Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (28)

XXVIII глава

…Те нека ме нападат с лъжи безчестни —

аз ще им отвърна в съгласие с честта си.

Шекспир — „Кориолан“

— Да — мърмореше Корсарят, когато лодката му минаваше под кърмата на кралския кръстосвач, — да! Аз и моите офицери ще удостоим вашата трапеза! Но гозбите няма да бъдат по вкуса на тия кралски наемници! Гребете здраво, момчета, гребете; за награда след един час ще ровите свободно в складовете на тоя глупак!

Алчните пирати щяха да се развикат, ако от предпазливост не се налагаше да се въздържат; ала дадоха изблик на своите чувства, като удвоиха усилията си, за да стигнат час по-скоро до собствения си кораб. След минута смелчаците благополучно се озоваха отново под защитата на оръдията на „Делфин“.

Когато Корсарят стъпи пак на палубата на своя кораб, по решителния му поглед неговите хора познаха, че е дошло време за действие. Той се задържа за миг на шканците, оглеждайки със злорадство здравите материали, с които разполагаше; после изведнъж влезе в каютата си, забравил, че я бе отстъпил на други, или пък от вълнение беше безразличен към това обстоятелство. Внезапен силен удар на гонга извести не само за присъствието му, но и за намеренията му.

— Съобщете на първия помощник, че го чакам! — заповяда той, когато повиканият моряк се яви.

През краткото време, докато се изпълни това нареждане, Корсарят като че се бореше със задушаващия го гняв. Ала щом вратата на каютата се отвори и Уайлдър застана пред него, и най-проницателният и внимателен наблюдател напразно би търсил следа от силните чувства, които бушуваха в душата му. След като се овладя, веднага съобрази, че най-безцеремонно бе нахълтал в място, обявено от самия него за неприкосновено. Чак сега забеляза свилите се жени и видя ужаса, изписан ясно по лицата им, ала побърза да ги успокои с извинения и обяснения.

— В бързината си да поговоря с един приятел — каза той, — май забравих, че съм домакин на гостенки, които е щастие за мен да приема, макар че изпълнявам задълженията си толкова лошо.

— Спестете си любезностите, сър — произнесе мисис Уилис с достойнство. — За да не чувствуваме толкова болезнено нахълтването ви, молим да се държите тук като домакин.

Най-напред Корсарят покани дамите да седнат; след това, сякаш преценил, че в случая може би е оправдано известно малко отклонение от общоприетия етикет, с учтива усмивка даде знак на помощника си да последва техния пример.

— Майсторите на негово величество са спускали на вода и по-лоши кораби от „Стрела“, Уайлдър — подзе той многозначително, сякаш се надяваше събеседникът му да си обясни сам смисъла, който думите му не изразяваха, — но министрите му можеха да изберат за негов командир по-прозорлив човек.

— Капитан Бигнъл се слави като храбър и честен моряк.

— В такъв случай би трябвало да заслужи тази слава; защото махнеш ли тези две качества, не остава почти нищо. Той ми даде да разбера, че е изпратен специално в тия ширини да търси кораб, за който всички сме чували и добро, и лошо; става дума за „Червеният корсар“.

Мисис Уилис неволно трепна, а Гъртруд улови внезапно гувернантката си за ръката; говорещият сигурно видя това, но нищо в държането му не показа, че е забелязал. Уайлдър също запази похвално самообладание и отговори с такова спокойствие, в което и най-прозорливият наблюдател не би съзрял престореност:

— Той се е заловил с опасна, да не кажем обречена на неуспех задача.

— Може да излезе и едното, и другото. Но все пак много разчита на резултатите.

— Вероятно и той като всички се заблуждава по отношение на характера на човека, когото търси.

— В какъв смисъл се заблуждава?

— Предполага, че ще срещне обикновен пират, груб, алчен, невеж и безпощаден като другите…

— Кои други, сър?

— Исках да кажа — другите от този занаят; но такъв моряк стои с една глава по-високо от подобните нему.

— Тогава да го наричаме с общоприетото название, мистър Уайлдър: корсар. Но не е ли чудно, че толкова опитен моряк е дошъл в такова рядко спохождано море да търси кораб, който би трябвало да действува в по-оживени райони?

— Може да го е проследил през тесните проливи между островите и да е поел по курса, по който е бил забелязан за последен път.

— Да, възможно е — отвърна Корсарят замислено. — Вашият изкусен моряк умее да предугажда вятъра и теченията така, както птица се ориентира във въздуха. И все пак трябва да има за указание поне описанието на кораба.

Въпреки всички усилия Уайлдър сведе очи пред пронизителния поглед на събеседника си.

— Може и това да му е известно — отговори той.

— Може. Всъщност, както подразбрах от самия него, той има агент, който е проникнал в тайните на противника му. Дори открито заяви това и призна, че изгледите за успех зависят от умението и осведомеността на този човек, който несъмнено разполага с някакъв скрит начин да му съобщава това, което научава за действията на хората, сред които служи.

— Каза ли името му?

— Да.

— И то е…

— Хенри… Арк, наричан още Уайлдър!

— Безполезно е да отричам — отсече нашият авантюрист и се изправи с горд вид, с който искаше да прикрие обзелата го неловкост. — Виждам, че познахте какъв съм.

— Коварен предател, сър!

— Капитан Хайдегер, тук вие имате право да си служите с такива оскърбителни епитети.

Корсарят успя с усилие да потисне надигащия се гняв, но лицето му придоби свирепо-презрително изражение.

— Доложете и това на вашите началници — каза той с язвителна насмешка. — Чудовището на моретата, което ограбва безпомощни рибари, опустошава беззащитни брегове и бяга от знамето на крал Джордж така, както змиите се крият в дупките си, щом чуят човешки стъпки, може спокойно да говори това, което мисли, защото разчита на сто и петдесет разбойници и е в безопасност в своята каюта. И навярно понеже знае, че диша въздух, в който се намира една миролюбива и миротворна жена.

Но първоначалната изненада на обекта на презрението му премина и той не можа да бъде принуден да отвърне със същото, нито да бъде сплашен така, че да го удари на молби. Скръстил спокойно ръце, Уайлдър отговори просто:

— Аз се изложих на този риск, за да очистя океана от една напаст, която осуетяваше досега всички опити да бъде унищожена. Съзнавах, че това е опасно, и не се боя от наказание.

— Така да бъде, сър! — отвърна Корсарят и удари пак гонга с пръст, в чийто досег като че се криеше силата на исполин. — Оковете във вериги негъра и другаря му на марса; в никой случай не им позволявайте да разговарят или да разменят сигнали с другия кораб. — Когато изпълнителят на наказанията, който влезе при добре известния знак, се оттегли, капитанът се обърна отново към човека, стоящ твърдо и неподвижно пред него. — Мистър Уайлдър — продължи той, — хората, сред които така коварно се вмъкнахте, си имат общовалидни закони; щом узнаят какви сте в действителност, вие и вашите жалки съучастници ще увиснете на реята. Достатъчно е да отворя тази врата, да обявя какво е вашето предателство и да ви предоставя на нежното внимание на екипажа.

— Вие няма да сторите това! Не, няма да го сторите! — извика наблизо глас, от който трепнаха дори железните нерви на Корсаря. — Вие може да сте забравили какви връзки свързват човека с ближните му, ала сърцето ви не е изпълнено с жестокост. В името на спомените ви за някогашните по-щастливи дни, в името на нежността и добротата, с които сте били обградени във вашето детство, в името на онова свято и всеведущо провидение, което не оставя неотмъстен нито косъм от главата на невинен, умолявам ви да се спрете и да не забравяте, че носите тежка отговорност. Не! Вие не сте… не можете… не смеете да бъдете толкова безмилостен!

— А каква участ готвеше той за мен и моите съратници, когато влезе в това коварно съзаклятие? — попита дрезгаво Корсарят.

— На негова страна са божиите и човешките закони — продължи мисис Уилис, тъй като това беше тя: — Аз говоря с гласа на разума; зная, че в сърцето ви има милост. Целта, подбудите оправдават неговите постъпки, а вашите деяния не могат да намерят оправдание нито в небесните, нито в земните закони.

— Вашият език е твърде дързък за слуха на един кръвожаден, безпощаден пират! — каза Корсарят, озъртайки се с горда усмивка, с която явно искаше да подчертае убеждението си, че говорещата разчита на тъкмо противоположни на изтъкнатите от него качества.

— Това е езикът на истината и вашите уши не могат да останат глухи за него. Ако…

— Госпожо, престанете! — прекъсна я Корсарят, протягайки спокойно ръка към нея. — Моето решение бе взето още в първата минута и нито увещания, нито страх от последиците не могат да го променят. Мистър Уайлдър, вие сте свободен. Ако не ми служихте вярно, както очаквах, поне ме научихте на изкуството на физиогномиката^[1] и това ще ми остане като урок до края на живота.

Смутеният Уайлдър стоеше смирено, сякаш сам се осъждаше. Борбата, бушуваща в дълбините на душата му, проличаваше по гърченето на лицето, което вече не беше замаскирано под притворство, а изразяваше срам и мъка. Но тази борба трая само миг.

— Може би не ви е известна моята крайна цел, капитан Хайдегер — рече той, — възложено ми е да отнема вашия живот и да унищожа или разпръсна екипажа ви!

— Това съответствува напълно на установените обичаи в оная част от света, която потиска другата, тъй като силата е в нейните ръце. Вървете си, сър, върнете се на вашия кораб; повтарям, свободен сте.

— Аз не мога да се разделя с вас, капитан Хайдегер, без да кажа поне една дума за свое оправдание.

— Какво! Нужно ли е да се дава обяснение на преследвания, предаден и осъден пират? Има ли значение доброто му мнение за един добродетелен служител на короната?

— Злорадствувайте и ме упреквайте колкото си искате, сър, вашите думи не могат да ме оскърбят; и все пак няма да се разделя с вас, без поне отчасти да разпръсна отвращението, което заслужавам от ваша гледна точка.

— Говорете свободно, сър, вие сте мой гост.

И най-обидните ругатни не биха засегнали разкаяния се Уайлдър така дълбоко, както това великодушие, но той потисна чувствата си и продължи:

— Сигурно ви е вече известно — каза той, — че народната мълва описва поведението и характера ви в такива краски, които не биха ви спечелили уважение.

— Можете да ме черните колкото си щете — прекъсна го бързо неговият слушател, макар че трепетът в гласа му показваше колко болезнено чувствуваше обидата, нанесена му от един свят, който той уж презираше.

— Ако трябва да говоря, ще ви кажа цялата истина, капитан Хайдегер. Какво чудно има в това, че изпълнен с жажда да служа във флота, което вие сам някога сте смятали за чест, аз бях готов да рискувам живота си и ако може да се изразя така, дори да бъда двуличен, за да изпълня една задача, с която ще спечеля не само награда, но и похвала, ако завърши с успех? С такива мисли се залових с това начинание, но бог ми е свидетел, че едва що пристъпих към изпълнението на задачата си, и вашето благородно доверие почти ме обезоръжи.

— Но не се разколебахте, нали?

— Имаше наложителни причини да не променя решението си — продължи обвиняемият, поглеждайки жените. — В Нюпорт аз устоях на думата си и ако тогава двамата ми другари не бяха задържани на вашия кораб, кракът ми никога вече нямаше да стъпи тук.

— Младежо, готов съм да ви повярвам. Мисля, че разбирам подбудите ви. Вие играехте деликатна роля: някой ден, вместо да се разкайвате, ще се радвате, че тя е завършила с неуспех. Вървете си, сър, една лодка ще ви закара до „Стрела“.

— Не се заблуждавайте, капитан Хайдегер, не мислете, че вашето великодушие може да ме накара да забравя дълга си. Щом се явя пред командира на назования от вас кораб, веднага ще разкрия кой сте.

— Така и очаквам.

— И няма да стоя със скръстени ръце, когато започне боят. Ако искате, мога да умра тук, жертва на собствената си грешка, но щом ме пуснете, неминуемо ставам ваш враг.

— Уайлдър! — възкликна Корсарят, сграбчвайки го за ръката с усмивка, която издаваше бурните му чувства. — Защо не се запознахме по-рано! Но сега не е време за празни съжаления. Вървете, ако хората ми узнаят истината, всички мои увещания ще бъдат шепот в ураган.

— Когато дойдох на „Делфин“, аз не бях сам.

— Не е ли достатъчно — отвърна Корсарят, отстъпвайки крачка назад, — че ви подарявам свободата и живота?

— За какво може да ви послужи едно прекрасно, безпомощно и злочесто създание на кораб като „Делфин“, посветил се на такъв занаят?

— Нима винаги трябва да бъда лишен от близостта на по-добрата половина от човешкия род? Вървете си, сър, оставете ми поне образа на добродетелността, след като това качество ми липсва.

— Капитан Хайдегер, веднъж в изблик на благородни чувства вие се заклехте, струва ми се, от все сърце да закриляте тези жени.

— Разбирам ви, сър. Не съм забравил и никога няма да забравя дадената дума. Но къде ще заведете спътничките си? Нима на всеки кораб в открито море няма да бъдат в еднаква безопасност? И нима ще бъда лишен от всякаква възможност да имам приятели? Оставете ме, сър… вървете си… не се бавете, защото разрешението ми да си заминете може да се окаже безполезно.

— Никога не ще напусна тия, които съм се нагърбил да закрилям — заяви Уайлдър твърдо.

— Мистър Уайлдър… впрочем, струва ми се, по-добре би било да ви наричам лейтенант Арк — отвърна Корсарят, — не злоупотребявайте с добрината ми, може сам да си напакостите.

— Правете с мен каквото желаете, аз ще умра на поста си, но няма да замина без тези, с които дойдох.

— Сър, запознанството, с което се гордеете, стана едновременно с моето. Отде знаете дали предпочитат вас за свой закрилник? Сигурно съм се заблуждавал и съм се отнасял лошо с тях, ако имат причина да се оплакват, откакто се грижа за щастието и удобството им. Кажете, о прекрасна, кого от нас избирате за закрилник?

— Оставете ме, оставете ме! — извика Гъртруд и закри очите си да не вижда лукавата усмивка, с която Корсарят се приближаваше към нея, сякаш да отбегне погледа на василиск^[2]. — О, ако имате милост в сърцето си, позволете ни да напуснем вашия кораб!

Въпреки огромното самообладание на човека, към когото изпитваше такова неудържимо и спонтанно отвращение, въпреки всичките си усилия той не можа да скрие погледа на дълбоко и унизително огорчение, с който я изслуша. По лицето му се плъзна студена, скръбна усмивка, когато промърмори с глас, който напразно се мъчеше да смекчава:

— Аз съм си спечелил отвращението на всички мои ближни и трябва да плащам скъпо за това! Госпожо, вие и прекрасната ви повереница сте свободни да постъпвате както желаете. Този кораб и тази каюта са на ваше разположение, или пък, ако решите да ги напуснете, ще ви приемат други.

— Жени като нас могат да се чувствуват в безопасност само под бащинската закрила на закона — заяви мисис Уилис. — Ако рече бог…

— Стига! — прекъсна я Корсарят. — Вие ще заминете с вашия приятел. Когато всички ме напуснат, ще опустее не само корабът ми, но и сърцето ми.

— Викате ли ме? — попита тих глас до него с такъв жален и смирен тон, че не можеше да не привлече вниманието му.

— Родрик — отговори Корсарят бързо, — долу има работа за теб. Остави ни, добри Родрик. Остави ме за малко.

После, сякаш искаше да прекрати тази сцена колкото е възможно по-скоро, отново даде сигнал с гонга. Заповяда Фид и чернокожият да се прехвърлят в лодката, в която бе пратен и оскъдният багаж на гостенките. Щом тези кратки разпореждания бяха изпълнени, с подчертана учтивост Корсарят подаде ръка на гувернантката, заведе я до парапета, провирайки се между смаяните си хора, и се погрижи да бъде настанена благополучно в лодката заедно с повереницата си и с Уайлдър. Двамата моряци уловиха греблата, Корсарят махна мълчаливо с ръка за сбогом, след което изчезна от очите на тези, чието сегашно освобождаване им се струваше така фантастично и нереално, както и повечето останали събития през последните няколко седмици.

В ушите на Уайлдър обаче още звучеше заплахата от намеса на екипажа на „Делфин“. Той даде нетърпеливо знак на помощниците си да размахват по-енергично греблата и предпазливо насочи лодката така, че по-бързо да излезе от обсега на пиратските оръдия.

Когато минаваха под кърмата на „Делфин“, над водите екна хрипкав вик и чуха гласа на Корсаря, който говореше на командира на „Стрела“.

— Изпращам ви част от вашите гости — каза той — и между тях са единствените божествени създания, които имам на кораба си.

Пътуването трая кратко; едва освободените успяха да подредят мислите си, и дойде време да се качат на борда на кралския кръстосвач.

— Бог да ни е на помощ! — възкликна Бигнъл, като видя през илюминатора, че посетителите му са жени. — Бог да е на помощ и на двама ни, пасторе! Този вятърничав младок ни праща две фусти; и мръсникът му с мръсник ги нарича божествени създания! Лесно може да се сети човек отде е задигнал тия създания; но бъдете спокоен, отче, сред пет клафтера вода можем с чиста съвест да забравим, че имате свещенически сан.

Шеговитият смях на стария командир на „Стрела“ показа, че той е почти склонен да прости наглед дръзкото остроумие на арогантния си подчинен, а това беше един вид гаранция, че този весел миг няма да бъде помрачен от неуместни скрупули. Ала когато на палубата се появи Гъртруд, още поруменяла от преживените доскоро вълнения и сияеща от красота, дължаща се до голяма степен на нейната невинност, ветеранът потърка очи от смайване, което не би било по-голямо, ако наистина в нозете му бе паднало от небесата едно от ония създания, за които Корсарят бе споменал.

— Безсърдечен мошеник! — извика честният моряк. — Да опорочи такова младо и красиво момиче! Ха! Да пукна, ако това не е моят помощник! Какво значи това, мистър Арк? Нима се е върнало пак времето на чудесата?

Възклицанието, изтръгнало се сякаш от сърцето на гувернантката, на което откликна като ехо един тих и печален звук от устните на свещеника, прекъсна по-нататъшните му излияния на възмущение и учудване.

— Капитан Бигнъл — забеляза пасторът, сочейки олюляващата се жена, която се бе облегнала на Уайлдър, за да не падне, — честна дума, вие се заблуждавате по отношение на тази дама. Повече от двайсет години минаха, откакто се срещнахме за последен път, но мога да гарантирам лично за нейната чистота и непорочност.

— Заведете ме в каютата — прошепна мисис Уилис. — Гъртруд, мила моя, къде сме? Заведете ме на някое уединено място.

Молбата й бе изпълнена и новодошлите побързаха да се махнат от очите на любопитните, насъбрали се на палубата. Тук развълнуваната гувернантка се овладя донякъде и тогава блуждаещият й поглед се спря отново върху кроткото лице на капелана.

— Това е закъсняла и сърцераздирателна среща — каза тя, притискайки към устните си протегнатата му ръка. — Гъртруд, в лицето на този джентълмен виждаш пастора, венчал ме за човека, който беше някога гордостта и щастието на живота ми.

— Не скърбете за неговата кончина — прошепна преподобният свещеник, навеждайки се над стола й с бащинска загриженост. — Той ви бе отнет преждевременно, но умря така, както биха желали всички, които го обичаха.

— А нима не остана никой, който да запази за потомството името му и спомена за неговите качества? Кажете ми, добри Мъртън, не виждате ли в тази раздяла ръката на провидението? Не трябва ли да приема смирено това като справедливо наказание за моето непокорство пред моя любящ, макар и твърде неотстъпчив родител?

— Никому не е дадено да прозре тайните на справедливата сила, която направлява всичко. Достатъчно ни е, че се научаваме да се прекланяме пред волята на всевишния, без да се съмняваме в неговата справедливост.

— Но — продължи гувернантката с дрезгав глас, който показваше колко силно се бори с изкушението да забрави неговите поучения — не е ли достатъчен един живот? Защо трябваше да бъда лишена от всичко?

— Госпожо, размислете! Стореното е сторено мъдро и, вярвам, за добро.

— Право казвате. Аз ще забравя всички печални събития, но не мога да забравя последиците им за самата мен. А вие, достопочтени и милосърдни Мъртън, къде и как прекарахте времето си след всичко това, за което говорим?

— Аз съм само беден и смирен пастир на пръснато стадо — отговори с въздишка скромният капелан. — Много далечни морета съм пребродил и много странни лица и още по-странни нрави ми бе писано да срещна при скитанията си. Съвсем скоро се върнах от Изтока в полукълбото, където за пръв път вдъхнах въздух, и с позволение на нашите игумени дойдох да прекарам цял месец на кораба на един приятел, с когото се познавам дори по-отдавна, отколкото с вас.

— Да, да, госпожо — обади се славният Бигнъл, малко развълнуван от току-що разигралата се сцена, — близо половин век има, откакто с пастора дружехме като деца, и през време на това плаване често се ровим в стари спомени. Щастлив съм, че такава почтена дама ни удостоява с присъствието си.

— Тази дама е дъщеря на покойния капитан и вдовица на сина на нашия бивш командир, контраадмирал Де Лейси — побърза да вметне свещеникът, сякаш разбираше, че въпреки доброжелателната честност на приятеля му не може да се разчита на неговата дискретност.

— Познавах ги и двамата; те бяха смели хора и истински моряци! Дамата е добре дошла като ваша приятелка, Мъртън, но двойно по-добре дошла е като вдовица и дъщеря на споменатите от вас джентълмени.

— Де Лейси! — прошепна нечий глас на ухото на гувернантката.

— Законът ми дава право да нося това име — добави тази, която ще продължаваме да наричаме с чуждото й име, притискайки дълго и нежно към гърдите си своята разплакана възпитаница. — Булото бе вдигнато внезапно, мила моя, безполезно е да се крие повече. Баща ми беше капитан на флагмански кораб. Дългът често го принуждаваше да ме оставя дълго време в обществото на твоя млад роднина, а той не би допуснал това, ако можеше да предвиди последиците. Но аз знаех колко е горд и беден, затова не посмях да го направя господар на съдбата си, тъй като поради неопитността си смятах, че това, което ме очаква, ще бъде по-лошо дори от гнева му. Този джентълмен ни венча тайно и нашият брак не беше известен нито на баща ми, нито на майка ми. Смъртта…

Гласът на вдовицата секна и тя даде знак на капелана, като че го молеше сам да продължи разказа.

— Мистър Де Лейси и неговият тъст паднаха в един и същ бой само месец след брачната церемония — допълни Мъртън с глух глас. — Дори вие, уважаема госпожо, не знаехте досега печалните подробности на тяхната гибел. Аз бях единственият свидетел на смъртта им, защото в суматохата на боя ми бе поръчано да се погрижа за двамата. Кръвта им се смеси и вашият родител, благославяйки младия герой, несъзнателно благославяше своя зет.

— О! Аз измамих благородната му душа и платих скъпо за това! — възкликна разкаялата се вдовица. — Кажете ми, Мъртън, узна ли той за женитбата ми?

— Не. Мистър Де Лейси издъхна пръв и на гърдите на баща ви, защото той го обичаше като свой син; ала те бяха заети с други мисли, а не с безполезни обяснения.

— Гъртруд — каза гувернантката с глух глас на разкаяние, — за нас, слабия пол, може да има покой само в покорството и щастие само в подчинението.

— Сега всичко е свършено — прошепна разплаканото момиче, — минало и забравено. Аз съм ваша дъщеря — вашата Гъртруд, девойката, която вие възпитахте.

— Хари Арк! — извика Бигнъл, окашляйки се така силно, че се чу чак навън, на палубата, и като улови замаяния си помощник за ръката и го дръпна далеч от разиграващата се около тях сцена, рече: — Какъв дявол те е прихванал, момче! Ти забравяш, че аз все още зная за твоите приключения толкова, колкото министър-председателят на негово величество разбира от мореплаване. Защо те виждам тук, гост на кралски кръстосвач, докато мислех, че играеш ролята на пират? И как така този нехранимайко уж от благородно потекло е попаднал в такова благовъзпитано общество и се е сдобил с такъв прекрасен кораб?

Уайлдър въздъхна дълбоко като човек, който се събужда от приятен сън и неохотно се оставя да го изведат от място, където си е въобразявал, че може да остане завинаги, без да му омръзне.