Джоан Харис
Шоколад (18)

18
Събота, 1 март

Лодката на Рижия е най-близо до брега, вързана е на известно разстояние от останалите, точно срещу къщата на Арманд. Тази нощ носовете й са окичени с хартиени фенери, приличат на пламтящи плодове. Докато си проправяме път към „Les Marauds“, откъм брега ни връхлита натрапчивата миризма на печено. Прозорците на Арманд са широко отворени към реката, светлината от къщата хвърля във водата трепкащи отблясъци. Удиви ме липсата на какъвто и да е боклук, усърдието, с което е била събрана всяка огризка, за да бъде изхвърлена в металните варели и изгорена. От една лодка по-надолу по реката се носи китарен звън. Рижия се е настанил на малкия вълнолом, вперил поглед във водата. Към него вече са се присъединили неколцина души, сред тях разпознавам Зезет, друго момиче, на име Бланш и северноафриканеца Махмед. Близо до тях, върху преносим мангал, зареден с въглища, е оставена да се готви гозба.

Анук моментално се затича към огъня. Чух Зезет тихо да я предупреждава:

— Внимавай, миличка, горещо е.

Бланш ми подаде бокал греяно вино, подправено с ароматни билки. Поемам го с усмивка.

— Да видим какво ще кажеш за това.

Напитката беше сладка, с изострен от лимона и индийското орехче вкус и толкова силно алкохолна, че веднага ме удари в гърлото. За пръв път от седмици нощта беше ясна, дъхът ни чертаеше по неподвижния въздух силуети на танцуващи дракони. Над реката се стелеше дантелена мъгла, озарявана тук-там от светлините на лодките.

— И Чехълчо иска да си пийне — обажда се Анук, сочейки с пръстче съда с виното.

Рижия грейва в усмивка.

— Чехълчо ли?

— Заекът на Анук — отвръщам бързо. — Нейният… въображаем приятел.

— Не съм сигурен, че на Чехълчо ще му хареса точно това — казва й той. — Може би ще предпочете малко ябълков сок?

— Ще го попитам — заявява Анук.

Тук Рижия е различен, по-спокоен, докато наглежда гозбата си, силуетът му искри срещу огъня. В главата ми нахлуват спомени за речни раци, разрязани и метнати върху жарава, за сардини, млечна царевица, сладки картофи, за карамелизирани ябълки, оваляни в захар и запържени в масло, за месести палачинки и мед. Ядохме с пръсти от метални чинии, пихме сайдер и още от ароматното греяно вино. Анук и още неколцина деца отидоха да си играят край реката. Арманд също се присъедини към нас, протегна ръце да се сгрее на мангала.

— Ех, само да бях по-млада — въздъхна тя. — Нямаше да имам нищо против да го правя всяка вечер — изрови един горещ картоф от жаравата и започна да го подмята пъргаво в ръце, за да изстине. — Точно за такъв живот съм си мечтала като дете. Лодка къща, много приятели, всяка нощ тържества… — хвърли категоричен поглед на Рижия — Мисля да избягам с теб — обяви след малко. — Винаги съм си падала по мъже с червена коса. Може да съм стара, но съм готова да се обзаложа, че мога да те науча на туй-онуй.

Рижия се ухили. Тази вечер у него нямаше и следа от стеснителност. Беше в добро настроение, доливаше отново и отново чашите с вино и сайдер, трепетно щастлив да бъде домакин. Поухажва Арманд, отправяйки й екстравагантни комплименти, разсмя я до сълзи. Научи Анук да прави жабки във водата. Най-накрая ни разведе из безупречно поддържаната си лодка — изрядно чиста, кокетна кухничка, килерче с бидон вода и хранителни припаси, спално помещение с плексигласов покрив.

— Когато я купих, беше истинска развалина — започна да разказва. — Ремонтирах я и сега е не по-лоша от коя да е къща на сушата — в усмивката му трепна тъга, като възрастен, който описва детското си хоби. — И всичките тези усилия, за да има къде да положа глава нощем, да мога да слушам плисъка на водата и да гледам звездите.

Анук изрази въодушевено одобрението си.

— Харесва ми — обяви. — Много ми харесва! И изобщо не е бу… бу… абе не е каквото там го нарича майката на Жано.

— Бунище — учтиво й помогна Рижия. Моментално извърнах глава към него, но той се смееше. — Е, не сме толкова лоши, за колкото ни мислят някои хора.

— Ние изобщо не мислим, че сте лоши! — Анук беше искрено възмутена.

Рижия сви рамене.

По-късно имаше музика — флейта, цигулка и ударни, скалъпени от кутии и кофи. Анук се присъедини към оркестъра с детското си тромпетче, а децата се включиха с тъй диви и необуздани танци на ръба на речния бряг, че се наложи да бъдат отпратени на безопасно място далеч от водата. Когато най-сетне станахме да си ходим, отдавна минаваше единайсет, Анук едва се държеше на краката си, но се съпротивляваше яростно.

— Не се безпокой — каза й Рижия. — Винаги си добре дошла тук.

Благодарих му и я гушнах в прегръдката си.

— Това важи и за двете — внезапно очите му се стрелнаха тревожно към билото на хълма. На челото му се вгъна едва забележима бръчица.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Сигурно ми се е сторило.

В „Les Marauds“ почти няма улично осветление. Единствената светлина идва от жълт фенер пред „Cafe de la Republique“, който мъждука лепкаво над тясната алея. Оттатък е „Avenue des Francs Bourgeois“, който се разширява в добре осветена улица с много дървета. Рижия остана взрян в нощта още известно време.

— Като че ли мярнах фигура да слиза по хълма, това е. Вероятно е било просто игра на светлината. Сега няма никой.

Изкачих хълма с Анук на ръце. Изпратиха ни пронизителните звуци на калиоп откъм плаващия карнавал. Зезет танцуваше на вълнолома, силуетът й се извиваше на фона на гаснещия огън, под нея се мяташе екстатичната й сянка. На минаване покрай „Cafe de la Republique“ забелязах, че вратата зее широко отворена, въпреки че вътре беше тъмно. Някъде във вътрешността на къщата тихо се затвори врата, сякаш някой е наблюдавал, но може да е бил просто вятърът.