Джеймс Фенимор Купър
Червеният корсар (1)

I глава

Парол: Да ви закриля Марс, новоизлюпени храбреци!

Шекспир — „Добрият край оправя всичко“^[1]

 

Нито един човек, който познава суетнята и дейността на един американски търговски град, не би предположил, че старото търговско средище Роуд Айлънд, където сега цари покой, навремето се е нареждало между най-важните пристанища по цялата дължина на нашето обширно крайбрежие. На пръв поглед ще ви се стори, че природата нарочно е създала това място, за да задоволи нуждите и да изпълни желанията на моряка. Отговаряйки на четирите най-важни условия — безопасно и просторно пристанище, спокойни води, външен залив и удобен рейд с ясен изглед към открито море, Нюпорт се е струвал в очите на нашите европейски предци предназначен да служи за убежище на флоти и да откърми цяла раса от смели и опитни моряци. Макар че надеждите по отношение на второто не са изцяло измамени, колко малко действителността е отговорила на очакванията по отношение на първото! В непосредствена близост до този уж галеник на природата се е появил щастлив съперник, комуто е отредено да развали и най-тънките търговски сметки и да добави още едно към хилядите съществуващи доказателства, че „човешката мъдрост е безсмислица“.

Рядко ще се намерят из нашите обширни територии що-годе значителни градове, които за половин век да са се изменили толкова малко, както Нюпорт. Преди да се разработят огромните богатства на вътрешността, красивият остров, на който е разположен този град, е бил любимо убежище на заможните плантатори от Юга, които са бягали от горещините и болестите на своя зноен климат. Тук те са се стичали на тълпи да подишат освежителните морски бризове. Поданици на едно и също правителство, жителите на двете Каролини и на остров Ямайка са се срещали дружески тук, сравнявали са съответните си нрави и обичаи и са укрепвали един у друг една обща заблуда, която потомците им от трето поколение започват да проумяват и да окайват.^[2]

Това общуване е оказало върху простите и неопитни потомци на пуританите както благотворно, така и вредно влияние. От този досег местните жители донякъде са усвоили благата и изящна вежливост, с която толкова се е славела аристокрацията в Южните английски колонии, но, от друга страна, са възприели някои от ония особени схващания за различията между човешките раси, с които тя не по-малко се е отличавала. Роуд Айлънд пръв между областите на Нова Англия се е отдалечил от обичаите и възгледите на своите прости предци. Най-напред той е отхвърлил онова строго и неучтиво държане, смятано понякога за задължителен атрибут на истинската вяра, нещо като външна гаранция за душевната здравина на човека; също той най-напред е изоставил осезаемо ония пречистващи принципи, които биха могли да послужат като оправдание за още по-отвратителна външност. Благодарение на едно странно съчетание на обстоятелства и качества, колкото неоспоримо, толкова и необяснимо, нюпортските търговци са ставали и роботърговци, и джентълмени.

Но каквито и да са били нравствените черти на неговите жители през времето, описвано тук — 1759 година, самият остров никога не е бил толкова привлекателен и очарователен. Гордите му върхове бяха все така увенчани с вековни гори, долинките му — покрити по това време със свежата зеленина на Севера, а непретенциозните, но спретнати и уютни имения се гушеха сред дъбрави и тънеха в цветя. С красотата и плодородието си тази местност си бе спечелила име, което в ония далечни времена може би изразяваше много повече, отколкото се разбираше тогава. Жителите на този край наричаха владенията си „Градината на Америка“. А и гостите им от знойните равнини на Юга охотно приемаха това внушително наименование.

Това прозвище е стигнало и до наше време; то е било изоставено напълно едва когато пътникът е имал възможност да види безбройните широки и красиви долини, които преди петдесет години са тънели в гъстите сенки на горите.

Посочената от нас година беше време, изпълнено с важни събития за английските владения на нашия континент. Кръвопролитията и ожесточена война, която бе започнала с поражения и позор, вървеше към своя победоносен край. Франция бе лишена от последните си владения на континента, а огромната област, простираща се между Хъдсъновия залив и испанските територии, мина под английска власт. Колонистите бяха допринесли много за победата на метрополията. Загубите и униженията, причинени от упоритите предразсъдъци на европейските командири, започваха да се забравят в ликуването от победата. Грешките на Бредък, мудността на Лаудън и слабостта на Абъркромби се изкупваха от енергичността на Амърст и гения на Улф^[3]. Във всяко кътче на земята английското оръжие побеждаваше. Верните колонисти бяха между тия, които ликуваха и се радваха най-възторжено, съзнателно затваряйки очите си пред оскъдните трохи от славата, които всеки народ неохотно дава на своите подвластни, защото славолюбието, подобно на алчността, расте със задоволяването си.

Системата на потисничество и произвол, ускорила отделянето, което рано или късно трябваше да настъпи в резултат от естествения ход на събитията, още не бе влязла в действие. Метрополията все още беше, ако не справедлива, то поне снизходителна. Подобно на всички стари и велики нации, тя се отдаваше на приятно, ала опасно удоволствие — самовлюбеността. Качествата и заслугите на хората, смятани за низша раса, обаче скоро бяха забравени или пък, ако се поменеха, то беше само за да ги чернят и хулят. Недоволството от политическите раздори засилваше това настроение и водеше до още по-крещящи неправди и още по-големи грешки. Хора, които би трябвало да се поучат от наблюденията си, не се срамуваха да показват дори в най-висшия съвет на нацията непознаване на характера на един народ, с който заедно са проливали кръвта си. Високомерието придаваше цена на мненията на глупците. Под въздействието на тази утешителна илюзия ветерани позоряха благородното си призвание със самохвалства, които не би се осмелил да изрече дори един тилов „герой“; именно под въздействието на тази илюзия Бъргойн даде в Камарата на общините прословутото обещание да стигне от Квебек до Бостън с армия, чиято численост дори благоволи да посочи — обещание, което впоследствие той изпълни, като измина същото разстояние с двойно по-голям брой спътници, но вече като пленници; и именно под въздействието на тази илюзия след това Англия погуби живота на сто хиляди свои поданици и прахоса милиони от държавното си съкровище.

Историята на тази паметна борба е известна на всеки американец. Удовлетворен от съзнанието, че родината му е възтържествувала, той с охота приема този славен завършек — да заеме полагаемото му се място в страниците на историята. Вижда, че страната му лежи на здрава и естествена основа и не се нуждае от поддръжката на продажни писачи; и за щастие на душевния му покой и на доброто му име разбира, че процъфтяването на републиката не трябва да се постига с унижаването на съседни народи.

Целта ни тук е да се върнем назад, в периода на затишие, който предшествуваше бурята на революцията. През първите дни на месец октомври 1759 година Нюпорт, както всеки друг град в Америка, беше изпълнен със смесени чувства — скръб и радост. Жителите оплакваха гибелта на Улф и същевременно празнуваха неговата победа. Квебек, твърдината на Канада и последният що-годе важен пункт, държан от един народ, когото колонистите бяха свикнали да смятат за свой естествен враг, току-що бе сменил господарите си. Верността към английската корона, претърпяла толкова много перипетии, преди този чужд принцип да загуби валидността си, тогава беше във връхната си точка и вероятно не би се намерил колонист, който да не отъждествява донякъде своята собствена чест с въображаемата слава на Брауншвайгската династия^[4].

Денят, когато започва да се развива действието на нашето повествование, бе специално определен, за да могат добрите хора от града и околностите му да изразят задоволството си от победата на кралското оръжие. Той бе започнал така, както започваха хиляди дни след това — със звън на камбани и стрелби на оръдия. Още от ранно утро населението се бе стекло по улиците на града с твърдото намерение да се отдаде на веселие, което обикновено, когато е предварително организирано, се превръща в скука. Избраният оратор на деня показа красноречието си в прозаично славословие за падналия герой и подобаващо засвидетелствува своята вярност, като най-смирено постави в подножието на трона славата не само на тази саможертва, но и славата, пожъната от хилядите му храбри съратници.

Доволни от тези изяви на своята вярност към краля, жителите започнаха да се прибират по домовете си. В това време слънцето залязваше към обширните области, които тогава представляваха безкрайна и още неизследвана пустош, а сега изобилствуват от плодовете и благата на цивилизацията. Селяните от околностите и дори от близкия континент също взеха да се запътват към далечните си домове с оная пресметлива загриженост, с която и до днес се отличават жителите на тази част от страната ни дори когато са се отдали на най-безгрижно веселие, защото наближава вечер, а тя може да ги вкара в разходи, неподходящи за подобаващите в случая чувства. С една дума, празничната възбуда бе отминала и всеки поемаше отново по спокойното русло на обичайните си занимания със сериозност и старателност, с които показваше, че съзнава колко много време е пропилял за изразяване на чувства, нещо, което вече е почти склонен да смята за престараване.

Из града отново се чуваха звуците на чука, брадвата и триона; прозорците на много дюкянчета се пооткрехнаха, сякаш собствениците им бяха направили един вид компромис между интересите и съвестта си; а съдържателите на единствените три странноприемници в града стояха пред вратите им и следяха прибиращите се селяни с поглед, който ясно показваше, че търсят клиенти измежду хора, които, винаги бяха много по-склонни да продават, отколкото да купуват. Обаче на всичките им дружески кимвания, запитвания за здравето на жените и децата и в някои случаи дори преки покани за отбиване и почерпка се отзоваха само няколко шумни и разпуснати моряци от корабите, закотвени в пристанището, а също и половин дузина постоянни клиенти на тези заведения.

Главната отличителна черта на населението, което обитаваше областите, наричани тогава провинции на Нова Англия, беше грижата за земните нужди, съчетана с непрекъснати, макар и понякога прикрити погледи към бъдещето. Все пак събитието, на което беше посветен тоя ден, не бе забравено, макар и да не се смяташе за нужно да се разисква в момент на безделие или над бутилка как е протекло всичко. Пътниците по различните пътища, водещи към вътрешността на острова, се събираха на малки групички, които свободно, но с голямо уважение към утвърдените репутации на най-проявилите се видни личности обсъждаха развоя на големите национални събития, които току-що бяха чествували, и как се бяха справили със задълженията си разни лица, определени да ръководят тези празненства. Всички признаваха, че молитвите, макар и, откровено казано, малко в разговорен и исторически стил, са били безупречни и задълбочени; общо взето, единодушно се отбелязваше (макар че някои клиенти на един адвокат, противник на оратора, не бяха напълно съгласни с това мнение), че през тоя ден са чули най-великолепната реч, излизала някога от човешка уста. Досущ в същия дух се изказваха по вълнуващия ги въпрос работниците на един кораб, който се строеше тогава в пристанището: със същото провинциално възхищение, обезсмъртило вече много сгради, мостове и дори отделни личности в техните райони, те уверено обявяваха своето творение за най-редкия по красота образец на тогавашното корабостроене!

Необходимо е може би да кажем някоя и друга дума и за самия оратор, така че и това толкова забележително интелектуално чудо да заеме полагаемото му се място в нашия кратък и мимолетен списък на знаменитостите през описвания ден. Той ораторствуваше пред своите съграждани всеки път, когато се налагаше да обобщи мислите им по някое голямо събитие, подобно на току-що споменатото. Всички справедливо го смятаха за човек с най-дълбоки познания и най-голяма ерудиция и с пълно основание твърдяха, че е смаял не един европейски учен, изкушен от славата му (която е като горещината — колкото по-малко е вместилището, толкова по-силна е тя) да се пребори с него на арената на античната литература. Той беше човек, който умееше да използва много изгодно тези свои големи дарби. Един-единствен път бе проявил непредпазливост, която можеше да накърни извоюваната му репутация: позволи да се отпечата един от страстните изблици на красноречието му, или, както бе се изразил неговият по-остроумен, макар и не толкова прочут съперник — единственият освен него адвокат в града, — допусна да бъде „хваната“ една от крилатите му речи. Но дори този случай, каквито и да бяха неговите последици на други места, затвърди още повече славата му тук. Сега той стоеше пред своите почитатели в печатна форма; напразно се мъчеше това жалко племе от „микроскопични същества, които се хранят от тялото на гения“, да подрони една репутация, вкоренена здраво във вярата на толкова енориаши. Брошурата му бе разпространявана усърдно из провинциите, хвалена на чаша чай, превъзнасяна открито в печата — от някоя сродна душа, както личеше от сходството в стила, — а един съмишленик, по-запален или може би по-заинтересуван от другите, просто я занесе, запечатана в плик, адресиран до такъв високопоставен получател като негово величество английския крал, на борда на първия кораб, който щеше да отплава за „вкъщи“, както с нежност наричаха тогава Англия. Как е подействувала тя върху скования ум на тираничния немец, който седеше тогава на трона на Завоевателя^[5], така и не се узна, макар че посветените в тайната на това пренасяне дълго и напразно чакаха щедрата награда, с която да бъде удостоена тази изключителна проява на човешкия ум.

Въпреки големите си и благотворни дарби сега техният притежател неволно се бе отдал на оная част от професионалната си работа, която имаше най-силна прилика със занятието на писаря, сякаш природата, надарявайки го с редки способности, го бе лишила от такова френологично качество като чувство за собствено достойнство. В престорената скромност на изложението му обаче всеки внимателен наблюдател би забелязал или би му се сторило, че забелязва известни проблясъци на тържество, което не можеше да се обясни с падането на Квебек. Ала навикът да си придава хрисим вид, съчетан със скъперническо отношение към ценните и невъзвратими минути, беше породил онази изключителна упоритост, с която той представяше на света своя образ — необикновено смирен в сравнение със скорошните му духовни постижения.

А сега да оставим този даровит галеник на съдбата и природата и да преминем към една съвсем друга личност и в друга част на града. Мястото, където искаме да пренесем читателя, е чисто и просто дюкянчето на един шивач, който не смяташе, че е под достойнството му сам да извършва внимателно и най-дребните работи, свързани със занаята му. Тази бедна постройка се намираше недалеч от морето, в покрайнините на града, и благодарение на разположението й нейният обитател можеше да се любува на красотата на вътрешния залив, а дори и на гледката на външния, който приличаше на езеро и се виждаше през една образувана от стихиите пролука между островите. Пред вратата имаше малък, рядко посещаван пристан, а донякъде занемареният вид и безлюдността на това място достатъчно ясно показваха, че не точно тук трябва да се търси прехваленото търговско процъфтяване на пристанището.

Следобедът беше като пролетно утро; морският бриз, който от време на време набръчкваше водата в залива, притежаваше оная особена мекота, която се усеща толкова често през американската есен; а честният труженик залягаше над работата си, седнал на тезгяха до отворен прозорец, с много по-доволен вид от себе си, отколкото мнозина от ония, на които е писано да живеят сред блясък, под балдахини от кадифе и злато. От външната страна на малката постройка, подпрян с рамо о стената на дюкянчето, сякаш краката намираха непосилно поддържането на такова тежко туловище без чужда помощ, стоеше висок, тромав, но як и добре сложен селянин, който явно чакаше да бъде завършена дрехата, над която шивачът се трудеше; с нея клиентът възнамеряваше да се премени, когато идущата неделя отиде в близката църква.

За да минава времето по-бързо и може би поради неспособността ц си да устои на желанието да побъбри, към което беше твърде склонен… тоя, който размахваше иглата, и двамата почти не пропущаха минута, без да разменят някоя и друга дума. Тъй като темата на разговора им е пряко свързана със същността на нашето повествование, ще си позволим да предадем на читателя оная част от него, която според нас ще изясни най-добре последвалите събития. Читателят трябва да запомни, че работещият беше вече на преклонна възраст и ако се съди по външността му, човек, който или от неспособност, или поради някаква зла прищявка на съдбата е обречен да се бори с живота и да не допуска нищета в дома си единствено с цената на голямо трудолюбие и строга пестеливост; а безделствуващият беше младеж на такава възраст и с такова положение, когато сдобиването с цял костюм е епохално събитие в живота му.

— Да — възкликна неуморният майстор на плата, нещо като изтръгнал се от устата му знак, който можеше да бъде изтълкуван и като израз на пълно душевно задоволство, и като свидетелство за успешния завършек на физическия му труд, — да, от устата човешка може да са излизали и по-хубави неща от тия, които изрече днес скуайърът^[6], но ние в провинциите никога не сме ги чували. Когато говореше за равнините на патриарха Авраам^[7] и за дима и грохота на битката, раздвижи в гърдите ми такива дълбоки чувства, Пардън, че, право да ти кажа, бих могъл да събера смелост да захвърля напръстника и да тръгна сам да търся слава в бой за делото на краля.

Младежът, чието малко или „кръщелно“ име, както обикновено го наричат сега в Нова Англия, беше предопределено от благочестивите му кръстници да изразява смирено неговите надежди за бъдещето^[8], обърна глава към героичния шивач и в очите му проблесна насмешка, която показваше, че природата не се бе скъпила да го надари с хумор, макар че поради своеобразните си обноски и не по-малко своеобразното си възпитание беше принуден да сдържа тази своя наклонност.

— Сега, съседе Хоумспън, има много добри възможности за всеки амбициозен човек — рече той, — защото негово величество загуби най-храбрия си генерал.

— Да, да — отвърна шивачът, който на млади години или в зряла възраст бе извършил такава сериозна грешка при избора на професия, — отлични и многообещаващи възможности за човек само на двайсет и пет години; ала на мен времето ми е кажи-речи минало и ще трябва да прекарам остатъка от живота си тук, където ме виждаш, сред канаваца и кеневир… Кой е боядисвал този плат, Парди? Тази есен не съм имал работа с толкова хубаво оцветена тъкан.

— Старата ми майчица умее да придава траен цвят на изтъканото. Обзалагам се, съседе Хоумспън, че ако го ушиеш както трябва, не ще се намери на острова по-добре облечен момък от сина на моята майка! Но щом не можеш да станеш генерал, майсторе, ще трябва да се утешиш с мисълта че война вече няма да има. Всички смятат, че французите не ще издържат дълго, а щом ще ни липсват вече врагове, непременно ще имаме мир.

— Толкова по-добре, толкова по-добре, момко, защото човек като мен, нагледал се на ужасите на войната, знае да цени разумно благата на спокойния живот.

— Значи, майсторе, ти разбираш нещичко от новия занаят, с който си възнамерявал да се заловиш?

— Аз ли!… Та нали съм преживял пет дълги и кръвопролитни войни и трябва да благодаря на бога, че ги изкарах, без да получа дори такава драскотина, каквато е способна да направи ей тая игла. Да, пет дълги, кръвопролитни и мога да кажа, славни войни изкарах благополучно!

— Опасно трябва да е било за теб това време, съседе. А аз, доколкото си спомням, през целия си живот съм чувал само за две спречквания с французите.

— Та ти си дете в сравнение с човек, който е превалил шейсетте. Първо имаме тази война, която вероятно скоро ще свърши. Да благодарим за това на провидението, което мъдро направлява всичко! После имаме събитията от четиридесет и пета година, когато край бреговете ни кръстосваше старият „Уорън“ — бич за враговете на негово величество и защитник на всичките му верни поданици. Освен това имаме събитията в Германия, когато чувахме страхотии за боеве, при които хората били косени като трева, падаща под здрава ръка. Дотук станаха три. — И като вдигна очилата на челото си, шивачът взе да брои с напръстника си по пръстите на другата ръка. — Четвъртото е въстанието от петнайсета година, от което, трябва да призная, не съм видял много, защото тогава бях хлапак. А петото беше един страшен слух, който се разпространяваше из нашия край — че избухнало общо въстание на негрите и индианците, което за миг щяло да помете за вечни времена всички християни!^[9]

— Ех, съседе, аз пък винаги съм те смятал за домовит и мирен човек — отвърна възхитеният селяк. — Не съм и сънувал, че си видял такива сериозни събития.

— Не обичам да се хваля, Пардън, иначе щях да добавя към списъка и други важни неща. Наскоро, през тридесет и втора година, имаше голяма борба на изток за персийския трон. Ти си чел за законите на мидяните и персите; та тъкмо за трона, от който дошли тези неизменни закони, се водеше ужасна борба, при която се лееше кръв като вода; но тъй като това не ставаше в християнския свят, не го смятам за своя преживелица, макар че с пълно основание бих могъл да говоря за бунта срещу Портиъс^[10], защото той стана в друга част от кралството, в което живеех.

— Трябва да си скитал много, да си патил много, майсторе, за да видиш всички тия неща и пак да останеш здрав и читав.

— Да, доста съм пътувал, Парди. Два пъти бях на континента, в Бостън, а веднъж прекосих с кораб големия Лонгайлъндски пролив и стигнах до град Йорк. Последното бе рискована работа: разстоянието е голямо, но по-важното е, че трябва да минеш през едно място, което с името си напомня за входа на пъкъла.

— Често съм чувал за това място, наричано „Вратата на ада“. Мога да кажа дори, че познавам добре един човек, който два пъти е минавал оттам: веднъж, когато отивал в Йорк, и втори път, когато се връщал.

— Обзалагам се, че трети път няма да припари там! А разправял ли ти е за Котела, който кипи и клокочи, сякаш под него горят най-големите огньове на сатаната, и за Глигановия гръб, над който водата се издига толкова високо, че гледката напомня за Големите водопади на Запада? Но благодарение на самообладанието и сръчността на нашите моряци и необикновената решителност на пътниците всичко мина благополучно. Не знам какво би казал друг, но трябва да призная, че влизането в този страшен пролив е сериозно изпитание на смелостта. Закотвихме се при островчетата, които се намират на няколко фърлонга^[11] отсам града, и пратихме катера с капитана и двама опитни моряци да разучат мястото и да видят спокойно ли е, или има вълнение. Тъй като сведенията бяха благоприятни, свалихме пътниците на брега и с божия благословия корабът мина благополучно. И имахме защо да се радваме: преди да напуснем мирните си и безопасни жилища, цялото паство се бе молило за нас!

— Нима сте минали през Вратата пеш? — попита слушащият внимателно селяк.

— Разбира се! Иначе щяхме греховно и кощунствено да изкушаваме провидението, тъй като дългът ни не изискваше да се жертвуваме. Но всички тия опасности са минало-заминало; вярвам, че така ще бъде и с тази кръвопролитна война, в която участвувахме и двамата с теб, и смирено се надявам, че тогава негово августейшо величество ще благоволи да насочи височайшото си внимание към пиратите, които вилнеят по крайбрежието, и ще нареди на храбрите си морски капитани да се отнесат към тия злосторници така, както те обичат да се отнасят към всички останали. И ще бъде приятна гледка за старите ми очи да видя как ще докарат в това пристанище прословутия и отдавна гонен „Червен корсар“, влачен зад кърмата на кралски кръстосвач.

— Човекът, за когото споменаваш, е страшен злодей, а?

— Той ли! Не само той, а и много други като него на тоя пиратски кораб, чак до най-младия юнга, са кръвожадни, гнусни разбойници. Сърцето ти се къса от болка, Парди, като слушаш за злодеянията им из далечните кралски морета!

— Често съм чувал да се споменава за Корсаря — отвърна селянчето, — ала никога не са ми разправяли подробности за неговите злодеяния.

— Как можеш ти, момче, дето живееш на село, да знаеш какво става из океанските простори колкото нас, които живеем в пристанище, спохождано от моряци? Боя се, че ще закъснееш за вкъщи, Пардън — добави шивачът, поглеждайки няколко черти, надраскани на тезгяха му, по които следеше движението на слънцето. — Вече наближава пет, а ти предстои да изминеш двойно повече мили, за да стигнеш по някакъв начин до най-близкия синор на бащината ти ферма.

— Пътят ми е познат, а хората — честни — отговори младият селяк, който беше готов да стои до полунощ, само и само да занесе подробности за някакъв страшен грабеж по море на ония, които след завръщането му положително щяха да го наобиколят, за да чуят новини от пристанището. — А наистина ли толкова се страхуват от него и го търсят така, както разправят хората?

— Да го търсят ли! Нима благочестив християнин ще търси входа на ада? По целия обширен океан рядко ще се намери моряк, дори и да е храбър в боя като Исус Навин^[12], великия еврейски пълководец, който да не предпочита да види по-скоро земя, отколкото брамстенгите^[13] на този зъл пират! Хората се бият за слава, Пардън, лично съм виждал това, защото съм преживял толкова много войни; ала никой не обича да срещне враг, който още с първия изстрел развява кърваво знаме и е способен да вдигне във въздуха и себе си, и противника си, ако види, че сатаната вече не желае да му помага.

— Щом тоя злодей е толкова безпощаден — отвърна младежът, изправяйки горделиво мощното си тяло, — защо жителите на острова и плантаторите не въоръжат един каботажен кораб^[14], който да го докара тук да види каква хубава бесилка го чака? А разнесе ли барабанът този призив из нашия край, обзалагам се, че ще се намери най-малко един доброволец.

— Говориш така, понеже не си виждал война! Какво могат да свършат млатила и вили срещу хора, които са се продали на дявола? Колко пъти кралските кръстосвачи са съзирали кораба на Червения корсар нощем или точно при залез и след като здравата загащвали разбойниците, мислели, че вече са им в кърпа вързани; ала на сутринта виждали, че птичката е изхвръкнала с честни или нечестни средства!

— И значи тези злодеи са толкова кръвожадни, че са ги нарекли „червени“?

— Така наричат главатаря им — отговори достопочтеният шивач, който вече се надуваше от гордост, че може да съобщи такъв интересен факт. — Същото име дават и на неговия кораб, защото нито един човек, който е стъпил на борда му, бил той честен моряк или щастлив пътник, не се е върнал да каже има ли някакво друго име — по-добро или по-лошо. Разправят, че корабът бил голям колкото кралска корвета^[15], със същата екипировка и форма, но като по чудо се изплъзвал от много бързи фрегати^[16], а веднъж — но това е само слух, Пардън, защото никой верноподаник на краля не би посмял да говори открито за такова скандално нещо — цял час го обстрелвал петдесеторъдеен кораб и уж потънал пред очите на всички като кован лот^[17]. Но тъкмо когато всички си стискали ръцете и се поздравявали радостно, че разбойниците най-после са получили заслуженото наказание, в пристанището влязъл един кораб, пътуващ за Уест Индия^[18], който бил ограбен от „Корсаря“ на сутринта след оная нощ, когато мислели, че всички са отишли на оня свят. И на туй отгоре, момче, докато кралският кораб бил килнат на една страна, за да запушат дупките, пробити от гюллетата, пиратският сновял насам-нататък покрай брега здрав и читав, досущ както в деня, когато излязъл от ръцете на корабостроителите.

— О, това е нечувано! — възкликна селянчето, на което този разказ бе направил силно впечатление. — А добре съоръжен и красив ли е корабът? И сигурно ли е, че е истински кораб с живи хора?

— Мненията са различни. Едни казват „да“, други — „не“. Но един човек, когото познавам добре, пътувал цяла седмица с моряк, който при бурен вятър минал само на сто клафтера^[19] от този кораб. За техен късмет божията ръка тогава така силно бъркала в морските дълбини, че Корсарят си имал предостатъчно работа, за да не допусне корабът му да потъне. Така познатият на моя приятел имал добра възможност да разгледа спокойно и кораба, и капитана. Разказвал, че на ръст пиратът бил един и половина пъти по-висок от дългия проповедник на континента, косата му имала цвета на слънцето в мъгла, а очите му никой не би пожелал да погледне повторно. Видял го така ясно, както аз те виждам сега, защото негодникът стоял между въжетата на кораба си и с ръка, дълга колкото пеш на кафтан, махал на честния търговец да стои по-настрана, да не би двата кораба да пострадат, като се сблъскат.

— Тоя търговец трябва да е бил смел моряк, щом е дръзнал да се приближи толкова до такъв безпощаден разбойник.

— Работата е там, Пардън, че вършел това против волята си! Пък и нощта била толкова тъмна…

— Тъмна ли! — прекъсна го събеседникът му, който, въпреки доверчивостта си, беше любопитен и проницателен като всеки жител на Нова Англия. — Но как е могъл тогава да го разгледа така добре?

— Дявол знае! — отговори шивачът. — Но наистина видял това, което ти казах, и точно така, както ти го описах. И нещо повече, запомнил добре кораба, за да го познае, ако по някаква случайност или по волята на провидението пътищата им се кръстосат отново. Бил дълъг чер кораб с нисък надводен борд и лежал на водата като змия в тревата, имал страшен злодейски вид и необикновени размери. Освен туй всички разправят, че лети по-бързо от облаците небесни, накъдето и да духа вятърът, и никой не може да му се изплъзне и да очаква милост от него. Според всичко, което съм чувал, той прилича на ей оня роботърговски кораб, който от една седмица — господ знае защо — е закотвен в нашето външно пристанище.

Тъй като бъбривият шивач, разбира се, бе загубил ценни минути да разправя гореописаната история, сега той се залови да ги навакса с още по-усилен труд, подпомагайки бързото движение на ръката с иглата чрез съответно поклащане на главата и раменете. А в това време селският момък, чиято изумена глава беше натъпкана до пръсване с чутото, отправи поглед към кораба, посочен от събеседника му, та да възприеме единствения образ, който му беше нужен сега, за да повярва на толкова вълнуващия разказ, здраво запечатан във въображението му. Естествено, докато всеки от двамата беше зает по своему, цареше мълчание. Наруши го внезапно шивачът, като отряза конеца, с който току-що бе доушил дрехата, захвърли всичко, което държеше, вдигна очилата на челото си, опря ръцете си на коленете така, че образуваха с краката му същински лабиринт, наведе тялото си толкова напред, че се подаде от прозореца, и също впи очи в кораба, който продължаваше да привлича погледа на събеседника му.

— Знаеш ли, Парди — заговори той, — този кораб ми навява странни мисли и лоши предчувствия. Разправят, че търгувал с роби; уж дошъл за дърва и вода, а от една седмица, откакто е тук, на борда му не е качен прът, по-дълъг от гребло; и се обзалагам, че на всяка капка изворна вода, намираща се на трюма му, се падат десет капки ямайски ром. Пък и както виждаш, закотвен е по такъв начин, че само едно от оръдията на бреговата батарея може да го улучи; естествено, ако беше истински мирен търговски кораб, щеше да застане на такова място, че да бъде под прикритието на всички батарейни оръдия, в случай че в пристанището влезе някой заблудил се пиратски кораб.

— Сече ти пипето, майсторе — възхити се младият селяк. — Виж, аз едва ли щях да забележа, ако някой кораб застане даже до самия остров, на който е разположена батареята.

— Въпрос на практика и опит, Пардън, човек се учи, докато е жив. Не може да не разбирам от батареи, след като съм прекарал толкова войни. Цяла седмица бях служил като войник в този форт, когато дойде слух, че французите пращали кръстосвачи от Луисбърг по крайбрежието. Тогава ме сложиха на пост до ей онова оръдие и не веднъж, а двайсет пъти поглеждах през мерника да видя накъде трябва да се стреля, ако, не дай си боже, се наложи да го зареждаме с истински бойни гюллета.

— А какви са тия? — запита Пардън с онова лениво любопитство, което бяха пробудили у него чудесиите, разказвани от събеседника му. — Моряци от роботърговския кораб или нюпортски безделници?

— Тия ли! — възкликна шивачът. — Сигурно са новодошли; в такива смутни времена не е зле да ги огледаме по-внимателно! Хей, Наб, вземи дрехата и я изглади по шевовете, мързелана такава. Съседът Хопкинс бърза, а ти плещиш като млад адвокат в съдилище. Не щади ръцете си, момиче — под ютията си нямаш индийски муселин, а плат, с който могат да се облицоват стени на къща. Ах, Парди, твоята майка отнема със стана си хляба на сума честни шивачи!

След като прехвърли останалата работа на пипкавата си помощничка, която се нацупи, загдето ще трябва да прекъсне приказките си с една съседка, за да изпълни нарежданията му, шивачът, макар и за нещастие куц по рождение, скочи бързо от тезгяха си и излезе на улицата. Но тъй като трябва да запознаем читателя с по-важни действуващи лица, следващата глава ще започнем именно с тази церемония.