Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (17)

XVII глава

Ти стой си тъй и свършека изслушай

на морските ни мъки.

Шекспир — „Бурята“

В злополучния момент, когато Иринг и нещастните му другари паднаха от шеметната височина в морето, бурята беше в разгара си. Макар че вятърът продължи да духа дълго след това трагично събитие, мощта му постепенно намаляваше. С утихването на бурята вълнението започна да се засилва и корабът да се клатушка. През следващите два часа Уайлдър приложи всичките си професионални знания и напрегна цялото си внимание и старание, за да не стане разбитият корпус жертва на алчните вълни. Благодарение на ненадминатото си майсторство обаче той изпълни с чест задачата, легнала върху плещите му, а когато на изток започна да просветлява, и вятърът, и вълните бързо се успокоиха. През всички тия решителни минути нашият авантюрист не получи ни най-малка помощ от когото и да било от екипажа, с изключение на двама опитни моряци, които още в началото бе сложил на кормилото. Но той не обръщаше внимание на тази неотзивчивост, защото в случая му стигаше собственият му разсъдък, подпомаган добросъвестно от усилията на моряците, които му бяха подръка.

Когато настъпи денят, той освети картина, напълно различна от бурния хаос на нощта. Ветровете сякаш бяха изчерпали цялата си ярост в досегашния си напор. В края на нощната вахта ураганният вятър бе позатихнал, а после се превърна в колеблив лек бриз и преди слънцето да изгрее, развълнуваното море съвсем се изглади. То се усмири така внезапно, както се укроти стихията, която го бе разбунила, и когато слънцето разля златистата си светлина широко и обилно върху неспокойния океан, той лежеше безметежен и блестящ, макар че все още се поклащаше леко на дълги и тежки вълни, които приличаха на спокойното дишане на спящо дете.

Часът беше още ранен и ведрото небе обещаваше хубав ден, през който екипажът можеше да вземе необходимите мерки, за да подчини кораба отново на волята си.

— Спуснете помпите! — изкомандува Уайлдър, като забеляза, че екипажът се измъква от различните места, където се бе изпокрил на по-безопасно и по-спокойно през късните часове на нощта. — Чувате ли ме, сър — добави той строго, виждайки, че никой не помръдва, за да изпълни заповедта му. — Спуснете помпите и изтеглете всичката вода от кораба!

Найтхед, към когото Уайлдър се бе обърнал, погледна началника си изпод вежди, а после се спогледа многозначително с другарите си, преди да благоволи да прояви и най-малък признак на покорство. Но самото властно изражение на началника му го накара да се подчини. Отначало моряците вършеха работата си мудно, но се оживиха, когато помпената щанга се вдигна и видяха добре познатите им признаци за проникване на голямо количество вода. Опитът бе повторен по-старателно и с по-голяма точност.

— Ако с магия може да се изпразни корабен трюм, вече пълен до половината с вода — рече Найтхед, хвърляйки отново заплашителен поглед към внимателно следящия работата Уайлдър, — колкото по-скоро стане това, толкова по-добре, защото само свръхестествена сила може да накара помпите на „Кралска Каролина“ да смучат!

— Тече ли корабът? — попита началникът му бързо, което показваше какво голямо значение придаваше на отговора.

— Вчера смело бих подписал договор за всякакъв кораб, плаващ по океана, и ако капитанът ме бе попитал зная ли привичките и нрава му, щях да му отговоря „да“ така уверено, както зная, че името ми е Франсис Найтхед. Но виждам, че и най-старият моряк има да научи още нещичко за морето, дори с риск до отиде на оня свят.

— Какво искате да кажете, сър? — попита Уайлдър, който чак сега забеляза предизвикателното изражение на своя помощник и заплашителното държане, с което го подкрепяше екипажът. — Пригответе помпите незабавно и изкарайте всичката вода от кораба.

Найтхед изпълни първата част от тази заповед, без да бърза, и след няколко минути всичко беше готово за започване на необходимата и явно спешна работа с изпомпването. Но никой не помръдна пръст да започне този тежък труд. Обезпокоеният Уайлдър веднага забеляза тази неохота, дори след като повтори заповедта си по-строго, обръщайки се по име към двама от моряците с призив да дават пример на послушание. Те се побавиха, изглежда, чакаха от помощника сигнал за бунт.

— Каква полза да работим с помпа на такъв кораб — каза той с дрезгав смях; тайният страх у него се бореше скришом с откритата злоба. — След това, което видяхме тази нощ, никой тук не би се учудил, ако корабът започне да изригва вода като кит.

— Как да тълкувам това непокорство и тези ваши приказки? — попита Уайлдър, приближавайки се до Найтхед с твърда стъпка и поглед, сломяващ дързостта на подчинения му. — Вие, който в такъв момент би трябвало да давате пример с усърдието си, се осмелявате да учите хората на неподчинение?

Помощникът отстъпи една крачка и устните му трепнаха, но не пророни нито дума. Със спокоен, властен глас Уайлдър му заповяда да завърти сам ръчката на помпата. Тогава окопитилият се Найтхед категорично отказа. В следващия миг той бе повален в нозете на разярения командир с удар, който нямаше нито възможност, нито сила да отбие След тази решителна постъпка екипажът само за миг притаи дъх в нерешителност; после всички с крясък се нахвърлиха върху нашия беззащитен и самотен авантюрист и това послужи като сигнал за открит бунт.

Точно когато десетки ръце налагаха яростно Уайлдър, писък от шканците прекъсна схватката и за миг настъпи затишие. Бе извикала Гъртруд и за щастие гласът й подействува, като възпря тази освирепяла сган от груби и невежи хора, способни на всякакви злодеяния, когато страстите им са разпалени до крайност. Навъсените моряци пуснаха неохотно Уайлдър и се обърнаха към тази, която с намесата си им бе попречила поне засега да изпълнят намеренията си.

През най-критичните часове на изминалата нощ тия, чийто дълг ги задържаше на палубата, съвсем бяха забравили, че има пътнички. Ако някой изобщо си спомняше за тях, то ставаше в ония кратки мигове, когато младият моряк, който управляваше движението на кораба, успяваше да отвлече вниманието си от бясната борба между стихиите, бушуваща пред очите му, за да погледне крадешком по-нежни образи. Найтхед ги бе споменал, като че се отнасяше за част от товара, но съдбата им никак не вълнуваше закоравялото му сърце. Затова мисис Уилис и повереницата й през цялото време останаха долу и не знаеха за случилите се междувременно нещастия. Сгушени на койките си, те бяха чували воя на вятъра и непрестанния грохот на вълните, но този обичаен съпровод на всяка буря заглушаваше трясъка на мачтите и дрезгавите викове на моряците. В моментите на страшно напрежение, когато бристолският търговски кораб лежеше на борда си, в съзнанието на по-прозорливата гувернантка действително от време на време проблясваше страшната истина; но тъй като съзнаваше своята безпомощност и не желаеше да тревожи нищо неподозиращата си другарка, тя успяваше да се овладее и да не се издаде. Настъпилите след това тишина и сравнително спокойствие я накараха да помисли, че опасенията й са били напразни, и дълго преди зазоряване тя и Гъртруд потънаха в освежителен сън. Те станаха, качиха се заедно на палубата и се вцепениха от смайване пред картината на опустошение, която се разкри пред очите им, точно когато се извършваше отдавна замисляното нападение срещу Уайлдър.

— Какво значи тази ужасна промяна? — запита мисис Уилис с треперещи устни и смъртно пребледнели бузи въпреки изключителната си способност да владее чувствата си.

Очите на Уайлдър святкаха, а челото му беше навъсено като небесата, от чиято заплаха така щастливо се бяха избавили. Махайки заканително с ръка към нападателите си, той отговори:

— Това значи бунт, госпожо — коварен, подъл бунт!

— Нима бунт може да лиши кораб от мачтите му и да го превърне в безпомощна отломка сред морето?

— Слушайте, госпожо! — намеси се грубо помощникът. — Ще ви

говоря откровено, защото е добре известно коя сте и че се намирате на борда на „Каролина“ като пътничка, която си е платила превоза. Тази нощ аз видях небето и океана такива, каквито никога преди не съм ги виждал. Едни кораби се носеха по вятъра, леки и непотъващи като коркови запушалки, с напълно изправни мачти, а на други бяха очистени всички мачти, както бръсначът обръсва брадата. Срещнахме кръстосвачи, неуправлявани от ничия ръка; изобщо никой тук не е прекарвал вахта като снощната.

— Но каква връзка има това с насилието, на което току-що бях свидетелка? Нима този кораб е обречен само на беди? Можете ли да ми обясните това, мистър Уайлдър?

— Във всеки случай нямате право да кажете, че не ви предупредих за опасността — отвърна Уайлдър с горчивина.

— Да, и дяволът може да стане праведник, като го поставиш натясно — обади се помощникът. — Щом нареди, всичките му дяволчета се разбесняват из морето; но, слава богу, въпреки голямото си желание той няма нито смелостта, нито силата да държи всички под юзда. Иначе в тия смутни времена спокойното пътуване би било такава рядкост, че малцина биха се решили да се прехранват с морския занаят. Предупреждение, а! Е, вярно, вие много пъти ни предупреждавахте открито. Когато Никълъс Никълс пострада при вдигането на котвата, това беше поличба, която фрахтователят не биваше да пренебрегва. Аз знам: случи ли се някакво нещастие в такъв момент, то повлича след себе си и други беди. Пък и старецът в лодката също беше лошо знамение; а и да изгониш лоцмана от кораба неминуемо вещае зло. И на всичко отгоре, вместо да си вземем поука и да си стоим мирно закотвени, ние изкарахме кораба в открито море и напуснахме едно безопасно и надеждно пристанище, и то не в кой и да е ден, а точно в петък^[1]. И случилото се не ме учудва; учудвам се само, че съм още жив. А оцелях по една проста причина: вярвам в това, в което трябва да се вярва, а не на непознати моряци и бог знае откъде дошли капитани. Ако Едуард Иринг бе постъпил като мен, сега щеше да бъде на палубата, а не на морското дъно, защото, макар и почти склонен да вярва в истината, все пак той беше твърде суеверен и доверчив.

Това верую, прокламирано високопарно от помощника, макар и напълно разбираемо за Уайлдър, представляваше загадка за слушателките му. Ала Найтхед не беше от ония, които оставят нещо незавършено, а и не бе стигнал толкова далеч, за да се откаже напълно от намерението си. С няколко думи той обясни на мисис Уилис отчаяното положение на кораба и абсолютната невероятност той да се задържи върху водата още дълго време, тъй като с очите си се бе убедил, че долният му трюм е вече до половина пълен с вода.

— И какво трябва да се направи? — попита гувернантката, хвърляйки поглед на дълбоко отчаяние към бледата и внимателно слушаща Гъртруд. — Няма ли наблизо някой чужд кораб, който да ни прибере от тази развалина? Или сме обречени да загинем безпомощно?

— Да ни пази бог от чужди кораби! — възкликна навъсеният Найтхед. — Пинасът^[2] ни е окачен на кърмата, а до сушата трябва да има четиридесетина левги на североизток; с вода и хранителни припаси разполагаме в изобилие, а дванайсет силни ръце бързо могат да закарат лодка до американския континент, ако, разбира се, Америка е още там, където я видяхме снощи при залез.

— Значи предлагате да напуснем кораба?

— Да. Всички добри моряци трябва да пазят интересите на собственика, ала животът е по-скъп от парите.

— Да бъде волята бойкия! Но нали не мислите да сторите никакво зло на този господин, който според дълбокото ми убеждение управляваше кораба в най-критични обстоятелства с рядко за младостта си умение!

Найтхед промърмори под нос какво мисли да стори и се отдръпна настрана, очевидно да поговори с моряците, които изглеждаха напълно готови да подкрепят дори най-безчестните му и престъпни замисли. Последваха няколко минути на напрегнато очакване, през които Уайлдър мълчеше и стоеше спокоен, но на устните му трептеше като че презрителна усмивка, а самият той се държеше по-скоро като човек, който има властта да решава съдбата на другите, отколкото като такъв, който съзнава, че в този момент се решава собствената му участ. Когато най-после тъпоглавите моряци завършиха съвещанието си, помощникът се приближи да обяви решението им. Впрочем не бяха нужни думи, за да стане ясна същността на това решение: няколко моряци тутакси се заловиха да спуснат на вода спасителната лодка, докато други пренасяха в нея необходимите средства за съществуване.

— В този пинас има място за всички християни от кораба — заяви Найтхед. — Що се отнася до ония, които разчитат на други, е, нека поискат помощ оттам, откъдето са свикнали да получават.

— Значи ли всичко това, че възнамерявате да изоставите този потъващ кораб и да измените на дълга си? — произнесе Уайлдър спокойно.

Боязливият, но все още сърдит помощник го измери с поглед, в който се бореха страх и тържество, и отговори:

— Щом умеете да управлявате кораб без екипаж, лодка не ви трябва! Пък и не ще можете да кажете на приятелите си, които и да са те, че ви оставяме без средство да се доберете до сушата, ако наистина сте земна птица. Ето ви баркаса!

— Баркасът ли! Но вие много добре знаете, че без мачти дори с общи усилия не можем да го вдигнем от палубата, иначе нямаше да го оставите.

— Тези, които свалиха мачтите на „Каролина“, могат отново да ги сложат — обади се с подигравателна усмивка един моряк. — Няма да мине и час, след като ви оставим, и ще дойде някой килектор^[3], ще ви постави пак мачти и ще можете да заплавате заедно.

Уайлдър не благоволи да отговори. Той закрачи напред-назад по палубата замислен, но запазвайки пълно самообладание и спокойствие. В това време моряците, подтиквани от общо желание да напуснат повредения кораб час по-скоро, се подготвяха усилено за това. Озадачените и разтревожени жени не бяха успели още да си дадат ясна сметка за необикновеното положение, в което се намираха, когато видяха как безпомощният капитан бе пренесен край тях до лодката, а след една минута им бе отправена покана и те да се настанят до него.

Така въвлечени в тази драма, те започнаха да чувствуват наложителната необходимост да вземат някакво решение. Опасяваха се, че протестите ще бъдат безполезни, защото свирепите и злобни погледи, хвърляни от време на време към Уайлдър по време на работата, показваха, че има опасност тези упорити и невежи хора да прибягнат към нови насилия. Гувернантката мислеше да се обърне за подкрепа към ранения, но като видя как плахо и неспокойно се оглежда, докато го изнасяха на палубата, и каква телесна и душевна болка е изписана на набръчканото му лице, когато се мъчеше да го скрие с одеялата, с които беше увит, ясно разбра колко малко помощ можеше да се очаква от него.

— Какво ще правим сега? — попита тя най-сетне равнодушния наглед обект на своето безпокойство.

— Де да знаех! — отговори той бързо, обгръщайки с бегъл, но внимателен поглед целия хоризонт. — Не е изключено да се доберат до брега, ако затишието продължи цяло денонощие.

— А в противен случай?

— Вятър от северозапад или от която и да било друга посока ще бъде гибелен за тях.

— А корабът?

— Ако го напуснат, ще потъне.

— Тогава ще се опитам да смекча тези каменни сърца! Не знам защо проявявам такава загриженост за вашата съдба, загадъчни момко, но съм готова да понеса всякакви страдания, за да ви спася от тази опасност.

— Чакайте, уважаема госпожо — каза Уайлдър, спирайки я почтително с ръка, когато тя понечи да стане. — Аз не мога да напусна кораба.

— Кой знае. И най-упоритите понякога отстъпват, дори невежеството можеш да накараш да се вслуша в гласа на разума. Може пък и да успея.

— Една душа трябва да усмирите, един разум да убедите, един предразсъдък, над който нямате власт, да победите.

— За кого става дума?

— За самия мен.

— Какво искате да кажете, сър? Нима сте толкова слаб, че възмущението от тия хора да ви подтиква към такава лудост?

— Приличам ли на луд? — запита Уайлдър. — Чувството, което ме води, може да е погрешно, ала то се корени в моите привички, в моите убеждения, бих казал — в моите принципи. Честта не ми позволява да напусна кораба, който командувам, докато една-единствена негова дъска може да се държи над водата.

— Какво е способен да направи сам човек в такъв критичен момент?

— Нищо — отвърна той с тъжна усмивка. — Аз трябва да умра, за да могат други достойни след мен да изпълнят дълга си.

Мисис Уилис и Гъртруд гледаха добродушните му очи и спокойно лице със загриженост, граничеща с ужас. В самото изражение на лицето му гувернантката четеше непреклонна решителност; а Гъртруд, макар и да потръпваше при мисълта каква жестока участ го очаква, все пак усещаше в младото си сърце такава топлота, че беше почти готова да повярва в похвалната му самоотверженост. Но гувернантката съзираше в решителността на Уайлдър само нови причини за тревога. Ако досега бе изпитвала нежелание да довери себе си и възпитаницата си на тази сган, която сега властвуваше на кораба, това нежелание се засили още повече, когато й заповядаха с груб и креслив глас да заеме бързо мястото си между тях.

— Помогни ми, боже, да реша що да правя! — възкликна тя. — Кажете ни нещо, момко; посъветвайте ни, както бихте посъветвали майка и сестра.

— Ако ми беше писано да имам такива близки и скъпи роднини, нищо нямаше да ни раздели в такъв момент.

— А има ли надежда за тия, които ще останат на разбития кораб?

— Съвсем слаба.

— А в лодката?

Уайлдър мълча почти една минута, преди да отговори. Той отново обърна очи към светлия, обширен хоризонт, оглеждайки много внимателно небето по посока на далечния континент. Нито един признак, показващ какво ще бъде времето, не убягна от вниманието му; на лицето му се отразяваха различните чувства, които го вълнуваха.

— Тъй като съм мъж — изрече той разпалено — и съм длъжен не само да съветвам, но и да закрилям жени като вас, аз не се доверявам на времето. Според мен шансът да ни забележи някой минаващ кораб е равен на вероятността тия, които рискуват да плават с пинаса, да се доберат до сушата.

— Тогава да останем — заяви Гъртруд и за пръв път, откакто бе излязла на палубата, в бледите й бузи бликна руменина. — Не искам да бъда в лодката с тия негодници.

— Хайде, хайде! — завика нетърпеливо Найтхед. — Всяка минута светлина е една седмица живот за нас, а всяка секунда затишие се равнява на година. Хайде, качвайте се, иначе ви оставяме!

Мисис Уилис не отговаряше, а стоеше като статуя на съмнението и нерешителността. По водата се чу плясък на гребла и след миг пинасът се плъзна по вълните, тласкан от силните ръце на шестима мощни гребци.

— Чакайте! — извика гувернантката, преборила се с нерешителността си. — Щом изоставяте мен, вземете поне възпитаницата ми.

На зова й помощникът отговори само като махна с ръка и избоботи нещо с грубия си глас. Настъпи продължителна, дълбока тишина, чуваше се само дишането на изоставените. Навъсените физиономии на моряците в пинаса скоро станаха смътни и едва различими, а после и самата лодка започна да се смалява, докато най-после се превърна в далечно петънце, което ту се повдигаше, ту се снишаваше в такт с движението на сините вълни. През цялото това време не бе проронена нито една дума. Всеки се взираше в отдалечаващата се лодка, докато му се премрежиха очите, и едва когато зрението престана да предава до мозъка този малък образ, Уайлдър се отърси от вцепенението, в което бе изпаднал. Тогава той извърна очи към спътничките си и притисна челото си с ръка, сякаш зашеметен от отговорността, която бе поел, съветвайки ги да останат. Но сковаващият страх отмина, отстъпвайки място на твърдост и решителност, много често изпитвани в критични моменти, защото спокойствието и самообладанието не можеха да го напуснат лесно и за дълго.

— Отидоха си! — каза той, поемайки тежко дъх. Като че дишането му бе дълго и неестествено прекъснато.

— Отидоха си! — повтори като ехо гувернантката, обръщайки изпълнени със силна тревога очи към неподвижната, сякаш изваяна от мрамор фигура на своята възпитаница. — Вече няма никаква надежда!

Погледът, който Уайлдър хвърли към същата безмълвна, но прекрасна статуя, беше не по-малко изразителен от погледа на тая, която я бе възпитавала от детинство. Лицето му беше замислено, а устните — стиснати, докато напрягаше всички сили на богатото си въображение и всестранния си опит.1

— Има ли надежда? — запита гувернантката, която следеше с неотклонно внимание и най-малката промяна върху потрепващото му лице.

Чертите му се проясниха, а озарилата ги усмивка беше като слънчева светлина, проникваща през най-черни буреносни облаци.

— Има! — отговори той твърдо. — Положението ни не е още толкова отчаяно.

— Тогава да възхвалим тоя, който управлява океана и земята! — възкликна с благодарност гувернантката, изливайки дълго потисканата си мъка с поток от сълзи.

Гъртруд се хвърли на шията на мисис Уилис и за минута неудържимите им чувства се смесиха.

— А сега, мила госпожо — каза Гъртруд, отскубвайки се от прегръдките на гувернантката си, — да се доверим на умението на мистър Уайлдър; той предвиди и предсказа тази опасност, значи може да предрече и нашето спасение.

— Предвидил и предсказал ли! — повтори гувернантката с тон, който показваше, че вярата й в професионалната далновидност на непознатия не е толкова безгранична, колкото вярата на по-младата й и по-пламенна спътница. — Нито един простосмъртен не би могъл да предвиди това ужасно нещастие, а и ако го бе предвидил, щеше да се постарае да избегне опасността! Мистър Уайлдър, няма да ви досаждам с молби за обяснения, които сега биха били излишни, но смятам, че не ще откажете да споделите с нас основанията си за надежда.

Уайлдър побърза да задоволи любопитството й, съзнавайки, че то е напълно естествено, но същевременно и мъчително. В желанието си да използват затишието бунтовниците бяха оставили по-голямата и по-надеждната от двете лодки на разбития кораб, тъй като добре знаеха, че ще бъдат необходими много часове на тежък труд, за да я спуснат в океана от мястото й между останките от двете главни мачти. Тази операция, която с обикновените подемни устройства на кораба можеше да се извърши за няколко минути, сега изискваше дружните усилия на всички. А и трябваше да действуват така внимателно и предпазливо, че щяха да загубят твърде много минути, които основателно смятаха за извънредно ценни при това капризно и променливо време през този сезон. В този малък Ноев ковчег Уайлдър възнамеряваше да пренесе такива необходими неща, които би могъл да събере набързо от изоставения кораб, а после да се качи на него със спътничките си и да чака критичния момент, когато разбитият кораб ще потъне под тях.

— И вие наричате това надежда? — възкликна мисис Уилис, когато завърши това кратко обяснение и бузите й пребледняха от разочарование. — Чувала съм, че водовъртежът, който се образува от потъващ кораб, повлича всички по-малки предмети, плаващи наблизо!

— Да, случва се понякога. За нищо на света не бих ви заблуждавал. Трябва да ви кажа, че според мен възможността да се спасим е равна на вероятността да потънем заедно с кораба.

— Това е ужасно! — промърмори гувернантката. — Но нека бъде божията воля! А не може ли сръчността да замести силата и лодката да бъде спусната от палубата преди настъпването на съдбоносния миг?

Уайлдър поклати отрицателно глава.

— Ние не сме толкова слаби, колкото ни мислите — обади се Гъртруд. — Напътвайте нашите усилия и ще видим тогава какво може да се направи. Тук е Касандра — добави тя, обръщайки се към вече представената на читателя чернокожа девойка, която стоеше зад младата си и пламенна господарка, преметнала през ръка пелерината и шаловете й така, като че се готвеше да я придружи на утринна разходка. — Тук е Касандра, която сама притежава почти силата на мъж.

— Дори и да беше силна колкото двайсетима, лодката пак не би могла да се спусне без помощта на механизми. Но ние губим време в приказки; ще сляза долу да видя колко време още ни остава, а после ще започнем приготовленията, при които дори вие, прекрасно създание, колкото и нежна и крехка да изглеждате, бихте могли да помогнете.

След това посочи някои по-дребни предмети, които можеха да им потрябват за насъщни нужди, ако имаха щастието да се измъкнат от разбития кораб, и се разпореди да бъдат сложени незабавно в лодката. Докато трите жени се занимаваха усърдно с това, Уайлдър слезе в трюма на кораба да провери докъде се е покачила водата и да пресметне колко време е нужно на потъващия кораб, за да изчезне напълно. Фактическото положение се оказа много по-тревожно, отколкото бе предполагал.

Останал без мачти, корабът се бе мятал така яростно, че много от шевовете му се бяха отворили и сега водата нахлуваше с такава страшна бързина, че надстройките му започнаха да потъват под повърхността на океана. Като се огледа наоколо, младият моряк разбра критичното положение и с горчивина в сърцето започна да проклина невежеството и суеверието, което бе накарало екипажа да го напусне. Защото всъщност нямаше такава злина, която с труд и умение да не можеше да се поправи; но лишен от помощ, той разбираше колко безсмислено е дори да се опитва да забави вече неминуемата катастрофа. Връщайки се със свито сърце на палубата, веднага се залови с необходимите приготовления, в които се криеше единственият шанс за спасение.

Докато спътничките му с по-лекия си труд се мъчеха да потиснат чувството на страх, Уайлдър постави двете мачти на лодката и подреди платната и другите предмети, които можеха да им потрябват в случай на успех. В тези занимания отлетяха два часа, сякаш минутите бяха мигове. Когато изтече това време, всичко беше готово. Тогава Уайлдър отряза въжетата, които придържаха лодката на мястото й, когато корабът беше в движение, така че тя стоеше изправена само на дървените си подставки и нищо друго не я свързваше с корпуса, който в това време бе потънал толкова дълбоко, че имаше опасност всеки миг да отиде на дъното. След като взе тази предпазна мярка, младият капитан покани дамите да се качат на лодката, да не би критичният момент да настъпи по-скоро, отколкото очакваше; защото добре знаеше, че потъващият кораб е като подронена стена, която всеки миг и при най-малкия тласък може да се сгромоляса.

След това се залови с не по-малко необходимата работа да направи подбор измежду хаоса от вещи, с които спътничките му от престараване бяха така задръстили лодката, че кажи-речи нямаше къде да настанят далеч по-драгоценните си особи. Въпреки многобройните и шумни протести на негърката Уайлдър изхвърляше от баркаса разните кутии, куфари и пакети, тъй като в последна сметка за него беше по-важна личната им безопасност. Скоро лодката бе разчистена от всичко, което при тези обстоятелства беше буквално излишно, ала остави предостатъчно за задоволяване на всичките им нужди и за осигуряване на известни удобства в случай, че се изплъзнеха от лакомата стихия.

Тогава, едва тогава Уайлдър можа да си отдъхне. Той бе нагласил платната така, че да бъдат готови да се вдигнат всеки момент; внимателно бе проверил да не би някое заплетено въже да свързва лодката с потъващия кораб, който по този начин щеше да ги повлече със себе си; и се бе уверил, че храната, водата, компасът и несъвършените уреди, използвани тогава за определяне местоположението на корабите, са грижливо сложени по местата си, за да бъдат винаги подръка. Когато всичко беше готово, той сам се настани при кърмата на лодката и с хладнокръвното си държане се помъчи да предаде от своята твърдост на не толкова смелите си спътнички.

Яркото слънце дремеше на хиляди места от всички страни на притихналия и изоставен кораб. Морето беше спокойно, само от време на време безпомощната грамада, на която все още стоеше „ковчегът“ с очакващите съдбоносния момент корабокрушенци, се повдигаше, събудена от унилия си покой, за миг се поклащаше тежко върху плискащите се вълни, а после затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в поглъщащата я стихия. Но корпусът изчезваше бавно, дори отегчително за тия, които очакваха с такова нетърпение окончателното му потъване, когато щеше да се реши участта им.

През тия часове на изнурително, страхотно напрежение следящите гибелта на кораба си разменяха по някоя и друга дума, в която звучеше увереност и понякога нежност, но с продължителни паузи, когато всеки се вглъбяваше в мислите си. Всеки се въздържаше да говори за опасното им положение, съобразявайки се с чувствата на останалите, но никой не можеше да потисне жаждата за живот, изпитвана от всички, и да скрие надвисналата над тях заплаха. Така течаха минути, часове, изниза се и целият ден и над морето започна да се спуща мрак, който постепенно стесняваше кръгозора им на изток, докато най-сетне от цялата заобикаляща ги пустош остана да се вижда само един малък мъгляв кръг около мястото, където се намираха. След тази промяна на гледката измина още един страшен час, през който им се струваше, че смъртта витае над тях, съпроводена от най-кошмарните си ужаси.

Изведнъж се чу тежък плясък и на морската повърхност изскочи и се заклати огромно туловище на кит, а подир него изплуваха стотици подражатели-рибки, които следваха неотлъчно царя на океана. На Гъртруд, която бе обхваната от трескаво безпокойство, й се струваше, че от морските дълбини излизат всички чудовища. Уайлдър се опитваше да я успокои, уверявайки я, че тези привични звуци са по-скоро предвестници на покой, отколкото признаци за някаква нова опасност, но Гъртруд виждаше мислено тайнствените им скривалища в подводните бездни и си представяше как отвратителните им обитатели висят над тях кат( на конец. Дори здравомислещият моряк се уплаши, когато забеляза върху тъмната водна повърхност черните перки на хищната акула, която с въртеше около потъващия кораб, усетила по инстинкт, че съдържанието на обречения кораб скоро ще стане плячка за нейните посестрими. В този момент изгря луната и обля с меката си, ала измамна светлина променящата се, но страшна сцена.

— Вижте — каза Уайлдър, когато нощното светило издигна своето бледо и тъжно кълбо над морския хоризонт, — поне ще имаме светлина за рискованото ни спущане!

— Нима то е толкова близко? — запита мисис Уилис, събирайки цялата си смелост, която й бе останала в това опасно положение.

— Да. Водата е стигнала вече до шпигатите. Понякога кораб може да се задържи на повърхността чак докато се напълни съвсем. Ако на нашия е писано да потъне, то това ще стане скоро.

— Ако му е писано ли! Има ли поне най-малка надежда да не потъне?

— Никаква! — отговори Уайлдър, но млъкна и се ослуша в глухите звуци, които идеха от недрата на кораба: водата нахлуваше през преградите от борд до борд, сякаш някакво огромно чудовище стенеше I предсмъртна агония. — Никаква. Корабът вече потъва!

Спътничките му забелязаха промяната, но не бяха в състояние да проронят нито дума. Чу се отново глух, застрашителен, боботещ звук и сгъстеният въздух в трюма взриви предната част на палубата с такъв трясък, като че гръмна оръдие.

— А сега се дръжте за въжетата, които ви дадох! — извика Уайлдър, задъхан от вълнение.

Думите му бяха заглушени от плясъка и клокота на водата. Корабът се гмурна подобно на умиращ кит, вдигна кърмата си високо във въздуха и потъна в морските дълбини като чудовище, търсещо тайните си убежища. Неподвижната лодка се вдигна заедно с кораба, докато зае опасно, почти отвесно положение. Когато корабът се скри под вълните, баркасът заби нос във водата и едва не се напълни догоре, но тъй като беше плавък и лек, се повдигна отново, слегналата се водна маса даде силен тласък на кърмата му и малкият Ноев ковчег се устреми напред като управляван от човешка ръка. Ала образувалият се водовъртеж повлече всичко около себе си и в следващия миг баркасът се плъзна надолу по склона му, сякаш през същия зейнал въртоп да последва към дъното огромното съоръжение, част от което бе съставлявал толкова време. Но той се вдигна с поклащане на повърхността, няколко секунди подскача и се въртя подобно на мехур по вълните на вир, а после океанът изпъшка и заспа отново.