в очите ми и сега не ми се вижда по-лош от другите. А сред море в тъмна нощ разликата не се забелязва много. Вие още не сте ми омръзнали, мастър Хари, и не е дребна работа да се разделим току-така.

— Тогава откажи се от навика си да се разполагаш с чужда собственост.

— От нищо няма да се откажа. Никой не би могъл да твърди, че съм напущал палуба, докато на бимсите^[4] се крепи поне една дъска. И мога ли да се откажа, както се изразявате, от правата си? Има ли някаква особена причина да викате целия екипаж да гледа как наказвате един стар моряк? Вие дадохте на онзи калпав рибар, който никога не е бивал в по-дълбока вода от тая, в която би могъл да метне въдицата си, дадохте му, казвам, лъскава монета само за да използвате скифа^[5] му за малко през нощта или може би до известно време сутринта. А какво прави Дик? Той си казва сам, защото, дявол да го вземе, не е дърдорко да се митка из кораба и да се оплаква от началника си… та си казва: „Много е“ и се оглежда да намери между другите рибарски лодки такава, която да си струва парите. Пари могат да се изядат, а още по-добре е да се пропият, затуй не се хвърлят току-тъй зад борда като пепелта от готварската печка. Обзалагам се, че ако се поровим да разберем истината, ще излезе, че майките на собствениците на този ял и на оня скиф са братовчедки и че доларите ви ще отидат за тютюн и пиячка за цялото семейство, тъй че в края на краищата нищо лошо не сам направил.

Уайлдър махна нетърпеливо с ръка на другаря си да се подчини и тръгна бавно по брега, за да му даде време да изпълни нареждането му. Фид никога не оспорваше категорична и ясна заповед, макар че често си позволяваше да се бави в изпълнението на недостатъчно точните. Така че, без да се колебае, той върна обратно лодката; но въпреки че се подчини, все пак не пропусна да промърмори. Когато правдата бе възстановена, Уайлдър се качи на скифа и като видя, че другарите му са седнали до греблата, им заповяда да подкарат през пристанището, предупреждавайки ги при това да вдигат колкото е възможно по-малко шум.

— През нощта, когато ви закарах с лодка на разузнаване в Луисбърг — каза Фид, като пъхна лявата си ръка в пазвата, а с дясната натисна лекото гребло така силно, че скифът се плъзна бързо по водата, — през оная нощ вие овързахте не само греблата, но и езиците ни. Когато наистина се налага да се затъкнат устата на гребците, е, дума не бих обелил, ала аз съм от ония, дето смятат, че езиците са създадени да се говори с тях, така както морето е създадено да се живее от него, затуй обичам да водя разумен разговор в трезва компания. Хей, Сцип, Гвинейо, къде навираш скифа, дяволите да те вземат? Островът е насам, а ти караш към оная нищо и никаква църквица.

— Натискайте греблата — прекъсна го Уайлдър, — промъкнете се покрай оня кораб.

Те тъкмо минаваха край кораба, който бе изтеглен с въжета и закотвен извън пристанището; с него, както бе подслушвал скришом младият моряк, мисис Уилис и прекрасната Гъртруд възнамеряваха да потеглят на другата сутрин за далечната провинция Каролина. Докато скифът пропълзяваше покрай него, при мъждивата светлина на звездите Уайлдър оглеждаше кораба с опитно моряшко око. Нищо не убягна от вниманието му: нито корпусът, нито мачтите, нито въжетата; а когато се отдалечиха и всичко се сля в една тъмна, безформена маса, той наведе глава през борда на малката лодка и се замисли. Този път Фид не посмя да прекъсне размишленията му, защото смяташе, че те са свързани с професионалния му дълг, който за него беше нещо свято. Сципион по навик мълчеше. След като минаха така няколко минути, изведнъж Уайлдър се опомни и забеляза живо:

— Това е голям кораб, който трудно може да се настигне!

— Може и да е така — съгласи се охотно Фид. — Ако разпъне всичките си платна при попътен вятър, дори кралски кръстосвач бая ще се озори, докато се приближи достатъчно, за да хвърли на палубите му абордажните куки; ала закъса ли при насрещен вятър, наемам се да сгащя тоя перко от наветрената страна…

— Момчета — прекъсна го Уайлдър, — време е да чуете нещо за бъдещите ми планове. Повече от двайсет години вече работим заедно и, може да се каже, ядем от един и същ казан. Аз бях още малко дете, Фид, когато ти ме доведе при капитана на вашия кораб и не само ми спаси живота, но и ми помогна да стана офицер.

— Да, да, мастър Хари, малък на ръст бяхте тогава и не се нуждаехте от капитанска койка, достатъчен ви беше къс хамак.

— Аз съм ти много задължен, Фид, за тази благородна постъпка и за непоколебимата ти преданост оттогава.

— Е, да, аз много държах на вас, мастър Хари, и никога не изпущах куките си, макар че вие често се заканвахте да ме изгоните. Що се отнася до Гвинея, с вас този момък винаги има хубаво време, какъвто и вятър да духа, а виж, между нас двамата лесно се разразява шквал, както пролича от малкия спор за лодката…

— Стига по този въпрос — прекъсна го Уайлдър, явно силно развълнуван от горчивите спомени за далечното минало, които преминаха през главата му, — знаете, че само смъртта може да ни раздели, освен ако сега не решите сами да ме напуснете. Трябва да знаете, че аз съм се заловил с едно отчаяно начинание, което лесно може да завърши с гибел не само за самия мен, но и за всички, които са с мене. Не ми се иска да се разделям с вас, приятели, защото тази раздяла може да се окаже окончателна, но все пак трябва да сте наясно какви опасности ви очакват.

— Има ли да се върви още много по суша? — попита Фид без заобикалки.

— Не. Цялата работа, каквато и да е тя, ще се извърши само по вода.

— Тогава извадете корабните си книги и намерете място да нарисувате две кръстосани котви — знак, с който могат да се заменят всички букви на името „Ричард Фид“.

— Но може би, когато узнаеш…

— Не искам да зная нищо, мастър Хари. Колко пъти съм плавал с вас и сме разпечатвали плика със заповедта за местоназначението ни, та да не зная сега дълга си и спокойно да ви доверя старите си кости? Какво ще кажеш ти, Гвинея? Ще плаваш ли с нас? Или да те свалим веднага на брега, ей на оня нисък нос, и да те оставим да завързваш запознанство с мидите?

— Мен тук много добре — промърмори доволният от всичко негър.

— Да, да, Гвинея е като каботажен баркас: все се влачи в килватера ви, мастър Хари. А аз често се изпречвам пред клюза^[6] ви или се блъскам по един или друг начин в кърмата ви. Но така или иначе, както виждате, и двамата сме неразделни от вас и напълно доволни от условията на плаването. Затуй кажете ни сега какво трябва да правим и повече приказки са излишни.

— Помнете какво ви предупредих — отговори Уайлдър, който виждаше, че предаността на спътниците му е безгранична и не се нуждае от разпалване, и от дълъг и суров опит знаеше, че може да разчита на безрезервната им вярност въпреки някои недостатъци, изглежда, присъщи на хора като тях. — Помнете това, което ви доверих преди малко. А сега гребете право към кораба във външното пристанище.

Фид и чернокожият побързаха да изпълнят заповедта и скоро лодката запори водата между островчето и брега, който в сравнение с него изглеждаше като континент. Когато се приближиха до кораба, греблата заработиха по-бавно, а накрая и съвсем спряха, тъй като Уайлдър предпочиташе течението да довлече скифа до обекта, който желаеше да разучи добре, преди да се осмели да се качи на борда.

— Не ви ли се струва, че абордажните мрежи на тоя кораб са вързани за въжетата? — попита той, снишавайки глас така, че да не го чуят, но по тона личеше, че очаква с интерес отговора.

— Доколкото виждам, така е — отвърна Фид. — Роботърговците обикновено малко ги гризе съвестта и са смели само когато ловят някой млад негър по бреговете на Конго. А в такава нощ, при такъв вятър откъм брега и ясно небе има толкова шансове да надзърне тук френски кораб, колкото да ме направят първи лорд на Адмиралтейството, което едва ли ще стане скоро, тъй като кралят още не е осведомен добре за моите заслуги.

— Но сигурно са готови да устроят горещ прием на всякакви абордажници! — продължи Уайлдър, който иначе рядко обръщаше внимание на цветистите изрази, с които Фид така често обичаше да украсява речта си. — Няма да бъде толкова лесно да заловим такъв добре подготвен кораб, ако екипажът му остане верен на дълга си.

— Обзалагам се, че в този момент най-малко половината от вахтата спи между оръдията и всичко от катбалките^[7] до хакборда е под зорко наблюдение. Веднъж седях на края на фокреята^[8] от подветрената страна на „Хеба“^[9] и гледам: от югозапад право към нас се приближава в бакщаг^[10] някакво платно…

— Ш-шт! На палубите му се раздвижиха!

— Вярно. Готвачът цепи някакъв пън, а капитанът, изглежда, е поискал да му донесат чашката за преди лягане.

Гласът на Фид бе заглушен от подвикване от кораба, което звучеше като рев на някакво морско чудовище, подало неочаквано глава от водата. Опитните уши на нашите авантюристи веднага разбраха какво е това в действителност: така обикновено се вика на лодка. Уайлдър не почака да се увери дали плясъкът на греблата се чува в далечината, а се изправи с цял ръст от скифа и отговори.

— Кой е? — възкликна същият странен глас. — Тук нямаме зачислен на дажба човек, който да говори така. Къде е тоя, който отговаря?

— До левия ви борд, малко към носа, ей тук, в сянката на кораба.

— А какво търсите под клюза ми?

— Поря вълните с хакборда си — отвърна Уайлдър след кратко колебание.

— Що за глупак се е домъкнал тук? — промърмори този, който го разпитваше. — Подайте ми един мускет, да видим дали не можем да измъкнем по-учтив отговор от тоя приятел.

— Стойте! — изкомандува спокоен, властен глас от най-далечната част на кораба. — Всичко е наред, оставете ги да се приближат.

Човекът при носа на кораба им заповяда да се доближат до борда и разговорът се прекрати. Чак сега Уайлдър разбра, че повикването се отнася за друга лодка, която беше още далеч, и че бе избързал с отговора. Но като видя, че е много късно да се оттегли безнаказано, а може би дей-ствувайки според първоначалното си решение, той нареди на спътниците си да се подчинят.

— „Поря вълните с хакборда си“, разбира се, не е най-учтивият отговор на повикване — промърмори Фид, спущайки греблото си във водата — и нищо чудно, че се докачиха. Но ако толкова им се иска да се карат затова мастър Хари, върнете им със същата монета и разчитайте на мъжествена подкрепа.

Това насърчително уверение не получи отговор, защото в това време скифът вече се намираше на няколко фута от кораба. Уайлдър прекрачи борда сред дълбоко и, както му се струваше, зловещо мълчание.

Нощта беше тъмна, но тук-там се виждаха звезди, които пръскаха достатъчно светлина, за да могат зорките моряшки очи да различават добре предметите. Когато нашият авантюрист стъпи на палубата, той хвърли бърз изпитателен поглед около себе си, сякаш дълго таените съмнения и впечатления можеха да се решат с това първоначално оглеждане.

Невеж обитател на сушата би бил поразен от реда и симетричност-та на високите мачти, издигащи се от черната грамада на корпуса към небесата, и от висящите във въздуха въжета, чиито тъмни линии се пресичаха една с друга така, че нормалното им преплитане изглеждаше като безпорядък и неразбория. Но тези познати на Уайлдър предмети сега не привличаха вниманието му. Наистина като всички моряци най-напред той хвърли бегъл поглед нагоре, но веднага след това бързо, но проницателно се обърна около себе си, както споменахме преди малко. С изключение на един човек, който, макар и загърнат в широка моряшка пелерина, личеше, че е офицер, по палубите не се виждаше жива душа. От всички страни стояха мрачни, заплашителни батареи, подредени красиво и внушително, по моряшки, но нийде не се забелязваше нито следа от човешкото множество, от което обикновено гъмжи палубата на въоръжен кораб и е толкова необходимо, за да пусне оръдията в действие. Разбира се, по правилник в този час повечето хора от екипажа би трябвало да бъдат вече в койките, но според установения ред по няколко моряци се оставят на вахта, за да бдят за безопасността на кораба. Ето защо, като видя неочаквано пред себе си един-единствен човек, нашият авантюрист започна да усеща неудобството на положението си и необходимостта от някакво обяснение.

— Сигурно се учудвате, сър — каза той, — че съм избрал за посещението си такъв късен час?

— Разбира се, очаквахме ви по-рано — бе лаконичният отговор.

— Очаквахте ли!

— Да, очаквахме. Нали видях как вие с двамата си другари в лодката половин ден ни оглеждахте от градските кейове и дори от старата кула на хълма! Какво друго можеше да показва това любопитство, освен намерение да дойдете на борда?

— Откровено казано, това ме учудва! — възкликна Уайлдър малко разтревожен. — Значи сте отгатнали намеренията ми?

— Слушайте, приятелю — прекъсна го събеседникът му с тих смях, — съдейки по облеклото и външността ви, струва ми се, вие сте моряк. Да не мислите, че сме забравили да включим в инвентара на кораба си далекогледи? Или пък си въобразявате, че не знаем как да си служим с тях?

— Навярно имате сериозни основания да следите така внимателно какво правят непознати хора на брега?

— Хм! Може пък да чакаме товар от брега. Но предполагам, че не сте били толкова път в тъмното само за да прегледате товарителницата ни. Сигурно желаете да се видите с капитана?

— А нима не го виждам?

— Къде? — попита непознатият и се сепна, с което показваше благоразумното си страхопочитание към своя началник.

— Във ваше лице.

— В мое лице ли! Но аз не заемам такова почетно място в нашите корабни книги, макар че някой прекрасен ден все ще ми дойде времето. Слушайте, приятелю, когато идвахте насам, минахте ли под кърмата на оня кораб, дето дрейфува по течението?

— Разбира се, както виждате, той е точно на пътя ми.

— На вид солиден кораб и добре снабден с всичко. Разправят, че бил готов да отплава.

— Така изглежда: платната му са вързани, а газенето му е такова, като че е напълно натоварен.

— Но с какво? — попита рязко непознатият.

— Предполагам с нещата, посочени в товарителницата. Но вие самите, изглежда, още не сте започнали тая работа; ако ще товарите в това пристанище, няма да излезете в открито море по-рано от няколко дни.

— Хм! Мисля, че нашият съсед няма да ни изпревари много — забеляза другият малко сухо. После, сякаш у плашен, че се е изпуснал, добави бързо: — Нали знаете, ние, роботърговците, не носим почти нищо друго освен пранги и няколко бъчви ориз; останалият ни товар се състои от оръдията и това, с което ги зареждаме.

— Редно ли е кораби, занимаващи се с такава дейност, да имат толкова тежко въоръжение?

— Може да е редно, а може и да не е. Откровено казано, на брега закон почти не съществува, а често със силна ръка се постига толкова, колкото и с право. Затова, мисля, нашите собственици са преценили, че на борда трябва да има достатъчно оръдия и муниции.

— Би следвало да ви дадат и артилеристи, които да си служат с тях.

— Очевидно са забравили това, въпреки че са умни хора. Думите му бяха почти заглушени от същия груб глас, който бе         стигнал до скифа на Уайлдър. Сега той отново нададе прегракнал вик, който отекна над водата и смисълът му беше:

— Хей, кой е там в лодката?

— Отговорът бе даден бързо, кратко и според морските правила, но произнесен тихо, предпазливо. Човекът, с когото Уайлдър водеше такъв двусмислен разговор, изглежда, се смути от тази внезапна намеса и не знаеше какво да прави. Той вече бе понечил да заведе госта си в каютата, но се чу плясък на гребла — някаква лодка бе застанала до борда на кораба, а това показваше, че е вече късно. Като заповяда на събеседника си да не мърда от мястото си, човекът се втурна към трапа, за да посрещне току-що пристигналите.

Напуснат внезапно по такъв начин, Уайлдър остана съвсем сам. Така имаше по-добра възможност да продължи огледа си и да проучи внимателно новодошлите.

От лодката на кораба се качиха в дълбоко мълчание петима-шестима моряци с атлетическо телосложение. Те поговориха шепнешком с офицера, който, изглежда, прие някакво съобщение и предаде някаква заповед. След тези първоначални формалности от един скрипец на грот-мачтата бе прехвърлено въже, краят на което очевидно се спусна в лодката. Подир малко товарът, който то трябваше да вдигне на кораба, се заклати във въздуха по средата между водата и рангоута^[11]. После бавно го заспущаха, приближиха го внимателно до борда и най-сетне благополучно го стовариха на корабната палуба.

През време на цялата тази процедура, която сама по себе си не беше нещо необикновено, а се вършеше всекидневно на големи кораби в пристанище, Уайлдър напрягаше очи така, като че щяха да изскочат от орбитите. Тъмната маса, вдигната от лодката, изглеждаше на небесния фон като човешко тяло. Моряците наобиколиха този предмет. След като дълго се блъскаха и разговаряха полугласно, те вдигнаха товара — или тялото, ако предпочитаме да го наречем така — и заедно с него изчезнаха зад мачтите, лодките и оръдията, с които беше задръстена предната част на кораба.

Цялата тази работа прикова вниманието на Уайлдър. Но въпреки че очите му бяха така напрегнато вперени в групата на трапа, той не пропусна да забележи цяла дузина тъмни предмети, които внезапно се подадоха иззад рейте, и други тъмни части на кораба. Те можеха да бъдат люлеещи се във въздуха скрипци, но много приличаха на човешки глави. Едновременното им появяване и изчезване като че потвърждаваше това впечатление; всъщност нашият авантюрист ни най-малко не се съмняваше, че именно любопитството бе накарало толкова много заинтригувани лица да надзърнат от скривалищата си.

Но нямаше много време да размишлява върху всички тия второстепенни подробности от заобикалящата го обстановка, защото до него се приближи пак предишният му събеседник, който, изглежда, отново бе останал сам на палубата.

— Знаете колко е трудно да се приберат хората от брега, когато корабът е готов за отплаване — забеляза офицерът.

— Но вие май използвате много бърз начин за вдигането им на кораба — отвърна Уайлдър.

— Аха, човека на скрипеца ли имате предвид? Зрението ви е добро, приятелю, щом от такова разстояние можете да различите нож от свайка. Но този моряк беше размирник… е, не толкова размирник, колкото пияница. Доколкото може да бъде размирник човек, който не може нито да говори, нито да седи, нито да стои изправен.

След тези думи, сякаш напълно доволен от остроумието си и от простото си обяснение, офицерът се засмя и закиска, което показваше, че е в отлично настроение.

— Но вие стоите още на палубата — бързо добави той, — а капитанът ви чака в каютата си. Елате с мен, аз ще ви заведа.

— Чакайте — каза Уайлдър, — не е ли по-добре да съобщите за посещението ми?

— Той вече е уведомен. Тук при нас почти всичко стига до ушите му, преди още да е влязло в корабния дневник.

Уайлдър не възрази повече, а заяви, че е готов да тръгне. Офицерът го поведе към преградата, която отделяше главната каюта от шканците^[12] на кораба, и като му посочи една врата, прошепна:

— Почукайте два пъти; ако отговори, влезте.

Уайлдър направи така, както му бе казано. Първото му почукване или не бе чуто, или не бе удостоено с внимание. Когато почука пак, му викнаха да влезе. Младият моряк отвори вратата, обзет от най-различни чувства, които ще намерят израз на следващите страници от нашето повествование, и след миг се озова пред непознатия в зелено, застанал под светлината на силна лампа.