Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (19)

XIX глава

Натам сами! Разбуден си, метеж, сега поемай накъдето щеш!

Шекспир — „Юлий Цезар“

Като се има предвид скоростта, с която корабът се носеше по вятъра, читателят не бива да се учудва, че една седмица след гореописаните събития можем да вдигнем завесата на настоящата глава на съвсем друго място в същото море. Излишно е да следим „Корсаря“ по всички криволици на лъкатушния му и неустановен път; килът му избразди повече от хиляда мили из океана, изплъзвайки се от не един кралски кръстосвач и избягвайки дори не толкова опасни срещи както по инстинкт, така и по други понятни причини. За целта ни е достатъчно да приповдигнем завесата, която криеше движенията му през тази седмица, когато неустрашимият кораб е при по-мек климат и поради годишното време в по-спокойно море.

Точно седем дни след като Гъртруд и гувернантката й станаха пътнички на кораб, чийто характер вече не е нужно да крием от читателя, макар и да оставаше тайна за жените, слънцето огря пляскащите му платна, стройни мачти и тъмен корпус близо до няколко ниски скалисти островчета. Ако на запад не се виждаха сини възвишения, цветът на водата би подсказал на всеки моряк, че морското дъно тук е много плитко и че трябва да се пази от неизвестните, коварни опасности на брега. Вятърът бе утихнал; променливият, неустойчив полъх, който от време на време опъваше по-леките платна на кораба, беше просто диханието на утрото, настъпващо над водната шир — толкова нежно, тихо и ласкаво, че спящият океан приличаше на гладко езеро.

Всичко живо на кораба беше на крак в движение. Петдесет едри и здрави моряци висяха тук-там по въжетата; едни се смееха и разговаряха полугласно с другарите си, които се излежаваха лениво на близките рей, а други вършеха спокойно леката работа, очевидно нужна в момента. Мнозина се шляеха нехайно по палубите долу, уж заети с нещо подобно. Изобщо всички имаха вид на хора, заловили се да изпълняват дребните си задължения по-скоро за да не бъдат упрекнати в безделие, отколкото от действителна необходимост да правят нещо. На шканците, светилище на всеки държащ на дисциплината кораб, се бяха насъбрали група моряци, които не можеха да се похвалят, че вършат нещо. С една дума, корабът бе придобил вида на океана и времето, които, изглежда, пазеха силите си, за да ги покажат при по-подходящ случай.

Трима-четирима млади моряци (и като се има предвид естеството на службата им, с не съвсем неприятна външност) се появиха в нещо като делнична моряшка униформа, несъобразена с модата на някоя конкретна страна. Въпреки спокойствието, което цареше навред около тях, всеки носеше на колана си къс прав кинжал и когато един се наведе през борда, през гънките на служебния му шинел се показа дръжка на малък пистолет. Нямаше обаче никакви други непосредствени признаци на недоверие, от което всеки наблюдателен човек би могъл да предположи, че тази предпазна мярка — носенето на оръжие — е нещо повече от общоприетия обичай на кораба. Двама навъсени и свирепи на вид часови, противно на моряшките традиции облечени и екипирани като сухопътни войници, бяха разположени на границата, отделяща мястото, предназначено изключително за офицерите, от предната част на палубата, което говореше за допълнителна предпазливост. Моряците гледаха на всички тези мерки с равнодушие — доказателство, че бяха свикнали с този ред.

Човекът, вече представен на читателя под гръмкото звание Генерала, стоеше прав и неподвижен като мачта и оглеждаше критично екипировката на двамата си наемници, явно без да обръща внимание на това, което ставаше около него, сякаш се смяташе буквално за неразделна част от кораба. Един обаче се отличаваше от всички наоколо по властния си вид, който лъхаше от него дори в покой. Това беше Корсарят. Той стоеше съвсем сам и никой не смееше да се приближи до мястото, което си беше избрал. Блуждаещият му поглед непрекъснато изучаваше всичко, спирайки се ту на една, ту на друга част от екипировката на кораба; а сегиз-тогиз, когато очите му се впиваха в синия простор над главата му, челото му се намръщваше — знак, че съзнава отговорността си като моряк. Този мрачен вид понякога ставаше така очебиен че дори русата коса, подаваща се на къдри изпод черната кадифена моряшка барета, от върха на която висеше златен пискюл, не беше вече в състояние да придаде на лицето му онази благост, обичайна за изражението му в спокойни минути. Презирайки потайността и сякаш желаейки да изтъкне естеството на властта, която упражняваше, той носеше пистолетите си открито, на кожен колан, в който — пак от желание всичко да бъде открито — бе затькнал лек извит ятаган, който, ако се съди по гравировката на дръжката му, вероятно бе излязъл от работилницата на някой ориенталски занаятчия.

В задната част на палубата, обърнати с лице към останалите, но по-далеч от тълпата долу, стояха мисис Уилис и нейната повереница, ала никоя от тях не показваше ни най-малко нито с погледа си, нито с държането си онова безпокойство, което може да се смята естествено за жени, озовали се в критично положение като тях. Напротив, когато гувернантката сочеше на възпитаницата си светлосиньото възвишение, издигащо се над водата като тъмен и рязко очертан облак в далечината, към обичайното изражение на лицето й беше примесена силна надежда. С весел глас тя подвикна и на Уайлдър и младежът, дълго досега стоял в нетърпеливо очакване в подножието на стълбата, водеща за шканците, мигновено се озова до нея.

— Казвам на Гъртруд — заговори гувернантката, — че ей там е нейният дом и че когато задуха вятър, можем да се надяваме бързо да стигнем до него. Но това упорито и боязливо момиче заявява, че след всички страшни опасности, на които бяхме изложени, не може да повярва, докато поне не види със собствените си очи своя роден дом и лицето на баща си. Досега често ли сте се отбивали на този бряг, мистър Уайлдър?

— Често, госпожо.

— Значи можете да ни кажете названието на земята, която виждаме в далечината?

— Земя ли? — повтори нашият авантюрист, преструвайки се на учуден. — Нима се вижда земя?

— Дали се вижда земя? Та наблюдателите на мачтите съобщиха това още преди няколко часа!

— Възможно е. Ние, моряците, след нощна вахта сме замаяни и често почти не чуваме какво става около нас.

Гувернантката му хвърли подозрителен поглед, сякаш се бе натъкнала на нещо, но сама не знаеше какво е то.

— Мигар гледката на приветливата, благословена американска земя толкова скоро е загубила очарованието си за вас, та се приближавате до нея така равнодушно? Влечението на хората с вашата професия към тази толкова коварна стихия винаги е било за мен необяснима загадка.

— Нима моряците наистина обичат занаята си с такава всеотдайна привързаност? — запита наивно Гъртруд.

— Във всеки случай именно в тази глупост ни обвиняват — отвърна Уайлдър, обръщайки се към говорещата с усмивка, от която бе изчезнала всякаква следа от сдържаност.

— И с право!

— За съжаление с право.

— С пълно право! — произнесе натъртено мисис Уилис. — Моряците обичат повече морето, отколкото спокойния и мирен дом!

Гъртруд не разви по-нататък мисълта си, а заби очи в палубата, сякаш се чудеше как може човек да бъде с такъв лош вкус, че да е равнодушен към домашните радости и да се излага на опасностите, които сама бе преживяла.

— Поне мен не можете да обвините в последното — възкликна Уайлдър. — Корабът винаги е бил мой дом.

— Аз също съм прекарала голяма част от живота си на кораб — продължи гувернантката, проследявайки мислено някакви образи от далечното минало. — На море съм преживяла и щастливи, и горестни часове! И това не е първият кралски кораб, на който ме е захвърляла съдбата. Но обичаите, изглежда, са се променили от времето, за което става дума, или пък от паметта ми започват да се заличават впечатленията от това време, когато би трябвало да бъдат най-дълбоки. Редно ли е например, мистър Уайлдър, да се позволява на съвсем непознат като вас да командува военен кораб?

— Разбира се, че не е редно.

— И въпреки това, ако паметта не ми изневерява, вие сте помощник тук още от момента, когато ние, корабокрушенци и безпомощни пленници на вълните, стъпихме на този кораб.

Нашият авантюрист пак отвърна поглед, явно обмисляйки отговора си.

— Офицерският чин винаги буди уважение. Затова се отнасят с внимание към мен, както сте забелязали.

— Значи сте офицер от кралската флота?

— Та какъв друг чин се ползва с престиж на военен кораб? Смъртта на първия помощник оваканти длъжността му на този… кръстосвач. За щастие на флотата и може би на самия мен аз се оказах подръка, за да я заема.

— Но кажете ми нещо друго — продължи гувернантката, която, изглежда, искаше да използва случая, за да разпръсне всички свои съмнения, — редно ли е офицери от военен кораб да се явяват въоръжени пред екипажа си така, както ги виждам тук?

— Такова е желанието на нашия командир.

— Този командир очевидно е изкусен моряк, но прищевките и вкусовете му са толкова необикновени, колкото и външният му вид. Положително съм го виждала вече, и то, струва ми се, неотдавна.

Мисис Уилис мълча няколко минути. През цялото това време тя нито за миг не откъсваше очи от спокойната и неподвижна фигура на човека, който продължаваше да стои в невъзмутимата си поза, далеч от цялата тая тълпа, която съумявате ла държи напълно във властта си.

Гувернантката изучаваше и най-малката подробност във външността му, сякаш не искаше нищо да убегне от погледа й. Обаче, като въздъхна дълбоко и облекчително, тя си спомни, че не е сама и че другите мълчаливо чакат да завърши размишленията си. Без да се смущава от разсеяността, която й беше толкова обичайно състояние, че никак не учудваше нейната възпитаница, тя продължи разговора оттам, откъдето сама го бе прекъснала, като се обърна отново към Уайлдър.

— Отдавна ли се познавате с капитан Хайдегер? — попита тя.

— Срещали сме се преди.

— Ако се съди по презимето му, трябва да е немец по произход. На мен то е неизвестно. А едно време почти нямаше офицер с неговия чин, когото да не познавам поне по име. Отдавна ли се е преселило

семейството му в Англия?

— На този въпрос самият той може най-добре да ви отговори — каза Уайлдър, с радост забелязвайки, че обектът на диалога им се приближава. — А сега, госпожо, дългът ме зове на друго място.

Уайлдър се отдалечи неохотно, и ако в душата на някоя от спътничките му се бе пробудило някакво подозрение, те непременно щяха да Забележат недоверчивия поглед, с който наблюдаваше командира, докато той им поднасяше приветствията си. В държането на Корсаря обаче нямаше нищо, което би дало основание за такава ревнива бдителност.

Напротив, той беше студен и разсеян и се намеси в разговора им като че ли повече от чувство на задължение и гостоприемство, отколкото заради някакво удоволствие, което би почерпил от общуването си с тях. И все пак обноските му бяха любезни, а гласът му — мек като ветреца, който полъхваше от благодатните острови, които се виждаха в далечината.

— Ето една гледка — каза той, сочейки към ниските синкави възвишения на брега, — от която обитателят на сушата се възхищава, а морякът се ужасява.

— Нима на моряците е толкова противно да гледат земи, където на милиони хора като тях им е приятно да живеят? — запита Гъртруд (към която специално бяха отправени думите му) с прямота, показваща сама по себе си, че в чистата й, доверчива душа не се промъкваше ни най-малко подозрение какъв е той в действителност.

— Между които е и мис Грейсън — отвърна той с лек поклон и усмивка, в която зад шеговитостта може би се криеше ирония. — След опасностите, на които сте били изложени, дори аз, такова закоравяло и упорито морско чудовище, не бих имал основание да недоволствувам от вашето отвращение към стихията, сред която живеем. И все пак, както виждате, тя не е съвсем лишена от прелести. Дори езеро, разположено в пределите на оня там континент, не може да е така спокойно и гладко, както тази част на океана. Ако бяхме на няколко градуса по на юг, щях да ви покажа пейзажи със скали и планини, със заливи и раззеленени хълмове, с подскачащи китове и безгрижни рибари, с далечни къщурки и бавно движещи се платна — гледка, чието описание би доставило наслада на лъчезарните очи на всяка жена.

— И все пак картината, която описвате, е свързана повече със сушата. В противовес на този пейзаж аз бих ви завела на север и бих ви показала черните дъждовни облаци, бурното зелено море, останките от разбити кораби и плитчините, къщите, хълмовете и планините, които изникват само във въображението на давещия се, и платната, избелели от водата, в която се крие кръвожадната акула или отвратителният полип.

Гъртруд му отговори в същия дух, но от прокрадналия се в гласа й трепет личеше, че в паметта й също се мяркаха страшни картини. Корсарят бързо забеляза тази промяна. В желанието си да пропъди всякакъв спомен, който би й причинил болка, той ловко, но деликатно даде нова насока на разговора.

— Има хора, които мислят, че по море няма никакви развлечения — рече той. — За страдащ от носталгия и морска болест отчаян обитател на сушата може и да е така; ала за човек, който има достатъчно силен дух, за да потиска животинските нагони, е съвсем друго. Например ние уреждаме редовно балове и на кораба си имаме артисти, които, макар и да не могат да правят точно такива стъпки, както примабалерината в някой балет, все пак умеят да изпълняват фигурите си дори в буря, с което не би могъл да се похвали и най-изкусният акробат на сушата.

— За нас, невежите обитатели на terra firma, бал без жени би бил твърде невесело развлечение.

— Хм! Вярно, няма да е зле да има някоя и друга дама. Но ние си имаме и театър. Разни фарсове, комедии и трагедии ни помагат да убиваме времето. Ето оня човек, дето се е излегнал на реята на формарсела като ленива змия, грееща се на слънце върху клона на някое дърво, може „да ревука като гургуличе-сукалче“^[1]! А там е един последовател на Момус^[2], способен да предизвика усмивка върху устните на монах, страдащ от морска болест. Мисля, че по-добра препоръка не му трябва.

— Всичко това звучи добре на думи — обади се мисис Уилис, — но се дължи донякъде на умението на… поета или художника, как е по-добре да ви нарека?

— Нито едното, нито другото, чисто и просто един сериозен и правдив летописец. Но щом се съмнявате и познавате толкова слабо океана…

— Ще прощавате! — прекъсна го рязко дамата. — Тъкмо напротив, много добре го познавам.

Корсарят, чиито неспокойни погледи се бяха задържали повече върху младото лице на Гъртруд, отколкото върху спътницата й, сега се загледа във втората и толкова дълго време не откъсна очи от нея, че малко я смути.

— Вие, изглежда, се учудвате, че жена може да прекара толкова вре ме по море — забеляза тя, с което искаше да му обърне внимание върху неправилните му забележки.

— Доколкото си спомням, ние говорехме за морето — продължи той, сякаш внезапно се бе отърсил от мислите си. — Да, разбира се, за морето, и аз се увлякох във възхвалите си, казах ви, че този кораб е по-бърз от…

— Нищо подобно! — възкликна Гъртруд, смеейки се на грешката му. — Вие играехте ролята на церемониалмайстор на морски бал.

— Искате ли да потанцуваме менует? Ще окажете ли чест на кораба ми с вашата грация?

— Аз ли, сър? Но с кого? С джентълмена, който умее така добре да се държи на краката си в буря?

— Вие искахте да разпръснете съмненията ни относно развлеченията на моряците — обади се гувернантката, хвърляйки мрачен, укорителен поглед към възпитаницата си за твърде кокетното й държане.

— Да, точно това желаех и ще го направя.

И като се обърна към Уайлдър, който бе застанал наблизо, за да може да слуша разговора, продължи:

— Тези дами се съмняват в умението ни да се забавляваме, мистър Уайлдър. Нека боцманът с вълшебната си свирка даде на хората си сигнала „за веселба“.

Нашият авантюрист се поклони в знак на съгласие и предаде заповедта. След няколко секунди в средата на кораба, близо до главния люк, се появи човекът, с когото читателят се запозна в пивницата „Ръждивата котва“. Украсен както преди със свирка на сребърна верижка, той беше придружен от двама помощници — скромни възпитаници на същото училище за грубияни. От свирката на Найтингейл изскочи продължителен, остър писък, а когато звукът замря, самият той изрева с не твърде благозвучен глас:

— Хайде всички на веселба!

Вече имахме случай да сравним тези звуци с мученето на бик и смятаме, че това сравнение си остава в сила, тъй като не намираме друго по-подходящо. Примерът на боцмана бе последван поред от помощниците му, докато най-сетне се убедиха, че всички са ги чули. Колкото и странно и грубо да прозвуча този призив в ушите на Гъртруд, той подействува много приятно на слуха на повечето от тия, които го чуха. Когато първият звук на зова се разнесе във въздуха, всички бездействуващи млади моряци, излегнали се на рейте или увиснали на някое въже, вдигнаха глави, за да доловят думите, които щяха да последват, както послушна болонка наостря уши, за да долови гласа на господаря си. Но едва бе изречена недвусмислената команда, предшествуваща обичайния протяжен възглас, с който Найтингейл завърши подканата си, и тихото, продължително мърморене на моряците избликна в дружен вик.

За миг всякакъв признак на бездействие изчезна. Младите и пъргави моряци от марсовете се втурнаха към въжетата на съответните си мачти и се закатериха по клатещите се въжени стълби като катерички, бързащи към хралупите си при сигнал за тревога. По-сериозните и по-тромави моряци от бака, старши артилеристите и старши кормчиите, по-неопитните и малко уплашени моряци на шкафута и съвсем зелените и истински разтревожени моряци на кърмата — всички се юрнаха някак инстинктивно към местата си; по-обиграните — да скроят някой номер на колегите си, а по-неумелите, съзнаващи своето невежество, тръгнаха да търсят средства за защита.

След миг марсовете и рейте зашумяха от смехове и шеги: всеки моряк там горе обясняваше разпалено на другарите си какво е намислиш или изтъкваше предимствата на своите хрумвания в сравнение с някой не толкова хитроумен похват за злочинство. От друга страна, недоверчивите погледи, хвърляни от време на време нагоре от моряците, струпали се на шканците и около подножието на гротмачтата, ясно показваха неувереността, с която новаците на кораба се готвеха да, участвуват в предстоящото състезание по остроумие. По-улегналите и по-сериозни моряци при носа обаче стояха по местата си с непоклатима решителност, която показваше, че разчитат на физическата си сила и на отдавнашното си познанство и с шегите, и с опасностите на океана.

Сред всеобщата глъчка и бъркотия друга групичка се бе събрала бързо и уверено — доказателство, че в случая съзнаваше напълно необходимостта от сплотеност и съгласуваност на действията. Това бяха школуваните войници на Генерала, между които и истинските моряци съществуваше почти инстинктивна неприязън, която по очевидни причини се подстрекаваше на описвания от нас кораб до такава степен, че често предизвикваше буйни и почти метежни свади. Двайсетина на брой, те се събраха бързо и макар да бяха задължени да оставят огнестрелното си оръжие, преди да участвуват в такава забава, лицето на всеки от тези мустакати юнаци имаше свирепо изражение, което показваше, че е готов при нужда да си послужи със стърчащия над раменете му щик. Командирът им и останалите офицери се оттеглиха на юта^[3], за да не пречат с присъствието си на свободния ход на играта.

Няколко минути бяха загубени за различните приготовления, които току-що описахме. Но щом моряците от марсовете се увериха, че никой пипкав нещастник измежду тях не е досегаем от лошите шеги на различните групи долу, те изпълниха точно заповедта на боцмана, като започнаха лудориите си.

Няколко ведра, повечето предназначени за гасене на пожар, бяха бързо завързани за въжета, висящи от краищата на рейте, и спуснати в морето. Въпреки непохватното противодействие на моряците долу тези кожени съдове бързо бяха напълнени и вдигнати обратно на рейте. Много зяпнали моряци от шкафута и сурови морски пехотинци в този момент се запознаха с морската стихия по начин нито удобен, нито приятен за тях. Докато обект на шегите бяха само тези непосветени новаци, хората от марсовете им се наслаждаваха безнаказано, ала щом се засегнеше достойнството на някой старши артилерист, всички младши офицери и моряците от бака се вдигаха дружно да се възпротивят на тази обида. Те реагираха с бързина и умелост, която показваше колко обиграни са по-старите моряци във всичко, свързано със занаята им. Те домъкнаха до носа една пожарникарска помпа и я насочиха към най-близкия марс, като добре монтирана батарея, готвеща се за предстоящата атака. Смеещите се и бъбрещи моряци на марса бързо се разбягаха: едни се покатериха по-нагоре така, че да бъдат извън обсега на помпата, а други се оттеглиха на съседния марс по въжета на такава шеметна височина, която би изглеждала недостижима за всяко друго животно освен за пъргавата катеричка или маймуна.

Сега тържествуващите и настървени моряци, желаейки да затвърдят успеха си, завикаха на морските пехотинци да дойдат да премерят сили на носа. Вече измокрени до кости и разлютени от нанесените им оскърбления, петима-шестима войници, предвождани от един ефрейтор, повърхността на чиято напудрена глава бе заприличала на тесто от твърде близкото съприкосновение с водата, се опитаха да се покатерят по въжетата — подвиг, който се оказа далеч по-труден за тях, отколкото да проникнат в крепост през пробитата й стена. Веселите старши артилеристи и старши кормчии, доволни от успеха си, ги насърчаваха в това начинание, а Найтингейл и помощниците му, подсмихвайки се под мустак, надуваха свирките си и подвикваха окуражително: „Дръжте се!“ Видът на тези смелчаци, които бавно и предпазливо се катереха по въжетата, действуваше на пръснатите по марсовете моряци до голяма степен така, както гледката на мухи близо до паяжина действува на техния притаил се кръвожаден враг, паяка. По изразителните погледи на намиращите се долу моряците горе разбираха, че могат да си играят с войниците както си искат. Ето защо, щом войниците влязоха в капана, двайсетина човека се спуснаха върху тях — всеки да хване жертвата си. За невероятно кратко време нападателите ги изловиха до един.

Двама-трима от по-амбициозните смелчаци бяха застигнати и завързани, тъй като бяха неспособни да окажат съпротива на място, където самото благоразумие им диктуваше да използват и двете си ръце за нещо по-важно — да се държат здраво за въжетата; останалите бяха прехвърлени с помощта на въжета на различни рей досущ както леко платно или рея се поставя на място.

Сред ликуващите викове, с които бе приветствувана тази победа, един от участниците се отличаваше особено със сериозността и усърдието при изпълнението на определената му роля в тази комедия. Седнал на външния край на по-долната рея така спокойно, като че се бе разположил на диван, той се занимаваше сериозно с един от заловените, който бе вдигнат до под нозете му. Веселият старшина на моряците от марсовете заповяда „да го направят блок-бижу“ — така се наричат блоковете, които висят от двата края на някои рей и чието название, изглежда, произхожда от скъпоценните камъни, провиснали често от ушите на прекрасния пол.

— Хей, слушайте — промърмори този муден и сериозен на вид моряк, който бе не друг, а Ричард Фид, — стропът^[4], с който вдигнахте този човек, не е от най-добрите; пък и както се е разкрякал, какво ли ще прави, когато му прекарате въже! Дявол да го вземе, господа, трябваше да екипирате момчето по-добре, щом искате да го пратите при добра компания горе. Куртката му има повече дупки, отколкото китайска джонка — каютни илюминатори. Хей, там на палубата! Ти, Гвинея, ми намери някой шивач и го прати горе да закърпи наметалото на тоя приятел, та да не го продухва вятърът.

Снажният африканец, който поради голямата си сила бе сложен на бака, погледна нагоре, а после със скръстени на гърдите си ръце закрачи по палубата с такова сериозно лице, като че го бяха пратили с изключително важно поръчение. Врявата горе накара един крайно безпомощен на вид простосмъртен да се измъкне от едно уединено кътче на кубрика, да се изкачи по стълбата през носовия люк и като застана там, подал тялото си до кръста от комингса^[5], с чиле здрави, дебели конци около шията, парче пчелен восък в едната ръка и игла в другата, се заозърта с такова смаяно изражение, сякаш бе китайски мандарин, посветен внезапно в тайните на балета. Погледът на Сципион се спря върху този индивид. Протягайки ръка, той го метна на гръб и преди изненаданият обект на атаката му да разбере в чии ръце е попаднал, през колана на панталоните му бе пъхната една кука и той скоро се озова по средата на разстоянието между водата и реята по пътя си към Рид.

— Внимавай да не изпуснеш човека в морето! — извика Уайлдър строго от мястото си на далечния ют.

— Нали той шивач, мастър Хари — отвърна флегматичният чернокож — ако зашие него лошо, сам той ще си виновен.

През време на този кратък разговор майстор Хоумспън бе завършил благополучно полета си. Тук той бе посрещнат както подобава от Фид, който го вдигна на хълбока си, настани го удобно между реята и утлегара^[6] и се залови да го връзва с въже така, че шивачът да може да действува свободно с ръцете си.

— Дръж се добре! — подвикна Ричард, когато омота здраво добрия човечец. — Ха така. Затегни си въжето.

После стъпи с един крак на шията на пленника си и като го улови за крака, който щръкна във въздуха, невъзмутимо го сложи в скута на уплашения шивач.

— Ето, приятелю — каза той, — а сега развърти иглата и ръката си, все едно че се намираш на работното си място. В твоя изкусен занаят винаги се започва от основата, като се внимава да не се развали горницата.

— Бог да пази мен и всички грешни простосмъртни от преждевременна смърт! — възкликна Хоумспън, гледайки празното пространство от шеметната си висота с чувство, което може да се оприличи донякъде на това, с което въздухоплавател при първия си опит съзерцава гледката под себе си.

— Укротете тоя моряк — подвикна пак Фид, — от патърдията му не може да се разговаря човешки, а тъй като този шивач тук не одобрява такелажа му, е, пратете ги при домакина за нов костюм.

Истинската причина обаче да иска да се отърве от висящия си колега беше искрицата на човечност, която все още проблясваше през грубата шеговитост на моряка, който добре знаеше, че пленникът му ще виси там с цената на големи телесни страдания. Щом молбата му бе изпълнена, той се обърна към шивача, за да продължи разговора така спокойно, сякаш двамата седяха на палубата и като че една дузина подобни жестоки шеги не бяха в ход на също толкова различни части от кораба.

— Защо си блещиш очите като илюминатори, братко? — подзе марсовият. — Това, което виждаш около себе си, е само вода, ако не се смята синята ивица откъм източния борд, която е някакво възвишение на Бахамските острови, нали разбираш.

— В грешен и нахален свят живеем! — отвърна шивачът. — И никой не може да каже кога ще дойде краят на живота му. Пет кървави и жестоки войни изкарах и останах здрав и читав, и то за да стигна най-сетне до тоя позорен и мерзък край.

— Е, щом си имал късмет във войните, нямаш право да се оплакваш, ако са ти се разтреперили гащите, когато те качваха тук на тази рея. Слушай, братко, аз съм виждал и по-смели хора да достигат същата височина и да не усетят кога и как са слезли обратно.

Хоумспън, който разбра само наполовина намека на Фид, сега го гледаше така, като че очакваше от него поне някакво малко обяснение, но същевременно много се възхищаваше от спокойствието, с което другарят му стоеше на мястото си, без ничия помощ, разчитайки единствено на способността си да пази равновесие.

— Да знаеш, братко — продължи Фид, — колко смели моряци са били връзвани на края на рея, па се стреснат, когато чуят оръдеен сигнал, ала си висят там, докато председателят на военния съд не благоволи да ги оправдае!

— Би било ужасна и гнусна подигравка с провидението, ако един най-безобиден и добросъвестен моряк бъде подложен напразно на такива страшни мъчения дори на шега; но според мен двойно по-осъдително е това за екипаж на кораб, където никой не знае в кой час ще настъпи възмездието и разкаянието. Струва ми се неразумно да изкушавате провидението с тия предизвикателни зрелища.

Фид хвърли твърде многозначителен поглед към шивача и дори забави отговора си, за да опресни мислите си със солидна добавка към късчето тютюн за дъвчене, което бе държал през цялото време под едната си буза. После, като се огледа, за да се увери, че никой от шумните му и буйни другари на марса няма да го чуе, впи още по-многозначителен поглед в лицето на шивача и отговори със следните думи:

— Слушай, братко, каквито и да са другите добри качества на Ричард Фид, във всеки случай приятелите му не могат да кажат, че е много учен. Поради това той не сметна за необходимо да поиска да надзърне в заповедта за отплаване, когато постъпи на този прекрасен кораб. Предполагам обаче, че при нужда ще имам такава възможност, защото никой честен човек не бива да се срамува, че плава с такъв кораб.

— Ах! Да пази бог невинните и простодушните, които служат против волята си на този кръстосвач, когато изтече определеното му време! — отвърна Хоумспън. — Предполагам обаче, че ти като опитен и разумен моряк не си се впуснал в това начинание, без да получиш парично поощрение и да се осведомиш дали службата ти ще бъде свързана с опасности?

— В никакво начинание не съм се впускал аз нито със „Смели“, нито с „Делфин“, както се наричаха тия кораби. Има един мастър Хари, оня момък там на юта… дето вика към реята така, като че реве мъжки кит… както виждаш, аз следя сигналите му, ала рядко го безпокоя с въпроси, например накъде смята да насочи лодката си по-нататък.

— Какво! Нима си готов да продадеш така душата си на сатаната, и то даром?

— Слушай, приятелю, не е зле да прекрояваш мислите си, преди да се изплъзнат така нескопосно от езика ти. Аз желая да се отнасям към всеки джентълмен, дошъл да ме споходи тук горе, с такава учтивост, която би правила чест на моя марс, каквито и лоши шеги да си устройва екипажът, разбираш ли? Но офицер като тоя, чиито сигнали следя, си има свое име, без да става нужда да го заимствува от особата, която ти хрумна преди малко да назовеш. Аз презирам жалките заплахи; но излишно е да се казва на човек на твоите години, че колкото е лесно да се качиш на тази рея тук, толкова и лесно можеш да слезеш от нея.

Шивачът погледна морето под себе си и побърза да изглади неприятното впечатление, което последният му неудачен въпрос явно бе направил на якия му другар.

— Пази боже да нарека някого другояче освен с кръщелното и фамилното му име, както повелява законът — рече той. — Аз исках само да попитам бихте ли последвали джентълмена, комуто служите, до такова непристойно и гибелно място като бесилката?

Фид замълча малко, за да събере мислите си за отговор на такъв засукан въпрос. При този необикновен процес той задвижи енергично тютюна, с който устата му беше почти претъпкана, а после, когато завърши двата процеса, изригна струя тютюнев сок почти до реята на шпринтовото платно и изрече с много решителен тон:

— Да пукна, ако не го последвам! След като сме плавали заедно двайсет и четири години, би било подло да се разделя с него заради такава дреболия като някаква си бесилка, очертаваща се на хоризонта.

— За такава служба трябва да ви плащат винаги щедро и да ви гощават обилно, че да ви се ще да продължавате да служите — забеляза шивачът с тон, който показваше, че не би имал нищо против да получи по-подробен отговор. Фид не искаше да възпира любопитството му, напротив — смяташе, че щом веднъж се е впуснал в тази тема, длъжен е да я изясни докрай.

— Като става дума за заплащането — каза той, — знаеш ли, то е колкото се полага на моряк. Би било унизително, ако вземем по-малко, отколкото се пада на най-добрия прост матрос на кораб, защото все едно да призная, че получавам колкото заслужавам. Но мастър Хари си има свой начин да оценява заслугите на хората и ако оплете мислите си при тази работа, с никаква свайка не съм в състояние да ги разплета. Веднъж само подхвърлих, че е редно да ме направи старши кормчия, ама той не искаше и да чуе за такова нещо, казва, че понякога съм малко мързелив, за което може да си навлека наказание. Всеки знае, че колкото по-високо се катери една маймуна по въжетата на кораб, толкова по-ясно всеки на палубата може да види, че тя има на задницата си рея, несвойствена на човека. А що се отнася до яденето и пиенето, то влиза в дажбата на моряка; понякога се намира какво да отделя за някой приятел, а има и случаи да стоя с празен стомах.

— Но често си делите… ъ-ъ… плячката, когато корабът ви плени друг кораб, нали? — забеляза шивачът, извръщайки лицето си, може би от страх да не покаже неподобаващ интерес към отговора. — Предполагам, че ви възнаграждават за всичките страдания, щом касиерът обяви каква е плячката?

— Слушай, братлето ми — каза Фид, придавайки си отново важен вид, — можеш ли да ми посочиш къде заседава адмиралтейският съд, който конфискува плячката?

Шивачът го изгледа с любопитство, но страшна врява в друга част на кораба прекъсна разговора им точно когато имаше голяма вероятност да се стигне до някакво задоволително обяснение между двете страни.

Тъй като скоро действието в повествованието ни пак ще се раздвижи, причината за вълнението ще изясним в началото на следващата глава.