Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (4)

IV глава

Повече от това не мога да лудея

Шекспир — „Хамлет“

Намиращата се долу компания се състоеше от четири особи — все жени. Едната беше дама на преклонна възраст; другата — минала средната възраст; третата беше на самия праг на това, което се нарича „живот“, в смисъл на общуване със света; а четвъртата — негърка, която вероятно скоро щеше да навърти двайсет и пет лета. Разбира се, в това време и в тази страна последната можеше да бъде само скромна, макар и може би радваща се на известно благоразположение слугиня.

— А сега, чедо мое, след като ти дадох всички съвети, от които се нуждае твоето прекрасно сърце при такива обстоятелства — бяха първите думи на престарялата дама, които стигнаха ясно до ушите на подслушвачите, — ще сменя тази дотеглива тема с по-приятна. Предай на баща си, че продължавам да съм привързана към него, и му напомни, че ми обеща да те прати още веднъж при мен, преди да се разделим завинаги.

Тези слова, отправени към по-младата жена, очевидно се приеха със същата нежност и искреност, с които бяха изречени. Тази, за която се отнасяха, вдигна очи, блестящи от сълзи, които тя явно се мъчеше да скрие, и отговори с глас, толкова сладък и мелодичен, че звучеше в ушите да двамата млади подслушвачи като песен на сирена.

— Излишно е да ми напомняш за това обещание, любима лельо, защото е в мой интерес да не го забравям — каза тя. — Надявам се дори на нещо повече, отколкото може би смеете да желаете: ще моля всячески татко да се върне с мен през пролетта.

— Нашата добра Уилис ще ни помогне — отвърна лелята, като се усмихна и се поклони на третата жена учтиво и едновременно тържествено според възприетия тогава етикет в отношенията между висшестоящ и низшестоящ, който рядко пропускаше да спази. — Със своята вярна служба тя си спечели правото на известен авторитет пред генерал Грей-сън.

— Има право на всичко, което могат да дадат обичта и сърцето! — възкликна племенницата с разпаленост и сериозност, която показваше желанието й да смекчи церемониалната учтивост на другата с топлотата на ласкавото си държане. — Татко едва ли би й отказал нещо.

— А уверени ли сте, че мисис Уилис ще действува в наш интерес? — попита лелята, която не позволяваше по-силните чувства на племенницата й да вземат връх над собственото й чувство за благоприличие. — С такава силна съюзница нашият съюз ще бъде непобедим.

— Аз съм дълбоко убедена, госпожо, че здравословният въздух на този красив остров ще подействува много благотворно на моята млада повереница, че дори ако не съществуваха други съображения, и малкото, което мога да направя, за да изпълня вашите желания, непременно ще бъде направено.

Уилис говореше с достойнство и може би с известна доза сдържаност, характерна за отношенията между богатата леля от знатен род и платената, зависима гувернантка на наследницата на нейния брат. Все пак държането й беше вежливо, а гласът й — мек и женствен като на нейната възпитаница.

— Значи, можем да смятаме, че победата е спечелена, както имаше навика да казва покойният ми съпруг контраадмиралът. Адмирал Де Лейси, моя мила мисис Уилис, още на млади години възприе една максима, от която се водеше през целия си живот, и чрез нейното спазване си извоюва до голяма степен своята служебна репутация: за да успееш, нужно е само да си твърдо решен да успееш — благородно и вдъхновяващо правило, което не можеше да не даде ония блестящи резултати, за които е излишно да споменавам, защото са известни на всички ни.

Уилис наведе глава в знак на съгласие с това мнение като потвърждение на славата на покойния адмирал, но не сметна за необходимо да отговори. За да не се занимава повече с този въпрос, тя се обърна към младата си възпитаница, но когато заговори, в гласа и държането й нямаше и следа от предишната сдържаност.

— Гъртруд, любима моя — каза тя, — надявам се, че ще ти бъде приятно да се върнеш на този очарователен остров, при този освежителен вятър.

— И при моята леля! — възкликна Гъртруд. — Дано да успея да убедя татко да продаде имотите си в Каролина и да дойде да живее през цялата година на север.

— Не е тъй лесно за богат земевладелец да се пресели, както си мислиш, чедо мое — възрази мисис Де Лейси. — Колкото и да желая да стане това, аз никога не бих насилвала брат си по този въпрос. Пък и ако семейството ни извърши някога каквато и да е нова промяна в живота си, според мен тя ще се състои в това, че чисто и просто ще се върнем завинаги в родния си край. Минал е повече от половин век, мисис Уилис, откакто Грейсъновци дойдоха в колониите поради недоволство от правителството в Англия. Моят прадядо, сър Евърард, се скарал с втория си син и поради тази свада дядо ми се преселил в провинция Каролина. Но тази разпра отдавна е забравена и често си мисля, че бих могла да се върна с брат ми в дома на нашите предци. Много ще зависи обаче от това, какво ще направим с нашето състояние отсам Атлантика.

След тези думи искрената и добронамерена, макар и може би малко самонадеяна дама погледна племенницата си, която не се и сещаше, че последната част от тази реч се отнася за нея. Както винаги, когато леля й удостояваше гувернантката с някакви семейни спомени, Гъртруд изви глава настрана, така че обърна към прохладния вечерен ветрец едната си буза, която пламтеше от здраве и може би мъничко от срам. Щом гласът на мисис Де Лейси заглъхна, девойката се обърна бързо към своите спътнички и посочи закотвения във външното пристанище красив кораб, чиито мачти стърчаха над покривите на къщите, и възкликна, зарадвана, че по този начин променя темата на разговора:

— Значи оная мрачна тъмница ще ни бъде дом за цял месец, мила мисис Уилис!

— Изглежда, времето ви се вижда толкова дълго, понеже не обичате морето — отвърна кротко гувернантката. — Но разстоянието оттук до Каролина често се изминава и по-бързо.

— Аз лично мога да свидетелствувам за това — обади се вдовицата на адмирала, която все не можеше да се отърси от цял низ мисли, които, веднъж събудени в главата й, я преследваха упорито и не можеха да бъдат насочени лесно в друго русло, — защото моят покоен високоуважаван и (уверена съм, че всички, които ме слушат, ще се съгласят с това) доблестен съпруг веднъж прекара цяла ескадра на своя повелител краля от единия до другия край на американските владения на негово величество за по-малко от споменатото от моята племенница време. Скоростта му може да е била по-голяма, понеже е преследвал враговете на своя крал и на родината си, но все пак това е доказателство, че такова пътуване е възможно да се извърши за не повече от един месец.

— А колко страшен е тоя Хенлоупън^[1] с пясъчните си плитчини и останки от разбити кораби, от една страна, и онова течение, което наричат Гълф^[2], от друга! — извика Гъртруд, потръпвайки от естествен ужас, който понякога прави боязливостта привлекателна, когато я прояви млада и красива особа. — Ако не беше Хенлоупън с неговите бури, плитчини и водовъртежи, щях да мисля само за удоволствието от срещата с баща си.

Мисис Уилис, която никога не насърчаваше възпитаницата си към тия естествени слабости, колкото мили и пристойни да изглеждаха те на странични хора, обърна към девойката строго лице и явно с намерение да сложи веднъж завинаги край на страховете й, забеляза кратко и решително:

— Ако всички опасности, от които, изглежда, се боиш, съществуваха в действителност, то никой не ще може да минава благополучно по този път ежедневно и дори ежечасно. А вие, госпожо, навярно сте идвали често от Каролините по море ведно с адмирал Де Лейси?

— Никога — отвърна вдовицата бързо и малко сухо. — Морето не ми понася и винаги съм пътувала по суша. Но знаете ли, Уилис, като съпруга и вдовица на адмирал не ми прилича да бъда невежа в морската наука. Мисля, че малко дами в английската империя са запознати по-добре от мен с корабите поотделно и особено събрани в ескадра. Тези познания придобих съвсем естествено, като жена на офицер, комуто съдбата бе отредила да командува флоти. Предполагам, че тия неща са ви съвсем неизвестни.

За миг сянка на тъга като тъмен облак покри спокойното, изпълнено с достойнство лице на Уилис, върху което скъпи, но мъчителни спомени бяха запечатали завинаги кротко изражение на скръб, което по-скоро смекчаваше, без да унищожава, чертите на силния й характер, все още отразяващи се в погледа й. След като се поколеба, сякаш искаше да промени темата на разговор, тя отговори:

— Морето не ми е съвсем непознато. Случвало ми се е често да извършвам продължителни и дори опасни пътувания по него.

— Но само като обикновена пътничка. Ние, жените на моряци, единствени от представителките на нашия пол можем да претендираме, че познаваме тази благородна професия! Има ли — възкликна вдовицата на мореплавател в изблик на професионално въодушевление, — може ли да има нещо по-прекрасно от кораб, който се бори смело с вълните, както съм чувала адмиралът да казва хиляди пъти — хакбордът^[3] му пори океана, а вълнорезецът му пълзи отзад като виеща се змия, следвайки лъскавата му диря, както жива твар, движейки се по суша, оставя костта под предната си лапа, за да служи за пътеводител на тия, които идват след нея!^[4] Не знам, моя мила Уилис, дали ме разбирате добре, но за опитното ми око това очарователно описание представлява картина на всичко величествено и красиво!

Леката усмивка на гувернантката може би издаваше мисълта й, че покойният адмирал не е бил съвсем лишен от присъщото на моряка чувство за хумор. Но в този момент от горното помещение на кулата долетя слаб звук, който приличаше на шепот на вятър, ала в действителност беше сподавен смях. Думата „Прекрасно!“ беше още на устата на младата Гъртруд — тя виждаше цялата красота на картината, която леля й се бе опитала да опише, но не изпадна дотам, че да се впусне в дребнаво изтъкване на слабостите й. Ала изведнъж млъкна и се ослуша плахо.

— Нищо ли не чухте? — каза тя.

— Изглежда, в мелницата още има плъхове — отговори спокойно Уилис.

— Мелница ли! Нима, скъпа мисис Уилис, продължавате да наричате тези живописни развалини мелница?

— Колкото и да се накърнява очарованието й в очите на една осемнайсетгодишна, принудена съм да я наричам мелница.

— В нашата страна не се срещат толкова много развалини, моя мила гувернантке — възрази през смях нейната възпитаница, макар пламъкът в очите й да показваше колко сериозно отстоява свидното си мнение, — тъй че нямаме право да им отнемаме дори малката привлекателност, с която биха могли да ни заинтригуват.

— Толкова по-добре за страната! Развалините в една страна са като повечето признаци за изхабяване на човешкия организъм — печални доказателства за злоупотребите и страстите, които са ускорили пораженията, нанесени от времето. Тези провинции са като теб, моя Гъртруд: свежи, млади и сравнително простодушни. Да се надяваме, че и на тях, и на теб предстои дългът, благотворен и щастлив живот.

— Благодаря ви за себе си и за страната си, но все пак за нищо на света не бих признала, че тези живописни развалини са били мелница.

— Каквито и да са били, отдавна са на сегашното си място и по всичко личи, че още дълго ще останат тук. Ала не може да се каже същото за нашата тъмница, както наричаш оня прекрасен кораб, с който скоро ще тръгнем на път. Ако не ме лъжат очите, госпожо, мачтите му минават бавно покрай комините на града.

— Напълно сте права, Уилис. Моряците изтеглят кораба на буксир във външното пристанище и там ще го закрепят здраво с котвите до сутринта, докато дойде време да вдигнат платната му и да излязат в открито море. Това е често изпълнявана маневра, която адмиралът така добре ми обясняваше, че няма да ми е трудно да я ръководя лично, ако това подобаваше на мен като жена.

— Значи така ни се загатва, че не сме свършили всичките си приготовления. Колкото и прекрасно да ни се вижда това място, Гъртруд, ще трябва да го напуснем поне за няколко месеца.

— Да — продължи мисис Де Лейси, крачейки бавно по стъпките на гувернантката, която вече бе излязла изпод развалините, — цели флоти често са били влачени до мястото за закотвяне и привързвани там да чакат благоприятен вятър и прилив. Само жени като нас, свързани най-тясно с офицери, достигнали висок чин след дълга служба, познават опасностите на океана; и никои други не са способни да почувствуват истински цялото величие на тази благородна професия. Очарователна гледка е кораб, който пори вълните с хакборда си и гони следата си по безбрежните води като бърз кон, неотклонно препускащ напред с бясна скорост! 1

Отговорът на мисис Уилис този път не стигна до ушите на скритите подслушвачи. Гъртруд тръгна след спътничката си, но на известно разстояние от кулата се спря да хвърли прощален поглед към порутени: те стени. Дълбокото мълчание продължи повече от минута.

— В тая купчина камъни, Касандра — заговори тя на чернокожата девойка, която вървеше до нея, — има нещо такова, че ми се ще да не е просто мелница.

— Там има плъхове — отвърна лишената от въображение и простодушна негърка, — нима не чул какво казал мисис Уилис?

Гъртруд се обърна към своята прислужница, засмя се и я потупа по черната буза с пръсти, които изглеждаха като сняг на този тъмен фон, сякаш да я сгълчи, че иска да разруши приятната илюзия, която лелееше с такава наслада. После затича по надолнището подир леля си и гувернантката подобно на весела млада Аталанта^[5].

Двамата събрали се по странна случайност подслушвачи в кулата стояха на отвърстията и се взираха оттам, докато все още се виждаше развяващата се рокля на леката фигура; а когато тя изчезна, се обърнаха един към друг и се загледаха, като всеки от тях се мъчеше да разчете с очи изражението върху лицето на другаря си.

— Готов съм да заявя под клетва пред лорд-канцлера^[6] — възкликна внезапно адвокатът, — че това никога не е било мелница!

— Вие май изведнъж променихте мнението си!

— Кандидат съм за съдия и затова мога да бъда убеден само с доводи. Делото е поето от способен адвокат и аз осъзнах грешката си.

— Но тук има плъхове.

— Сухоземни плъхове или водни плъхове? — попита бързо другарят му, стрелвайки го с оня пронизителен поглед, с който живите му очи така умееха да внасят смут у събеседника.

— Според мен и едните, и другите — бе резкият отговор, — но по-скоро първите, защото юристите са твърде очернени от мълвата.

Адвокатът се разсмя; тази толкова дръзка нападка срещу учената му и високоуважавана професия, изглежда, ни най-малко не го обиди.

— Вие, хората на океана, сте така непринудено и забавно откровени — каза той, — че, кълна се в бога, просто сте неподражаеми. Аз съм искрен почитател на вашата професия и познавам донякъде нейната терминология. Може ли например да има по-прекрасна гледка от един горд кораб, който „пори вълните с хакборда си“ и гони следата си като препускащ кон?

— И оставя „кокала в устата си“ зад кърмата като маяк за идващите след него!

След това, сякаш им беше особено забавно да съживяват тези образни мисли на достойната адмиралска вдовица, прихнаха да се смеят така гръмогласно, че старите развалини закънтяха като в доброто някогашно време, когато вятърът е въртял перките им. Адвокатът пръв се овладя, докато младия моряк се отдаваше на веселие от все сърце и без никакви задръжки.

— Но това място е опасно за всички, само не и за вдовица на моряк — забеляза юристът, който престана да се смее така внезапно, както бе започнал. — Виж, по-младичката, на която мелниците не са по вкуса, е изключително прекрасно същество! Изглежда, че е племенница на специалистката по мореплаване.

Младият моряк на свой ред също престана да се смее, сякаш внезапно разбра, че е скандално неприлично да прави за присмех такава близка роднина на прелестното видение, което бе съзрял. Но каквито и да бяха тайните му мисли, той отговори само:

— Та тя самата каза това.

— А я ми кажете вие — подхвана адвокатът, приближавайки се до другаря си, като че имаше да му разкрива някаква важна тайна по този въпрос, — не забелязахте ли нещо особено, проникновено, странно, трогателно в гласа на тази, която наричаха Уилис?

— А вие забелязахте ли?

— За мен той звучеше като глас на пророчица… шепот на някакво фантастично същество… слова на самата истина! Това беше необикновен, убедителен глас!

— Трябва да призная, че и на мен ми повлия, и то по необясним начин!

— Като някаква магия! — вметна адвокатът, крачейки напред-назад из тясното помещение; от лицето му бе изчезнала всякаква следа от шеговитост и ирония и ги бе заменило сериозно, замислено изражение. Другарят му явно не беше твърде склонен да прекъсне размишленията му, а стоеше облегнат о голите стени, вглъбен в себе си. Най-после адвокатът се отърси от замисления си вид с оная поразителна внезапност, явно така присъща за него, приближи се до един прозорец и като посочи на Уайлдър кораба във външното пристанище, неочаквано запита:

— Нима оня кораб престана да ви интересува?

— Ни най-малко; тъкмо такъв кораб е наслада за очите на моряка!

— Ще се опитате ли да се промъкнете на него?

— В този час? И то сам? Но аз не познавам нито командира му, нито екипажа.

— Има и други часове, пък и моряк не може да не бъде посрещнат радушно от свои колеги.

— Тези роботърговци не винаги обичат да посрещат гости; те имат оръжие и умеят да държат външните хора на разстояние.

— Няма ли във вашата професия пароли, по които да се познае събрат? Например изрази като „поря вълните с хакборда си“ или някоя от дълбокомъдрените фрази, които чухме преди малко?

Уайлдър гледаше внимателно лицето на събеседника си, докато онзи му задаваше тези въпроси — изглежда, размишляваше върху чутото и как да му отговори.

— Защо ме питате за това? — рече той хладно.

— Защото смятам, че с нерешителност никога не се завладява кораб, както и „с плахо сърце никога не се завладява хубавица“. Казвате, че търсите работа; ако бях адмирал, щях да ви назнача за капитан на флагманския си кораб. Когато в съда трябва да разглеждаме някакво дело, предварително опипваме почвата. Но като съвсем непознат може би ви говоря твърде свободно. Обаче не бива да забравяте, че макар това да е съвет на юрист, той ви се дава безплатно.

— И поради необичайното си великодушие заслужава повече доверие?

— За това сам ще съдите — каза непознатият в зелено, много предпазливо стъпи на стълбата и заслиза, докато остана да се вижда само главата му. — Ето, аз буквално поря вълните с хакборда си — подхвърли той, спущайки се заднишком; изглежда, му правеше удоволствие да набляга особено на тези думи. — Сбогом, приятелю; ако не се срещнем пак, съветвам ви никога да не забравяте плъховете в нюпортските развалини.

С тези думи той изчезна и след миг леката му фигура беше вече на земята. Обръщайки се, с възхитително хладнокръвие ритна долната част на стълбата и единственото средство за слизане се търколи на земята. После, поглеждайки смаяния Уайлдър, дружески му кимна, каза повторно „сбогом“ и с бърза стъпка мина под арките.

— Странно, да не кажа нагло поведение — промърмори Уайлдър, който по този начин бе станал пленник сред развалините. След като се убеди, че ако скочи от горе, краката му може да пострадат, младият моряк притича до едно от прозорчетата на постройката, за да наругае вероломния си другар или да се увери, че наистина го е изоставил в това положение.

Но адвокатът беше вече на такова разстояние, че не можеше да го чуе, и докато Уайлдър мислеше какво да прави, той с бърза стъпка бе стигнал до покрайнините на града и скоро изчезна между сградите.

През цялото време, докато се разиграваха гореописаните сцени и се водеше този диалог, Фид и негърът опустошаваха съдържанието на торбичката под стобора, където ги видяхме за последен път. Щом първият утоли глада си, склонността му да поучава се възвърна и точно когато Уайлдър бе оставен сам в кулата, Фид усърдно развиваше пред черноко-жия деликатната тема как да се държи човек в смесено общество.

— И тъй, както виждаш, Гвинея заключи той, — за да се нагаждаш в обществото според вятъра, никога не бива да захвърляш всичко по дяволите и да излизаш от спора с кърмата напред, както постъпи днес. Според мен тоя господинчо Найтингейл се държи по-добре в кръчма, отколкото в буря; и ако видиш, че в спора аз застана под носа му, ти пък завърти кормилото така, че да го удариш в кърмата — тогава ще го приклещим тъй, че ще го направим за срам в очите на околните. Но какъв е тоя писък? Кой готвач коли свинята на съседа си?

— Господи! Мистър Фид — извика чернокожият, — това мистър Хари, подава глава от прозорец там във фар и реве кат моряк в лодка с изваден чеп!

— Хайде, хайде, той може сам да се оправи с брамреята^[7] или с бомкливера^[8]! Когато се разкрещи, тоя хлапак вади глас като френска тръба!

И за какъв дявол вика хората в тая скапана развалина? Във всеки случай, щом трябва да се оправя сам със своето корито, той си е виновен: тръгнал на бой, без да събере хората си с барабан или по някакъв друг начин.

Щом разбраха на какъв хал е приятелят им, Дик и негърът хукнаха към развалините и скоро се приближиха до тях толкова, че да могат да го чуват добре. Кратко и ясно, както морски офицер дава командите си, Уайлдър им заповяда да вдигнат стълбата. Когато най-после бе свободен, попита сериозно забелязали ли са в коя посока е изчезнал непознатият в зелено.

— Имаш предвид оня чешит с ботушите, дето преди малко се опитваше на пристана да напъха греблото си в чужд ключ?

— Същия.

— Той зави остро срещу вятъра, за да заобиколи ей оная плевня, а после мина на друг галс^[9] и се насочи на югоизток, в открито море, и мисля, че вдигна всичките си лисели, защото се движеше дяволски бързо.

— След мен! — извика Уайлдър и се втурна в показаната от Фид посока, без да слуша повече обясненията му.

Но търсенето се оказа напразно. Макар че дълго след залез слънце разпитваха навсякъде, никой не можа да им даде ни най-малки сведения какво е станало с непознатия в зелено. Някои го бяха видели и се учудили на необикновения му костюми дръзкия блуждаещ поглед, но по думите на всички той изчезнал от града така странно и загадъчно, както бе дошъл в него.