Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (2)

II глава

Сър Тоби: Предчувствам гаврата.

Шекспир — „Дванайсета нощ“

Чужденците бяха трима на брой, защото майстор Хоумспън, който знаеше не само имената, но до голяма степен и биографиите на всеки мъж и жена на десет мили около жилището си, ги обяви шепнешком на събеседника си именно за чужденци. И то твърде подозрителни и опасни на вид чужденци. За да могат и други да съдят доколко правилна е тази преценка, налага се да опишем по-подробно външността на тези хора, които, с риск да си спечелят лошо име, поне засега имаха нещастието да бъдат непознати на бъбривия нюпортски шивач.

Първият, по общия си облик най-внушителният, беше млад човек, очевидно някъде към двайсет и шест-седем години. А тези години не са се състояли само от слънчеви дни и спокойни нощи, както личеше по мургавината, която се бе напластила върху лицето му в такава последователност, че някогашната светла кожа бе станала тъмномаслинена и през здравата руменина все още прозираше буйната кръв. Чертите му не се отличаваха с правилност и съразмерност, ала бяха благородни и мъжествени; носът му, макар и неправилен по форма, беше горд и рязко очертан, а изпъкналото му чело и гъстите вежди придаваха на цялата горна част от лицето онова безспорно умно изражение, което става вече толкова типично за физиономията на американеца. Устата му беше твърда и мъжествена, а когато промърмори нещо и се усмихна на приближаващия се бавно любопитен шивач, разкри блестящи зъби, които лъщяха още повече от това, че бяха обагрени от такава тъмна рамка.

Смолисточерната коса се виеше безредно на гъсти къдрици, а сивите очи, малко по-големи от нормалното, често меняха изражението си, но то беше по-скоро меко, отколкото сурово. В телосложението на този млад човек енергичността сполучливо се съчетаваше със сила. Тялото му изглеждаше добре сложено, съразмерно и изящно. Макар тези лични качества да не проличаваха под простия, но спретнат и добре прилягащ костюм на обикновен моряк, с външността си той правеше такова силно впечатление, че подозрителният майстор на иглата се поколеба, преди да се реши да се обърне към непознатия, който бе приковал очи като омагьосан в предполагаемия роботърговски кораб във външното пристанище. Непознатият сви леко долната си устна, промърмори нещо и пак се усмихна загадъчно, което показваше, че го вълнува някакво силно чувство. Най-после, след дълго колебание, добрият шивач взе решение. Без да смее да нарушава тази явно дълбока замисленост, той остави младия човек, който продължаваше да стои облегнат на гредата и съвсем не забелязваше присъствието на чуждия, рязко се обърна, за да разучи неговите другари.

Единият от останалите двама беше бял, а другият — негър. И двамата минаваха средната възраст; и двамата, ако се съди по външността им, носеха най-обичайни следи от продължително излагане на сурови климати и на безброй жестоки бури. Те бяха облечени в простите, зацапани от дълга употреба и от смола дрехи на обикновени моряци и носеха върху себе си и други несъмнени белези на своята специфична професия. Първият беше нисък, набит, с мощно телосложение, в което по някаква щастлива прищявка на природата, може би подсилена малко от отдавнашни навици, силата беше съсредоточена главно в широките, яки плещи и мускулести ръце, сякаш при сътворяването на този човек бе сметнато, че от долните крайници няма да има друга особена полза, освен да пренасят горните по различни места, където първите ще проявят своята сила. Главата му беше съразмерна с най-близките части на тялото, челото — ниско и почти закрито от косата, очите — малки, упорити, понякога свирепи, но често безизразни, носът — чип, груб и дебелашки, устата — голяма и лакома, зъбите — дребни, бели и дори изразителни. Тази странно устроена личност бе седнала на празно буре и със скръстени ръце изучаваше често споменавания роботърговски кораб, като от време на време удостояваше чернокожия си другар със забележки, подсказани от наблюденията и от жизнения опит.

Негърът заемаше по-скромно място, съответствуващо на простите му навици и наклонности. Между двамата имаше голямо сходство както по телосложение, така и по своеобразната животинска сила; различаваха се само по това, че негърът беше по-висок и по-съразмерно сложен. Природата бе отпечатала върху чертите му отличителните белези, характерни за расата, към която спадаше, но не до оная крайност, до която стига понякога неприязънта й към този онеправдан народ. Лицето му беше необикновено одухотворено, очите му — кротки, лесно разпалващи се от радост и понякога, подобно на другаря му, насмешливи. Косата му бе започнала да се прошарва, кожата му бе загубила лъскавия смолист оттенък, с който се е отличавала на младини, а крайниците и движенията му показваха, че е човек, закален и едновременно закоравял от труд. Той седеше на плосък камък и изглеждаше напълно погълнат от заниманието си — да подхвърля камъчета във въздуха и да демонстрира сръчността си, като ги улавя отново със същата ръка, с която току-що ги е подхвърлил — забавление, което издаваше и вродена склонност към дребни развлечения, и липса на по-възвишени влечения — плод на възпитание. Това занимание обаче даваше възможност на негъра да покаже по поразителен начин своята физическа сила. За да не пречи нищо на тази детинска занимавка, той бе запретнал до лакътя ръкава на леката си брезентова куртка и по този начин оголил ръка, която би могла да служи като модел за ръката на Херкулес.

Безспорно тези две личности нямаха толкова внушителен вид, че нашият любопитен шивач да не смее да ги разучи по-отблизо. Обаче, вместо да се поддаде веднага на големия си интерес, честният майстор на иглата предпочете да насочи усилията си по такъв начин, че да даде на селския момък поразително доказателство за своята съобразителност. След като му направи знак да бъде предпазлив и благоразумен, той се приближи до моряците изотзад с бавна и лека стъпка, за да може да чуе някаква тайна, която неволно би се изтръгнала от устата на някого от тях. Но предвидливостта му не даде съществени резултати, макар че подозренията му бяха подкрепени от такова просто допълнително доказателство за коварството на тия хора, каквото беше самият звук на гласовете им. Що се отнася до самите думи, макар добрият шивач да беше убеден, че в тях може да се крие някакво предателство, все пак дълбоко в душата си той бе принуден да признае, че то е много изкусно прикрито и-се изплъзва дори от неговата проницателност. Ще предоставим на читателя сам да съди за правилността на едното и другото.

— Хубаво е това заливче, Гвинея^[1] — забеляза белият, премятайки в устата си тютюна за дъвчене, и за пръв път от няколко минути откъсна очи от кораба. — Който се върти безпомощно край подветрения бряг, с радост би приютил корабчето си на такова място. Макар и да се наричам моряк, все пак не мога да проумея логиката на тоя човек, дето държи кораба си във външното пристанище, когато за половин час може да го вкара в тая бара. Не е леко там на лодките му, тъмнокожи Сцип, защо само им трови живота!

Негърът бе получил името Сципион Африкански^[2] в резултат от остроумието, свойствено повече на тогавашните жители на английските колонии, отколкото на днешните Съединени американски щати: най-черната работа там се възлагаше на двойници — поне по име — на римски философи, герои, поети и владетели. На него му беше все едно къде ще се намира корабът — в открито море или в пристанище, затова, без да прекъсва своето детинско занимание, изрази пълното си безразличие, като отговори равнодушно:

— Може да мисли, че всичка вода в залив плитка.

— Казвам ти, Гвинея — отвърна другият с рязък, категоричен тон, — този тип няма понятие от нищо! Кой човек, разбиращ от кораби, ще държи своя на рейда, когато може да го привърже в такова пристанище и с носа, и с кърмата?

— Какво нарича рейд? — прекъсна го негърът, улавяйки се тутакси с жадността на невежия за малката грешка на противника си, който смесваше външното пристанище на Нюпорт с по-несигурното място за закотвяне навътре в морето; както всички подобни хора, на него му беше безразлично дали възражението му има нещо общо с повдигнатия по-важен въпрос. — Аз никогаж досега не чувал да нарича рейд място за закотвяне, заобиколено от суша!

— Слушай, мистър Златен бряг — изръмжа белият, като наклони заплашително глава, но все така, без да удостоява с поглед своя смирен противник, — ако не искаш да бъдеш цял месец с бинтовани крака, остави шегите настрана и внимавай какво говориш. Кажи ми само едно: нима пристанището не е пристанище, а откритото море не е открито море?

Тъй като дори находчивият Сципион не можа да намери сериозно възражение на тези две безспорни максими, той благоразумно се въздържа да ги обсъди, а само поклати самодоволно глава и се разсмя от все сърце на въображаемата си победа над своя другар, сякаш никога не бе познавал грижи и не бе търпял дълго неправди и унижения.

— Да, да — мърмореше белият, като зае отново предишната си спокойна поза и скръсти пак ръце, които бяха малко раздалечени, за да подчертае заканата си срещу „крехките“ крайници на чернокожия, — мислиш, че ще постигнеш нещо, като дереш гърлото си подобно на ято крайбрежни врани. Господ е направил негъра неразсъдливо животно; а опитен моряк, който е заобиколил двата носа и е пребродил всички земи от Фънди до Хорн^[3], няма полза да си хвърля думите на вятъра, за да влива разум в главата на такива като теб! Казвам ти, Сципионе — защото си вписан под това име в корабните книги, макар че залагам половин месечна заплата срещу дървена опорна кука, че у вас са наричали баща ти Куоши, а майка ти Куошиба, — та ти казвам, Сципионе Африкански — според мен това име подхожда на всички чернокожи като теб, — че тоя приятел във външното пристанище бъкел не разбира от закотвяне, иначе щеше да спусне спомагателна котва ей там, до южния край на онова островче, после да приближи кораба си до брега и да го закрепи там със здрави конопени въжета и железни спомагателни котви. А сега, Сцип, размисли върху думите ми — продължи той с тон, който показваше, че току-що станалото малко спречкване е било като ония внезапни шквалове, които двамата толкова често са виждали и след които обикновено скоро настъпва затишие — и ще разбереш колко разумно говоря. Тоя човек се е закотвил там или с някаква цел, или без цел. Предполагам, че ще се съгласиш с мен. Ако няма никаква опре целена цел, може да кисне там колкото си ще, и дума не ще обеля. Ала в случай че преследва някаква цел, по-лесно ще я постигне, ако корабът му стои на мястото, което ти посочих преди малко, момчето ми, нито клафтер по-напред или по-на-зад, вместо да бъде там, където е сега, а да се премести не е по-трудно, отколкото да пренесеш шепа пера за възглавницата на капитана. А сега, ако имаш да възразиш нещо срещу това съображение, е, готов съм да те изслушам като разумен човек, който не е забравил заучените добри обноски.

— Ами ако излез силно северозапад вятър — отвърна събеседникът му, протягайки мускулестата си ръка към споменатата посока — и кораб иска да излез в открито море, как според теб може той измъкне при таквоз време? Ха, отговори ми, де! Ти много учен, мистър Дик, ама никогаж не виждал кораб да навре право във вятър, както не чувал маймуна да говори.

— Черният е прав! — възкликна младият човек, който явно бе дочул спора, макар и да изглеждаше зает с други мисли. — Роботърговецът държи кораба си във външното пристанище, понеже знае, че в това годишно време вятърът духа предимно от запад; затова, както виждате, е вдигнал високо горните си рей, макар че разполага с достатъчно хора, както личи от начина, по който е свил платната си. А можете ли да познаете, момчета, има ли котва под себе си, или се държи само на едно въже?

— Само глупак може да стои при такива приливи, без да спусне стоп-анкера^[4] си или поне спомагателна котва, за да закрепи кораба — отговори белият, без да мисли много върху този въпрос, явно водейки се само от опита си като моряк. — Вярно, че не отбира твърде от закотвяне, но човек, който умее да стъкми така добре рейте, не би се решил да закрепи кораба си, макар и за малко, с една-единствена котва, та да се мята насам-натам като онова ритащо жребче, вързано с дълго въже за едно дърво, което видяхме, когато пътувахме пеш от Бостън.

— Спуснали само стоп-анкер, а всички останали котви прибрали — произнесе се чернокожият, който оглеждаше сведущо с черните си очи кораба, но продължаваше да подхвърля камъчета във въздуха. — Представи, мистър Хари, че заклещи кормило наляво и прилив удари него в ляв борд, да видим ще може ли тогаз да рита и препуска! Искам да видя как Дик язди жребче, вързано за дърво!

Негърът пак изрази задоволството си от своето остроумие, като заклати глава, сякаш отдън душа го забавляваше причудливата картина, нарисувана от грубото му въображение, дори се разсмя от все сърце така, че сълзи излязоха в очите му, а неговият бледолик другар отново замърмори нравоучително, примесвайки думите си със силни ругатни. Младият човек, явно избягвайки да се бърка в споровете и духовитостите на своите необикновени другари, продължаваше да гледа напрегнато кораба, който, изглежда, в момента беше за него предмет от изключителен интерес. Той също поклати глава, но с по-сериозен вид, сякаш бе сложил край на съмненията си, и когато гръмогласният смях на негъра престана, вметна:

— Сципионе, ти си прав; корабът е наистина само със стоп-анкер и всичко на него е готово за внезапно отплаване. За десет минути капитанът може да изведе кораба си извън обсега на батареята, стига да полъхне поне малко вятър.

— Вие, изглежда, много добре разбирате от тия неща — произнесе нечий глас зад него.

Младежът се обърна рязко и чак сега забеляза присъствието на чужди хора. Ала не само той се учуди, защото към групичката се бе присъединил нов човек, и бъбривият шивач беше не по-малко, а може би и повече учуден от хората, които бе наблюдавал така внимателно, та не забеляза приближаването на още един непознат.

Новодошлият, мъж между тридесет и четиридесет години, имаше външност и облекло, които не можеха да не възбудят и без това живото любопитство на майстор Хоумспън. Той беше слаб и крехък, но явно притежаваше изключителна ловкост и дори сила, което изглеждаше невероятно, когато се сравняваше с ръста му, който едва достигаше средния. Кожата му някога сигурно е била ослепително бяла като у жена, но тъмночервеният загар по долната част на лицето, очертаващ рязко изящния орлов нос, премахваше всякакво впечатление за женственост. Косата му, светла като лицето, падаше над слепоочията на гъсти, лъскави и буйни къдри. Устата и брадата му бяха красиви по форма, но извивката на устните изразяваше леко презрение, а двете заедно — устата и брадата — показваха несъмнено чувствена натура. Очите бяха сини, големи, но не изпъкнали и макар обикновено благи и дори меки, в някои моменти изглеждаха малко неспокойни и диви. Носеше висока конусовидна шапка, кривната леко настрана, така че придаваше на физиономията му малко наперено изражение, светлозелена куртка за езда, брич от еленова кожа, високи ботуши с шпори. В едната си ръка държеше малък камшик и в момента, когато го забелязаха, го размахваше във въздуха с такъв вид, като че му беше напълно безразлично смайването, предизвикано от внезапното му появяване.

— Трябва да призная, сър, че вие, изглежда, отлично разбирате тия неща — повтори той, след като с благопристойно търпение издържа погледа на младия моряк, който го оглеждаше навъсено. — Говорите така, като че сте убеден в правото си да изкажете своето лично мнение.

— Учудвате ли се, че човек може да познава основно една професия, с която се е занимавал усърдно през целия си живот?

— Хм! Струва ми се малко странно, че човек, който упражнява занаят, му прикача гръмкото название професия. Дори ние, които владеем правната наука и сме на особена почит сред университетските учени, не можем да претендираме за това!

— Е, тогава наричайте го занаят, защото моряците нямат нищо общо с джентълмените от вашата професия — отвърна младият мореплавател, извръщайки се от натрапника с презрение, което не се и опитваше да скрие.

— Честолюбив младеж! — промърмори оня бързо, усмихвайки се многозначително. — Но да не се караме заради някаква си дребна дума, приятелю. Признавам пълното си невежество по морските въпроси и с радост бих научил нещичко от човек, сведущ като вас в своята благородна… професия. Струва ми се, вие споменахте нещо за начина, по който се е закотвил оня кораб, и за разположението на долните и горните му платна?

— Долните и горните ли? — възкликна младият моряк, пронизвайки питащия с поглед, не по-малко изразителен от предишното му презрение.

— Долните и горните! — повтори спокойно събеседникът му.

— Аз говорех за доброто стъкмяване горе, ала от такова разстояние не се наемам да съдя за положението долу.

— Значи съм се излъгал, но ще простите невежеството на човек, който е така несведущ във вашата професия. Както намекнах, аз съм чисто и просто недостоен адвокат на кралска служба, изпратен нарочно от метрополията със специално поръчение. Ако не се получаваше плосък каламбур, бих добавил, че не съм дори съдия^[5].

— Не се съмнявам, че скоро ще достигнете и това звание — отвърна морякът, — стига министрите на негово величество да умеят да ценят справедливо скромните качества и, разбира се, ако преждевременно не ви…

Младежът прехапа устна, поклони се леко и тръгна бавно по кея, последван със същата привидно мудна походка от двамата моряци, които го бяха придружавали при идването му тук.

Непознатият в зелено проследи тримата със спокоен и като че ли заинтригуван поглед, потупвайки ботуша си с камшик, сякаш обмисляше по какъв начин да продължи започнатия разговор.

— Ако преждевременно не ме обесят! — произнесе той най-после, като че довършваше фразата, която събеседникът му не бе доизказал. — Много смешно, че такъв момък се осмелява да ми предрече подобно повишение!

Очевидно се готвеше да тръгне подир отдалечаващата се компания, но усети, че някой малко безцеремонно го улови за ръката, и се спря.

— Само една думичка на ухото ви, сър — произнесе учтиво шивачът, правейки многозначителен знак, че има да му съобщи важни неща, — една-единствена думичка, сър,… щом сте на специална служба у негово величество. Съседе Пардън — продължи той с покровителствен тон, — слънцето клони към залез, боя се, че ще закъснееш за вкъщи. Момичето ми ще ти даде костюма и… бог да ти помага! Не говори нищо за това, което чу и видя, докато не ти кажа, защото не е прилично хора като нас, преживели толкова в тази война, да бъбрят много. На добър път, момко! Поздрави достойния фермер, твоя баща, и не забравяй да поднесеш отново почитанията ми на пестеливата стопанка, твоята майка. На добър път, честни приятелю, на добър път!

Отървал се по този начин от своя почитател, Хоумспън почака с важен вид зяпналия селски момък да се отдалечи от кея и чак след това насочи пак погледа си към непознатия в зелено. Последният с невъзмутимо спокойствие продължаваше пътя си, докато най-сетне шивачът не му заговори отново. Очевидно само с един поглед за проницателните си очи непознатият го бе измерил и преценил.

— Вие казвате, сър, че сте служител на негово величество? — запита шивачът, решил да разпръсне всякакви съмнения дали би могъл да се довери на събеседника си, преди да пристъпи към откровен разговор.

— Смея да кажа дори нещо повече: аз съм негов близък довереник!

— С всички фибри на тялото си чувствувам каква чест е да разговарям с такъв човек — произнесе куцият, приглаждайки оредялата си коса и кланяйки се почти до земята, — висока, царска чест е за мен да бъда удостоен с подобно внимание.

— В такъв случай, приятелю, осмелявам се от името на негово величество да ви кажа „добре дошъл“.

— Това ваше великодушно благоволение ще отвори цялото ми сърце, макар че предателство и всякакви други неправди го бяха заключили. Щастлив съм, дори поласкан и не се съмнявам, уважаеми сър, че ще имам възможност да докажа верността си към краля пред човек, който не ще пропусне да доведе скромните ми усилия до знанието на негово величество.

— Говорете свободно — прекъсна го непознатият в зелено с царствена снизходителност, при все че човек, по-схватлив от шивача и по-малко замаян от очакващата го чест, лесно би забелязал, че тези верноподанически излияния започват да досаждат на странника. — Говорете, без да се стеснявате, приятелю; ние винаги така се държим в двора. — И като пляскаше ботуша си с камшика за езда и въртеше на пети лекото си тяло, промърмори с вял, равнодушен вид: — Ако се хване на тая въдица, значи е глупав като гъска!

— Ще говоря, сър, ще говоря; голяма милост е да ме изслуша благороден господин като вас. Виждате ли, сър, оня висок кораб във външната част на това верноподаническо пристанище?

— Виждам го. Той явно е обект на всеобщо внимание сред честните поданици на този град.

— Струва ми се, сър, че тук надценявате прозорливостта на моите съграждани. Този кораб стои вече от много дни там, където го виждате сега, и никой смъртен освен мен не е казал рито думица против него.

— Я гледай! — промърмори непознатият, като захапа дръжката на камшика си и впи напрегнато пламтящите си очи в лицето на добрия шивач, който буквално се пръскаше от гордост, че е направил такова важно откритие. — А какви точно са вашите подозрения?

— Е, сър, може и да греша — да ми прости бог, ако е така, — но ето горе-долу какво мисля по този въпрос. Оня кораб и неговият екипаж минават за невинни и безобидни роботьрговци сред добрите хора в Нюпорт и именно като такива ги посрещнаха и приеха в града: на кораба осигуриха безопасно и удобно място за закотвяне, а на екипажа му — радушен прием във всички кръчми и дюкяни. Не искам да си помислите, че от ръцете ми е излязла дори една-единствена дрешка за някого от екипажа; не, нека се запомни веднъж завинаги, че с тях си има работа само младият шивач на име Тейп, който примамва клиенти, като клевети и всячески петни доброто име на тия, които владеят занаята по-добре от него; от моите ръце не е излязла дрешка дори за най-долния юнга от тоя кораб.

— Имате късмет — отговори непознатият в зелено, — че си нямате вземане-даване с тези негодници, но забравихте да посочите в какво конкретно престъпление трябва да ги обвиня пред краля?

— Ще се постарая да стигна колкото е възможно по-бързо и до този важен въпрос. Трябва да знаете, достопочтени и достойни сър, че аз съм видял много и изстрадал много в служба на негово величество. Преживял съм пет кръвопролитни и жестоки войни, както и други патила и изпитания, които един скромен поданик трябва да понася смирено и безропотно.

— Всичко това трябва незабавно да бъде доведено до знанието на краля. А сега, честни приятелю, облекчете си душата, като изложите откровено вашите подозрения.

— Благодаря ви, почитаеми сър; аз няма да забравя добротата ви към мен, но не ще позволя да се каже, че нетърпението ми да получа споменатото от вас облекчение ме е подтикнало с лекомислена и неподобаваща прибързаност да излея душата си. Трябва да знаете, уважаеми господине, че вчера по същото време, когато седях сам на тезгяха си и размишлявах — по простата причина, че моят завистлив съсед беше примамил всички новопристигнали клиенти в своето дюкянче, — защото, сър, когато ръцете са свободни, главата работи; та седях аз, както вече ви споменах накратко, и размишлявах като всяко друго разумно същество за превратностите на живота и за големите изпитания, които съм претърпял във войните; защото трябва да знаете, доблестни господине, че освен събитията в страната на мидяните и персите и бунта срещу Портиъс в Единбърг, пет жестоки и кръвопролитни…

— По вида ви личи, че сте закален войник — прекъсна го слушателят му, който се мъчеше да потисне своето засилващо се нетърпение, — но тъй като времето ми е ценно, засега бих искал да чуя само това, което можете да кажете за оня кораб.

— Да, сър, човек, който преживее толкова много войни, ще не ще, заприличва на войник. И тъй, стигам до оная част от тайната ми, която се отнася по-конкретно за естеството на оня кораб, а това за щастие е важно и за двама ни. Та седях си аз и размишлявах по какъв начин моят устат съсед бе примамил непознатите моряци — защото, трябва да знаете, сър, тоя Тейп е страшен бъбривец и сополанко, който да е видял най-много една война, — и тъй, мислех си как бе отклонил от дюкянчето ми моите законни клиенти, изведнъж — защото една мисъл ражда друга, като в живителните и проникновени еженеделни проповеди на нашия благочестив свещеник — в главата ми изплува следното умозаключение: ако тези моряци са порядъчни и добросъвестни роботърговци, нима щяха да пренебрегнат един труженик с голямо семейство и да изсипят честно спечелените си пари в шепите на един прост дърдорко? И веднага си рекох, сър: не, не биха постъпили така. Имах смелостта да си кажа мислено това, а после открито поставих въпроса на всеослушание: щом не са роботърговци, какви са тогава? Дори самият крал с височайшата си мъдрост би признал, че е по-лесно да се зададе такъв въпрос, отколкото да му се отговори. Но аз му дадох отговор: ако този кораб не се занимава с порядъчна търговия на роби или пък не е редовен кръстосвач на негово величество, всеки здравомислещ човек би заключил, че е чисто и просто корабът на оня долен пират — Червения корсар.

— Червения корсар ли! — възкликна непознатият в зелено и се сепна така естествено, че не можеше да има съмнение във внезапното съживяване и засилване на интереса му към разказа на шивача. — Да, такава тайна наистина заслужава да се научи! Но защо мислите така?

— По много причини, които сега ще ви изброя поред. Първо, това е въоръжен кораб, сър. Второ, не е редовен кръстосвач, иначе щеше да бъде известен на всички и най-вече на мен, защото рядко се случва да не припечеля някое и друго пени от кралските кораби. Трето, това се доказва от грабителското и безотговорно държане на малцината моряци, които са слизали от него на брега. И на последно място, обосновано доказаното може да се смята за безспорно установено. Ето, сър, тези са, мога да кажа, основните предпоставки на моите заключения и се надявам, че всичко това ще доведете надлежно до знанието на негово кралско величество.

Адвокатът в зелено слушаше малко разтегнатите разсъждения на Хоумспън с голямо внимание, макар че честолюбивият занаятчия ги излагаше заплетено и неясно. Проницателните му очи се местеха бързо и често от кораба към лицето на събеседника му, но минаха няколко минути, преди да сметне за нужно да отговори. Безгрижната веселост, с която се бе представил и която бе поддържал досега в разговора, изчезна напълно и се замени със замисленост и разсеяност, показваща, че макар обикновено да изглеждаше лекомислен, в известни случаи проявяваше подобаващо здравомислие. Но изведнъж се отърси от сериозния си вид, на лицето му се появи странна смесица от ирония и искреност и като сложи фамилиарно ръка върху рамото на очакващия шивач, отговори:

— Вашето изложение показва, че сте предан и верен служител на краля. Всеизвестно е, че за главата дори на най-долния съратник на Корсаря е определена голяма награда, а този, който спомогне за предаването на цялата тая шайка злодеи в ръцете на палача, ще бъде възнаграден още по-щедро, да, още по-богато. Наистина не съм сигурен, но смятам, че не е изключено такава услуга да бъде удостоена и с някакво по-осезателно доказателство на кралското благоволение. Някой си Фипс например, човек с ниско потекло, получи благородническо звание…

— Благородническо звание! — произнесе като ехо шивачът, зашеметен от възторг.

— Благородническо звание — повтори хладнокръвно непознатият, — почетно благородническо звание. Какво име са ви дали кръстниците?

— Моето кръщелно име, милостиви и великодушни господине, е Хектор.

— А родовото? Отличителното фамилно име?

— Винаги са ни наричали Хоумспън.

— Сър Хектор Хоумспън ще звучи добре! Но за да си осигурите тези награди, приятелю, трябва да мълчите. Възхищавам се на съобразителността ви и напълно подкрепям вашата логика. Вие доказахте убедително правдивостта на подозренията си и вече ни най-малко не се съмнявам, че оня кораб е пиратски и че вие скоро ще носите шпори и ще се наричате сър Хектор. Напълно съм уверен и в едното, и в другото; но в случая трябва да действуваме предпазливо. Доколкото разбрах, вие споменахте, че с никой друг не сте споделяли мнението си по този въпрос?

— С никого. Тейп например е готов да се закълне, че екипажът се състои от честни роботърговци.

— Толкова по-добре. Първо трябва да се уверим в правилността на заключенията си, а после да мислим за наградата. Ще се срещнем довечера в единайсет часа ей на оня нисък нос, който се врязва във външното пристанище. Оттам ще извършим наблюденията си, а на сутринта, когато се разпръснат всякакви съмнения, ще сме направили откритие, което ще прогърми от Заливната колония^[6] до селището Огълторп. Дотогава ще се разделим, защото не е благоразумно да ни виждат повече да разговаряме. Запомнете: мълчание, точност и кралска награда. Това е нашият девиз.

— Сбогом, уважаеми господине — каза събеседникът му, покланяйки се почти до земята, а другият мимоходом само докосна леко шапката си.

— Сбогом, сър Хектор — отвърна непознатият в зелено, като се усмихна вежливо и помаха грациозно с ръка. След това закрачи бавно по кея и изчезна зад къщата на Хоумспън, оставяйки главата на тази стара фамилия като много свои прадеди и наследници така прехласнат от късмета си и толкова заслепен от глупостта си, че макар и както винаги да виждаше добре във всички посоки, умственото му зрение беше напълно замъглено от облаците на честолюбието.