Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (13)

XIII глава

Я, какво е това? Човек или риба?

Шекспир — „Бурята“

Сега „Каролина“ стоеше на един кабелт^[1] разстояние от предполагаемия роботърговски кораб. Като изгони лоцмана, Уайлдър пое отговорност, която обикновено всеки моряк избягва: в случай на сериозна злополука при излизане от пристанището се губеше право на застраховка, а самият той вероятно щеше да бъде наказан. По-нататък в повествованието ще видим доколко при предприемането на такава решителна стъпка бе повлиян от увереността, че е извън обсега на закона; единствената непосредствена последица от тази мярка беше, че насочи към кораба цялото си внимание, което дотогава беше раздвоено между него и пътничките му. Сега, когато корабът му се намираше поне временно в безопасност, а Уайлдър вече не се измъчваше от тревожно очакване на неминуемо насилие, нашият авантюрист можеше спокойно да се отдаде отново на предишното си занимание. Успехът на трудната маневра бе озарил лицето му с нещо подобно на тържество, а когато тръгна към мисис Уилис и Гъртруд, вървеше с походката на човек, изпълнен със съзнанието, че е отбил достойно дълга си при обстоятелства, изискващи немалко професионално умение. Поне до такъв извод стигна по-възрастната дама, когато видя светналите му очи и ликуващ вид, макар че по-младата беше може би склонна да съди по-снизходително за подбудите му. Нито едната, нито другата обаче не подозираше истинските причини за скритата му радост, защото в момента у него надделяваше далеч по-благородно чувство, отколкото можеха да си представят.

Но каквато и да беше причината за ликуването му, щом се увери, че „Каролина“ се поклаща на котвата си и че засега няма никаква нужда от него, Уайлдър веднага потърси сгоден случай да възобнови разговора, който досега вървеше толкова мъгляво и често се прекъсваше. Мисис Уилис следеше внимателно съседния кораб, все така неподвижен и притихнал, — и откъсна очи от него едва когато младият моряк се приближи до нея. Тя заговори първа.

— Оня кораб трябва да има някакъв необикновен, да не кажа невидим екипаж! — възкликна гувернантката с тон, в който се долавяше изумление. — Човек може да го помисли за призрак, ако изобщо съществуват такива неща.

— Но това е наистина великолепно построен и отлично екипиран търговски кораб!

— Дали страхът ме подвеждаше, или действително имаше опасност от сблъскване на двата кораба?

— Безспорно имаше известна опасност, но тя вече отмина.

— За което трябва да благодарим на вашето умение. Начинът, по който току-що ни избавихте от доскорошната угроза, като че решително противоречи на всички ваши предсказания.

— Съзнавам, че държането ми може да доведе до неблагоприятни изводи, но…

— Сметнали сте, че не би било лошо да се посмеете на слабостта на три лековерни жени — допълни с усмивка мисис Уилис. — Но след като се позабавлявахте, надявам се, че сега ще бъдете по-снизходителен към това, което се смята за естествен недостатък на женския ум.

И гувернантката погледна Гъртруд с изражение, с което сякаш искаше да каже, че би било жестоко да си играят повече със страховете на такова невинно и младо създание. Уайлдър също насочи поглед към девойката и отговори с искреност, с която искаше да я убеди:

— Като честен джентълмен, с цялото си уважение към нежния пол ви заявявам, госпожо, че продължавам да държа на това, което вече ви казах.

— За ватервулингите и брамстенгите ли?

— Не, не — прекъсна я младият моряк, като се засмя тихо и същевременно се изчерви силно, — може би не само за това. Ала не бих позволил нито на майка си, нито на жена си, нито на сестра си да пътува с „Кралска Каролина“.

— Погледът, гласът и видът ви на честен човек странно противоречат на вашите думи, младежо; защото, макар че първото ме кара почти да вярвам във вашата почтеност, в думите ви няма и следа от довод в тяхна подкрепа. Може би трябва да се срамувам от подобна слабост, но все пак ще призная, че загадъчният покой, който като че се е възцарил за вечни времена на оня кораб, буди необяснимо безпокойство, което навярно се дължи донякъде на самия му характер. Наистина ли е роботърговски кораб?

— В едно няма съмнение: че е красив кораб! — възкликна Гъртруд.

— И то много красив! — подкрепи я Уайлдър.

— На една от рейте му все седи някакъв човек, който изглежда увлечен в работата си — продължи мисис Уилис, като подпря замислено брадичката си с ръка и се загледа в кораба, за който ставаше дума. — През цялото време, докато имаше опасност корабите да се сблъскат, този моряк нито веднъж не хвърли дори бегъл поглед към нас. Той прилича на единствения човек в някакъв омагьосан град, защото, както се вижда, около него няма никакъв друг простосмъртен.

— Другарите му може да спят — подхвърли Гъртруд.

— Да спят ли! В този час и в такъв ден моряците не спят! Кажете ми, мистър Уайлдър (като моряк вие би трябвало да знаете), редно ли е екипаж да спи, когато друг кораб се намира толкова наблизо, че може да се каже двата кораба почти се докосват?

— Не е редно.

— Така и предполагах, защото не съм чак толкова невежа по въпросите на вашата смела, доблестна, благородна професия! — произнесе гувернантката натъртено. — Ако се бяхме сблъскали с роботърговския кораб, мислите ли, че екипажът му щеше да остане все тъй безучастен?

— Съвсем не мисля така.

— В цялото това привидно спокойствие има нещо, което буди най-мрачни подозрения. Известно ли е дали след пристигането му някой от екипажа е ходил в града?

— Да, ходил е.

— Чух, че миналото лято от брега бил забелязан кораб под фалшиво знаме, че кораби били ограбвани, а екипажите и пътниците им — малтретирани. Говори се дори, че на прословутия Корсар му било омръзнало да вилнее по северното крайбрежие на Южна Америка и че неотдавна в Карибско море бил забелязан някакъв кораб, за който се предполага, че е на тоя върл пират!

Уайлдър не отговори. Очите му, впити втренчено, ала почтително в очите на събеседницата му, се сведоха към палубата, сякаш чакаше по-нататъшните й въпроси. Гувернантката се позамисли, но после изражението на лицето й се промени — изглежда, подозренията й бяха твърде повърхностни, за да продължава да разсъждава върху тях без наличието на допълнително, по-обосновано потвърждение.

— Впрочем — добави тя — търговията с роби е достатъчно порочна, а този кораб за нещастие по всяка вероятност се занимава именно с такава работа, тъй че по-лош не може и да бъде. Но все пак бих искала да знам причините за вашите странни твърдения, мистър Уайлдър!

— Не мога да ви дам по-добро обяснение, госпожо. Ако с държането си не съм ви убедил, значи не съм изпълнил намеренията си, които впрочем са съвсем искрени.

— А вашето присъствие не намалява ли опасността?

— Намалява я, но не я премахва.

Досега Гъртруд някак примирително бе мълчала, тъй като не желаеше да се меси в разговора. Но сега тя се обърна рязко и може би малко раздразнено към Уайлдър и като се изчерви, попита с усмивка, която би подтикнала към откровеност и по-упорит човек:

— Забранено ли ви е да говорите по-открито?

Младият капитан се поколеба както за да обмисли отговора си, така и да се полюбува на чистосърдечното лице на събеседницата си. Неговото мургаво лице също почервеня, а очите му заблестяха от възхищение, после, изведнъж съобразявайки, че бави отговора си, каза:

— Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност.

— Не се съмнявайте — отвърна мисис Уилис. — В никой случай няма да ви издадем.

— Да ме издадете ли! За себе си, госпожо, аз не се безпокоя. Ако ме подозирате в страхливост, жестоко се заблуждавате.

— В нищо недостойно не ви подозираме — побърза да вметне Гъртруд, — но… много се боим за нас самите.

— Тогава съм готов да ви избавя от безпокойството ви дори с цената на…

В този момент го спряха думите на единия от помощниците му към другия и насочиха вниманието му към съседния кораб.

— Тия от роботърговския кораб май са се сетили, че корабът им не е направен да стои в стъклена витрина, за да го зяпат женоря и дечурлига — извика първият помощник така гръмогласно, че да бъде чут на формарса^[2], където другият помощник, към когото се обръщаше, се занимаваше с някаква специална работа.

— Да, да — отговори вторият, — като виждат, че се движим, са решили и те да тръгнат на път. Вахтата им е като слънцето в Гренландия: шест месеца на палубата, шест месеца в кубрика!

Както винаги това остроумие разсмя моряците, които продължиха да пускат закачки в подобен дух, но от уважение към началниците — с по-приличен тон.

А в това време Уайлдър бе приковал очи в другия кораб. Човекът, седял толкова дълго на гротреята, бе изчезнал и сега от противоположния край на същата рея спокойно ходеше друг моряк, който с една ръка се държеше за гика, а с другата стискаше края на въже, явно с намерение да го пропъхне, където трябва. От пръв поглед Уайлдър позна, че това е Фид, толкова изтрезнял, че можеше да се държи на такава главозамайваща височина със същата — ако не и по-голяма — устойчивост, както би ходил на земята, ако дългът го призовеше на terra firma. Лицето на младия човек, което само преди миг руменееше от вълнение и сияеше от радост, че вече започват да му имат доверие, внезапно стана мрачно и затворено.

Мисис Уилис, която не изпущаше и най-малката следа на промяна в изражението на лицето му, поднови оживено разговора оттам, откъдето той бе сметнал за уместно да го прекъсне тъй внезапно.

— Значи сте готов да ни избавите от тревога — рече тя — дори с цената на…

— … на живота си, госпожо, но не и на честта си.

— Гъртруд, сега вече можем да се приберем в каютата си — забеляза мисис Уилис с хладен, недоволен тон, в който разочарованието беше примесено с дълбоко възмущение, че както вярваше, си играят с нея.

Гъртруд подобно на гувернантката си също гледаше студено встрани, но в очите й имаше някакъв лъчезарен блясък и погледът й не беше така сърдит. Минавайки покрай мълчаливия Уайлдър, всяка от тях му се поклони хладно, след което нашият авантюрист остана съвсем сам на шканците. Докато екипажът му навиваше въжетата на кълбета и разчистваше палубите, младият командир оброни глава над хакборда (оная част, която добрата вдовица на контраадмирала така странно вземаше за тъкмо противоположната от другия край на кораба) и няколко минути стоя вглъбен. Най-после от мислите му го изтръгна звук, напомнящ вдигане и спущане на леко гребло във водата.

Смятайки, че ще му досаждат посетители от брега, той вдигна глава и хвърли, недоволен поглед през борда на кораба, за да види кой се приближава?

На десетина фута от кораба стоеше лек скиф — лодка, използвана обикновено от рибарите в заливите и плитчините на Америка, — но на такова място, че бяха нужни известни усилия, за да се забележи.

В нея се намираше един-единствен човек, обърнат гърбом към кораба и очевидно тръгнал по работа, с каквато обикновено се занимават собствениците на такива лодки.

— Лакерда ли търсиш, приятелю, та си се наврял точно под кърмата ми? — попита Уайлдър. — Казват, че заливът гъмжал от великолепен костур и други люспести джентълмени, от лова на които би имал далеч по-голяма полза.

— Каквото и да хване човек, все е от полза — отвърна непознатият, обръщайки глава, и Уайлдър видя хитрите очички и ухиленото лице на стария Боб Блънт, както се бе назовал неговият отскорошен неверен съюзник.

— Я гледай! Как смееш да се явяваш пред очите ми в пет клафтера дълбока вода, и то след мръсния номер, който ми погоди…

— Тихо, благородни капитане, тихо! — прекъсна го Боб, вдигайки пръст, за да го предупреди да не се пали и да не вдига шум при разговора им. — Не е нужно да събираме около себе си целия екипаж, когато си бъбрим. По каква причина съм загубил благосклонността ти, капитане?

— По каква причина ли, любезни? Не получи ли пари, за да опишеш на дамите кораба така (както каза сам), че да предпочетат да пренощуват в гробища, отколкото да стъпят на борда му?

— Нещо такова наистина имаше между нас, капитане, но ти забравяш едната половина от условията, а аз пренебрегвам другата; излишно е да напомням на такъв опитен мореплавател, че цялото се състои от две половини. Затова не се учудвам, че работата ни не върви.

— Как! Не стига, че изменяш на думата си, но и лъжеш! Кое от задълженията си не съм изпълнил?

— Кое ли? — повтори мнимият рибар, подръпвайки спокойно една въдица, която, както забеляза зоркото око на Уайлдър, беше обилно снабдена накрая с олово, но лишена от такова не по-малко важно приспособление като куката. — Кое ли, капитане? Една съществена подробност: втората гвинея.

— Тя ти се полага, след като си свършиш работата, а не предварително като първата, която ти дадох, за да те подтикна да се заловиш с работата.

— Аха. А пък аз сметнах, че няма да я получа, затова оставих работата недовършена.

— Недовършена, а, негодник такъв! Та ти изобщо не си започвал това, което така тържествено се закле да свършиш.

— На погрешен път си, капитане: все едно да искаш да стигнеш до полюса, а да караш на изток. Аз добросъвестно изпълних половината от задължението си, а трябва да признаеш, получих само половината от възнаграждението.

— Трудно ще докажеш, че си свършил дори и толкова.

— Я да погледнем в корабния дневник. Аз се наех да се изкача на хълма до самото жилище на добрата адмиралска вдовица и там да внеса известни поправки в изказванията си — излишно е да повтаряме какви точно.

— Но не го направи. Напротив, развали всичко, като говори тъкмо обратното.

— Вярно.

— Вярно я, мошеник такъв! Справедливо би било за такова нещо да увиснеш на въжето.

— Цяла словесна буря! Ако корабът ти се лашка като мислите ти, капитане, ще се озориш при пътуването си на юг. Как смяташ: не е ли по-лесно на стар човек като мен да поизлъже, отколкото да се катери по оня висок и стръмен баир? Справедливо погледнато, аз свърших повече от половината работа, като се явих пред доверчивата вдовица, а после реших да се откажа от втората, неплатена половина от възнаграждението и да приема дар от другата страна.

— Подлец! — крясна Уайлдър, почти заслепен от негодувание. — Сега и възрастта ти няма да те спаси. Хей вие там, на носа! Няколко души да се спуснат с малката лодка, сър, и да доведат при мен на борда оня старец в скифа. Колкото и да вика, не му обръщайте внимание; аз имам да уреждам с него стара сметка, а това не може да стане без шум.

Помощникът, към когото бе отправена тази заповед, се отзова веднага: скочи на парапета и оттам видя скифа, който му бе наредено да залови. След по-малко от минута той беше вече в лодката заедно с четирима моряци и заобикаляше носа на кораба, за да се озове от оная страна, където трябваше да свърши работата си. Така нареченият Боб Блънт, замахвайки един-два пъти с греблата си, отдалечи скифа на двайсет-трийсет клафтера от кораба и там се спря, подхилвайки се като човек, който вижда само, че хитростта му е успяла, явно без да се страхува от последиците. Но щом лодката се показа, заработи с яките си ръце и скоро убеди зрителите, че няма тъй лесно да го уловят.

Известно време не беше ясно накъде ще тръгне беглецът, защото непрекъснато се въртеше и описваше внезапно бързи кръгове, затруднявайки и обърквайки напълно своите преследвачи с изкусните си и чевръсти маневри. Но уморен от това развлечение или може би страхувайки се да не изчерпи силите си, които използваше така енергично и сръчно, след малко се стрелна право към „Корсаря“.

Сега започна ожесточена, сериозна гонитба, съпровождана с викове и аплодисменти от повечето зрители-моряци. Известно време резултатът изглеждаше съмнителен; но макар че малката корабна лодка по-изостана, тя започна да настига скифа, постепенно превъзмогвайки съпротивата на водата. След няколко минути обаче скифът се мушна под кърмата на другия кораб и изчезна зад корпуса му, който го закриваше от „Каролина“. Преследвачите веднага се устремиха натам; тогава моряците от „Каролина“ със смях се закатериха по въжетата, за да гледат по-добре отвъд изпречилия се пред очите им чужд кораб.

Но нищо не се виждаше зад него освен вода, а в далечината — островчето с малкото укрепление. След няколко минути забелязаха, че екипажът на корабната лодка гребе обратно, връщайки се бавно, сякаш претърпял поражение. Всички се струпаха до борда на кораба да чуят как е завършило това приключение; към шумната тълпа се присъединиха и двете пътнички, които излязоха от каютата си на палубата. Ала вместо да отговорят на въпросите на колегите си с присъщата на моряците словоохотливост, хората от лодката мълчаха смутени. Офицерът им скочи на палубата, без да пророни дума, и незабавно се отправи към капитана.

— Скифът се оказа твърде бърз за вас, мистър Найтхед — забеляза спокойно Уайлдър, когато оня се приближи. През цялото това време той не бе помръднал от мястото си.

— Да, твърде бърз! Познавате ли човека, който го караше?

— Не много добре; зная само, че е мошеник.

— Сигурно, щом е от дяволското племе!

— Не бих казал, че е толкова лош, колкото навярно го смятате, но ми се струва, че няма излишък от честност за изхвърляне в морето. Какво стана с него?

— Такъв въпрос лесно се задава, ала трудно му се отговаря. Първо, макар че е стар и побелял, караше лодката си така, като че летеше. Бяхме зад него само с една минута, най-много две, но когато минахме от другата страна на роботърговския кораб, нямаше следа нито от лодката, нито от човека!

— Сигурно е заобиколил носа му, докато сте карали зад кърмата.

— Значи сте го видели?

— Да си призная, не.

— Не може да е направил това, сър, защото се доближихме толкова, че имахме възможност да огледаме и двата борда, пък и хората на роботърговския кораб не знаеха нищо за него.

— Видяхте ли тия хора?

— Бих казал „човека“, защото на борда като че ли има само един човек.

— Ас какво се занимаваше той?

— Седеше на руслените^[3] и изглеждаше заспал. Мързелив кораб, сър, и май прахосва повече пари на собствениците си, отколкото им носи!

— Може и да е така. Е, оставете го тоя негодник. Мистър Иринг, изглежда, че ще задуха от морето; да вдигнем марселите си и да бъдем готови да посрещнем вятъра. Дано имам късмет да видя залеза над морето.

Помощниците и екипажът се заловиха пъргаво за работа, но докато отново разпъваха платната, за да ги издуе вятърът, недоумяващите моряци зададоха безброй любопитни въпроси на колегите си от лодката и получиха безброй самохвални отговори. В това време Уайлдър се обърна към мисис Уилис, която бе чула краткия му разговор с помощника.

— Както виждате, госпожо — рече той, — нашето пътуване не започва без лоши поличби.

— Когато ми казвате, загадъчни момко, със странната искреност, която проявявате понякога, че сме неразумни, като се осланяме на океана, почти съм склонна да повярвам на думите ви. Но когато се опитвате да подкрепите съветите си с въздействието на някакви свръхестествени сили, вие само затвърдявате намерението ми да пътувам с този кораб.

— Бързо на шпила! — извика Уайлдър, хвърляйки на пътничките поглед, с който сякаш казваше: щом сте толкова смели, ще имате възможност да докажете решителността си. — Бързо там на шпила! Ще опитаме пак вятъра и ще изведем кораба в открито море, дорде е още светло.

Ръчките на шпила затракаха, моряците запяха. Тогава отново започна трудна работа — вдигането на тежката котва от дъното — и след няколко минути корабът се освободи от оковите, които го свързваха със земята.

Скоро от океана задуха силен вятър, наситен със солена морска влага. Когато връхлетя върху опънатите и добре стъкмени платна, корабът сякаш направи реверанс на дългоочаквания гост, а след този нисък поклон се изправи грациозно и през плетеницата от въжета прозвуча песента на вятъра — музика, толкова приятна за ушите на моряка. Тези дългоочаквани звуци и голямата сила на вятъра накараха моряците да заработят още по-енергично. Котвата бе прибрана, корабът се раздвижи, по-леките платна се вдигнаха, долните прави платна се смъкнаха и след по-малко от десет минути носът на „Каролина“ вече пореше вълните.

Сега Уайлдър се залови със задачата да прекара кораба си между островите Каноникът и Роуд Айлънд. Отговорността беше голяма, но за щастие проливът се оказа широк, а вятърът промени толкова посоката си на изток, че му даваше благоприятна възможност, след като за кратко време обърне кораба срещу вятъра, да поеме по желания път. Но при тази маневра се налагаше или да мине много близо до „Корсаря“, или да загуби до голяма степен своето предимство. Той не се поколеба. Когато се намираше толкова близо до наветрения бряг, че според показанията на трескаво работещия лот беше неблагоразумие да се приближава повече, корабът направи завой оверщаг и насочи носа си право към все още неподвижния и наглед неподозиращ нищо роботърговски кораб.

Приближаването на „Каролина“ този път мина по-успешно. Вятърът беше постоянен и екипажът държеше кораба под юзда така, както опитен ездач управлява буен, неудържим жребец.

При минаването му обаче всички на бристолския търговски кораб го следяха със затаен дъх. Всеки имаше някаква скрита причина да проявява любопитство. У моряците странният кораб започваше да буди удивление; гувернантката и възпитаницата й сами не разбираха защо той ги бе заинтригувал толкова; а Уайлдър много добре знаеше на каква опасност са изложени всички, освен той самият. Както преди, кормчията искаше да задоволи моряшкото си самолюбие, като мине от наветрената страна; но макар че сега този опит не беше свързан с никакъв риск, той получи нареждане да постъпи другояче.

— Минете от подветрената страна на роботърговския кораб, сър — заповяда Уайлдър с властен жест.

След това младият капитан, по примера на всички зяпачи, които нямаха друга работа на борда, се облегна на парапета от наветрената страна и започна да наблюдава кораба, към който се носеха толкова бързо. Докато „Каролина“ напредваше смело, сякаш гонеше вятъра пред себе си, единственият звук, който идеше от тайнствения кораб, беше свистенето на вятъра между въжетата му. Никъде не се виждаше човешко лице или дебнещо скришом любопитно око. Двата кораба се приближиха бързо един до друг и когато застанаха почти успоредно един на друг, Уайлдър помисли, че и този път мнимият роботърговски кораб няма да даде ни най-малък признак на живот. Но се лъжеше. На хакборда скочи стройна, подвижна фигура във всекидневна униформа на морски офицер и размаха морска фуражка в знак на поздрав. Когато вятърът отметна назад русата коса и откри лицето на този човек, Уайлдър тутакси позна Корсаря.

— Мислите ли, че вятърът ще се задържи така, сър? — подвикна Корсарят с все гърло.

— Засилва се и ще бъде постоянен — бе отговорът.

— Разумен моряк би побързал да се отдалечи от брега. Този вятър ми намирисва на Уест Индия.

— Смятате ли, че на юг ще стане по-силен?

— Да, но ако през нощта държите по-остро към вятъра, ще успеете да се отдалечите от брега.

В това време „Каролина“ задмина роботърговския кораб, заобиколи носа му и се понесе в бейдевинд по предишния си курс. Фигурата на хакборда помаха с фуражката си за сбогом и изчезна.

— Възможно ли е такъв човек да търгува с хора? — възкликна Гъртруд, когато и двата гласа млъкнаха.

Като не получи отговор, тя се обърна и погледна спътницата си. Гувернантката стоеше като замаяна, с вторачени в пространството очи. Те не промениха посоката си Дори когато с отдалечаването на кораба лицето на непознатия се загуби от погледа й. Гъртруд я улови за ръката и повтори въпроса си. Чак сега мисис Уилис се опомни. Тя прокара смутено ръка по челото си, насили се да се усмихне и рече:

— Срещите с кораби и всяко ново пътуване по море винаги събуждат у мен далечни спомени, мила. Но, откровено казано, човекът, който най-после се показа на роботърговския кораб, ми се стори твърде необикновен!

— За такъв кораб наистина много необикновен!

Мисис Уилис отпусна за миг глава на ръката си, а после се обърна и насочи поглед към Уайлдър. Младежът стоеше наблизо и следеше изражението на лицето й с интерес, не по-малко странен от замисления й вид.

— Кажете ми, момко, оня човек командирът на роботърговския кораб ли беше?

— Да.

— Познавате ли го?

— Срещали сме се.

— А как го наричат?

— Капитан на кораба. Друго име не зная.

— Гъртруд, хайде да се прибираме в каютата си. Когато се отдалечим от брега, мистър Уайлдър ще има добрината да ни съобщи това.

Уайлдър се поклони в знак на съгласие и дамите напуснаха палубата. Сега „Каролина“ трябваше да излезе бързо в открито море. Уайлдър разполагаше с всички необходими средства за тази цел. Въпреки това най-малко сто пъти обърна глава да погледне крадешком кораба, който бе останал назад. Той си стоеше на същото място в залива, където се бяха разминали — изящен, красив, но неподвижен. След всеки от тия скришни огледи нашият авантюрист винаги хвърляше възбуден, нетърпелив поглед към платната на своя кораб и заповядваше ту едно платно да бъде притеглено по-плътно до реята под него, ту друго да бъде опънато по-добре на мачтата.

Така със старание, съчетано с голямо умение, бристолският търговски кораб се носеше по вълните със скорост, каквато рядко бе достигал или надминавал. Скоро земята престана да се вижда От двата му борда; очертаваха се само сините острови зад кърмата и дългата, неясна линия на хоризонта на север и запад, където на безброй левги^[4] се простираше огромният континент. Пътничките сега бяха подканени да хвърлят прощален поглед на сушата, а офицерите се заловиха да отбележат изминатото разстояние. Точно преди залез и преди островите да изчезнат зад вълните на хоризонта Уайлдър се качи на една от горните рей с далекоглед в ръка. Той дълго, внимателно и тревожно се взира в пристанището, което бе напуснал. Но когато слезе, погледът му беше по-хладнокръвен, лицето — по-спокойно. На устните му играеше тържествуваща усмивка и той даваше командите си с по-ясен и по-бодър глас. Те се изпълняваха моментално. По-старите моряци сочеха вълните, които корабът пореше, и твърдяха, че „Каролина“ никога не се е движила така бързо. Помощниците спуснаха лага^[5] и закимаха одобрително, когато единият съобщи на другия необикновената скорост на кораба. С една дума, на борда цареше доволство и радост, защото се смяташе, че пътуването е започнало при благоприятни изгледи и има надежда да завърши бързо и благополучно. Сред тия насърчителни предзнаменования слънцето потъна в морето, но преди да се скрие напълно, освети широко пространство от хладната и мрачна стихия. След това над безграничната шир се спуснаха сенките на нощта.