Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (21)

XXI глава

Първи разбойник:

той ни съветва да крадем, защото мрази човечеството,

а не защото иска да преуспеем с нашата професия.

Шекспир — „Тимон Атински“

През целия този ден времето не се промени. Спящият океан лежеше като трептящо лъскаво огледало с гладка, полирана повърхност, макар че, както обикновено, дългите и тежки талази на силното мъртво вълнение показваха, че някъде далеч бушува буря. От момента, когато напусна палубата, до момента, когато слънцето потопи бляскавото си кълбо в морето, повече никой не видя Корсаря. Доволен от победата си, той, изглежда, вече не се страхуваше, че някой ще дръзне да заговорничи за сваляне на властта му. Тази очевидна самоувереност не можеше да не разположи хората му в негова полза. Щом за всяка небрежност към задълженията се следеше строго и нито една простъпка не оставаше ненаказана, моряците чувствуваха, че някакво невидимо око ги наблюдава неотклонно и че непрекъснато над тях е надвиснала невидима ръка, готова да удари или да награди. Чрез подобна тактика на крайно напрягане на силите в критични моменти и на снизходителност, когато властта започваше да му дотяга, този необикновен човек толкова време бе съумявал не само да задушава вътрешната измяна, но и да се изплъзва от хитростите и уловките на по-открити врагове.

Когато постъпи нощната вахта и корабът потъна в дълбока тишина, Корсарят отново се появи на юта, където се заразхожда сам напред-назад. Гълфстриймът бе отнесъл кораба толкова далеч на север, че малкото синьо възвишение отдавна бе изчезнало зад хоризонта, и догдето стигаше човешкият поглед, корабът отново беше заобиколен от безкрайната водна шир. Тъй като във въздуха не се усещаше никакъв полъх, платната бяха прибрани и голите мачти се извисяваха във вечерния здрач, сякаш корабът бе спуснал котва. С една дума, беше един от ония часове на пълен покой, с които стихиите понякога даряват смелчаците, поверили съдбата си на капризните и коварни ветрове.

Дори хората, чието задължение беше да стоят нащрек, окуражени от всеобщото спокойствие, станаха небрежни на вахтата си и гледаха да се излегнат между оръдията или на други места из кораба, за да се отдадат на почивка, на каквато правилата на дисциплината и добрия ред не им позволяваха да се наслаждават в койките си. И наистина тук-там се виждаше главата на някой сънлив офицер, който, облегнат на фалшборда^[1] или проснат върху лафета на някое оръдие, разположено извън свещените граници на шканците, клюмаше в такт с ленивото поклащане на кораба. Един-единствен силует стоеше прав и бдителен, следейки зорко всичко наоколо. Това беше Уайлдър, чийто ред за дежурство на палубата беше дошъл отново.

От два часа Корсарят и помощникът му не си бяха разменяли нито дума. Те и не търсеха досег, по-скоро го избягваха, защото всеки искаше да се отдаде на съкровените си мисли. След дългото и необикновено мълчание първият изведнъж се закова на място и се взря внимателно във все още неподвижната фигура на палубата под себе си.

— Мистър Уайлдър — заговори той най-после, — въздухът тук, на юта, е по-чист и освободен от мръсотиите на кораба. Ще се качите ли при мен?

Другият се подчини и двамата се заразхождаха мълчаливо един до друг с равномерна стъпка, както обикновено моряци крачат по палубата в нощните часове.

— Прекарахме тревожно утро, Уайлдър — продължи Корсарят, несъзнатело издавайки предмета на мислите си. Той говореше все така полугласно, за да не го чуят ничии други уши освен тия на новия му помощник. — Някога досега не ви ли се е случвало да стоите толкова близо до края на тази опасна пропаст — бунта?

— Този, който бъде улучен, е по-близо до опасността, отколкото оня, който усети свистенето на куршума.

— Аха, значи и вие на вашия кораб сте се излагали на такава опасност! Но нека не ви тревожи личната враждебност, която неколцина от моряците решиха да проявят срещу вас. Аз зная и най-съкровените им мисли, както скоро ще се убедите.

— Признавам, че на ваше място не бих спал спокойно, като виждам как се държат хората ми. Достатъчни са неколкочасови безредици, за да попадне корабът ви някой ден в ръцете на властите, а животът ви.

— … в ръцете на палача! А защо не вашият? — попита Корсарят така бързо, че в гласа му прозвуча лека нотка на недоверие. — Но око, което често е виждало битки, рядко мигва. Моите очи твърде често и твърде дълго са гледали опасността в лицето, за да трепнат при вида на кралското знаме. Пък и обикновено избягваме този несигурен бряг; островите и Карибско море са по-безопасен район за плаване.

— И все пак се осмелихте да дойдете тук точно по време, когато след успеха си срещу врага адмиралът се чувствува с развързани ръце да ви преследва с мощни сили.

— Имах причина да постъпя така. Не е толкова лесно да бъдеш командир и да забравиш, че си човек. И ако временно съм занемарил задълженията си като командир заради желанията си като човек, поне засега това никому не е навредило. Може би ми е омръзнало да гоня нехайния испанец и да натиквам бреговата охрана в пристанищата. Нашият живот е изпълнен с вълнения, които обичам; за мен е интересен дори един бунт!

— Аз пък не обичам измяната. Трябва да призная, че в такъв случай се чувствувам като грубиян, чиято дързост се изпарява на тъмно. Докато врагът е пред нас, надявам се, че като всички други ще остана верен на дълга си; но да спя върху барутен погреб не е забавление по вкуса ми.

— Това е от липса на навик! Рискът си е риск, под каквато и форма да се прояви, и човешкият разум така лесно може да се научи да бъде безразличен към тайните машинации, както и към откритата опасност. Ш-шт! Колко пъти удари камбанката — шест или седем?

— Седем. Както виждате, хората все още спят. Щом им дойде часът, ще се събудят по инстинкт.

— Това е добре. Страхувах се, че времето е минало. Да, Уайлдър, аз обичам напрежението, то държи будни сетивата и служи за отдушник на най-добрите страни на човешката природа. Възможно е това да се дължи на своенравния ми дух, но понякога аз намирам наслада дори в насрещния вятър.

— А при безветрие?

— Безветрието може да крие очарование за спокойните души, но при него няма какво да се превъзмогва. Човек не е в състояние да въз-действува на стихиите, но може да им противодействува.

— Да не би да сте се заловили за тоя ваш занаят…

— Защо „ваш“!

— Е, трябваше да кажа „наш“, защото сега и аз станах корсар. Вие сте все още стажант — отвърна другият, който с бързия си ум вече бе изпреварил точката, до която бе стигнал разговорът — и много ми беше приятно, че изпълних желанията ви. Вие умеете да говорите със заобикалки, без да се докосвате до главното, и това ми вдъхва надежда, че ще бъдете възприемлив ученик.

— Но, вярвам, не и каещ се грешник.

— Кой знае, понякога всички изпадаме в слабост, когато виждаме живота такъв, какъвто го описват книжовниците, и се мислим за грешници там, където би трябвало да се наслаждаваме. Аз ви улових така, както рибар хваща пъстърва. Знаех, че можех да се излъжа. Вие, общо взето, оправдахте очакванията ми, макар че искам занапред да не действувате против интересите ми по такъв начин, че да прогонвате дивеча от мрежата ми.

— Кога и как съм правил това? Вие сам признахте…

— … че „Кралска Каролина“ бе управлявана умело и претърпя крушение единствено по волята на провидението; в случая обаче става дума за по-благороден дивеч, а не за такъв, какъвто всеки ястреб може да сграбчи. Нима сте такъв женомразец, че сте готов да изплашите благородната дама и прелестната девойка, намиращи се в момента долу, за да ги лишите от висшето удоволствие да се наслаждават на вашата компания?

— А нима беше предателство желанието ми да спася една жена например от такава участ, каквато бе надвиснала над тях днес? Защото, докато имате власт над този кораб, смятам, че няма никаква опасност дори за тази, която е толкова прекрасна.

— Ей богу, Уайлдър, вие сте напълно прав. По-скоро бих хвърлил със собствената си ръка клечка кибрит в барутния погреб и тя да отлети с цялата си чистота там, откъдето, изглежда, е долетяла, отколкото да причиня зло на тази прекрасна невинна душа.

Нашият авантюрист слушаше жадно тези думи, макар че твърде малко му се нравеше прекалено възторжения език, с който Корсарят се стараеше да изрази благородните си чувства.

— Как разбрахте, че желая да им бъда полезен? — запита той след известно мълчание, което никой от тях, изглежда, не бързаше да прекъсне.

— Вашите думи ви издадоха! Щом ги чух, всичко ми стана ясно.

— Нима сте чули! Значи сам съм признал това, без ни най-малко да подозирам.

Корсарят не отговори, ала сега по усмивката му неговият другар разбра, че е станал жертва на дръзка и напълно успешна маскировка и че старият моряк Боб Блънт, с когото бе разговарял, всъщност е бил самият командир. Държането на Джоръм и непонятното изчезване на скифа сега се изясняваха напълно. Поразен от откритието, че е попаднал в изкусно нагласена клопка, и може би ядосан, че така хитро е бил изигран, Уайлдър обиколи няколко пъти палубата, без да проговори.

— Признавам, че съм надхитрен — каза той най-после, — и занапред ще ви се подчинявам като на майстор, от когото човек много може да научи, ала никой не е в състояние да го надмине. Вярвам, че който и да беше този стар моряк, поне собственикът на „Ръждивата котва“ не се криеше под лъжлива външност!

— Добрият Джо Джоръм ли! Трябва да признаете, че той е полезен на всеки моряк в беда. А как ви се стори нюпортският лоцман?

— И той ли беше ваш агент?

— Само за случая. На такива мошеници им нямам за пет пари доверие. Но тихо! Нищо ли не чухте?

— Стори ми се, че някакво въже падна във водата.

— Да, така е. Сега ще се убедите колко зорко държа под око тези буйни джентълмени.

Тогава Корсарят прекъсна разговора, който бе започнал да става много интересен за събеседника му, с лека стъпка се приближи до кърмата и няколко минути постоя наведен над нея като човек, който намира удоволствие да съзерцава морската повърхност. Но един лек шум, сякаш от поклащане на въжета, стигна до ушите на другаря му, той застана до командира си и скоро за сетен път се убеди в умението му да надхитря и самия него, и целия останал екипаж.

Някакъв човек предпазливо и поради положението си с известно затруднение се движеше около кърмата с помощта на въжетата и издатините, които служеха достатъчно добре за целта му. Скоро той стигна до една кърмова въжена стълба и като увисна на нея, се помъчи да разбере кой от двамата, които следяха движенията му, е човекът, който му трябва.

— Дейвис, ти ли си там? — попита Корсарят почти шепнешком, като преди това докосна леко с ръка рамото на Уайлдър, сякаш да привлече вниманието му. — Опасявам се, че вече са те видели или чули.

— Не бойте се за това, ваша милост. Аз се промъкнах през преградата на каютата, а после излязох през илюминатора; тези на кърмата спят така дълбоко, като че вахтата им е в кубрика.

— Добре. Какви новини носиш от нашите хора?

— Господи! Ако ваша милост им заповяда да отидат на църква, и най-безстрашният морски вълк не ще посмее да каже, че е забравил молитвите си.

— Значи смяташ, че сега са в по-добро настроение?

— Това ви е известно, сър. Само двама-трима още мътят водата, но си нямат доверие един на друг. Ваша милост има такова влияние, че едва ли някой ще успее да ви надвие.

— Само така можем да се справим с размирници — промърмори Корсарят толкова тихо, че да го чуе само Уайлдър. — Ако бяха малко по-честни, щяха да станат опасни, а така подлостта им ги проваля. А как приеха тези хора моята снизходителност? Правилно ли постъпих? Или трябва да приложа някакво наказание?

— Така е по-добре, сър. Хората знаят, че имате добра памет, и вече говорят, че има опасност да утежнят положението си с нови простъпки като тая, която сигурно не сте забравили. Както винаги, командирът на бака е малко засегнат, и то сега още повече заради съкрушителния удар, нанесен му от чернокожия.

— Той е негодник, който ще ни създаде главоболия; някой ден ще трябва най-после да си уредим сметките с него.

— Лесно бихте могли да го преместите на работа в някоя лодка, сър; така екипажът на кораба ще бъде по-спокоен.

— Добре, добре, да не говорим повече за него — прекъсна го Корсарят малко нетърпеливо, сякаш не искаше другарят му толкова скоро, в началото на службата си, да вникне твърде дълбоко в политиката на неговото управление. — Аз ще се заема с него. Ако се не лъжа, ти приятелю, днес се престара и твърде много се самоизтъкваше като водач в бунта.

— Надявам се, ваша милост помни, че на екипажа бе заповядано да започне лудории; пък и няма голяма вреда от това, че измихме пудрата от лицата на няколко морски пехотинци.

— Да, но ти продължи дори след като командирът ти реши да се намеси. Внимавай в бъдеще да не играеш твърде естествено и да не те аплодират също така естествено.

Морякът обеща да бъде предпазлив и да се поправи, а после бе освободен с награда в злато и със заръка да се прибере незабелязано.

Щом разговорът свърши, Корсарят и Уайлдър продължиха разходката си, след като първият се увери, че наблизо няма подслушвач, който да узнае за тайната му връзка с шпионина. Отново настъпи продължително, вглъбено мълчание.

— На такъв кораб — проговори Корсарят — са нужни и добри уши, и смело сърце. Не бива да се позволява на негодниците в кубрика да вкусят от плодовете на знанието, иначе ние в каютите ще загинем.

— С опасен занаят сме се заловили — забеляза събеседникът му, неволно издавайки скритите си мисли.

Корсарят премина няколко пъти напред-назад по палубата, преди да отвърне. Когато заговори, гласът му беше толкова мек и тих, че думите му звучаха повече като съвети на грижлив приятел, отколкото като език на човек, който дълго е общувал с такава груба й разюздана пасмина, каквато командуваше.

— Вие сте още на прага на живота, мистър Уайлдър — рече той, — и имате време да изберете пътя, по който ще вървите. Досега не сте били съучастник в нарушение на това, което обществото нарича свои закони, и все още не е късно да заявите, че никога няма да участвувате в подобно деяние. Може да съм бил егоист в желанието си да ви привлека на своя страна, но изпитайте ме и ще се убедите, че макар и често да проявявам себичност, тя не може да вземе, а и не взема дълго връх над разума ми. Кажете само една дума и сте свободен; така ще бъде заличена дори съществуващата малка улика, че сте били член на екипажа ми. Сушата не е далеч — ей там, зад оная ивица гаснеща светлина; и преди да е залязло слънцето утре, вие можете да сте на брега.

— А защо не двамата? Ако този непорядъчен живот не подхожда на мен, той не подхожда и на вас. Ако можех да се надявам…

— Какво искате да кажете? — запита спокойно Корсарят, след като почака, за да се увери, че събеседникът му не се решава да продължи. — Говорете свободно, думите ви ще бъдат чути от приятел.

— Тогава ще разкрия душата си като пред приятел. Вие казвате, че сушата е тук, на запад. Ние с вас, израсли в морето хора, лесно бихме могли да спуснем тази лодка във водата и като се възползваме от тъмнината, дълго преди отсъствието ни да бъде открито, да изчезнем от очите на всеки, който би тръгнал да ни търси.

— А накъде ще насочите лодката?

— Към бреговете на Америка, където на хиляди тайни места ще можем да намерим подслон и спокойствие.

— Мислите ли, че човек, който толкова време е живял като принц сред свитата си, би станал просяк в чужда страна?

— Но вие имате злато. Нима не сме господари тук? Кой би посмял дори да следи какво правим, ако решим сами да се откажем от властта, с която сме облечени? Всичко може да свърши преди още да постъпи нощната вахта.

— Сами! Искате да тръгнем сами?

— Не, не съвсем, мисля, че ще бъде нечестно като мъже да оставим жените в жестоката власт на тия, от които ще избягаме.

— А ще бъде ли честно като мъже да изоставим тия, които разчитат на нашата преданост? Мистър Уайлдър, ще бъде подло, ако приема вашето предложение! Макар че отдавна съм престъпник в очите на света, аз никога не бих изменил на честната си дума! Може да дойде час, когато хората, за които този кораб беше цял свят, ще се разделят; но раздялата трябва да стане открито, доброволно и както подобава на мъже. Знаете ли какво ме привлече в населено от хора място, когато за пръв път се срещнахме в град Бостън?

— Не — отговори Уайлдър с тон на дълбоко разочарование, защото надеждата бе накарала сърцето му да забие по-бързо.

— Ще чуете. Един от непоколебимите ми съратници бе попаднал в ръцете на пазителите на закона. Налагаше се да го спася. Аз не обичах твърде този човек, но той беше по своему честен. Не можех да изоставя жертвата… а и никой друг освен мен не беше в състояние да му помогне да избяга. Със злато и хитрост успях; този човек сега е тук и славослови пред екипажа командира си. Нима мога да пожертвувам доброто си име, спечелено с такъв риск?

— Ще пожертвувате доброто мнение на негодници, за да спечелите репутация сред тия, чиито похвали са чест за вас.

— Какво да кажа. Вие не познавате добре човешката природа, щом едва сега научавате, че човек се гордее дори с лошия си нрав, след като вече си е спечелил слава с него. Пък и аз не съм създаден за живота, който водят вашите подвластни колонисти.

— Сигурно сте роден в метрополията?

— Аз съм просто беден провинциалист, сър, скромен сателит на могъщото слънце. Вие видяхте флаговете ми, мистър Уайлдър, ала между тях липсва само един, да, един, който, ако съществуваше, щеше да бъде моята гордост, моята слава и щях да го браня с най-добрата кръв на сърцето си!

— Не ви разбирам.

— Излишно е да разправям на моряк като вас колко величествени реки се вливат в морето по този бряг, за който става дума, колко широки и удобни заливи има тук и колко много платна белеят из океана, управлявани от хора, за пръв път вдъхнали въздух на тази просторна и мирна земя!

— Разбира се, зная достойнствата на моята родина.

— Боя се, че не ги знаете — възрази разпалено Корсарят. — Ако вие и други като вас ги знаехте както трябва, флагът, за който споменах, скоро щеше да се развява из всички морета и жителите на нашата страна нямаше да се прекланят пред наемниците на един чужд крал.

— Няма да се преструвам, че не разбирам думите ви, защото съм срещал и други мечтатели като вас, които вярват, че може да се случи такова нещо.

— Може ли! Но това е така сигурно, както че онова светило ще залезе зад океана и че след нощта ще настъпи ден; то трябва да стане. Ако се развяваше това знаме, мистър Уайлдър, никой нямаше да чуе името на Червения корсар.

— Кралят има своя флота и тя е достъпна за всички негови поданици.

— Бих могъл да бъда поданик на крал, но да бъда слуга на слуга надминава границите на скромното ми търпение. Аз съм възпитан, би-могло да се каже — роден на един от корабите му, ала колко пъти с горчивина съм чувствувал, че цял океан дели родния ми край от подножието на трона му! Представете си, сър: един от неговите командири се осмели да прикачи към името на родината ми епитет, който не искам да повтарям, за да не оскърбя слуха ви!

— Надявам се, че сте дали добър урок на този мерзавец. Когато Корсарят се обърна към събеседника си, на лицето му се изписа зловеща усмивка.

— Не повтори повече оскърблението си — отговори той. Но въпросът трябваше да се реши с цената на неговата или моята кръв; и скъпо плати за дързостта си!

— Значи сте се били като мъже и щастието се е усмихнало на оскърбения?

— Бихме се, сър. Но аз се осмелих да вдигна ръка срещу жител на свещения остров! Това е достатъчно, мистър Уайлдър; кралят направи един свой верен поданик отявлен враг и имаше основание да съжалява за това. Но стига засега; друг път ще ви разкажа повече. Лека нощ.

Уайлдър проследи фигурата на своя събеседник, докато слизаше по стълбата към шканците, а после продължи хода на мислите си сам през останалата част от вахтата, която нетърпението му удължаваше до безкрайност.