Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (3)

III глава

Алонсо: Боцман, на теб разчитам!

Шекспир — „Бурята“

В същия миг, когато непознатият се раздели с доверчивия шивач, лицето му загуби дотогавашното си престорено изражение и стана по-естествено и спокойно. Все пак би могло да ви се стори, че замислеността е непривична и неприятна за такъв ум, защото, потупвайки ботуша си с малкия камшик за езда, той навлезе в главната улица на града с нехайна стъпка и разсеян поглед. Но макар че на вид изглеждаше несериозен, малцина от тия, край които минаваше, убягваха от будния му поглед; изобщо бързината, с която съумяваше да обхване с очи всичко около себе си, показваше, че умът му е не по-малко деен от тялото. С външността и държането си, от които ясно личеше, че пътят му е познат отскоро, непознатият не можеше да не привлече вниманието на наблюдателните кръчмари, за които имахме случай да споменем в първата глава. Отхвърляйки любезните покани на най-прочутите ханджии, за голямо учудване на всички той благоволи да се спре при оня, чието заведение беше любимото сборно място за безделниците, крито се въртяха около пристанището.

Когато влезе в бара на тази странноприемница, както се наричаше заведението, което в друга страна вероятно не би претендирало за по-гръмко название от кръчма, той видя, че гостоприемното помещение е претъпкано с постоянните си клиенти. Появяването на гост, който по външност и облекло превъзхождаше обичайните посетители на заведението, предизвика малка пауза, но тя се прекъсна, щом непознатият се тръшна на една скамейка и даде поръчката си на съдържателя. Когато последният донесе исканото питие, той се извини така, че да го чуят всички клиенти, намиращи се около непознатия, за поведението на един индивид в другия край на дългото, тясно помещение, който не само не позволяваше никому да обели дума, но и, изглежда, изискваше от всички наоколо да слушат внимателно разказваната от него необикновена история.

— Това е боцманът на кораба във външния залив, господине — осведоми го достойният служител на Бакхус^[1], — човек, прекарал много дни по вода и видял такива гледки и чудеса, че могат да напълнят доста голяма книга. Наричат го Стария Борей^[2], макар че истинското му име е Джек Найтингейл. Харесва ли скуайърът тодито^[3]?

Непознатият отговори утвърдително на последния въпрос, като млясна с устни и се поклони, но сложи напитката на масата почти недокосната. След това обърна глава да изучи човека, който разказваше така разпалено, че според местния израз можеше с право да бъде наречен „оратор на деня“.

На ръст той беше далеч над шест фута; имаше огромни бакенбарди, които закриваха напълно половината от мрачното му лице, един белег-спомен от недобре зараснала рана, която някога едва не бе разделила тази половина на четвъртини, също така огромни крайници, и всичко това се подчертаваше поразително от моряшката униформа; но една дълга, потъмняла сребърна верижка и малка свирка от същия метал правеха въпросния човек особено забележителен. Привидно без да обръща ни най-малко внимание на влизането на клиент, така подчертано превъзхождащ обичайните му слушатели, този син на океана продължаваше повествованието си с глас, навярно даден му от природата като подигравка с благозвучното му име^[4]; всъщност гласът му толкова приличаше на дебело мучене на бик, че човек трябваше да придобие известен навик, за да свикне ухото му да схваща странно произнасяните думи.

— И тъй — продължаваше той, протягайки напред мускулестата си ръка със стиснат пестник и показвайки с палец съответната посока, — гвинейският бряг беше, да речем, ей там, а вятърът, разбирате ли, духаше право от брега, както фучи котка, сякаш старецът, който го държи в мех, ако потрябва на нас, моряците, ту отпушва меха, ту отново го запушва здравата. Знаеш ли какво е мех, братко?

Този неочакван въпрос бе отправен към вече известния на читателя любопитен селски момък, който, държейки под мишница току-що получените от шивача панталони, се мотаеше тук, за да попълни с разказа на боцмана запаса от чути досега истории и да ги разправя след това на своите съселяни. Всички се разсмяха, гледайки зяпналия от захлас Пардън. Найтингейл смигна заговорнически на един-двама от приятелите си и се възползва от случая, за да „освежи гърлото си“, както оригинално нарече поглъщането на цяла пинта^[5] ром с вода, а после продължи повествованието си с нравоучителен тон:

— А може да дойде време, когато и ти ще разбереш какво е да те блъска насрещен вятър, ако изпуснеш кормилото на честността. Шията, братко, е предназначена да държи главата на човека над водата, а не да я разтягаш като разхлабени скрипци. Затуй, попаднеш ли в плитчините на изкушението, изчислявай навреме курса и спускай по-дълбоко лота на съвестта. — После, като превъртя тютюна в устата си, се огледа самодоволно, сякаш бе изпълнил някакво морално задължение, и продължи: — И тъй, ей там беше земята, а вятърът, както казах, духаше оттук, от юг-югоизток, и ту препускаше като кит в шквал, ту пляскаше платната о мачтите, сякаш един топ платно не струва повече от благословията на богаташ. Не ми харесваше това време — твърде несигурно за спокойна вахта, та отидох на кърмата, за да мога да си кажа мнението, ако ми го поискат. Трябва да знаете, братя, че според възпитанието и религиозните ми убеждения човек не струва много, ако не знае правилата на етикета; затова никога не сядам с лъжицата си на капитанската трапеза, докато не ме поканят, по простата причина, че койката ми е на носа, а неговата — на кърмата. Няма да кажа в кой край на кораба стои по-свестен човек; по този въпрос има различни мнения, макар че почти всички разумни хора са единодушни. Но в случая аз отидох на кърмата, за да съм подръка да кажа мнението си, ако ми го поискат; и скоро стана точно така, както бях предвидил. „Мистър Найтингейл — казва капитанът, защото нашият капитан е джентълмен и никога не забравя как трябва да се държи на палубата или когато наблизо има някой от екипажа, — мистър Найтингейл — вика, — какво мислите за оня перест облак ей там, на северозапад?“ — „Вижте какво, сър — казвам го смело, защото винаги бързам да отвърна, когато ми говорят човешки, — вижте какво ще ви кажа, сър, макар че ваша светлост разбира по-добре тия работи — което беше чиста лъжа, защото по години и опит той беше пиленце в сравнение с мен, но никога не хвърлям срещу вятъра пепел с горещи въглени или нещо друго горещо, — сър — викам, — мнението ми е да се свият трите марсела^[6] и да се закрепи кливерът^[7]. Няма защо да бързаме по простата причина, че утре Гвинея ще бъде пак там, където е и тази вечер. Що се отнася до поддържането на кораба в равновесие при тия шквалове, нали имаме грот^[8]…“

— Трябвало да свиете и грота — възкликна отзад нечий глас, категоричен като гласа на словоохотливия боцман, но не толкова груб.

— Кой невежа казва това? — попита Найтингейл рязко, защото толкова внезапна и дръзка намеса бе пробудила дремещата му ярост.

— Човек, който неведнъж е обикалял Африка от нос Бон до нос Добра Надежда и умее да различи безоблачен шквал от небесна дъга — отвърна Дик Фид, като с помощта на яките си плещи промъкна дребното си тяло през тълпата, наобиколила надутия боцман, и се приближи решително до своя вбесен противник. — Да, братлето ми, какъвто и да е човек — всезнайко или невежа, никога не би посъветвал капитана си да оставя толкова много задни платна на кораба, когато има опасност вятърът да го връхлети изотзад.

Това тъй смело изказано мнение, което всички присъствуващи сметнаха за твърде дръзко, предизвика всеобщ шумен ропот. Насърчен от тази демонстрация на подкрепа, Найтингейл не се забави да отговори, и то доста рязко. След това екна гръмлив концерт; в него гласовете на всички присъствуващи изпълняваха по-високите и по-пискливи ноти, на които пригласяха като генералбас самоуверените и енергични твърдения, опровержения и изказвания на двамата главни спорещи.

Известно време глъчката беше толкова голяма, че не се чуваше нищо от препирнята; имаше дори известни признаци, че Фид и боцманът възнамеряват да разрешат спора си с последното средство. В тази бъркотия първият успя да се промъкне до своя исполински противник и да изпречи пред него здравото си тяло; четири мускулести ръце се движеха енергично ту напред, ту назад и по всяка от тях изпъкваха като възли по моден палмов бастун кости, стави и сухожилия, заплашващи с унищожение всичко, което им се противопостави. Всеобщата врява обаче постепенно утихна и вече можеха да се чуват главните спорещи; а те, сякаш задоволявайки се да се уповават на своето красноречие, постепенно започнаха да се усмиряват, явно склонни да бранят позициите си с не такова страшно средство като яките си ръце.

— Ти си смел моряк, братко — каза Найтингейл, сядайки отново на мястото си, — и ако думите съответствуват на делата ти, не се съмнявам, че всеки кораб би те слушал. Но аз съм виждал цели ескадри от двупалубни и трипалубни кораби — и то от всякакви нации, с изключение може би на вашите мохоки^[9], защото трябва да призная, никога не съм срещал техни кръстосвачи — да лежат кротичко като бели чайки със скъсени гротове, затуй зная какво трябва да се прави, за да не се клати корабът и преградите му да останат здрави и читави.

— А според мен не бива да се поставя кораб на дрейф със задни четириъгълни платна — възрази Дик. — Вдигни му стакселите^[10], ако искаш, вреда няма да има; ала истински моряк, който си познава работата, няма да пусне вятъра между гротмачтата и подветрените ванти^[11]. Но думите са като гръмотевица, която само трещи над главата ти, ала не удря, както често съм виждал; затуй нека поставим въпроса пред човек, който е бил по море и като нас познава поне малко живота и корабите там.

— Ако най-старият адмирал от флота на негово величество беше тук, щеше веднага да каже кой е прав и кой крив. И тъй, братя, ако между вас се намира човек, който е имал щастието да получи морско образование, нека се изкаже, за да не остане истината по този въпрос скрита като свайка^[12], пъхната между брасблок^[13] и рея.

— Ето тук има такъв човек — обяви Фид, протегна ръка, улови Сципион за яката и го измъкна безцеремонно в средата на кръга, образувал се около двамата спорещи. — Тъкмо човек, какъвто ви трябва. Той е извършил един рейс от Африка дотук повече от мен по простата причина, че е роден там. Е, отговори, Сцип, но така, като че крещиш, когато вятърът пречи да те чуват добре: с какви платна би поставил на дрейф кораб край брега на родината си, ако има опасност от безоблачен шквал?

— Аз няма постави на дрейф — каза чернокожият, — аз постави във фордевинд^[14].

— Добре, момче, но за да бъдеш готов за шквала, ще го притиснеш ли с грота, или ще отпуснеш юздите, за да препуска само с фок^[15]?

— Всеки глупак знай това — отговори Сципион кисело, защото явно му бе омръзнало да го разпитват повече. — Как може кораб държи правилна посока с грот? Вий, мистър Дик, отговори сам на тоз въпрос.

— Господа — подхвана Найтингейл, оглеждайки се с вид на оскърбено достойнство, — кажете честно и откровено: редно ли е да се изкарва негър по такъв неприличен начин да изказва мнението си открито пред бял човек?

Този призив към предубежденията на насъбралите се бе посрещнат с всеобщ ропот. Сципион, който беше готов да подкрепи и щеше решително да подкрепи своето професионално мнение по своеобразния си начин срещу всякакъв противник, нямаше смелостта да противостои на това доказателство за всеобщо недоволство от присъствието му. Без да каже нито дума за защита или оправдание, той скръсти ръце и излезе от заведението с покорността и кротостта на човек, който толкова е привикнал на смирение, че никога не би възнегодувал. Фид обаче не можеше да се примири лесно с това бягство на чернокожия си другар, който така неочаквано го бе лишил от поддръжката си. Той запротестира гръмогласно срещу оттеглянето му; но виждайки, че всичко е напразно, натъпка устата си с няколко парчета тютюн за дъвчене и като ругаеше и същевременно продължаваше да гледа свирепо своя противник, последва африканеца, подхвърляйки, че „ако одерат кожата на тоя юначага, ще видят, че той е по-бял от противника си“.

Сега триумфът на боцмана беше пълен и той ни най-малко не скриваше радостта си.

— Господа — заговори той, обръщайки се самоуверено към наобиколилата го пъстра тълпа, — виждате, че истината е като кораб, който се приближава откъм вятъра с лисели^[16] от двете страни, оставяйки подире си прав килватер^[17] и нищо друго. Аз презирам самохвалството и не знам кой е тоя тип, дето офейка навреме, за да не стане за резил; ще кажа само, че от Бостън до Уест Индия няма да се намери човек, който да знае по-добре от мен как се управлява кораб или как се поставя на дрейф, стига да…

Дебелият глас на Найтингейл изведнъж замлъкна и очите му се впиха като омагьосани в острия поглед на непознатия в зелено, чието лице изпъкна внезапно сред по-грубите физиономии на тълпата.

— Навярно — продължи боцманът, преглъщайки думите си от смущение, че среща такъв пронизителен поглед, — навярно този джентълмен разбира нещо от море и може да реши спорния въпрос.

— В университетите не учим морска тактика — отговори бързо непознатият, — но водейки се от малкото, което съм чул, трябва да призная, че аз определено съм за фордевинд.

Последната дума бе произнесена с ударение, което я поставяше под въпрос, освен ако говорещият не я използваше за игрословица^[18], още повече че след това захвърли парите за сметката си и веднага напусна полесражението, оставяйки го в спокойно владение на Найтингейл. След кратка пауза боцманът продължи разказа си, макар че от умора или по някаква друга причина гласът му забележимо бе станал по-неуверен отпреди и той преждевременно прекъсна историята си.

След като завърши разказа си и допи грога, той тръгна, клатушкайки се, към брега. Там скоро пристигна лодка да го прибере на кораба, който през всичкото това време добрият шивач Хоумспън не преставаше да наблюдава с подозрение.

Междувременно непознатият в зелено продължаваше разходката си по главната улица на града. Фид пък бе тръгнал по петите на объркания Сципион, като вървешком мърмореше и подхвърляше не твърде ласкави забележки за познанията и способностите на боцмана като моряк. Скоро той настигна негъра и изля яда си върху него, като го обсипа с ругатни, загдето го бе изоставил в спора, когато е просто и ясно като бял ден, че „оная шхуна ще се движи по-бързо, ако разчита на платната си, а не на вятъра“.

Непознатият вървеше по стъпките им, вероятно защото го забавляваха чудатостите, които забелязваше у тези странни приятели, или може би го подтикваше някаква особена негова прищявка. След като обърнаха гръб на морето, те се заизкачваха по един хълм; непознатият по-изостана от водачите си, докато най-сетне ги загуби от очи зад един завой на улицата, или по-право на пътя, защото бяха вече излезли дори от малките предградия на града. Ускорявайки крачка, адвокатът, както сам се бе нарекъл, отначало помисли, че е изпуснал двамата чудаци, но след няколко минути с радост видя, че са седнали под един стобор. Те похапваха от скромното съдържание на една торбичка, която белият носеше под мишница. Сега той великодушно делеше яденето с другаря си, кой-, то седеше близо до него, сякаш да покаже, че между тях отново цари предишното приятелство, но все пак малко назад — в знак на уважение към превъзходството на другия по цвета на кожата. Приближавайки се до мястото, непознатият забеляза:

— Както бързо опразвате торбичката си, момчета, третият ви другар май ще си легне без вечеря.

— Кой се обажда? — попита Дик, вдигайки очи от кокала, който глозгаше с такова настървение, с каквото би го гризало куче.

— Исках само да ви напомня, че имате още един сътрапезник — отвърна безцеремонно непознатият.

— Желаеш ли да хапнеш, братко? — попита морякът, подавайки торбичката с присъщата си моряшка щедрост, щом разбра, че се прави косвен намек за нейното съдържание.

— Пак погрешно ме разбрахте; на кея вие имахте още един другар.

— Да, да, той е там, долу, оглежда оня фар, който е сложен на много неподходящо място, освен ако не е предназначен да показва пътя на вашите волски впрягове и на търговците от континента; ето го там, господине, където виждате оная купчина камъни, която като че всеки миг ще рухне.

Непознатият погледна накъдето сочеше събеседникът му и съзря недалеч споменатия млад моряк, застанал в подножието на порутената кула, която се рушеше под бавното въздействие на времето. Като хвърли на моряците шепа дребни монети, той им пожела добър апетит и прекоси стобора с явното намерение също да разгледа развалините.

— Тоя момък не се скъпи за парите — каза Дик, прекъсвайки дъвченето, за да огледа по-добре непознатия, — но тъй като те няма да изникнат там, където ги пося, по-добре да ги прехвърлиш в моя джоб, Сцип. Този човек е щедър и безцеремонен, африканецо, но тези прависти получават парите си от дявола, та когато касата им започне да се изпразва, знаят, че скоро пак ще се напълни.

Да оставим негъра да събира парите, за да ги предаде, както се полага, на тоя, който, макар и да не му беше господар, все пак винаги с готовност упражняваше властта си като такъв, и да проследим чужденеца до порутената постройка. Самите развалини едва ли можеха да привлекат с нещо вниманието на човек, който, ако се съди по думите му, вероятно често бе имал възможност да разглежда много по-внушителни останки от минали времена отвъд Атлантика.

Това беше малка кръгла кула, която се крепеше на грубо издялани стълбове, съединени с арки, и навярно е била построена през младите години на страната като отбранително съоръжение, макар че е много по-вероятно да е била строеж с не така войнствено предназначение. Повече от половин век след описваното от нас време тази малка постройка, необикновена по форма, по степен на разрушение и по материалите, от които беше изградена, внезапно стана предмет на изследвания и разисквания от страна на тази много учена прослойка — американските любители на старини. Докато рицарите на изкуствата и на родните старини смело чупеха копията си около разпадащите се стени, по-малко начетените и ревностните наблюдаваха бойците със същото удивление, което биха проявили, гледайки как прочутият рицар от Ла Манча се нахвърля с копие върху другите вятърни мелници, така изкусно описани от безсмъртния Сервантес.

Когато стигна до укреплението, непознатият в зелено плясна силно ботуша си с камшика за езда, сякаш да привлече вниманието на погълнатия в мисли млад моряк, и същевременно подхвана непринудено разговор, като че му беше постоянен спътник, а не натрапник.

— Много красиво щеше да бъде това нещо, ако го видеше човек на горска поляна, увито в бръшлян — каза той. — Но моля да ме извините; джентълмени с вашата професия кажи-речи нямат нищо общо с горите и порутените камъни. Виж, оная кула там — и посочи мачтите на кораба във външното пристанище — ви е приятно да гледате, а единствените развалини, които ви интересуват, са останките от корабукрушение!

— Вие, изглежда познавате нашите вкусове, сър — отвърна хладно морякът.

— Значи това ми е вродено, защото трябва да призная, рядко съм имал възможност да общувам с моряци и да науча нещо от тях. Както виждам, като че ли и сега нямам късмет. Нека бъдем откровени, друже, и да си поговорим като приятели. Какво намирате в тази купчина камъни, та толкова време вече отвлича вниманието ви от оня доблестен и прекрасен кораб.

— Толкова ли е чудно, ако един безработен моряк разглежда кораб, който му харесва? Може би възнамерява да потърси работа на него?

— Капитанът му ще бъде последен глупак, ако откаже на такъв достоен момък! Но вие изглеждате твърде начетен, за да заемете някаква калпава койка.

— Койка ли! — повтори морякът и отново впери очи с особено изражение в непознатия в зелено.

— Да, койка! Това е моряшка дума, която значи също „служба“ или „длъжност“, нали? Ние, адвокатите, познаваме слабо морския език, но мисля, че именно това е смисълът. Какво смятате вие, прав ли съм?

— Тази дума, разбира се, още не е станала архаизъм и мога да кажа, че като метафора безспорно е допустима в смисъла, в който я употребихте.

— Архаизъм! — повтори непознатият в зелено, отвръщайки на свой ред на многозначителния поглед на моряка. — Така ли се наричат всички части на кораба? Може би за метафора смятате носовото украшение, а за архаизъм — баркаса?

Младият човек прихна да се смее и тази духовита забележка като че ли стопи студенината му, защото по-нататък разговорът вече не беше така сдържан, както в началото.

— Няма съмнение, че сте били по море — каза той, — така както няма съмнение, че аз съм ходил на училище. А щом и двамата сме имали това щастие, можем да си позволим да бъдем великодушни и да престанем да говорим със заобикалки. Например какво е било според вас предназначението и целта на тази развалина, когато се е намирала в по-добро състояние от сега?

— За да решим това — отвърна непознатият в зелено, — може би ще трябва да я огледаме по-отблизо. Хайде да се качим.

И като рече това, адвокатът се заизкачва по една разнебитена стълба и през един отворен капак се озова на етажа, разположен точно над горния край на арките. Спътникът му се поколеба да го последва, но като видя, че оня го чака на върха на стълбата и много любезно му сочи едно повредено стъпало, се устреми напред и се изкачи с присъщите на професията му ловкост и увереност.

— Ето ни най-после тук — възкликна непознатият в зелено, оглеждайки голите стени, иззидани от такива малки и неправилни камъни, че постройката изглеждаше опасно нестабилна. — За палуба, както бихте казали, ни служат яки дъбови дъски, а небето ни е покрив — така наричаме в университетите горната част на къщата. Но сега да поговорим за неща от долния свят. Ъ-ъ… забравих как ви беше името.

— Зависи от обстоятелствата. В различни случаи се обръщат към мен с различни имена. Но ако ме наричате Уайлдър, с удоволствие ще се отзовавам.

— Уайлдър! Хубаво име, макар че, смея да кажа, и само Уайлд^[19] би ви подхождало. Вие, младите моряци, сте с малко неуравновесен характер. Колко нежни сърца сте оставили да въздишат в тъмни будоари заради вашите прегрешения, докато вие порите — мисля, че точно такъв е изразът, — порите солените води на океана?

— Малцина въздишат за мен — отговори замислено Уайлдър, който бе започнал да се дразни от този безцеремонен разпит. — Но нека продължим разглеждането на кулата. Какво е било предназначението й според вас?

— Ясно е за какво служи сега, а и не е трудно да се отгатне за какво е била използвана по-рано. В момента тук се приютяват две големи сърца и, ако се не лъжа, две празни глави, необременени с изобилие от мъдрост. По-рано тук е имало хамбари със зърно и сигурно са живели четириноги животинки с такива леки лапички, каквито са нашите глави и сърца. С други думи, това е било мелница.

— Някои смятат, че е било крепост.

— Хм! При нужда би могло да служи и за тази цел — отвърна човекът в зелено, хвърляйки наоколо бърз и странен поглед. — Но сигурно е било мелница, колкото и да бихме желали да има по-благородно предназначение. Ветровитото място, на което е разположена, стълбовете, на които е издигната, за да не могат да влизат вредни животинки, формата й, външният й вид и изобщо целият й облик доказват това. Трак-трак-трак! Обзалагам се, че навремето тук е имало доста шум. Шт! Май и сега има!

Стъпвайки леко до едно от малките отвърстия, които са служили някога за прозорци на кулата, той предпазливо пъхна глава през него и след като се взира половин минута, се отдръпна и направи знак на внимателно следящия го Уайлдър да мълчи. Другарят му се подчини и скоро причината за това предупреждение се изясни напълно.

Отначало недалеч се чу звънлив женски глас, а после, когато говорещите се приближиха повече, гласовете им идеха точно отдолу, от самата сянка на кулата. По някаква мълчалива уговорка Уайлдър и адвокатът си избраха подходящи за целта места и през цялото време, докато новодошлите стояха при развалините, двамата, без сами да бъдат забелязани, изучаваха тези особи и — със съжаление трябва да упрекнем в неприличие две такива важни действуващи лица в нашето повествование — подслушваха с интерес и внимание техния разговор.