Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (27)

XXVII глава

…бях просто полудял, като го слушах,

така натруфен и благоухаещ,

да дрънка с речник на придворна дама…

Шекспир — „Хенри IV“

Настъпил бе момент на силна, напрегната възбуда. Всеки, натоварен с някаква роля в командуването на кораба, бе проверил състоянието на своите подчинени с грижливост, която нараства винаги, когато наближава време човек да докаже, че оправдава възложената му отговорност. Замлъкнал бе гласът на строгия командир, който питаше за състоянието на ония въжета и вериги, които според него бяха важни за безопасността на кораба; всеки началник на батарея се бе уверил неколкократно, че оръдията му са готови за най-резултатно действие; от тъмния таен склад бяха вече измъкнати достатъчно допълнителни боеприпаси; дори тихият разговор престана и вниманието бе насочено изцяло към разиграващата се сцена. Бързият и вечно подвижен поглед на Корсаря не долавяше нищо, което да разклати вярата му в храбростта на неговите хора. Те бяха мрачни, каквито са винаги най-смелите и най-решителните в час на изпитание; но в мрачността им не се забелязваха никакви признаци на безпокойство. В държането им се долавяше по-скоро оная твърда, съсредоточена решителност, която подтиква човешкия дух към подвизи, превишаващи обикновената храброст при военни начинания. Зоркият и проницателен предводител забеляза само три изключения от това задоволително състояние на духа на екипажа; в лицето на помощника си и на двамата му необикновени другари.

Личеше, че държането на Уайлдър не е съвсем такова, каквото подобава на чина му в момент на сериозно изпитание. Острото, внимателно око на Корсаря следеше непрекъснато поведението му, без да може да стигне до някакво заключение за неговата причина. По бузите на младежа се разливаше свежа руменина и стъпката му беше твърда както в час на пълна безопасност; но неспокойният му, блуждаещ поглед и изражението на съмнение и нерешителност върху лицето му, което би трябвало да отразява тъкмо противоположни чувства, смущаваха неговия командир. Сякаш с надежда да си обясни загадъчното държане на другарите на Уайлдър, той насочи вниманието си към Фид и негъра. И двамата бяха сложени на пост при най-близкото до него оръдие, като първият изпълняваше длъжността командир на оръдието.

Дори шпанхоутите на самия кораб не стояха така здраво по местата си, както Фид, когато от време на време хвърляше поглед към масивната желязна цев, поставена под негово командуване; той не можеше да бъде упрекнат в липса на оная всеизвестна бащинска загриженост, с която се отличава отношението на моряка към поверените му вещи. И все пак суровите черти на лицето му изразяваха силно и необяснимо недоумение;погледът му се местеше ту към лицето на Уайлдър, ту към техния противник и не беше трудно да се прочете в него, че се учудваше как е възможно двамата да бъдат врагове. Обаче нито се изказваше, нито се оплакваше от това обстоятелство, което очевидно го озадачаваше; напротив, изглеждаше напълно готов да продължава да се води от оная всеизвестна моряшка максима, която учи покорния морски труженик „да изпълнява заповедите и да не възразява на командира си“. Всяка частица от атлетическата фигура на негъра беше неподвижна с изключение на очите. Тези големи, смолисточерни очи, подобно на по-самоуверените зрителни органи на другаря му, непрекъснато подскачаха от Уайлдър към непознатия кораб и с всеки нов поглед като че се изпълваха с все по-силно изумление.

Учуден от тези явни прояви на някакво необикновено общо чувство между двамата, Корсарят се възползва от положението си и от това, че помощникът му се намираше надалеч, за да им заговори. Навеждайки се през леките перила, които деляха юта от шканците, той каза с оня фамилиарен тон, с който командирът се обръща обикновено към подчинените си, когато се нуждае най-много от техните услуги:

— Надявам се, мастър Фид, че сте поставен на оръдие по вкуса ви?

— На целия кораб, ваша милост, няма оръдие с по-гладка цев и по-широко гърло от „Лумтящия Били“ — отговори морякът, като потупа нежно обекта на своите възхвали. — Дайте ми само чиста четка и плътна бърсалка. Гвинея, я драсни по един знак във формата на котва върху десетина гюллета, както ти си знаеш, та когато тая работа свърши и оцелелите се прехвърлят на борда на неприятеля, да видят как Ричард Фид е посял семето.

— Вие май не участвувате за пръв път в бой, мастър Фид?

— Бог да благослови ваша милост! За моите ноздри барутът е като сух тютюн, макар че, откровено казано…

— Искате да добавите…

— … че понякога се обърквам в тия работи — отвърна Фид, като погледна първо френското знаме, а после емблемата на Англия в далечината. — все едно да сложиш утлегара на кърмата или бизан вместо щормово платно^[1]. Предполагам, че мастър Хари има всичко това черно на бяло в главата си;но ще ви кажа, че ако ще хвърлям камъни, по-добре да изпочупя съдините на съседа, отколкото на майка си. Хей, Гвинея, отброй още две-три гюллета; щом ще има зрелище, нека „Лумтящият Били“ да оправдае доброто си име.

Корсарят се отдръпна замислен и мълчалив. Той улови погледа на Уайлдър и му даде знак да се приближи отново.

— Мистър Уайлдър — заговори той кротко, — разбирам вашите чувства. Не всички на съседния кораб са ви еднакво противни и бихте предпочели първото ви сражение с онова надменно знаме да бъде с някой друг кораб. От този бой не може да се спечели почти нищо друго освен празна слава — от уважение към чувствата ви аз съм готов да го избягна.

— Много е късно — каза Уайлдър, поклащайки тъжно глава.

— Ще видите, че грешите. Този опит може да ни струва един бордов залп, но ще успее. Хайде, покрийте се с гостенките си на някое безопасно място; когато се върнете, гледката ще се е променила.

Уайлдър побърза да изчезне в каютата, където мисис Уилис вече се бе оттеглила. Той съобщи на жените за намерението на командира да избегне боя и ги заведе по-надълбоко във вътрешността на кораба, да не би да се случи нещо лошо, което да вгорчи спомените му за този час. След като изпълни бързо и грижливо този свой приятен дълг, нашият авантюрист мигновено изскочи отново на палубата.

Макар и да му се струваше, че отсъствието му бе траяло само миг, сцената на конфликта наистина се бе променила във всички отношения. Вместо френското знаме на флагщока на „Делфин“ се развяваше емблемата на Англия и двата кораба си разменяха бързо недвусмислени сигнали. От цялата грамада платна, която корабът на Корсаря носеше доскоро, бяха останали само марселите, опънати на рейте; другите висяха като гирлянди и плющяха свободно на попътния вятър. Самият кораб се носеше право към непознатия, който на свой ред мрачно прибираше горните си платна, подобно на човек, който е очаквал ценен трофей и надеждите му не са се сбъднали.

— Сега тоя господинчо май съжалява, че онзи, когото доскоро е смятал за враг, се оказва приятел — рече Корсарят, обръщайки внимание на своя помощник на доверчивостта, с която съседът им се бе оставил да бъде измамен от лъжливите му сигнали. — Съблазнителна плячка, но заради вас, Уайлдър, се отказвам от нея.

В погледа на помощника му като че проблесна учудване, но той не отговори нищо. А и нямаше много време за обмисляне и спорове. „Делфин“ се плъзгаше стремително по пенестата си пътека и с всяка измината минута все повече и повече се разпръсваше мъглата в далечината, която обвиваше по-малките предмети на борда на непознатия. И колкото повече носът на пиратския кораб, порейки водата, скъсяваше разстоянието помежду им, оръдията, скрипците въжетата, болтовете, хората и дори лицата им се открояваха все по-бързо едно след друго. След няколко минути непознатият кораб, свил повечето от по-леките си платна, се обърна срещу вятъра, а после, когато задните му платна, нагласени съответно, поеха вятъра с външната си повърхност, грамадният му корпус се закова на място.

Екипажът На „Делфин“, подражавайки на лекомислената доверчивост на измамения кралски кръстосвач, също прибра всички горни платна. Вършейки работата си, всеки се доверяваше напълно на благоразумието и смелостта на необикновения човек, комуто бе хрумнало да приближи кораба им така опасно до един силен враг, защото всички знаеха, че благодарение на тези негови качества се бяха спасявали дори при много по-сложни обстоятелства от сегашните. С такъв дръзко-самоуверен вид страшният пиратски кораб летеше към своя неподозиращ съсед, докато най-после, когато се озова на няколкостотин фута от наветрения му борд, с грациозен завой също застана срещу вятъра и спря. Но Уайлдър, който следеше всички действия на своя началник с мълчаливо изумление, веднага забеляза, че носът на „Делфин“ е обърнат в обратна посока в сравнение с другия кораб и че движението му е спряно от противодействуващото разположение на рейте — обстоятелство, осигуряващо това предимство, че корабът можеше да бъде управляван по-бързо, в случай че изведнъж стане необходимо да си послужи незабавно с оръдията.

„Делфин“ все още дрейфуваше бавно под въздействието на доскорошния си бърз ход, когато над морето прозвуча хрипкаво и почти неразбираемо обичайната подкана да каже името си и какъв кораб е. Корсарят допря рупора до устните си и като погледна многозначително своя помощник, отговори с названието на един кораб в служба на краля, за който знаеше, че има същия тонаж и мощност, както неговият.

— Добре, добре — отвърна нечий глас от другия кораб, — това разбрах от вашите сигнали.

Тогава и „Делфин“ зададе същите въпроси и след като в отговор му бе съобщено името на кралския кръстосвач, командирът на последния отправи покана да бъде посетен, тъй като е по-старши по чин.

Досега всичко бе вървяло, както е общоприето между моряци от една и съща флота. Но положението бързо се развиваше така, че скоро щеше да дойде момент, когато на повечето моряци нямаше да им е лесно да продължават измамата. Ала зоркото око на Уайлдър не забелязваше нито следа от колебание или неувереност в държането на своя началник. От кръстосвача се чуваше биене на барабан — сигнал за „отбой“. Корсарят с пълно хладнокръвие заповяда да се даде и на неговите хора същият сигнал, като че само за пет минути се е възцарило пълно доверие и приятелство между два кораба, които скоро можеха да се вкопчат в смъртоносна схватка, ако единият узнаеше какъв е в действителност другият. Докато продължаваше тази опасна игра и поканата още звучеше в ушите на Уайлдър, Корсарят махна с ръка на помощника си да дойде при него.

— Чухте, че ме канят да посетя по-старши по чин служител на негово величество — каза той, усмихвайки се иронично. — Ще ви бъде ли приятно да ме придружавате?

Изненадата, с която Уайлдър посрещна това смело предложение, беше толкова естествена, че не можеше да се вземе за преструвка.

— Трябва да сте луд, за да поемете такъв риск! — възкликна той, когато се съвзе.

— Ако се страхувате за себе си, мога да тръгна и сам.

— Да се страхувам ли! — повтори младежът и по лицето му се разля ярка руменина, която придаде още по-силен блясък на пламтящите му очи. — Не страхът, капитан Хайдегер, а благоразумието ми подсказва да се крия. Присъствието ми ще издаде тайната на вашия кораб. Вие забравяте, че всички на този кръстосвач ме познават.

— Наистина, забравих тази част от нашия план. Тогава останете, а аз ще отида да използвам лековерието на капитана на негово величество.

Без да дочака отговор, Корсарят заслиза надолу, давайки знак на другаря си да го последва. Достатъчни му бяха няколко минути, за да вчеше прекрасната си руса коса, която придаваше такъв младежки вид и живост на лицето му. Чудноватият неофициален шинел, който носеше обикновено, бе сменен с мундир, съответствуващ на мнимия му чин и служба и скроен така грижливо, според размерите на наистина изящната му фигура, че да му стои добре и дори елегантно; а и цялата му останала премяна бе моментално пригодена към ролята, която бе решил да играе. Едва завърши това преобразяване (а то стана с бързина и сръчност, която показваше голям опит в такава маскировка) и капитанът заяви, че е готов да пристъпи към изпълнението на замисления план.

— Аз съм мамил и по-остри, и по-проницателни очи от тия, които разкрасяват суровото лице на капитан Бигнъл — забеляза той хладнокръвно, извръщайки погледа си от огледалото към лицето на своя помощник.

— Значи вие го познавате?

— Мистър Уайлдър, моят занаят изисква да зная много неща, които други пренебрегват. А това приключение, което, съдейки по изражението ви, смятате за обречено на провал, не е твърде лесно. Убеден съм, че нито един офицер или матрос на борда на „Стрела“ не е виждал кораба, чието име реших да присвоя. Той толкова отскоро е слязъл от стапелите^[2], че не е изложен на никакъв риск. Следователно малка е вероятността аз в новата си дегизировка да бъда принуден да призная, че се познавам с някого от офицерите му; защото, както ви е известно, много години са минали, откакто вашият бивш кораб е бил в Европа; а ако прегледате тези документи, ще видите, че аз съм облагодетелствуван смъртен, син на лорд, и за времето, откакто този кораб е напуснал родината, не само съм се издигнал по чин, но и съм възмъжал.

— Това са наистина благоприятни обстоятелства, които не съм имал прозорливостта да забележа. Но защо изобщо да се излагаме на риск?

— Защо ли! Може би имам таен план да узная дали трофеят ще изкупи загубите, които ще понесем при неговото залавяне… или може би това е само моя прищявка. Такова приключение е страшно интересно и вълнуващо!

— И страшно опасно.

— За мен няма значение какво ще ни струват такива удоволствия, Уайлдър — добави Корсарят, обръщайки се към него, и в погледа му се четеше искрено и учтиво доверие. — Аз ви поверявам живота и честта си, защото би било безчестие да изменя на интересите на моя екипаж.

— А аз ще оправдая това доверие — отвърна нашият авантюрист с толкова глух и задавен глас, че думите почти не се разбираха.

За миг Корсарят се взря внимателно в лицето на събеседника си, после се усмихна, сякаш приемаше обещанието му, махна с ръка за сбогом, обърна се и понечи да излезе от каютата. Но в този момент блуждаещият му поглед забеляза трети човек. Слагайки леко ръка върху рамото на момчето, което с тялото си някак дръзко бе препречило пътя му, той попита малко строго:

— Родрик, какво се готвиш да правиш?

— Да последвам господаря си с лодката.

— Момче, аз нямам нужда от твоите услуги.

— Напоследък рядко се нуждаете от тях.

— Защо да излагам излишно на риск още един живот, когато ще бъде съвсем безполезно?

— Като рискувате собствения си живот, вие излагате на риск и всичко, което аз имам.

Този отговор бе произнесен с толкова смирен и пресеклив глас, че треперливите му и почти сподавени звуци стигнаха само до ушите на този, за когото бяха предназначени.

Известно време Корсарят не отвърна нищо. Ръката му продължаваше да лежи върху рамото на момчето, чието трепкащо лице разчиташе ясно, защото понякога окото е способно да прониква в тайните на сърцето.

— Родрик — каза той с по-мек и по-благ тон, — твоята съдба е свързана с моята; ние ще вървим заедно.

Прокарвайки бързо ръка по челото си, своенравният предводител се заизкачва по стълбата, придружен от момчето, а след тях тръгна и този, на чиято вярност разчиташе толкова много. Корсарят крачеше по палубата с твърда стъпка и се държеше така спокойно, като че не съзнаваше колко опасно е неговото начинание. Очите му пробягваха с моряшка загриженост от платно на платно; нито едно въже, нито една рея не се изплъзна от зорките погледи, които хвърляше около себе си, преди да стигне до перилата. Най-после се заспуща към лодката, която го чакаше по негово нареждане. В този момент за пръв път по решителното му лице премина сянка на съмнение и колебание. За миг кракът му се задържа на стълбата.

— Дейвис — обърна се той строго към човека, който, както знаеше от опит, беше способен на предателство, — слез от лодката. Пратете ми на негово място оня мърморко — командира на бака. Такъв дързък бъбривец обикновено умее да мълчи, когато трябва.

Размяната стана моментално, защото никой тук не бе посмял досега да оспори заповед, изречена с такъв властен тон. След това Корсарят потъна в дълбоко, напрегнато размишление; после от лицето му изчезна всякаква сянка на тревога. В погледа му се четеше пълна, непоколебима увереност, когато добави:

— Уайлдър, сбогом! Оставям ви капитан на екипажа ми и господар на съдбата ми; уверен съм, че и едното, и другото поверявам в достойни ръце.

Без да дочака отговор, сякаш презираше безсмислената помпозност на празните уверения, той се спусна бързо в лодката, която в следващия миг се понесе смело към кралския кръстосвач. Краткото време между потеглянето на авантюристите и приближаването им до вражеския кораб беше изпълнено със силно и всепоглъщащо напрежение за всички, останали зад тях. Обаче най-заинтересуваният от тези събития човек не проявяваше ни най-малко безпокойството, което потискаше така силно съратниците му. Посрещнат с дължимите на мнимия му ранг почести, той се качи на борда на своя неприятел с такова самообладание и спокойствие, че хора, склонни да сметнат всичко това за напълно искрено, лесно биха се подлъгали и изтълкували държането му като проява на галантност и достойнство от страна на човек с високо звание и знатен произход. Почтеният ветеран, за когото командуваният от него кораб представляваше мизерна награда за дългата му и трудна служба, го посрещна радушно, като мъж и моряк. Веднага след размяната на обичайните поздрави той заведе госта си в своята каюта.

— Настанете се както ви е удобно, капитан Хауард — каза без много-много церемонии старият моряк, сядайки така непринудено, както бе поканил колегата си да последва неговия пример. — Джентълмен с вашите необикновени качества сигурно няма да иска да си губи времето в празни приказки, макар че сте толкова млад… твърде млад за високия пост, който добрата съдба ви е поверила!

— Напротив, уверявам ви, че започвам да се чувствувам много стар — отговори Корсарят, заставайки спокойно от другата страна на масата, за да може от време на време да поглежда малко недоволния си домакин в очите. — Представете си, сър, утре ще навърша двайсет и три години, ако оцелея през днешния ден!

— А аз ви давах повече, млади господине, но Лондон състарява човешкото лице така бързо, както и екваторът.

— Много правилно казвате, сър. От всички места за плаване да ме пази бог от Сейнт Джеймс^[3]! Уверявам ви, Бигнъл, тази служба би изхабила дори човек с желязно здраве. Имаше моменти, когато искрено си мислех, че ще умра като нищожен, жалък простосмъртен — лейтенант!

— Болестта ви трябва да е била скоротечна туберкулоза! — промърмори старият моряк. — Но накрая са ви дали прекрасен кораб, капитан Хауард.

— Поносим, Бигнъл, но ужасно малък. Казах на баща си, че ако първият лорд на Адмиралтейството не обнови час по-скоро флотата ни, като построи по-удобни кораби, тя ще попадне в ръце на простаци. Не намирате ли, че клатенето на тия еднопалубни кораби е отвратително, Бигнъл?

— Когато човек сее клатил четиридесет и пет години, капитан Хауард — отвърна домакинът му, приглаждайки прошарените си коси по липса на друг начин да потисне раздразнението си, — все едно му е дали неговият кораб подскача с един фут повече или с един фут по-малко.

— Ах, това се казва философско спокойствие, но то не е твърде по вкуса ми. След сегашното ми плаване обаче сигурно ще получа повишение и тогава ще направя постъпки чрез влиятелни хора да ми дадат стражев кораб по Темза; нали знаете, Бигнъл, всичко днес става с връзки!

Честният стар моряк се помъчи да преглътне яда си и за да се представи достойно като гостоприемен домакин, побърза да промени темата.

— Надявам се, капитан Хауард — каза той, — че въпреки разните нови веяния флагът на стара Англия ще продължава да се развява над Адмиралтейството. Тази сутрин вие толкова дълго ни показвахте пряпореца на Людовик, че ако бяхте продължили още половин час, щяхме да се сбием.

— О, това беше ловка военна хитрост! Когато се върнем, непременно ще опиша най-подробно тази измама.

— Опишете я, опишете я, сър, за този подвиг може да получите благородническа титла.

— Но то ще бъде ужасно, Бигнъл! Моята майка, която е с благороднически произход, ще припадне само при мисълта за подобно нещо. Уверявам ви, никой в семейството ни не е падал толкова ниско, откакто тия благороднически звания станаха модни.

— Е, е, капитан Хауард, и двамата имаме късмет, че сте се отърсили толкова скоро от галското си настроение, защото още малко и щях да дам бордов залп. Кълна се, сър, само след пет минути оръдията на кораба ми щяха сами да започнат да стрелят!

— Наистина имаме късмет. Какво толкова интересно намирате (прозявка) в този скучен край на света, Бигнъл?

— Ех, сър, в бой с враговете на негово величество, в грижи за кораба ми и в компанията на моите офицери времето лети неусетно.

— Вашите офицери, а! Вярно, не може да минете без офицери на борда си, макар че според мен те са малко стари за вашия вкус. Ще ми позволите ли да хвърля око на списъка им?

Командирът на „Стрела“ изпълни тази молба, като подаде на тайния си враг боевото разписание на своя кораб, без дори да удостои с гордия си поглед човека, когото толкова презираше.

— Но в този списък са само „мъти“! Както виждам, все от Ярмът и Плимът, и Портсмът, и Ексмът. А Смитовците^[4] са толкова, че могат да изковат всичката железария на кораба. Ха, ето човек, който би се оказал полезен при потоп. Кой е този Хенри Арк^[5]? Той, както виждам, се числи като ваш първи помощник.

— Младеж, комуто са нужни само няколко капки от вашата кръв, капитан Хауард, за да застане един ден начело на флотата на негово величество.

— Щом е толкова способен човек, ще бъдете ли така любезен, капитан Бигнъл, да го помолите да ни удостои с присъствието си? Аз винаги отделям на помощника си по половин час сутрин… ако е поносим.

— Горкото момче! Бог знае къде е сега. Този благороден младеж се зае по свой почин с една крайно опасна работа и аз като вас не зная дали е успял. Възраженията и дори молбите ми останаха напразни. Адмиралът имаше голяма нужда от способен агент, а добруването на нацията налагаше да се поеме риск; пък и, както ви е известно, хора с нисше потекло трябва да плават другаде, а не около Сейнт Джеймс, за да получат повишение; а този храбрец дължи името си, което ви се струва толкова странно, на един разбит кораб, на който бил намерен като дете.

— Обаче, както виждам, все още се числи в книгите ви като първи помощник?

— И се надявам, че ще си остане такъв, докато получи кораб според заслугите си. Боже мой, лошо ли ви е, капитан Хауард? Хей, юнга, донеси тук чаша грог.

— Благодаря ви, сър — отвърна Корсарят със спокойна усмивка, като отблъсна предложената му напитка, и кръвта обля отново лицето му с такава сила, че заплашваше да изскочи от обичайното си русло. — Това е просто заболяване, което съм наследил от майка си. В семейството го наричаме „слоновата кост на Де Вир“, доколкото можах да узная, по простата причина, че една от моите прабаби, когато била в деликатно положение, нали разбирате, много се уплашила от един слонски зъб. Казват, че при този припадък човек изглежда много красив.

— Прилича на такъв, който е по-добре да си стои в люлката, отколкото на кораб в буря. Но се радвам, че толкова бързо ви мина.

— В наше време, Бигнъл, човек често си мени лицето. Значи в края на краищата тоя мистър Арк не е някаква важна личност?

— Не знам какво наричате „важна личност“, сър, но ако според вас, капитан Хауард, беззаветната храброст, високите професионални качества и непреклонната вярност струват нещо, то Хенри Арк скоро ще командува фрегата.

— Възможно е, ако човек съумее да обоснове точно претенциите му — продължи Корсарят с такава блага усмивка и такъв мазен глас, че почти разпръсна лошото впечатление от превзетото си държане. — В писмо до Англия би могло да се подхвърли някоя и друга добра дума за този младеж, която ще му бъде от полза.

— О, боже, да можех да ви разкрия с каква задача е пратен! — възкликна разпалено добросърдечният стар моряк, забравил неприязнеността си така бързо и внезапно, както я бе почувствувал. — Обаче, ако се съди по способностите му, можете смело да кажете, че задачата му е почтена, рискована и се върши изключително за доброто на поданиците на негово величество. Впрочем само преди около един час мислех, че тя е завършила с пълен успех. Често ли вдигате горните си платна, капитан Хауард, когато по-тежките са прибрани на рейте? Според мен така стъкмен кораб прилича на човек, който е облякъл палтото си, а е забравил да обуе панталоните си.

— Вие намеквате за случая с гротбрамсела, който се развяваше, когато сте ме открили?

— Именно. Съзряхме мачтите ви с далекогледа, но после ви загубихме съвсем от очите си, ала и наблюдателят забеляза развяващото се платно. Меко казано, това беше странно и можеше да има неприятни последици за вас

— Аха! Аз често върша такива неща, за да бъда оригинален. Оригиналността е признак на ум. Но и аз съм пратен в тези води със специална задача.

— Каква точно? — попита рязко събеседникът му, твърде просто душен, за да прикрие безпокойството в свъсения си поглед.

— Да търся един кораб, благодарение на който сигурно ще се издигна много високо, ако имам щастието да го срещна. По едно време ви помислих за джентълмена, когото диря, и уверявам ви, ако вашите сигнали не бяха така недвусмислени, можеше да се случи нещо сериозно между нас.

— Боже мой, сър, за какъв ме взехте?

— Чисто и просто за прочутия разбойник Червения корсар.

— По дяволите! Нима мислите, капитан Хауард, че е възможно да се срещне по море разбойнически кораб с мощта на „Стрела“! С така подредени платна, с такива яки мачти, с такъв изящен корпус! За чест на вашия кораб, сър надявам се, че тази грешка е допуснал само капитанът!

— Честна дума, Бигнъл, преди да се приближим на такова разстояние, че да можем да разчитаме сигналите ви, най-малко половината от най-добрите ми хора бяха решително против вас. Всъщност вие толкова отдавна бродите из моретата, че „Стрела“ наистина прилича на пиратски кораб. Може да не съзнавате това, но просто като приятел ви уверявам, че е така.

— Щом ми правите честта да смятате кораба ми за пиратски — отвърна старият моряк, сподавяйки яда си с шеговито-ироничен поглед, който промени изражението на устата му така, че на нея се изписа ледена усмивка — сигурно вземате този честен джентълмен тук за самия дявол.

С тези думи командирът на кораба, понесъл такова ужасно оскърбление, насочи вниманието на събеседника си към един трети индивид, който бе влязъл в каютата свободно, като привилегирована личност, но с такава лека, безшумна стъпка, че Корсарят не го чу. Когато живият, неспокоен поглед на мнимия кралски офицер се спря върху този ненадейно появил се човек, той неволно се изправи и в течение на половин минута като че загуби напълно онази възхитителна способност да владее мускулите и нервите си, която му бе служила така добре да играе своята роля. Обаче той загуби самообладание за толкова кратко време, че никой не го забеляза, и с оня вежлив и благовъзпитан вид, който така добре умееше да си придава, с благо и смирено изражение отговори невъзмутимо на поздравленията на този стар човек.

— Съдейки по свещеническото облекло, този джентълмен е вашият капелан, сър — каза гостът, след като размени поклони с непознатия.

— Да, сър. Достоен и честен човек, когото не се срамувам да наричам свой приятел. След като бях лишен от него тридесет години, адмиралът бе така добър да ми го даде за това плаване; и макар че корабът ми не е от най-големите, вярвам, че тук му е така удобно, както и на флагманския кораб. Този джентълмен, отче, е благородният капитан Хауард, командир на кораба на негово величество „Антилопа“. Не е нужно да изтъквам забележителните му качества, тъй като командната длъжност, която заема на своите години, е достатъчно доказателство за тази важна подробност.

Когато погледът на духовника за пръв път падна върху лицето на мнимия потомък на благороден род, в очите му имаше смущение и изненада; но далеч по-поразително и дълготрайно беше смущението на обекта на неговото внимание. Той се поклони смирено и с уважение, от дълга практика станало присъщо на ония, които са свикнали да оказват почит на хора с наследствена титла; но в случая явно не сметна за нужно да добави нещо повече от обичайните приветствени думи. Корсарят се обърна спокойно към своя стар колега и продължи диалога.

— Капитан Бигнъл — подхвана той отново с оная любезност, която така му прилягаше, — мой дълг е след този разговор да последвам вашия пример. Сега ще се върна на кораба си; и ако и двамата сме в тия морета с една и съща задача, както започвам да подозирам, можем спокойно да изработим план за съвместни действия; съответно обогатен с вашия опит, той би могъл да послужи за постигането на нашата обща цел.

Много поласкан от това внимание към годините и ранга му, командирът на „Стрела“ почувствува още по-силен прилив на гостоприемство към своя гост и в любезността си стигна дотам, че го покани да участвува в моряшки обед, който щеше да се състои след около един час същия ден. Гостът учтиво отклони всички предишни предложения, но прие последното; обаче използва самата покана като претекст, че трябва да се върне на кораба си, за да избере от офицерите си такива, които според него са най-достойни да участвуват в проектирания банкет. Като стар и наистина заслужил моряк, въпреки сприхавия си, ръбат характер, Бигнъл бе прекарал дългата си служба в такава немотия и сравнителна неизвестност, че не можеше да не мечтае като всеки човек за отдавна заслуженото с труда му и твърде забавило се служебно повишение. Ето защо, макар и по природа непоколебимо честен, той всячески търсеше начини да постигне тази важна цел. Затова не бива да се учудваме, че сбогуването му с мнимия син на влиятелен сановник при кралския двор беше по-дружелюбно, отколкото посрещането. Той изпрати Корсаря от каютата до палубата с поклон, като поне привидно се стараеше да показва благоразположение. Когато гостът излезе на палубата, той хвърли бързо подозрителен и може би неспокоен поглед към многото лица, струпани около прага; но изражението на очите му стана отново спокойно и все пак малко презрително, за да съответствува на ролята му в комедията, която бе решил да играе. После, като стисна сърдечно ръката на достопочтения, но напълно измамен стар моряк, с полунадменен, полуснизходителен вид Корсарят отдаде чест на подчинените му. Вече се спущаше в лодката си, когато забеляза, че капеланът много разпалено шепне нещо на ухото на капитана. Командирът побърза да повика обратно заминаващия си гост, като го помоли с изненадваща сериозност да му отдели още минутка внимание. И като се остави безропотно двамата да го отведат настрана, Корсарят застана в очакване да чуе какво ще му кажат с хладнокръвие, което при особените обстоятелства в случая правеше чест на железните му нерви.

— Капитан Хауард — подзе добродушният Бигнъл, — имате ли на кораба си духовно лице?

— Двама, сър — бе отговорът.

— Двама ли! Рядко се случва да се намери на военен кораб повече от един свещеник! Но предполагам, че с връзки в двора човек може да получи и епископ — промърмори Бигнъл. — В това отношение имате късмет, млади господине, защото присъствието на моя достоен приятел тук дължа по-скоро на отдавнашно приятелство, отколкото на общоприетия обичай. Той настоява обаче в поканата си да включа и преподобния джентълмен… по-точно двамата джентълмени.

— Давам ви честна дума, Бигнъл, че всички божествени лица на моя кораб ще ви удостоят с присъствието си.

— Вярвам, не съм пропуснал първия ви помощник.

— О! Жив или мъртъв, той непременно ще бъде на вашия банкет — отвърна Корсарят с такава неочаквана разпаленост, че двамата му слушатели подскочиха от изненада. — Може да не е чак толкова здрава опора, на която да отпочинат уморените ви нозе, но и такъв, какъвто е, той е изцяло на ваше разположение. А сега още веднъж „довиждане“.

И като се поклони отново, с предишната небрежна походка той заслиза по стълбата, без да изпуща от очи мощното снаряжение на „Стрела“ е такова изражение, с каквото франт гледа кройката на облеклото на току-що пристигнал провинциалист. Капитанът повтори любезно поканата си и махна с ръка за искрено, но временно „сбогом“; така, без да съзнава, той остави да му се изплъзне човекът, за чието залавяне щеше да получи дългоочакваното и все още далечно повишение, за което тайно копнееше с изпепеляващата страст на жестоко мамена надежда.