Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (25)

XXV глава

Днеска ни готвят бой в морето.

Шекспир — „Антоний и Клеопатра“

Викът „Платно на хоризонта!“ в слабо посещаваното море, където се намираше Корсарят, накара сърцата на хората му да забият по-бързо. Според сметките на екипажа много седмици бяха напълно пропилени от предводителя им в кроене на невероятни и безплодни планове. Те не можеха да проумеят, че злата съдба бе изтръгнала от ръцете им бристолския търговски кораб; техните груби души знаеха едно: че богатата плячка им се е изплъзнала. Без да вникнат в причините за тази загуба, те бяха решили да излеят яда си върху главата на невинния офицер, определен да поеме кораба, който вече смятаха за свой трофей. И ето че сега най-после им се представяше случай да наваксат загубеното. Непознатият кораб щеше да се срещне с тях в част от океана, където едва ли можеше да очаква помощ, а и пиратите разполагаха с достатъчно време, за да се възползват докрай от успеха си. Всеки на кораба, изглежда, разбираше тези предимства, тъй че когато от мачта до рея и от рея до палуба прозвучаха горните думи, те бяха подети като ободрително ехо от петдесет уста, които заповтаряха тоя вик, докато стигна и до най-далечните кътчета на кораба.

Самият Корсар беше извънредно доволен от тази нова възможност да се сдобият с трофей. Той отлично съзнаваше, че е нужно някакво блестящо или поне изгодно начинание, за да укроти растящото буйство на своите хора; а от дълъг опит бе научил, че може да дърпа юздите на дисциплината най-здраво в моменти, когато очевидно най-много се налага да проявява голяма смелост и ненадминато умение.

Ето защо отиде при носа, сред хората си, с лице, което вече не се криеше под маска на сдържаност, й заговори с някои от тях, към които се обърна по име и дори не сметна под достойнството си да ги попита какво мислят за далечния кораб. Когато по този заобиколен начин успя да ги убеди, че прощава неотдавнашните им простъпки, той повика Уайлдър, Генерала и един-двама други от старшите офицери на юта, където всички се приготвиха с помощта на пет-шест отлични далекогледа да извършат по-обстойни и по-точни наблюдения.

Много минути минаха във внимателен оглед. Денят беше безоблачен, вятърът — силен, но не бурен, вълните — дълги, равни и ниски, с една дума — всичко във вечно неспокойния океан се съчетаваше така, че не само помагаше на наблюденията им, но и улесняваше ония по-нататъшни маневри, които с всяка минута ставаха не само все по-вероятни, но и все по-необходими.

— Кораб е! — потвърди Корсарят, сваляйки далекогледа си, за да обяви пръв резултата от своето продължително наблюдение.

— Кораб е! — откликна като ехо Генералът, по чието обветрено лице с усилие се мъчеше да просветне лъч на нещо като задоволство.

— Напълно екипиран кораб! — добави трети, който на свой ред свали далекогледа си и отговори на мрачната усмивка на воина.

— Всички тия високи мачти трябва да се крепят на нещо — продължи капитанът. — Под тях има мощен корпус. Но вие не казвате нищо, мистър Уайлдър! Сигурно смятате, че е…

— Голям кораб — отговори нашият авантюрист, чието мълчание съвсем не значеше, че следи с по-малък интерес обекта на своите наблюдения. — Или далекогледът ме мами, или…

— Или какво, сър?

— Виждам само носа му и долните му платна.

— И вие виждате същото като мен. Това е висок кораб, който плава срещу вятъра с всички възможни платна. И иде насам. Долните му платна се вдигнаха за не повече от пет минути.

— И аз мисля така. Но…

— Но какво, сър? Почти не може да има съмнение, че курсът му е на североизток. Щом е толкова любезен, че иска да ни спести труда да го гоним, няма да бързаме. Нека се приближи. Какво мислите за движението на непознатия, Генерале?

— Не е като на военен кораб, но все пак очарователно! Бомбрамселите им напомнят за златни мини.

— И вие ли, джентълмени, смятате, че горните му платна са като у галеон?

— Не е изключено да е такъв — отвърна един от младшите офицери. — Говори се, че испанците често минавали по този път, за да избягват среща с нас, джентълмените, които плаваме с каперско свидетелство.

— Ах, този испанец е богат като принц! Ще му направим добро, ако облекчим златния му товар, иначе ще потъне под неговата тежест, както някога римлянката под тежестта на сабинянските щитове^[1]. По очите ви личи, че не виждате в непознатия такава позлатена красавица, нали, мистър Уайлдър?

— Това е мощен кораб!

— Значи толкова по-вероятно е да носи ценен товар. Вие сте новак в нашия весел занаят, сър, иначе щяхте да знаете, че големината е качество, което много ценим. Ако развяват вимпели, ще ги оставим да размишляват върху поговорката: „Не слагай тигана на огъня, докато рибата е още в морето“; ако ли пък са натоварени с метал, не по-опасен от потоския^[2], обикновено побягват, след като прекарат няколко часа в нашата компания.

— Непознатият май дава сигнали? — подхвърли бързо Уайлдър.

— Нима е толкова нащрек? Трябва да имат добър наблюдател, за да забележат толкова отдалеч кораб, който стои на място само със стакселите си. Бдителността е безпогрешен признак, че превозват нещо ценно!

Настъпи мълчание, през време на което по примера на Уайлдър всички вдигнаха далекогледите си по посока на непознатия кораб. Изказваха се най-различни мнения: едни твърдяха, а други се съмняваха, че се дават сигнали. Самият Корсар мълчеше, въпреки че продължаваше зорко и непрестанно наблюденията си.

— Изморихме си очите, та погледът ни вече се замъглява — каза той. — А щом зрителните органи отказват да ми служат, използвам по-свежи от моите. Я ела тук, момче — продължи той, обръщайки се към един човек, който се занимаваше с някаква сложна моряшка работа на юта, недалеч от мястото, където се бе събрала групата офицери, — ела тук; кажи ми какво мислиш за кораба, който се вижда на югозапад?

Човекът се оказа Сципион, комуто поради опитността му бе възложено да свърши въпросната работа. Слагайки фуражката си на палубата в знак на уважение, по-дълбоко дори от това, което морякът проявява обикновено към началника си, той вдигна далекогледа с едната си ръка, а с другата закри окото, което в момента не му служеше за нищо полезно. Едва въртящият се насам-натам инструмент се спря на далечния предмет и той го пусна и втренчи в Уайлдър поглед, изпълнен с нещо подобно на тъпо възхищение.

— Видя ли платното? — попита Корсарят.

— Маса може види него с просто око.

— Да, но как ти се струва през далекогледа?

— Той кораб, сър.

— Вярно. А какъв му е курсът?

— Завива с десен борд към нас, сър.

— И това е вярно. А дава ли сигнали?

— Той има три нови гротбомбрамсела, сър.

— Тази поправка може да му бъде само от полза. Видя ли флаговете му?

— Той няма знаме, маса.

— И на мен така ми се стори. Върви при носа, момче… не, почакай… често добра идея може да се намери там, където не я очакваш. Какъв е според теб тонажът на непознатия?

— Той точно седемстотин и петдесет тона, маса.

— Я гледай! Езикът на вашия негър, мистър Уайлдър, е точен като дърводелска линийка. Тоя човек говори за тонажа на кораб, чийто корпус е скрит зад хоризонта, с такъв авторитетен вид, както би се изказал кралски митничар, след като е извършил официалните измервания на кораба.

— Бъдете снизходителен към невежеството на чернокожия; хора от неговата злочеста раса рядко умеят да отговарят на въпроси.

— Невежество ли! — повтори Корсарят, местейки неспокойния си поглед с присъщата му бързина от единия към другия и от двамата към издигащия се над хоризонта предмет. — Не умее ли! Кой знае, този човек явно не се съмнява в думите си. Смяташ ли, че тонажът му е точно толкова, колкото каза?

Големите черни очи на Сципион на свой ред се отместиха от новия му командир към стария му господар и за момент той като че ли се обърка. Но това двоумение трая само миг. Щом видя, че Уайлдър се намръщи, увереността, с която бе изказал предишното си мнение, се изпари и се замени с поглед на такова твърдо упорство, че човек би загубил надежда да пробуди или да изтръгне от него каквато и да била мисъл.

— Питам те дали непознатият не е с десетина това повече или по-малко от току-що посочения от теб тонаж? — продължи Корсарят, като разбра, че не ще получи скоро отговор на първия си въпрос.

— Той толкова, колкото маса пожелай да бъде — отвърна Сципион.

— Аз желая да бъде хиляда тона; така ще бъде по-тлъста плячка.

— Аз мисля той точно хиляда, сър.

— А може да е спретнато корабче от триста тона и ако е натоварено със злато, тъкмо е за нас.

— Той изглежда точно триста.

— И струва ми се, че е бриг.

— Аз също мисля, че бриг, маса.

— Ала в последна сметка непознатият може да се окаже шхуна с много високи и леки платна.

— Шхуна често има бомбрамсел — отговори чернокожият, решил да се съгласява с всичко, казано от събеседника му.

— А кой знае дали е изобщо кораб! Хей, вие там, при носа! Добре е по такъв важен въпрос да има повече мнения. Хей, вие при носа! Пратете на юта моряка на име Фид. Вашите другари, мистър Уайлдър, са толкова умни и предани, че не бива да се изненадвате, ако проявя не-подобаващо желание да чуя тяхното мнение.

Уайлдър стисна устни, а и останалите от групата изглеждаха много учудени: но те твърде отдавна бяха свикнали с прищевките на командира си, а Уайлдър сметна за благоразумно да мълчи в този момент, когато капитанът беше най-възбуден. Ала Фид скоро се яви и тогава командирът реши да продължи разпита.

— Значи се съмняваш дали това изобщо е платно? — подзе отново той.

— Може пък това мираж — отговори упоритият чернокож.

— Чувате ли, мастър Фид, какво казва вашият приятел, негърът. Той смята, че оня предмет, който така бързо се издига над хоризонта от подветрената страна, не е платно.

Тъй като Фид не виждаше основателна причина да крие учудването си от такова необикновено мнение, то се прояви с всички украшения, с които този човек обикновено изразяваше чувствата си. След като хвърли бегъл поглед по посока на платното, за да се увери, че няма измама, той обърна дълбоко възмутен поглед към Сципион, за да оправдае връзката си с него за сметка на известно презрение към невежеството на своя другар.

— За какво, по дяволите, го смяташ, Гвинея? За църква ли?

— Аз мисля той църква — отговори покорно чернокожият.

— Господ да е на помощ на тоя тъмнокож глупак. Ваша милост знае, че в Африка добросъвестността е дяволски пренебрегната, тъй че няма да осъдите негъра твърде строго за някаква малка грешка по отношение на религията. Но този човек е опитен моряк и би трябвало да различава брамсел от ветропоказател на църковна камбанария. Я слушай, Сцип, ако държиш на честта на приятелите си и не си толкова самолюбие, кажи поне на негова…

— Няма смисъл — прекъсна го Корсарят, — вземи сам далекогледа и си кажи мнението за платното, което се вижда.

Фид потътри крак, направи нисък поклон в знак на благодарност за комплимента, а после, като сложи моряшката си мушамена шапчица на палубата на юта, много спокойно и, както смяташе, твърде умело се приготви да извърши желания оглед. Той се взира много по-продължително и следователно, както може да се предположи, много по-внимателно от чернокожия си другар. Но вместо да изкаже прибързано някакво мнение, когато очите му се умориха, той смъкна далекогледа, наведе глава и застана в позата на човек, чийто мозък е получил материал за дълбок размисъл. Докато размишляваше, той премяташе старателно с език тютюна за дъвчене и сложи едната си ръка на хълбока, сякаш да напрегне всичките си способности в подкрепа на някакво необикновено умствено усилие.

— Чакам мнението ти — напомни му внимателно следящият го командир, когато прецени, че е дал достатъчно време да узрее някакво мнение дори у човек като Ричард Фид.

— Ще благоволи ли ваша милост да ми каже само кой ден от месеца сме днес, а също и кой ден от седмицата, ако това не ви затруднява твърде много?

И двата му въпроса получиха отговор.

— През първия ден след излизането ни от пристанището вятърът беше югоизточен, а после през нощта промени посоката си и задуха силно от северозапад и се задържа така около една седмица. След това цял един ден имаше пълно затишие, отникъде не подухваше ветрец; сетне пък попаднахме на пасатите, които оттогава са надвиснали над нас така неотлъчно, както корабен свещеник над купа пунш.

Тук морякът прекъсна монолога си, за да раздвижи пак тютюна, тъй като му беше невъзможно едновременно да дъвче и да говори.

— А какво мислиш за непознатия? — попита Корсарят малко нетърпеливо.

— Това положително не е църква, ваша милост — заяви Фид много решително.

— Развява ли сигнални флагове?

— Може и да сигнализира с флаговете си, но е нужен по-учен от Ричард Фид, за да разбере какво иска да каже. Доколкото виждам, той има три нови гротбомбрамсела, но никакви сигнални флагове.

— Щастливец е човекът, комуто принадлежи този прекрасен кораб. Мистър Уайлдър, вие също ли виждате въпросните платна?

— Вярно, има нещо, което може да се сметне за нови платна. Изглежда, че първоначално съм ги взел погрешно за сигнални флагове, понеже слънцето ги осветяваше най-силно.

— Значи не ни забелязват и можем спокойно да почакаме известно време, макар че имаме предимството да измерваме непознатия педя по педя, чак до новите платна на бомбрамстенгите!

Корсарят говореше с тон, в който иронията беше странно примесена с подозрение. Той махна нетърпеливо на моряците да напуснат юта. Когато останаха сами, се обърна към офицерите си, застанали в почтително мълчание, и продължи с тон, едновременно сериозен и помирителен.

— Господа — заговори той, — бездействието ни свърши, съдбата най-после ни отваря добра работа. Не мога да се произнеса дали корабът, който виждаме, е точно седемстотин и петдесет тона, но има нещо, което всеки моряк трябва да знае. По добре уравновесените му горни рей, по правилната им нагласа и по форсираните платна, които е вдигнал при тоя вятър, заключавам, че това е военен кораб. Има ли някой, който да е на друго мнение? Мистър Уайлдър, изкажете се!

— Според мен всичките ви доводи са правилни и съм съгласен с вас. Сянката на недоверие, която бе паднала върху челото на Корсаря през време на гореописаната сцена, се разсея малко, когато чу прямото и откровено признание на своя помощник.

— Значи смятате, че той развява боен флаг? Смелият ви отговор ми харесва. Тогава още един въпрос: да се бием ли с него?

На това запитване не беше лесно да се даде категоричен отговор. Всеки офицер се мъчеше да прочете в очите на другарите си тяхното мнение, ала командирът им реши да се обърне към всекиго поотделно.

— Е, Генерале, този въпрос, е тъкмо за умен човек като вас — подхвана той. — Дали да завържем бой с военния кораб, или да разперим криле и да отлетим?

— Моите юнаци не са обучени да отстъпват. Възложете им всякаква друга работа и съм готов да отговарям за тяхното прилежание.

— Но можем ли да рискуваме без причина?

— Испанците често пращат златото си в родината под защитата на корабни оръдия — забеляза един от младшите офицери, който рядко се осмеляваше да се излага на риск, който не му носи съответна облага.

— Можем да изпитаме непознатия; ако на него има и нещо друго освен оръдия, ще се издаде, като откаже да разговаря; ако ли пък е беден, ще се бие свирепо като гладен тигър.

— Има разум в съвета ти, Брейс, ще го вземем предвид. А сега, господа, вървете да си вършите работата. Докато се покаже целият му корпус, ще използваме този половин час да прегледаме такелажа си и да проверим оръдията. Тъй като още не е решено дали да се бием, правете, каквото имате да правите, но така, че да не се забелязва. А веднъж вземе ли се решение, връщане назад няма.

Разпръснаха се, като всеки се приготви да изпълни задачата, съответствуваща конкретно на длъжността, която заемаше на кораба. Уайлдър си тръгна с другите, но му бе даден знак да остане на юта заедно с новия си съюзник.

— Еднообразието на живота ни сега вероятно ще се прекъсне, мистър Уайлдър — подхвана капитанът, като първо се огледа, за да се увери, че са сами. — Аз бях свидетел на вашата храброст и непоколебимост, затова съм уверен, че ако поради някакво нещастие стана неспособен да ръководя съдбата на тия хора, властта ми ще премине в здрави и умели ръце.

— Ако ни сполети такава беда, надявам се, че няма да измамя вашите очаквания.

— Аз ви имам доверие, сър, а когато доблестен човек оказва доверие някому, може да се надява, че няма да злоупотребят с него. Прав ли съм?

— Признавам, че всичко, което говорите, е право.

— Жалко, Уайлдър, че не се познаваме по-отрано. Но каква полза от празни съжаления? Тези ваши приятели имат зорко око, щом толкова бързо забелязаха новите платна!

— Такава наблюдателност е просто присъща на хора като тях. Вие пръв забелязахте по-особените белези, по които се отличава военен кораб.

— И чернокожият с неговите „седемстотин и петдесет тона“. Той беше точен до фут!

— Обикновено невежият е категоричен.

— Много вярно. А сега погледнете непознатия и ми кажете как се движи.

Уайлдър се подчини, зарадван, че се изплъзва от разговор, който го поставяше в неудобно положение. Минаха много минути, преди да свали далекогледа, и през всичкото това време нито думица не се отрони от устата на събеседника му. Ала когато се обърна, за да съобщи резултата от наблюденията си, срещна впит в лицето му поглед, който като че искаше да проникне в душата му. Изчервявайки се силно, сякаш възмутен от проявеното по този начин недоверие, Уайлдър стисна полуразтворените си устни и продължи да мълчи.

— А корабът? — попита сериозно Корсарят.

— Корабът вече показва долните си платна; след още няколко минути ще видим и корпуса му.

— Това е бързоходен кораб! Движи се право към нас.

— А аз не мисля така. Носът му е насочен по към изток.

— Ще трябва да се уверим в това. Вие сте прав — продължи капитанът, след като погледна сам приближаващата се грамада от платна, — напълно сте прав. Те още не са ни забелязали Хей, вие там, при носа! Приберете фокстаксела; ще уравновесим кораба с помощта на рейте. А сега нека се пулят колкото си щат; трябва да имат остро зрение, за да видят тия голи мачти от такова разстояние.

Нашият авантюрист не отговори нищо, само с просто кимане на глава се съгласи с казаното от събеседника му. После двамата закрачиха напред-назад по тясното си място, без обаче да проявяват никаква склонност да подновят разговора.

— Ние сме в изгодно положение и да бягаме, и да се бием — забеляза най-после Корсарят, като направи бегъл оглед на приготовленията, които се вършеха незабележимо от момента, когато офицерите се разотидоха. — А сега трябва да ви призная, Уайлдър: аз се лаская с тайната надежда, че оня дързък глупак развява самохвалното знаме на германеца, който носи английската корона^[3]. Ако не ни достигнат сили, благоразумно ще се откажа от всякакви по-нататъшни опити, но все пак ще си поиграя с него, а излезе ли равностоен противник, ще ви бъде приятно да гледате как свети Георги^[4] пада във водата, нали?

— Аз пък мислех, че хора с нашата професия предоставят славата на глупците и рядко влизат в бой, ако не ги мами звукът на метал, по-ценен от желязото.

— За такива ни смятат хората, ала лично аз бих предпочел да посрамя надменните поданици на крал Джордж, отколкото да имам властта да отключа неговата съкровищница! Прав ли съм, Генерале? — добави той, когато назованият от него човек се приближи. — Прав ли съм, че няма по-голямо удоволствие от това да гледаш как кралско знаме се влачи във водата?

— Ние ще се бием до победа — отвърна воинът. — Аз съм готов всеки момент да вляза в бой.

— Бърз и решителен като истински воин. А сега ми кажете, Генерале, ако съдбата, случайността или провидението — която и от тези сили да смятате за свой ръководител — ви даде да избирате между различните радости на тоя свят, коя ще ви достави най-голямо удоволствие?

Воинът като че се позамисли.

— Често съм си мислил, че ако бях властелин над всичко на земята, с помощта на десетина от най-храбрите си юнаци щях да разбия вратата на пещерата, в която се е вмъкнал оня син на шивач, когото наричали Аладин^[5].

— За подобни неща може да мечтае само пират! В такъв случай вълшебните дървета скоро ще останат без плод. Но това би било безславна победа, защото оръжията на противниците ще бъдат заклинания и магии. Нима честта не представлява нищо за вас?

— Хм! През половината от порядъчно дългия си живот съм се бил за чест и накрая, след всички премеждия, съм толкова беден, колкото бях и в началото. Сбогувал съм се аз с честта, но не и с честта да бъда победител. Аз мразя до дън душа поражението, ала винаги съм готов да продам на безценица жалката чест на победата.

— Е, да не говорим повече за това. Каквито и да са подбудите, важното е как служиш. Но какво става? Кой е посмял да вдигне оня брамсел?

Рязката промяна в гласа на Корсаря накара всички, които чуха думите му, да потреперят. В тона му се долавяше дълбоко, тревожно и заплашително недоволство и всеки обърна очи нагоре, за да види върху чия обречена глава ще се изсипе страшният гняв на началника му. Фид стоеше на върха на стенгата в оная част от кораба, където бе сложен на пост, а въпросното платно се развяваше свободно на вятъра с всичките си развързани въжета. Силното плющене на платното навярно му пречеше да чува добре, защото, вместо да се вслуша в току-що нададения мощен вик, той стоеше и съзерцаваше работата си, без ни най-малко да го е грижа какво мислят за нея намиращите се долу. Но второто предупреждение се раздаде с такъв страшен тон, че не можеше повече да бъде пренебрегвано дори от такива глухи уши като тия на виновника.

— По чие нареждане си посмял да развържеш платното? — попита Корсарят.

— По нареждане на крал Вятър, ваша милост. И най-добрият моряк трябва да отстъпи, когато шквалът вземе надмощие.

— Приберете платното! Качете се горе и го приберете! — закрещя разяреният командир. — Свийте го и пратете долу тоя тип, дето е дръзнал да се подчини на друга власт, а не на моята на тоя кораб, ако ще и да е властта на един ураган.

Десетина чевръсти моряци се покатериха да помогнат на Фид. След минута непокорното платно бе завързано и самият Ричард се заспуща към юта. През това кратко време челото на Корсаря беше мрачно и сърдито като повърхността на стихията, сред която живееше, когато я затъмни буря. Уайлдър, който никога досега не бе виждал новия си командир толкова ядосан, се разтрепери за съдбата на стария си другар и като го видя, че иде, се приближи, за да се намеси в негова защита, ако обстоятелствата наложеха такава намеса.

— Какво значи това? — обърна се все още строгият и разгневен капитан към провинилия се. — Доскоро толкова те хвалех, а изведнъж се осмеляваш да разпънеш платно в момент, когато е необходимо корабът да бъде с голи мачти. Защо постъпи така?

— Както е известно на ваша милост, понякога вятърът изтръгва къшея от ръцете и на най-добрия моряк, а какво остава за едно нищо и никакво платно? — отговори спокойно виновникът. — Ако съм заплел въжето около реята, готов съм да понеса наказанието за тази грешка.

— Така и ще бъде: скъпо ще платиш за тази простъпка. Закарайте го на прага и го запознайте с камшика.

— Ние сме стари познати с него, ваша милост, и преди сме се срещали, и то за неща, заради които не смея да погледна човека в очите, а тук, колкото и пердах да изям, няма от какво да се срамувам.

— Ще ми позволите ли да се застъпя за провинения? — побърза да се намеси разпалено Уайлдър. — Той често бърка, но по-рядко би грешил, ако имаше толкова познания, колкото и доброжелателство.

— Не говорете така, мастър Хари — възрази морякът, като му смигна многозначително. — Платното е опънато много хубаво и е вече късно да го прибираме; струва ми се, че този факт ще бъде записан на гърба на Ричард Фид така, както се отбелязва в корабния дневник всяко друго произшествие.

— Моля да му простите. Позволявам си да обещая от негово име, че това ще бъде последната му простъпка…

— Е, нека му турим пепел — отвърна Корсарят, мъчейки се да потисне гнева си. — Няма да нарушавам разбирателството помежду ни в такъв момент, мистър Уайлдър, като ви откажа една толкова дребна услуга; но не е нужно да ви обяснявам какви пакости може да ни причини подобна небрежност. Дайте ми пак далекогледа; искам да видя дали непознатият е забелязал развяващото се платно.

Фид хвърли крадешком тържествуващ поглед към Уайлдър, но последният го отпрати с бързо движение на ръка и се обърна, за да се присъедини към наблюденията на командира си.