Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (14)

XIV глава

Не знам друг ден — тъй лош и тъй добър!

Шекспир — „Макбет“

Първата нощна вахта не донесе никакви промени. Уайлдър отиде при пътничките във весело настроение и с онова радостно изражение, което се изписва на лицето на всеки морски командир, когато е откъснал кораба си от сушата и се е впуснал благополучно по неизмеримата океанска бездна, дето няма ни път, ни пътека. Той вече не споменаваше за рисковете на пътуването, а с безброй дребни любезности, които положението му позволяваше да прояви, се стараеше да заличи от паметта им всякакъв спомен за случилото се досега. Мисис Уилис се поддаде на явните му усилия да разпръсне опасенията им и човек, който не знае какво бе станало по-рано помежду им, би помислил, че малката компания около вечерната трапеза е доволна и спокойна група пътници, впуснала се в приключение, на което е бил предсказан щастлив завършек.

И все пак от време на време гувернантката поглеждаше смутено нашия авантюрист и загрижените й очи и присвити вежди показваха, че съвсем не е спокойна. Тя слушаше веселите, своеобразни моряшки шеги на младия човек със снизходителна и едновременно тъжна усмивка, като че младежката му жизнерадост, оживена от нотки на характерния моряшки хумор, извикваше във въображението й мили, но печални образи. Настроението на Гъртруд не беше помрачено от такива чувства. Предстоеше й да се върне у дома, при любимия си и добър баща, и при всеки по-силен порив на вятъра, който тласкаше кораба напред, тя усещаше, че е оставила зад себе си още една от досадните мили, които ги разделяха толкова отдавна.

През тия кратки, но приятни часове младежът, който по такъв необикновен начин бе станал капитан на бристолския търговски кораб, изглеждаше някак променен. Макар че при разговор проявяваше откровената мъжественост на моряка, все пак тя беше смекчена от деликатност, присъща на възпитан човек. Често при шегите му красивите устни на Гъртруд се мъчеха да скрият усмивката, от която по бузите й се образуваха трапчинки, както лек полъх набръчква, повърхността на бистър поток, а веднъж-дваж, когато остроумието на Уайлдър бликна неочаквано и беше пропито с необикновено ярки краски, тя избухна в неудържим смях.

Едночасов непринуден разговор на кораб може да спомогне повече за разчупването на ледената корица, под която светът сковава и най-добрите човешки чувства, отколкото цели седмици на безсмислени церемонии на сушата. Който се съмнява в това, по-добре да не се доверява на способността си да общува. Изглежда, че сред океанската пустош човек най-добре разбира доколко щастието му зависи от другите. Той се поддава на чувства, над които се е надсмивал, когато е бил безгрижен и извън всякаква опасност, и се радва, че намира успокоение в отзивчивостта на такива като него. Общата опасност поражда и общи интереси, независимо какво е изложено на риск — човек или имущество. Някой педантичен философ може би ще добави, че всеки съзнава колко сходни са положението и съдбата на ближния му с неговите и именно поради тази близост те стават ценни. Но дори и едно такова умозаключение да е правилно, за щастие провидението е устроило някои от представителите на човешкия род така, че това подло чувство остава скрито и незабележимо; във всеки случай нито един от тримата, които прекараха първите вечерни часове около масата в капитанската каюта на „Кралска Каролина“, не можеше да бъде причислен към тия егоисти. В тези задушевни минути те сякаш бяха забравили темата на разговора, хвърляла сянка върху първите часове от запознанството им, а дори и да я помнеха, тайнствеността на обстоятелствата и вниманието, проявявано от младия моряк към двете жени, го правеха още по-интересен за тях.

Преди компанията да разбере, че е вече късно, камбанката удари осем и прозвуча прегракнал вик, който приканваше следващата вахта да се яви на палубата.

— Започва нощната вахта — каза с усмивка Уайлдър, когато забеляза, че Гъртруд се стресна от тези странни звуци, ослушвайки се като плаха кошута, доловила звука на ловджийски рог. — Ние, моряците, не сме винаги музикални, както можете да съдите от вика на тоя човек. На кораба обаче има уши, за които гласът му е още по-неприятен, отколкото за вас.

— Спещите ли имате предвид? — запита мисис Уилис.

— Имам предвид тези, които сега ще постъпват на вахта. За простия моряк няма по-сладко нещо от съня, защото е най-сигурната от всичките му наслади; от друга страна, за командира той е може би най-коварният другар.

— Но защо за началника почивката да не е така приятна, както за обикновения моряк?

— Защото дори на възглавницата върху главата му тежи отговорност.

— Вие сте млад, мистър Уайлдър, за такава отговорност.

— Нашата служба преждевременно състарява човека.

— Тогава защо не я напуснете? — обади се Гъртруд малко забързано.

— Да я напусна ли! — възкликна той, гледайки я вторачено, сякаш се двоумеше какво да отговори. — Това е все едно да се откажа от въздуха, който дишам.

— Толкова отдавна ли сте се посветили на този занаят? — подхвана отново мисис Уилис, отмествайки замисления си поглед от простодушното лице на своята възпитаница отново към лицето на младия човек.

— Имам основание да мисля, че съм се родил на море.

— Да мислите ли? Нима не знаете къде сте се родили?

— За сведение по това важно събитие всички ние се облягаме на показанията на други — отвърна Уайлдър с усмивка. — Първите ми спомени са свързани с гледката на океана и дори не мога да твърдя с увереност, че съм сухоземно същество.

— Но поне сте имали късмет с ония, които са ви отгледали и възпитали от малък.

— Да, имах! — отговори той натъртено. После, закривайки за миг лицето си с ръце, стана и с тъжна усмивка добави: — А сега трябва да изпълня последното си задължение за денонощието. Искате ли да погледнете нощта? Такъв изкусен и смел моряк не бива да си ляга, докато не види какво е времето.

Гувернантката пое ръката му и двамата се заизкачваха мълчаливо по стълбата на каютата, всеки потънал в мислите си. След нея тръгна по-пъргавата Гъртруд, която се присъедини към тях при наветрения борд на шканците.

Нощта беше не толкова мрачна, колкото мъглива. Бе изгряла пълна, ярка луна, но тя се движеше по небесния си път подир цяло пълчище тъмни облаци, твърде гъсти, за да пропуснат отразената й светлина. Само тук-там, където облачното покривало беше по-тънко, се промъкваше някой блуждаещ лъч и падаше върху водата като смътен отблясък на далечна свещица. Вятърът беше силен и духаше от изток; морето като че отразяваше от развълнуваната си повърхност повече светлина, отколкото получаваше; дълги ивици блестяща пяна прииждаха една след друга и правеха водата по-светла от небето. Корабът беше наклонен силно настрана и всеки път, когато се врежеше в някоя голяма вълна, пред него се образуваше широк полумесец от пяна, сякаш морето подскачаше весело по пътя му. Но макар че времето беше благоприятно, вятърът — не съвсем неблагоприятен, а небето — по-скоро мрачно, отколкото застрашително, смътната (а на човек от сушата би могла да се стори свръхестествена) светлина придаваше на пейзажа необикновено див, пустинен вид.

Когато излезе на палубата, Гъртруд потръпна и нададе възклицание, изразяващо безмерен възторг. Дори мисис Уилис се взираше в тъмните вълни, които се вдигаха и спущаха на хоризонта, около който се разливаше най-вече тази наглед така свръхестествена светлина, с дълбокото убеждение, че сега е напълно в ръцете на тоя, който е създал водата и сушата. Ала Уайлдър наблюдаваше цялата тази сцена така, като че съзерцаваше ведро небе. За него гледката не беше нито нова, нито страшна, нито пък очарователна. Съвсем другояче я възприемаше неговата по-млада и възторжена спътница. След като първоначалното й чувство на благоговеен страх затихна, тя възкликна с пламенно възхищение:

— Една такава нощ би изкупила цял месец затвор на кораб! Тези картини сигурно ви доставят голямо удоволствие, мистър Уайлдър, вие винаги имате възможност да им се наслаждавате.

— Не ще и дума, те доставят наслада. Само дано вятърът да промени посоката си с един-два румба^[1]. Не ми харесва небето, нито този замъглен хоризонт, нито този вятър, който духа все от изток!

— Но корабът се движи с голяма скорост — възрази спокойно мисис Уилис, като забеляза, че младият човек несъзнателно издава мислите си, а тя се страхуваше от въздействието на думите му върху душевното състояние на възпитаницата й. — Ако следваме неотклонно курса си, има изгледи пътуването ни да завърши бързо и благополучно.

— Вярно! — възкликна Уайлдър, усетил непредпазливостта си. — Напълно вероятно и съвсем вярно. Мистър Иринг, вятърът става много силен за нашата птица. Приберете всички брамсели^[2] и насочете кораба по-остро срещу вятъра. Ако този източен вятър започне да се отклонява към юг, ще трябва да сме колкото е възможно по-далеч в открито море.

Помощникът отвърна покорно, както е редно да се отнасят моряците към началниците си, и след като на свой ред провери признаците за времето, се залови да изпълни заповедта. Докато моряците по рейте свиваха леките платна, жените се отдръпнаха настрана, оставяйки младия командир спокойно да изпълнява задълженията си. Но Уайлдър съвсем не смяташе за необходимо да посвети цялото си внимание на такава банална работа; в мига, в който изрече заповедта си, като че съвсем я забрави. Той стоеше на същото място, откъдето гледката на океана и небето за пръв път бе привлякла погледа му, и продължаваше да наблюдава внимателно състоянието на тези две стихии. Следеше непрекъснато посоката на вятъра, който, макар и да не беше бурен, често връхлиташе върху платната на силни, безшумни пориви. След дълго наблюдение младият моряк си промърмори нещо и закрачи бързо на-пред-назад по палубата.

Все пак от време на време внезапно се спираше за малко и вперваше очи в посоката, откъдето духаше вятърът, сякаш нямаше вяра на времето и се мъчеше да проникне през нощния мрак, за да разпръсне някакво мъчително съмнение. Най-после, след един от резките завои, каквито правеше в единия и другия край на тясната пътека, по която се движеше, той се закова на място. Стоящите наблизо мисис Уилис и Гъртруд можаха да прочетат ясно тревогата, изписана на лицето му, когато той внезапно впи очи в някаква далечна точка сред океана, в посока, точно противоположна на оная, накъдето бе гледал преди.

— Забелязвате ли нещо обезпокоително във времето? — запита гувернантката, смятайки, че огледът му бе продължил твърде дълго и не вещае нищо хубаво.

— При такъв вятър указания за времето не се търсят от подветрената страна.

— А какво наблюдавате толкова внимателно?

Уайлдър вдигна ръка и се канеше да отговори, но внезапно я отпусна.

— Просто така ми се стори! — промърмори той, обърна се кръгом и закрачи още по-бързо по палубата.

Събеседничките му следяха необикновените и явно несъзнателни движения на младия командир с учудване, примесено с известна скрита тревога. Техните погледи също се зареяха над развълнуваната водна шир от подветрената страна, но не видяха нищо друго освен разбуненото море, увенчано с ония гребени от ослепително бяла пяна, които придаваха на тази студена пустош още по-мрачен и страшен вид.

— Ние не виждаме нищо — обади се Гъртруд, когато Уайлдър се спря пак и се взря както преди в привидно пустата далечина.

— Гледайте! — отговори той, насочвайки погледите им с пръст. — Нищо ли няма там?

— Нищо.

— Гледайте към морето. Точно там, където небето и морето се допират, по продължение на оная ивица мъглява светлина, където вълните се вдигат като малки хълмчета. Ето, сега те пак се изгладиха, очите не са ме излъгали. Боже мой, това наистина е кораб!

— Платно на хоризонта! — подвикна глас от марса. Този вик прозвуча в ушите на нашия авантюрист като крясък на зловещ дух.

— В коя посока? — попита рязко капитанът.

— От подветрената страна, сър — отговори с все гърло морякът. — Доколкото разбирам, това е кораб, който се движи остро срещу вятъра, но цял час приличаше по-скоро на мъгла, отколкото на кораб.

— Прав е — промърмори Уайлдър. — И все пак странно е, че точно тук има кораб.

— А защо да е странно, нали и ние сме тук?

— Защо ли! — каза младият човек, гледайки мисис Уилис, която бе задала този въпрос, но като че ли не я виждаше. — Повтарям: странно е, че се намира тук. По-добре да беше на друго място или да се движеше на север.

— Но не казвате защо мислите така. Все така ли ще чуваме от вас предупреждения, без да обяснявате причините? — продължи тя. — Нима смятате, че не заслужаваме това? Или мислите, че сме абсолютно неспособни да разсъждаваме по въпрос, свързан с морето? Дори не се опитахте да ни обясните и вече прибързано сте си направили изводи. Опитайте се още един път. Може да се изненадате.

Уайлдър се засмя тихо и се поклони, сякаш изведнъж се бе опомнил. Въпреки това не се впусна в обяснения, а насочи погледа си към оная част от океана, където, както му бяха доложили, се намираше тайнственият кораб. Жените последваха примера му, но все тъй безуспешно. Гъртруд изрази гласно разочарованието си и най-после младият човек се съжали над нея.

— Виждате ли ивицата мъждива светлина? — запита той, сочейки отново над водната пустош. — Там облаците малко са се разредили, но пръските на вълните закриват от нас тази пролука. Мачтите му изглеждат на небесния фон като тънка паяжина, но въпреки това се забелязва строен, красив, тримачтов кораб.

Благодарение на тези подробни обяснения Гъртруд най-после успя да различи неясния обект и скоро можа да насочи правилно и погледа на гувернантката си. Виждаха се само смътни очертания, сполучливо сравнени от Уайлдър с паяжина.

— Непременно ще е кораб! — каза мисис Уилис. — Само че е много далеч.

— Хм! Предпочитам да беше още по-далеч! Бих искал този кораб да бъде всякъде другаде, но не и тук.

— А защо да не бъде тук? Имате ли причина да се опасявате, че е враг, който ни причаква точно на това място?

— Не, но все пак разположението му не ми харесва. Дай боже да върви на север!

— Навярно ще да е някакъв кораб от нюйоркското пристанище, който отива към островите на негово величество в Карибско море, нали?

— Не — поклати глава Уайлдър, — нито един кораб, отплавал от Ню Йорк, не би могъл да навлезе толкова навътре в морето при такъв вятър.

— Значи е кораб, който отива на същото място, или пък кораб, пътуващ за някой от заливите на средните колонии^[3].

— Тогава пътят му щеше да бъде ясен и нямаше да се заблуди. Гледайте: непознатият се движи остро срещу вятъра.

— Може да е търговски кораб или кръстосвач, който иде от някое от вече споменатите места.

— Това е невъзможно, защото от два дена вятърът духа само от север.

— Тогава ще да е кораб, който сме подминали и като нас е отплавал от Лонгайлъндския залив.

— Всъщност това е последната ни надежда — промърмори Уайлдър.

Гувернантката бе задала горните въпроси, за да измъкне от капитана на „Каролина“ така упорито премълчаваните сведения. Но сега тя бе изчерпила всичките си познания на тази тема и трябваше или да чака какво още ще благоволи да каже Уайлдър, или пък да прибегне до съмнително средство — пряк разпит. Ала нямаше възможност да продължи разговора веднага, защото Уайлдър беше твърде погълнат от мислите си. Скоро той повика на съвет началника на вахтата и няколко минути двамата се съвещаваха настрана от другите. Смелият, но не твърде схватлив моряк, който заемаше втория по важност пост на кораба, не намираше нищо особено в появяването на непознат кораб точно там, където още се виждаха неговите неясни, почти призрачни очертания, и без колебание го обяви за честен търговски кораб, който като тях преследва законни търговски цели. Но както ще разберем от състоялия се помежду им кратък разговор, началникът му мислеше другояче.

— Не е ли чудно, че се намира тъкмо тук? — попита Уайлдър, след като всеки от двамата на свой ред огледа внимателно смътния предмет с отличен бинокъл за нощни наблюдения.

— Разбира се, по-добре да не беше тук — отвърна лишеният от въображение моряк, за когото имаше значение само положението на непознатия кораб в морето, — а и за самите нас няма да е зле да сме на десетина левги по на изток. Ако вятърът тук продължава да духа от юг-югоизток, ще се наложи да бъдем колкото е възможно по-далеч в открито море. Веднъж се заклещих здравата между нос Хатерас и Гълфстрийма…

— Не виждате ли, че той е на място, където не може и не би трябвало да има никакъв кораб, освен ако не се движи точно по нашия курс? — прекъсна го Уайлдър. — Нито един кораб от което и да е пристанище южно от Ню Йорк не би стигнал толкова на север при такъв вятър, и нито един от Йоркската колония не би се движил на този галс, ако отива на изток, и не би бил тук, ако курсът му беше на юг.

Честният помощник мислеше просто, но беше податлив на доводи, които биха се сторили на читателя малко неясни, защото главата му беше пълна с нещо като океанска карта, до която всеки момент можеше да се отнесе, съобразявайки се надлежно с различните ветрове и посоки на компаса. Когато нещо му се разяснеше както трябва, той бързо се убеждаваше в правотата на това, което говореше младият му началник; така, макар и по природа малко тъп, подчиненият на свой ред също започна да недоумява.

— Наистина много ненормално е този кораб да се намира точно тука! — отговори той, клатейки глава, с което искаше да каже само, че това противоречи напълно на принципите на мореплаването. — Виждам, че сте прав, капитан Уайлдър, но не знам как да си го обясня. Не ще и дума, пред себе си имаме кораб!

— Няма съмнение. Но кораб на твърде необичайно място!

— През четиридесет и шеста година, когато заобиколихме нос Добра Надежда — продължи помощникът, — забелязахме кораб От наветрената страна на носа си, сиреч точно обратно на тоя, който е от подветрената ни страна… Е, видяхме там кораб, който цял час стоя пред носа ни, и след като измерихме азимута, през целия този час не помръдна нито с един градус надясно или наляво, което при лошото време беше, меко казано, твърде необикновено.

— Чудно наистина! — отвърна Уайлдър разсеяно, което показваше, че по-скоро размишлява, отколкото слуша събеседника си.

— Някои моряци твърдят, че около тоя нос се въртял „Летящият холандец“ и често се появявал от наветрената страна на някой кораб и връхлитал върху него, сякаш да го атакува чрез абордаж. Разправят, че много кралски кръстосвачи вдигали екипажите си от сладък сън, когато наблюдателите забелязвали нощем да се приближава двупалубен кораб с отворени оръдейни амбразури и готови за бой батареи. Но този кораб не може да бъде „Летящият холандец“; а ако изобщо е кръстосвач, в най-добрия случай е просто голям военен шлюп^[4].

— Не — подкрепи го Уайлдър, — в никой случай не е „Холандецът“.

— На тоя кораб няма никакви светлини и изобщо се вижда толкова мъгляво, че не можеш да кажеш кораб ли е или не. Пък и „Холандецът“ винаги се появява от наветрената страна, а непознатият тук се намира точно от подветрената!

— Това не е „Холандецът“ — рече Уайлдър с дълбока въздишка, сякаш току-що се бе пробудил. — Хей, там, на гротсалинга!

Морякът, кацнал на салинга^[5], се отзова на повикването по обичайния начин, и последвалият кратък разговор по принуда се води повече с викове, отколкото с обикновена реч.

— От колко време виждаш непознатия кораб? — бе първият въпрос на Уайлдър.

— Аз току-що се качих тук, сър, но морякът, когото смених, ми каза, че го видял преди повече от един час.

— А този, когото смени, слязъл ли е вече? Или е оня, който, както виждам, седи от подветрената страна на топа^[6]?

— Това е Боб Брейс, сър. Разправя, че не можел да заспи, затова стои на реята и ми прави компания.

— Прати го долу. Искам да поговоря с него.

Докато страдащият от безсъние моряк се спущаше по въжетата, двамата офицери мълчаха, потънали в размишления върху случилото се досега.

— Защо не си на койката си? — запита Уайлдър малко строго моряка, който, подчинявайки се на заповедта му, бе слязъл на шканците.

— Не ми се спи, ваша милост, та реших да остана още един час горе.

— Вписан си вече в две нощни вахти, защо държиш толкова да постъпиш и на трета?

— Да си призная, сър, откакто вдигнахме котва, ме тормозят предчувствия за нашето пътуване.

Мисис Уилис и Гъртруд, които слушаха този разговор, неволно се приближиха, за да чуват по-добре, и то с такъв интерес, който предизвикваше у тях нервен трепет и ускорение на пулса.

— Значи и вие изпитвате съмнения, сър! — възкликна капитанът с малко ироничен тон. — Може ли да попитам какво сте видели тук на борда, та нямате доверие на нашия кораб?

— Нищо лошо от това, че питате, ваша милост — отвърна морякът, стискайки шапката си с ръце като клещи, — а, надявам се, и от отговора ми. Тази сутрин аз бях гребец в лодката, когато подгонихме оня старец, и трябва да ви кажа, че не ми хареса начинът, по който ни се изплъзна. Пък и в тоя кораб от подветрената ни страна има нещо, което ми се вижда мътно, и трябва да призная, ваша милост, че колкото и да се въртя в койката, едва ли ще ме хване сън.

— Колко време мина, откакто забеляза кораба от подветрената страна?

— Не бих се заклел, че съм открил истински, жив кораб, сър. Вярно, видях нещо точно преди камбанката да удари седем, и всеки, който има добри очи, може да го види и сега — нито по-добре, нито по-зле.

— А къде беше корабът, когато го съзря за пръв път?

— С два-три румба по-близо до борда ни, отколкото е сега.

— Значи го разминаваме! — възкликна Уайлдър с такава очебийна радост, че не можеше да я скрие.

— Не, ваша милост, съвсем не. Вие забравяте, сър, че от постъпването на нощната вахта насам корабът се движи по-остро срещу вятъра.

— Вярно — съгласи се младият командир, разочарован. — Вярно, много вярно, напълно вярно. И откакто го забеляза, не е променил положението си?

— Според компаса не, сър. Той е бързоходец, иначе нямаше да се надбягва така с „Кралска Каролина“, пък и се движи остро срещу вятъра и всички разбират, че именно на това залага.

— Хайде, върви да си легнеш. Утре заран може да видим по-добре тоя кораб.

— И… чувате ли ме, сър? — вметна внимателно слушащият помощник. — Не разсънвайте хората долу с дълги като котвено въже приказки, ами спете, както се полага, и оставете всички други, които имат чиста съвест, да правят същото.

— Мистър Иринг — каза Уайлдър, когато морякът тръгна неохотно към мястото си за почивка, — ще обърнем кораба на друг галс, за да поеме курс по на изток, докато брегът е още толкова далеч от нас. Така ще се движим по посока на нос Хатерас. При това…

— Да, сър — отвърна помощникът, забелязвайки, че началникът му се колебае, — както казвате, при това никой не може да предрече колко ще трае една буря, нито откъде точно ще ни връхлети.

— Именно. Никой не може да гарантира за времето. Хората едва-що са си легнали: съберете ги веднага горе, сър, докато не са затворили очи, и да обърнем кораба обратно.

Помощникът тутакси нададе добре известния вик, с който почиващата вахта се приканва да помогне на другарите си на палубата. Всичко стана бързо и без нито една дума освен кратките, властни команди, които Уайлдър смяташе за нужно да произнесе сам. Вече непринуден насилствено да върви срещу вятъра, корабът, подчинявайки се на кормилото, започна грациозно да вдига нос от вълните и да обръща борда си към вятъра. Тогава, вместо да се изкачва с усилие по безкрайните водни хълмове, като човек, който едва се мъкне по стръмна пътека, той се гмурваше в бездната между две вълни и изскачаше оттам подобно на жребец, преодолял стръмнина и сега препускащ по хиподрума с удвоена скорост. За миг вятърът като че утихна, макар че широката ивица пяна, която кипеше от двете страни на носа, показваше достатъчно ясно, че корабът лети напред, едва докосвайки водата. В следващия миг високите мачти започнаха пак да се накланят на запад, корабът се обърна срещу вятъра и както преди заподскача силно по вълните. Когато всяка рея и всяко платно бяха добре натъкмени според новото положение на кораба, Уайлдър се обърна да погледне непознатия. Загуби една минута, докато определи точното място, където трябваше да се появи, защото сред такъв воден хаос и без друг ориентир освен разума окото често се лъже, водейки се по най-близките и по-познати предмети, заобикалящи наблюдателя.

— Непознатият е изчезнал! — каза Иринг с глас, в който облекчението беше странно примесено с недоверие.

— Наистина трябваше да бъде от тази страна, ала не го виждам!

— Да, да, сър. Точно така, разправят, се появявал и изчезвал корабът, който кръстосва нощем около нос Добра Надежда. Някои видели тоя кораб като обвит в мъгла в най-ясната и беззвездна нощ, каквато има в южните ширини. Но този не може да е „Холандецът“, защото от нос Добра Надежда до брега на Северна Америка има много, много мили.

— Но ето го, дявол да го вземе, той също е направил завой!

Всеки моряк можеше да види с очите си, че Уайлдър е прав. На светлия фон на хоризонта се открояваше същият миниатюрен, мъглив силует, наподобяващ призрачните сенки, хвърляни от магически фенер върху някаква осветена повърхност. Но за моряците, които така добре умееха да различават разположението на мачтите, беше съвсем ясно, че курсът на кораба е бил внезапно и умело изменен и че сега вече не се движи на югозапад, а като самите тях — на североизток, тоест фактически към средата на Атлантическия океан. Този факт като че ли направи силно впечатление на всички, макар и в последна сметка на всеки вероятно по съвсем различни причини.

— Тоя приятел наистина е променил галса! — обади се Иринг след продължително замислено мълчание и с глас, в който страхът започваше да взема връх над недоумението. — Отдавна бродя по море, ала никога досега не бях виждал кораб да променя галса при такова силно вълнение. Когато го забелязахме за последен път, преди да се загуби от очите ни, той целият се тресеше срещу вятъра.

— Бърз и подвижен кораб може да се справи отлично — каза Уайлдър, — особено ако го управлява силна ръка.

— Е, и дяволът има силна ръка; за него и по-трудна маневра е дребна работа!

— Мистър Иринг — прекъсна го Уайлдър, — ще опънем всички платна на „Каролина“ и ще се опитаме да настигнем тоя непознат кораб. Издърпайте гротхалса и вдигнете брамсела.

Тъповатият помощник може би щеше да възрази срещу тази заповед, ако имаше смелост; но в спокойното държане на младия си началник долови нещо, което го предупреждаваше да не си играе с огъня. Обаче той не се лъжеше, смятайки, че работата, която му предстоеше да върши, е твърде рискована. Корабът вече се движеше с всички платна, които бе сметнал за благоразумно да вдигне в такъв момент, когато на хоризонта се явиха заплашителни признаци, че времето ще се влоши още повече. Ала помощникът повтаряше нужните команди със същата бързина, с която му бяха предавани. Моряците вече разглеждаха непознатия кораб, обсъждаха помежду си появяването и курса му и изпълняваха заповедите с усърдие, което може би се обясняваше със скрито, но общо желание да се избавят по-скоро от подобна близост. Те вдигнаха бързо едно след друго платната, а после всеки скръсти ръце и се взря напрегнато и внимателно в призрачния силует от подветрената страна, за да види как ще подействува тази маневра.

„Кралска Каролина“, подобно на своя екипаж, изглежда, съзнаваше необходимостта да увеличи скоростта си. Под напора на вятъра върху току-що опънатите широки платна корабът забиваше още по-дълбоко нос, сякаш се изтягаше върху водното ложе, издигащо се от подветрената му страна чак до шпигатите. От другата страна тъмните дъски и излъсканите медни листове се оголваха на голяма площ, въпреки че вълните често заливаха кораба и се мятаха по дължината му зелени и яростни, все тъй увенчани с гребени от блестяща пяна. Всеки път, когато корабът се наклонеше, ударите на талазите ставаха все по-силни, и след всеки такъв сблъсък се вдигаше ярък облак от пръски, които или падаха като искрящ дъжд на палубата, или отлитаха далеч над развълнуваното море от подветрената страна като сияеща мъгла.

Уайлдър дълго наблюдава кораба със смръщено чело, но с неотклонната прозорливост на моряк. Веднъж-дваж, когато корабът потрепери и за малко да спре при внезапния си яростен сблъсък с някоя вълна, като че се бе ударил в скала, капитанът отвори уста, сякаш искаше да изкомандува да се намалят платната; но един поглед към мъглявия силует на западния хоризонт беше достатъчен, за да го накара да промени намерението си. Като Отчаян авантюрист, заложил всичко в някакво рисковано начинание, той чакаше резултата с горделива, непоколебима решителност.

— Брамстенгата се огъва като камшик — промърмори до него бдителният Иринг.

— Нека се огъва, ще я сменим, запасни стенги колкото щеш.

— „Каролина“ винаги е протичала след борба с вълните в бурно море.

— Нали имаме помпи.

— Вярно, сър, но, доколкото ми сече пипето, глупаво е да мислим, че можем да надминем кораб, който самият дявол командува, а може би и управлява.

— Кой знае, мистър Иринг, не е зле да опитаме.

— Веднъж си опитахме късмета с „Холандеца“ по тоя начин и трябва да кажа, не само вдигнахме почти всички платна, но и имахме много благоприятен вятър. И какво излезе? Стоеше си на място само с три марсела, кос бизан и кливер, а ние с лисели долу и горе не можехме да се приближим нито с фут до него.

— „Холандецът“ никога не се появява в северните ширини.

— Е, така е — съгласи се Иринг с неохотно примирение, — но който е докарал тоя летящ кораб при нос Добра Надежда, сигурно е сметнал тая работа за толкова изгодна, та е пратил и друг из тия морета.

Уайлдър не отговори: или му бе омръзнало да слуша суеверните опасения на своя помощник, или пък мисълта му беше толкова заета с главния въпрос, че не можеше да се занимава повече със странични неща.

Въпреки вълните, които връхлитаха така бързо една след друга, че забавяха много хода му, бристолският търговски кораб скоро измина цяла левга по разбуненото море. При всяко гмурване носът му разцепваше водната маса, която, изглежда, ставаше все по-мощна и по-буйна, и неведнъж борещият се корпус почти потъваше в някоя вълна, която му беше трудно да изкачи или да пробие.

Моряците следяха внимателно и най-малките движения на своя кораб. От часове нито един от тях не бе напускал палубата. Суеверният страх, така дълбоко загнездил се в невежата душа на първия помощник, скоро завладя и най-простия моряк от екипажа. Дори нещастието, случило се с предишния капитан, и неговото внезапно и загадъчно заместване от младия офицер, който сега крачеше напред-назад по шканците, необикновено твърд и спокоен при тия критични обстоятелства, спомагаха за усилване на тревогата. Безнаказаността, с която „Каролина“ носеше толкова много платна при такова положение, разпалваше още повече възбудата и възхищението; и преди Уайлдър да успее да прецени възможностите на своя кораб в сравнение с този, който така странно продължаваше да стои на хоризонта, самият той стана обект на чудовищни и гнусни подозрения от страна на екипажа си.