Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (18)

XVIII глава

… През ден се случва търговци по море,

жена любяща, да губят нещо скъпо…

Шекспир — „Бурята“

— Спасени сме! — каза Уайлдър, който през цялото това време бе стоял здраво притиснат о мачтата и следил неотклонно всяка стъпка на избавлението им. — Поне засега сме спасени, за което можем да благодарим само на бога, защото и цялото ми моряшко изкуство нямаше да ни помогне.

Жените бяха скрили лица във вързопите с дрехи, на които седяха; дори гувернантката вдигна лицето си чак когато спътникът й два пъти я увери, че опасността е минала. Изтече още една минута, през която мисис Уилис и Гъртруд отправиха благодарствени молитви още по-пламенно и с много по-изразителни думи от тия, който се бяха изтръгнали преди малко от устата на младия моряк. След като изпълниха този приятен дълг, те се изправиха, сякаш молитвата им бе вдъхнала кураж да погледнат по-смело на положението си.

Отвред се простираше наглед безкрайната водна пустиня. Целият им свят се ограничаваше в тяхното малко и крехко убежище. Докато под нозете им се намираше корабът, макар и потъващ и опасен за тях, като че между техния живот и океана имаше някаква преграда. Само за една минута тази ненадеждна опора бе изчезнала и сега те бяха запокитени сред морето в лодчица, която можеше да се оприличи на водно мехурче върху тази необятна шир. В този момент Гъртруд се чувствуваше готова да даде половината от живота си, само и само да съзре необятния и почти незаселен континент, който се простираше на хиляди мили на запад и бележеше границите на водния свят.

Но силните чувства, предизвикани от безнадеждното им положение, скоро се уталожиха и мислите им отново се насочиха към начините за осигуряване на окончателното им избавление. Уайлдър бе предвидил тези чувства и още преди мисис Уилис и Гъртруд да се бяха окопитили, с помощта на уплашената, но бъбрива Касандра се залови да подреди съдържанието на лодката по такъв начин, че тя да се движи по водата колкото е възможно по-леко.

— При правилно разположени платна и попътен вятър — извика нашият авантюрист весело — все още има надежда да се доберем до сушата най-много за едно денонощие. С този добър баркас не бих се поколебал да обходя дори цялото американско крайбрежие, при условие че…

— Забравили сте условието — обади се Гъртруд, забелязвайки, че Уайлдър се двоуми, вероятно понеже не искаше да постави някаква уговорка, която би засилила опасенията на спътничките му.

— При условие, че това ставаше два месеца по-рано — допълни той вече не толкова уверено.

— Значи времето е против нас; нужна е само по-голяма решителност от наша страна.

Уайлдър обърна глава да погледне прекрасната си събеседница. Спокойното й лице, посребрено от луната, изразяваше всичко друго, само не и силата, необходима, за да превъзмогне несгодите, с които положително щеше да се сблъска, преди да успеят да се доберат до континента. След като размисли, той вдигна ръка към югозапад и известно време подържа разтворената си длан към нощния въздух.

— За хора в нашето положение няма нищо по-лошо от бездействието — рече той. — Има изгледи скоро вятърът да задуха от тази посока; трябва да бъда готов да го посрещна.

Тогава вдигна двете рейкови платна, опъна ги добре и застана до кормилото в очакване скоро да се наложи да пристъпи към действие. Резултатът не го разочарова. Не мина много време и леките платна на лодката заплющяха, а после, когато насочи носа в нужното направление, малкият плавателен съд се заплъзга бавно по незнайния си воден път.

Вятърът, наситен с нощната влага, скоро изду силно платната. Уайлдър използва това обстоятелство, за да накара жените да се оттеглят на почивка под малкия брезентов навес, който бе съобразил да стъкми на дюшеци, които бе свалил от кораба. Забелязвайки, че закрилникът им желае да остане сам, мисис Уилис и възпитаницата й се подчиниха и макар че не заспаха, никой не можеше да каже, че на самотния баркас има и някой друг освен нашия авантюрист.

Мина полунощ, без да настъпи някаква съществена промяна в положението на тези самотни пътешественици. Вятърът се бе засилил; според изчисленията на Уайлдър бяха изминали вече няколко левги по океана право към източния край на оня дълъг и тесен остров, който дели водите, миещи бреговете на Кънетикът, от откритото море. Минутите летяха бързо, защото времето беше благоприятно и мислите на младия моряк бяха погълнати в спомени за краткия му, но изпълнен с приключения живот. Той се наклони напред да долови лекото дихание на спящите. После се отпусна пак на мястото си и устните му се задвижиха — даваше вътрешен израз на причудливите полети на фантазията си. Но нито за момент, дори когато беше най-увлечен в мечти и мисли, не забравяше неизменните и почти инстинктивни задължения на своя ранг. Бърз поглед към небето, кос — към компаса, от време на време по-продължително вглеждане в бледия лик на тъжната луна — това бяха обикновено посоките, към които се устремяваха опитните му очи. Месечината все още се намираше в зенита и Уайлдър забеляза с безпокойство, че въздухът около нея беше напълно прозрачен. А предпочиташе зловещите бледи кръгове, които толкова често я заобикалят и се смятат за предвестници на буря, вместо тоя остър и сух въздух, през който лъчите й падаха така свободно върху водната повърхност. Влагата, донесена от вятъра, също бе изчезнала и вместо нея чувствителните сетива на моряка долавяха често ободрителния, но в този момент нежелан дъх на сушата. Всички тия признаци показваха, че скоро ще надделее вятърът откъм континента, и то (както се опасяваше, съдейки от някои вълнести, продълговати, тесни облаци, които се трупаха на западния хоризонт) със сила, обичайна за това бурно време на годината.

Ако в съзнанието на Уайлдър съществуваха някакви съмнения в точността на прогнозите му, те щяха окончателно да се разпръснат в началото на утрото. Тогава променливият вятър започна пак да замира и дори преди да се почувствува последният му полъх върху пърхащите платна, от запад задухаха насрещни ветрове. Нашият моряк веднага разбра, че едва сега ще започне истинската борба, и се залови да се приготви за нея. Квадратните дочени платна, толкова дълго обвявани от мекия южен вятър, чрез двойни рифове бяха намалени до една трета от първоначалната си площ, а някои от останалите по-обемисти предмети, които едва ли щяха да послужат за нещо на хора в тяхното положение, без никакво колебание бяха изхвърлени в морето. Тази мярка се оказа напълно оправдана. Скоро над морето се понесоха тежките въздишки на северозападния вятър, който довя със себе си острия студ на суровите области на Канада.

— Аха, добре те познавам аз — промърмори Уайлдър, когато първият порив на този нежелан вятър връхлетя върху платната и принуди малката лодка да се преклони пред силата му, — добре те познавам с твоя силен мирис на вода и на земя! По-добре да беше се надухал над езерата, а не да идваш тук да блъскаш уморените моряци назад, та да удължаваш и без това дългия им път с лютите си студове и неотстъпно упорство!

— Говорите ли нещо? — обади се Гъртруд, която се подаде изпод навеса, но после, когато усети острия въздух отвън, потрепера и се отдръпна да се скрие отново под него.

— Спете, лейди, спете — отговори той, защото не искаше в такъв момент да бъде смущаван дори от нейния нежен глас.

— Нова опасност ли има? — попита тя, отдръпвайки се внимателно от дюшека, за да не нарушава съня на своята гувернантка. — Не се страхувайте да ми кажете дори най-лошото, аз съм дъщеря на военен!

Той посочи толкова очевидните за него признаци, но не продума нищо.

— Усещам, че вятърът е по-студен отпреди, ала не виждам никаква друга промяна.

— А знаете ли накъде се движи лодката?

— Към сушата, предполагам. Вие сам ни уверихте в това и вярвам, че не бихте ни заблудили умишлено.

— Вие много ме ласкаете; за отплата сега ще ви кажа, че се лъжете! Зная, че във вашите очи всички посоки в тази пустош изглеждат еднакви, но аз не мога да се излъжа тъй лесно.

— Значи не пътуваме към нашите домове?

— Нещо повече: ако продължаваме да се движим в тази посока, ще трябва да прекосим целия Атлантически океан, преди да видим отново земя.

Гъртруд не отговори, а се върна натъжена при гувернантката си. В това време Уайлдър, останал сам, се залови да следи компаса и посоката на вятъра. Съобразявайки, че може да се приближи повече до американския континент, ако промени положението на лодката, той направи завой фордевинд и обърна носа към югозапад дотолкова, доколкото позволяваше вятърът.

Но тази незначителна промяна не вдъхваше голяма надежда. От минута на минута вятърът все повече и повече се засилваше, докато най-после напорът му го принуди да прибере задното платно. Дремещият океан скоро се събуди и когато баркасът вече се бе нагодил към силата на вятъра с прибрано предно платно, той започна ту да се вдига върху растящите вълни, ту да пропада в браздите помежду им, които за миг оставаха спокойни. Плясъкът на водата и воят на вятъра, който сега бе започнал да вилнее яростно над водната пустиня, накараха жените да се сгушат по-близо до своя покровител. На бързите им, тревожни въпроси той даваше добре обмислени но кратки отговори, сякаш чувствуваше, че моментът е по-подходящ за дела, отколкото за думи.

Така се изнизаха бавните минути на нощта, изпълнени с тревога, която с всеки изминат момент ставаше все по-тягостна и с всяко ново засилване на вятъра — все по-напрегната. Настъпи денят, който разкри още по-ярко нерадостната перспектива. Вълните изглеждаха зелени и свирепи, тук-там по върховете им започваха да се образуват големи пенести гребени — сигурен признак, че предстои борба между стихиите. После над нащърбената линия на източния хоризонт изгря слънцето, което се заизкачва бавно към синия небосвод горе — ведър, студен, ясноразличим и безоблачен.

Уайлдър следеше всички тези промени с внимание, което показваше колко критично е положението. Той като че ли се вглеждаше повече в признаците на небето, отколкото в мятащите се, налитащи вълни, които се разбиваха в борда на малкото му корабче с такава сила, че често сякаш го заплашваха с пълно унищожение. Що се отнася до последното, той като опитен моряк знаеше кога точно ще настъпи съдбоносният момент, докато на по-неопитните му спътнички се струваше, че опасността вече е дошла. За него това беше като гръмотевица, сравнена със светкавицата в ума на философа; или, по-точно казано, знаеше, че ако ги връхлети някакво бедствие от стихията, върху която плаваха, способността й да напакости щеше да бъде приведена в действие преди всичко от силата на стихията-посестрима.

— Какво е положението ни сега според вас? — попита мисис Уилис, впила поглед в лицето му, сякаш се мъчеше да прочете отговора в изражението, а не в думите.

— Докато вятърът продължава да духа така, все още има надежда да се задържим на пътя на корабите, движещи се между големите северни пристанища; но ако се засили и се превърне в буря, а морето се разбушува, съмнявам се дали тази лодка ще може да устои срещу вятъра.

— Значи имаме един-единствен изход: да се помъчим да изпреварим бурята.

— Тогава трябва да се движим по вятъра.

— Каква ще бъде посоката ни в такъв случай? — запита Гъртруд, която от вълнението на океана и пустата гледка навред около тях бе объркала напълно всичките си представи за места и разстояния.

— В такъв случай — отговори авантюристът и в погледа му, впит в нея, бяха така странно примесени съчувствие и безкрайна загриженост, че в кротките й очи се прокрадна смущение — в такъв случай ще трябва да се отдалечим от сушата, до която е толкова важно да се доберем.

— Какво това? — извика Касандра, въртейки насам-натам големите си черни очи с любопитство, което никаква тревога или чувство за опасност не можеше да угаси. — Май много голям риба във вода?

— Това е лодка? — провикна се Уайлдър, скачайки на една от седалките за гребците, за да види по-добре тъмния предмет, плъзгащ се по блестящия гребен на една вълна на стотина фута от мястото, където самият баркас се бореше с талазите. — Хей, вие! Ей, лодката! Ехо, вие там! Ей, вие от лодката!

Край тях фучеше вятърът, ала никакъв човешки глас не се отзова на повикването. В това време бяха попаднали в една дълбока бразда между две вълни и пред погледите им се изпречиха заобикалящите ги водни стени.

— Милостиво провидение! — възкликна гувернантката. — Може ли да има други нещастници като нас?

— Ако очите ми не ме лъжат, това беше лодка — откликна Уайлдър, който продължаваше да стои изправен на седалката с надежда да успее да я зърне повторно. Желанието му бързо се изпълни. Той бе предал кормилото в ръцете на Касандра, която отклони баркаса малко от курса. Думите бяха още на устата му, когато въпросният тъмен предмет, понесен от една вълна, се озова от наветрената страна и в браздата край тях мина обърнат с дъното нагоре пинас. В този момент негърката изпищя, пусна кормилото, падна на колене и закри лицето си с ръце. Уайлдър инстинктивно улови кормилото и същевременно погледна по посока на предмета, от който Касандра с ужас бе отвърнала очи. Виждаше се изправено, полустърчащо от водата човешко тяло, плаващо върху назъбения гребен, който все още покриваше с пяна тъмния склон на вълната от наветрената страна. За един миг то се задържа така, със струяща от мократа коса морска вода, като някакво същество, изскочило от дълбините и обърнало страшното си лице към зрителите, а после безжизненото тяло на удавника отмина баркаса.

Не само Уайлдър, но и Гъртруд и мисис Уилис бяха видели тази поразителна гледка толкова отблизо, че веднага познаха зловещата физиономия на Найтхед, която смъртта бе направила сурова и отблъскваща. Никой не проговори, нито даде някакъв друг признак, че го е познал. Уайлдър се надяваше, че спътничките му поне са избягнали потреса от разпознаването на жертвата; а от злочестата участ на бунтовника жените твърде ясно виждаха каква съдба ги очаква, макар и малко по-късно, затова бяха безсилни да изразят с думи ужаса, който изпитваха. Известно време се чуваше дрезгавият глас на стихиите, които сякаш пееха заупокойна песен за своята жертва.

— Пинасът се е напълнил с вода! — осмели се най-после да проговори Уайлдър, когато разбра от бледите лица на спътничките си, че е безполезно да се преструва повече на равнодушен. — Лодката им не беше много здрава, пък и бе натоварена чак до планшира^[1].

— Мислите ли, че всички са загинали? — изрече мисис Уилис почти шепнешком. — Всички, и нито един не се е спасил?

— Едва ли се е спасил някой! С радост бих се разделил с ръката си, за да имам помощта на най-жалкия от тия заблудени моряци, които ускориха злочестата си участ със своето непослушание и невежество.

— И значи от всички щастливи и безгрижни хора, които така наскоро напуснаха нюпортското пристанище, сме останали само ние!

— Да, никой друг, а тази лодка и обитателите й са единственият спомен от „Кралска Каролина“.

— Нима не се намери човек, който да предвиди това нещастие? — продължи гувернантката, впивайки очи в лицето на Уайлдър, сякаш на устата й напираше въпрос, издаващ (така й подсказваше съвестта) донякъде същото онова суеверие, което бе ускорило гибелта на злодея, минал преди малко покрай тях.

— Не се намери такъв.

— А опасността, за която така често намеквахте, без да ни я обяснявате, няма нищо общо със случилото се, така ли?

— Няма.

— И тази опасност мина, когато положението ни се промени?

— Надявам се, че е така.

— Гледайте! — прекъсна ги Гъртруд, която от припряност неволно улови Уайлдър за ръката. — Слава богу! Ей там най-после се вижда нещо, което ще ни зарадва.

— Това е кораб! — възкликна гувернантката. Ала коварна вълна издигна зелената си стена между тях и сочения предмет и те се скриха в браздата й, сякаш за миг някой бе поставил това видение пред очите им само за да ги подразни с неговия образ. При гмурването им обаче Уайлдър бе успял да съзре на небесния фон добре познатите му очертания на кораб. Щом лодката се вдигна отново, той гледаше накъдето трябва и можа да се увери, че видяното действително е кораб. Връхлитаха вълна след вълна и течаха минута след минута, а през това време непознатият плавателен съд ту се появяваше, ту изчезваше така, както баркасът неизменно ту се повдигаше, ту се гмурваше в такт с вълните. Тези кратки и бързи погледи обаче бяха достатъчно показателни за тоя, който бе израсъл сред тази стихия, където обстоятелствата сега изискваха непрекъснато и недвусмислено да проявява своето умение.

На разстояние една миля върху вълните, по които с голям труд се придвижваше баркасът, се поклащаше и подскачаше грациозно и без видимо усилие някакъв кораб. За уравновесяване той бе вдигнал само едно платно, и то така намалено с рифове, че приличаше на снежнобяло плаващо във въздуха облаче. От време на време източените му мачти сочеха към зенита или пък се полюляваха, сякаш се кланяха на вятъра, а после пак с бавни и грациозни поклащания се навеждаха към надиплената повърхност на океана, като че искаха да се избавят от безконечното движение в недрата на самата развълнувана стихия. В някои моменти дългият, нисък и чер корпус се виждаше ясно върху гребена на някоя вълна и водата се стичаше от бордовете му, искрейки под слънчевите лъчи; а после, когато и лодката, и корабът се гмурнеха надолу, всичко се скриваше от погледа им, дори неясните очертания на най-високите му и най-тънки мачти.

Убедени, че надеждите им се сбъдват, мисис Уилис и Гъртруд сведоха глави и изляха благодарността си в безмълвна, тайна молитва. Радостта на Касандра беше по-шумна и по-невъздържана. Просто душната негърка се смееше през сълзи и ликуваше, че сега се явява възможност да бъде спасена заедно с младата си господарка от смърт, която при неотдавнашната гледка се бе представила пред въображението й в най-ужасни краски. Но в тревожния поглед на спътника им не проблясваше ни най-малка искрица на възторг.

— Сега — каза мисис Уилис, като сграбчи ръката му в двете си шепи — наистина можем да се надяваме на спасение; и тогава, храбри и прекрасни момко, ще имаме възможност да докажем колко високо ценим вашите услуги.

Уайлдър изслуша търпеливо този изблик на чувства, но не пророни нито дума и с нищо не показа, че споделя радостта й.

— Нима съжалявате, мистър Уайлдър — обади се учудената Гъртруд, — че най-после се очертава надежда да се избавим от тия страшни вълни?

— С радост бих дал живота си, за да ви предпазя от беда — отвърна младият моряк, — но…

— Сега е време само за благодарност — прекъсна го гувернантката, — сега не ми се слушат сурови възражения; какво значи това „но“?

— Може да не бъде толкова лесно да се доберем до кораба, колкото си мислите… бурята може да ни попречи… с една дума, по море се виждат много кораби, с които обаче не могат да се разменят сигнали.

— За щастие нашата съдба не е толкова жестока. Както разбирам, вие искате да охладите надеждите ни, тъй като може да не се сбъднат. Но аз твърде дълго и твърде често съм се доверявала на тази опасна стихия и зная, че който има предимство да се намира от наветрената страна, може да дава или да не дава сигнали, всичко зависи от него.

— Тук сте права, ние сме от наветрената страна и ако бях на кораб, много лесно бих се приближил до непознатия на такова разстояние, че да ме чуе. Той безспорно е обърнат срещу вятъра, но бурята не е така силна, че да принуди такъв солиден кораб да плава с толкова малко платна.

— Значи са ни забелязали и чакат да се приближим?

— Не, не, слава богу, още не са ни забелязали! Нашето малко парцалче се слива с пръските на вълните. Ако изобщо го виждат, мислят, че то е чайка или гребен на вълна.

— И вие благодарите на бога за това? — възкликна Гъртруд, гледайки неспокойния Уайлдър с учудване, което по-сдържаната й гувернантка бе съумяла да овладее.

— Нима благодарих на бога за това, че не ни забелязват? Може погрешно да съм насочил благодарността си. Това е въоръжен кораб!

— Навярно кралски кръстосвач! Значи има по-голяма вероятност да ни посрещнат радушно. Бързо дайте някакъв сигнал, да не би да увеличат платната си и да се отдалечат от нас.

— Вие забравяте, че враг може да се срещне често и край нашите брегове. Ами ако е французин!

— Не ме е страх от благороден враг. Дори пират би дал подслон и сърдечен прием на жени в нашето бедствено положение.

Настъпи дълбоко мълчание. Уайлдър, изправен неподвижно на скамейката, напрягаше очите си да долови някакъв признак, разбираем за моряк, но тази работа явно не му доставяше особено удоволствие.

— Ще се придвижим напред — каза той — и тъй като корабът се намира на друг галс, може да заемем такова положение, че да имаме възможност да маневрираме накъдето си искаме.

Спътничките му не знаеха какво да възразят на това. Мисис Уилис беше толкова поразена от необикновената студенина, с която спътникът им се бе отнесъл към тази надежда за избавяне от отчаяното положение, в което, както току-що бе признал, се намираха, че беше по-склонна да гадае за причината на това отношение, отколкото да му досажда с въпроси, които й се струваха безполезни. А Гъртруд просто се чудеше и мислеше, че е прав, макар и да не знаеше защо. Само Касандра се възбунтува. Тя възрази решително, че не бива да се бавят нито минута, уверявайки разсеяния млад моряк, че ако поради упорството му се случи нещо лошо с младата й господарка, генерал Грейсън ще се разгневи много. После го остави да размишлява върху последиците от този гняв, който за нейния прост ум криеше по-голяма опасност дори и от гнева на монарх. Ядосана от твърдоглавото му безразличие към нейните възражения и заслепена от опасенията си за тая, която не само обичаше, но и се бе научила да боготвори, негърката забрави всякакво уважение. Тя грабна канджата на лодката и без да я забележи Уайлдър, върза за нея една от ленените кърпи, взети от потъващия кораб, и преди изобретението й да успее да привлече вниманието на спътниците й, вдигна това развяващо се парче плат над смаленото платно. Наистина сърдитият поглед на Уайлдър я накара да свали сигнала си. Ала колкото и краткотрайно да беше тържеството на негърката, то постигна целта си.

Тягостното мълчание, което настъпва обикновено след внезапен изблик на гняв, все още цареше в лодката, когато от борда на кораба се вдигна облак дим и веднага подир него, сред воя на вятъра, се чу приглушен тътен на артилерия.

— Сега е вече късно да се колебаем — каза мисис Уилис, — приятел или враг, неизвестният кораб ни е забелязал.

Уайлдър не отговори, а продължи да следи движенията на непознатия. В следващия миг видя как мачтите му се поклатиха от вятъра, а след още две минути обърна нос в посоката, където се намираха. Докато корабът се наклони от вятъра, на различни места в това сложно съоръжение се появиха четири-пет по-големи платна. Когато се вдигаше върху вълните, носът му сякаш искаше да изскочи високо над морето, хвърляйки нагоре във въздуха фонтани от искрящи пръски, които се сипеха като скъпоценни камъни върху платната и въжетата.

— Наистина е вече късно — промърмори нашият авантюрист, завъртайки кормилото на малкото си корабче към подветрената страна и отпущайки платното така, че вятърът го изду почти до скъсване. Лодката, която толкова време се бе борила с вълните, стремейки се да се движи колкото може по-близо до континента, полетя по морето, оставяйки подире си дълга пенеста следа, и преди някоя от жените да успее да се окопити напълно, плаваше вече по сравнително спокойна вода, каквато корпусът на голям кораб винаги образува около себе си.

Между въжетата на кораба стоеше стройна фигура, която даваше необходимите за маневрирането му команди, и сред объркаността и вълнението, неминуемо предизвикани в душата на жена при такава сцена, Гъртруд и мисис Уилис заедно с двамата си спътници бяха прехвърлени благополучно на чуждия кораб. Щом се озоваха с багажа си на борда, баркасът бе оставен на волята на вълните като ненужна вещ. Тогава видяха как двайсет моряци се закатериха по въжетата и заразпъваха все по-широко и по-широко платно след платно, докато най-сетне всички платна разтвориха огромните си гънки и корабът се понесе по неизвестния си път като бърз облак, летящ из редките въздушни слоеве на висините.