Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (31)

XXXI глава

Задръжте го! Цял свят не ще го отърве!

Шекспир — „Цимбелин“

Гореописаната страшна сцена завърши така внезапно, както бурята, преминала неотдавна над кораба; но усмихнатото, спокойно небе и яркото карибско слънце бяха в рязък контраст с ужасите, разкрили се след битката. Моментното смущение, настъпило след падането на Сципион, скоро мина и Уайлдър стоеше вторачен в последиците от боя — рухването на цялата прехвалена мощ на кръстосвача и напразната гибел на толкова хора. Причинените щети вече са разгледани достатъчно подробно, но едно кратко описание на сегашното положение на действуващите лица би послужило за изясняване на по-нататъшните събития.

На няколко ярда от мястото, което му бе позволено да заема сам, стоеше неподвижната фигура на Корсаря. Но човек трябваше да се вгледа по-добре, за да познае в мрачното лице, на което вече споменатият абордажен шлем придаваше неестествена свирепост, приятната физиономия на този човек. Когато погледът на Уайлдър обгърна гордата, права и тържествуваща фигура, неволно остана с впечатление, че тя внезапно и някак необяснимо бе израсла дори на височина. Едната ръка лежеше върху дръжката на ятагана, който, както личеше от кървавочервените капки, стичащи се по извитото острие, очевидно бе сял смърт в боя, а единият крак бе стъпил с някак свръхестествена тежест върху националното знаме, което бе сметнал за чест да смъкне. Погледът му се рееше сурово, но съчувствено над околната сцена, макар и да мълчеше и по никакъв друг начин да не издаваше дълбокия интерес, който бе изпитвал преди. До него, почти в обсега на ръката му, стоеше свитата фигура на юнгата Родрик, невъоръжен, с изпръскани от кръв дрехи, с присвити от страх блуждаещи очи и лице, бледо като у човек, у когото потокът на живота току-що е престанал да тече.

Тук-таме се виждаха ранените пленници, все още мрачни, но не-сломени духом, а мнозина от не толкова щастливите им врагове лежаха в кръвта си, пръснати из палубата, с такова изражение на ожесточеност върху лицата, като че все още мислеха за отмъщение. Здравите и леко ранените от двете страни вече се занимаваха с грабеж или се мъчеха да се скрият някъде.

Но толкова строга беше дисциплината, установена от главатаря на пиратите, и толкова безпрекословна властта му, че от момента, когато прозвуча заповедта за спиране на боя, нито един удар не бе нанесен, нито капка кръв не бе пролята. Опустошението обаче беше достатъчно, за да задоволи и най-ненаситната кръвожадност, ако единствената цел на нападението беше отнемането на човешки живот. Уайлдър изпитваше остра душевна болка, когато разпознаваше едно след друго мраморно-бялото лице на някой скромен приятел или верен служител; но най-силен беше потресът, когато погледът му се спря върху застиналото и все още навъсено лице на стария му командир.

— Капитан Хайдегер — заговори той, мъчейки се да запази подобаващата за момента твърдост, — днес щастието е на ваша страна; моля за милост и внимание към оцелелите.

— И едното, и другото ще бъде оказано на тия, които имат право на това; надявам се, че изключения няма да има.

Гласът на Корсаря беше тържествен и многозначителен, сякаш искаше да изрази нещо, което не можеше да се изкаже само с думи. Уайлдър дълго и напразно щеше да размишлява върху този неясен отговор, ако не се бе приближила група от вражеския екипаж, сред която веднага позна най-видните от някогашните метежници на „Делфин“, и по този начин разбра скрития смисъл на думите на техния главатар.

— Ние настояваме да бъдат приложени нашите стари закони! — заяви твърдо предводителят на групата, обръщайки се към командира си с такъв рязък и груб тон, който можеше да се обясни, но не и да се оправдае с доскорошната битка.

— Какво искате?

— Животът на предателите! — бе мрачният отговор.

— Вие знаете правилата на нашия кораб. Ако в ръцете си държим предатели, нека си получат заслуженото.

Дори в душата на Уайлдър да се таеше някакво съмнение за хората, които имаха предвид тези ужасни претенденти за раздаване на правосъдие, то би се разпръснало, когато той и двамата му другари бяха незабавно помъкнати към разбойническия главатар. Макар в сърцето си да желаеше страстно да живее, дори в този страшен момент това желание не се изрази в малодушни молби за милост. Нито за миг той не падна духом, никаква мисъл за хитруване, недостойна за професията му или за характера му, не се мярна в главата му. Той само впи тревожен, изпитателен поглед в очите на тоя, който единствен можеше да го спаси. Долови кратката, но жестока душевна борба, която смекчи суровите мускули по лицето на Корсаря; а после видя как след миг всяка чертица на това лице, приучено да се владее, застина в хладно невъзмутимо спокойствие. Веднага разбра, че чувствата на човека отстъпиха пред дълга на командира, и това беше достатъчно, за да му покаже колко безнадеждно е неговото положение. Тъй като не искаше да се унижава с безполезни молби и увещания, младежът остана там, където бяха сметнали за необходимо да го поставят обвинителите му — твърд, неподвижен и мълчалив.

— Какво е вашето желание? — попита най-после Корсарят с глас, който въпреки железните му нерви звучеше необикновено слабо и глухо. — Какво искате?

— Животът им!

— Разбирам ви; вземете ги, те са ваши.

Въпреки ужасите на току-що преживяната сцена и напрежението, изтърпяно по време на битката, спокойният, тържествен тон, с който съдията му произнесе присъдата (а знаеше, че тя означава бърза и позорна смърт), потресе душевно нашия авантюрист дотам, че едва не припадна. Кръвта нахлу в сърцето му и главата му забуча така, че имаше опасност да полудее. Но след миг душевният потрес премина и той стоеше все тъй изправен гордо и наглед непоклатимо — явно с нищо не показваше доловима за човешкото око слабост, присъща на всеки простосмъртен.

— Аз не искам нищо за себе си — заяви Уайлдър с възхитително хладнокръвие. — Зная, че вашите самозвани закони ме осъждат на жалка участ, но претендирам, не, моля, настоявам, умолявам ви за милост към моите невежи, доверчиви, предани другари; те не знаеха какво вършат и…

— Говорете на тия — рече Корсарят, като извърна очи и посочи наобиколилата го групичка настървени хора, — ето вашите съдии, само те могат да ви помилват.

Дълбоко, почти непреодолимо отвращение обзе младежа, но със страшно усилие той го превъзмогна и като се обърна към екипажа, продължи:

— Тогава ще се унижа да се обърна с молба към тях. Вие сте хора и моряци…

— Махнете го! — крясна прегракнало Найтингейл. — Не искаме проповеди! Закачете го на нока^[1] на реята… веднъж завинаги да се отървем от него.

Коравосърдечният боцман подигравателно нададе остър и продължителен писък със свирката си и като ехо му откликнаха двайсет гласа, в които се смесваха дрезгаво и неблагозвучно езиците на различни народности, като всеки крещеше на свой ред:

— На нока на реята! Да ликвидираме и тримата! Да ги ликвидираме!

Уайлдър отправи с очи последна молба към Корсаря, но не срещна погледа му, защото той нарочно бе извърнал лице настрана. С пламтяща глава младият човек усети как го повлякоха грубо от шканците към средната, не толкова неприкосновена част на кораба. Блъскането, трескавото връзване на примки и всички други страшни приготовления за екзекуция сред морето като че станаха само за миг — поне така се струваше на този, който стоеше пред прага на смъртта.

— Дайте жълто знаме за наказание! — ревна жадният за мъст командир на моряците от бака. — Нека джентълменът тръгне на последното си плаване под това знаме, като престъпник!

— Жълто знаме! Жълто знаме! — повтаряха злобно двайсет гърла. — Свалете флага на Корсаря и вдигнете емблемата на началника на военната полиция! Жълто знаме! Жълто знаме!

Дрезгавият смях и подигравките, с които бе посрещнато това жестоко предложение, ядосаха Фид. Досега той бе търпял мълчаливо Грубостите, на които беше подложен, чисто и просто смяташе, че началникът му ще съумее най-добре да каже малкото, което може би трябваше да се каже.

— Спрете злодеи! — извика той яростно, в силния си гняв забравил всякакво благоразумие и въздържаност. — Вие сте главорези и глупави престъпници! Че сте престъпници и получавате заповеди от дявола, е изписано на челата ви, а че сте глупаци, всеки може да разбере по това как връзвате въжето около врата ми. Даже една свястна примка не можете да направите! Но ей сега ще видите как се умира достойно на бесилката, негодници такива!

— Оправете примката и го вдигнете! — изкрещяха бързо един след друг един, два, три гласа. — Стегнете добре въжето и го пратете бързо на оня свят!

За щастие намерението им бе осуетено от нов взрив на безредна врява, надигнала се от един от люковете, а после се чу вик:

— Свещеник! Свещеник! Нека тия негодници първо се помолят, преди да затанцуват във въздуха!

Злобният смях, с който пиратите посрещнаха това подигравателно предложение, секна внезапно, сякаш на шегата им отговори от милостивия си престол тоя, чиято сила така светотатствено предизвикваха. Сред тях прозвуча мощен, заплашителен глас:

— Кълна се в бога, онзи, който дръзне с докосване или с поглед да оскърби пленник на този кораб, по-добре да сподели участта, която отреждате на тези нещастници, отколкото да си навлече гнева ми. Заповядвам ви, дръпнете се и дайте път на капелана!

Всяка дръзка ръка моментално се отдръпна и всяка богохулна уста се затвори в благоговейно мълчание; всички дадоха път и възможност на ужасения и скован от страх обект на волностите им да се приближи до мястото на екзекуцията.

— Вижте какво — каза Корсарят спокойно, но все така властно, — вие сте божи служител и ваш дълг е да раздавате свята милост. Ако можете да облекчите последната минута на простосмъртен, побързайте да го сторите.

— В какво са се провинили тези хора? — попита свещеникът, когато си възвърна способността да говори.

— Това не е важно, достатъчно е, че часът им е ударил! Извисете глас на молитва, от нищо не се бойте. Дори и тук необикновените слова ще бъдат приети добре. Да, а тези злодеи, които така дръзко са ви наобиколили, ще коленичат и ще мълчат като хора, чиито души се прекланят пред свещения обред. Само да махна с ръка и присмехулниците ще занемеят, а невярващите ще се изпълнят с благоговение. Говорете свободно!

— Бич на моретата! — подзе капеланът и бледото му лице се зачерви от благочестиво вълнение. — Безпощадни нарушителю на човешките закони, ти, който потъпкваш дръзко божите заповеди! Страшна отплата те чака за това престъпление. Не ти ли стига, че днес обрече на преждевременна смърт толкова хора, та искаш да утолиш жаждата си за мъст с още кръв? Пази се, ще дойде час, когато за всички тия неща възмездието ще се стовари със страшна сила върху твоята прокълната глава!

— Погледнете! — каза Корсарят с усмивка, но със страдалческо изражение, въпреки че на треперещите му устни играеше неестествено веселие. — Ето ви доказателства как небето закриля праведните!

— Макар че сега страшното му правосъдие се крие под непостижима мъдрост, не се заблуждавай; близък е часът, когато ще видиш и ще почувствуваш неговото величие! — Гласът на капелана внезапно секна; погледът му бе паднал върху навъсеното лице на Бигнъл, което, сковано от смъртта, беше полускрито под едно знаме, наметнато от самия Корсар върху трупа му. Но после, като събра сили, той продължи с ясен и убедителен глас, подобаващ на святото му призвание: — Говори се, че ти не си съвсем лишен от състрадание към ближните си; и макар че семената на благородните пориви, на по-добрите дни са потиснати в сърцето ти, те са все още живи и могат да дадат благотворни…

— Стига! Вие говорите напразно. Или изпълнете дълга си към тези хора, или млъкнете.

— Решена ли е окончателно съдбата им?

— Да.

— Кой казва това? — попита в този момент тих глас до Корсаря; когато стигна до ушите му, той докосна най-скритите струни на душата му и отдръпна кръвта от бузите към потулените кътчета на тялото. Но едновременно с учудването си Корсарят превъзмогна и слабостта и спокойно, почти моментално отговори:

— Законът.

— Законът! — повтори гувернантката. — Имат ли право тия, които пренебрегват всякакви закони и се отнасят с презрение към всякакви човешки принципи, да говорят за закон? Наречете това, ако щете, безсърдечна, злобна мъст, но не смейте да го назовавате със святата дума закон. Ала аз се отклонявам от целта си! Разказаха ми за тази ужасна сцена и дойдох да предложа откуп за осъдените. Посочете сумата, нека тя подобава на тия, които избавяме; признателен родител щедро би дал всичко на спасителя на детето си.

— Ако със злато може да се купи животът на тия, които искате — прекъсна я Корсарят с бързината на мисълта, — ето ви тук цели купища, можете да го използвате, когато пожелаете. Какво ще кажат моите хора? Ще приемат ли откупа?

Настъпи мрачно мълчание; после от тълпата се надигна тих, зловещ ропот, който показваше, че екипажът не желае да се откаже от своето отмъщение. Святкащите очи на Корсаря оглеждаха поред заобикалящите го свирепи лица, устните му се движеха трескаво, но сметна под достойнството си да се меси повече и не каза нищо. Обръщайки се към свещеника, той добави с удивителното си принудено хладнокръвие:

— Не забравяйте светия си дълг… времето тече. — След това се отдръпна бавно настрана едновременно с гувернантката, която вече бе закрила лицето си с воал, за да не гледа отвратителната сцена. В този момент Уайлдър заговори.

— Благодаря ви от все сърце за услугата, която желаехте да ми направите-рече той. — Ако искате да се разделим с мир, дайте ми още едно тържествено уверение, преди да умра.

— Какво?

— Обещайте, че тези, които дойдоха с мен на вашия кораб, ще го напуснат живи и здрави, и то колкото е възможно по-скоро.

— Обещай, Уолтър — обади се тържествен, глух глас измежду тълпата.

— Обещавам.

— Нищо повече не искам. А сега, преподобни божи служителю, изпълни светия си дълг, приближи се до другарите ми. Тяхното невежество може да улесни работата ти. Ако си отида от този светъл и прекрасен свят, без мисълта и признателността ми да е отправена към тоя, който — скромно се надявам — ме е предопределил за още по-велики неща, значи аз съм обречен, защото съзнателно върша грях. Но тези хора може би ще намерят утешение в молитвите ти.

Сред зловеща тишина капеланът се приближи до верните другари на Уайлдър. Почти през цялото време, докато се разиграваше гореописана та сцена, поради сравнителната маловажност на тези хора никой не им обръщаше внимание, ала междувременно, без никой да забележи, положението им съществено се бе променило. Фид седеше на палубата с разкопчана яка и въже около врата; той поддържаше главата на почти безпомощния чернокож, която с необикновена нежност и грижовност бе сложил в скута си.

— Поне този човек ще се изплъзне от злобата на враговете си-каза свещеникът, поемайки грубата ръка на негъра. — Наближава краят на оскърбленията и униженията му; скоро той ще бъде недосегаем от човешката неправда. Приятелю, под какво име е известен твоят другар?

— Не е важно как ще наречеш един умиращ-отвърна Ричард, поклащайки тъжно глава. — Той е родом от бреговете на Гвинея и обикновено фигурираше в корабните регистри под името Сципион Африкански, но ако го назовете Сцип, веднага ще ви разбере.

— Кръстен ли е? Християнин ли е?

— Дявол да го вземе, ако той не е християнин, не зная кой може да се смята за такъв! — отвърна Ричард с може би малко неуместна рязкост. — Човек, който служи на родината си, остава верен на другаря си и не се бои от нищо, според мен, що се отнася до религията, е светец. Хей, Гвинея, юнако мой, подай на капелана лапата си, ако се смяташ за християнин. Преди един час пръстите на този негър бяха по-яки и от испанска лебедка, а виждате ли сега на какъв хал е докаран този великан!

— Последният му час наистина е ударил. Да се помоля ли за блаженството на отлитащата му душа?

— Не зная, не зная! — отговори Фид със задавен глас, като се прокашля така гръмко и мощно, както в най-светлите си и най-щастливи дни. — Щом на един нещастник остава толкова малко време да се изкаже, добре е да му дадете възможност да си излее душата. Може пък да иска да съобщи нещо много важно на близките си в Африка; в такъв случай ще му трябва подходящ куриер. Ха, какво има, момче? Вижте, той вече се мъчи да измъкне нещо от главата си.

— Мистър Фид… вземи огърлица — едва промълви чернокожият.

— Да, да — отвърна Ричард, като пак се прокашля и погледна свирепо надясно и наляво, търсейки върху кого да излее яда си. — Да, да, Гвинея, бъди спокоен за това, юнако мой, а и за всичко останало. Гробът ти ще бъде дълбоко в морето и ще те погребем по християнски, момче, ако този пастор тук си разбира от работата. Всяка твоя заръка до близките ти ще запишем в корабния дневник и ще намерим начин да им я предадем. Много лоши дни си преживял навремето си, Гвинея, и доста бури са вилнели над главата ти, а са могли да те отминат, ако кожата ти беше малко по-светла. Затова може би и аз самият често ти се подигравах, момчето ми, когато се възгордявах с цвета на кожата си; да ми прости бог за всичко, а се надявам, че и ти ще ми простиш!

Негърът направи безполезно усилие да се привдигне, но успя само да улови приятеля си за ръката и да изрече:

— Мистър Фид моли прошка от чер човек! Господ горе прости всичко теб, мистър Ричард; не мисли повеч за туй.

— Това ще бъде според мен дяволски великодушно от негова страна — отвърна Ричард, чиито груби чувства бяха непривично разбудени от мъката и угризенията на съвестта. — Аз още не съм ти се отплатил както трябва, загдето ме спаси от оня потъващ контрабандистки кораб; а и много други такива малки услуги си ми правил, за които, както виждаш, ти благодаря, докато още има възможност; защото не се знае дали ще влезем отново в регистрите на един и същ кораб.

Със слабо движение на ръката другарят му даде знак да мълчи, а Фид се мъчеше, доколкото може, да разбере какво иска да каже. С леснота, присъща донякъде на характера му, той изтълкува неговите думи в благоприятен за себе си смисъл, както личеше от начина, по който продължи:

— Е, добре, може пък да успеем. Предполагам, че на оня свят настаняват хората по същия ред, както тук, на земята, тъй че в края на краищата ще плаваме пак заедно. Заповедите за отплаване и на двама ни вече са подписани, но ти май ще вдигнеш котва и ще ме изпревариш при попътен вятър, преди тези разбойници да сварят да ме качат на бесилката. Излишно е да ти говоря надълго и нашироко за сигналите, които може да се наложи да си дадем, за да се намерим горе на небето; уверен съм, че няма да забравиш и мастър Хари, защото ще имаш малко предимство — може пръв да се отблъснеш, а аз ще се старая да се движа колкото е възможно по-близо в килватера му, от което ще имам двойна полза: хем ще зная, че съм на прав път, хем няма да те загубя.

— Това се греховни слова, пагубни не само за твоя бъдещ покой, но и за покоя на нещастния ти приятел — прекъсна го свещеникът. — Връх на безумието е да следва офицера си или да разчита на слабите му сили, а не на бога, който във всяко отношение стои по-високо от него. Уповавайте се на друг…

— Да пукна, ако…

— Тихо! — каза Уайлдър. — Чернокожият иска да ми говори.

Сципион бе насочил погледа си към своя офицер и отново правеше немощно усилие да протегне ръка. Уайлдър простря своята така, че негърът да може да я достигне. Тогава умиращият успя да я допре до устните си, а после херкулесовската десница, доскоро така съкрушително размахвана в защита на своя господар, направи конвулсивно движение, вдърви се и падна, макар че очите продължаваха да блестят, вперени с нежност в лицето, което толкова време бе обичал и сред толкова преживени неправди никога не се бе поколебавало да му отвърне с любов и доброта. Тих шепот последва тази сцена, после прозвуча по-силен ропот на недоволство, а накрая се чуха много гласове, които открито мърмореха и се възмущаваха, че отмъщението им толкова се забавя.

— Очистете ги! — кресна зловещ глас от тълпата. — Трупът — в морето, а живите — на бесилката!

— Стойте! — изтръгна се от гърдите на Фид вик с такава яростна сила, че в този миг на необузданост и най-смелите се спряха. — Кой смее да хвърли в морето моряк, когато светлината още не е угаснала в мъртвешките му очи, а последните му думи още звучат в ушите на неговите другари? Ха! Нима ще извадите душата на човек така, както откъсвате щипка на рак? На ви примки и калпави възли! — Като каза това, разяреният марсови скъса въжетата, с които бяха криво-ляво стегнати лактите му, и преди някой да успее да му попречи, с моряшка сръчност бързо привърза към себе си тялото на негъра. — Може ли да се намери сред нескопосаната ви шайка човек, който да умее да нагласи рея или да държи кормилото срещу вятъра по-добре от този негър? Способен ли е някой от вас да се откаже от дажбите си, за да се нахрани по-добре болен другар? Или да изкара две вахти, за да си почине слаб приятел? Покажете ми поне един, който да е стоял непоклатимо под огъня като яка гротмачта, за да ви посоча за пример тоя, пред чиито тленни останки сме изправени. А сега дърпайте въжето и благодарете на бога, че на примката увисват честните, а мошениците още дълго ще стоят на нозете си.

— Дърпайте — откликна Найтингейл, подкрепяйки прегракналия си и зловещ вик с надуване на свирката. — Пратете ги на оня свят!

— Спрете! — възкликна капеланът, успял навреме да улови въжето, преди то да бе извършило смъртоносната си работа. — В името на тоя, от чието милосърдие някой ден може да се нуждаят и най-закоравелите измежду вас, почакайте само една минута! Какво значат тези думи? Правилно ли ги разчитам? „Арк от Линхейвън!“

— Да, да — потвърди Ричард, като разхлаби малко въжето, за да може да говори по-свободно, и прехвърли последното късче тютюн от кутийката в устата си. — Личи, че сте учен човек, щом толкова лесно го разчитате, макар и да е написано от ръка, свикнала да си служи по-добре със свайка, отколкото с перо.

— Но отде са се взели тези думи? Защо това име е изписано така неизличимо на кожата! Търпение, хора, чудовища, демони! Нима ще отнемете на умиращия дори една минута от драгоценното време, което става толкова скъпо на всички ни, когато животът ни напуска?

— Дайте му още една минута! — изрече висок глас отзад.

— Отде са се взели тези думи, питам аз! — повтори въпроса си капеланът.

— Чисто и просто с тях е отбелязано едно обстоятелство, което сега няма значение, тъй като всички, които са най-заинтересувани от него, са почти на края на пътя си. Чернокожият спомена за огърлица, но той мислеше, че аз ще остана в пристанището, а той ще дрейфува между небето и земята да търси къде да се закотви за последен път.

— Дали тук няма нещо, което засяга мен? — прекъсна го развълнуваният, треперещ глас на мисис Уилис. — Ох, Мъртън, защо задавате тия въпроси? Нима предчувствието ми се е сбъднало? Мигар природата предявява по такъв тайнствен начин своите права?

— Мълчете, уважаема госпожо! Вашите мисли витаят в невероятното, а разумът ми се помътва. „Арк от Линхейвън“ се наричаше едно имение на островите, принадлежащо на мой близък и скъп приятел; там аз получих и оттам изпратих в морето повереното ми ценно съкровище. Но…

— Говорете! — извика тя, като се втурна бясно към Уайлдър, сграбчи въжето, което само преди миг беше затегнато около врата му почти до задушаване, и го издърпа със свръхестествена сръчност. — Значи това не е било име на кораб?

— Кораб ли! Разбира се, че не е. Но на какво разчитате? От какво се страхувате?

— Огърлицата! Огърлицата! Говорете, какво е станало с тази огърлица?

— Сега тя е без значение, милейди — отговори Фид, който се възползва от това, че ръцете му са свободни, и подобно на Уайлдър преспокойно облекчи положението си, като разхлаби примката на шията си; някои от моряците понечиха да му попречат, но главатарят им ги спря с поглед. — Първо ще поотпусна това въже, защото не е нито честно, нито здравословно невеж човек като мен да тръгва на такъв неизвестен път преди своя офицер. А споменатата огърлица беше просто кучешки нашийник, който можете да видите тук, на ръката на бедния Гвинея — човек, равен на когото едва ли ще намерите.

— Прочетете го — каза гувернантката с премрежени очи, — прочетете го — повтори тя, с трепереща ръка давайки знак на свещеника да разчете надписа, който личеше ясно на месинговата пластинка.

— Свети добротворецо! Какво виждам? „«Нептун», собственост на Пол де Лейси!“

Силен вик се изтръгна от устата на гувернантката; за миг тя вдигна сключени ръце към небето в изблик на благодарност, която преливаше в душата й, а после, когато се опомни, нежно и поривисто притисна Уайлдър към гърдите си и произнесе на висок глас, изпълнен със страстна сила:

— Детето ми! Моето дете! Вие не трябва… не можете… не смеете да лишите една изстрадала, нещастна майка от нейното чедо! Върнете ми сина, моя прекрасен син, и с молитвите си ще ви изпрося милостта на небето. Вие сте храбри, не бъдете безсърдечни. Винаги сте били свидетели на милосърдието божие и не може да не се вслушате в неговата воля. Вземете всичко, което имам, но ми дайте сина. Той е от род, отдавна прославил се по моретата, и нито един моряк не трябва да остане глух към молбите му. Вдовицата Де Лейси, дъщерята на… проси милост. Кръвта на дедите му тече в неговите жили, вие няма да посмеете да я пролеете! Една майка ви се кланя до земята и моли да пощадите рожбата й. О, дайте ми детето, моето дете!

Когато заглъхнаха думите на молещата, около нея се възцари тишина, подобна на благочестивия покой, който настава в душата на грешник, когато там се вселят добри помисли. Мрачните пирати се споглеждаха смутено; душевната борба се отрази дори върху суровите им, загрубели лица. Но жаждата за мъст ги бе овладяла толкова силно, че нямаше дума, която да е в състояние да я пропъди. Кой знае какво щеше да стане, ако внезапно пред тях не бе застанал отново тоя, чиято воля никой не смееше да престъпи; той умееше да направлявай да обуздава, да разпалва или да потиска чувствата им според желанията си. В течение на половин минута той се оглеждаше наоколо, очите му обхождаха заобикалящите го, които отстъпваха пред погледа му, докато дори отдавна свикналите да се прекланят пред волята му започнаха да се озадачават от странния начин, по който тя се проявяваше в момента. Погледът му беше блуждаещ и смутен, а лицето му — бледо като лицето на молещата майка. Три пъти устните му се разтвориха, без нито звук да се изтръгне от дълбините на гърдите му; ала най-после в напрегнатите уши на заслушаната със затаен дъх тълпа прозвуча глас, изпълнен със спотаено вълнение, но все така властен. С величествено движение на ръката и такъв тон, че всички да го разберат, Корсарят произнесе:

— Разотивайте се! Знаете, че съм справедлив, но знаете също, че изисквам подчинение. Утре ще научите решението ми.