Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (12)

XII глава

Добре! Сбери матросите и им ревни

две думи! Пипайте здраво или ще

се разбием!

Шекспир — „Бурята“

Голяма част от деня бе изминала, докато ставаха гореописаните събития. Вятърът беше постоянен, но недостатъчно силен. Въпреки това щом Уайлдър остана сам, необезпокояван от задявките на безделниците по брега и досадното пречкане на фрахтователя, той се огледа с намерение незабавно да използва вятъра за отплаването на кораба. Повика лоцмана, съобщи му решението си и се отдръпна в оная част от палубата, отдето можеше да следи както трябва всичко, което се намираше сега под негово командуване, и да размишлява върху неочакваното си и необикновено положение;

„Кралска Каролина“ ненапразно носеше гордото си име. Тя беше кораб именно с такива размери, които осигуряват удобства и в обстановката, и в управлението. В писмото на Корсаря се посочваше, че тя се слави като бързоходна, и нейният млад и умен командир с огромно вътрешно задоволство виждаше, че има всички възможности корабът да покаже своите качества.

Стегнатият, енергичен и опитен екипаж, пропорционалният рангоут, ниските надстройки, отличното разпределение на товара и изобилието от леки платна осигуряваха всички предимства, подсказвани от досегашния му опит. Очите му светнаха, когато огледа набързо тия подробности от поверения му кораб, а устните му се раздвижиха, сякаш мислено изразяваше радост или самодоволство, но от благоприличие не искаше да го изкаже гласно.

В същото време екипажът по команда на лоцмана се събра при брашпила^[1] и започна да прибира котвата.

В тази работа най-добре се проявяваше силата на всеки поотделно и на всички заедно. Мускулите им се движеха бързо и съгласувано. Подвикваха си ясно и весело. Сякаш за да почувствува властта си, нашият авантюрист също извиси глас и към песента на моряците се смеси един от ония внезапни насърчителни възгласи, с които морските офицери обикновено окуражават своите хора. Гласът му беше силен, вдъхновен и властен. Моряците трепнаха като буйни състезателни коне, когато чуят първия сигнал, и всеки хвърли поглед назад, сякаш да прецени качествата на новия си началник. Уайлдър се усмихна, явно доволен от успеха си, а когато се обърна, за да тръгне по шканците, изведнъж срещна отново спокойния, внимателен, но безспорно учуден поглед на мисис Уилис.

— След мненията, които благоволихте да изкажете за този кораб — заговори дамата с ледена ирония, — не очаквах да ви видя тук на такъв отговорен пост.

— Вероятно знаете, госпожо — отвърна младият моряк, — че на капитана му се е случило ужасно нещастие?

— Знам и чух, че бил намерен друг офицер, който да го замества временно. Но предполагам, че след като размислите, няма да ви се види странно, че съм учудена, виждайки коя е тази личност?

— От нашите разговори сигурно сте си съставили неблагоприятно мнение за моите професионални способности. Надявам се, че ще се успокоите по този въпрос, защото…

— Не се съмнявам, че сте голям майстор в това изкуство! Във всеки случай, струва ми се, никаква дребна опасност не ще ви възпре да потърсите подходяща възможност да проявите познанията си. Ще имаме ли удоволствието да бъдем във вашата компания през цялото пътуване, или ще ни напуснете още при входа на пристанището?

— Нает съм да командувам кораба до края на маршрута му.

— Значи можем да се надяваме, че опасността, която съзирахте или си въобразявахте, според вас вече е намаляла, иначе нямаше така лекомислено да се изложите на нея ведно с нас.

— Вие сте несправедлива към мен, госпожо — отвърна Уайлдър разпалено, поглеждайки несъзнателно към сериозната, но внимателна Гъртруд. — С радост бих се изложил на всякаква опасност, за да избавя от зло вас или тази млада дама.

— Предполагам, че дори тази млада дама ще оцени такова благородство! — После, сменяйки досегашното си превзето държане с по-естествено и по-подходящо на присъщата й кротка замисленост, мисис Уилис продължи: — Вие имате силен защитник, момко: необяснимия ми порив да ви вярвам — порив, който разумът ми отхвърля. Но корабът се нуждае от вас като командир, затова няма да ви задържам повече. Навярно ще имаме възможности да изпитаме желанието и способността ви да ни бъдете в услуга. Гъртруд, мила моя, обикновено се смята, че жените са пречка на кораб, особено когато трябва да се извърши в наше присъствие някаква сложна маневра, като например сега.

Гъртруд трепна, изчерви се и тръгна подир гувернантката си към противоположната страна на шканците, макар че с поглед нашият авантюрист явно искаше да каже, че съвсем не смята присъствието й за пречка. Дамите се настаниха на такова място, че да бъдат по-настрана от другите и да пречат най-малко на работата на кораба, но и същевременно да могат да следят добре всички негови маневри. По този начин разочарованият моряк бе принуден да прекъсне разговора, който с радост би продължил, докато не се наложеше да поеме от лоцмана управлението на кораба. В това време обаче котвата беше вече вдигната и моряците усилено разпъваха платната. Уайлдър се отдаде на работата си с трескава възбуди и като взе думата от устата на офицера, който издаваше заповедите, пое сам непосредственото командуване.

Докато платно след платно падаше от рейте и се опъваше чрез сложен механизъм, загрижеността, която морякът почти винаги изпитва към своя кораб, започна да надделява над останалите чувства. Когато всичко от бомбрамселите^[2] до долу беше готово и корабът се обърна с носа си към изхода на пристанището, нашият авантюрист почти бе забравил, че е чужд сред тия, за чийто командир бе избран по такъв необикновен начин, и какво ценно богатство зависеше от неговата твърдост и решителност.

След като всичко от долу до горе беше стъкмено отлично, а корабът — обърнат остро срещу вятъра, Уайлдър огледа всяка рея и всяко платно от клотика^[3] до корпуса, а накрая хвърли поглед по външната страна на кораба, за да се увери, че във водата не се влачи ни най-малко въженце, което да забавя скоростта. От подветрената страна се мъкнеше малък скиф, в който имаше някакво момче, и когато целият кораб се раздвижи, тази лодчица заподскача по водната повърхност, лека и пъргава като перце. Досещайки се, че това е лодка от брега, Уайлдър се приближи и попита кой е собственикът й. Един от помощниците му посочи Джоръм, който в този момент излизаше от вътрешността на кораба, където бе уреждал сметките си с някакъв криещ се или заминаващ длъжник, което беше за него едно и също.

Като видя този човек, Уайлдър си спомни за всичко случило се тази сутрин и за цялата сложност на задачата, с която се бе нагърбил. Но кръчмарят, който явно мислеше само за печалби, не изглеждаше особено развълнуван от тази среща! Той се приближи до младия моряк и обръщайки се към него с титлата „капитан“, му пожела добър път с обичайните любезности, които моряците изказват, когато се разделят при подобни обстоятелства.

— Добре се справяте със задълженията си, капитан Уайлдър — завърши той, — и се надявам, че пътуването ви няма да трае дълго. Днес следобед ще имате хубав вятър и ако държите курс право към Монток, на сутринта ще можете да излезете в открито море, като се движите все покрай брега. Ако разбирам от време, вятърът ще бъде по-източен, отколкото бихте желали.

— А колко според вас ще трае пътуването? — попита Уайлдър, като сниши глас така, че да го чува само кръчмарят.

Джоръм погледна крадешком встрани и когато се убеди, че са сами, лицето му, на което обикновено беше изписано тъпо самодоволство, придоби сурово, хитро изражение. Като направи подигравателен жест, той промърмори:

— Здравата подхлъзнах фрахтователя с клетвата си, а, мастър Уайлдър?

— Вие наистина надминахте очакванията ми с вашата експедитивност и…

— … осведоменост! — допълни собственикът на „Ръждивата котва“, забелязвайки, че събеседникът му търси подходяща дума. — Да, аз винаги съм се отличавал със съобразителност в тия работи; но когато човек познава нещо издълбоко, глупаво е да си хвърля думите на вятъра.

— Разбира се, добрата осведоменост е голямо предимство. Предполагам, че извличате полза от знанията си?

— Ей богу, мистър Уайлдър, какво ще стане с нас в тия трудни времена, ако не изкараме честно някое и друго пени по всички възможни начини? Аз отгледах няколко прекрасни дечица от вересия и няма да бъде моя вината, ако не им оставя нищо друго освен доброто си име. Не току-тъй се казва, че пъргави шест пенса струват колкото един мързелив шилинг^[4]; ала аз предпочитам човек, който не се спотайва, когато приятелят му има нужда от добра дума или от помощ. Винаги знаете къде можете да намерите такъв човек, както казват нашите политици, които не се спират пред нищо заради каузата си, била тя права или крива.

— Много похвални принципи; рано или късно те ще ви прославят в света! Но вие забравихте да отговорите на въпроса ми… Дълго ли ще бъде пътуването или кратко?

— Бог да ви благослови, мастър Уайлдър! Аз ли, беден кръчмар, ще разправям на капитана на този прекрасен кораб откъде ще задуха вятърът? Там, в каютата си долу, лежи достойният и забележителен командир Никълс; той умееше да прави с кораба всичко, каквото пожелаеше, та как мога да мисля, че джентълмен с такива добри препоръки като вас няма да прави същото? Надявам се да чуя, че пътуването ви е преминало отлично и напълно сте оправдали добрата дума, която можах да кажа за вас.

Дълбоко в душата си Уайлдър проклинаше тънката хитрост на мошеника, с когото бе принуден временно да бъде съюзник, защото ясно виждаше, че Джоръм е решил да не се заангажира повече от необходимото, и то само в краен случай, затова едва ли ще отговори на поставените му ребром въпроси.

След като помълча малко, за да размисли, Уайлдър продължи бързо:

— Виждате, че корабът набира скорост, и не е време за шеги. Знаете ли за писмото, което получих тази сутрин?

— Боже мой, капитан Уайлдър! Та да не съм пощенски началник? Как мога да зная какви писма пристигат в Ню порт и кои се задържат на континента?

— Изпечен негодник, а на всичко отгоре и страхливец! — промърмори под нос младият моряк. — Но сигурно бихте могли да ми кажете дали ще тръгнат веднага по петите ми, или пък разчитат, че ще задържа кораба в открито море под какъвто предлог ми дойде наум?

— Да ви пази бог, млади господине! Учудвам се, че вие, след като сте прекарали толкова време по море, задавате такива въпроси на човек, който от двайсет и пет години гледа морето, само от брега. Доколкото помня, сър, вие ще държите курс на юг до момента, когато островите изчезнат от очите ви, а след това ще трябва да се съобразявате с вятъра, за да не се наврете в Гълфстрийма, където, както знаете, течението ще ви помъкне на една страна, когато ви е заповядано да се движите на друга.

— По-остро срещу вятъра, по-остро, сър! — завика лоцманът ядосано на човека при-кормилото. — Дръж остро срещу вятъра, в никакъв случай не бива да се озовем от подветрената страна на роботърговския кораб.

Уайлдър и кръчмарят трепнаха, сякаш и двамата намираха нещо обезпокоително в близостта на току-що назования кораб. Младият капитан посочи скифа и каза:

— Ако не желаете да пътувате по море с нас, мистър Джоръм, време е да се качите на лодката си.

— Да, да, виждам, че сте вече доста далеч от брега и ще трябва да се сбогуваме, колкото и да ми е приятна вашата компания — отвърна собственикът на „Ръждивата котва“ и като се прехвърли бързо през перилата, скочи ловко в скифа. — Е, момчета, на добър път; желая ви силен попътен вятър, спокойно плаване и бързо завръщане. Отвързвай!

Заповедта му бе изпълнена; лекият скиф, вече непривързан за кораба, незабавно се отдръпна от него, направи малък завой и се спря на място, докато грамадният кораб минаваше край него величествено, като слон, от чийто гръб току-що е изхвръкнала пеперуда.

Една минута Уайлдър следи с очи лодката, но се сепна от гласа на лоцмана, който отново подвикна от носовата част на кораба:

— Повдигни малко леките платна, момче, повдигни ги, ти казвам; използвай всеки инч платно, иначе няма да можем да задминем роботърговския кораб. По-остро срещу вятъра, сър, по-остро.

— Роботърговски ли! — промърмори нашият авантюрист, бързайки към такова място, откъдето ще може да вижда по-добре този важен и сега двойно по-интересен за него кораб. — Да, роботърговски! Май наистина ще ни бъде трудно да го задминем!

Несъзнателно той се бе озовал близо до Уилис и Гъртруд. Облегнала се на перилата на шканците, девойката с напълно естествено за годините си удоволствие гледаше закотвения непознат кораб.

— Може да ми се смеете и да ме наречете капризна и дори лековерна, драга мисис Уилис — заговори девойката, която не подозираше, че Уайлдър е на вече споменатото място, — но бих искала да не сме сега на тази „Кралска Каролина“, а да пътуваме с ей оня красив кораб!

— Наистина красив кораб! — откликна мисис Уилис. — Но не зная дали там ще бъде по-безопасно и по-удобно, отколкото на тоя, на който се намираме сега.

— Колко симетрично и правилно са подредени въжетата му! И лети като птица по водата!

— Ако беше уточнила каква е птицата, сравнението щеше да бъде — наистина морско — произнесе гувернантката с тъжна усмивка. — Ти, мила моя, проявяваш способности на бъдеща жена на моряк.

Гъртруд се изчерви леко и извърна малко глава към гувернантката си, за да й отговори със същия шеговит тон, но изведнъж очите й срещнаха впития в нея поглед на Уайлдър. Тя занемя, бузите й поруменяха още повече, но широкополата шапка й помогна да скрие лицето си и разлялото се по него смущение.

— Ти не ми отговаряш, чедо, като че сериозно размишляваш върху вероятността да станеш жена на моряк — продължи мисис Уилис, чийто вглъбен и разсеян вид обаче показваше, че едва ли съзнава какво приказва.

— Морето е твърде променчива стихия, за да ми хареса — отвърна хладно Гъртруд. — Моля ви, мисис Уилис, кажете ми: корабът, към който се приближаваме, кралски кораб ли е? Той има войнствен, дори заплашителен вид.

— Лоцманът два пъти го нарече роботърговски кораб.

— Роботърговски ли! Колко измамна е красотата и симетричността му! Никога вече няма да вярвам на външността, щом такова прелестно творение може да служи За такава гнусна цел.

— Измамна наистина! — произнесе Уайлдър високо, подтикван от неустоим и едновременно несъзнателен порив. — Осмелявам се да кажа, че колкото и прекрасно устроен и отлично екипиран да е той, из целия океан не плава кораб, по-вероломен от този…

— … роботърговски кораб — довърши мисис Уилис, която бе успяла да се обърне и да погледне изумено младия човек, преди той да се доизкаже.

— Роботърговски кораб! — повтори той натъртено и се поклони, сякаш да поблагодари за думите.

След този кратък разговор настъпи дълбоко мълчание. Цяла минута мисис Уилис изучава изкривените от смущение черти на младия човек и на лицето й се изписа някакъв особен интерес, подбуден от сложни чувства; после сведе тъжно очи към водата и потъна в напрегнато, мъчително размишление. Вярно, леката, изящна фигура на Гъртруд продължаваше да стои облегната на перилата, ала Уайлдър не можеше вече да вижда извърнатото й лице. В това време вървяха към развръзката си събития, които щяха да отвлекат вниманието му дори от такъв приятен обект.

Междувременно корабът вече се бе промъкнал между малкото островче и мястото, откъдето се бе качил Хоумспън, и можеше да се каже, че вече е излязъл от вътрешното пристанище. Роботърговският кораб стоеше точно на пътя им и всеки следеше с интерес да види ще успеят ли да го заобиколят от наветрената му страна. Всички желаеха това, защото морякът държи да бъде от почетната страна на всяко срещнато нещо, но главно защото при положението, заемано от чуждия кораб, нямаше да се наложи „Каролина“ да прави завой оверщаг^[5], преди да стигне до по-удобно за такава маневра място. Читателят обаче лесно ще разбере, че у новия й командир бушуваха чувства, които нямаха нищо общо с професионална гордост или някаква временна изгода.

С всеки свой нерв Уайлдър усещаше, че наближава критичният момент. Да си припомним, че той не знаеше нищо за най-близките намерения на Корсаря. Тъй като фортът не беше в състояние да противодействува, нямаше да му бъде трудно да грабне плячката си пред очите на целия град и да я отнесе, без да обръща внимание на недостатъчните им средства за отбрана. Положението на двата кораба беше благоприятно за такова начинание. Неподготвената и неподозираща „Каролина“, която и без това не можеше да се мери с такъв силен противник, лесно щеше да бъде победена от него; а и преди дори едно-единствено гюлле от батареята да достигне целта си, победителят и неговият трофей вероятно щяха да бъдат на такова разстояние, че ударът щеше да се окаже слаб, а може би и съвсем безвреден. С безумието и дързостта си такова начинание съответствуваше на славата на върлия пират, от чиято прищявка, изглежда, зависеше изцяло тази операция.

Нека не се учудваме, че под въздействието на подобни мисли и вероятността скоро да се сложи край на новопридобитата му власт нашият авантюрист чакаше резултата с много по-голямо вълнение от тия, които го заобикаляха. Той застана на шкафута^[6] на кораба и се помъчи да отгатне плана на своите тайни съучастници по някои от ония белези, известни на всеки моряк.

Но на мнимия роботърговски кораб не се забелязваше ни най-малък признак, че възнамерява да отплава или да промени по някакъв начин позицията си. Той стоеше на котва със същото дълбоко, величаво, но измамно спокойствие, в което бе прекарал цялата тази пълна със събития утрин. Сред плетеницата от въжета или по дългите му рей се виждаше един-единствен човек. Това беше моряк, седнал на края на една по-долна рея, където, изглежда, се занимаваше с една от ония поправки, които винаги се оказват нужни на кораб. Тъй като човекът стоеше от наветрената страна на своя кораб, Уайлдър веднага се сети, че той е сложен там, за да хвърли абордажна кука в такелаж^[7] на „Каролина“, ако това стане необходимо, и по този начин да долепи двата кораба един до друг. За да предотврати такова опасно сблъскване, Уайлдър моментално реши да осуети плана на неприятеля. Като повика лоцмана, той му каза, че ако се опита да мине от наветрената страна, едва ли ще успее, и му напомни, че по-безопасно ще бъде да се движи от подветрената.

— Не бой се, не бой се, капитане — отговори упоритият водач на кораба, който поради краткотрайността на властта си искаше да я използва неограничено и подобно на узурпатор на трон изпитваше ревност към законния властелин; когото временно бе изместил, — не бой се, капитане. Аз съм кръстосвал из тия краища по-често, отколкото ти си прекосявал океана, и знам названието на всеки подводен камък така добре, както градският глашатай — нюпортските улици. Дръж срещу вятъра, момче, дръж в остър бейдевинд^[8], така ще можеш…

— Целият кораб се тресе, сър, ако ни блъсне в роботърговския кораб, кой ще плаща за щетите?

— Аз гарантирам за всичко — отвърна самоувереният лоцман. — Всяка дупка, която направя в платната ви, жена ми ще закърпи с тънка като косъм игла и с такива ловки пръсти, като че има напръстник на фея!

— Думите ви звучат хубаво, сър, само че корабът вече губи скорост и преди да завършите хвалбите си, ще бъде окован здраво като осъден крадец. Дръж платната издути, момче, дръжте ги добре напълнени, сър.

— Да, да, дръжте ги добре напълнени — повтори лоцманът, който, разбрал, че ще е трудно да минат от наветрената страна, бе започнал да отстъпва. — Дръжте в остър бейдевинд… винаги съм ви казвал — остър бейдевинд. Вятърът промени малко посоката си, та не зная какво да правя, капитане, но ще трябва непременно да минем от подветрената страна; съгласете се, че при това положение ще се наложи да направим завой оверщаг.

И наистина вятърът, макар и поотслабнал, сега беше малко по-благоприятен; пък и Уайлдър не бе отричал, че за да успее трудният му опит да мине от по-почетната страна, корабът трябваше да промени галса двайсетина минути по-рано, като мине от подветрената страна на другия кораб. Но тъй като най-ограничените хора винаги по-неохотно признават грешките си, поставеният натясно лоцман се помъчи да смекчи принудителната си отстъпка с такова оправдание, което да не намали пред неговите слушатели репутацията му като предвидлив човек.

— Отдръпвайте се веднага — извика Уайлдър, който започваше от възражения да минава към команди, — отдръпвайте кораба, сър, докато още имате възможност, иначе, дявол да го…

Устните му спряха да се движат, защото погледът му случайно падна върху бледото лице на уплашената Гъртруд.

— Аз също смятам, че това трябва да се направи, щом вятърът променя посоката си. Дръж румпела^[9] към наветрения борд, момче, така че да минем под кърмата на закотвения кораб. Чакай! Обърни пак в бейдевинд; врежи се до кости във вятъра, момче; вдигнете пак, вдигнете леките платна. Роботърговският кораб опъва въже точно на пътя ни. Ако има закони в плантациите, ще дам под съд капитана му за такава работа!

— Какво цели този човек? — запита Уайлдър, скачайки бързо на едно оръдие, за да вижда по-добре.

Помощникът му посочи подветрената страна на другия кораб, къде то по водата наистина плющеше разтягащото се дълго въже. Истината мигновено блесна в главата на младия моряк. „Корсарят“ беше тайно закотвен с шпринг^[10], за да може по-бързо да насочи оръдията си срещу батареята, ако стане нужда да се брани, и сега се възползваше от това обстоятелство, за да попречи на търговския кораб да мине от подветрената страна.

Целият този замисъл предизвика голямо учудване и немалко ругатни сред офицерите на „Каролина“, макар че никой освен командирът й нямаше ни най-малка представа за истинската причина да се постави спомагателна котва и да се препречи пътят им с такова въже. От всички само лоцманът виждаше в това повод за радост. Всъщност той държеше кораба в такова положение, че му беше трудно да се движи в която и да било посока, и ако се случеше някакво нещастие при тази изключително сложна маневра, която непременно трябваше да се извърши, сега щеше да има достатъчно основателно оправдание.

— Как си позволяват да застават така при входа на залив! — промърмори Уайлдър, когато видя всичко описано досега. — Трябва да минете от наветрената им страна, лоцмане, друг изход няма.

— Не отговарям за последиците и призовавам всички на борда за свидетели — отвърна лоцманът с оскърбен вид, макар тайно да се радваше, че го карат да върши точно онова, за което само преди минута така упорито бе настоявал. — Ако мачтите се счупят или въжетата се скъсат, ще трябва да се отнесем до съда. Дръж точно срещу вятъра, остро срещу вятъра и се опитай да вземеш полу на борд.

Кормчията изпълни заповедта. Като отпусна ръчките на кормилното колело, то се завъртя бързо и корабът, усетил силния напор на вятъра, се обърна тежко в посоката, отдето бе дошъл, и заплющя с; платната си така, като че бе изхвръкнало цяло ято водни птици. Но възпрян отново от кормилото, обезсилен от загубването на скорост, след малко корабът, както преди, загуби посока и започна да се приближава с борда си към мнимия роботърговски кораб, тласкан от вятъра, който, изглежда, бе отслабнал доста тъкмо в решителния момент, когато беше най-необходим.

Всеки моряк би разбрал положението на „Каролина“. Тя се бе придвижила толкова напред, че стоеше точно от наветрената страна на, чуждия кораб, но толкова близо, че не можеше ни най-малко да завие настрана, тъй като имаше непосредствена опасност двата кораба да се сблъскат. Вятърът беше променлив — ту духаше на пориви, ту на моменти затихваше съвсем. Щом „Каролина“ усетеше полъха му, високите й мачти се накланяха грациозно към другия кораб, сякаш му правеше прощален поклон; ала когато краткотрайният напор на непостоянния вятър престанеше, тя се залюляваше тежко към наветрената страна, без да се помръдне нито с фут напред. Обаче в резултат от всяко движение тя все повече и повече се приближаваше до своя опасен съсед, докато и на най-младия моряк на кораба не стана ясно, че само внезапна промяна на вятъра ще й помогне да се придвижи напред, още повече че отливът се заменяше с прилив.

Младшите офицери на „Каролина“ никак не бяха деликатни в забележките си по адрес на глупака, който ги бе поставил в такова неудобно и унизително положение, а лоцманът се мъчеше да скрие яда си с многобройни гръмогласни команди. Но ругатните му скоро се смениха с обърканост и накрая моряците вдигнаха ръце, чудейки се коя от неясните му и противоречиви заповеди да изпълняват. В това време Уайлдър, скръстил ръце с най-невъзмутим вид, стоеше близо до пътничките. Мисис Уилис се взираше в очите му, за да разбере по изражението им естеството и величината на застрашаващата ги опасност, ако наистина съществуваше опасност в неминуемото сблъскване на два кораба в напълно спокойни води, при което единият беше закотвен, а другият едва се движеше. Суровата решителност, която видя върху лицето на младия човек, събуди у нея безпокойство, което иначе не би изпитвала при такива обстоятелства, които сами по себе си не предвещаваха явна опасност.

— Има ли от какво да се страхуваме, сър? — попита гувернантката, мъчейки се да скрие от повереницата си естеството на своята тревога.

— Нали ви казах, госпожо, „Каролина“ ще се окаже кораб без късмет.

Отговорът на Уайлдър беше съпроводен с такава горчива усмивка, че двете жени я изтълкуваха като лоша поличба и Гъртруд се вкопчи в спътницата си като в човек, в когото отдавна е свикнала да търси опора.

— Защо моряците от роботърговския кораб не ни помагат… да не се блъснем в тях? — запита тревожно девойката.

— Имате право: защо не ни помогнат? Мисля, че скоро ще се срещнем с тях.

— Вие говорите така, младежо, и видът ви е такъв, сякаш сте убеден, че в тази среща се крие някаква опасност!

— Стойте близо до мен — отвърна Уайлдър, така стиснал устните си, че гласът му едва се чуваше. — Каквото и да се случи, стойте колкото е възможно по-близо до мен.

— Обърни бизангика^[11] към вятъра — крещеше лоцманът, — спусни лодките и завърти носа обратно… прибери стопанкера… опъни кливершкота^[12] назад… обърни пак гротхалса^[13].

Обърканите моряци стояха като статуи, не знаеха накъде да се завъртят; едни викаха на останалите да направят това или онова, а други също тъй гръмогласно отменяха командата. Изведнъж се чу спокоен, властен глас:

— Тишина на кораба!

Подобен тон, в който личи самообладанието на говорещия, винаги предава на подчинените частица от решителността на командуващия ги. Всички извърнаха лица към оная част от кораба, отдето идеше гласът, всички наостриха уши да доловят и най-малката допълнителна заповед. Уайлдър стоеше на барабана на шпила, откъдето виждаше добре всичко около себе си. С бърз и вещ поглед той бе преценил отлично положението на своя кораб. В този момент очите му бяха впити тревожно в роботърговския кораб, за да вникне в измамното спокойствие, което все още цареше на него, и да разбере каква полза би имало от бъдещите му действия. Но странният кораб лежеше върху водата като омагьосан и никаква човешка фигура не се мяркаше сред сложните му механизми освен вече споменатия моряк, който продължаваше работата си с такова безразличие, като че „Каролина“ се намираше на сто мили от мястото, където седеше той. Устните на Уайлдър се изкривиха в усмивка — горчива или доволна, трудно беше да се каже — и той даде знак на внимателно следящия го екипаж да действува бързо.

— Опъни всички платна по предните и задните мачти — изкомандува той.

— Да — повтори като ехо лоцманът, — опъни всички платна по мачтите.

— Има ли до борда спусната брегова лодка? — попита нашият авантюрист.

Десетина гласа отговориха утвърдително.

— Лоцманът да слезе в нея.

— Тази заповед е противозаконна — извика засегнатият. — Аз забранявам да се подчинявате другиму освен на мен.

— Хвърлете го в лодката! — повтори Уайлдър.

Сред суматохата и напрежението около стъкмяването на рейте почти никой не обърна внимание на съпротивата на лоцмана. Двамата помощници на капитана го вдигнаха на ръце и въпреки че крайниците му се извиваха и гърчеха във въздуха, спуснаха го в лодката безцеремонно като пън. След него хвърлиха края на фалината^[14] и с пълно безразличие оставиха победения лоцман да размишлява.

Междувременно заповедта на Уайлдър бе изпълнена. Широките платна, които допреди малко плющяха във въздуха или се издуваха на-вън-навътре според вятъра, сега се притискаха о съответните си мачти, отбивайки кораба от погрешния му-път. Тази маневра изискваше крайно внимание и изключителна точност в направляването й. Но младият командир се оказа във всички отношения подготвен за това изпитание. Тук се вдигна платно, там друго обърна по-плоска повърхност към вятъра, ту се разпъваше някое по-леко платно, ту изчезваше като тънка мъглица, разпръсната от слънцето. През всичкото това време гласът на Уайлдър кънтеше спокойно и властно. Сякаш самият кораб като живо същество съзнаваше, че съдбата му сега е в други, вече по-опитни ръце.

Подчинявайки се на получения нов подтик, огромните като облаци платна се полюляваха насам-натам заедно с високата гора от мачти И въжета и изведнъж, преодолявайки застоя си, корабът отстъпи тромаво под напора и започна да се отдръпва.

През цялото време, необходимо за измъкването на „Каролина“, вниманието на Уайлдър беше раздвоено между неговия кораб и съседа му, който се държеше необяснимо. Нито звук не нарушаваше царящата на него тишина. На никой от многобройните отвори, през които екипажът на въоръжен кораб може да наблюдава морската шир, не се забелязваше нито едно напрегнато взряно лице или дебнещо око. Морякът на реята продължаваше работата си, сякаш не го интересуваше нищо друго освен заниманието му. Обаче самият кораб се движеше бавно, макар и почти незабележимо, като лениво полюляващ се върху вълните заспал кит, и то по-скоро от само себе си, отколкото от човешки ръце.

Ни най-малката от тия подробности не убягваше от зоркия поглед на Уайлдър. Той забеляза, че докато неговият кораб се отдръпваше, другият постепенно обръщаше борда си към „Каролина“. Дулата на страшните оръдия зееха непрекъснато към неговия кораб, както очите на дебнещ тигър следят движенията на жертвата си, и докато двата кораба се намираха близо един до друг, залп от батареята на първия можеше всеки миг да помете палубите на втория. При всяка нова команда, излязла от устата на нашия авантюрист, очите му се насочваха натам с все по-голям интерес, за да разбере дали екипажът ще има възможност да я изпълни; а и не беше уверен, че ще го оставят да се разпорежда сам на „Каролина“, докато не видя, че тя се е избавила от опасната близост на съседа си и благодарение на новото разположение на платната лекият вятър я изтласка до място, където беше напълно във властта му.

Убеждавайки се, че течението става неблагоприятно, а вятърът — твърде слаб, за да движи кораба, той заповяда платната да се свият до рейте и да се хвърли котва.