Джоан Харис
Шоколад (29)

29
Неделя, 16 март

Отначало Арманд се направи, че не разбира за какво й говоря. После премина в по-горна октава и настоя да й кажа кой си е отворил устата, като в същото време обяви, че непрекъснато си вра носа в чуждите работи и че изобщо нямам представа какви ги дрънкам.

— Арманд — успях да се включа, докато си поемаше дъх. — Кажи ми. Обясни ми какво означава диабетна ретинопатия…

Сви рамене.

— И аз искам да знам защо оня овчи доктор се е раздрънкал пред цялото село — избухна тя. — Защо ме третира като човек, неспособен да взима решения за себе си — изгледа ме сърдито. — А ти не си по-добра от него, мадам. Само ме къткаш, отрупваш ме с грижи… Не съм дете, Виан.

— Това ми е известно.

— Е, радвам се — протегна се към оставената до лакътя й чаша. Забелязах предпазливостта, с която я подхвана между пръстите си, видях как внимателно провери дали я е хванала добре, преди да я вдигне. Не тя, аз съм била сляпата. Бастунът с червената фльонга, внимателните движения, недовършеният гоблен, скритите под широкополи шапки очи…

— И без друго нищо не можеш да направиш — продължи след малко по-меко. — Доколкото разбрах, е нелечимо, така че не засяга никой друг, освен мен — сръбна от чая си и изкриви лице. — Лайка — отрони без капчица ентусиазъм. — Абсорбирала токсините. Като котешка пикня е — върна чашата на мястото й със същото внимателно движение.

— Липсва ми четенето. Вече ми е много трудно да виждам буквите, но Люк ми чете понякога. Помниш ли как го накарах да ми почете Рембо при първата ни среща?

Кимнах.

— Говориш, като че ли е било преди години.

— Така си е — гласът й бе слаб, почти равен. — Получих онова, което мислех, че никога няма да имам, Виан. Внукът ми идва при мен всеки ден. Говорим си като големи хора. Добро момче е, толкова е мил, че дори му домъчнява за мен по мъничко…

— Той те обича, Арманд. Всички те обичаме.

Изкикоти се.

— Е, чак пък всички. Но това няма значение. Всичко, за което някога съм мечтала, го имам тук и сега. Къщата ми, приятелите ми, Люк… — изгледа ме настойчиво. — Няма да допусна някой да ми отнеме всичко това — обяви войнствено.

— Не разбирам. Никой не може да те принуди…

— Не говоря конкретно — прекъсна ме рязко. — Кусоне може да си бае колкото си ще за имплантации на ретина, за скенерни и лазерни терапии и каквото друго му хрумне — презрението й към всичко това бе очевидно. — Това с нищо няма да промени нещата. Истината е, че ослепявам, и никой не може да направи кой знае какво, за да попречи на това — скръсти ръце с някаква особена примиреност. — Трябваше по-рано да отида при него — рече без горчивина. — Сега връщане назад няма, положението само ще се влошава. Шест месеца частично зрение е най-многото, което може да ми даде. После „Le Mortoir“ независимо дали ми харесва или не, докато ми дойде редът да умра — замълча. — Може пък да изкарам още десетина години — отрони замислено, сякаш чула разговора ми с Рейно.

Отворих си устата да й възразя, да й кажа, че може да не е толкова зле, но се отказах.

— Не ме гледай така, дете — бодна ме закачливо. — След банкет, където си яла пет ястия, ти се ще да пийнеш кафенце с ликьорче, нали така? Едва ли ще се нахвърлиш веднага на паницата каша? Едва след това ще можеш да хапнеш още нещо допълнително.

— Арманд.

— Не ме прекъсвай — гледаше ме с блеснали очи. — Искам да ти кажа, че трябва да знаеш къде да спреш, Виан. Трябва да знаеш кога да си бутнеш чинията и да си поръчаш питие. След две седмици ставам на осемдесет и една…

— Не е толкова много — извиках, без да ща. — Не мога да повярвам, че се предаваш просто така.

Погледна ме.

— А ти беше човекът, доколкото си спомням, който казваше на Гийом да запази мъничко достойнство на Чарли.

— Но ти не си куче! — вече бях ядосана.

— Не съм. И имам право на избор.

 

 

Коварно място е Ню Йорк, с цялата си претруфеност. През зимата е студено, през лятото — непоносимо горещо. След първите три месеца свикваш дори с шума, преставаш да го забелязваш, глъчката от коли, гласове и таксита се слива в обща звукова пелена, която пада над града като дъжд. Пресичаше улицата на връщане от магазина, прегърнала кафявия плик с обяда ни, аз изтичах да я посрещна, тя се оглеждаше в другата посока, зад нея огромен билборд с реклама на „Марлборо“, мъж на фона на верига червени планини. Видях го. Отворих уста да извикам, да я предупредя… Замръзнах. Всичко свърши за секунда. Страхът ли залепи езика ми за небцето? Или бе бавната реакция на човешкото тяло пред лицето на неминуема опасност, мисълта стига до мозъка цяла вечност след отклика на плътта. А може би бе надеждата, онази надежда, която идва, след като всички мечти са мъртви, а каквото остава, е бавната, мъчителна агония на преструвката?

Разбира се, маман, естествено, че ще стигнем до Флорида. Ще го направим.

Лицето й е застинало в усмивка, очите й са неестествено бляскави, като зарята на четвърти юли.

Какво ще правя без теб?

Всичко е наред, маман, ще успеем. Обещавам ти. Вярвай ми.

Черния призрак ни наблюдава с треперливата си усмивка и за един безкраен миг съм убедена, че има и по-лошо, много по-лошо, от това да умреш. После се окопитвам и започвам да крещя, предупреждението ми обаче я застига твърде късно. Извръща лице към мен, бледите й устни се разтягат в усмивка… Какво има, скъпа?… и викът, който би трябвало да изрече името й, потъва в писъка на спирачки.

Флорида. Звучи като женско име, пронизва улицата, младата жена тича като обезумяла между колите, захвърля плика с покупките, зеленчуци, кутия мляко, лицето й е разкривено от ужас. Звучи като име, сякаш по-възрастната жена, която издъхва на улицата, се казва Флорида. Мъртва е, преди другата да стигне до нея, отива си тихо и спокойно, чак ми става неловко, задето съм вдигнала такава тупурдия, едра лелка в розов анцуг ме поема в месестата си прегръдка, но чувството, което е най-силно в мен, е облекчение, като срязан цирей. Сълзите ми са на облекчение, горчиво, изгарящо облекчение, че най-накрая съм се добрала до финалната права. Че съм финиширала невредима, или почти невредима.

— Не плачи — тихо отрони Арманд. — Нали ти винаги си казвала, че щастието е единственото нещо, което има значение?

С изненада установих, че лицето ми е мокро.

— Освен това имам нужда от помощта ти.

Прагматична както винаги, ми подаде кърпичка, която измъкна от джоба си. Ухаеше на лавандула.

— Ще вдигам тържество за рождения си ден. Идеята е на Люк. Разходите са без значение. Искам да се заемеш с организацията.

— Моля? — бях объркана от това внезапно преминаване от смъртта към празненствата и обратно.

— Последното ми ястие. Дотогава ще си вземам лекарството като добро момиче. Дори ще пия този отвратителен чай. Искам да доживея до осемдесет и първия си рожден ден, Виан, заобиколена от всичките си приятели. Бог ми е свидетел, може дори да поканя оная моя изкукуригала дъщеря. Ще почетем подобаващо и шоколадовия ти фестивал. А после… — светкавичен жест на безразличие. — Не всеки може да се похвали с толкова щастие. Да има възможност да планира нещата до последната подробност. О, и още нещо — изгледа ме вледеняващо. — Никому нито дума. Никому. Не искам проблеми. Имам право на избор, Виан. Това си е моят рожден ден. Не ми трябват някакви ревльовци, дето да ми подсмърчат на купона. Разбрахме ли се?

Кимнах.

— Обещаваш ли? — сякаш разговаряш с вироглаво дете.

— Обещавам.

Лицето й придоби онова изражение на блаженство, с което винаги говори за добрата храна. Потърка ръце.

— А сега да обсъдим менюто.