Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (15)

XV глава

В името на правдата, какво сте:

въображение или каквото

ни казва зрението?

Шекспир — „Макбет“

Суеверието е явление, като че ли характерно за океана. Малцина обикновени моряци са неподатливи на неговото влияние в по-голяма или по-малка степен, макар че у моряците от различните народи то съществува във форми, видоизменяни от съответните им национални навици и своеобразни възгледи. Балтийският моряк си има своите тайни обреди и начини да умилостивява боговете на вятъра; средиземноморският моряк скубе косата си и коленичи пред мощите на някой безсилен светец, когато сам може да свърши по-добре това, за което моли; а по-вещият английски моряк вижда душите на умрелите в бурята и чува виковете на някой загубен свой колега в поривите на вятъра, фучащ над пустинята, по която плава. Дори по-просветеният и още по-разсъдлив американец не е могъл да се отърси изцяло от скритото въздействие на едно чувство, което, изглежда, винаги съпътствува занаята му.

В мощта на морето има величие, което поддържа онова наивно лековерие, обладаващо повече или по-малко душата на всеки човек, колкото и здравомислещ да е той. Невежият моряк, който броди из безкрайната водна шир и вижда над главата си небето, на всяка крачка от своите странствувания бива изкушаван да потърси помощ в някакво добро знамение. Благодарение на малкото такива знамения, които могат да се обосноват научно, продължават да съществуват още много други, пораждани само от възбуденото и страхуващо се въображение. Подскоците на делфина, сериозното и тържествено плаване на морската свиня, тромавото подрипване на тежкоподвижния кит, крясъците на морските птици — всичко това, като знаците на древните гадатели, има съответни добри или лоши последствия. Смешението от обясними и необясними неща постепенно довежда моряка до такова душевно състояние, при което той става податлив на всякакви възбуждащи и необикновени чувства, ако не по друга причина, поне поради това, че подобно на безкрайната стихия, сред която прекарва живота си, то носи отпечатъка на нещо, което се смята за свръхестествено именно защото е неразбираемо.

Целият екипаж на „Кралска Каролина“ произхождаше от оня далечен остров, който е бил и продължава да бъде кошер на народите, може би обречени да носят името му до времето, когато средището на неговата рухнала мощ ще се търси като рядкост, подобно на останките на град в пустиня. Събитията през тоя ден бяха от такова естество, че не можеха да не пробудят дремещото у тия хора суеверие. Както вече казахме, нещастието, сполетяло предишния им капитан, и начинът, по който един непознат бе заел неговия пост, засилиха тяхната подозрителност. Корабът от подветрената страна се бе появил твърде не навреме за нашия авантюрист: още не бе му се удала подходяща възможност да спечели доверието на подчинените си, а вече се бяха стекли такива неблагоприятни обстоятелства, които заплашваха да го лишат завинаги от тази възможност.

Само веднъж имахме случай да представим на читателя помощника, втори по чин на кораба след Иринг. Той се казваше Найтхед — име, което поне по звучене загатваше за мъглявия мрак, който цареше в главата му^[1]. За умствения му багаж може да се съди от малкото мисли, които той сметна за нужно да сподели относно бягството на стария моряк, когото Уайлдър се бе заканил да накаже. Този човек заемаше длъжност, която го издигаше само с едно стъпало по-високо от простите матроси, ето защо по навици и възгледи той стоеше много по-близо до тях, отколкото Иринг. Поради това влиянието му сред моряците беше много по-голямо от това на първия помощник, макар че имаше по-малка власт, а мненията му се приемаха от всички като закон, по който трябва да се съди за всичко, фактически независещо от обикновеното право командуващ.

След като корабът направи завой фордевинд и през цялото време, докато Уайлдър в стремежа си да се отскубне от нежелания си съсед се стараеше да го води през вълните по вече описания начин, този упорит и суеверен морски вълк се намираше в средната част на кораба. Заобиколен от неколцина по-стари и по-опитни моряци, той разговаряше с тях за удивителното появяване на кораба-призрак от подветрената страна и за необикновения начин, по който непознатият им командир бе решил да провери издръжливостта на техния кораб. Описанието на този разговор ще започнем от момента, когато Найтхед сметна за необходимо да прекрати косвените си намеци и да подхване по-открито разискваната тема.

— Чувал съм от по-стари от нас моряци — подхвана той, — че дяволът пращал някого от помощниците си на някой порядъчен търговски кораб за да го замъкне сред плитчини и плаващи пясъци, а когато затъне там, да може да прибере полагаемите му се души на загиналите. Кой знае какъв човек стои в капитанската каюта, щом на първо място в списъка на корабния екипаж стои никому неизвестно име?

— Непознатият кораб е сякаш в облак! — извика един от моряците, който, докато слушаше философствуванията на началника си, продължаваше да наблюдава тайнствения силует от подветрената страна.

— Да, да, не бих се учудил, дори ако го видя да полети към луната! Съдбата е като подвижен блок и неговата рея: когато едното се вдига нагоре, другото се спуща надолу. Казват, че на червените мундири^[2] им вървяло по суша, а сега е време, когато и ние, честните моряци, трябва да се пазим от шквалове. Аз, братя, съм заобикалял нос Хорн с кралски кораб, виждал съм светещ облак, който никога не изчезва, и съм държал в ръката си самия огън на свети Елм^[3]. Но тия неща може да види всеки, който се качи на рея в буря или плава в южните морета; и все пак според мен не е естествено кораб да вижда собствената си сянка в мъглата, както е с нашия сега — ето го пак, ей там, между бизана и бакщага^[4], — или търговски кораб да разполага платната си така, че всичките му дъски да играят насам-натам като четка за зъби в устата на пътник, когато морската болест го е хванала здравата.

— И все пак този момък държи добре кораба под юзда — обади се най-старият моряк, който следеше внимателно и най-малкото движение на Уайлдър. — Вярно, кара като луд, ала досега не е скъсал нито една нишка.

— Нишка ли! — повтори с презрителен тон помощникът. — Какво е една нишка, когато цялото котвено въже ще се скъса, та котвата ще се връзва само с буйреп? Имай предвид, стари Бил, че дяволът никога не върши работата си наполовина. Каквото е писано, ще стане, и няма отърване, все едно спускаш в лодка жената на капитана, а той гледа от палубата дали всичко върви както трябва.

— Мистър Найтхед умее да управлява кораб във всякакво време! — обади се друг, чийто тон ясно показваше, че разчита изцяло на способностите на втория помощник.

— Но никой няма да ме похвали за това. Аз съм носил всякаква служба, работил съм на всякакви кораби — от тримачтови до двупалубни! Малцина могат да кажат за себе си повече от мен, защото малкото, което зная, е постигнато повече с тежък труд, отколкото с учене. Но каква полза от знания или дори мореплавателно умение, когато срещу себе си имаш магия или козните на тоя, когото не смея да назова, защото няма полза да обиждам ненужно джентълмен? Ще ви кажа само едно, братя: този кораб е така пресилен, както никой разумен моряк не би трябвало да допусне и не би допуснал.

Всеобщият ропот показа, че повечето, ако не и всички, са на същото мнение.

— Нека разгледаме цялата тая работа спокойно, разумно и както подобава на културни англичани — продължи помощникът, поглеждайки настрана през рамо, сякаш да провери дали човекът, чийто гняв му вдъхваше такъв благотворен страх, не е до него. Всички ние до един сме кореняци-островитяни, без капка чужда кръв; на кораба ни няма нито шотландец, нито ирландец. Затова нека обсъдим този въпрос философски, с присъщото на възпитанието ни благоразумие. Първо на първо, честният Никълъс Никълс пада от това буре и си счупва крака! А аз, братя, знам много хора, които са падали от мачти и рей и са се отървали по-леко. Но какво го е еня някой си къде ще запокити своя подчинен, като само с едно вдигане на пръст е способен да ни избеси до един? А ето че тук идва съвсем непознат човек, който мяза на колонист — физиономията му не е обикновена, открита, гладка като на англичанин, дето може да се закрие само с една шепа…

— Тоя момък ми хваща окото — прекъсна го старият моряк.

— Преструва се — там е цялата дяволия! Вярно, на вид е красив, но не такава красота допада на англичанина. Лицето му има изражение, което не ми харесва; а аз не обичам твърде изразителните физиономии, защото не винаги е лесно да разбереш какво мисли да прави човек с такова лице. На всичко отгоре този непознат става капитан на кораба или почти капитан, което е едно и също, а този, който би трябвало да е на палубата и да дава команди в такова време, лежи на койката в каютата си и не може сам да се обърне на друг галс, камо ли да управлява кораб; и никой не може да каже как се случи това.

— Той се спазари с фрахтователя за този пост и тоя хитър търговец, изглежда, много се радваше, че поверява „Каролина“ на такъв отракан младеж.

— В края на краищата и търговецът е омесен от същото тесто като нас и което е още по-лошо, при омесването рядко му слагат солена вода. Често се случва търговец да свали очилата си, да затвори сметководни-те си книги и да се отдръпне настрана, за да изиграе ближния си, а като се върне, вижда, че сам се е изиграл. Мистър Бейл сигурно е мислел, че прави добро на собствениците, като наема тоя мистър Уайлдър, но може да не е знаел, че корабът е продаден на… Всеки примерен моряк трябва да уважава началниците си, затуй няма да назовавам излишно по име човека, който според мен получи немалко права на тоя кораб с честни или нечестни средства.

— Не съм виждал досега някой да измъкне така ловко кораб от трудно положение, както направи той тази сутрин с „Каролина“.

Найтхед се засмя тихо, но, както се стори на слушателите му, твърде многозначително.

— Когато един кораб има по-особен капитан, нищо не бива да ни учудва — отвърна той, щом смехът му замря. — Що се отнася до мен, аз съм се главил да плавам от Бристол до двете Каролини и Ямайка с отбиване в Нюпорт натам и обратно и смело мога да кажа, че нямам желание да ходя по други места. А колкото до това как „Каролина“ се измъкна от трудното положение, когато се намираше близо до роботърговския кораб, е, то бе извършено добре, дори твърде добре за такъв млад моряк. Ако тази работа се паднеше на мен, нямаше да я извърша по-хубаво. Но какво мислите, братлета, за стареца в скифа? Малцина от старите морски вълци са имали късмет да гледат такава гонитба и такова бягство! Чувал съм за един контрабандист, когото катери на негово величество гонили стотици пъти по вълните на Ламанша и все му се случвала мъгла, в която успявал да се скрие, но никой не може да се закълне, че го е виждал да излиза обратно оттам! Та нищо чудно този скиф да е поддържал връзката между брега и тоя гърнзиец^[5] — другояче няма как да се обясни; но за нищо на света не бих искал да бъда гребец на тая лодка.

— Наистина много ловко се измъкна! — възкликна старият моряк, чиято вяра в доброто име на нашия авантюрист започна постепенно да отслабва под такъв куп доводи.

— И аз мисля така, макар че други може да знаят повече от мен — нали съм бил по вода само тридесет и пет години. Виждате ли, морето се вълнува някак особено! И погледнете тия парцаливи облаци, дето са забулили небето, а океанът излъчва толкова светлина, че всеки грамотен човек може дори да чете на нея!

— Аз често съм виждал такова време.

— Че кой не е виждал? Рядко се случва моряк, от който и край да е, да извърши първото си плаване като капитан. Обзалагам се, че този човек, който ни извежда тази нощ в открито море, не върши за пръв път такава работа. Виждал съм и по-страшно небе, и още по-страшна вода, но зная, че нищо хубаво не е излизало и от едното, и от другото. През нощта, когато претърпях корабокрушение в залива…

— Хей, вие на шкафута! — подвикна Уайлдър.

Да бе изскочил предупредителен глас от самия развълнуван и беснеещ океан, нямаше да прозвучи така страшно в наострените уши на винаги бдителните моряци, както този внезапен вик. Стана нужда младият им командир да го повтори, преди дори Найтхед да се реши да отговори, макар че беше редно пръв да се обади от името на всички.

— Разпоредете се да се вдигне форбомбрамселът^[6], сър — продължи Уайлдър, когато от надлежния отговор разбра, че е чут.

Помощникът и събеседниците му се спогледаха за миг с тъпо изумление и мнозина поклатиха тъжно глави, преди един от тях да се втурне към въжетата от наветрената страна, за да се изкачи на мачтата със съмнение в душата и да вдигне въпросното платно.

И наистина Уайлдър увеличаваше платната на кораба така безразборно, че можеше да предизвика съмнение в намеренията или решенията си дори у хора, недотам поддаващи се на суеверия, колкото тия, които му бе писано да командува сега. На Иринг и на по-невежия му и поради това по-упорит колега отдавна беше ясно, че и младият им началник не по-малко от тях желае да се отскубне от призрачния кораб, който така странно ги следваше навред. Имаше разлика само в подхода, но тази разлика беше толкова съществена, че двамата помощници се дръпнаха настрана да се посъветват. След това Иринг, донякъде насърчен от смелото мнение на своя колега, се приближи до командира си, решен да му каже до какъв общ извод са стигнали двамата с прямота, според него изисквана от обстоятелствата. Но в суровия поглед и спокойното лице на Уайлдър имаше нещо, което го накара да зачекне опасната тема с предпазливост и заобикалки, малко неприсъщи за него. Няколко минути той постоя да види какво ще бъде въздействието от неотдавна вдигнатото платно, преди да се осмели да отвори уста. Но точно в този момент корабът бе блъснат с все сила от една огромна вълна, която вдигна разпенения си гребен почти на дванайсет фута над приближаващия се нос, и това му даде кураж да заговори, напомняйки му отново, че е опасно да продължава да мълчи.

— Не виждам да се отдалечаваме от непознатия кораб, макар че нашият се носи по водата с такава скорост — подзе той, решил да говори колкото може с повече заобикалки.

Както често бе правил досега, Уайлдър хвърли отново поглед към мъглявия силует на хоризонта, а после се взря намръщено в посоката, откъдето духаше вятърът, сякаш да го подкани да завее още по-силно, но не отвърна нищо.

— Хората на помпите роптаят, сър — подхвана пак помощникът, след като помълча, но не получи очаквания отговор. — Излишно е да припомням на офицер, който знае така добре задълженията си, че моряците не обичат твърде помпите.

— Екипажът на кораба трябва да изпълнява безпрекословно всичко, което сметна за нужно да заповядам, мистър Иринг.

Този закъснял отговор бе даден с такъв твърд и властен тон, че моментално подействува. Иринг покорно отстъпи крачка назад, преструвайки се, че е увлечен в изучаване на носещите се по небето гъсти облаци, а после, събрал кураж, се опита да атакува наново от друга страна.

— Наистина ли смятате, капитан Уайлдър — каза той, служейки си с това звание, на което нашият авантюрист може би нямаше право, единствено с цел да го предразположи, — наистина ли смятате, че е в човешките възможности „Кралска Каролина“ да се отскубне от оня кораб?

— Боя се, че не — отговори младият човек с такава дълбока въздишка, като че всичките му тайни опасения напираха да изскочат от гърдите.

— С дължимото уважение към по-доброто ви образование и властта ви на този кораб, сър, от опит зная, че това не е възможно. Навремето често съм виждал кораби да си мерят силите по тоя начин и добре зная, че нищо не се печели, като се пресилва кораб, за да мине от наветрената страна на такива бързоходци!

— Вземете далекогледа, Иринг, и ми кажете с какви платна се движи непознатият и на какво разстояние е според вас — рече Уайлдър, явно без да обръща ни най-малко внимание на забележките му.

Честният и наистина доброжелателен помощник сложи шапката си на шканците и изпълни заповедта. След като се взира продължително, сериозно и внимателно, той закри далекогледа с широката си длан и отговори с тона на човек, който си е съставил окончателно мнение:

— Ако оня кораб е построен и екипиран като всеки друг — произнесе се той, — смело бих казал, че има пълно снаряжение и се движи с три марсела с по един риф^[7], долни прави платна, бизан и кливер.

— Нищо повече ли няма?

— Бих се заклел в това, ако имах възможност да се уверя, че е във всички отношения като другите кораби.

— И все пак, Иринг, въпреки всички платна, които сме вдигнали, не сме го изпреварили нито с фут.

— Господи! — възкликна помощникът, клатейки глава сякаш напълно убеден, че усилията му са напразни. — Дори и да скъсате всички платна на гротмачтата, сър, преди да изгрее слънцето, няма да промените нито с инч разстоянието до оня кораб! А после тия, които имат добро зрение, може би ще го видят да плава сред облаците, макар че — за щастие ли или за нещастие, не знам — никога не ми се е случвало да срещна такъв кораб по видело.

— А разстоянието? — попита пак Уайлдър. — Вие не казахте на какво разстояние се намира.

— Зависи как го измервате. Или е тук, толкова близо, че да могат да хвърлят сухар до върха на мачтите ни; или стои там, където го виждаме, със скрит зад хоризонта корпус.

— Ами ако е там, където го виждаме?

— Е, тогава виждаме кораб с около шестстотин тона водоизместимост и ако се съди само по това, което ни се струва, бихме могли да кажем, че е на приблизително две левги от подветрената ни страна.

— Аз съм на същото мнение! Шест мили от наветрената страна не е малко предимство при такова трудно преследване. Ей богу, Иринг, ако ще да вдигна „Каролина“ във въздуха, пак ще се изплъзна от този кораб!

— Това би могло да стане, ако корабът ни имаше крила като свирец или чайка, ала при това положение по-вероятно е да отидем на дъното заедно с него.

— Засега той носи добре платната си. Пък и не се знае на какво е способен кораб, когато се напъне до крайност.

— Аз съм го виждал да плава при всякакво време, капитан Уайлдър, само че…

Той внезапно млъкна. Огромна черна вълна, вдигнала се между кораба и източния хоризонт, се носеше напред, явно заплашвайки да погълне всичко по пътя си. Дори Уайлдър очакваше сблъсъка с тревожно затаен дъх, разбрал в този момент, че бе престъпил прага на благоразумието, насочвайки кораба си с такава скорост срещу такава водна маса. За щастие вълната се разби на няколко клафтера от носа на „Каролина“, обливайки палубите й с порой от пяна. За половин минута предната част на кораба изчезна; сякаш, неспособен да се вдигне върху вълната, той се мъчеше да мине през нея, а после изплава тромаво, покрит с милиони океански светулки. Корабът се спря, треперейки с всички съставни части на огромния си и мощен корпус, подобно на подплашен кон; а когато пое отново по пътя си, вече се движеше по-бавно, като че предупреждаваше управляващите го за тяхното неблагоразумие.

Иринг гледаше командира си мълчаливо, с пълното съзнание, че никакви негови думи не биха били така убедителни, както тази случка. Моряците вече не се стесняваха да изразят гласно неодобрението си и дори се осмелиха да изрекат много мрачни предсказания за последиците от такива безразсъдни рискове. Но Уайлдър оставаше глух за всичко това. Твърдо решен да изпълни тайния си план, той беше готов и на още по-големи рискове, за да постигне целта си. Но ясен, макар и приглушен вик от кърмата на кораба му напомни за страховете на другите. Обръщайки се бързо кръгом, той се приближи до все още разтрепераната Гъртруд и нейната гувернантка, които през всички тия дълги и мъчителни часове бяха следили скришом, но с дълбок интерес всяко негово движение.

— Корабът издържа така добре на удара, че вече имам пълна вяра в силите му — каза той с успокоителен глас, но с такива думи, които да я накарат сляпо да повярва, че няма никаква опасност. — Със солиден кораб опитен моряк никога не би изпаднал в затруднение.

— Мистър Уайлдър — отвърна гувернантката, — аз добре познавам тази страшна стихия, сред която прекарвате живота си. Не си въобразявайте, че ще успеете да ме заблудите. Знам, че пресилвате кораба пряко възможностите му. Имате ли достатъчно съображения за подобна дързост?

— Имам, госпожо.

— И те ли, както много други ваши съображения, ще останат завинаги заключени в гърдите ви? Или ние, които еднакво с всички вас понасяме последиците, може би имаме право също да ги знаем?

— Щом сте запознати толкова добре с нашата професия — отговори младият човек с лека усмивка, която обаче придаде още по-тревожна нотка на неискрените му думи, — излишно е да ви казвам, че движещ се срещу вятъра кораб трябва да вдигне всичките си платна.

— Поне ми отговорете по-прямо на един мой въпрос: достатъчно благоприятен ли е този вятър, за да можем да минем през опасните плитчини при нос Хатерас?

— Съмнявам се.

— Тогава защо не се върнем там, отдето тръгнахме?

— Бихте ли се съгласили на това? — попита младежът с бързината на мисълта.

— Аз искам да отида при баща си — каза Гъртруд почти със същата бързина като него; пламенното момиче явно едва си поемаше дъх при произнасянето на тези няколко думи.

— А аз, мистър Уайлдър, желая да напусна окончателно този кораб — продължи спокойно гувернантката. — Не искам да ми разяснявате загадъчните си подмятания. Върнете ни при близките ни в Нюпорт и няма да задаваме повече въпроси.

— Виж, това можем да направим — промърмори нашият авантюрист, — можем да го направим! При такъв вятър са достатъчни няколко часа работа. Мистър Иринг!

Помощникът тутакси се озова до него. Уайлдър му посочи тъмния силует от подветрената страна, подаде му далекогледа и заповяда да го разгледа отново. Всеки от двамата поред го огледа дълго и внимателно.

— Не вдига повече платна! — каза командирът нетърпеливо след продължителния си оглед.

— Нито парцалче, сър. Но има ли значение за такъв кораб колко платна е разпънал или какъв вятър духа?

— Иринг, струва ми се, че вятърът духа много на юг, а и оная ивица тъмни облаци встрани показва, че ще се засили. Отклонете кораба още с два-три румба към подветрената страна и издърпайте наветрените брасове^[8], за да намалее натискът върху мачтите.

Тъповатият помощник изслуша тази команда с нескрито учудване. За човек с неговия опит беше напълно ясно, че по този начин се връщат по същия път, който току-що бяха изминали, и че всъщност така се отказваха от целите на пътуването. Той се осмели да забави изпълнението на заповедта, за да направи възражение.

— Надявам се, капитан Уайлдър, че няма да се обидите от един стар моряк като мен, ако си позволя да кажа мнението си за времето — подхвана той. — Когато ще влезе нещо в джоба на собственика, нямам нищо против да завием обратно, защото не обичам бряг, към който духа вятърът, вместо обратно. Но ако отпуснем един-два рифа, корабът ще се движи към открито море и спечеленото разстояние ще бъде чиста печалба, тъй като ще бъдем далеч от Хатерас. Пък и кой знае дали утре или вдругиден няма да задуха откъм континента, който сега е на северозапад от нас.

— Завийте с два румба и издърпайте наветрените брасове! — заповяда Уайлдър с тон, който показваше, че държи на своето.

Би било в разрез с миролюбивия и смирен характер на честния Иринг да протака повече. Командите бяха предадени на подчинените му, които, разбира се, ги изпълниха, макар че от устата на Найтхед и другите ветерани от екипажа се разнесе зле прикрит и злокобен ропот на недоволство от безпричинните и както им се струваше безразсъдни промени в решенията на капитана.

Уайлдър остана напълно безразличен към всички тези признаци на брожение. Дори и да ги бе чул, той или смяташе под достойнството си да им обръща внимание, или от желание да печели време си даваше вид, че не разбира смисъла им. В този момент корабът, подобно на птица, чиито криле са се уморили да се борят с бурята и се отклонява да търси по-лек път, се движеше бързо, като ту се издигаше върху гребените на вълните, ту потъваше грациозно в браздите помежду им под напора на вятъра, който сега бе станал благоприятен. Течението вече не беше в противоположна на курса му посока и тъй като сега вятърът го тласкаше отзад, количеството на разпънатите платна престана да поставя на изпитание издръжливостта му. Все пак по мнението на целия екипаж не биваше да се вдигат толкова много платна в такава бурна нощ. Но не беше на такова мнение непознатият, комуто бе възложено да ръководи съдбините им. С глас, с който отново предупреждаваше подчинените си за опасността от неподчинение, той заповяда да се поставят бързо едно след друго няколко широки платна — лисели. Подтикван от този нов тласък, корабът запрепуска по вълните, оставяйки подире си пенеста ивица, която съперничеше по големина и яркост с мятащия се гребен и на най-големия талаз.

Платно след платно се вдигаше, докато най-после дори Уайлдър бе принуден да признае пред себе си, че „Кралска Каролина“, колкото и здрава да беше, не можеше да носи повече. Тогава нашият авантюрист се заразхожда отново по палубата и се заоглежда да види резултатите от новия си опит. Когато бристолският търговски кораб промени курса си, промени се съответно и видимата посока на непознатия, който продължаваше да се рее на хоризонта като малка мъглява сянка. Но безпогрешният компас показа на бдителния моряк, че той продължава да стои в същото относително положение, в което беше, когато го забелязаха за пръв път^[9]. Никакво усилие от страна на Уайлдър не можа да промени положението му нито с един инч. Бързо изтече още един час, през който според показанията на лага корабът му измина три левги по водата, а непознатият все си стоеше на запад, като че беше само умалена сянка, хвърляна от „Каролина“ върху далечните тъмни облаци. Той измени курса си и по този начин подстави по-широка площ от платната си пред очите на наблюдаващите го, но никаква друга промяна не се забелязваше. Дори платната му да се бяха увеличили съществено, разстоянието и мракът пречеха даже на наблюдателния Иринг да види това. Може би поради възбуденото си състояние достопочтеният помощник беше твърде склонен да вярва в чудотворната сила, притежавана от тайнствения му съсед, поради което нямаше възможност да приложи напълно опитността си в случая. Но дори Уайлдър, който следеше положението, поглеждайки често натам, бе принуден да признае пред себе си, че непознатият като че ли се носи по водната шир по-скоро като летящо във въздуха тяло, отколкото като кораб, служещ си с известните на моряците средства.

В това време мисис Уилис и нейната повереница се бяха прибрали в каютата си; първата тайно се радваше, че скоро ще се махнат от този кораб, започнал пътуването си при такива зловещи обстоятелства, че бе нарушил равновесието дори на нейния здравомислещ и трезв разсъдък. Гъртруд не знаеше нищо за промяната на курса. За нейното неопитно око всичко в океанските простори изглеждаше както досега; Уайлдър можеше да променя курса на кораба колкото си иска, без неговата по-прелестна и по-млада пътничка да разбере това.

Не беше така със самия умен командир на „Каролина“. За него нямаше нищо неясно, нищо съмнително по среднощния му път. Очите му отдавна познаваха всяка звездица, издигаща се над тъмната начупена линия на морския хоризонт; какъвто и вятър да повееше над океана, пламтящите му бузи можеха веднага да почувствуват от коя част на небесата идеше неговата сила. Познаваше и разбираше всеки наклон на носа на кораба, реагираше веднага на всички негови завои и лъкатушения по безбрежния му път и почти не ставаше нужда да прибягва до морските уреди, за да реши по какъв курс да го насочи или как да направлява движенията на повереното му прекрасно съоръжение.

И все пак не можеше да си обясни необикновените маневри на непознатия. Той сякаш предугаждаше и най-малката промяна, която Уайлдър заповядваше, и я изпълняваше преди неговия кораб. Надеждите му да се изплъзне от такава зорка бдителност се осуетяваха от леката маневреност и по-доброто управляване на платната, които дори на неговия трезв ум започнаха да се струват като проява на някаква свръхестествена сила.

Докато нашият авантюрист беше погълнат от мрачните мисли, неминуемо навявани от подобни впечатления, небето и морето взеха да променят облика си. Светлата ивица, която така дълго се бе задържала на източния хоризонт, сякаш завесата на небосвода се бе разтворила леко, за да пропусне ветровете, сега внезапно изчезна. В тази посока започнаха да се трупат тежки черни облаци, част от които надвиснаха над водата като мъгла, така че небето и морето се сляха в едно. От другата страна, на запад, тъмната завеса се привдигна и напряко пред „Каролина“ се разпростря дълга ивица ярка светлина. А непознатият кораб продължаваше да се носи сред този поток от светеща зловеща мъгла, макар че от време на време неясните му и фантастични очертания като че се стопяваха във въздуха.