Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Red Rover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)
Корекция
NomaD(2008)

Издание:

Джеймс Фенимор Купър. Червеният Корсар

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1985

Превод от английски: Борис Миндов

Редактор Анелия Бошнакова

Художник Тихомир Манолов

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Славе Дукадинов

Коректори Светла Димитрова и Светла Карагеоргиева

 

Американска, I издание

Дадена за набор месец юли 1985 г. Подписана за печат месец ноември 1985 г. Излязла от печат месец декември 1985 г. Изд. №1891 Формат 70×100/16 Печ. коли 23,5 Изд. коли 30,46 УИК 26, 67 ЕКП 95376/6126-4-85 Цена 2,39 лв.

Държавна печатница „Балкан“ — София

с/о Jusautor, Sofia

 

Peter Fenelon Collier. Publisher, New York, 1893

История

  1. —Добавяне

VIII глава

Жулиета: Почакай, кой е оня там?

Дойката: Синът на стария Тиберио.

Жулиета: А след тях, тоз дето не танцува ни веднъж?

Дойката: Не го познавам аз.

Шекспир — „Ромео и Жулиета“

Слънцето едва се бе издигнало над водната шир, сред която са разположени сините острови на Масачузетс, когато нюпортци започнаха да отварят вратите и прозорците си и да се готвят за различните си всекидневни занимания с бодростта и сръчността на хора, които са използвали благоразумно даденото им от природата време за почивка и удоволствия. Разменяха се весело утринни приветствия, отваряха се примитивно заключените дюкянчета, подхвърляха се тук-там учтиви въпроси за треската на нечия дъщеря или ревматизма на някоя престаряла баба. Собственикът на „Ръждивата котва“, който много се стараеше да запази репутацията на заведението си неопетнена от несправедливи упреци за разюздано гуляйджийство, беше от първите, които отвориха вратите си, за да не изпусне някой случайно минаващ клиент, почувствувал нужда да промие влагата на изтеклата нощ с някакво подкрепително средство. Тази стимулираща напитка по това време се консумираше много из английските колонии под различни названия — „горчивка“, „джупел“, „утринна глътка“, „пръсни мъгла“ и т.н. в зависимост от това, кое средство подхождаше според характера на дадена местност. Вярно, този обичай започва малко да изчезва, но все още е запазил до голяма степен светостта си, останала от старо време. И колкото и да е чудно, поради тази вековна и похвална привичка да се промиват вредните нечистотии, възникващи в човешкия организъм във време, когато той е лишен от всякаква морална закрила и е изложен на пристъпите на всички наследени от плътта болести, американецът е обект на присмех от страна на европейския си събрат.

Не можем да не бъдем благодарни на ония чужди филантропи, които проявяват такъв жив интерес към нашето благополучие, та рядко пропущат някаква републиканска слабост, без да се нахвърлят злостно върху нея, ако заслужава, с пречистващите си монархически пера. Изглежда сме толкова по-чувствителни към това доброжелателство, понеже сме имали случай да наблюдаваме как от прекомерна грижа за нашите отрочета-щати (здрави и малко немирни може би, но все пак отрочета), от Страстно желание да поправят прегрешенията на живеещите отсам Атлантика са склонни да си затварят очите пред някои от собствените си простъпки. Безброй са мисионерите-моралисти, които метрополията например е изпратила между нас с такива благочестиви и благотворни поръчения. Трябва само да съжаляваме, че техните усилия са увенчани с толкова малък успех. Имаме щастието да познаваме отблизо една от тези особи, която никога не пропущаше възможност да бичува преди всичко споменатия по-горе порочен обичай. При това се разпростираше така нашироко, че порицаваше не само като безнравствено, но и което е още по-ужасно, като невъзпитано пиенето на нещо по-силно от слаба бира преди определения за ядене час. След този важен промеждутък не само било позволено да се утоляват дотогавашните лишения на плътта, но и самият този човек така обилно си угаждаше в това отношение след общоприетия час, че редовно го отнасяха в полунощ до леглото му, от което също тъй редовно ставаше на другата сутрин, за да държи проповеди против порочността на преждевременното пиене. И тук ще се възползуваме от случая да изтъкнем, що се отнася до нашата скромна личност, че ние изобщо отбягваме този порок; съжаляваме само, че ония от двата народа, които намират удоволствие в тази привичка, не могат да се разберат приятелски точно кога през денонощието е позволено на говорещи английски джентълмени християни да упояват мозъка си с алкохол, без да си навличат упрека, че са невъзпитани.

Съставителите на последния договор за приятелство са пропуснали този важен морален въпрос — още едно доказателство, че мирът е скърпен набързо, понеже двете страни са били уморени от безполезната война. Все още не е късно да се назначи комисия за тази цел. А за да се разгледа въпросът справедливо и по същество, смятаме, че е уместно президентът да назначи като наш представител някой убеден привърженик на системата на „джулепите“. Убедени сме, че на нашата достойна и милостива майка-метрополия няма да бъде трудно да избере подходящ свой делегат от редовете на многобройния си и добре подготвен дипломатически корпус.

След тази изява на личното ни свободомислие, съчетано с такава жива заинтересованост от правилното и, надяваме се, окончателно решаване на този важен въпрос, ще ни позволите да продължим повествованието, без да ни причислявате към привържениците на сутрешната ободряваща почерпка или вечерното опиване — така целият въпрос се разграничава много справедливо, както сме се убедили от задълбочени наблюдения.

И тъй, както казахме по-горе, съдържателят на „Ръждивата котва“ беше отрано на крак, за да изкара с честен труд някое и друго пени от поддръжници на посочената система, които случайно изберат пивницата му за сутрешни жертвоприношения на Бакхус, предпочитайки неговото заведение пред това на съседа му, който се мъчеше да примами верноподаниците, показвайки руменолик мъж в червена куртка с надпис: „Главата на Джордж Втори“. Усилията на чевръстия кръчмар не останаха невъзнаградени. През първия половин час притокът на клиенти към пристанището на гостоприемната му пивница беше неудържим, а и съдържателят явно не губеше надежда, че този приток ще продължи, дори след като първоначалната вълна взе да спада. Но като видя, че клиенти те му започват да се разотиват всеки по своята работа, кръчмарят се из мъкна иззад тезгяха си и застана на пътната врата с пъхнати в джобовете си ръце, сякаш тайно се наслаждаваше на звънтенето на новите им обитатели. Наблизо стоеше някакъв непознат, който не бе влязъл с другите и, разбира се, не бе участвувал в обичайното сръбване; мушнал ръка под предницата на куртката си, той изглеждаше зает повече с мислите си, отколкото с успеха на кръчмаря.

Тази фигура улови многозначителния поглед на съдържателя, който се сети, че човек, прибягнал до полагаемите се сутрешни подкрепителни, няма да има такова замислено лице, преди да са го налегнали дневните грижи, и че ще има възможност да спечели още нещо, като завърже запознанство с него.

— Свеж е ветрецът, приятелю, ще прогони нощната влага — заговори той, вдишвайки наистина приятния и ободряващ полъх на прекрасното октомврийско утро. — Тъкмо с тия пречистващи свойства се слави нашият остров и благодарение на тях е комай най-здравословното и по общо признание най-красивото място на земята. Изглежда, не сте тукашен, а?

— Току-що пристигнах, сър — бе отговорът.

— По облеклото ви личи, че сте моряк, познах ли? И съм готов да се закълна, че търсите работа на кораб, нали? — продължи кръчмарят, ухилен от собствената си проницателност. — Тук се навъртат много такива като вас, но макар че Нюпорт е процъфтяващо пристанище, не мислете, че винаги може да се намери служба на кораб. Опитахте ли си късмета в столицата на Заливната колония?

— Аз напуснах Бостън едва завчера.

— Какво! Нима славните му граждани не са могли да ви предложат кораб? Е, вярно, да дрънкат ги бива, пък и умеят да се правят на ударени. Ала се намират, бих казал, и сведущи хора, които смятат, че скоро в Нарагансетския залив ще има не по-малко кораби, отколкото в Масачузетския. Ето например оня солиден бриг след една седмица заминава за ром и захар, а тоя кораб тук влезе в залива едва вчера при залез. Чудесен кораб, а каютите му — като за княз! Ще отплава, когато се промени вятърът, и предполагам, че точно сега добър моряк лесно ще намери работа там. А под форта стои роботърговски кораб, ако сте съгласен за пари да возите къдроглави.

— Значи смятате, че корабът във вътрешното пристанище ще отплава с първия попътен вятър? — запита непознатият.

— Не ще и дума. Жена ми е родна братовчедка на съпругата на митничаря и имам сигурни сведения, че документите са готови и го задържа само вятърът. Много от моряците имат при мен сметки на вересия, нали разбирате, приятелю, а в тия тежки времена всеки честен човек трябва да си гледа интереса. Да, ето го там, известен кораб, „Кралска Каролина“. Редовно веднъж на годината пътува между провинциите и Бристол и пътьом натам и обратно се отбива тук да разтовари нещо и да се запаси с дърва и вода, а после се прибира у дома си или в Каролините, в зависимост от случая.

— Моля ви, сър, кажете ми, има ли добро въоръжение? — продължи непознатият, който вече не беше така замислен, защото разговорът явно бе започнал да го заинтригува.

— Да, да, има няколко булдога да лаят в защита на правата му и да поддържат честта на негово величество, бог да го благослови! Джуди! Хей, Джуд! — закрещя кръчмарят с все гърло на една млада негьрка, която събираше подпалки от треските в една корабостроителница. — Тичай при съседа Хоумспън и почукай на прозорците на спалнята му; тоя човек нещо се е успал; чудна работа — удари седем часът, а шивачът не идва да промие гърлото си с горчивка.

Разговорът се прекъсна за малко, докато слугинята изпълни нареждането на господаря си. Почукването предизвика само пронизителен крясък от страна на Дизайър, чийто глас проникваше през тънките дъсчени стени на къщурката като през сито. След минута се отвори прозорец и на свежия утринен въздух се показа раздразненото лице на достопочтената стопанка.

— Какво пък сега! Какво пък сега! — питаше оскърбената, пренебрегната съпруга, която бе помислила, че този хаймана, съпругът й, се прибира късно в домашното огнище и по този начин прекъсва съня й. — Не стига, че избяга за цяла нощ от леглото и трапезата ми, ами и разваляш полагаемата се почивка на цяло семейство, седем благословени дечица, без да се брои майка им? О, Хекторе! Хекторе! Какъв пример даваш на младите и незрелите и какъв урок на лекомислените!

— Я ми донеси тук черния тефтер — каза кръчмарят на жена си, която, чувайки вайканията на Дизайър, също се бе показала на един прозорец. — Тая жена май спомена нещо за заминаване след два дена; ако наистина майсторът има такова намерение, почтените хора би трябвало да прегледат сметките си. Да, честна дума, Кезая, ти си допуснала тоя куц голтак да ни заборчлее със седемнайсет шилинга и шест пенса, и то за такива дреболии като сутрешни почерпки и „нощни шапчици“!

— Напразно се ядосваш, приятелю, та нали той уши ученическо костюмче за момчето и намери…

— Стига, добра жено — прекъсна я благоверният й, като върна тефтера и й направи знак да се прибира, — надявам се, че с време всичко ще се уреди. Колкото по-малко шум вдигаме за прегрешенията на съседа ни, толкова по-малко ще се говори за нашите. Честен и трудолюбив майстор е той, сър — продължи кръчмарят, обръщайки се към непознатия, — само че слънцето никога не наднича през прозорците му, макар че, бог знае, стъклата им не са чак толкова дебели, та да бъде лишеи от тази благодат.

— И все пак смятате ли въз основа на такива дребни факти, които видяхме преди малко, че този човек наистина е избягал?

— Е, подобно нещастие се е случвало и с по-свестни от него! — отвърна кръчмарят, сплитайки пръсти върху закръгления си корем с дълбокомъдрен вид. — Ние, кръчмарите, които виждаме като на длан тайните на всекиго — защото човек е най-предразположен да разкрие сърцето си, когато се отбие при нас, — знаем по нещичко за работите на съседите си. Ако добрият майстор Хоумспън умееше да укротява нежната си половинка така лесно, както умее да постави шев където трябва, такава работа можеше и да не се случи, ала… Няма ли да пиете нещо тази сутрин, сър?

— Една глътка от най-хубавото.

— Та както казах — продължи съдържателят, след като изпълни желанието на клиента си, — ако шивачът умееше да изглади с ютията си опърничавия характер на жена си така, както глади плата, и ако после, след като свърши тази работа, можеше да изяде ютията си като оная птица, дето виси зад тезгяха ми… Може би ще имате време и да обядвате у нас, сър?

— Не мога да кажа още — отвърна непознатият, плащайки за напитката, която едва бе куснал, — зависи много от това, какви сведения ще събера за разните кораби в пристанището.

— Тогава позволете ми съвсем безкористно, както виждате, сър, да ви препоръчам, докато сте в града, да се настаните в този дом. Почти всички моряци идват тук и мога да ви уверя, без да се хваля, че няма човек, от когото бихте могли да научите повече за това, което би ви интересувало, както от собственика на „Ръждивата котва“.

— Значи ме съветвате да потърся работа при капитана на оня кораб в залива? Наистина ли той ще отплава толкова скоро, както твърдите?

— С първия попътен вятър. Аз знам цялата история на този кораб от деня, когато започнаха да сглобяват кила[1] му, до минутата, когато хвърли котва ей там, където го виждате сега. С него ще пътува богата наследница от Юга, прекрасната дъщеря на генерал Грейсън; тя и нейната възпитателка — мисля, че й казват „губернаторка“, — някоя си Уилис, чакат сигнала за отплаване там горе, в дома на госпожа Де Лейси — тя пък е вдовицата на контраадмирала със същото презиме и родна сестра на генерала, а следователно, доколкото разбирам, леля на младата дама. Мнозина смятат, че двете състояния ще се съединят, тъй че, който вземе мис Гети Грейсън за жена, ще бъде не само щастливец, но и богаташ.

Непознатият, който към края на гореописания разговор изглеждаше твърде равнодушен, сега като че ли беше склонен да се намеси в него с явен интерес, предизвикан от пола и състоянието на новата зачекната тема. След като почака кръчмаря да се доизкаже докрай и да си поеме дъх, той попита малко неочаквано:

— Значи казвате, че къщата близо до нас, на хълма, е домът на мисис Де Лейси?

— Ако съм казал такова нещо, значи съм говорил празни приказки. Под „там горе“ аз подразбирам на половин миля оттук. Това е жилище, достойно за знатна дама като нея, а не като тия схлупени къщурки, дето виждате скупчени около нас. Тази къща може лесно да се познае по хубавите жалузи и сенките. Обзалагам се, че в цяла Европа няма такива сенки, каквито хвърлят прекрасните дървета около парадния вход на госпожа Де Лейси.

— Възможно е — промърмори непознатият, който явно не проявяваше такова провинциално възхищение, както кръчмаря, и отново потъна в предишната замисленост. Вместо да продължи разговора, той внезапно промени темата, като направи някаква най-банална забележка, а после повтори, че може да му се наложи пак да се отбие тук, и без да бърза, тръгна към дома на мисис Де Лейси. Това рязко прекъсване на разговора вероятно щеше да даде на наблюдателния кръчмар обилен материал за коментари, ако точно в този момент Дизайър не бе изскочила от жилището си и отклонила вниманието му с особено цветистите изрази, с които описваше характера на своя грешен съпруг.

Читателят навярно вече се е сетил, че човекът, който бе беседвал с кръчмаря като непознат, не му е неизвестен. И наистина това беше не някой друг, а самият Уайлдър. Но за да изпълни тайните си замисли, младият моряк се отказа от словесната война и като пое по полегатия хълм, на чийто склон е построен градът, се насочи към предградията.

Не беше трудно да познае търсената къща между десетината други подобни постройки по „сенките“, както наричаше кръчмарят, служейки си с тази дума в колониалния й смисъл, няколкото наистина величествени бряста, които растяха в двора пред парадния вход. Но за да се увери, че не се лъже, той потвърди предположенията си, като запита тогова-оногова, след което продължи замислено пътя си.

Междувременно утрото се разцъфтя напълно и имаше всички изгледи да настъпи един от ония прекрасни, приятни есенни дни, с които се отличава или би трябвало да се отличава тукашният климат. От юг задуха слаб бриз, който облъхваше като топъл юнски ветрец лицето на нашия авантюрист, когато се спираше от време на време по нагорнището и впиваше очи ту в един, ту в друг кораб в пристанището. С една дума, времето беше точно такова, на каквото би се наслаждавал човек, който обича да се разхожда из полето, но моряк би го сметнал за загубен ден.

От мислите му го изтръгнаха приближаващи се гласове, явно на хора, които водеха разговор. Имаше особено един глас, от който, без сам да знае защо, сърцето му затупа, и което му се стори още по-необяснимо — раздвижи всичките му стаени чувства. Възползвайки се от неравността на почвата, той скочи незабелязано на малък насип и като се промъкна до ъгъла на една ниска стена, се озова съвсем близо до разговарящите.

Стената ограждаше градината и парка на богаташка къща, а тя наистина се оказа жилището на мисис Де Лейси. Недалеч от пътя имаше проста беседка, която през топлия сезон почти е тънела в зеленина и цвят. Тя беше разположена на такова високо място, че от нея се откриваше гледка за към града, пристанището, Масачусетските острови на изток, островите на Провидънските плантации на запад и безкрайната океанска шир на юг. Тъй като сега бе загубила листния си покров, центърът й се виждаше добре през грубо издяланите стълбове, които поддържаха малкия й купол. Тук Уайлдър намери същата компания, чийто разговор бе подслушвал предния ден, когато се криеше с Корсаря в таванското помещение на развалините. Макар че адмиралската вдовица и мисис Уилис бяха по-близо до него и явно разговаряха с някого, който също като него се намираше на пътя, скоро младият моряк забеляза малко по-назад по-привлекателната фигура на прекрасната Гъртруд. Наблюденията му обаче бяха прекъснати от отговора на човека, който все още не се виждаше. Водейки се по гласа, Уайлдър скоро можа да различи някакъв държелив на вид старец, който, седнал на един крайпътен камък, изглежда, отморяваше изнемощелите си нозе и същевременно отговаряше на някои въпроси, задавани му от беседката. Главата му беше побеляла, а ръката, която стискаше бастун, от време на време трепереше; но в облеклото, държането и гласа на говорещия имаше нещо, показващо твърде красноречиво, че някога е бил морски труженик.

— Господи! Ваша светлост, госпожо — произнесе той с треперещ глас, в който обаче още се бяха запазили дълбоките тонове, свойствени на професията му, — ние, старите морски вълци, няма защо да гледаме календара, за да разберем откъде ще задуха вятърът след стопяването на снеговете и ледовете, та да тръгнем по море. Достатъчно е да дойде заповедта за отплаване и капитанът да се сбогува с жена си.

— Ах, точно същото казваше и горкият покоен адмирал! — възкликна мисис Де Лейси, която изпитваше голямо удоволствие да разговаря с бивш моряк. — Значи вие, добри приятелю, сте на мнение, че когато един кораб е готов, той трябва да отплава, независимо дали вятърът е…

— Ето тук още един морски труженик, който идва тъкмо навреме, за да ни даде съвет — прекъсна я бързо Гъртруд, сякаш искаше да попречи на леля си да сложи твърде безапелационен край на спора, току-що пламнал между нея и мисис Уилис. — Той би могъл да ни служи за арбитър.

— Вярно — подкрепи я гувернантката. — Молим ви, сър, кажете ни какво мислите в и е за времето днес? Подходящо ли е да се отплава в такова време или не?

Младият моряк неохотно откъсна очи от изчервилата се Гъртруд, която в стремежа си да насочи вниманието на всички към него бе пристъпила напред, ала сега пак се отдръпна плахо към средата на беседката, сякаш вече се бе разкаяла за смелостта си. Тогава той впи очи в тая, която бе задала въпроса, и я гледа така продължително, че тя сметна за нужно да го повтори, мислейки, че първия път не е била разбрана добре.

— На времето не бива да му се вярва много, госпожо — отговори младият моряк с малко закъснение. — Който не знае това, напусто е бродил из моретата.

В гласа на Уайлдър имаше нещо толкова меко и добродушно, но същевременно и мъжествено, че дамите неволно се заслушаха в него. Благоприятно впечатление им направи и спретнатото му облекло: макар и строго професионално, то му придаваше елегантен и дори благороден вид и трудно беше да се повярва, че няма право да претендира за по-високо обществено положение от заеманото в действителност. Навеждайки глава по начин, с който искаше да изрази учтивост, но може би повече от чувство за собствено достойнство, отколкото от уважение към събеседника, мисис Де Лейси продължи разговора.

— Тези дами — каза тя — възнамеряват да пътуват с оня кораб за провинцията Каролина и тъкмо спорехме откъде ще задуха вятърът през следващите часове. Но аз мисля, че за такъв кораб няма особено значение дали вятърът ще бъде попътен или не.

— Аз пък не мисля така — бе отговорът. — Според мен от такъв кораб не може да се очаква много, какъвто и да е вятърът.

— Но той се слави като изключително бързоходен. Ала не е важна славата! Ние знаем, че е такъв: дошъл е от метрополията в колониите за невероятно кратко време — за седем седмици! Но и моряците, подобно на нас, бедните простосмъртни на сушата, изглежда, си имат своите предпочитания и предубеждения. Така че ще ме извините, ако запитам и този почтен ветеран за мнението му по въпроса. Какви са според вас, приятелю, мореходните качества на оня кораб с необикновено високите бомбрамстенги[2] и така особено закръглени марсове[3]?

На устните на Уайлдър трепна едва доловима усмивка, но той продължаваше да мълчи. Старият моряк обаче се изправи и започна да разглежда кораба с вид на човек, който отлично разбира не твърде професионалния език на адмиралската вдовица.

— Корабът във вътрешното пристанище, госпожо — отговори той, след като свърши огледа си, — а предполагам, че ваша светлост има предвид именно него, е тъкмо такъв, че да доставя радост на очите на моряка. Готов съм да се закълна, че е отличен и надежден кораб; а що се отнася до мореходните качества, макар че може да не е чак способен да върши чудеса, все пак е бързоходен, доколкото познавам морето и тия, които се препитават от него.

— Какво необикновено голямо различие в мненията! — възкликна мисис Де Лейси. — Но се радвам, че го смятате за надежден, защото макар че моряците обичат бързоходните кораби, за тия дами е по-важно да се чувствуват в безопасност на него. Предполагам, сър, няма да оспорите, че е надежден?

— Именно това качество най-вече му отричам — бе лаконичният отговор на Уайлдър.

— Чудно! Този човек е стар моряк, сър, а излиза, че мисли другояче.

— Навремето си може да е видял повече от мен, госпожо, но се съмнявам дали точно сега вижда добре като мен. Разстоянието до оня кораб е толкова голямо, че трудно би могло да се съди за качествата или недостатъците му. Аз бях по-близо до него.

— Значи, сър, наистина смятате, че има някаква опасност? — обади се нежният глас на Гъртруд, у която страхът бе надделял над свенливостта.

— Да, смятам. Ако имах майка или сестра — Уайлдър наблегна на последната дума, като докосна шапката си и се поклони на прекрасната си събеседница, — бих се поколебал да я пусна на оня кораб. Честна дума, уважаеми дами, уверявам ви, никой кораб, който е излязъл или ще излезе от колониално пристанище през тази есен, не е изложен на такава опасност, както този.

— Чудно! — забеляза мисис Уилис. — Или много са преувеличавали, когато ни описваха този кораб, или той наистина е извънредно удобен и надежден. Може ли да запитам, сър, с какви факти обосновавате вашето мнение?

— Те са ясни като бял ден. Трудно се управлява, понеже носът му е много изтънен, а кърмата — много надебелена. Освен това бордовете му са отвесни като църковни стени и газенето му е малко. На всичко отгоре няма предно платно, тъй че целият напор на вятъра ще пада върху кърмовата част, която не ще може да му устоява и положително ще връща кораба назад. Ще дойде ден, когато тоя кораб ще се гмурне с кърмата към дъното.[4]

Уайлдър изказваше мнението си с такъв пророчески и решителен тон, че слушателките поглъщаха думите му с оная скрита вяра и смирена почтителност, с която невежите са твърде склонни да се отнасят към посветените в тайните на някоя важна професия. Разбира се, никоя от тях нямаше съвсем ясна представа за смисъла им, но самите му думи бяха пропити с опасност и смърт. Мисис Де Лейси обаче сметна за свой дълг като вдовица на моряк да покаже колко е запозната с разисквания въпрос.

— Това са наистина много сериозни недостатъци! — вметна тя сериозно. — Не мога да си обясня как моят агент е пропуснал да ми ги спомене. А как мислите, сър: има ли този кораб някакъв друг обезпокоителен недостатък, който да ви се набива в очите дори от такова разстояние?

— Твърде много. Забележете, че брамстенгите му са закрепени откъм кърмата; нито едно от горните му платна не се развява, а освен това, госпожо, сигурността на такава важна част от кораба като бушприта зависи тук от ватерщагите и ватервулингите[5].

— Много вярно, много вярно! — повтори мисис Де Лейси, потръпвайки с ужас като човек, който разбира от такива работи. — Тези неща съвсем са убягнали от вниманието ми, но сега, когато ги споменахте, вече са ми напълно ясни. Подобна небрежност е направо престъпна, особено да се разчита на ватерщаги и ватервулинги за сигурността на бушприта! Откровено казано, Уилис, не бих се съгласила племенницата ми да пътува с такъв кораб.

Докато Уайлдър говореше, спокойният поглед на Уилис беше впит в лицето му, а сега тя го отмести със същото невъзмутимо спокойствие към адмиралската вдовица.

— Опасността може да е малко преувеличена — забеляза тя. — Нека попитаме този, другия моряк, какво мисли той по тези въпроси. Смятате ли, приятелю, че ще бъдем изложени на такива сериозни опасности, ако по това време на годината се решим да пътуваме до Каролините с оня кораб?

— О, боже господи! — засмя се беловласият моряк. — Та това са някакви съвсем новомодни недостатъци и трудности, госпожо, ако изобщо могат да се нарекат недостатъци и трудности! Никога не съм чувал за такива неща по мое време и да си призная, трябва да съм много глупав, щом не разбрах и половината от това, което каза младият джентълмен.

— Предполагам, че отдавна не сте били по море — забеляза хладно Уайлдър.

— За последен път бях преди пет-шест години, а за първи път преди петдесет.

— Значи според вас няма причини за безпокойство? — запита повторно мисис Уилис.

— Може да съм стар и немощен, госпожо, но ако капитанът на този кораб ме приеме на служба при себе си, ще му бъда благодарен за тази добрина.

— Бедният е готов на всичко — прошепна мисис Де Лейси, поглеждайки спътничките си многозначително, което показваше, че няма високо мнение за казаното от стареца. — Аз съм склонна да подкрепя мнението на по-младия моряк; той го обосновава с убедителни, професионални доводи.

От уважение към преждеговорившата мисис Уилис известно време мълча, но после започна отново да задава въпроси, обръщайки се този път към Уайлдър:

— А как обяснявате тази разлика в преценката между двама, които поради своята компетентност би трябвало да дадат правилно мнение?

— Според мен на този въпрос може да се отговори с една добре известна пословица — отвърна младият човек с усмивка. — Но все пас трябва да имате предвид развитието на корабостроенето и може би да се съобразите с различните длъжности, които сме изпълнявали.

— И едното, и другото е вярно. Но все пак ми се струва, че за пет-шест години не е възможно да станат кой знае какви изменения в такава стара професия.

— Ще прощавате, госпожо, но за да ги знае човек, е нужна постоянна практика. Този честен стар моряк, изглежда, няма представа как може да се накара кораб с форсирани платна[6] „да пори вълните с хакборда си“.

— Невероятно! — извика адмиралската вдовица. — Дори най-младият и най-неопитен моряк би трябвало да се възхити от красотата на подобна гледка.

— Да, да — подкрепи я с обиден вид старият моряк, който даже и да не владееше добре занаята си, все пак не беше склонен да признае незнанието си точно сега. — Много прекрасни кораби са вършили това пред очите ми и както казва милейди, гледката е величествена и прекрасна!

Уайлдър беше смутен. Той прехапа устни като човек, който поради крайно невежество или прекалено хитруване е попаднал в собствената си клопка, ала самодоволството на мисис Де Лейси му спести необходимостта да отговори веднага.

— Наистина би било много чудно — каза тя — на човек, побелял из моретата, нито веднъж да не му направи впечатление такава великолепна гледка. Но все пак, честни моряко, вие като че ли не забелязвате очебийните недостатъци на оня кораб, който този… ъ-ъ… този джентълмен така уместно посочи преди малко.

— Аз не ги смятам за недостатъци, ваша светлост. Именно така стъкмяваше кораба си бившият ми доблестен и прекрасен командир, а смело мога да кажа, че по-добър моряк и по-честен човек не е служил във флотата на негово величество.

— Значи сте служили на краля! А как се казваше вашият любим командир?

— А как, мислите, би могъл да се казва? Всички, които го познавахме добре, го наричахме Хубавото време, защото при него винаги имахме тихо море и попътен вятър; а на брега беше известен като храбрия и победоносен контраадмирал Де Лейси.

— Значи моят покоен високоуважаван и вещ съпруг е стъкмявал кораба си по този начин? — попита вдовицата с трепет в гласа, който показваше колко дълбоки и искрени са изненадата и поласканата й гордост.

Престарелият моряк привдигна от камъка превитото си тяло, погледна тъжно вдовицата на тоя, когото току-що бе споменал, и като се поклони ниско, отговори:

— Ако имам честта да виждам съпругата на моя адмирал, това ще бъде отрадна гледка за старческите ми очи! Шестнайсет години служих аз на кораба му и още пет на други кораби от неговата ескадра. Осмелявам се да попитам ваша светлост: чували ли сте го да говори за Боб Блънт, старшината на моряците от гротмарса?

— Разбира се… разбира се. Той обичаше да разказва за тия, които са му служили вярно.

— Ех, бог да го прости и вечна му памет! Добър офицер беше той и никога не забравяше приятел, където и да е работата му — на рея или в каюта. Да, адмиралът беше приятел на моряците!

— Ето това се казва признателен човек! — произнесе се мисис Де Лейси, бършейки очите си. — И не се съмнявам, че разбира много добре От кораби. А уверени ли сте напълно, достойни приятелю, че моят покоен високоуважаван съпруг е стъкмявал всичките си кораби като тоя, за който става дума?

— Напълно съм уверен, госпожо, защото със собствените си ръце съм помагал в стъкмяването им.

— Дори на ватерщагите?

— И на ватерщагите, милейди. Ако адмиралът беше жив и се намираше тук, готов съм да се закълна, че щеше да каже за оня кораб: „надежден и добре екипиран“.

Мисис Де Лейси се обърна към Уайлдър с дълбоко достойнство и твърда решителност и каза:

— Значи в паметта ми има малък пропуск, но това не ме учудва, като се вземе предвид, че този, който ме учеше толкова много на занаята си, не е вече тук, за да продължи уроците си. Много сме ви признателни за вашето мнение, сър, но смятаме, че преувеличихте опасността.

— Честна дума, госпожо — прекъсна я Уайлдър, като сложи ръка на сърцето си и наблягаше на всяка своя дума, — аз ви говоря напълно искрено. Продължавам да твърдя, че според мен е много опасно да се пътува с оня кораб, и призовавам бога за свидетел, че казвам това съвсем не от неприязън към неговия командир, към собствениците му или към когото и да било, който има нещо общо с него.

— Не се съмняваме, сър, че сте напълно искрен. Само смятаме, че грешите — отвърна адмиралската вдовица със съчувствена и по възможност снизходителна усмивка. — Във всеки случай сме ви благодарни за вашите добри намерения. Елате, достойни ветеране, ние още няма да се разделим с вас. Почукайте на вратата ми и ще ви пуснат; тогава ще поговорим повече по тия въпроси.

И като се поклони хладно на Уайлдър, тя тръгна през градината, следвана от спътничките си. Походката на мисис Де Лейси беше горда, сякаш съзнаваше цялото си превъзходство, докато мисис Уилис крачеше бавно, като че потънала в размисъл. Гъртруд вървеше до нея, но широкополата шапка, завързана под брадата, скриваше лицето й. На Уайлдър му се стори, че долови тайния, неспокоен поглед, хвърлен от нея към човека, който несъмнено бе пробудил вълнение в чувствителното й сърце, макар че това беше неприятно чувство на тревога. Той постоя, докато изчезнат между храстите. После се обърна, за да излее яда си върху своя събрат-моряк, но видя, че старецът междувременно се е озовал зад вратата, вероятно зарадван от възможността да получи награда за неотдавнашното си ласкателство.

Бележки

[1] Кил — основна надлъжна греда, минаваща по дъното на кораба. Б.пр.

[2] Бомбрамстенга — вертикално дърво, представляващо част от мачтата и продължение на братмстенгата. Б.пр.

[3] Марс — площадка на мачтата в мястото на съединяването и със стенгата. Б.пр.

[4] Тук и по-нататък Уайлдър говори нелепости, знаейки, че слушателите му не разбират нищо от мореплаване. Б.пр.

[5] Ватершаги, ватервулинги — въжета, закрепващи бушприта. Б.пр.

[6] Поставяне на повече платна, отколкото корабът е способен да носи при дадена сила на вятъра. Б, пр.