Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (32)

XXXII глава

Тоз момък още носи туй

мъничко естествено печатче.

Природата със умисъл

навярно му го е сложила,

за да му бъде свидетелче сега!

Шекспир — „Цимбелин“

Дойде и това утре, а с него изцяло се промени картината и ходът на нашето повествование. „Делфин“ и „Стрела“ плаваха дружески един до друг, като вторият пак развяваше английското знаме, а гафелът на първия беше гол. Повредите, причинени от бурята и от боя, бяха толкова изкусно поправени, че за обикновено око всеки от тези прекрасни кораби изглеждаше отново готов да посрещне опасностите на океана или на войната. Дълга синя мъглива ивица на север показваше, че земята е наблизо; плаващите недалеч три-четири каботажни кораба от този район свидетелствуваха, че сега пиратите нямаха враждебни намерения.

Обаче истинските им планове все още оставаха тайна, скрита в гърдите на Корсаря. По лицата на пленниците и на екипажа му се четеше ту съмнение, ту недоумение, ту недоверие. През цялата дълга нощ, настъпила след важните събития на току-що изтеклия ден, Корсарят крачеше напред-назад по юта мълчалив и замислен. От време на време подхвърляше някоя и друга дума, колкото да направлява движенията на корабите; но когато някой се осмелеше да се приближи с някаква друга цел до него, със знак, на който никой тук не дръзваше да не се подчини, той даваше да се разбере, че иска да остане сам. Наистина веднъж-дваж юнгата Родрик се повъртя около него, но той беше като ангел-хранител, който, незабележим и почти невидим, обикаля около този, над когото трябва да бди. Когато обаче на изток изгря огнено-сияйното слънце, гръмна оръдие, което прикани един от каботажните кораби да се приближи до „Делфин“ — и изглеждаше, че в този момент ще се вдигне завесата за последната сцена на нашата драма. Щом екипажът му се събра на палубата долу, а най-важните от пленниците му застанаха до него на юта, Корсарят се обърна към хората си със следните думи:

— Много години ни свързваше обща съдба — каза той, — дълго време се подчинявахме на едни и същи закони. Макар и несдържан в наказанията, аз бях готов винаги да се вслушам във вашите желания. Не можете да ме упрекнете в несправедливост. Но сега споразумението между нас се прекратява. Аз си вземам обратно думата и ви връщам клетвата за вярност. Не, не се мръщете… не се чудете… не роптайте! Споразумението ни става невалидно, а законите ни губят сила. Такова беше условието, с което постъпихте на служба при мен. Аз ви връщам свободата и в замяна на това искам от вас нещо съвсем малко. За да нямате причини да негодувате, аз ви дарявам моето съкровище. Вижте — добави той, повдигайки кървавото знаме, с което толкова време бе предизвиквал мощта на много държави; под него се показаха торбички с оня метал, който толкова отдавна управлява света. — Виждате ли? Това беше мое, отсега нататък е ваше. Ще го прехвърлим на оня каботажен кораб; там аз ще ви оставя да го поделите сами между ония, които според вас най-много заслужават. Вървете, земята е близо. Ако ви е мил животът, разпръснете се; не се колебайте; добре знаете, че без мен кралският кораб щеше да ви разгроми. Този кораб е вече мой; от останалото искам да взема само тия пленници. Сбогом!

След тази неочаквана реч настъпи мълчание, толкова смаяни бяха всички. За миг като че имаше опасност да избухне бунт, но предприетите от Корсаря мерки правеха невъзможна всякаква съпротива. „Стрела“ стоеше перпендикулярно на курса на „Делфин“, артилеристите бяха застанали със запалени фитили до оръдията на мощната батарея. Лишени от водач, изненадани и неподготвени, пиратите разбираха, че ще бъде безумие да се противят. Едва мина първоначалното слисване, и всички се втурнаха да събират личните си вещи и да ги пренасят на палубата на каботажния кораб. Когато на „Делфин“ не остана никой освен екипажът на една-единствена лодка, обещаното злато бе прехвърлено, а после натовареният кораб се отправи бързо да се скрие в някое потайно залив-че. През цялото време, докато се разиграваше тази сцена, Корсарят стоеше безмълвен като смъртта. След това той се обърна към Уайлдър и превъзмогвайки с огромно усилие чувствата си, добави:

— А сега и ние ще трябва да се разделим. Поверявам ранените си на вашите грижи. Те се нуждаят от помощта на вашите лекари. Зная, че няма да злоупотребите с доверието ми.

— Моята дума е гаранция за тяхната безопасност — отговори младият Де Лейси.

— Вярвам ви. Госпожо — продължи той, приближавайки се до по-възрастната от жените със сериозен и едновременно нерешителен вид, — ако един обявен извън законите престъпник има право да ви говори, направете ми една услуга.

— Кажете какво желаете; ушите на една майка не могат никога да останат глухи към тоя, който е пощадил чедото й.

— Когато молите небето за това чедо, не забравяйте, че има и друг човек, който все още може да извлече полза от вашите молитви; нищо повече не желая. А сега — продължи той, озъртайки се като човек, решил да потисне моментната си болка, колкото и трудно да му беше това, и оглеждайки с горчиво съжаление пустите палуби, които доскоро гъмжаха от живот и веселие, — а сега… да… сега трябва да се разделим! Лодката ви чака.

Уайлдър побърза да помогне на майка си и на Гъртруд да се качат на пинаса, а самият той все още сновеше из палубата.

— А вие! — каза той. — Какво ще стане с вас?

— Аз скоро ще бъда… забравен. Сбогом!

Думите на Корсаря звучаха така, като че му заповядваше да не се бави повече. Младият човек се поколеба, стисна му ръката и тръгна.

Когато Уайлдър се озова отново на своя кораб, чийто командир бе станал след смъртта на Бигнъл, той незабавно даде заповед да вдигнат платната и да поемат към най-близкото пристанище на родината му. Доколкото можеха да се следят с очи движенията на човека, останал на палубата на „Делфин“, никой не откъсваше поглед от неподвижния пиратски кораб. Разперил само марсела на гротмачтата си, той се възправяше като прекрасно създание, поставено там от някаква вълшебна сила, все така стройно и съвършено във всички отношения. Виждаше се как по юта му крачеше бързо напред-назад човешки силует, а до него се тътреше друг, който приличаше на умалена сянка на оная неспокойна фигура. Най-после разстоянието погълна тези неясни образи и очите напразно се мъчеха да доловят скритите движения на далечния кораб. Ала скоро бе сложен край на съмненията. От палубите му внезапно лумна струя пламък, който заподскача яростно от платно на платно. От корпуса изригна грамаден облак дим, а после се чу приглушен рев на оръдия. След това за известно време се разкри страшната и все пак величествена гледка на горящ кораб. Накрая всичко се скри зад огромна димна завеса и екна взрив, от който платната на далечната „Стрела“ се залюшкаха, като че пасатите се бяха отбили от вечния си път. Когато облакът се вдигна от океана, под него се разкри пуста водна шир и никой не би могъл да посочи мястото, където доскоро бе плавало това прекрасно творение на човешкия гений. На някои от тия, които се бяха накате-рили по горните мачти на кръстосвача и си служеха с далекогледи, им се стори, че различават някакво самотно петънце сред морето, но така и не се разбра дали беше лодка или отломка от разбития кораб.

От този момент нататък историята на страшния Червен корсар бе забравена сред развилите се по-нови събития из тия богати на случки морета. Но дълго след това моряците убиваха времето през нощните си вахти, като разказваха истории за дръзки подвизи, извършени уж под негово предводителство. Мълвата не пропущаше да ги разкрасява и изопачава, докато най-сетне истинският характер и дори името на главния герой се смесиха с описанията на действуващите лица в други безчинства. А междувременно на Западния континент се разиграваха по-важни събития, които представляваха по-голям интерес и засенчиха подробностите на една легенда, смятана от мнозина за фантастична и невероятна. Английските колонии в Северна Америка въстанаха срещу правителството на короната и една изтощителна война вървеше към благополучен завършек. Нюпорт, където започна настоящото повествование, бе завземан ту от кралските войски, ту от войските на оня монарх^[1], който бе пратил цвета на нацията си, за да помогне да бъде лишен неговият съперник от обширните му владения.

В красивото пристанище намираха убежище враждуващи флоти и мирните домове често ехтяха от веселието на млади войници.

Повече от двайсет години се бяха прибавили към дългия летопис на времето след гореизложените събития, когато този островен град стана свидетел на веселбите на ново празненство: съюзническите войски благодарение на численото си превъзходство и на своето изкуство бяха принудили най-смелия командир на английските войски да се предаде заедно с цялата си армия. Сега всички смятаха, че войната е завършила, и честните граждани както винаги изразяваха шумно своята радост. В края на деня обаче веселието затихна, а когато се спусна нощта, малкото градче възвърна обичайното си провинциално спокойствие. Една красива фрегата, закотвена на същото място, където за пръв път видяхме кораба на Корсаря, вече бе свалила ярката сбирка от приятелски флагчета, окачени както се полага на празник. На гафела й се вееше едно-единствено пъстро знаме с цяла плеяда от ярки изгряващи звезди. Точно в този момент в рейда влезе друг, по-малък кръстосвач, който също развяваше приятелското знаме на новите Щати. Възпрепятствуван от отлива и при утихнал вятър, скоро той се закотви в пролива между островите Каноникът и Роуд. В това време една лодка, движена от мишците на шестима яки гребци, се насочи към вътрешното пристанище. Когато лодката се приближи до един отдалечен и уединен пристан, някакъв самотен наблюдател, който следеше всичките й движения, забеляза там закрита със завеси носилка, а до нея — самотна женска фигура. Преди любопитството, което такава гледка не можеше да не възбуди в сърцето на гореспоменатия наблюдател, да успее да премине в догадки, греблата се вдигнаха, лодката докосна гредите на пристана и поетата от моряците носилка заедно с жената се озова пред него.

— Кажете ми, моля ви — проговори глас, в чийто тон странно се примесваха мъка и примирение, — живее ли в този град, в Нюпорт, капитан Хенри де Лейси от континенталната флота?

— Разбира се, че живее — отговори старият човек, към когото се бе обърнала жената, — може да се каже дори, че има две жилища: онази фрегата е негов дом толкова, колкото и сградата на близкия хълм.

— Ти си много стар, за да ни служиш за водач, но ако наблизо се намира твой внук или някой човек без работа, ето сребърна монета, с която ще го възнаградя за услугата.

— Бог да ви помага, лейди! — отвърна старикът, оглеждайки изпод око външността й, сякаш да се увери правилно ли е употребил титлата, и пъхна грижливо в джоба си подадената му малка монета. — Бог да ви помага, госпожо! Макар и да съм стар и донякъде похабен от несгоди и необикновени приключения по море и по суша, все пак с радост бих направил такава дребна услуга на знатна дама като вас. Последвайте ме и ще видите, че вашият лоцман не е съвсем отвикнал да намира пътя.

И още недовършил уверенията си в своята прехвалена способност, старецът се обърна и тръгна към хълма. Моряците и жената го последваха, като дамата крачеше тъжно и мълчаливо до носилката.

— Ако искате да се подкрепите — каза водачът им, сочейки през рамо, — ей там има една известна кръчма, някога много посещавана от моряци. Съседът Джоръм и „Ръждивата котва“ бяха прочути навремето не по-малко от най-великия пълководец на страната; и макар че честният Джо си е прибрал багажа на оня свят, къщата стои здраво като през първия ден, когато е влязъл в нея. Като праведник умря той и нека всеки слабодушен грешник взема пример от него!

От носилката се чу някакъв сподавен звук, но макар че водачът се спря и се ослуша, не можа да разбере нищо повече за самоличността на скрития там човек.

— Болният се мъчи — подхвана той, — ала болката му е телесна, а всички наши телесни страдания свършват, когато им дойде времето. Аз съм преживял досега седем кървави и жестоки войни и смирено се надявам, че тази, която бушува сега, ще бъде последната. Каквито чудесии съм видял и на каквито опасности съм се излагал през шестата война, окото не е виждало и езикът не е способен да опише!

— Времето те е обрулило жестоко, приятелю — прекъсна го кротко жената. — Дано тази жълтица да прибави още няколко спокойни дни към изминалите вече.

Инвалидът — защото водачът им беше не само стар, но и сакат — прие подаянието с благодарност и явно беше толкова погълнат в изчисляването на стойността му, че прекъсна прякото си участие в разговора. В дълбоко мълчание групата стигна до вратата на къщата, която търсеха.

Беше вече нощ; докато моряците с носилката се изкачваха по хълма, краткият здрач през това време на годината бе преминал в мрак. Водачът похлопа силно, след което му бе заявено, че нямат повече нужда от неговите услуги.

— Карал съм каква ли не трудна служба — отвърна той — и добре зная, че разумният моряк не освобождава лоцмана, докато корабът не се закотви благополучно. Възможно е старата госпожа Де Лейси да отсъствува, или пък самият капитан да не е…

— Достатъчно; ето един човек, който ще даде отговор на всичките ни въпроси.

Главният вход се отвори и на прага застана човек със свещ в ръка. Видът на вратаря обаче никак не беше насърчителен. В него имаше нещо, което не можеше нито да се имитира, нито да се прикрие; то показваше, че е син на океана, а дървеният крак, който служеше за опора на все още правото и яко тяло, свидетелствуваше убедително, че е придобил опит в своята трудна професия с цената на много опасности за живота си. Докато държеше свещта над главата си, за да огледа хората навън, лицето му беше строго, навъсено и малко свирепо. Обаче бързо позна сакатия и безцеремонно го попита за причината, както се изрази, на „такъв нощен шквал“.

— Тук има ранен моряк — отговори жената с толкова треперещ глас, че мигновено трогна сърцето на морския цербер. — Той идва да моли събрат по служба за гостоприемство и подслон през нощта. Искаме да говорим с капитан Хенри де Лейси.

— Тогава сте спуснали лота си тъкмо където трябва, госпожо — отвърна морякът, — както ще потвърди и мастър Пол тук от името на баща си и на добрата лейди, неговата майка; да не забравяме и старата госпожа баба му, която, може да се каже, също не е сладководна риба.

— Точно така — обади се един красив, мъжествен младеж на около седемнайсет години, облечен в униформата на човек, подготвящ се вече за морска служба, който надзърташе любопитно над рамото на стария моряк. — Ще доложа на баща си за вашето посещение, а ти, Ричард, се постарай веднага да намериш подходяща стая за нашите гости.

Тази заповед, дадена с тон на човек, който е свикнал да действува самостоятелно и да говори с авторитет, моментално бе изпълнена. Избраната от Ричард стая беше обичайната гостна в къщата. Тук след няколко минути бе сложена носилката, после носачите бяха освободени и остана само жената с човека в носилката и грубият слуга, който все пак им бе оказал такъв сърдечен прием. Той се залови да почиства свещите и да добавя нови дърва в пламтящото огнище, като се стараеше да поддържа разговора, за да не скучаят гостите през краткия промеждутък до появяването на господарите му. В това време се отвори една вътрешна врата и се показа вече споменатият младеж, който водеше тримата

главни обитатели на къщата.

Пръв влезе едър мъж на средна възраст в неофициална униформа на капитан от флотата на новите Щати. Погледът му беше спокоен, а стъпката — твърда, макар че времето и суровият живот бяха започнали да посребряват косите му. На едната му ръка имаше превръзка през рамо — доказателство, че доскоро бе участвувал във военните действия; на другата се облягаше някаква дама, която, макар и в напреднала възраст, във все още румените бузи и блестящи очи бе запазила следи от зрялата красота на своя пол. Подир тях крачеше трета фигура, също жена, чиято походка не беше толкова гъвкава, но по външност наподобяваше тиха вечер след бурен ден. Тримата поздравиха любезно непознатата, като тактично избягваха всякакъв прибързан намек за причината на посещението й. Сдържаността им явно не беше излишна, защото по очевидното вълнение, което разтърсваше изнемощялото тяло на жената, безсъмнено сломена не само от слабост, но и от мъка, личеше, че непознатата дама има нужда от малко време, за да събере сили и да подреди мислите си.

Тя плака дълго и горчиво, като че беше сама, и не се опита да заговори, докато по-нататъшното мълчание не стана подозрително. На бузите й пламтяха трескави петна. Най-сетне обърса очите си и за пръв път учудените домакини чуха гласа й.

— Това посещение може да ви се стори натрапване — рече тя, — ала този, чиято воля е закон за мен, пожела да го доведа тук.

— Защо? — попита офицерът, забелязвайки, че гласът й вече се задавяше.

— За да умре! — отговори непознатата с дрезгав шепот.

Слушателите й се сепнаха, с което издадоха учудването си;след това джентълменът стана, приближи се до носилката, дръпна внимателно завесата и разкри невидимия й досега обитател пред очите на всички в стаята. В погледа, който срещнаха очите му, все още имаше известно съзнание, макар че смъртта съвсем очевидно вече бе сложила своя печат върху лицето на ранения. Само очите му като че бяха все още на земята, защото, докато всичко друго около тях изглеждаше вече изпаднало в безпомощното безсилие на последните минути от живота на човека, те все още блестяха, умни и светли, може да се каже — почти искрящи.

— Какво бихме могли да направим, за да облекчим страданията ви или да изпълним желанията ви? — попита капитан Де Лейси след дълго и тягостно мълчание, през което всички около носилката съзерцаваха печално тъжната картина на настъпващата смърт.

Умиращият се усмихна страдалчески, но в изражението му странно и дори страшно се примесваше нежност и тъга. Той не отговори, ала очите му се местеха от лице на лице, докато най-после се приковаха като омагьосани върху лицето на по-възрастната от двете жени. Тя му отвърна със същия втренчен, напрегнат поглед; толкова очевидно беше взаимното привличане между двамата, че не можеше да убегне от вниманието на околните.

— Майко! — възкликна офицерът с нежна загриженост. — Майко моя, какво те смущава?

— Хенри… Гъртруд… — отговори престарялата майка, протягайки ръце към децата си, сякаш търсеше опора — чеда мои, вашите врати се отвориха за човек, който има право да влезе през тях. Ох, в тези страшни минути, когато страстите угасват и най-много проличава слабостта ни, в тези минути на немощ и телесни страдания така силно се проявява това, с което ни е дарила природата!Аз виждам всичко туй в този гаснещ поглед, в това изпито лице, в което е останало толкова малко, освен последните все още незаличени черти на семейна прилика и кръвно родство!

— Кръвно родство ли! — възкликна Де Лейси. — Та какъв ни се пада нашият гост?

— Той е мой брат! — отговори дамата, като оброни глава на гърдите си, сякаш това признание за родство й причиняваше едновременно и болка, и радост.

Непознатият, сам толкова развълнуван, че не можеше да говори, махна радостно с ръка в знак на потвърждение, но нито за миг не откъсваше очи от нея, като че искаше да я гледа, докато в тях все още имаше живот.

— Брат ли? — повтори синът й с непресторено учудване. — Аз знаех, че имаш брат, но мислех, че е умрял още като дете.

— Аз самата дълго мислех така, макар че често ме измъчваха страшни подозрения; ала сега истината е ясна като бял ден; не може да има повече съмнение чие е това посърнало лице и чии са тези измъчени черти. Бедността и нещастията ни разделиха. Изглежда, че всеки от нас е смятал другия за умрял.

С ново слабо движение на ръката раненият потвърди и това.

— Вече няма тайна. Хенри, този непознат е твой вуйчо… мой брат… някога мой възпитаник!

— Бих желал да го видя при по-щастливи обстоятелства — отвърна офицерът с прямотата на моряк, — но все пак като наш роднина е добре дошъл тук. Поне бедността няма да ви разделя вече.

— Погледнете, Хенри… Гъртруд! — добави майката, закривайки очите си с ръка. — Това лице не може да ви е непознато. Нима в тези печални останки не виждате човека, от когото и двамата се страхувахте, но и го обичахте?

Децата й стояха безмълвни от смайване, но дълго и напрегнато се вглеждаха в ранения, докато очите им се премрежиха. Внезапно се сепнаха от един глух звук, който се изтръгна от гърдите на непознатия, а когато до ушите им стигнаха неговите тихи, но ясни думи, всякакво съмнение и недоумение се разпръсна.

— Уайлдър — произнесе той с усилие, в което бе вложил като че ли сетните си сили. — аз дойдох да ви помоля да ми направите последната услуга.

— Капитан Хайдегер! — възкликна офицерът.

— Червеният корсар! — прошепна по-младата мисис Де Лейси, неволно отдръпвайки се на една крачка от носилката.

— Червеният корсар! — повтори синът, приближавайки се, подтикван от неудържимо любопитство.

— Най-после победен! — забеляза безцеремонно Фид, пристъпяйки към насъбралите се, без да изпуща машата, с която си служеше непрекъснато, за да оправдае присъствието си в стаята.

— Аз дълго потисках разкаянието и срама си — продължи умиращият, когато се поуталожи краткотрайното смайване, — но тази война ме принуди да престана да се крия. Нашата страна имаше нужда от двама ни и ние откликнахме на нейния зов! Вие й служихте като човек, който не е прегрешил в нищо, но такова свято дело не биваше да бъде опетнявано от име като моето. Когато светът говори за причинените от мен злини, нека се помни поне малкото добро, което съм сторил! Сестро… майко… простете ми.

— Нека бог, който създава и хора с такъв ужасен нрав, се отнесе снизходително към всичките ни слабости! — възкликна разплаканата мисис Де Лейси, като коленичи и вдигна ръце и очи към небето. — О, братко, братко! Ти знаеш святата тайна на твоето спасение и не е нужно да ти казвам сега от кого трябва да търсиш прошка!

— Ако не бях забравил тези повели, днес щях да нося с чест името си. Но… Уайлдър! — добави той с ненадейна поразителна сила — Уайлдър!

Очите на всички се обърнаха жадно към говорещия. Ръката му държеше някакъв свитък, който досега му бе служил за възглавница. Със свръхестествено усилие той се привдигна от носилката и като протегна ръце над главата си, разгърна пред себе си великолепно знаме с ивици и изгряващи звезди на син фон, и всяка чертица на лицето му се озари от лъчезарна радост, както в дните на неговия апогей.

— Уайлдър! — повтори той с безумен смях. — Ние победихме! — Падна ничком и застина неподвижен, и мракът на смъртта забули ликуващото лице така, както сенките затъмняват блясъка на усмихнатото слънце.