Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (30)

XXX глава

… Докарай този

зъл демон… в обсега на

моя меч и ако се измъкне,

да му прости и Бог!

Шекспир — „Макбет“

— Сигурно носите вест, че пиратът с благодарност ми се подчинява! — възкликна оптимистичният командир на „Стрела“, когато пратеникът му стъпи на палубата.

— Нищо друго не нося освен предизвикателство!

— А показахте ли му моето изложение? Предполагам, мистър Арк, че не сте забравили този важен документ?

— Нищо не забравих, воден от най-дълбока загриженост за неговата безопасност, капитан Бигнъл. Но въпреки всичко той отказва да приеме вашите условия.

— Може би си въобразява, сър, че някои от мачтите ни са в неизправност? Навярно се надява да се изплъзне, като увеличи платната на бързоходния си кораб?

— Прилича ли това на бягство? — попита Уайлдър, протягайки ръка към почти голите мачти и неподвижния корпус на техния съсед. Най-многото, което можах да постигна, е уверение, че той няма да нападне пръв.

— Какво великодушие, дявол да го вземе! Този младок заслужава похвала за предпазливост! Не иска да подложи размирната си пиратска банда под оръдията на английски военен кораб, понеже изпитва известно уважение към знамето на своя господар! Слушайте, мистър Арк, когато ни разпитват в Оулд Бейли^[1], ще трябва да споменем това обстоятелство. Наредете на хората да застанат при оръдията, сър, и завийте на друг галс, за да сложим веднъж завинаги край на тази щуротия, иначе току-виж, че пратил лодка да провери пълномощията ни.

— Капитан Бигнъл — каза Уайлдър, дръпвайки командира си още по-далеч, за да не могат подчинените му да го чуят, — мога да претендирам, че имам известни заслуги със службата си под вашето зорко око, тъй като винаги съм се подчинявал на заповедите ви. Ако с досегашната си работа съм спечелил правото да давам съвети на човек с вашия огромен опит, позволете ми да ви препоръчам да почакате малко.

— Да почакам ли! Нима Хенри Арк се колебае, когато враговете на неговия крал, нещо повече, враговете на човечеството го предизвикват да изпълни дълга си?

— Сър, вие не ме разбирате правилно. Аз се колебая, за да не бъде опетнено знамето, под което плаваме, а не от желание да избягна боя. Нашият враг, моят враг знае, че ако попадне в ръцете ни, за някогашното му великодушие ще се отплатим само с добро. И все пак, капитан Бигнъл, аз ви моля да ми дадете време да подготвя кораба за бой, в който ще бъдат поставени на изпитание всичките му сили, и да осигуря победата, която ще ни струва скъпо.

— Но ако се изплъзне…

— Заклевам се в живота си, няма и да се опита. Аз познавам не само човека, но и неимоверните му възможности за съпротива. За половин час ще можем да извършим необходимата подготовка, без да разклатим духа си или да проявим неблагоразумие.

Старият моряк неохотно се съгласи, но дълго мърмори под нос, че е позор за един английски военен кораб да не нападне най-дръзкия пират, плавал досега по вода, и да не го направи на пух и прах с един удар. Уайлдър, свикнал с простодушното професионално перчене, което често се проявяваше като своеобразен щрих към наистина твърдата и мъжествена решителност на моряците на тази възраст, го остави да роптае колкото си иска и сам се залови с работа, смятана от него за най-важна в момента, но и влизаща в непосредствените му задължения.

Отново бе издадена команда „приготви се за бой“, която бе изпълнена с онова бодро настроение, с което моряците имат навика да посрещат всяка по-значителна промяна в неспокойния си занаят. Впрочем малко оставаше да се направи, тъй като повечето от предварителните приготовления бяха извършени още при първата среща между двата кораба. Сега всички трябваше да заемат местата си и да се пристъпи към по-сериозните и зловещи приготовления за неминуем бой. След като цялата тази подготовка бе завършена — артилеристите бяха застанали до оръдията си, моряците — при брасите, а офицерите — при съответните си батареи, — задните рей се завъртяха и корабът отново бе приведен в движение.

През този кратък промеждутък корабът на Корсаря лежеше на дрейф на половин миля разстояние, без да проявява ни най-слаб интерес към очебийното раздвижване на враждебния си съсед. Когато забеляза обаче, че „Стрела“, тласкан от вятъра, постепенно увеличава скоростта си, така че водата под долната част на вълнореза образува малка мятаща се вълна от пяна, другият кораб обърна нос срещу вятъра, марселът се изду и корпусът му, управляван от умела ръка, също се понесе стремително напред. В това време на гафела^[2] на „Стрела“ отново се издигна онова широко знаме, което бе смъкнато по време на преговорите и което се бе развявало победоносно при опасности и безброй сражения. Но на флагщока на противника му не се показа никаква емблема.

По този начин двата кораба „ускориха ход“, както се казва на моряшки език, следейки се един друг така настървено, сякаш бяха чудовища-съперници от морските дълбини и всяко от тях се мъчеше да скрие от своя противник следващата си маневра. Сериозността на Уайлдър се бе предала на честния моряк, който командуваше „Стрела“; сега и той като помощника си се стараеше да се готви за боя без бързане, с нужната предпазливост.

Досега денят беше безоблачен и никога над морската шир не бе се простирал такъв чистосин небосвод, какъвто бе надвиснал от часове над главите на нашите морски герои. Но сякаш природата не одобряваше сегашните им кръвожадни замисли, тъмна, зловеща облачна маса сля океана с небето в противоположна на вятъра посока. Тези добре известни злокобни предзнаменования не убягнаха от бдителността на ония, които управляваха вражеските кораби, ала сметнаха опасността за още твърде далечна, за да отклони вниманието им от по-важното за тях — предстоящото сражение.

— От запад иде шквал — каза опитният и предпазлив Бигнъл, сочейки тези първи признаци, — но ние ще успеем да се справим с пирата и да се приготвим да посрещнем бурята, преди тя да ни връхлети.

Уайлдър се съгласи, защото междувременно в душата му се бе пробудила и професионалната гордост, а благородното съперничество вземаше връх и будеше чувства, може би чужди на дълга му, колкото и естествени да биха изглеждали у човек, така предразположен към добри дела.

— Корсарят смъкна всичките си горни платна! — извика младежът. — Изглежда, че не вярва на времето.

— Но ние няма да последваме примера му ще се разкае, че ги е смъкнал, когато го подложим под огъня на нашите батареи. Кълна се в Джордж, нашия крал, хубав и пъргав му е корабът! Наредете да вдигнат грота; вдигайте го, иначе и до вечерта няма да можем да настигнем тоя разбойник.

Заповедта бе изпълнена. „Стрела“, почувствувала мощния тласък, увеличи скоростта си като живо същество, подтиквано силно от страх или от страст. За това време тя се бе озовала от наветрената страна на противника си, който не бе проявил ни най-малко желание да й попречи да заеме такава изгодна позиция. Напротив, оставяйки другите платна, „Делфин“ продължаваше да смъква горните, с което се мъчеше колкото е възможно повече да намали тежестта върху прекалено високите си мачти и да осигури устойчивостта на корпуса. И все пак по мнението на Бигнъл разстоянието помежду им беше твърде голямо, за да могат да завържат бой, а лекотата, с която противникът му се движеше напред, заплашваше да отложи прекалено много решителния момент или да принуди капитана на „Стрела“ да вдигне толкова платна, че да го затрудняват, когато ги обвие димът и закипи боят.

— Щом според вас е честолюбив човек, сър, ще засегнем гордостта му — каза старият моряк. — Дайте оръдеен изстрел от наветрената страна и му покажете пак знамето на неговия господар.

Грохотът на оръдието и вдигането на още три английски знамена, които се развяха бързо едно след друго от различни места на „Стрела“, като че ли не направиха ни най-малко впечатление на техния привидно безчувствен съсед. „Делфин“ продължаваше неотклонно пътя си, като от време на време се обръщаше срещу вятъра, а после се отклоняваше отново от курса си към подветрената страна, както делфинът, подскачайки лениво по соления си път, свърва настрана, за да вдъхне бриза.

— Той остава безучастен към всички законни и общоприети начини за воюване — каза Уайлдър, когато видя безразличието, с което бе посрещнато тяхното предизвикателство. — Да опитаме с гюлле.

От борда, обърнат към все така отдалечаващия се „Делфин“, гръмна оръдие. Видяха как железният посланик заподскача по морската повърхност, плъзгайки се леко от вълна на вълна, докато най-сетне изхвърли върху палубата на неприятеля малък облак пръски, профучавайки покрай корпуса му, без да го засегне. Последва втори и трети изстрел, ала и този път Корсарят не даде никакъв знак, дори не му обърна внимание.

— Но какво става? — извика ядосаният Бигнъл. — Да не би да е омагьосал кораба си, та всичките ни гюллета прехвръкват над него като издухани от вятъра дъждовни капки! Мастър Фид, не можете ли да направите нещо за честта на добрите хора и за славата на нашето знаме? Хайде да чуем вашата стара любимка; едно време, когато заговореше, тя вършеше отлична работа.

— Слушам, сър — отвърна отзивчивият Ричард, който вследствие на внезапните обрати в съдбата му бе възвърнал властта си над многообичното си и скъпо оръдие. — Аз кръстих оръдието си на името на мисис Уифъл, ваша милост, защото и то като нея не млъква, когато му се развърже езикът. А сега дръпнете се настрана, момчета, и позволете на бъбривата Кейт да вметне някоя и друга дума в разговора.

Ричард, който, говорейки, спокойно се бе прицелил, бавно допря фитила със собствената си ръка и с невъзмутим вид прати по посока на доскорошните си другари, както гордо се изрази, „стрела право в целта“. Както обикновено, последваха няколко мига на напрегнато очакване, след което разхвърчалите се из въздуха отломки показаха, че гюллето е разкъсало бордовите мрежи на „Делфин“.

Това подействува върху кораба на Корсаря почти като магия. Дългата ивица кремаво платно, просната изкусно от носа до кърмата така, че да закрива оръдията, изчезна внезапно, като че птица сви криле, и на нейно място остана широк кървавочервен пояс, от който стърчаха оръдията на кораба. Същевременно над кърмата се вдигна знаме с подобен зловещ цвят и като попърха за миг заплашително и свирепо, бе закрепено на върха на гафела.

— Сега разбирам какъв негодник е той! — извика развълнуваният Бигнъл. — Я вижте! Свали лъжливата си маска и показва истинския си кървав лик, от който е взел името си. При оръдията, момчета! Пиратът вече не си поплюва.

Още не се бе доизказал, когато широка ивица ярък пламък лумна от червената лента, стъкмена така, че да действува върху суеверния страх на простите моряци, а след това гръмнаха едновременно една дузина широко цевни оръдия. Поразителният преход от нехайство и безразличие към смели и решителни военни действия силно раздруса и най-храброто сърце на борда на кралския кръстосвач. През краткия миг на напрегнато изчакване всички стояха като заковани, с притаен дъх и втрещен поглед; сетне из въздуха засвистя страшно желязна градушка. Последвалият грохот, който се смеси с човешки стенания, с трясък на разцепени дъски и със съскане на хвърчащи във въздуха отломки, въжета, блокове и военно снаряжение, свидетелствуваше за съкрушителната точност на залпа. Но изненадата и суматохата траяха само миг. Англичаните се съвзеха мъжествено и бързо от уплахата, в която несъмнено бяха изпаднали, и с крясъци изпратиха своя отговор на смъртоносния удар.

Започна нормална и по-постоянна канонада, като при истинско морско сражение. В стремежа си да ускорят развръзката двата кораба се приближаваха все повече и повече един до друг, докато най-сетне, след няколко минути, двата бели облака дим, виещи се около мачтите им, се сляха в един, който бележеше единственото място на борба сред околната широка и светла сцена на покой. Оръдията стреляха ожесточено, отблизо и непрестанно. И макар че противниците с еднакво настървение се мъчеха да се унищожат взаимно, в държането на двата екипажа имаше поразителна разлика. Докато всеки залп от кралския кръстосвач се съпровождаше с гръмки ликуващи крясъци, екипажът на Корсаря вършеше смъртоносната си работа в ожесточено мълчание.

Пламът и грохотът на боя скоро раздвижиха кръвта в жилите на стария Бигнъл, която с годините бе започнала да тече малко по-бавно.

— Този човек не е забравил занаята си! — възкликна той, щом последиците от умението на врага станаха твърде очебийни за неговия кораб: разкъсани платна, изпочупени рей и клатещи се мачти. — Ако носеше в джоба си грамота от краля, можехме да го наречем герой!

Но положението беше толкова критично, че нямаше време за приказки. В отговор Уайлдър само подканяше хората си да вършат по-усърдно своята жестока и трудна работа. Сега корабите се движеха по посока на вятъра, успоредно един на друг, и бълваха ярки пламъци, които непрекъснато пронизваха огромните облаци дим. На кратки, нетрайни промеждутъци се виждаха единствено мачтите на двата кораба. Така минаха много минути, които се сториха на сражаващите се само миг. Изведнъж моряците от „Стрела“ забелязаха, че корабът им вече не се поддава на управление с бързината, налагана от сегашното им положение. Това важно обстоятелство тутакси бе съобщено от щурмана на Уайлдър, а от Уайлдър — на началника му. Естествено, веднага се пристъпи към бързо съвещание за причината и последиците на това неочаквано събитие.

— Гледайте! — извика Уайлдър. — Платната вече висят като парцали по мачтите; от оръдейните изстрели вятърът е утихнал.

— Слушайте! — отвърна по-опитният Бигнъл. — Небесната артилерия заглушава нашите оръдия. Шквалът е вече над нас… кормилото наляво, сър, и измъкнете кораба от дима! Ляво на борд, сър, веднага! Ляво на борд, казвам!

Но ленивият кораб не се отзова на нетърпението на хората, направляващи движенията му, не откликна на спешните нужди на момента. Докато Бигнъл и офицерите, които по силата на задълженията си трябваше да бъдат близо до него, с помощта на отговорниците за платната се мъчеха да обуздаят кораба, хората по батареите продължаваха смъртоносната си работа. Оръдията ревяха непрестанно и почти заглушаваха всичко друго, макар че от време на време се чуваше ясно и безпогрешно зловещият тътен на бурята. Но моряците не можеха да се ориентират какво става около тях — очите бяха безсилни да помогнат на ушите. Корпуси, мачти, платна — всичко бе обвито от виещите се валма, които обгръщаха небето, въздуха, корабите и океана в една бяла, неясна, мъглива плащеница. Дори силуетите на артилеристите, работещи около оръдията, се мярваха само на моменти през пролуките, които се отваряха за кратък миг тук-там в мъглата.

— Не съм виждал досега дим да се струпа така гъсто върху корабна палуба — каза Бигнъл с безпокойство, което въпреки усилията си не можеше да потисне напълно. — Дръжте кормилото наляво… стискайте го здраво, сър! Ей богу, мистър Уайлдър, тези разбойници много добре знаят, че се борят за живота си!

— Ние спечелихме битката! — извика вторият помощник откъм оръдията, като се мъчеше да спре кръвта на една дълбока рана на лицето си, причинена от отломка, но беше толкова погълнат от непосредственото си занимание, че не забелязваше признаците за промяна на времето. — От близо цяла минута той не отговаря с нито едно оръдие.

— Слава богу, видяхме сметката на тия разбойници! — възкликна зарадваният Бигнъл. — Три пъти „ура“ за поб…

— Чакайте, сър! — прекъсна го Уайлдър с такава решителност, че пресече преждевременното ликуване на командира си. — Честна дума, работата ни още не е завършена. Вярно, оръдията му мълчат. Но погледнете! Пушекът започва да се разнася. Ако прекратим огъня си, след няколко минути всичко ще се вижда ясно.

Вик от хората на батареите прекъсна думите му, а след това всички се разкрещяха, че пиратите си плюят на петите. Обаче ликуването от това мнимо доказателство за превъзходството им скоро бе жестоко пресечено. Гъстата мъгла, все още надвиснала по странен начин над тях, бе раздрана от ярка, ослепителна светкавица, а след това от небесата трясна такъв гръм, в сравнение с който дори едновременният залп на петдесет оръдия би прозвучал слабо.

— Изтеглете хората от оръдията! — произнесе Бигнъл с тих глас, който беше още по-зловещ поради пресиленото му и неестествено спокойствие. — Изтеглете ги веднага, сър, и свийте платната!

Уайлдър, уплашен повече от близостта и очевидната сила на бурята, отколкото от думите, с които отдавна бе свикнал, незабавно предаде тази спешна заповед. Артилеристите взеха да се оттеглят от батареите си като атлети, които напущат арената, едни — облени в кръв и изнемощели, други — озлобени и ядосани, но всички повече или по-малко възбудени от жестоката сцена, в която току-що бяха участвували. Мнозина сграбчиха тутакси познатите им въжета, а други се изкачиха до облака, все още надвиснал над кораба, и изчезнаха сред такелажа.

— Да рифовам ли, или да прибера платната? — запита Уайлдър, застанал с рупор до устата, готов да даде необходимата команда.

— Почакайте, сър, след още една минута ще разберем какво става. Помощникът се спря, защото скоро забеляза, че булото всеки момент щеше да се вдигне и да разкрие истинското им положение. Най-напред се раздвижи димът, слегнал се върху палубите им под тежестта на атмосферата; после се видя как той се вие около мачтите, а накрая го подхвана силно въздушно течение и го отвя като вихрушка. Сега наистина всичко около тях се виждаше ясно.

Вместо яркото слънце и ясния, син небосвод, които се извисяваха над главите им само преди половин час, небето беше обвито в огромно черно було. Морето, отразяващо същия този зловещ цвят, изглеждаше тъмно и гневно, вълните вече не се вдигаха и спущаха равномерно, а се мятаха насам-натам, сякаш в очакване на стихията, която щеше да им даде насока и сила.

От време на време тук-там по небето проблясваха светкавици, но макар и нарядко, те осветяваха околната мрачна картина с величествена и ослепителна яркост. Съпровождаха ги страшните гръмотевици на тропиците, чрез които — едва ли е светотатство да мислим така — гласът на този, който е сътворил света, всъщност говори на своите създания. Отвред бушуваше свирепа и опасна борба на стихиите. Корабът на Корсаря се носеше леко, тласкан от вятъра, който вече духаше от облака силно, но с прекъсвания, платната му бяха намалени, а екипажът хладнокръвно, ала усърдно поправяше вредите, причинени от битката.

Примерът на съобразителните пирати бе последван, без да се губи нито миг. За щастие „Стрела“ бързо успя да обърне носа си в обратна на вятъра посока и когато започна да се движи по курса, поет от „Делфин“, моряците му се опитаха да привържат за рейте разкъсаните и почти безполезни платна. Но нищо не можеше да им върне скъпоценните минути, загубени сред димния облак. Морето промени цвета си от тъмнозелен на блестящо-бял; след това вятърът зафуча над водата страшно и с неустоима сила.

— По-живо, момчета! — завика самият Бигнъл, подтикван от критичното положение, в което се намираше корабът му, — Свивайте платната, всички до едно, да не оставим на бурята нито едно парцалче! Дявол да го вземе, мистър Уайлдър, този вятър се шегува; размърдайте хората, ободрете ги с няколко думи, сър!

— Прибирайте платната! — крещеше Уайлдър. — Ако е вече късно, сечете ги, прерязвайте ги с нож, късайте ги със зъби… слизайте всички до един, слизайте… слизайте всички, ако ви е скъп животът!

Силният глас на помощника звучеше свръхестествено в ушите на подчинените му. Наскоро той бе преживял катастрофа, подобна на тази, която сега го заплашваше отново, затова в тона му се чувствуваше ужас. Двайсетина души се спуснаха бързо от мачтите, където въздухът им се струваше така осезаем, сякаш можеше да се докосне. А и бягството им, което можеше да се оприличи на полет на птици, стрелнали се към гнездото си, стана точно навреме. Лишени от такелажа си и вече клатещи се от многобройните си пукнатини, претоварените горки мачти не устояха на мощната сила на шквала и една след друга рухнаха върху корпуса, докато най-сетне останаха да стърчат само трите по-здрави, но охлузени и почти безполезни долни мачти. Повечето от моряците, които се бяха намирали горе, успяха да стигнат навреме до палубата, за да бъдат в безопасност, ала някои бяха твърде упорити и все още твърде разпалени от боя, за да се вслушат в предупрежденията. Тези жертви на собственото си упорство се държаха за разбитите останки от мачтите, докато „Стрела“ сред облак пяна се отдалечаваше от мястото, където плуваха, ала накрая далечината погълна и тях, и мъките им.

— Това е ръката божия! — възкликна прегракнало старият Бигнъл, попивайки с очи тази картина на опустошение и гибел. — Помнете ми думите, Хенри Арк: готов съм да се закълна, че не оръдията на пирата ни докараха до това състояние.

Уайлдър не беше твърде склонен да търси такова жалко утешение като командира си, а полагаше всички усилия, доколкото му позволяваха обстоятелствата, да поправи нещастието, макар че в момента то му се струваше непоправимо. Сред воя на бурята и страшния грохот на гръмотевиците, когато въздухът ту светваше от блясък на светкавица, ту ставаше почти непрогледен под тъмното було на пушека и сред страшните следи от боя, които все още димяха зловещо пред очите им, моряците от британския кръстосвач оставаха верни на себе си и на отколешната си слава. Сред бурята се чуваха гласовете на Бигнъл и подчинените му, които крещяха познатите от дълъг опит команди или подканваха хората да изпълнят дълга си. За щастие борбата между стихиите не трая дълго. Скоро шквалът отмина това място, оставяйки пасата да броди по старите си пътища, а морето — по-скоро успокоено, отколкото развълнувано от противодействуващото влияние на вятъра.

Но сега, когато бе минала една опасност, пред очите на моряците от „Стрела“ се изпречи друга, не по-малко страшна, която прикова тяхното внимание.

Всички спомени за минали добрини и всякакви чувства на признателност бяха прогонени от сърцето на Уайлдър, когато усети да се надига у него професионалната гордост и онова честолюбие, което е присъщо на воина, докато гледаше непокътнатите, красиви и стройни мачти на „Делфин“ и съвършения и ненакърнен ред на подвижния му такелаж. Струваше му се, че някаква магия закриля този кораб или че някаква свръхестествена сила го е запазила от яростта на втория ураган. Но след по-трезво, по-безпристрастно размишление бе принуден да признае в душата си, че всичко това се дължеше на бдителността и мъдрата предпазливост на забележителния човек, който, изглежда, направляваше не само движенията, но и съдбата на този кораб.

Нямаше обаче много време да размишлява върху тия превратности на съдбата или да се вайка за превъзходството на врага. Корабът на Корсаря вече бе разперил много от широките си платна и когато го подхвана задухалият отново нормален вятър, започна да се приближава бързо и неумолимо.

— Дявол да го вземе, мистър Арк, днес късметът е на страната на мошениците — каза старият капитан, когато по курса, поет от „Делфин“, разбра, че новото стълкновение е неизбежно. — Наредете на хората да заемат отново местата си и да приготвят оръдията; май пак ще се счепкаме с тия разбойници.

— Съветвам ви да почакате малко — забеляза сериозно Уайлдър, като чу, че командирът му заповяда на хората си да се приготвят да стрелят веднага щом неприятелят се приближи на удобно разстояние. — Умолявам ви да почакате; ние не знаем какви са сегашните му намерения.

— Никой няма да стъпи на палубата на „Стрела“, ако не се подчини на властта на нейния височайш господар — отвърна непреклонният стар моряк. — Дайте им заслуженото, момчета! Разгонете тия разбойници от оръдията им! Нека разберат, че е опасно да се приближават до лъв, дори и да е ранен!

Уайлдър виждаше, че е късно да протестира, защото „Стрела“ отново изпрати бордов залп, способен да провали и най-благородните намерения на Корсаря. Корабът му посрещна железния дъжд в движение и незабавно се отклони от курса си така, че да избегне втори залп. След това видяха, че той се устремява към носа на почти безпомощния кралски кръстосвач, и чуха прегракнал вик — подкана да свалят знамето си.

— Елате де, негодници такива! — крещеше разяреният Бигнъл. — Елате да свършите сами тази работа!

Грациозният кораб, сякаш раздразнен от подигравките на врага си, направи остър бейдевинд и като профуча пред вълнореза на „Стрела“, откри огън, оръдие след оръдие, с хладнокръвна и смъртоносна точност, право в беззащитната част на своя противник. Последва сблъсък, сякаш две тела връхлетяха едно върху друго, и на кървавата сцена се появиха петдесет злобни лица, въоръжени със смъртоносни оръжия за ръкопашен бой. Изненадата от това толкова близко и съкрушително нападение за миг парализира силите на нападнатите; но веднага щом Бигнъл и помощникът му съзряха тъмните фигури, които изскачаха от дима на собствените им палуби, с гласове, незагубили все още своята властност, всеки от тях свика около себе си групичка съратници и с тяхна помощ се устреми към противоположните стълби на кораба, за да възпре нахълталите. Първото стълкновение беше свирепо и смъртоносно, след което и двете страни отстъпиха малко, за да изчакат подкрепа и да си поемат дъх.

— Елате де, кръвожадни крадци такива! — крещеше безстрашният ветеран, застанал пред своя отряд, внушителен с побелелите си коси, развяващи се около голата му глава. — Добре знаете, че бог е на страната на правдата!

Мрачните пирати пред него се стъписаха и се отдръпнаха встрани; в този миг от борда на „Делфин“ лумна огромен пламък и през една празна амбразура на противника му към средата на кораба полетяха сто смъртоносни снаряда. Бигнъл размахваше сабя бясно и ожесточено над главата си, а гръмкият му глас продължаваше да се чува, докато най-после секна…

— Елате, негодници, елате! — викаше той. — Хари Арк! О, боже!…

Ура!

Той падна сразен и издъхна, без да подозира, че със смъртта си заслужи оня чин, заради който цял живот се бе излагал на несгоди и опасности.

Досега Уайлдър беше успявал да задържи своята част от палубата, макар и притискан от цяла тайфа, не по-малко ожесточена и смела от неговата; но в този решителен момент от боя сред бъркотията се чу глас, който изпълни с трепет цялото му тяло и като че вся страх дори в душите на неговите хора.

— Дръпнете се оттам, дръпнете се! — произнесе той с ясен, силен и властен тон. — Дайте ми път и ме последвайте; само моята ръка ще смъкне това прехвалено знаме!

— Защитете честта си, момчета! — изкомандува в отговор Уайлдър. Крясъци, ругатни, проклятия и стенания съставляваха страшен акомпанимент на жестокия бой, който обаче беше твърде яростен, за да продължи дълго. Уайлдър с болка виждаше, че съратниците му около него редееха под напора на по-многобройните си противници. Той няколко пъти им подвикна да му помогнат, като с личния си пример ги подтикваше към смелост.

Приятел след приятел падаха в нозете му, докато най-сетне Уайлдър бе изтласкан до самия край на палубата. Тук отново успя да събере около себе си една групичка, която можа да устои на няколко атаки.

— Ха! — извика глас, който му бе добре познат. — Смърт на всички предатели! Намушкайте този шпионин като куче! Пробийте си път между тях, юнаци мои! Алебарда за героя, който прониже сърцето му.

— По-полека, дръвници такива! — отвърна непоколебимият Ричард. — Щом искате да бъдете намушкани, с чин бял и един негър са тук на вашите услуги.

— Ето още двама от тази банда! — продължи Генералът, прицелвайки се така, че да нанесе смъртоносен удар на Фид.

Една черна полугола фигура застана помежду им, за да посрещне удара на стоварващата се сабя, която улучи дръжката на една полупика и я разсече като тръстика. Без да се уплаши ни най-малко от беззащитното състояние, в което се намираше, Сципион си проби път, изправи се пред Уайлдър и гол до кръста и с празни ръце продължи да размахва мощните си юмруци, без да обръща внимание на раните, ударите и оскърбленията, които се сипеха върху безпомощното му атлетическо тяло.

— Налагай надясно и наляво, Гвинея — крещеше Фид, — аз ще ти дойда на помощ, само първо да озаптя тоя пиян морски пехотинец.

Въпреки сръчността и умението си злополучният Генерал не успя в този момент да отбие един удар на Фид, който сломи напълно съпротивата му и разцепи шапката и черепа му чак до челюстта.

— Спрете, убийци! — извика Уайлдър, виждайки как върху беззащитното тяло на все още несломимия Сципион продължават да се сипят безброй удари. — Удряйте тук, но пощадете невъоръжения човек!

Погледът на нашия авантюрист се замъгли, когато видя, че негърът се строполи на палубата, повличайки със себе си двама от своите нападатели; ала в същия миг един глас, дрезгав от вълнението, предизвиквано от тази гледка, произнесе до самото му ухо:

— Нашата работа е свършена. Който нанесе само още един удар, ще се разправя с мен.