Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (29)

XXIX глава

Кажи му да ме довърши първо и тогава да ми продава костите.

Шекспир — „Хенри V“

Командирът на „Стрела“ и смутеният му помощник бяха стигнали до шканците, без да си говорят. Най-напред помощникът потърси с очи съседния кораб; ала погледът му имаше онова колебливо и неопределено изражение, което ясно показва, че все още не е дошъл напълно на себе си. Но корабът на Корсаря се виждаше с цялата осезаема и красива стройност на великолепната си конструкция. Вместо да стои на едно място, както в момента, когато го бе напуснал, рейте на фокмачтата му бяха обърнати и щом вятърът изду платната, величественият му корпус започна да се движи грациозно, макар и бавно по водата. В тази негова маневра обаче нямаше ни най-малка следа от намерение да се изплъзне. Напротив, всички горни платна бяха свити и в момента няколко моряци се занимаваха усърдно да спущат на палубата ония по-малки рей, които бяха абсолютно необходими за опъване на платната, нужни за улесняване на бягството му. Уайлдър се отвърна от тази гледка, обзет от сковаващ страх, защото добре знаеше, че такива приготовления се вършат от опитни моряци, решени да водят ожесточен бой.

— Ето на, вашият сейнтджеймски моряк се е размърдал там, вдигнал е трите си марсела и прибрал бизана, сякаш вече е забравил, че ще обядва с мен и че в списъка на командирите неговото име стои в единия край, а моето — в другия — изръмжа недоволно Бигнъл. — Но смятам, че все пак ще дойде, когато апетитът му подскаже, че е време за обед. При това би могъл да вдигне знамето си в присъствието на по-висшестоящ от него, без да унижи благородното си име. Ей богу, Хари Арк, я гледай колко умело насочва рейте си! Сигурно към кораба му е придаден като бавачка някой славен синковец, фигуриращ като първи помощник, и през целия обед ще се хвали: „Да видите как моят кораб върши еди-какво си“ или „Аз никога не търпя това“. Ха, не е ли така, сър? Помощникът му е изпечен моряк, нали?

— Малцина разбират от нашия занаят по-добре от капитана на този кораб — отговори Уайлдър.

— Не ще и дума! Вие сте разговаряли по тия въпроси с него, мистър Арк, и той е усвоил някои от похватите на „Стрела“. На мен пипето ми сече, та не остава скрита тайна.

— Уверявам ви, капитан Бигнъл, рисковано е да разчитаме на невежеството на този необикновен човек.

— Да, да, започвам да разбирам характера му. Този млад хитрец е шегаджия и се забавлява с моряк, както той би се изразил, от старата школа. Прав ли съм, сър? Той не за пръв път вижда солена вода!

— Почти е неразделен от морето, защото повече от тридесет години от живота си е прекарал по вода.

— Тук, Хари Арк, добре те е подхлъзнал. Лично той ми каза, че едва утре навършва двайсет и три години.

— Честна дума, излъгал ви е, сър.

— Не зная, мистър Арк, аз не се хващам тъй лесно на лъжа. За шестдесет и четири години натежава не само коремът, но и мозъкът! Възможно е да съм подценил умението на тоя младок, ала що се отнася до възрастта му, не може да има грешка. Но накъде се е понесъл тоя тип, дявол да го вземе? Лигавник ли трябва да му връзва неговата благородна майчица, за да обядва на военен кораб?

— Вижте! Той наистина се отдалечава от нас! — извика Уайлдър толкова бързо и с такава радост, че би събудил подозрението на човек, по-наблюдателен от неговия командир.

— Ако мога да различа кърмата от носа на кораб, вие сте прав — отвърна събеседникът му малко остро. — Слушайте, мистър Арк, искам да дам на тоя самохвалко урок как да уважава по-висшестоящите от него и така ще го разиграя, че да му се отвори апетит. Кълна се в бога, ще направя това, пък после нека в следващите си донесения до метрополията опише тази работа. Завъртете задните рей, сър, завъртете ги! Щом този млад благородник иска да се забавлява с надбягване между платноходи, нека не се засяга, че и други имат същото желание.

Началникът на вахтата, към когото бе отправена горната команда, я изпълни и след минута „Стрела“ също започна да се движи напред, но в обратна на „Делфин“ посока. Старецът беше във възторг от своето решение и изрази задоволството си с ликуващи възгласи и гръмогласен смях. Той беше толкова погълнат от току-що предприетия ход, че забрави въпроса, който го бе занимавал доскоро, и се сети да продължи разговора чак когато двата кораба, движейки се леко и неотклонно всеки по съответния си курс, се отдалечиха на значително разстояние един от друг.

— Нека отбележи това в корабния си дневник, мистър Арк — кипеше старият моряк, връщайки се на мястото, където Уайлдър продължаваше да стои през тази пауза. — Моят готвач не обича да готви жаби, но който опита веднъж майсторството му, вечно ще го търси след това. Ей богу, младежо, доста ще се препоти сега, ако вземе да ни гони. Но как попаднахте на неговия кораб? Вие не ми разказахте нищо за тази част от пътуването си.

— След последното ми писмо до вас, сър, аз претърпях корабокрушение.

— Какво! Нима най-сетне Дейви Джонс^[1] е пипнал този червен джентълмен?

— Нещастието се случи с кораб от Бристол, на който постъпих като един вид агент на пиратите… Но той продължава да се движи бавно и неотклонно на север!

— Оставете тоя млад перко да върви накъдето си иска; така ще му се отвори по-голям апетит за обеда. Значи ви е прибрал кралският кораб „Антилопа“. Аха, сега всичко ми е ясно. Дай на стар морски вълк курс и компас и той ще намери път до пристанище и в най-тъмна нощ. Но защо тоя мистър Хауард се преструваше, че не знае името ви, сър, когато го видя в списъка на офицерите ми?

— Така ли? Мислите ли, че не го знае? Може би…

— Не говорете повече, мой храбри приятелю, не говорете повече — прекъсна го внимателният му, но раздразнителен командир. — И аз съм имал такива несполуки, но ние стоим над тях, сър, високо над тях и над тяхната наглост. Който е спечелил чина си с честни усилия като вас и мен, няма защо да се срамува от това. Дявол да го вземе, младежо, веднъж цяла седмица храних един такъв келеш, а когато по-късно го срещнах по лондонските улици, извърна глава и взе да зяпа някаква църква отсреща така, че прост човек би помислил, че тоя хлапак знае за какво служи тая сграда! Но да не мислим повече за това, Хари; уверявам ви, и по-лоши неща са ми се случвали.

— Аз бях на кораба му под лъжливо име — с мъка вметна Уайлдър.

— Дори и дамите, които бяха с мен през време на корабокрушението, не ме познаваха под друго име.

— Е, това е било благоразумно! Пък и тоя млад негодник не се е преструвал на невеж от благовъзпитаност. О, здравейте, мистър Фид! Добре дошъл отново на „Стрела“.

— Аз вече си позволих сам да си кажа „добре дошъл“, ваша милост — отвърна Фид, който, изглежда, нарочно се мотаеше около двамата си началници, за да привлече вниманието им. — Солиден кораб е оня там и храбрец е капитанът му, и силен е екипажът му; но ако питате мен, заради доброто си име трябва да призная, че по ми допада да плавам с кораб, който може да покаже разрешителното си, когато му го поискат.

Руменината по бузите на Уайлдър ту се отдръпваше, ту пак бликваше като червен отблясък по вечерното небе, а очите му се въртяха във всички посоки, стараейки се обаче да не срещнат учудения поглед на стария му приятел.

— Не ми е съвсем ясно какво говори тоя момък, мистър Арк. Всеки офицер от кралската флота — от капитана до боцмана, тоест всеки благоразумен човек, когато е на море, винаги носи със себе си заповедта за назначаването си на тази длъжност, иначе може да се озове в неудобно положение: да го сметнат за пират.

— Тъкмо това исках да кажа и аз, сър, но ваша милост като образован и опитен човек умее да си служи по-добре с думите. Ние с Гвинея често сме си говорили по този въпрос, капитан Бигнъл, и неведнъж сериозно сме се замисляли. „Да речем — викам на чернокожия, — да речем, че се случи някой от корабите на негово величество да се натъкне на ей тоя тук и се счепкаме — думам, — какво ще правим ние с теб при такова положение?“ „Ами — каза чернокожият, — ще стоим до наши оръдия рамо до рамо с мастър Хари.“ Аз не възразих нищо, но, нека прощава мастър Хари, а и вие, ваша милост, си позволих да добавя, че според скромното ми мнение много по-добре е да ме убият на почтен кораб, отколкото на палубата на пиратски.

— Пиратски ли! — възкликна командирът му, като се облещи и зяпна.

— Капитан Бигнъл — подзе Уайлдър, — аз извърших може би непростим грях, като мълчах толкова дълго, но когато чуете разказа ми, някои обстоятелства сигурно ще ме оправдаят. Корабът, който виждате, е на прочутия Червен корсар; не, заклевам ви във всички добрини, които сте сторили досега за мен, първо ме изслушайте, а после ме съдете, ако желаете.

Думите на Уайлдър и искреното му, мъжествено държане усмириха надигащия се гняв на избухливия стар моряк. Той изслуша сериозно и внимателно краткия, но ясен разказ, който помощникът му побърза да изложи, и още преди да завърши, капитанът вече почти споделяше оная признателност и ония безспорно благородни чувства, които не бяха позволили на младия човек да разобличи коварството на този, който сам се бе отнасял така великодушно към него. От време на време капитанът прекъсваше разказа с остри и, би могло да се каже, професионални възклицания на учудване и възхищение, но, общо взето, успяваше да сдържа нетърпението и чувствата си по твърде нехарактерен за него начин, като се има предвид темпераментът му.

— Това е наистина невероятно! — възкликна той, когато помощникът му свърши. — Много жалко, че толкова честен човек е станал такъв изпечен мошеник. Но, Хари, все пак ние не бива да му позволяваме да се изплъзне; нашата преданост към короната и вярата ни не допускат това. Трябва да завием обратно и да го подгоним; ако с благи думи не го вразумим, не виждам друго средство освен бой.

— Опасявам се, че именно такъв е нашият дълг, сър — отвърна младият човек с въздишка.

— Това е въпрос на етика. Значи бъбривият франт, когото прати при мен, в крайна сметка съвсем не е капитан! Но няма съмнение, по външност и обноски е джентълмен. Уверен съм, че е някой млад безделник от добро семейство, иначе нямаше да играе така успешно ролята на хаймана. Трябва да се стараем да пазим името му в тайна, мистър Арк, за да не злепоставяме приятелите му. Стълбовете на нашата аристокрация, макар и малко напукани и обезобразени, в края на краищата са опора на трона и не ни подобава да показваме на простолюдието тяхната гни-лота.

— Човекът, който посети „Стрела“, беше самият Корсар.

— Ха! Червеният корсар на моя кораб… и то до мен! — провикна се старият моряк с искрен ужас. — Сега, сър, можете да се надсмивате над добродушието ми колкото си щете.

— Не мога да си позволя такава дързост, защото не съм забравил колко съм ви задължен. Заклевам се тържествено, сър, че беше именно той.

— Невероятно! Необикновено… просто чудо! Трябва да призная, че маскировката му беше много изкусна, щом можа да заблуди такъв физиономист. Аз, сър, нито видях рунтави бакенбарди, нито чух груб глас, нито пък забелязах някоя от чудовищните черти, които се приписват обикновено на този човек.

— Всичко това е просто измислица на мълвата. Боя се, сър, че най-страшните и най-опасни наши пороци често се крият под най-приятна външност.

— Но той дори на ръст не е голям, сър.

— Тялото му не е едро, но в него се таи душа на исполин.

— И значи смятате, мистър Арк, че този кораб е същият, който ни нападна през мартенското равноденствие?

— Уверен съм, че е именно той.

— Слушайте, Хари, заради вас съм готов да бъда великодушен към тоя негодник. Веднъж ми се изплъзна, когато в буря загубихме стенгата си, но тук имаме добър попътен вятър, на който може напълно да се разчита, и благоприятно, спокойно море. Тъй че, щом пожелая, той ще бъде в ръцете ми; защото ми се струва, че в края на краищата не възнамерява сериозно да бяга.

— Боя се, че сте прав — отвърна Уайлдър, неволно издавайки с тези думи своето желание.

— Той не може да се бие, защото няма шанс да успее, и тъй като изглежда, че съвсем не е такъв, за какъвто го смятах, ще се опитаме да преговаряме с него. Наемате ли се да му предадете моето предложение? Или пък той може да съжали за своята въздържаност.

— Аз гарантирам за честността му — възкликна разпалено Уайлдър. — Наредете да се даде оръдеен изстрел към подветрената страна. Имайте предвид, сър, всички сигнали да бъдат приятелски — на грот-мачтата ни да се вдигне бяло знаме и аз съм готов на всякакъв риск, само и само да го върна в лоното на обществото.

— Бога ми, момко, това ще бъде истински християнска постъпка — отвърна командирът след кратко размишление — и макар че за успеха си може да не получим благородническа титла тук, на земята, поне ще си осигурим по-добри места горе, на небето.

Веднага щом добросърдечният и като че ли малко склонен към фантазьорство капитан на „Стрела“ и неговият помощник взеха това решение, и двамата се заловиха ревностно да доведат работата до успешен край. Кормилото на кораба бе завъртяно към подветрената страна и когато носът му се обърна срещу вятъра, от подветрената носова амбразура лумна огнен език, който изпрати над вълните обичайния приятелски сигнал, че тия, които направляват движенията му, са готови да преговарят собствениците на намиращия се пред тях кораб. В същия миг на най-високата му мачта се развя малък флаг с чисто бяло поле, а знамето на Англия бе смъкнато от флагщока. В течение на половин минута след тези сигнали цареше тревожна възбуда. Това напрегнато очакване обаче не трая дълго. От кораба на Корсаря се вдигна облак дим, а после до ушите им стигна глухият гърмеж на ответния изстрел. Високо над върховете на мачтите му запърха като крило на гълъб също такова бяло знаме, но на мачтата, където обикновено се вижда флагът, обозначаващ националната принадлежност на военен кръстосвач, нямаше никаква емблема от такъв род.

— Тоя приятел има скромността да ни посрещне с гол флагщок — забеляза Бигнъл, сочейки на спътника си това обстоятелство като предвестник на успех. — Ще се приближим до него на благоразумно разстояние, а после вие ще се качите на лодката.

В съгласие с това решение „Стрела“ се обърна на друг галс и вдигна няколко платна, за да увеличи скоростта си. Когато между двата кораба остана разстояние половин оръдеен изстрел, Уайлдър предложи на началника си да спрат, за да не създават впечатление, че имат враждебни намерения. Незабавно спуснаха лодката в морето, хората слязоха в нея, закачиха на носа й бяло парламентьорско знаме и доложиха, че всичко е готово и парламентьорът може да се качи.

— Осведомете го за нашите сили, мистър Арк, защото като разумен човек ще разбере какво предимство ни осигурява това — заключи капитанът, след като завърши подробните си, повторени неколкократно напътствия. — Смятам, че можете да му обещаете да забравим миналото, ако приеме всичките ми условия; кажете все пак, че няма да пожаля никакви усилия, за да издействувам пълно помилване, поне за самия него. Е, бог да те благослови, момчето ми! Внимавай да не се изпуснеш да разправиш колко си изпатихме от боя миналия март; както знаеш, пролетната буря беше виновна за всичко. Довиждане и ти желая успех!

Едва изрече това, и лодката се отблъсна от борда на кораба, а след няколко минути Уайлдър беше вече толкова далеч, че не можа да чуе по-нататъшните наставления.

Докато лодката се носеше към все още далечния кораб, нашият авантюрист имаше достатъчно време да размишлява върху необикновеното положение, в което се намираше сега. Веднъж или дваж го обзе леко безпокойство и съмнение в разумността на стъпката, която предприемаше, но споменът за възвишените чувства на човека, комуто се доверяваше, не позволяваше тези опасения да вземат връх. Въпреки деликатността на положението си, когато се приближи до кораба на Корсаря, у него се разпали силно оня типичен професионален интерес, който е почти винаги буден в душата на всеки истински моряк. Идеалната симетричност на рангоута, изящните движения и форми на цялата тази грамада, носеща се като морска птица по дългите, спокойни вълни, вдигани от пасатите, и грациозният наклон на високите мачти, които се поклащаха на фона на синьото небе, оплетени от сложната мрежа на въжетата — нищо от това не убягна от погледа на човека, който не само знаеше да цени реда на един кораб, но и да се възхищава от красотата му.

Подобно на усета, придобиван от художника, като съзерцава дълго и внимателно най-прекрасните паметници на древността, и морякът придобива възвишен и изтънчен вкус, когато наблюдава кораб, будещ възхищение у всички. Така той се научава да открива недостатъци, незабележими за неопитно око, и да изпитва по-голяма наслада, когато гледа кораб в морето, тъй като тогава участвуват еднакво и разумът, и сетивата. Именно в това мощно (и за човека на сушата непонятно) обаяние се крие тайнствената връзка, която споява моряка толкова здраво с кораба му и често го кара да цени качествата му така, както би тачил добродетелите на свой приятел, и да е влюбен в красотата на кораба си така, както е влюбен в своята любима. Другите хора си имат различни неодушевени предмети за възхищение; ала никое от чувствата им не прониква толкова дълбоко в душата им, както привързаността, която морякът започва да изпитва след време към своя кораб. Той е негов дом, негово светилище и често обект на гордост и преклонение. В зависимост от това дали с бързината си или при бягство сред плитчини й урагани корабът оправдава или мами големите надежди на моряка, той си спечелва добра или лоша слава, която често се дължи по-скоро на умението или непохватността на тия, които го управляват, отколкото на някакви особености на конструкцията. Но в очите на моряка единствено корабът носи лаврите на победата или позора на поражението и гибелта; и когато се случи някакво неблагополучие, то се смята просто като някакво необикновено събитие, неприсъщо на самия кораб, сякаш тази постройка притежава способността да се управлява сама и да върши каквото й скимне.

Макар и да не беше толкова дълбоко пропит от подобно наивно суеверие по този въпрос, колкото по-младшите си колеги, Уайлдър все пак споделяше с цялата си душа повечето от чувствата на моряка. И сега, когато се приближи на такова разстояние, че ясно виждаше кораба, който с право можеше да се нарече бисер на океана, това чувство закипя у него с такава сила, че за миг забрави опасната си мисия.

— Сушете греблата, момчета — заповяда той, давайки знак на хората си да спрат лодката. — Сушете греблата! Виждали ли сте досега, мастър Фид, по-стройни мачти и по-добре стъкмени платна?

— Опитният моряк, който беше първи гребец на лодката, погледна през рамо и като пъхна под бузата си парче тютюн за дъвчене колкото бърсалката, сложена до оръдието му, побърза да отговори.

— Все едно дали е известно някому — подхвана той, — били те честни хора или мошеници, но казах на моряците от бака на „Стрела“ още първите пет минути, след като се озовах между тях, че цял месец могат да киснат в Спитхед, ала няма да видят такива леки и удобни съоръжения, както на този бързоходец. Когато си стегне въжетата, долният му такелаж е строен като талията на Нел Дейл, а блоковете му — кокетни като очи на красивото личице на девойче. Въжетата, които виждате на форбрасблока, се вдянати от ръката на някой си Ричард Фид; скрипецът на гротщага пък е нагласен от Гвинея, а като имате предвид, че е негър, може да се каже, че го е изпипал тип-топ.

— Красив кораб във всяко отношение! — каза Уайлдър с дълбока въздишка. — Гребете, момчета, гребете! Да не мислите, че съм дошъл тук да меря дълбочината на океана?

Гребците се стреснаха от енергичния глас на помощника и след минута лодката застана до борда на кораба. Когато стъпи на палубата, Уайлдър се спря за малко; не смееше да продължи по-нататък под суровите и заплашителни погледи на моряците; но присъствието на самия Корсар, който стоеше на кърмата в типичната си внушително-властна поза, го насърчи да продължи след кратко забавяне, което остана незабелязано. Но точно когато отваряше уста, Корсарят му даде знак да мълчи, докато не се уединят в каютата.

— Подозрението на хората ми е пробудено, мистър Арк — подзе Корсарят, щом останаха насаме, наблягайки умишлено на името, което реши да използва. — Подозрението им се засилва, макар че все още не знаят какво да мислят. Маневрите на двата кораба им се виждат непривични и не липсват гласове, които им шепнат неща, неблагоприятни за вашите интереси. Вие сбъркахте, сър, че се върнахте при нас.

— Аз дойдох по заповед на моя началник и под закрилата на бяло знаме.

— Ние не отбираме твърде от тънкостите на законите на тоя свят и може да изтълкуваме погрешно правата ви във вашата нова роля, но ако носите някакво съобщение, предполагам, че то е адресирано до мен.

— Единствено до вас. Но ние не сме сами, капитан Хайдегер.

— Не обръщайте внимание на момчето: ако пожелая, то може да остане глухо.

— Но аз искам да съобщя само на вас предложенията, които нося.

— Родрик е безчувствен като тази мачта — каза Корсарят спокойно, ала решително.

— Тогава ще говоря на ваша отговорност. Командирът на онзи кораб, упълномощен от нашия височайши господар Джордж Втори, ми възложи да ви обърна внимание на следното. Ако предадете този кораб непокътнат, с товара, въоръжението и боеприпасите му, той ще се съгласи да вземе десетима заложници от екипажа ви, избрани по жребий, и един от офицерите ви, а останалите могат или да постъпят на кралска служба, или да отидат където им видят очите и да си намерят по-достоен и не толкова опасен занаят.

— Това се казва царско великодушие! Значи ще трябва да коленича и да целуна палубата пред нозете на тоя, чиито уста са изрекли такива милостиви слова!

— Аз само ви повтарям думите на моя началник — продължи Уайлдър, като се изчерви. — Освен това, що се отнася до самия вас, той обещава да използва влиянието си, за да ви издействува помилване, при условие че напуснете моретата и престанете да се наричате англичанин.

— Последното вече направих, но може ли да зная защо се проявява такава снизходителност към човек, чието име е толкова отдавна отречено от хората?

— Капитан Бигнъл чу колко великодушно сте се отнесли с един негов офицер и с какво внимание приехте дъщерята и вдовицата на двама бивши братя по оръжие. Той признава, че мълвата не е била достатъчно справедлива към вас.

С огромно усилие Корсарят потисна радостта, озарила лицето му, овладя се и продължи с пълно спокойствие и невъзмутимост.

— Значи е бил заблуден, сър? — подзе той отново, като че да насърчи събеседника си да се доизкаже.

— Той е готов да признае това. Като доложи на съответните инстанции за тази всеобща грешка, ще успее да ви издействува обещаната амнистия за миналите ви дела и се надява да ви осигури по-светло бъдеще.

— И само за да му доставя удоволствие, аз трябва да променя така коренно всичките си навици, да напусна стихията, която е станала за мен насъщна като въздуха, който дишам, и, най-важното, да се откажа от прехвалената привилегия да се наричам англичанин.

— Да. Това сведение за силите ни, което можете да прегледате свободно със собствените си очи, ако желаете, ще ви убеди, че всякаква съпротива е безполезна, и, както смята капитанът, ще ви накара да приемете предложенията му.

— А какво е вашето мнение? — попита Корсарят с особено ударение, като протегна ръка да вземе писменото изложение. — Но моля да ме извините — добави той бързо, като забеляза сериозното изражение на събеседника си, — аз се шегувам в момент, когато е нужна сериозност.

Очите на Корсаря пробягаха бързо по листа, спирайки се веднъж-дваж с известен интерес върху някои пасажи, които, изглежда, привлякоха вниманието му.

— Убедихте ли се най-после в превъзходството ни, което вече ви изтъкнах? — попита Уайлдър, когато оня вдигна очи от листа.

— Убедих се.

— А може ли да ви запитам сега какъв е отговорът ви на предложението?

— Първо ми кажете какво ви подсказва сърцето. Защото тук говори и друго сърце.

— Капитан Хайдегер — подзе Уайлдър разпалено, — няма да се опитвам да крия, че ако зависеше само от мен, това послание щеше да бъде формулирано другояче. Но тъй като още пазя дълбоко спомена за вашето великодушие като човек, който не би принудил и враг да извърши нещо безчестно, аз ви приканвам да се съгласите. Прощавайте, но ще ви кажа следното: при неотдавнашното ни общуване аз се убедих, че дори и вие разбирате, че сегашният ви занаят няма да ви донесе нито славата, към която се стремите, нито удовлетворението, за което всички копнеят, и вие добре съзнавате това.

— Не предполагах, че в лицето на мистър Хенри Уайлдър ще намеря такъв казуист. Имате ли някаква друга молба, сър?

— Никаква — отговори разочарованият и огорчен парламентьор.

— Напротив, напротив, има — обади се тих, но пламенен глас до Корсаря, който като че ли не смееше да произнася високо думите, а предпочиташе да ги шепне. — Той още не е изпълнил и половината от задачата си, ако не е забравил свещения си дълг, което би било непростимо!

— Това момче обича често да си фантазира — намеси се Корсарят с иронична и измъчена усмивка. — Понякога изразява нелепите си мисли, като ги облича в думи.

— Моите мисли не са нелепи — продължи Родрик с по-висок и посмел тон. — Ако ви е скъпо спокойствието и щастието на този човек, не го изоставяйте. Напомнете му за неговото знатно и почтено име, за младостта му, за благородното и добродетелно същество, което така нежно е обичал някога и чиято памет все още тачи. Поговорете му за всичко това, както вие умеете да говорите, и, заклевам се в живота си, ушите му няма да останат глухи, сърцето му няма да остане безчувствено към вашите думи.

— Тоя хлапак е полудял!

— Не съм полудял, ако пък съм полудял, то е от престъпленията и опасностите, заобикалящи хората, които обичам. О, мистър Уайлдър, не го изоставяйте! Откакто сте сред нас, той отново заприлича на онзи, когото познавах някога. Махнете тия сведения за вашата сила, това е грешка, заплахите могат само да му навредят. Убедете го като приятел, но не се надявайте, че ще постигнете нещо като носител на отмъщение. Вие не познавате безстрашието на този човек, иначе нямаше да се опитвате да спрете този неукротим поток. А сега… сега му поговорете; погледът му вече се смекчава.

— То е от съжаление, момче, като вижда как блуждае разсъдъкът ти.

— Ако разсъдъкът ми винаги е бил спокоен като сега, Уолтър, нямаше да става нужда друг да говори с теб вместо мен! Тогава щеше да се отнасяш с уважение към казаното от мен и гласът ми щеше да стига до ушите ти… Но защо мълчите? Една-единствена добра дума би могла да го спаси.

— Уайлдър, детето е уплашено от това изброяване на оръдия и изреждане на хора. Бои се от гнева на вашия богопомазан господар. Вървете си, сторете му място в лодката си и го предоставете на милостта на вашия началник.

— Не искам, не искам! — завика Родрик. — Аз няма да те оставя, не искам, не мога да те оставя. Какво друго имам на тоя свят освен теб?

— Да — продължи Корсарят, чието престорено спокойно изражение се смени с тъжна замисленост, — наистина ще бъде по-добре да замине с вас. Ето ви злато в изобилие, поверете го на грижите на онази достойна за възхищение жена, която вече бди над едно не по-малко безпомощно, макар и може би не толкова…

— … грешно същество! Изречи смело тази дума, Уолтър. Аз съм заслужил този епитет и не се боя да го чуя. Гледай — каза Родрик, като взе обемистата торбичка, подадена на Уайлдър, и я вдигна презрително над главата си, — аз мога да хвърля това, но връзката, която ме съединява с теб, няма никога да бъде прекъсната.

Говорейки, момчето се приближи до един отворен прозорец на каютата; чу се плясък във водата и едно съкровище, способно да осигури сносен живот, стана завинаги недосегаемо за хората. Помощник-капитанът на „Стрела“ се обърна бързо, за да възпре гнева на Корсаря; но не можа да долови по лицето на разбойническия главатар никакво друго чувство освен съжаление, което прозираше дори през равнодушната му усмивка.

— Родрик би могъл да стане честен касиер — каза той. — Но все още не е късно да го върна при приятелите му. Хвърлянето на златото не е непоправима загуба, но ако с момчето се случи някакво сериозно нещастие, вечно ще ме гризе съвестта.

— Тогава го задръжте при себе си — промърмори момчето, чиято пламенност като че бе угаснала. — Вървете, мистър Уайлдър, лодката ви чака, безполезно е да стоите повече тук.

— Боя се, че е така! — отвърна нашият авантюрист, който през целия досегашен разговор не бе преставал да следи с мъжествено съчувствие лицето на момчето. — Много се боя, че е така! Тъй като дойдох тук като пратеник на друг човек, капитан Хайдегер, ваш дълг е да отговорите на предложението ми.

Корсарят го хвана под ръка и го заведе на такова място, откъдето можеха да виждат добре наоколо. Като посочи нагоре мачтите си и обърна внимание на събеседника си на малкото количество вдигнати платна, той каза просто:

— Сър, вие сте моряк и по това трябва да съдите за намеренията ми. Аз няма да търся, но няма и да избягвам вашия прехвален кръстосвач.