Джоан Харис
Шоколад (2)

2
12 февруари, сряда
Заговезни

Всъщност събудиха ни камбаните. Не си бях дала сметка колко сме близо до църквата, докато не ги чух: плътен басов звън, който на силно време се разпада на жизнерадостен карильон — бомм-тра-ли-ла-ли-боммм. Поглеждам си часовника. Шест. През счупените кепенци на прозорците се процежда сивкаво златиста светлина, която гали леглото. Ставам и хвърлям поглед към площада, влажните павета искрят. Четвъртитата бяла църковна кула раздира утринната светлина и политва над шепата посърнали сгради: фурна, цветарница, магазин за погребални принадлежности — надписи, каменни ангели, емайлирани вечни рози… Бялата кула, издигаща се над прилежно залостените прозорци, е същински маяк, в шест и двайсет римските цифри на часовника искрят в червено за объркване на дявола, Девата, положена във висините, наблюдава площада с леко болнав вид. Най-отгоре на късия заострен връх на кулата се завърта ветропоказател — запад — запад-северозапад — човек с дълга роба и коса. Застанала на балкона с мъртвото мушкато, посрещнах първите богомолци. Разпознах жената с карираното палто от карнавала; помахах й с ръка, тя отмина забързано, без да отвърне на жеста ми, сгушена в палтото си. Зад нея мъжът с филцовата шапка и тъжното кафяво куче, което го следва по петите, ми се усмихна колебливо. Поздравих го бодро, но явно селският етикет не позволява подобни прояви на фриволност в отношенията, понеже той не ми отговори, а на свой ред потъна забързано в църквата заедно с кучето си.

Оттам нататък никой не посмя дори да погледне към прозореца ми, въпреки че преброих близо шейсет глави — шалове, каскети, прихлупени срещу невидим вятър шапки. Усетих преднамереното им, любопитно безразличие. Обмислят важни дела, говорят свлечените рамене и сведените глави. Краката се влачат вяло по паветата като тръгнали към училище деца. Знам, ей този тук днес е отказал цигарите; другият седмичната си визита в селското кафене; а пък жената по-нататък ще се лиши от любимите си гозби. Разбира се, това не ми влиза в работата. Но в този момент почувствах, че ако има място, което наистина да се нуждае от мъничко магия… Старите навици не умират. А щом веднъж си сбъдвал желанията на хората, импулсът да го направиш отново никога не те напуска. Отгоре на всичко вятърът, карнавалният вятър продължава да духа, носи поотслабналата миризма на пържено и захарен памук, на барут, горещото ухание на сменящи се сезони, дланите те засърбяват, сърцето ускорява ритъма си. Значи засега оставаме. Засега. Докато вятърът не започне да духа в друга посока.

 

 

Боята купихме от универсалния магазин, освен това четки, мечета, сапун и кофи. Започнахме от горе на долу, свалихме пердетата и натрупахме изпотрошената покъщнина на все по-уголемяващ се куп в малката градинка отзад, изтъркахме пода със сапун и заляхме с водопад от избелващи вълнички тясното стълбище, и двете станахме вир-вода по няколко пъти. Четката на Анук изведнъж се преобрази в подводница, моята в танкер, който заизпраща свистящи сапунени торпеда надолу по стълбите и към дневната. Насред цялата тая тупурдия камбанката на входа иззвъня. Вдигнах глава, в едната ръка със сапун, в другата с четка. Пред очите ми се възправи високата фигура на отчето.

Вече се питах кога ще се появи.

Постоя така, втренчен в нас, усмихнат. Бащинска усмивка — собственическа, благосклонна; господарят на имението приветства гостите, появили се в не най-подходящия момент. Забелязах, че е особено заинтригуван от подгизналия ми гащеризон, вързаната с червена кърпа коса и босите ми стъпала, шляпащи в мокрите сандали.

— Добро утро — тънка вадичка мръсна сапунена пяна се бе насочила към излъсканите му до блясък черни чепици. Погледът му се стрелва натам, после се връща върху мен.

— Франсис Рейно — представя се и дискретно отстъпва встрани. — Кюре на енорията.

При тези думи ме напушва смях — не мога да се въздържа.

— А, значи това било — отвръщам злостно — Аз пък си помислих, че сте от участниците в карнавала.

Любезен смях: ха-ха.

Подавам ръка в жълта гумена ръкавица.

— Виан Роше. А онзи бомбардировач ей там е дъщеря ми Анук.

Гръм от сапунени експлозии и боричкането на Анук и Чехълчо на стълбите. Очевидно е, че отчето очаква да чуе нещо и за мосю Роше. Колко по-лесно е всичко да ти дойде черно на бяло, по каналния ред, без да се налага да се води този неловък, абсурден разговор.

— Предполагам сте доста заета тази сутрин.

Изведнъж ми стана жал за него, за отчаяните му опити, за напъна да осъществи контакт. Поредната пресилена усмивка.

— Така е, ще ни се да сложим това място в ред възможно най-бързо. Работата е доста! Но и без друго нямаше да дойдем на църква, мосю кюре. Нали разбирате, по принцип не ходим — исках да прозвучи учтиво, просто да го информирам как стоят нещата, да го успокоя. Думите ми обаче явно го стреснаха, почти го обидиха.

— Разбирам.

Беше казано прекалено директно. Сигурно би предпочел да полавираме малко, да пообиколим в кръг като дебнещи се котки.

— Но е много мило от ваша страна, че дойдохте да ни посрещнете — продължих ведро. — Може би ще ни помогнете да се сприятелим с местните хора.

Забелязвам, че всъщност наистина прилича на котка: студени светли очи, които никога не се задържат в погледа ти; нервна бдителност, готовност, резервираност.

— Ще направя каквото мога — сега, когато е разбрал, че не възнамеряваме да станем част от стадото му, проявява безразличие. Въпреки това съвестта му го подтиква да предложи повече, отколкото е готов да даде. — Имате ли нужда от нещо конкретно?

— Ами не бихме отказали малко помощ — позволих си да вметна. — Нямам предвид вас, разбира се — побързах да допълня, като видях, че се кани да ми отговори. — Но може би познавате човек, който се нуждае от някой лев допълнително? Зидаро-мазач, който да ни помогне да оправим къщата отвътре? — тук територията със сигурност беше безопасна.

— В момента не се сещам за такъв — пази се, не бях срещала толкова предпазлив човек. — Но ще поразпитам — може пък да го направи. Познава задълженията си към новопристигналите. Но съм убедена, че няма да ми намери помощник. Не е от тия, дето правят услуги безплатно. Очите му отскачат предпазливо към купчинката хляб и сол на прага.

— За късмет — усмихвам се, но лицето му остава каменно. Заобикаля скромния поднос, сякаш е нещо обидно.

— Маман? — главицата на Анук се появява в рамката на вратата, косата й стърчи на рошави кичури. — Чехълчо иска да си играе навън. Може ли?

Кимам.

— Не излизайте от градината — обърсвам зацапания връх на нослето й. — Приличаш на същински гаврош — виждам я да хвърля поглед на отеца и възпирам подигравателния й поглед тъкмо навреме. — Анук, запознай се с мосю Рейно. Няма ли да кажеш здрасти?

— Здрасти! — провикна се тя на път към вратата. — И чао! — размазано кълбо от жълто яке и червен гащеризон и край, няма я, изчезна, пързаляйки се устремно по хлъзгавите плочи. Както се случваше не за пръв път, бях почти убедена, че виждам Чехълчо да офейква заедно с нея — тъмновато петно на фона на мръсния трегер.

— Още е само на шест — казах извинително.

Рейно отвърна със скована кисела усмивка, сякаш първата среща с дъщеря ми потвърждаваше всичките му подозрения спрямо мен.